Ninja Editor

Ninja Editor

За малкото дете сънят е загадъчно събитие. Защо изведнъж навън стана тъмно и вкъщи изключват осветлението? Какво се случва, когато заспя? Вероятно всеки малчуган си задава такива въпроси. От отговорите, които позволява миниатюрният му житейски опит, зависи дали сънят ще е спокоен или повод страх. Как да помогнем на мъничето да преодолее страха си и да се научи да спи само?

Особености на възрастта
Детето в доучилищна възраст не е способно на абстрактно мислене. Детската фантазия в този период обаче е силно развита и появилите се образи по време на сън могат да бъдат украсени и измисляни съвсем съзнателно. Затова е много важно да създаваме позитивен образ на нощта.
Можем да разкажем на детето какво се случва, когато то заспи: как ние също лягаме в своето легло, а то, понеже вече е голямо, спи в своето креватче. Креватчето може да бъде възприето като лична „играчка“, която не се споделя с другите.
Можем да мотивираме детето по-бързо да заспи като поговорим за това, което го очаква утре – вкусна закуска, разходка в парка, среща с приятелчета и т.н., то трябва да знае, че колкото по-бързо заспи, толкова по-бързо ще се събуди и ще получи всичко, което сме му обещали.

Балансът между възбуда и покой
Часовете преди сън винаги са „сложно време“ за родителя. Детето е превъзбудено (скача, тича, бяга, смее се, капризничи) и е трудно да бъде успокоено. Малките деца не забелязват умората си, не усещат кога да спрат за почивка, ние трябва да се заемем с това. Заниманията, непосредствено преди сън, трябва да бъдат предвидливо подбрани. Най-добрият вариант са книжките или разговорите, разказчетата, друг ритуал приятен и за родителя и за детето. Ако те се харесват на мъничето, то с удоволствие ще се съгласява да легне, очаквайки специалното време с нас преди сън. Ако четем книжка – трябва предварително да сме уточнили колко дълъг ще е откъсът. Ако разказваме приказка – нека е само една, не бива да отстъпваме, защото това ще доведе до безкрайно отлагане на времето за заспиване.

Baby Sleeping Too Much

Кога е време детето да спи в отделно креватче
Подходът е индивидуален. Всяко дете в различно време осъзнава своята „отделност“ от другите и съществуването си като самостоятелна личност. Обикновено към края на третата година мъничето вече разбира значението на местоимението „Аз“. Тогава вече е способно да понесе физическото отсъствие на майка си, да разбере, че няма да я „загуби“, ако временно не е при него. Някои родители отделят детето доста по-рано, при това в самостоятелна стая. В наблюдението им помага бебефонът. От всяка гледна точка (и на детето, и на родителя) обаче това не е особено добър вариант, защото и у двете страни има тревожност, която пречи на пълноценния сън. След 4-5-та година можем да помислим за отделна стая, без да се притесняваме. В тази възраст вече можем да бъдем неотстъпчиви, ако малчуганът непрекъснато иска да спи при нас. Порастването е невъзможно без постепенното отделяне от родителите.

Как да постъпим, ако детето е свикнало да спи при нас?
Трябва да направим стаята и креватчето особено привлекателни за него. Може да сложим лампа с необичайна форма или с мелодии, да подарим играчка за сън, интересно спално бельо с щампи от любими герои и т.н. Можем да си създадем ритуали преди заспиване, които да се извършват в неговата стая и неговото креватче и непременно да формираме позитивна нагласа към съня, това, за което стана дума в началото.
syn strahКошмарите
Когато детето се събуди, първото му желание обикновено е да изтича при мама и тате. Това е рефлекторна реакция, свързана с естествената му потребност от безопасност. Освен това, то иска да привлече вниманието на възрастните. Важно е да успеем да различим реалния страх от привидния. Това може да стане в разговор с мъничето. Ако каже, че е сънувало страшен сън и после отвлече вниманието си с нещо друго, по-интересно, което му предложим да прави – няма защо да се безпокоим. Ако въпреки опитите да го разсеем, то „зацикля“ на темата за съня си, значи става дума за истински страх. Тогава трябва да го разпитаме внимателно, да оборим страховете му с примери от нашия опит, от книжките или от филмчетата.
Ако детето е на 8-9 години и повече, трябва да му помогнем само да се справи със страховете си. Ако малчуганът се събуди нощем от кошмар, можем да му предложим да поиграе с нещо любимо, можем заедно да измислим няколко наши начина за приспиване. Ако е опитал всичко и сънят не идва, тогава може да потърси компанията и помощта ни. Този подход развива неговата самостоятелност. Страхът е нормално човешко чувство и не зависи от възрастта. Детето трябва да знае това. Да признаеш страха си не е срамно, случвало се е и на нас, неговите родители. Но когато разкажеш за него, тревогата ще намалее и ще получиш помощ, за да се справиш с проблема си. Разбира се, в тези ритуали най-често главни действащи лица са майките. Татковците обаче имат много по-нестандартен подход, когато става дума за приспиване. Ето няколко ефикасни (и недотам) метода на бащино приспиване, с всичките им плюсове и минуси.
tatko syn

Нинджа

Как се прилага: лежите до детето, „по ниски от тревата и по-тихи от водата“, по възможност „под маската“ на дълбок сън и се надявате, че няма да ви разконспирират. Чакате детето само да се приспи.
Минуси: може да се прилага само, ако детето в семейството е единствено. Иначе наследниците ви могат безкрайно да поддържат един друг силите си за борба със съня.
Плюсове: добър начин да се борите със собственото си безсъние. В подобна ситуация, таткото традиционно заспива преди детето.
Времетраене: час-час и половина.
Бонус от мама: такъв няма, защото таткото е заспал.


Не знам, не чух, не видях

Как се прилага: на всички въпроси на детето отговаряте с „не“, „не знам“, „утре“; не се поддавате на предложения да поиграете още малко; да му донесете бисквитка; да му дадете водичка. Разказвате само една приказка или изслушвате само една песничка.
Минуси: вие категорично ще се утвърдите като нежелана компания за приспиване.
Плюсове: при такава скука, на детето не му остава нищо друго, освен да заспи.
Времетраене: 30 минути.
Бонус от мама: свободни съвместни занимания.

Всемогъщият Брус

(пълна противоположност на предходния метод)

Как се прилага: правите всичко, което поиска детето; отговаряте на безкрайните му въпроси подробно и с отношение; дважди похапвате, трижди пийвате водичка; съчинявате и разказвате малък сборник от приказки; изслушвате всичките любими песнички.
Минуси: пълно разрушаване на нервната система на таткото.
Плюсове: абсолютно щастливо спящо дете.
Времетраене: час и половина-два.
Бонус от мама: няма, защото междувременно тя е заспала.


Киборг

Как се прилага:
пускате едно филмче на детето на смартфона, като междувременно вършите работа на лаптопа си или гледате мач от Шампионска лига; включвате функция „чуруликане на птички“ на ноутбука за по-малкото дете, а по-голямото оставяте да се приспи, докато полага грижи за животните от онлайн фермата си.
Минуси: след месец-два подобна практика, таткото ще бъде принуден да търси литература на тема: „Как да се борим със зависимостта на детето от технологиите“, а на въпрос : „Какво обичат децата?“ - ще търси помощ от гугъл.
Плюсове: това е възможност да успееш във всичко.
Времетраене: един футболен мач, два-три филма, няколко раздумки в чата.
Бонус от мама: докато детето заспи, таткото може да прави с нея всичко, което му е на сърце, но само в киберпространството.

Богомолка
(кръстен така от опит, не за красота)

Как се прилага: при всеки удобен случай се търси помощ от мама. На детето му е топло – да извикаме мама да го преоблече; детето иска да пие вода – само мама може да го напои; детето пита какво е „дъга“ – „това най-добре го обяснява майка ти“.
Минуси: обезглавяване на таткото при трето (максимум) повикване.
Плюсове: следващият път мама сама ще пожелае да приспи детето.
Времетраене: докато не дойде мама да приспи детето.
Бонус от мама: куп мръсни чинии в мивката, празен хладилник, неизпрани ризи.

Всяко дете е индивидуалност и за да го приспим е нужно цялото въображение, с което разполагаме. Така че да пожелаем на татковците успех в това нелеко занимание и да им благодарим, за всичко, което отдавна вече не е чисто женска работа.

Материала подготви Янка Петкова

Бел. ред. А тук можете да прочетете моята лична история с приспиването, която, боя се, не е много обнадеждаваща. :)

Откъс от книгата на Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“

„Не знам за какво да разказвам... За смъртта или за лю­бовта? Или то е едно и също... За какво?

...Бяхме се оженили наскоро. Още ходехме по улицата, държейки се за ръце, даже и в магазина. Винаги двамата. Казвах му: „Обичам те“. Но все още не знаех колко го оби­чам. Не си представях. Живеехме в общежитието на пожар­ната част, в която той служеше. На втория етаж. И там бяха още три семейства, за всички имаше една кухня. А долу, на първия етаж, бяха колите. Червени пожарни коли. Това му беше работата. Винаги знаех къде е, какво става с него. По­сред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през про­зореца. Той ме видя: „Затвори прозореца и лягай да спиш. Има пожар в централата. Скоро ще си дойда“.

Не видях самия взрив. Само огъня. Всичко сякаш све­теше... Цялото небе... Високи пламъци. Сажди. Страшна горещина. А него все го няма и няма. Саждите бяха от би­тума, покривът на централата беше залят с битум. После си спомняше, че ходели по битума като по смола. Спирали огъня, а той пълзял. Надигал се. Тъпчели горящия графит с крака... Тръгнали без брезентовите костюми, както си били само по ризи, така и тръгнали. Не ги предупредили, извикали ги на обикновен пожар...

Четири часà... Пет часà... Шест... В шест щяхме да хо­дим при родителите му. Да садим картофи. От град Припят до село Сперижие, където живееха родителите му, са 40 ки­лометра. Да сеем, да орем... Той обичаше... Майка му често си спомняше как не искали с баща му да го пускат в града, даже нова къща построили. Взели го в армията. Служил в Москва в пожарните войски и като се върнал, рекъл: само в пожарната! Нищо друго не признавал. (Мълчи.)

Понякога сякаш чувам гласа му... Живия... Даже сним­ките не ми действат така, както гласът. Но той никога не ме вика. Дори насън... Аз викам него...

Седем часà... В седем часà ми казаха, че е в болни­цата. Затичах се, но около болницата вече имаше кордон от милиция, никого не пускаха. Само колите на „Бърза помощ“ преминаваха. Милиционерите крещяха: „Не се приближавайте към колите, броячите въртят като луди!“. Не само аз, всички жени дойдоха, всички, чиито мъже тая нощ бяха в централата. Тръгнах да търся една своя позна­та, беше лекарка в същата болница. Сграбчих я за прес­тилката, докато слизаше от колата: „Пусни ме да вляза!“ – Не мога. Той е в тежко състояние. Всички те са в тежко състояние. – Държа я: „Само да го видя“. „Добре де – каз­ва, – да вървим. За петнайсет-двайсет минути.“ Видях го... Целият отекъл, подут... Очите почти ги няма... „Мляко трябва. Много мляко! – рече ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра.“ – Но той не пие мляко. – „Сега ще пие.“ Много лекари, медицински сестри, особено сани­тарките от болницата щяха да се разболеят. Да умрат. Но тогава никой не знаеше...

В десет сутринта почина операторът Шишьонок. Умря първи... В първия ден... Научихме, че под развалините е останал вторият – Валера Ходемчук. Така и не го откриха. Бетонираха го. Но още не знаехме, че всички те ще бъдат първите...

Питам го: „Васенка, какво да правя?“ – Махай се от­тук! Махай се! Ще имаш дете. – Аз бях бременна. Но как да го оставя? Моли ме: „Махай се! Спаси детето!“ – Първо трябва да ти донеса мляко, а после ще решим.

Притичва приятелката ми Таня Кибенок... Мъжът ѝ е в същата стая. С нея е баща ѝ, с кола. Качваме се и отиваме за мляко в най-близкото село, на три километра от града... Купуваме много трилитрови шишета с мляко... Шест – за да стигне за всички... Но от млякото им ставаше лошо... През цялото време губеха съзнание, слагаха им системи. Лекари­те, незнайно защо, твърдяха, че са се отровили с газове, ни­кой не говореше за радиация. А градът се напълни с военна техника, затвориха всички пътища. Навсякъде войници. Спряха да вървят електричките, влаковете. Миеха улиците с някакъв бял прах... Притеснявах се как утре ще стигна до селото, за да му купя прясно мляко. Никой не говореше за радиация. Само военните бяха с респиратори... Гражданите носеха хляб от магазините, отворени пликчета с бонбони. Сладкишите стояха по лавиците... Нормален живот... Само че... Миеха улиците с някакъв прах...

Вечерта не ме пуснаха в болницата. Море от хора на­около... Стоях пред неговия прозорец, той се приближи и ми извика нещо. Толкова отчаяно! Някой в тълпата бе чул, че през нощта ще ги карат в Москва. Жените се скупчих­ме. Решихме, че ще тръгнем с тях. Пуснете ни при мъжете ни! Нямате право! Бихме се, трепахме се. Войниците, вече подредени в две редици, ни отблъскваха. Тогава дойде един лекар и потвърди, че ще пътуват със самолет за Мос­ква, но трябва да им донесем дрехи – тези, с които са били в централата, били изгорели. Автобусите вече не вървяха, затова ние на бегом – през целия град... Дойдохме с чанти­те, а самолетът вече беше излетял. Нарочно ни излъгаха. За да не викаме, за да не плачем...

През нощта... От едната страна на улицата автобуси, стотици автобуси (вече готвеха града за евакуация), а от другата страна – стотици пожарни коли. Идваха отвсякъ­де. Цялата улица беше в бяла пяна. Вървим по нея... Руга­ем и плачем...

По радиото казаха: градът ще бъде евакуиран за три до пет дни, вземете със себе си нещо топло и бъдете спортно облечени, ще живеете в горите. На палатки. Хората даже се зарадваха – ще отидем сред природата! Ще посрещнем там Първи май. Колко хубаво. Приготвяха за из път шаш­лици, купуваха вино. Вземаха със себе си китари, магне­тофони. Любимите майски празници! Плачеха само ония, чиито мъже бяха пострадали.

Не помня как пристигнах... Сякаш дойдох на себе си, когато видях майка му: „Мамо, Вася е в Москва! Закараха го със специален самолет!“. Но ние дозасадихме гради­ната – картофи, зеле (а след седмица щяха да евакуират селото!) Кой да знае? Кой го знаеше тогава? Вечерта по­върнах. Бях бременна в шестия месец. Лошо ми беше... През нощта ми се присъни, че ме вика, докато беше жив, ме викаше насън: „Люся! Люсенка!“. А когато почина, нито веднъж не ме повика. Нито веднъж... (Плаче). Ста­вам сутринта с мисълта, че ще ида в Москва сама... „Къде си тръгнала?“ – плаче майка му. И баща му го стегнаха за път: „Нека да те заведе“. От спестовната книжка изтегли­ха парите, които имаха. Всичките пари.

Пътя не помня... Пътят отново изчезна от паметта ми... В Москва попитах първия срещнат милиционер в коя бол­ница лежат чернобилските пожарникари и той ни каза, а аз се учудих, че го направи, защото ни бяха наплашили, че е държавна тайна, строго секретно.

В Шеста болница – на „Щукинская“...

В тази болница, специална радиологична болница, без пропуск не пускаха. Дадох пари на портиерката и тя тога­ва ми каза: „Върви“. Каза на кой етаж. Пак молих някого... И ето ме, седя в кабинета на завеждащата радиологичното отделение – Ангелина Василевна Гускова. Тогава още не знаех как се казва, нищо не помнех. Знаех само, че трябва да го видя. Да го намеря.

Веднага ме попита:

– Миличката ми! Миличката ми... Имаш ли деца?

Как да ѝ кажа?! И разбирам, че трябва да скрия бре­менността си. Няма да ме пусне при него! Добре че бях слабичка, нищо не ми личеше.

– Имам – отговарям.

– Колко?

Мисля си: „Трябва да кажа, че са две. Ако е едно – няма да ме пусне“.

– Момче и момиче.

– Щом са две, значи няма да се налага да раждаш пове­че. Сега ме слушай: централната нервна система е напъл­но поразена, костният мозък е поразен напълно...

„Е, добре – мисля си, – ще стане малко нервен.“

– И още: ако се разплачеш, ще те отпратя веднага. Не трябва да се прегръщате и да се целувате. Не се приближа­вай. Давам ти половин час.

Но аз знаех, че няма да си тръгна оттук. Ако си тръгна, то ще е с него. Заклех се в себе си!

Влизам... Седят на леглата, играят на карти и се смеят.

– Вася! – викат му.

Обръща се:

– О, братлета, свършено е с мен! И тук ме намери!

Един такъв смешен беше, пижамата му е четиресет и осми номер, а той носеше петдесет и втори. Къси ръка­ви, къси панталонки. Но лицето му не беше подуто вече... Вливаха им някакъв разтвор...

– И как така изчезна изведнъж? – питам го.

А той иска да ме прегърне.

– Стой, стой – не го пуска при мен лекарят. – Няма какво да се прегръщате.

Обърнахме го на шега. И ето че всички дотичаха тук, също и от другите отделения. Всички бяха от нашите. От Припят. Двайсет и осем души ги бяха докарали със само­лет. Какво става там? Какво става при нас в града? Отго­варям им, че е почнала евакуация, целия град го извеждат за три или пет дни. Момчетата мълчат... А там имаше още две жени, едната от тях беше дежурила на входа в деня на аварията, тя заплака:

– Боже мой! Децата ми са там. Какво ли е станало с тях?

Прииска ми се да бъдем с него само двамата, даже и за една минутка. Момчетата усетиха, всеки си измисли при­чина и излязоха в коридора. Тогава го прегърнах и целу­нах. Той се дръпна:

– Недей да седиш до мен. Вземи си стол.

– Това са глупости – махнах с ръка. – Ти видя ли къде стана взривът? Какво има там? Нали първи бяхте там...

– Най-вероятно е саботаж. Някой го е направил нароч­но. Всички момчета мислят така.

Така говореха тогава. Мислеха си.

На следващия ден, когато отидох, те вече лежаха по един, всеки в отделна стая. Категорично им бяха забрани­ли да излизат в коридора. Да общуват един с друг. Чукаха по стените: точка-тире, точка-тире... Точка... Лекарите го обясниха така, че всеки организъм реагира по различен начин на дозите на облъчване и онова, на което един би издържал, може да не е по силите на друг. Там, където те лежаха, „светеха“ даже стените. Отляво, отдясно и на етажа под тях... Оттам изселиха всички, нямаше нито един болен... Под тях и над тях никого...

Три дни живях при моите московски познати. Казва­ха ми: вземи тенджерата, вземи супника, не се притесня­вай. Такива хора бяха... Такива! Сварих пуешки бульон, за шест души. За шестте наши момчета... Пожарникарите... От една смяна... Всички те бяха дежурни в онази нощ: Ва­щук, Кибенок, Титенок, Правик, Тищура. От магазина им купих паста за зъби, четки, сапун. Нямаше нищо в тази болница. Малки хавлии им купих... Чудя се сега на моите познати, те, разбира се, се страхуваха, нямаше как да не се страхуват, вече се носеха всякакви слухове, но въпреки това ми предлагаха: вземи всичко, което ти трябва. Взе­ми! Как е той? Как са те? Ще живеят ли? Ще живеят... (Мълчи.) Тогава срещнах много добри хора, не ги запом­них всички... Светът ми се беше свил до една точка. Той... Само той... Помня една възрастна санитарка, която ме по­дучваше: „Има болести, които не се лекуват. Трябва да се­диш и да му галиш ръката“.

Рано сутринта отивам на пазар, оттам – при моите познати, варя бульон. Трябваше да очистя всичко, да го надробя, да го разделя на порции. Някой ме помоли: „До­неси ябълки“. С шест половинлитрови шишета... Винаги за шестима! В болницата... Седя до вечерта. А вечерта – пак на другия край на града. Колко ли щях да издържа така? Но след три дни ми казаха, че мога да живея в об­щежитието за медицински работници, на територията на самата болница. Боже, какво щастие!!!

– Но там няма кухня. Как ще им готвя?

– Вече не трябва да готвите. Стомасите им престават да приемат храната.

Започна да се променя – всеки ден вече виждах друг човек... Изгарянията излизаха на повърхността... В уста­та, по езика и по бузите първо се появиха малки язвички, после се разраснаха. Лигите му течаха на талази, на бели ивици. Цветът на лицето... Цветът на тялото... Син... Чер­вен... Сиво-кафяв... А то цялото е толкова мое, толкова любимо! Не може да се разкаже! Не може да се напише! И даже да се преживее... Спасяваше ме това, че всичко ставаше мигновено, нямаше кога нито да мислиш, нито да плачеш.

Обичах го! Все още не знаех колко го обичах! Току-що се бяхме оженили, не бяхме се нарадвали един на друг... Вървим по улицата. Взема ме на ръце и се върти. И ме целува, целува. Хората минават покрай нас и се усмихват.

Клиника по остра лъчева болест – четиринайсет дни... За четиринайсет дни човек умира...

В общежитието дозиметристите ме замериха още пър­вия ден. Дрехите, чантата, портмонето, обувките – всичко „гореше“. И всичко ми взеха. Даже долното бельо. Не ми докоснаха само парите. В замяна ми дадоха болничен ха­лат петдесет и шести номер при моя четиресет и четвърти и чехли четиресет и трети вместо трийсет и седми. Дрехи­те, казаха, може би ще ги върнем, а може би няма, едва ли ще можем да ги „изчистим“. В такъв вид се появих пред него. Изплаши се: „Божичко, какво ти е?“. А аз все пак ус­пявах да варя бульон. Слагах бързовара в стъкления бур­кан... Там слагах късчета кокошка... Съвсем малки... След това някой ми даде своята тенджерка, май че чистачката или дежурната на общежитието. Някой ми даде дъска, на която режех свеж магданоз. По болничен халат нямаше как да ида на пазар, някой ми носеше зеленината. Но всич­ко беше безполезно, той не можеше даже да пие... да пре­глътне сурово яйце... А на мен ми се искаше да намеря нещо вкусничко! Сякаш това щеше да помогне. Отидох до пощата: „Момичета – моля се, – трябва бързо да звънна на родителите ми в Ивано-Франкивск. Мъжът ми умира тук“. Незнайно защо, веднага се досетиха откъде съм аз и кой е мъжът ми, веднага ме свързаха. Баща ми, сестра ми и брат ми същия ден долетяха при мен в Москва. Донесоха ми мои неща. Пари.

Девети май... Той все ми казваше: „Не знаеш колко е красива Москва! Особено в Деня на победата, когато има заря. Искам да го видиш“. Седя срещу него в стаята, той отвори очи:

– Сега ден ли е, или е вечер?

– Девет вечерта.

– Отвори прозореца! Почва зарята!

Отворих прозореца. На осмия етаж, целият град е пред нас! Букет от огън се изстреля в небето.

– Ето – на!

– Обещах ти, че ще ти покажа Москва. Обещах ти, че на празниците цял живот ще ти подарявам цветя...

Погледнах – изпод възглавницата му три карамфила. Дал на сестрата пари и тя купила.

Скокнах и започнах да го целувам:

– Единствен мой! Любов моя!

Почна да мърмори:

– Какво ти казват лекарите? Че не трябва да ме прегръ­щаш! Че не трябва да ме целуваш!

Забраниха ми да го прегръщам. Да го милвам... Но аз... Повдигах го и го намествах на леглото. Оправях постеля­та, слагах термометъра, внасях и изнасях подлогата... Чис­тех... Цяла нощ – с него. Пазех всяко негово движение. Всяко вдишване.

Добре че стана не в стаята, а в коридора... Зави ми се свят, хванах се за перваза на прозореца... Покрай мен мина един лекар, хвана ме за ръката. И изведнъж:

– Бременна ли сте?

– Не, не! – така се изплаших, че някой ще ни чуе.

– Не лъжете – въздъхна той.

Така се смутих, че не можах за нищо да го помоля.

Сутринта ме викнаха при завеждащата:

– Защо ме излъгахте? – попита строго тя.

– Нямах избор. Ако бях казала истината, щяхте да ме изпратите вкъщи. Благородна лъжа!

– Какво направихте!!!

– Но аз с него...

– Миличката ми тя! Миличката ми тя...

Цял живот ще бъда благодарна на Ангелина Василев­на Гускова. Цял живот!

Другите жени също идваха, но вече не пускаха. С мен бяха майките – майките ги пускаха... Майката на Володя Правик все молеше Бога: „Мен по-добре вземи“.

Американският професор, доктор Хейл... Той правеше операция за присаждане на костен мозък... Утешаваше ме: надежда има, малка, но има. Такъв мощен организъм, та­къв силен момък! Викнахме всичките му роднини. Двете му сестри дойдоха от Беларус, брат му от Ленинград – той служеше там. По-малката, Наташа, беше на четиринайсет, много плачеше и се страхуваше. Но нейният костен мозък беше най-съвместим от всички... (Замълчава.) Вече мога да говоря за това... По-рано не можех. Десет години мъл­чах. Десет години... (Замълчава.)

Когато разбра, че ще вземат костен мозък от малката му сестричка, веднага отказа: „По-добре да умра. Не я за­качайте, малка е“. По-голямата му сестра, Люда, беше на двайсет и осем, самата беше медицинска сестра, знаеше накъде вървят нещата. „Само да оживее“ – казваше. Видях операцията. Лежаха заедно на масата... Имаше едно голя­мо стъкло в операционната зала. Операцията продължи два часа... Когато приключиха, на Люда ѝ беше по-зле, от­колкото на него, на гърдите си имаше осемнайсет пробож­дания, тежко излезе от упойката. И сега е болна, инвалид е. Беше красиво, силно момиче. Не се омъжи... А аз тогава – от едната стая в другата. От него – при нея. Той вече не лежеше в обикновена стая, а в специална барокамера, зад прозрачна преграда, отвъд която не може да се ходи. Там има такива специални приспособления, с които се слагат инжекции, поставя се катетър, без да се влиза... Всичко е с френски ципчета, катинарчета и аз се научих как да ги махам... Тихичко повдигах преградата и – при него... В крайна сметка ми сложиха едно малко столче до легло­то му. Беше му станало толкова зле, че вече не можех да мръдна дори за минутка. Викаше ме постоянно: „Люся, къде си? Люсенка!“. Все ме викаше ли, викаше... Другите барокамери, където лежаха нашите момчета, ги обслужва­ха войници, защото щатните санитари отказваха, искаха защитно облекло. Войниците изнасяха подлогите. Миеха пода, сменяха спалното бельо... Пълно обслужване. Откъ­де се появиха тия войници? Не питах... Само той... Той... А всеки ден слушах: „Умря, умря...“. Умря Тищура. Умря Титенок. Умря... Като чукче по главата...

Изпражнения по двайсет и пет–трийсет пъти на дено­нощие. С кръв и слуз. Кожата на ръцете, на краката му взе да се пука... Цялото му тяло се покри с мехури. Кога­то си мърдаше главата, на възглавницата оставаха кичури коса... Толкова близко ми беше всичко. Любимо... Опит­вах се да се шегувам: „Даже е по-практично. Не трябва да си носиш гребен“. Скоро ги постригаха всички. Него аз сама го подстригах. Исках всичко да му правя сама. Ако можех физически да издържа, нямаше двайсет и четири часа да се отделя от него. Жал ми беше за всяка минута... Минутка, а ми е жал... (Закрива си лицето с ръце и мълчи.) Дойде брат ми и се изплаши: „Няма да те пусна там!“. А баща ми казва: „Няма да я пуснеш ли? Че тя през прозоре­ца ще влезе! По пожарната стълба!“.

Отдалечих се... Връщам се – на масичката до него портокал... Голям, не жълт, а розов. Усмихва се: „Почер­пиха ме. Вземи го за теб!“. А сестрата маха през прегра­дата, че не бива да ям този портокал. Стоя срещу него така известно време, сякаш го беше страх да го пипне. „Хайде, изяж го – моли. – Ти обичаш портокали.“ Взе­мам портокала в ръце. А той в това време си затваря очи­те и заспива. През цялото време му правеха инжекции, за да спи. Успокоителни. Сестрата ме гледа с ужас... А аз? Готова съм да направя всичко само и само той да не мисли за смъртта... И за това, че болестта му е ужасна, че се страхувам от него... Част от някакъв разговор... Някой ме увещава: „Не трябва да забравяте, че пред вас вече не е мъжът ви, не е любимият човек, а радиоактивен обект с висока плътност на заразяване. Вие не сте самоубийца. Вземете се в ръце“. А аз като луда: „Обичам го! Обичам го!“. Той спеше, а аз му шепнех: „Обичам те!“. Ходех по двора на болницата: „Обичам те!“. Носех подлогата: „Обичам те!“. Спомнях си как живеехме по-рано с него. В нашето общежитие... Нощем заспиваше само след като ме хване за ръка. Имаше такъв навик – да ме държи за ръката насън. Цяла нощ.

А в болницата аз ще го хвана за ръката и няма да го пусна...

Нощ. Тишина. Сами сме. Погледна ме внимателно и изведнъж каза:

– Толкова искам да видя нашето дете. Какво е?

– А как ще го кръстим?

– Е, това ти ще измислиш сама...

– Защо сама, като сме двама?

– Тогава, ако се роди момче, нека бъде Вася, а ако е момиче – Наташка.

– Как така Вася? Вече имам един Вася. Теб! Друг не ми трябва.

Още не знаех колко го обичам! Той... Само той... Като сляпа! Даже не чувствах ударите на сърцето... Макар да бях в шестия месец... Мислех, че тя е в мен, моята малка, и е защитена. Моята малка...

Никой от лекарите не знаеше, че нощувах при него в барокамерата. Не подозираше. Пускаха ме сестрите. Първоначално също ме уговаряха: „Млада си. Какво си намислила? Това вече не е човек, а реактор. Ще изгори­те заедно“. Вървях след тях като кученце... Стоях часове пред вратата. Молех, умолявах. И тогава те: „Дявол да те вземе! Ти си ненормална“. Сутрин преди осем часà, когато почваше лекарската визитация, ми казваха през преграда­та: „Тръгвай!“. За час отивах в общежитието. А от девет сутринта до девет вечерта имах пропуск. Краката ми бяха посинели до колената, отекли, толкова бях уморена. Ду­шата ми беше по-силна от тялото. Моята любов...

Докато бях при него... не го правеха... Но когато ме ня­маше, го снимаха... Без никакви дрехи. Гол. Отгоре само един лек чаршаф. Всеки ден сменях този чаршаф, а до ве­черта целият беше в кръв. Повдигам го и върху ръката ми остава късче кожа, залепнала. Моля го: „Миличък! Помогни ми! Подпри се на ръката, на лакътя, колкото можеш, за да ти постеля, за да няма нито един шев, нито една гънка“. И най-малкото шевче за него вече беше рана. Режех си нокти­те до кръв, за да не го одраскам някъде. Никоя от сестрите не се решаваше да се приближи, да го докосне, ако трябваше нещо, викаха мен. А те... Те го снимаха... Казваха, че е за науката. А аз щях да ги изгоня оттам! Бих крещяла и бих ги била! Как могат! Ако можех да не ги пускам там... Ако...

Излизам от стаята в коридора... И отивам до стената, на канапето, защото не виждам нищо. Спирам дежурната сестра: „Той умира“. Тя ми отговаря: „А ти какво искаш? Получил е хиляда и шестстотин рентгена, а смъртоносна­та доза е четиристотин“. На нея също ѝ е мъчно, но по друг начин. А то всичко е мое... Всичко ми е любимо.

Когато всички умряха, направиха ремонт в болница­та... Изстъргаха стените, махнаха паркета и го изнесоха... В дърводелницата.

След това – краят... Помня го откъслечно. Размива ми се.

През нощта седя до него на стола... В осем сутринта: „Васенка, тръгвам. Ще си почина малко“. Отваря и затва­ря очите си – значи ме пуска. Тъкмо стигнах до общежи­тието, до стаята си, лягам на пода, на леглото не можех да лежа, така ме болеше всичко, санитарката тропа: „Отивай! Тичай при него! Вика те безутешно!“. А същата сутрин Таня Кибенок ме молеше, викаше ме: „Ела с мен на гро­бището. Няма да мога без теб“. Същата сутрин погребваха Витя Кибенок и Володя Правик. С Витя бяха приятели, семействата ни бяха приятелски. Един ден преди взрива се снимахме вкъщи, в общежитието. Толкова са красиви нашите мъже там! Весели! Последният ден от онзи наш живот... Дочернобилския... Толкова сме щастливи!

Върнах се от гробището, бързичко звъня на сестрата: „Как е?“ – Умря преди петнайсет минути. – Какво? Цяла нощ бях при него. Само за три часа ме нямаше! Застанах на прозореца и завиках: „Защо? За какво?“. Гледах към не­бето и крещях... На цялото общежитие... Страхуваха се да се приближат до мен... Опомних се – ще го видя за после­ден път! Ще го видя! Втурнах се по стълбите... Все още лежеше в барокамерата, не бяха го изнесли. Последните му думи: „Люся! Люсенка!“. „Току-що тръгна. Сега ще дойде“ – успокоила го сестрата. Въздъхнал и замлъкнал.

Вече не се отделих от него... Вървях с него до ков­чега... Макар че съм запомнила не самия ковчег, а голям полиетиленов пакет.. Този пакет... В моргата ме попита­ха: „Искате ли да ви покажем в какво ще го облечем?“. Искам! Облякоха го в парадна униформа, фуражката му я сложиха на гърдите. Не бяха избрали обувки, защото кра­ката му бяха отекли. Бомби вместо крака. Парадната уни­форма също бяха разрязали, не бяха могли да я сложат, тялото му вече не беше цяло. Всичко беше една кървава рана. Последните два дни в болницата... Вдигам му ръка­та, а костта му се клати, костта се люлее, телесната тъкан я няма. Късчета бял дроб, късчета черен дроб му излизаха от устата... Давеше се с вътрешностите си... Увивах си ръ­ката с бинт и му бутах в устата всичко, което изгребвах... Това не може да се разкаже! Не може да се напише! И даже да се преживее... Толкова ми е свидно всичко... Тол­кова... Нито един номер обувки не можеше да му стане... Сложиха го бос в ковчега...

Пред очите ми е... Както беше в парадната униформа, го сложиха в найлонов чувал и го завързаха. И този чувал вече сложиха в дървения ковчег... А ковчега увиха с още един чувал... Найлонът беше прозрачен, но дебел като му­шама. И всичко това вече го наместиха в цинковия ковчег, едва го затвориха. Само фуражката остана отгоре.

Пристигнаха всички... Неговите родители, моите роди­тели... Купиха в Москва черни забрадки... Прие ни извън­редна комисия. Всички казваха едно и също, не можем да ви дадем телата на вашите мъже, на вашите синове, те са много радиоактивни и ще бъдат погребани в московското гробище по специален начин. В запечатани цинкови ков­чези, под бетонни плочи. И вие трябва да подпишете този документ. Нужно е съгласието ви. Ако някой се възмущава­ше, искаше да закара ковчега на родна земя, го убеждаваха, че те са герои и сега вече не принадлежат на семейството. Вече са държавни хора... Принадлежат на държавата.

Седнахме в катафалките... Роднините и някакви воен­ни. Един полковник с радиостанция... По радиостанцията предават: „Чакайте нарежданията ни! Чакайте!“. Два или три часа въртяха из Москва, по околовръстното шосе. Пак се връщаме в Москва... По радиостанцията: „Не разреша­ваме влизане в гробището. Чуждестранни кореспонденти атакуват гробището. Изчакайте още“. Родителите мъл­чат... Майка ми е с черна кърпа... Чувствам, че губя съзна­ние. Изпадам в истерия: „Защо трябва да крият мъжа ми? Кой е той? Престъпник? Рецидивист? Кого погребваме?“. Мама: „Тихо, тихо, дъще“. Милва ме по главата, хваща ме за ръката. Полковникът предава: „Разрешете влизане­ то на гробището. Жената е в истерия“. На гробището ни обкръжиха войници. Вървяхме под конвой. И ковчега но­сиха под конвой. Никого не пуснаха да се прости... Само роднините... Заровиха го моментално. „Бързо! Бързо!“ – командваше офицерът. Даже не ни дадоха да прегърнем ковчега.

И веднага – в автобусите...

Мигновено ни купиха и ни донесоха билетите за обратно... За другия ден... През цялото време с нас беше някакъв цивилен, с военна осанка, не ни даде даже да излезем от стаята и да купим храна за из път. Не дай си боже, ако заговорехме някого, особено пък аз. Сякаш можех тога­ва да говоря, аз вече даже не можех да плача. Когато си тръгвахме, дежурната преброи всички хавлии, всички чар­шафи... Слагаше ги в полиетиленов чувал. Сигурно са ги изгорили... За общежитието сами платихме. За четиринай­сет денонощия.

Клиника по лъчева болест – за четиринайсет деноно­щия... За четиринайсет денонощия човек умира...

У дома заспах. Влязох вкъщи и се строполих в легло­то. Спала съм три денонощия. Не са могли да ме събудят... Дошла „Бърза помощ“. „Не – казал лекарят, – не е умряла. Ще се събуди. Страшен сън е това.“

Бях на двайсет и три години...

Помня един сън... Идва при мен умрялата ми баба, с дрехите, в които я бяхме погребали. И слага елхата. „Бабо, защо ни е елха? Нали сега е лято?“ – Така трябва. Скоро твоят Вася ще дойде при мен. – А той беше израснал на­сред гората. Помня... Един втори сън... Вася идва в бяло и вика Наташа. Нашето момиченце, което още не бях ро­дила. Тя вече е голяма и аз се чудя: кога е пораснала тол­кова? Той я подхвърля към тавана и двамата се смеят... А аз ги гледам и мисля, че щастието е толкова просто нещо. Толкова просто! А после сънувах... Газим във вода. Ходим дълго... Сигурно ме молеше оттам да не плача. Даваше ми знак оттам. Отгоре. (Притихва задълго.)

След два месеца отидох в Москва. От гарата – на гро­бището. При него! И там на гробището започнаха болките. Тъкмо говорех с него... Извикаха „Бърза помощ“. Дадох адреса. Родих там... При същата тази Ангелина Василев­на Гускова... Тя още тогава ме предупреди: „Ще идваш да раждаш при нас“. А къде да ходя? Родих две седмици преди термина...

Показаха ми... Момиченцето... „Наташенка – повиках я. – Татко ти те нарече Наташенка. – На вид здраво бебе. С ръчички, с краченца... А имаше цироза на черния дроб... В черния дроб – двайсет и осем рентгена... Вроден порок на сърцето... След четири часа казаха, че момиченцето е починало. И пак... Няма да ви я дадем! Как така няма да ми я дадете?! Аз няма да ви я дам! Искате да я вземете за науката, а аз ненавиждам вашата наука! Ненавиждам я! Тя ми взе първо него, а сега иска още... Няма да я дам! Сама ще си я погреба. При него... (Започва да шепне.)

Не ви казвам точните думи... Не са тези... Не трябва да крещя след инсулта. И да плача не трябва. Но искам... Искам да знаете... На никого досега не съм признавала... Когато не им дадох малкото си момиченце. Нашето моми­ченце... Тогава ми донесоха една малка дървена кутийка: „Тя е там“. Погледнах: бяха я увили в пелени. Лежеше с пелените. И тогава се разплаках: „Сложете я в краката му. Кажете, че това е нашата Наташенка“.

Там, на гроба, не е написано: Наташа Игнатенко... Там е само неговото име... Тя беше без име, без нищо... Само с душа... Там погребах душата...

Винаги ходя с два букета: единият за него, вторият – на ъгъла за нея. Пълзя на гроба на колене. Винаги на колене... (Несвързано.) Аз я убих... Аз... тя... спасила... Момиченцето ми ме спаси, беше приела целия радиоудар върху себе си, беше станала като приемник на този удар. Такава мъничка. Дребничка. (Задъхва се.) Тя ме беше па­зила. Но ги обичах и двамата... Нима... Нима можеш да убиеш с любов? С такава любов! Защо винаги са заедно?

Любовта и смъртта. Винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Кой ще ми подскаже? Пълзя на гроба на колене... (При­тихва задълго.)

...В Киев ми дадоха апартамент. В голям блок, където живеят всички, които си бяха тръгнали от атомната цен­трала. Всички са ми познати. Апартаментът е голям, дву­стаен, за такъв си мечтаехме с Вася. А аз полудявах в него! Във всеки ъгъл, където и да погледнех – навсякъде беше той. Очите му... Почнах ремонт, само и само да не стоя така, да забравя. И така две години... Сънувах... Вървим с него, а той е бос. „Защо винаги си бос?“ – Ами защо­то нямам нищо. – Отидох в църквата... Отчето ми каза: „Трябва да купиш чехли голям размер и да ги сложиш в нечий ковчег. Напиши бележка, че са за него“. Така и на­правих. Отидох в Москва и направо – в църквата. В Мос­ква съм по-близо до него... Той лежи там, на Митинското гробище... Разказвам на служителя, че така и така, тряб­ва да предам едни чехли. Пита ме: „А знаеш ли как да го направиш?“. Още веднъж ми обясни... Тъкмо бяха внесли да опяват един стар дядо. Приближавам се към ковчега, повдигам покривалото и слагам чехлите. „А написа ли бе­лежка?“ – Да, написах, но не посочих на кое гробище е той. – „Там всички са в един свят. Ще го намерят.“

Нямах никакво желание да живея. Нощем стоях на прозореца, гледах към небето: „Васенка, какво да правя? Не искам да живея без теб“. Денем отивам срещу детската градина и стоя... Гледах ли, гледах децата... Полудявах! И нощем почвах да го моля: „Васенка, ще родя дете. Вече ме е страх да съм сама. Няма да издържа повече. Васенка!!!“. А друг път го молех така: „Васенка, не ми трябва мъж. По- добър от теб няма за мен. Искам дете“.

Бях на двайсет и пет.

Намерих мъж... Всичко му разказах... Цялата истина: че имам само една любов, за цял живот. Всичко му раз­крих... Срещахме се, но никога не го повиках при мен вкъ­щи, вкъщи не можех. Там е Вася...

Работех като сладкарка. Правя торта, а сълзите ми на­пират. Не плача, а сълзите ми напират. Единственото, за което молех момичетата, беше: „Не ме съжалявайте. Ако ще ме съжалявате, ще си ида“. Не трябва да ме съжалява­те... Някога бях щастлива...

Донесоха ми ордена на Вася. Червен на цвят... Дълго не можех да го гледам. Сълзите ми напираха...

Родих момченце. Андрей... Андрейка... Приятелките ми ме спираха: „Не трябва да раждаш“, а и лекарите ме плашеха: „Организмът ви няма да издържи“. После... По­сле казаха, че ще бъде без ръчичка... Без дясна ръчичка... Апаратът го показваше... „Е, и какво? – мислех си. – Ще го науча да пише с лявата ръчичка.“ А се роди нормално... красиво момче... Вече учи в училище, отличник е. Сега имам някого, заради когото да дишам и да живея. Светли­ната на живота ми. Прекрасно разбира всичко: „Мамо, а ако отида при баба за два дни, ще можеш ли да дишаш?“. Няма да мога! Страх ме е дори за ден да се разделя с него. Вървяхме по улицата... И аз чувствам, че падам... Тогава ме удари първият инсулт... Там, на улицата... „Мамо, ще ти дам водичка.“ – Не, ти стой при мен. Никъде няма да ходиш. – И го хванах за ръката. Нататък не помня... От­ворих очи в болницата... Така съм била хванала Андрей­ка за ръката, че докторите едва ми разтворили пръстите. Ръката му дълго време беше синя. Сега излизаме от вкъ­щи: „Мамо, само не ме хващай за ръката. Никъде няма да отида“. Той също боледува: две седмици на училище, две – вкъщи с лекаря. Така си живеем. Страхуваме се един за друг. А във всеки ъгъл е Вася... Снимките му... Нощем го­воря ли, говоря с него... Случва се да ме помоли насън: „Покажи ми детенцето ни“. Ние идваме с Андрейко... А той води за ръка дъщеричката. Винаги с дъщеричката. Само с нея си играе...

Така живея... Живея едновременно в реален и нереален свят. Не знам къде ми е по-добре... (Става. Отива до прозореца.) Много сме тук. Цяла улица, така я и на­ричат – чернобилската. Цял живот тези хора са работили в централата. Много от тях и досега пътуват дотам, сега централата се обслужва на дежурства1. Никой не живее вече там, няма и да живее. Всички са с тежки заболявания, инвалидност, но не напускат работа, даже ги е страх да си помислят за това. За тях няма живот без реактора, ре­акторът е животът им. Къде и на кого са нужни другаде? Често умират. Умират в миг. Умират както ходят – вървял и паднал, заспал и не се събудил. Носил цветя на медицин­ската сестра и му спряло сърцето. Стоял на автобусната спирка… Умират, но никой не ги пита наистина. За това, което преживяхме... Което видяхме... За смъртта хората не искат да слушат. За страшното...

Но аз ви разказах за любовта... Как обичах...“

Людмила Игнатенко, жена на загиналия пожарникар Василий Игнатенко  


Препоръчваме ви книгата на Светлана Алексиевич "Време секънд хенд", за която сме писали тук.

Вече е преведена на български и "Войната не е с лице на жена/Последните свидетели".

Автор: д-р Мария Русинова, специалист по хранене и диететика 

Епизодичното ексцесивно хранене, наричано още свръххранене, полифагия, хиперфагия е хранително поведенческо разстройство, подобно на  булимията и анорексията. Понякога границата между тези хранителни разстройства е едва доловима, често преливат едно в друго.

Хиперфагията (болестното преяждане) много прилича на булимията, но липсва компенсаторно поведение като предизвикано повръщане, използване на лаксативи и диуретици след нахранване. При хиперфагията са налице импулсивно хранене, системно преяждане, без възможност да се спре и най-често това не е провокирано от глад. Поглъщат се безконтролно огромни количества храна до степен на тежък дискомфорт и стомашно-чревни болки. Това може би е най-честото хранително разстройство. Една трета от хората със затлъстяване са имали периоди на преяждане. Наднорменото тегло и затлъстяването пък са предпоставка за сериозни здравословни проблеми - гастро-езофагеален рефлукс, диабет, метаболитен синдром, сърдечно-съдови заболявания, рак и други. 

 

Какво я причинява
Нито липсата на воля, нито слабият самоконтрол са причина за това заболяване. Има генетично обусловена предразположеност. Рискът за отключване е по-висок при хора, в чиито семейства са регистрирани случаи на хранителни разстройства. Постоянният стрес и безпокойство, ниското самочувствие и самооценка, вътрешните противоречия,  преживяната травма, емоционалните проблеми създават благоприятна почва за развитието на това хранително разстройство. Преяжда се с надеждата това да донесе мъничко успокоение и удовлетворение. Храненето се превръща в отдушник, чрез който страдащите се опитват да компенсират натрупаното психическо напрежение, да запълнят празнина, да „нахранят“ своите емоции.

 

Сигнали, които да ни изострят вниманието: 

- Периодична загуба на контрол върху храненето - безконтролна консумация на необичайно големи количества храна, които многократно надвишават тези на средно-статистически здрав човек за същото време. Храненето е много по-бързо от обичайното. Предпочитана е висококалоричната и често некачествена храна.

- Желанието за поглъщането на храна е неустоимо и продължава и след усещането за пълен стомах и изчезването на чувството за глад, ако такова изобщо е имало в началото. Единствено усещането за тежък дискомфорт ограничава приема на нови количества храна.

- Яде се тайно, често нощем, т. е. по време на пристъпите най-често пациентите са сами, полагат неимоверни усилия да прикрият проблема си. Често най-близките приятели, дори членове на семейството нямат представа за страданието.

- Образува се порочен кръг: преяждането временно успокоява и намалява натрупаното напрежение, после идват срамът, вината, отвращението от себе си, депресията, а влошеното психическо състояние отвежда отново до успокоението чрез хранене и преяждане и т. н.

- Налице е прекалена ангажираност с мисълта за външния вид, самооценката зависи изцяло от него, успехите и неуспехите се отдават изцяло на това как изглеждаме.

- Появяват се чувство на срам и вина, заради начина на хранене. Затова страдащите от хиперфагия рядко търсят сами медицинска помощ. Подобрение от само себе си е почти невъзможно. Психическото и физическото състояние се влошават. По тези причини заболяването често се диагностицира със закъснение.

 

 

За да твърдим, че става дума за хиперфагия, периодите на преяждане трябва да са минимум два дни седмично в продължение на шест последователни месеца, някои автори посочват честота минимум един път седмично в продължение на три последователни месеца.

 

Страдащите от хиперфагия осъзнават, че хранителните им навици са необичайни. Те имат усещането, че всичко в живота им е извън контрол. Поради депресията, постоянното чувство на тежест, наднорменото тегло, отказват да водят какъвто и да било социален живот, не извършват почти никаква физическа активност.

 


pereedanie

 

Как се преодолява?

 

За справяне с проблема с болестното преяждане е необходим екип от специалисти – психолог или психотерапевт, гастроентеролог и диетолог. Изисква се строго индивидуален терапевтичния подход.

- Възможно е да са увредени някои органи и системи, затова след като се направи оценка на състоянието на пациента и се проведат необходимите клинични изследвания, при необходимост се пристъпва към медикаментозно лечение и се полагат съответните специализирани медицински грижи - за това е нужен гастроентеролог. 

- След това идва ред на помощта от психолог, психотерапевт или психиатър. Отново се подхожда строго индивидуално - търсят се причините за разочарованието, гнева, ниската самооценка. Оказва се помощ за изграждане на  подходящо поведение, за да могат да се справят в бъдеще с критични ситуации. Има различни възможности: когнитивно поведенческа терапия, фамилна терапия, групова терапия, арт терапия. Целта на всички тях е да се помогне на страдащите да променят начина, по който възприемат телата си и връзката си с храната, да намерят пътя към себе си, да се почувстват добре в кожата си, да изградят стратегия за справяне в конфликтна ситуация в семейството или обществото. Подкрепят се и членове на семейството и приятелите, така че да участват заедно с пациентите в преодоляване на  хранителните разстройства.

- Диетологът работи в посока нормализирането на приема на храна и изграждане на здравословен модел на хранене. Прави се оценка на начина на хранене на пациента, измерват се телесното тегло, общата телесна мазнина, висцералната мазнина (мастна тъкан обграждаща вътрешните органи), мускулната маса, метаболизма. Изготвя се индивидуален хранителен режим, съобразен с вкуса и навиците на пациента, дневния режим и ритъм на работа, препоръчва се подходяща физическа активност. Пациентът се наблюдава до нормализиране на теглото, оказва му се подкрепа и се стимулира да не губи мотивацията си. Процесът изисква време, търпение и постоянство. Хората с такъв проблем се обучават как да се хранят здравословно, за да задържат за дълго теглото си в границите на нормата.

 

Говорейки за хранителните разстройства си мисля, колко е важно да изградим у децата си здравословни хранителни навици и отношение към храната, като част от модела на хранене на цялото семейство. Добро начало е моментът на захранването на бебето,моментът на захранването на бебето, но още по-добре е да се започне по време на бременността. Установено е, че бебето „усеща и запаметява“ някои вкусове по време вътреутробното си развитие. Нека да покажем на децата си как да направят сами правилния избор на храна, нека не използваме храната като награда или като начин за успокояване на разплаканото и разгневено мъниче. Нека по-често да се храним заедно, без да бързаме, за да усетим удоволствието и вкуса на хубавата, здравословно приготвена и качествена  храна. Нека да показваме по-често на децата си нашата обич и загриженост, да ги обгръщаме с внимание, да отделяме повече време, за да ги изслушваме. Да задоволим емоционалния глад, за да не се превърне той в глад за храна. Защото както е казал  Сократ:„Не живеем, за да ядем, а ядем, за да живеем“.

 

Rusinova

 

За автора
Д-р Русинова е директор на Комплекс по детско хранене с Банка за майчина кърма; консултант  на известния френски метод за редукция на теглото под дицински контрол “Еurodiet България”; член на Български лекарски съюз, Българското научно дружество по хранене и диететика и на Българската асоциация за изследване на затлъстяването и съпътстващите го заболявания „Акад. Ташо Ташев”, член на Българската медицинска хомеопатична организация

Здравното заведение стартира проект за подпомагане на недоносени деца и деца с увреждания и техните родители, с осигуряване на безплатен тригодишен мониторинг на семействата. Проектът е съвместна инициатива с българо-немската фондация „Приятели 2006“. Финансирането е осигурено от Диаконията на град Франкфурт.

Инициативата включва медицински грижи за новороденото и обучение на родителите, оказване на помощ за емоционалното адаптиране на близките към новата ситуация в живота им.


Раждането преди термин е причина за различни по тежест здравословни проблеми, които могат да се проявят при детето. Някои от тях се установяват още в болницата, но други се проявяват с времето. Затова е особено необходимо да се проследява развитието на недоносените деца и децата с увреждания в по-продължителен период. Последващите специализирани грижи и наблюдението в домашна среда дават възможност всяко отклонение в здравословното състояние на детето да бъде установено много по-рано и семейството да бъде насочено към нужния специалист. Това намалява риска от трайно увреждане и забавяне на развитието му.

 

"Семействата, които изразят желание да се включат в проекта, ще могат да направят това още в болницата. Те ще имат възможност да установят контакт с акушерката и социалния работник, които ще им оказват наблюдение и подкрепа в продължение на три години. При това напълно безплатно“ – сподели д-р Велев, директор на болницата.

"Родителите ще бъдат обучени в полагането на специфични грижи за детето, ще им бъде оказана психологическа подкрепа, за да преодолеят стреса и да бъдат полезни за децата си. Много от тези  новородени имат нужди, на които трябва да могат да откликнат. Това е вид домашен патронаж и нуждата от него е предизвикана от факта, че повечето лични лекари не са педиатри и нямат необходимата подготовка.

Това, което предстои да направим, е да осигурим обучението на специалистите, които ще работят по този проект. В средата на юни пет акушерки ще заминат на обучение в Германия и веднага след това стартираме реално проекта. За момента финансирането е от немска страна и наблюдението ще бъде изцяло безплатно. Ние, разбира се, ще търсим собствено финансиране, за да гарантираме реализацията на проекта. Защото на акушерките, които ще правят тези посещения, трябва да се осигури заплащане. Има огромен интерес сред тях. Това е много хубаво, защото е възможност да повишат квалификацията и заплащането си. Да контактуваш с едно дете, да виждаш как израства под грижите ти, това е безценно.

С изписването на недоносените бебета ние губим контакта с тях. Нямаме информация за това какви усложнения се случват. Да, ние ги проследяваме чисто медицински – с всички необходими изследвания и прегледи, продиктувани от състоянието им. Но в случая, става дума за домашни посещения в дългосрочен аспект, което е облекчение и за родителите и за детето.

Миналата година при нас се родиха около 130 недоносени деца. Около 7 % са недоносените бебета годишно, за страната. Защо таргетираме върху недоносените бебета? Защото перинаталната детска смъртност, която в Западна Европа постоянно намалява, у нас като показатели се запазва сравнително висока. Според мен, този застой се дължи на това, че начинът, по който ние прилагаме неонатологичната помощ, вече се е изчерпал. Трябва да се насочим към групите, които имат голям дял в перинаталната детска смъртност. 70 % от причините за смърт се дължат на недоносеност. Ако ние подобрим грижата за недоносените и повишим шансовете им за  оцеляване, ще можем да намалим перинаталната детска смъртност. Но това може да стане, ако се изградят центрове, в които майките, с риск от преждевременно раждане, идват при нас за проследяване, за да можем по-добре да се грижим за недоносените им бебета впоследствие. Това трябва да стане с национална политика по проблема.“

Не подценяваме ли „силата на думите“? Това клише е доказало правотата си във времето. Щастливите двойки са тези, които разговарят - друго клише, което не е опровергано. Сякаш няма нищо по-лесно от това да кажем: „Да ти помогна ли?“ или „Добре, да го забравим!“. Ако е толкова просто, защо не го правим по-често? В крайна сметка всяка от тези фрази означава само едно:„Обичам те!“

1. Радвам се, че избрах теб!
Всички имаме нужда да чуваме, че сме обичани отново и отново. Решението да бъдем заедно се взема за цял живот, а това е много дълъг период, в който се случват големи промени. „Когато чуваме от партньора си, че е щастлив да бъде с нас, това е като потвърждение на клетвата, която сме си дали един пред друг в началото. Доказателство, че ни обичат по-силно отколкото в началото.“ – твърди проф. Пепър Шварц, сексолог и социолог от Университета във Вашингтон.

 

2. Да ти помогна ли?
Много полезни за връзката думи! Нужно е да си ги казваме по-често!
Тук има един нюанс. Тези, които са изживели заедно десетилетия, казват, че една от съблазните на съвместния живот е да решаваш проблемите на партньора си вместо него. Това не предизвиква благодарност. Понякога на човека до нас му е нужно просто да го изслушат и да му обърнат внимание.
„Аз съм до теб и те подкрепям!“ - звучи далеч по-добре, от „Направи това!“ – казва авторът на книгата „30 урока за любовта“ Карл Пилмър, професор от Корнуелския университет.

dvoiki 1

 

3. Искам те!
Какво може да поддържа любовния пламък по-силно от тези думи? А след много години дори са още по-ценни. Да останеш сексуално привлекателен за партньора си, въпреки промените, наложени от годините, е може би най-важното. „Това те кара да се чувстваш жив!“ – твърди Селеста Хиршман, сексуален терапевт и семеен коуч.

 

4. Какво мислиш за това?
Тази кратка фраза има голяма сила. Особено когато обсъждате важни или болезнени теми. Спомняйте си я по-често. „Произнасяйки я вие казвате всъщност: „Твоето мнение ме интересува. Ти ме интересуваш! Твоята гледна точка е важна, колкото моята.“ – твърди семейният терапевт Уинфред Райли.

 

5. Какво щях да правя без теб!
Когато ви е тъжно, или мислите за не особено приятни неща, да чуете тези думи от партньора си е един от най-ценните подаръци, които може да ви поднесе съвместният живот. „Това значи, че той е силата, която ви помага да бъдете щастливи, да бъдете себе си.“ – казва Айрис Краснова, автор на бестселъра „Тайният живот на жените“.
dvoiki 2

 

6. Извинявай!  Прости ми!
Кога последно чухте тези думи? А вие самите скоро казвали ли сте ги? „Извинявай“ стана много рядка дума. Стремим се да се реализираме, да получим максимума от живота си. В този стремеж някои от нас много болезнено приемат мисълта, че могат да сгрешат. „Щастливата връзка е връзката между двама несъвършени хора, които са наясно с недостатъците си и признават правото на грешка на другия. Всички грешим.“ – казва Курт Смит, психотерапевт, който работи с мъже с проблеми в обвързването.

 

7. Разкажи ми подробно!
„Ако партньорът ви току-що се е върнал от важна за него среща или пътуване, не го прекъсвайте, дайте му възможност да ви разкаже всички подробности. Не бързайте веднага да го информирате за ежедневните си проблеми. Покажете искрен интерес към това, което иска да ви сподели: към темата на конференцията, в която е участвал или към нощния риболов с приятели. Нека ви разкаже цялата история - всички ние обичаме, когато ни слушат внимателно“ – казва Карл Пилмър.

dvoiki 3

 

8. Красива си!
Тези думи никога не омръзват. Дори, когато звучат по-делнично: „Харесвам те в тази рокля.“ или „Този цвят много ти отива!“ „С годините съвместен живот вие на практика сте научили всичко един за друг, включително и това какво ви отива. Но подобна фраза, всеки път звучи като малко откритие“ – твърди Пепър Шварц.

 

9. Ти беше права!
Това е една от най-добрите фрази, които може да произнесе мъжът. Великодушна и благородна. Тя е способна да разреши всеки конфликт. Но да я чуеш от устата на жена си, е не по-малко прекрасно. „Аз казвам тези думи много често – даже, когато съм убедена, че не мъжът ми, а аз съм права“ – споделя Айрис Краснова.

 

10. Харесвам те такъв, какъвто си!
Много често срещаме хора, които искат нещо да „подобрят“, във връзката си или у другия. Да ни направят човека, който им се иска да виждат. Но най-силните връзки са изградени точно върху „приемането“. „Когато приемате напълно човека до вас, той се чувства свободен и буквално се преражда!“ – казва израелският психотерапевт Даниел Харел, водещ на собствено шоу.

 

11. Добре, да го забравим. Аз ти прощавам!
„За терапия при мен идват двойки, които помнят всяка своя дума, всичко, което другият е направил не както трябва. Да цитирате списъка с прегрешения, означава, че не сте простили.“ – казва Курт Смит.

Да простиш не означава непременно да забравиш. Това значи, че нямаш нужда да си спомняш за това отново и отново. Отговори си на въпроса – защо?

Материала подготви Янка Петкова

Детето ни не е най-слабото в класа, но постоянно не е в час и витае в облаците. Учителите му са вдигнали ръце – „не работи според възможностите си“ - е най-често чуваната фраза по време на родителските срещи. Каква е причината за този мързел и как да я отстраним? Можем ли да помогнем на детето да учи с усърдие и да си изгради умение да полага усилия? Ето няколко съвета от образователния експерт Джоан Фостър.

1. Да не правим прибързани изводи
Отсъствието на прилежност не говори непременно за мързел или нежелание на детето да учи. Понякога хората избягват някаква дейност, или я отлагат във времето, по множество други причини. Възможно е детето да се чувства объркано и да се притеснява да поиска помощ. Може би не му достигат конкретни навици за изпълнението на точно тази задача. Нека се опитаме да изясним какво се крие зад отлагането „за после“. Това ще е първата ни полезна крачка към преодоляване на нежеланието му да учи.

 

2. Да уважаваме неговата индивидуалност
Полезно би било да оценяваме възможностите на детето адекватно. Да отчитаме слабите страни, интересите, предпочитания и особеностите на характера му. Не бива да забравяме, че днешните деца са претоварени с информация (не задължително учебна) и ежедневно се занимават с това да се справят с десетки задачи. Обучението е много важна част от личностното израстване и формиране, но пробивът не се случва за един ден.

 

3. Да го подкрепяме
Важно е да окуражаваме детето, преди да пристъпи към изпълнение на важните за него задачи, за да му дадем тласък или ако се разколебае - да не се откаже. Можем да му помогнем да визуализира прогреса си и да предвкуси крайния резултат.

dete uroci

 

4. Да не игнорираме тревожните сигнали
Това може да бъдат здравословни проблеми, умора, други индикатори, които показват, че детето ни не може да се справи със стреса и обективно не е способно да отговори на високите ни изисквания. Нека поощрим стремежа му към здравословен начин на живот: да се занимава със спорт, да се храни правилно, да се наспива. За децата почивката е жизнено необходима, това е време и за разтоварване на мисълта – напрежението не води до нищо добро.

 

5. Да избягваме конфликтите и борбата за власт
Нека сме последователни и търпеливи, да не допускаме изблици на гняв, в ситуации, когато сме свидетели на това как си губи времето. По-продуктивно е да говорим с него, да се концентрираме върху това, което ни казва, без натиск и унизителни коментари. Нека да слушаме и още веднъж – да слушаме.

 

6. Да бъдем реалисти в очакванията си
Трябва да се научим да не искаме невъзможното: натискът бързо да се усвои сложен материал натрупва у детето паника, а това неминуемо води до отказ да се справи с уроците. Нашите инструкции трябва да са прости и разбираеми.

 

7. Да сме подготвени
Полезно е да сме в крак с изучаваното в училище. Добре е да се снабдим с необходимите помагала, обучаващи игри. Да използваме таймер, магнитна дъска, онлайн уроци, всякакви аудио-визуални средства, които биха подпомогнали възприемането. Да организираме пространство за учене, в което детето няма да бъде обезпокоявано от страничен шум.

dete uroci4

 

8. Да развиваме творческото начало у детето
Рисуване, танци, актьорско майсторство, това ще му даде възможност да „поеме дъх“, да се разтовари психически и, развивайки творческия си потенциал, да преодолее вътрешните си спирачки.

 

9. Да споделяме своя собствен опит в преодоляването на трудностите ( и на мързела)
Това, разбира се, не предполага изнасянето на лекция от типа: „Аз, на твоите години…“ Продуктивно е просто да разкажем истории от собственото си детство. Така детето ще разбере, че успехите често са съпътствани от неуспехи и това е нормално.

 

10. Да търсим помощ от другите
Нека помислим кой друг, освен нас самите, може да помогне в изграждането на отговорност и трудолюбие у детето. Другите членове на семейството, приятелите, учителите, треньорът от спортния клуб? Можем да използваме всякакви възможности, за да развием увереността в собствените му сили.

 

11. Да запознаем детето с ефективните стратегии за учене
Можем да му покажем как правилно да организира заниманията си, как да си поставя приоритети. Малките крачки и кратките паузи, снижават тревожността. Всяка задача може да бъде разделена на по-малки и да бъде обвързана с определен интервал от време за справяне.

dete uroci3

 

12. Да не бъдем строги контролиращи
Да поддържаме и вдъхновяваме детето и да контролираме всяка негова стъпка не е едно и също. Добре би било, да го насърчим да поеме инициативата, да поощряваме отговорността и да му внушаваме чувство на удовлетворение за положените усилия. Това изисква време.

 

Динамиката на процеса на обучение напомня крива: като правило способността да запомняш нова информация е максимална след първите опити да усвоиш дадени знания. След това скоростта на възприемане постепенно се снижава и за да бъде усвоен даден материал, са необходими повече повторения. Това не бива да ни плаши.

Материала подготви Янка Петкова

Източник: Beyond Intelligence

За автора:
Джоан Фостър е учител, експерт в областта на образованието и обучението на надарени деца, преподавател по образователна психология в Института за изследване на образованието в Университета в Торонто,  Онтарио, автор на множество книги, сред които и на книга за детската прокрастинация (склонност към постоянно отлагане на задачите „за после“) («Not Now, Maybe Later: Helping Children Overcome Procrastination», Great Potential Press, 2015).

Във фейсбук и туитър човек може да прочете какво ли не. Може и да се посмее. Избрахме за вас някои от най-забавните откровения, които доказват, че всички нормални семейства си приличат, а всяко лудо, е лудо по своему.

„В нашето семейство имаме ясно установени правила. Който яде последен – става и си тръгва. Масата прибирам аз.“

„Чичо ми учи всички свои племенници да карат кола на гробището. Казва, че там няма кого да убият.“

„С мама имаме специални знаци. Ако се изгубя в магазина започвам да мяукам като коте, а после чувам как тя ми мяука в отговор.“

„20 часа, трета чаша вино. Баща ми учи мама как да танцува като Шакира по случай 33-та годишнина от сватбата им.“

„Когато баба ми се преоблича пред телевизора, винаги се обръща с гръб към него. Да не я види някой мъж от екрана.“

 „Седим в кухнята аз, мама и баба. Всички столове са заети. Пристига баща ми, оглежда се, вижда, че няма свободно място и излиза. След секунди телефонът на мама звъни. Тя става и отива да види кой я търси. Баща ми веднага сяда на мястото й. Познайте кой й се обажда?“

„Мечтая жена ми да работи в някакъв секретен отдел. Така, като се прибере, няма да слушам какво й се е случило днес на работата.“

„Приятелят ми дойде да ми поиска ръката от татко. Той падна на колене и извика: „Спасителю наш!“ После разбрахме, че е гледал подобна сцена във филм и винаги си е мечтал да направи същото.“

„Баба ми така и не можа да се научи как да слага лайкове. Затова в коментарите си пише просто like.“

„Вчера подарих на жена си пръстен, просто така. Веднага заваляха въпроси: „Какво става? Случило ли се е нещо? Какво си направил?“ Да й бях подарил тиган вместо да се изхвърлям.“

„Дядо ми включва три телевизора едновременно. Наредил ги е в полукръг в хола. Казва, че това било съраунд.“

„Водихме баба в Дисниленд. Пусна се на влакчето на ужасите, но не издаде и звук. Когато я похвалихме за смелостта каза: „Просто ме беше страх да не ми излетят протезите.“
mt8ewrZ
„Според мен семействата на геймърите са много яки. Жената не знае как да сготви рататуй, а мъжът изобщо не е чувал за него.“

„Баба ми и дядо ми са заедно вече 40 години, но никога не разказват как са се оженили. И всичко това е само заради факта, че чичо ми се е появил твърде скоро след сватбата.“

„Всяка година празнуваме рождения ден на нашето куче. В това няма нищо лошо, само дето сме родени в един и същ ден и тортата ни все е под формата на кокал.“

„14-годишният ми син е много разстроен, че трябва да ходя на работа, когато той има почивен ден. Излизайки смених паролата на интернета. Сега вече наистина вярвам, че е така.“

„Да живееш „на ръба“, за майката означава да се опитваш да правиш сладки преди децата да са заспали.“

„Току-що обясних на децата данъчното облагане, като изядох 38 % от сладоледа им.“

„И така един ден реших, че съм уморена и отегчена от монотонното чистене, готвене и подреждане на дома. Уморих се правя каквото си искам, когато искам и… си родихме деца.“

„Никога не казвайте на детето – „нищо ще почакам, мога да те чакам цял ден“, ако наистина не разполагате с толкова време.“

„Да вечерям в уединение ми е толкова скучно, колкото беше преди да се родят трите ни деца.“

„Когато детето ми държи маркер без капачка, се чувствам като опитен преговарящ за освобождаване на заложници.“

dete marker

„В момента помагам на сина си, да намери шоколада, който изядох вчера.“ 

„Хората които използват израза „спи като бебе“, явно никога не са имали деца.“

„Когато ни идват на гости приятелчета на детето се превръщам в идеалната майка. Това толкова изморява.“

„50 нюанса сиво“ – е история за това как едно тригодишно момченце отишло на детската площадка с бяла блузка.“




Да, майките безспорно имат най-важната роля в живота и възпитанието на детето, но има неща, които то може да научи само от баща си. Особено, когато става дума за синове.


Нека помислим: първоначално момчето попада в детската градина, където за него се грижат възпитателките, после тръгва на училище, в което (в най-добрия случай), единственият мъж е учителят му по физическо. То постоянно се намира в женска компания и остро му липсва мъжкото възпитание. Какво може да даде на детето единствено таткото?

Да обясни на момчето колко важно е да умееш да печелиш и губиш
Таткото е най-добрата компания, когато става дума за състезания, подвижни игри. Те са добра тренировка на мъжките качества. Чрез игрите детето усеща вкуса на победата, осъзнава, че за нея са нужни усилия. За бащата тези занимания са отлична възможност да обясни на сина си, че загубите са неизбежни, и че ако си паднал, трябва просто да станеш и да продължиш, в това няма нищо срамно.

Да научи сина си на кавалерство
Таткото възпитава в правилно отношение към жените. Да, майката би могла да разкаже на сина си как трябва да се държи един джентълмен, но само таткото може да покаже това на практика. Би било добре, точно от него малкият му син да научи всички важни неща за жените. Не от приятелите, не от интернет, а от таткото. Да вземе сина със себе си, когато отива да купи цветя за мама, да обсъди спокойно и вежливо с продавачката какъв да бъде букета, за да не се притеснява детето му от общуване с непознати жени. Това е всичко, което може да направи в тази ситуация, и то е напълно достатъчно. 

Да му разкаже за любовта по мъжки
Нека синът разбере какво е това чувство точно в един такъв разговор. За тийнейджъра е ценен подарък, ако баща му разкаже за първото си влюбване, за първата си среща, първото „кафе“ с харесваното момиче. За това, че не трябва да бързаш с обвързването, че е по-добре да почакаш момичето, което наистина ще раздвижи клетките на душата ти. Подобни разговори са много полезни и за изграждането на доверие между двамата.

Да го научи да дава отпор, да отстоява позициите си
Само таткото може да научи сина как да бъде твърд и силен, как да отстоява своята истина. Да му покаже, и обясни, кога да се противопоставя така, че съперникът да не смее да приближи и кога е разумно да не обръща внимание на провокациите и да се отдалечи с достойнство. Да го научи, че да си добър не е слабост.

bashti mirogled

Да му помогне да изгради собствената си гледна точка за света
Дори не е необходимо да прави нещо специално, а просто да бъде със сина си и да говори с него. Така той ще разбере, че освен мама, с нейните изисквания и очаквания, има и поне един човек с различен подход. Разбира се, родителите трябва да са единни по въпросите на възпитанието, но това не пречи мирогледа им да е различен. Това е напълно нормално. Чрез общуването с баща си, синът научава, че има различни гледни точки по едни и същи въпроси, учи се да анализира и да формира свое мнение за нещата.

Да обогатява опита на детето с нови усещания
Това започва от най-ранна възраст. Дори шестмесечното бебе може да почувства разликата между женската и мъжката проява на любов. За разлика от мама, таткото предпочита активните игри, той е човекът, който те подхвърля до тавана, а ти се смееш с пълно гърло, защото си сигурен, че ще те хване; или да те провеси с главата надолу, държейки краката ти в някаква друга луда игра. Подобни занимания наистина могат „да спрат“ майчиното сърце, но дават на детето изобилие от зрителни и тактилни усещания и нов опит на собственото му усещане за пространство.

Да го научи на мъжките умения
Има неща, които за много жени изглеждат като магия. Владеят ги само мъжете: да запалиш огън, да опънеш палатка, да ремонтираш автомобила. Дори градските деца не поставят под съмнение, че умението да палят огън все някога ще им потрябва, ако ще да става дума и за ползването на барбекю. Във всяка компания описаните навици ще осигурят на сина точки в очите на другите и безспорен авторитет.

Да му помогне да усвои задълженията свързани с бита
Да се обръснеш, да вържеш вратовръзката си, да изгладиш ризата си – баща ти може да те научи на всичко това (с някои изключения). Макар сега да е възможно да намериш отговор на всеки свой въпрос в интернет, значително по-добре е да го научиш от баща си. Той дори е човекът, който може да ти покаже, че мъжете умеят да готвят не по-зле от жените. Поне на ниво – да не умреш от глад.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам