logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Днес ми е от онези най-специални дни за всяка майка - рождените дни на децата ни. В които ти е хубаво и мило, но и малко тъжно. И докато тичаш по задачи, пазаруваш, готвиш и подреждаш за гостите довечера, разни спомени изникват неканени и ту те усмихват, ту те просълзяват. Ех, как порастват тези деца, и ние с тях.

Сутринта се присетих за една трогателна случка. Като се роди Теди преди 23 години, бяха едни оскъдни и объркани времена. Аз - в Окръжна болница Пловдив след двуседмичен престой с преносено бебе, Теди упорито магаренце си беше още отпреди да види белия свят, всичко си прави със собствен темп, не обича да му се дава зор. Слагаха ме на системи, какво ли не ми правиха, не ще и не ще. Накрая докторът каза - до утре ако не тръгне - секцио. И аз като се притесних... Пък една акушерка ми каза: Момиче, сега изкачи няколко пъти стълбите на Окръжна и ще почнат контракции. Цяла нощ стълби изкачвах с всичките си 90 килца. Най-после Теди реши да излиза, но не успях да се чуя с татко му да го повикам. Някъде по обяд се появи моето синеоко и красиво бебе, а аз още не съм си чула мъжа, защото няма мобилни телефони. Знам, че акушерката е звъннала на майка ми на домашния, но сърцето ми се свива дали Иван вече е разбрал, ще дойде ли да ме види, как ще ме погледне, как ще се зарадва, как ще му трепне сърцето, всички тези неща, които всяка майчица знае. Привечер вече съм се отчаяла, че никакъв го няма и ще заключат болницата и няма да успея да го видя и той да си види бебето. И точно съм гушнала бебето и се чудя кой да попитам как се кърми, когато вратата на стаята се отваря и нахлува Пеев, облечен в сватбения костюм и един преогромен букет рози, пребледнял като платно от вълнение и чак няма глас. А той милият дебнал кога санитарките ще отключат, за да ни внасят храната за вечеря и се шмугнал тайно след тях. Защото естествено при родилките никого не допускат. Аз изписках, хвърлих му се в ръцете с бебето, в този момент отнякъде изскочи бясна санитарка с черпак в ръка и хукна към него. Той само се ухили, връчи ми розите (които после дадох на санитарката, разбира се, цветя в родилно не са разрешени) и избяга. След малко се измъкнах отново с бебето и успяхме да се видим за пет минути през заключената стъклена врата на родилното. Помня как опрях бебешката ръчичка на стъклото и колко беше мъничка спрямо дланта на Иван. Сега е по-голяма от неговата. Такива работи...

Честит рожден ден, Теди! Обичам те!

Семейна двойка. Знаят си номерата до втръсване, но въпреки всичко, от време на време, успяват да се изненадат, предимно – неприятно. Ето една история от скучното им битие.

 

В един наистина слънчев ден на жената от това семейство й се налага да излезе, да вземе интервю. Мъжът всеотдайно й предлага да я откара до мястото на срещата. Поблазнена от благоприятната перспектива, жената се съгласява веднага, без да помисли с какво ще запълва времето си той, докато я чака да си зададе въпросите. Но съдбата си знае работата – в близост до мястото на срещата има мол. Ще кажете – откога молът е притегателно място за мъжа? Ще ви отговоря – откакто има магазини на мобилни оператори в него.

Пристигат, жената се сбогува с половинката и с нетърпение се отправя за срещата, която (по всичко личи) ще е интересна и дълга. Запознава се с другата жена, харесват се и потъват в много приятен разговор. След час и повече жената, притеснена, че половинката е вече безпределно отегчена от обиколки в мола, се сбогува със събеседничката си и звъни, за да дойдат да я приберат. Противно на очакванията, мъжът не е готов (!?) Колкото и странно да й звучи,, тъй като молът наистина е на 2 минути пеш, жената се отправя към търговския обект. Следва второ позвъняване с искане на конкретни координати, от което става ясно, че съпругът е базиран в магазин на мобилен оператор. Не може да не ви е направило впечатление, че това е единственото място, което приковава иначе отегчения от покупки мъж. Отивате и го заварвате в съкровен разговор с търговеца, който току-що, специално и персонално, е изровил от най-дълбокия, почти таен резерв, едни отстъпки, които е предложил само на него и никой друг. Небивала щедрост, която мъжът няма как да подмине с безразличие. Интернетът – нечовешки бърз, най-широколентовият, който могат да ви видят очите. Безплатните минути – комунизъм в действие, плюс карта памет, протектори и всякакви други съоръжения към НОВИЯ ви телефон за без пари. Жената с подобни манипулации не можеш да я хванеш – какво е това 4 G – облича ли се, обува ли се или пък има специален аромат? Може ли да се носи така, че всички да го видят? И после какво значат – безплатните минути – когато тя е в състояние да говори не минути, а часове? Леко изнервеното й присъствие нарушава хармонията между двамата мобилни съзаклятници. Те се споглеждат и разбират, че са разкрити по-рано от планираното. Липсвало е времето за предигра, така да се каже, което може да направи по-малко болезнена новината за новата ненавременна покупка. Но и двамата, почти в едни глас, започват да обясняват изключителното попадение с тази оферта – безплатен телефон, светкавичен интернет и т.н…. и всичко това само срещу 10-12 лева месечно повече. Жената не успява да възрази на железните аргументи, струва й се че има нещо нередно в „безплатната“ оферта, но среща погледа на мъжа, който сякаш говори: „Нищо не разбираш от техника и оферти!“. Почти съжалява, че търговецът никога няма да разбере какви колосални скандали е в състояние да организира. От друга страна – защо да нарушава установилата се между мъжете дружба – те вече си говорят на „ти“, разменят си телефони, за да се чуят при следваща БЕЗПЛАТНА оферта, изобщо станали са си толкова близки, колкото жената и нейната събеседничка до преди час. Следват финални уточнения по плана, инструкции за работа с новия телефон и раздяла с неудоволствие. Казах ви за мъжката дружба.

На тръгване жената се оглежда и забелязва, че е единствената в магазина, но пък след мъжа й се редят други събратя, които явно си уплътняват времето, докато жените им вземат някъде интервю. По пътя към къщи, типично по женски, съпругата се интересува от цвета на телефона – разбира се, графит, мечтата на мъжа, който в последните години „износва“ белите телефони на дамите в семейството. Толкова е доволен, че сърце не й дава да го сдъвче за извънплановата покупка. А той щастливо превключва скорост и пророкува: „Нов телефон – нов късмет“.

Жената тази поговорка не я е чувала, но виждайки радостта на мъжа от новата му джаджа, решава да се върже.

 

Янка Петкова

 

Най-голямото изложение "Световно образование" помага на семейства, ученици и студенти да се срещнат с качественото обучение вече 15-а година. По време на събитието, на 25 и 26 февруари в хотел „Балкан“ в столицата, посетителите имат възможност да получат информация за подготовката, приемът и условията за кандидатстване в едни от най-елитните учебните заведения от цял свят. Директните срещи с представители на голям брой елитни колежи и топ университети от чужбина улесняват кандидатите във вземане на най-правилното решение.

За втори пореден път "Световно образование" събира на едно място университети, средни училища и езикови ваканции. Това позволява на много от родителите да планират отрано обучението на детето си и да имат поглед върху всички опции за финансиране, правилен момент на заминаване, държава, специалност и професия, които да гарантират желаната реализация на детето им.

И тази година посетителите ще могат да намерят нови училища, които се представят за пръв път в България. Сред тях са и Staffordshire University, University of Gloucestershire и University of Suffolk.

Специални гости на изложението ще бъдат архитектът Любо Георгиев и актрисата Йоанна Темелкова, които ще разкажат за своя професионален път и ще дадат ценни насоки на бъдещите кандидат-студенти. Създателят на СофтУни Светлин Наков пък лично ще води работилницата "Първи стъпки в програмирането". Тя стартира в 11 ч. в неделя (26 февруари) и ще помогне на посетителите да напишат първия си програмен код.

За тези, които се интересуват от качествено средно образование, ще има изпитни сесии и интервюта за стипендии до 100% от таксата за обучение и настаняване в престижни колежи. Повече за изложението тук.

 

Безспорно наградите Оскар са грандиозно събитие, което се следи в цял свят. Това е красивото зрелище и най-важната вечер за цялата киноиндустрия. Подготовката и осъществяването му са дело на огромен екип професионалисти.

 

Колко струва церемонията

По информация на Variety, за осъществяването на церемонията се харчат средно около 40 милиона долара. В тази сума влизат всички разходи, включително и стойността на червения килим (25 хиляди долара), изработката на статуетките (45 хиляди долара), официалният обяд на номинираните (260 хиляди долара) и хонорарите на продуцентите (над 100 хиляди долара). От само себе си се разбира, че рекламата по време на прякото излъчване е твърде скъпо удоволствие: 30-секунден рекламен спот струва 2 милиона долара. Това обаче не е рекорд, тъй като по време на излъчване на Суперкупата цената е два пъти по-висока.

Всяка година спонсори на шоуто са крупни компании – от вериги хипермаркети и производители на паста за зъби, до банки и застрахователни фирми. Според статистиката в последните години най-активен спонсор на церемонията е Procter & Gamble, следвана от PepsiCo и Unilever.

 

Как се подготвя церемонията

16933596 1265519730197972 1090479381 n

Ако звездните гости на церемонията започват да се готвят за нея няколко седмици по-рано, за организаторите работата по следващите Оскари започва веднага след края на току-що връчените. Непосредствената подготовка, в която участват звездите, започва малко преди деня Х. По време на тези репетиции звездите учат репликите си, тренират отварянето на пликовете и връчването на наградите. За тази цел се приготвят специални „тренировъчни“ пликове с имената на номинираните, дори глинени копия на статуетките. До неотдавна пликовете, които съдържат най-скъпата във филмовия свят информация, са били изработвани от обикновена хартия. От 2011 година те имат по-празничен вид. Златистите изделия украсени с малко Оскарче са дело на дизайнера Марк Фридланд, който в продължение на 110 часа се труди по тях. На организаторите това струва 10 хиляди долара. Пликовете не се запечатват с лепило, защото това би затруднило презентаторите, които ги отварят. Имат лепенка с логото на компанията одитор Pricewaterhouse Coopers, която вече над 80 години се занимава с броенето на гласовете на членовете на Академията (към момента те са над 700 души).

 

12

 

Как се пази тайната

Традицията да се запечатват пликовете се е появила през 1940 година, по съвсем прозаична причина: вестник „Лос Анджелис Таймс“ нарушил „ембаргото“ и публикувал пълния списък на победителите в навечерието на церемонията. По онова време пресата разполагала с информацията предварително, за да успее да подготви изданията след събитието. Много от гостите в онази година пристигнали вече знаейки дали са спечелили или загубили. Оттогава секретността е задължителен елемент и медиите вече не получават списъка предварително. Единствените хора, които знаят изхода на церемонията са сътрудниците на Pricewaterhouse Coopers. Съществува дори резервен план, ако презентаторът обяви грешно име. Служителите на одиторската компания имат право да излязат на сцената и да спрат церемонията. За щастие такъв случай в историята на наградите до момента няма.

1

 

 

3n

 

 

Шеги и закачки по сценарий

Нито една церемония не може да мине без фирмените оскарови шеги. Затова си има екип, който започва работа по сценария два месеца предварително. Както разказва един от основните сценаристи Брус Виланч – „шегите се пишат в изобилие и ако 2-3 от 100 влязат в употреба се счита за успех“. При това винаги има място за импровизация, някои се измислят и по време на шоуто, зад кулисите, други са дело на самите водещи и презентатори. Понякога звездите идват дори със собствен екип за „фирмени“ шеги, което допълнително изнервя сценаристите. 

 

4n

 

 

Кой до кого ще седне

Според член на екипа по подготовката, този процес силно напомня на настаняването на гостите за сватба, но стресът е няколко нива по-висок, защото въпросните гости са със значително по-високи претенции. Затова сътрудниците трябва да са в час със всички конфронтации, да избягват неловки моменти като да сложат бивши съпрузи в непосредствена близост, а Холивуд предлага доста такива опасности. Анджелина Джоли например не бива да се озовава до Дженифър Анистън, а предвид събитията от последните месеци това не е здравословно и за Брад Пит. Номинираните в една и съща категория не бива да са близо един до друг иначе в кадър може да попаднат едновременно радостно и разочаровано лице. И разбира се, всички предложени за награда трябва да са близо до сцената, за да не се повтарят подвизите на Дженифър Лоурънс, която много обича да пада на церемонии. Но дори и паднала, е красива, нали?

5n

 

 

Кой работи за церемонията

За церемонията работят около 1000 души обслужващ персонал, включително сервитьори, разпоредители, готвачи, охранители и т.н. Около 250 хиляди долара струва безопасността, осигурявана от частна охранителна фирма, която започва да се готви за този ден няколко месеца преди шоуто.

Екип координатори има грижата знаменитостите да са доволни във всяка минута на събитието – от появата си на червения килим до финала на шоуто. Всяко дребно недоразумение може да разруши празничното им настроение. Таймингът също е разчетен по секунди. Най-приятната „длъжност“ в нощта на Оскарите е на хората, които са отговорни за запълване на местата в залата. Случва се някои разочаровани участници да напуснат церемонията или просто отегчени да решат да си тръгнат. За да не пустеят, местата им биват заемани от специално наети хора, облечени официално. Тези статисти получават по 100 долара на час. Инструкциите към тях са да не разговарят, да не махат към камерата и да останат незабелязани.

oscars backstage5 m01cbjpd

 

 

Още интересни факти:

  1. Според правилата на церемонията речта на победителите не трябва да продължава повече от 45 секунди, ако звездата се разприказва, оркестърът може да я прекъсне. Тази мярка е била въведена през 2002 година, когато награждаването продължило 4 часа и 23 минути.

  2. След края на церемонията за гостите се организира грандиозен прием: в тази нощ обичайно се изпиват над 1000 бутилки шампанско, изяждат се над 1000 омара и около 18 кг хайвер. За приема се приготвят и 4000 шоколадови Оскара, които се покриват с ядлив златен прах.

  3. През последните 14 години церемонията се провежда в Dolby Тheater – зала, която побира 3400 зрители. Всички те преминават по червен килим с дължина 152 метра.

  4. Носителите на Оскар често се шегуват, че това е награда с особена тежест, тъй като теглото на статуетката е 3,8 кг, височината е 34 см. Изработена е от бронз и единичната цена е 500 долара. Всъщност статуетките не са собственост на носителите си, а на Академията и не могат да бъдат подарявани или продавани. Това не е било регламентирано преди 1950-а година, затова наградите от този период могат да бъдат закупени на търг за стотици хиляди долари.

 

7 n

 

 

Материала подготви Янка Петкова. 

 

След темата за сектите и опасния интернет продължаваме с темата за безопасността на децата. Следващият материал е от книгата на Лия Шарова – психолог: „Стоп-Заплаха. Деца в безопасност.“

 

Уважаеми, майки и бащи, разговорът ни няма да продължи повече от три минути, но е много, много важен.

В периода 2014-1015 година, проведох стотици тренинги по безопасност, близо 3000 деца ми разказаха как си представят един престъпник и какво биха направили в случай на опасност.

Споделям ви своите изводи, основани на това изследване:

 

9 от 10 деца на възраст 7-9 години не знаят наизуст мобилните номера на родителите си. Помислете, какво може да се случи, ако детето ви се озове на улицата без телефона си.

 

19 от 20 деца от всякакви възрасти са склонни да заведат вежливата леличка до близкия магазин, да помогнат на възрастен чичко да отнесе до колата котенцето или чантата си.

При това 10 от 10 ученици смятат, че „стари“ са хората навършили 40 години. А на „старите хора“ трябва да се помага.

 

Близо половината от децата на възраст между 10 и 14 години са уверени, че лесно могат да разпознаят престъпника на улицата (той е с черни дрехи; прилича на призрак; гледа „странно“; усмихва се неестествено хитро; примамва с бонбони; неприятен мъж, който прилича на скитник или на затворник).

 

Най-малко половината от анкетираните деца ще побягнат с случай на опасност в подлеза, където могат да се „скрият“.

 

Всички малчугани смятат, че могат да се доверят на „познат възрастен“, в това число на съсед, родител на приятел – все хора, които някога са виждали.

 

19 от 20 деца без да се замислят ще тръгнат накъдето им каже човек, който ги назове по име и се притесняват да закрещят силно: „Помощ! Не познавам този човек!“.

 

Това е само част от тревожната статистика.

Истинският престъпник не е подозрителен. Най-често той буди най-малко подозрение от всички хора наоколо.

Това е вежлив, добре облечен човек, възможно е дори да е миловидна жена или „немощен“ старец.

Наша задача е да направим така, че децата да не се поддават на провокации, да не сядат в чужда кола, да знаят как да реагират в случай на опасност, а най-важното – да споделят откровено всичко, което се случва с тях, извън границите на родителския контрол.

 

Златните правила за безопасност

 

1. Създаваме положителна нагласа вместо негативна, повишаваме самооценката на детето.

Вместо „никога не вземай нищо от непознат“ казваме: „винаги ме питай, ако някой ти предложи лакомство, играчка или те кани да отидеш с него някъде. Обещаваш ли?“. Вместо: „лесно могат да те заблудят или излъжат“ казваме: „Имам ти доверие, справяш се отлично!“. Хвалим и за най-дребния напредък.

 

2. Заменяме инструкциите и заплахите с игра.

Трябва да дадем пример за най-обикновените ситуации - да покажем на детето, а не да опишем: Как да отговориш на телефонно обаждане. Какво да кажеш, ако някой звъни на вратата. Кога и как да кажеш „не“. Хайде да намерим най-безопасните места по пътя към къщи! Покажи ми накъде ще побегнеш, ако непознат човек се опита да те хване! Кой от тези хора ти се струва най-подозрителен, и кой ти харесва и внушава доверие? Първоначално сами проиграваме ситуацията, след това каним детето да повтори: „Сега опитай ти.“

 

3. По време на всяка разходка отделяме пет минути за „проверка на бдителността“.

Ненатрапчиво вплитаме в разговора правилата за безопасност в подлеза, в асансьора, при преминаване покрай строеж или гараж.

 

4. Даваме пример с поведението си.

Гледаме в очите. Винаги заключваме входната врата, дори да излезем за минута.

 

5. Наизустяваме с детето телефонните номера, домашният адрес, как да се ползва бутонът за бързо избиране.

Включваме и наблюдение на автомобилите, покрай които минаваме – марките, номерата, запомняме марката и номера на семейния автомобил. Могат да се научат имената на улиците, названията на близките магазини или учреждения. Тези прости упражнения развиват не само вниманието, но и умението да се преценява околния свят от гледна точка на безопасността.

 

6. Повтаряме на кои възрастни детето може да се довери.

Разказваме на децата, че човек, който не им е близък не може да си позволява да ги докосва, целува или прегръща. Тази информация можете да поднесете примерно така: „Всеки човек има свое лично пространство, в което могат да „влизат“ само най-близките. Твоите близки са твоето семейство.“

 

7. Разговаряме и на „сложни“ теми.

Повечето родители изпитват трудност да говорят с детето си за отвличане, за измами, да не говорим за сексуално насилие. Това е грешка. Колкото по-просто, спокойно и често говорим с децата си за тези неща, толкова повече доверие предизвикваме в тях.

 

8. Предоставяме възможност за самостоятелност.

Разходки, преходи с градския транспорт, среща с приятели. Това е болезнен опит за нас родителите. Но приучавайки детето към самостоятелност, ние възпитаваме увереност и отговорност.

 

9. Показваме слабостите си.

Трябва да се сприятелим с детето си. Защото приятелите си споделят и неприятните, не само хубавите неща. Можем да разкажем на детето за своите собствени грешки и малки провали, нека опознае силните и слабите ни страни. Така в сложната тийнейджърска възраст вече ще сме изградили доверителни отношения помежду си.

 

10. Спазваме договорките си.

Не бива да се караме на детето, че е закъсняло, ако се е обадило да ни предупреди за това. Установяваме правилото: „Ако навреме ме попиташ за разрешение и предупредиш е по-вероятно да получиш каквото искаш.. но ако ме излъжеш – ще последва заслужено наказание.“ Важно в случая е детето да разбере, че главното е не да забраниш, а да бъдеш сигурен във възможността честно да се договориш.

Ние не можем да направим така, че децата ни никога да не бъдат застрашени, но е напълно във възможностите ни да ги научим в случай на опасност не само да знаят как да постъпят правилно, но и да действат без объркване и съмнения.

 

Материалът подготви Янка Петкова

 

 

Отиваме вчера до мола да вземем единия батко от рожден ден. Решавам да се издокарам, все пак там ще е пълно с младите мамчета от класа на Коко. Червена рокля, обувки на токчета, вталено манто Дезигуал, червено червило, чувствам се жена. Без количка сме, защото Алекс вече е голямо момче и ще ходи за ръчичка с мама.

Да, ама не. Още със слизането от колата се оказва, че сме за различни дестинации. Мама е към входа на мола, Алекс е към автомивката. След кратко пищене, Алекс взима драстични мерки и сяда на земята. Гушвам го на ръце и въпреки усилията му, успявам да го замъкна до асансьора. Обещавам бонбони и младежът малко се кротва.

На първи етаж тръгваме за бонбони, но се сещам, че трябва да мина през банкомат. Банкоматът събужда известен интерес в Алекс и докато въвеждам кода, малката ръчичка се стрелва и натиска няколко копчета. Хоп, грешен пин. Пробвам отново, но Алекс отново е по-бърз от мен. Този път успявам да го спра навреме, поне да не ми блокира картата. Вдигам го почти акробатично с едната ръка във въздуха, с другата успявам да въведа кода, да извадя картата, парите и бележката и да ги натикам в джоба на елегантното манто. Отиваме за бонбони, там протести няма. Докато плащам, парите се разсипват на земята. Обирам каквото успея, междувременно Алекс вече е хукнал към ескалатора. Стрелвам се с неподозирана скорост и успявам да го хвана миг преди да полети. Връщаме се и си досъбираме авоарите, добра жена ми помага. Да живей женската солидарност!

Следва Фънтази. Обаждаме се на батко, който ни обръща нула внимание, само колкото да обясни, че рожденият ден не е свършил и да се спасяваме. Честитим на майката, която любезно ни кани, но как да се случи да седна на маса с Алекс? Той междувременно е съзрял количките и ме задърпва натам. Слава богу, количките са с дистанционно, което означава, че Алекс е седнал вътре, а аз го управлявам. Много по-добър вариант, отколкото да тичам успоредно с количката и да въртя кормилото (което правим обикновено). Да, обаче дистанционното се оказва не толкова лесно за мама, която не е сила с джойстика. След поредица сложни маневри, за да излезем от „паркинга“, при които разместваме всички съседни колички и няколко кончета, (събра се скромна тълпа зрители и мисля, че дочух коментар: Тая дано не е шофьор), момчето се смилява над мен и изкарва количката на открит терен, където е много по-лесно. 20 минути спокойствие. Алекс доволен, аз още повече.

На 20-ата минута се опитвам да го убедя, че е време за влакчето, а после въртележката (вече съм взела билети, няма да стават зян все пак). Пищене до бога! Накрая го хващам и го измъквам насила. Младежът ми удря два шамара. Въпреки причинените ми психически травми го замъквам до влакчето, но той хуква обратно и пак се мушва в количката. Схемата се повтаря. Този път му казвам, че ще го оставя сам и достолепно се отдалечавам и се скривам с надеждата да ме последва. Той ми маха: Чаааа, мама! и продължава да си кюта в количката и да натиска копчета с надеждата да я подкара. Принуждавам се да се върна и да го взема. Замъквам го насила до влакчето, където изведнъж драмата приключва, защото му става интересно. Влакчето върти в кръг, децата са вързани с колан вътре, родителите чакат отвън. В най-вътрешната част на обиколката обаче, Алекс решава, че индианската палатка отвън е по-интересна и някак успява да се измъкне от колана и да увисне на вратата на влака. Момичето с писък натиска някакво копче, за да спре влака, и се втурва едновременно с мен към вагона. Добър е Господ, Алекс е жив и здрав, няма произшествия. Тъй като отказва да слезе, се налага аз да седна във влакчето. Спомняте ли си чиновете на първолачетата като размер? Намалете ги двойно и си представете моя милост, натикана там, сгъната на три. С чанта, манто и всьо. Слава богу, издържам три минути и успявам да се разгъна и да сляза, да сваля Алекс и да го отведа на кончетата, без особени протести и с няколко бонбона подкуп.

На кончетата отново се налага да се возя с него. Този път обаче отказвам да яхна конче и просто се возя и го местя от кон на кон, като му омръзне. Процедурата е свързана с минимален брой залитания (никога не се качвайте с токчета на въртележка). По някое време Коко се появява, рожденият ден е приключил и скача на въртележката в движение. Момичето почва да се кара и осъзнавам, че много ще ми е трудно отново да отида на Фънтази, нищо чудно да ни сложат възбрана на входа. Както и да е, следва возене на хеликоптер, закупуване на още бонбони, още малко пищене и тръшкане и в крайна сметка благополучно се отправяме към паркинга. Прибирам се най-после вкъщи тотално изтощена, рошава и раздърпана, а Пеев ме поглежда и почва да се хили. „Мерче, ти да не беше част от програмата?“ Поглеждам се в огледалото и какво да видя – по някое време от битките с Алекс червилото ми се размазало по цялата физиономия като клоунска уста! А аз си мислех, че хората ми се усмихваха така сърдечно, защото съм много готина!

 

Как да разпознаем, че детето е прихванало вируса, наречен пубертет:
1. Сменя си профила в социалните мрежи и мейла на нещо от сорта на beast, fail, dude, motherfucker, killer, dick.
2. Изпада в чести и видимо непредизвикани смени на настроенията, които може да ви напомнят крайна фаза на мозъчен тумор или тежка форма на Тюрет, но всъщност са съвсем безобидни.
3. Започва да се заключва в стаята, да залоства вратата, слага надписи от рода на „Не влизай!“, „Забранена зона!“, „Опасно за живота!“, „Влез и умри“.
4. Открива огледалото и го намразва.
5. Изпада в хигиенни крайности – къпе се по пет пъти на ден или веднъж на пет дни.
6. Казва ви, че ви мрази поне веднъж на ден. В по-леките форми на състоянието малко след това ви казва, че ви обича. Обвинява ви за всичко – от изгубените си маратонки и двойката по география до загубата на любимия футболен отбор.
7. Слага си парола на телефона и компютъра.
8. Изведнъж всичките му дрехи и обувки рязко се смаляват.
9. Започва да забравя, губи, изпуска предмети, блъска се във врати и шкафове, движенията му стават некоординирани и тромави.
10. Въпреки всичката ви любов към него, ви идва да го смачкате от бой, заключите в стаята му, изгоните от къщи, а ако може и трите заедно.

Заболяването може да се прояви в лека, средна или тежка форма. Не подлежи на класическо, нито алтернативно лечение, но здравословният живот и редовното спортуване го облекчават. Прогнозата е благоприятна за страдащия и не чак толкова благоприятна за родителите. Но както се казва, ще го преживеем. Някои от нас – многократно.

Автор: Мария Пеева

В нашето семейство имаме строго разпределение на задълженията свързани с хлапетата. Татко им ги води на футбол, на кино, играе с тях всички мъжки игри и им помага по математика. Аз чета книжки, разказвам приказки, пея, рисувам и сглобявам конструктори.

Да разказвам приказки ми е любимо и все си мисля, че ме бива. Влизам в ролите на героите, променям гласа, украсявам, вживявам се. Изобщо искрено се раздавам. Приказките са от моя ресор и винаги съм се гордеела с това. Обаче… Пеев грубо ми навлезе в територията и сега направо съм в шок и ужас.

След като разказах на Алекс „Червената шапчица“ за лека нощ - класическата версия, не политически коректната, в която Вълка се сдобрява с всички накрая и става вегетарианец, Алекс разпореди на баща си: „Икам Кучо Чучо кажеш ти нанага!“ (Искам за Кумчо Вълчо да разкажеш ти веднага!“ И Ванката след няколко опита да отклони и разсее противника, се предаде и разказа следния вариант на Червената шапчица. Ще се опитам да ви го предам почти дословно:

Вървял си значи Големия лош вълк из гората и се чудел какво да прави, когато на една полянка видял Червената шапчица да бере цветя. Питал я как се казва. А тя, защото явно не блести с голям ум, му отговорила:

- Ми, Червената шапчица.

После я попитал къде отива. Тя на бърза ръка му обяснила, че е тръгнала към болната си баба. На всичкото отгоре издала и къде живее бабата. Вълка и без това вече бил малко гладен. Решил, че моментът е удобен, отишъл и почукал на вратата. Бабата го пуснала да влезе, без много да му мисли. Изглежда и тя не е била много умна. Той я изял, изплюл само очилата и ги нахлузил, после й облякъл нощницата и си полегнал. През това време и Червената шапчица пристигнала с цяла кошница с наденички, питки и вино за бабата. Почукала и Вълка я поканил да влезе. Не знам колко трябва да си глупав, за да не забележиш, че в леглото не лежи баба, а вълк. Или пък бабата трябва да е била много грозна. Но вместо да си плюе на петите, Червената шапчица почнала да разпитва Вълка защо това му е голямо, защо онова му е голямо. А той скочил върху нея и на една хапка я изял. После изял и всичко, което видял наоколо и коремът му станал толкова голям от всичката тази храна, че накрая се пръснал. Ловецът минавал наблизо, та и той скочил върху него и го донабил.

Накрая Червената шапчица и баба й отървали кожата, а горкият вълк останал валад. Ами така е, тате, лакомо дупе глава затрива, казваше баба ти едно време.

Детето направо онемя, сгуши се под мишницата ми и заспа за отрицателно време.

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам