Автор: Владислав Христов

През май 2016 год. бяха изнесени шокиращи данни след проверка на организацията "Активни потребители". Акцията установи нерегламентирано влагане на растителни мазнини в 6 от 36 изследвани марки сирене. Ниска степен на зрялост на сиренето (под 12.6% при 14% по БДС) се наблюдава при 26 марки. Високо водно съдържание (над 59.4% при 54% по БДС) имат 19 марки, а три са с много високо (над 65%). Много ниско съдържание на протеин (белтък) - под 12% (при норма от 15-16%).

За 27 от проучваните марки сирене има подозрение, че са прилагани нови подходи за измама. Според управителя на Центъра за биология на храните Сергей Иванов, единият начин е чрез добавянето на ензима трансбутаминаза. Той уврежда протеините в продукта и по този начин го втвърдява. По думите на Иванов по този начин се прави сирене с по-малко мляко.

Повишеното водно съдържание и ниската масленост в продуктите подсказват, че има съдържание на този ензим, но в България липсва метод за откриването му. През последните години се наблюдава засилен внос на ензима, което е друга индикация за честото му използване.

При кашкавалите положението също не е розово. Проверка на "Активни потребители" стресна за втори път потребителите в началото на 2017 г. Оказа се, че седем от десет марки кашкавал са с високо водно съдържание. Осем от десет са с ниска степен на зрялост. Две от десет са "сглобени" от хидрогенирани мазнини и сухо мляко.

За да разбера каква е истината за българските млечни продукти потърсих информация от извора. Семейство Тодорка и Иван Мутафчиеви са балканджии по душа и европейци по отношение на работата, с която са се захванали – производството на козе сирене. Те са едни от радетелите за утвърждаването на биопродуктите на българския и международния пазар. Имат собствена ферма в полите на Пирин със 170 кози и мандра Козле ООД, в която ежедневно влагат познанията и любовта си.

"В млечните продукти се влагат различни вещества, целящи да се подобри вкуса, цвета, трайността на продукта, да се намали себестойността му. Всички те са разрешени за използване от българското законодателство. Некоректното в случая е, че всички тези продукти, в които се съдържат подобни вещества, се наричат сирене. Това е вратичка в закона, която подвежда потребителите. Така консервантите и подобрителите остават скрити. В Италия, например, сирене може да се нарече само продукт, произведен изцяло от сурово мляко", твърди Тодорка Мутафчиева.

Според съпруга й част от проблема идва от това, че на етикета не е задължително да бъдат споменати всички съставки. "Нужен е нов закон за етикирането, при сегашния, когато пише мляко, не се споменава сухо ли е това мляко или сурово. Свръхпроизводството на мляко в някои страни в Европа води до наличието на сухо мляко с ниска цена. Сухото мляко не е вредно за здравето, но хранителната стойност на продуктите, произведени от сурово мляко, е по-висока и по-усвоима, защото не преминава химичната обработка на сухото мляко. Икономическият ефект и печалбата също са фактор, заради който производителите предпочитат сухото мляко. То се разрежда в съотношение 1:10 с вода. Така себестойността на литър такова мляко излиза 15-20 стотинки за сметка на суровото мляко, което на едро се изкупува по 50-60 стотинки за литър", споделя Иван Мутафчиев.

По думите му продуктите в магазините, съдържащи сухо мляко, а така също и растителни мазнини, трябва да бъдат на отделен щанд, защото смесването им с останалите продукти, е предпоставка потребителите да бъдат подведени. Според него само по окомерна преценка е трудно купувачът да се ориентира кое сирене е качествено.

"Цената е важен ориентир. Килограм сирене се получава средно от 7 литра сурово мляко. Като се включат останалите разходи по производството и печалбата на търговеца, цената на килограм качествено краве сирене може да бъде около 9-10 лв. Няма начин сиренето да струва 5 лв. и да очакваме то да е правено от истинско мляко", посочва Тодорка Мутафчиева.

Тя е на мнение, че ако буците сирене имат шупли и дупки, това е знак, че продуктът има вероятност да е качествен. Идеално изглеждащите буци с хомогенна консистенция са признак, че за производството им са използвани подобрители и добавки или че не са узрели достатъчно. За да узрее кравето сирене, са необходими 45 дни, а за козето и овчето - 60 дни.

"Вкусовата преценка е най-точна, ако сиренето ви се стори твърде солено, значи има потенциал да е добро, солта е единственият естествен консервант. Когато сиренето не е солено, възможността да има консерванти в него е голяма. Един от най-големите проблеми при българските сирена е завишеното им водно съдържание. Почти всички производители наливат с вода сиренето,  за да увеличат печалбата си. Мине ли водното съдържание повече от 54%, значи продуктът е преоводнен", твърди Иван Мутафчиев. 

Той споделя, че ниското качество на млякото най-често се компенсира с влагането на палмово масло. "В много мандри прибягват до употребата на палмово масло, първо поради ниската му цена, която води до понижаване на себестойността на продукта, а от друга страна, създава вкусово усещате за масленост на млечен продукт. Палмовото масло, използвано в сирената, е хидрогенирано, което означава, че структурата на мазнините в него е изменена. Счита се, че то повишава нивото на вредния холестерол и опасността от сърдечносъдови заболявания", предупреждава производителят.

Съпругата му ни информира, че в последно време в отрасъла засилено се използват и ензими. "Хранителната стойност на млечния продукт, произведен чрез използването на ензим за "слепване" на протеините, ще бъде много по-ниска, а в същото време ще създаде усещане за плътност, зрялост и качество на дадения продукт, което е некоректно спрямо потребителите", твърди Тодорка Мутафчиева.

Производителите на сирене считат, че всяка честна мандра е подложена на зверска нелоялна конкуренция. От една страна големите фирми и предприятия, които масово използват сухо мляко, добавки и палмово масло, от друга страна, мандри, помещаващи се в гаражи, които нямат право да продават продукцията си и въпреки това, заради ниските цени, магазините им я вземат.

Натискът на големите търговски вериги също е смазващ. Малките производители трудно могат да издържат на сроковете за плащане, тъй като не разполагат с необходимия капитал, да изчакват 30-40 дни за получаване на парите.

Плачевното състояние на родното животновъдство също слага прът в колелата на производителите. "Според последната статистика броят на отглежданите животни в страната прогресивно намалява. Това означава, че хора, които от поколения са свързани с животновъдството, са принудени да се откажат от нещо, което за тях не е само бизнес. Държавата трябва да намери начин да подпомага малките семейни ферми и производители, и да не допуска унищожаването им. Това може да стане чрез по-сериозното им субсидиране, чрез реклама на български продукти, произведени само от български суровини, чрез облекчени кредити и данъци", смятат Иван и Тодорка.

Въпреки всичко семейство Мутафчиеви не са се отказали от идеята, че качеството стои на първо място. "Биомлечните продукти се произвеждат с грижа за околната среда, с грижа за самите животни, както и със специално отношение към потребителя. Тяхното качество се определя първо от суровините, които се използват за производството им, а оттам идва справедливата цена за крайния продукт", споделя своето верую влюбената в професията си двойка.

Източник MyFood.bg

Нашият коментар:

Темата за качеството на храната ни се повдига все по-сериозно. Следващата седмица ще започне анализ на идентични храни от българския пазар и този в Западна Европа, който трябва да покаже дали има двоен стандарт при качеството на храните. 

Това обясни земеделският министър Румен Порожанов след извънредната среща на премиера Бойко Борисов с редица министри. Една от темите за разговор на срещата беше именно двойният стандарт при качеството на храните.  

"Идентифицирани са групи изделия, които да бъдат елемент на този анализ. Те са пет групи – шоколадови, млечни, месни, безалкохолни напитки и сокове и детски храни. За тези групи изделия експерти както от Министерството на здравеопазването, така и от Агенцията по храните са определили показателите, които ще изследват и лабораториите, в които те ще бъдат проведени. В момента в тези 5 групи през настоящата седмица бяха закупени продукти от Германия и Австрия – горе-долу по пет продукта от всяка група от пет производителя. Те са над 30 и в момента са в България. Другата седмица ще закупим идентичните продукти, които се продават на българския пазар. Тук говорим за покупки от големите вериги и ще започне анализът", каза Порожанов.

Автор: Ина Зарева

Тя беше малка и наивно се доверяваше на целия свят. Той я обичаше и не искаше да й се случи нищо лошо. Тя му вярваше. Той се тревожеше. Още не живееха заедно.

Ухажваха я много мъже, тя се смееше, разказваше му и ги наричаше досадници. Беше спокойна, че не е ревнив. Ревнивият човек се съмнява, подозира, измъчва себе си и хората, които обича. Ревнивият човек не обича, той притежава.

Той вярваше на нея, но не и на другите.

Един ден му каза, че някой й предложил много хубава и сериозна работа. Ще излезе, за да се видят с човека и да обсъдят подробностите. Да започне работа по специалността беше най-важното за нея в момента. Не я спря, само отбеляза, че делови срещи не се правят в бар и в 9 вечерта.

Тя отсече, че той нищо не разбира и това бил шансът на живота й.

Отиде с подготвена реч - колко добре би се справила, колко лоялно би работила, колко всеотдайна би била. Беше щастлива, окрилена, любопитна, поласкана и решителна.

До реч не се стигна. До предложение за работа – също. Срещата се оказа най-сваляческата възможна, но докато тя се усети, бяха минали няколко часа. Тръгна си омерзена и отчаяна. Чувстваше се толкова тъпа, наивна и клета, че избухна в плач, докато се прибираше към квартирата си.

На сутринта отиде при него и продължи да плаче на рамото му. Той я прегърна и тихо попита:

- Кога ще започнеш да ми вярваш в този живот?

Разказа й детайли от вечерта, а на шокирания поглед отговори, че през цялото време е бил отвън пред бара, в готовност да се намеси, ако се наложи. После я изчакал да се прибере безпрепятствено, а след това вървял 10 км. пеша, докато стигне до собствената си квартира, защото автобусите вече били спрели.

- Защо го направи? - попита го изумена.

- Защото се притеснявах. – отговори.

- Защо не влезе и не го разкара? – продължи тя.

- За да не те карам да се чувстваш неловко – усмихна се той.

- Не ми ли вярваш вече? – сведе засрамено очи.

- Вярвам на теб, но не и на другите.

- Ревнуваш ли ме?

- Не. Просто ревностно те обичам.

Колко точно ревност трябва да проявява един мъж?

Толкова, че да те кара да се чувстваш закриляна, харесвана, желана, важна, специална, без това да наранява теб или някой друг.

Колко точно ревност трябва да има една жена?

Точно толкова, че да не спира никога да се грижи за теб, чрез себе си и за себе си, чрез теб.

Колко ревност й трябва на любовта?

Двамата ревностно да пазят най-важните места в живота си един за друг. Ревностно да се обичат. Ревностно да се бранят. Ревностно да следват мечтите си.

Точно толкова и нито молекула повече.

Препоръчваме ви Как се научих да танцувам с децата, а не с парцала от същия автор.

В тази статия може да прочетете защо емоционалните мъже имат щастливи бракове.

Вижте тук кои са въпросите които могат да провалят връзката ви.

Автор: Николай Стоянов

Ако питате един мъж, то домакиня би била най-лесната професия. Измиеш някоя чиния, залепиш по един шамар на децата и гледай по цял ден „Малката булка“. Така ли е обаче?

Когато един мъж поживее сам установява, че женският труд нито е толкова лесен, нито пък безплатен, колкото и да не осъзнава това.

Да не говорим за секса, който му се полага по право, а в друг случай трябва да си плаща.

Запалих се от едни британски аритметики да пресметна колко всъщност пестим от това, че имаме жени в къщата си. И дали ни е по-евтино да се оженим или да живеем сами.

Ето и сметките:

Ако трябва да наемете чистачка, то тя ще ви струва около 30 лв. на идване. Умножете по два пъти в седмицата и резултатът е 240 лв.

Пране – 2,50 лв. на килограм. Ако перете средно по пет килограма на месец – 12,50 лв.

Гладене на ризи – средно около 3 лв. на риза, значи 15 лв. на седмица или 60 лв. на месец.

Детегледачка за децата – минимум 30 лв. на работен ден или около 700 лв. на месец.

Преподавател, който да пише домашните – средно около 20 лв. на посещение или около 100 лв. месечно.

Готвене или поръчка на храна за вкъщи – 20 лв. на ден или около 600 лв. месечно.

Платен секс – веднъж седмично – около 100 лв. или близо 400 лв. месечно.

Обща сметка – 2112, 50 лв.

А сега момчета сметнете кое е по-изгодно – жена вкъщи или свобода!

Препоръчваме ви още "От кюфтето до гурмето" от същия автор. А тук може да се посмеете с Наръчника за употреба на мултифункционален домакински уред "мама".

Автор: Мария Пеева

Пия кафе с приятелка от ученическите години. Поддържаме връзка, макар че се развихме в съвсем различни сфери. Всъщност, решили сме някой ден да се пенсионираме заедно и да обикаляме по круизи като германските бабички, да се смеем и да си гледаме живота, малко помъдрели, малко оглупели, както дойде. Сега обаче все още сме на етап отглеждане на деца, работа по 8-10-12 часа на ден и кратки бягства от битовизмите – аз с писане, тя с шопинг.

Приятелката ми е хубава жена, поддържана, винаги носи елегантни костюми, такава й е работата, трябва да изглежда представително. Днес е великолепна в екрю, с панталон и сако, отдолу се подава семпъл топ в същия свят, с „разумни“ светли обувки с дискретен ток, пъстро копринено шалче, косата й е на стилно каре, сякаш току-що излиза от фризьор, часовникът – скъп, от тези, на които, ако не им знаеш марката, няма да се сетиш колко струва, не виждам друго бижу освен халката. Гримирана е по онзи фин начин, който подчертава очите и скулите, и придава на кожата гладък мат, без по никакъв начин да се натрапва. Защо ви разказвам всички тези подробности, ще разберете след малко.

Докато си говорим за хлапетата, телефонът й звъни, обажда се дъщеря й.

- Извинявай, ще вдигна, че девойката е в мола и си търси рокля за абитуриентската на племенницата.

Неволно ставам свидетел на разговора.

- Намери ли си нещо, маме? … От кой магазин?... О, не… Прати ми снимка да погледна… Ама каква материя е, да не е някакъв изкуственяк?... Моля ти се, все пак е официално събитие, нека да е нещо по-стилно… Онази копринена рокля, която купихме от Виена… Толкова хубаво ти стои… Цялото семейство ще е там… Добре, прати ми снимка все пак.

След секунди снимките пристигат, профил, анфас и гръб, девойчето се е снимало в огледалото на магазина, свила устнички в патешка муцка, естествено, а роклята е невъобразимо разголена, невъобразимо евтина и невъобразимо грозна, от онези, които веднага ти напомнят за хвърчащи салфетки и кючекини.

- Ужас! - възкликва майката – Дъщеря ми е кифла!

Роклята наистина е отчайваща и напълно я разбирам. Дори аз, с моя вкус към ярки цветове, деколтета и финтифлюшки, не мога да схвана идеята на толкова пайети и дантели събрани на двайсет сантиметра прозрачен плат. Вдигам рамене и се усмихвам, не знам какво да кажа. Детето не е кифла в никакъв случай, нито чалгаджийка. Доколкото знам, е пълна отличничка, която на всичкото отгоре свири на пиано и чете фентъзи в оригинал.

- Ще й кажа да я върне! – отсича майката. – Знаех си, че не трябва да й позволявам да пазарува сама. Предния път я пратих за зимно яке, а тя си купи кецове с платформи. Посред зима. Каква е идеята на кецове с платформи? И на всичкото отгоре толкова си ги харесва, че изобщо не ги сваля. А има хубави, скъпи обувки… Не знам, просто не знам какво да я правя. Гримира се повече от мен. Без да й позволя, си направи пиърсинг. Добре че за татуировка искат позволение от родителя! Иначе досега сигурно щеше да се е разкрасила. Просто не знам какво да правя с това момиче. Носи се като… парцал! Не, не, в никакъв случай няма да е на абитуриентската на братовчедка си с тази рокля…

След което се замисля и ме поглежда с потрес.

- Отсега си представям какво чудо ще е на нейната абитуриентска! Боже, откъде ми дойде това на главата! Аз, която винаги съм обичала стилното, финото, изисканото…

Тук вече просто не успявам да си замълча.

- Чакай, чакай малко сега. Ти помниш ли в девети клас, когато бяха излезли на мода едни поли-балони, от изкуствена кожа, и двете с теб си бяхме купили за 20 лв от таткото на Калина, дето беше тираджия? Еднакви полички, моята - сребриста, твоята - златиста, ама къси, къси, като се наведем, дънцата на гащичките ни се виждаха. И ти я показа на майка ти, а тя се разфуча и я изхвърли. Така и не успя да я облечеш, и после рева като магаре. Пък аз нали съм хитруша, не я показах на моята изобщо и се преобличах в тоалетната, като излизахме? А после майка ми веднъж ме видя с нея на улицата и ми вдигна луд скандал пред приятелките и ми каза, че се обличам като проститутка, пък аз побеснях и избягах от къщи? И щях да зарязвам училището и да почвам работа като сервитьорка, само и само да не се прибирам повече у нас? Помниш ли я тази история?

Тя кима. Знам, че я помни. Беше голяма драма, една от случките, заради които мразех майка ми в пубертета.

- Да, как ще я забравя? А ти помниш ли, когато Жоро продаваше черни кожени якета, такива с паднал ръкав, много бяха модерни тогава, от Турция, и мама не ми даде да си купя, защото били цигански, пък аз взех тайно пари от къщи и си купих, и после го държах у вас, за да не ме хванат нашите. А после мама разбра, че парите ги няма и обвини гаджето на сестра ми, че ги е задигнал, защото той си беше малко такъв, хулиган. И му забрани да идва вкъщи, а сестра ми каза, че ако не си призная, няма да ми проговори повече, но аз пак не си признах, пък тя ме издаде на нашите и тогава за първи път в живота ми майка ме шамароса, а със сестра ми не си говорихме месеци наред? А обеците помниш ли? Онези огромни пластмасови халки в ярки цветове? Как ми се беше възпалило ухото от тях, но аз упорито ги носех, докато получих адска алергия...

- А ти помниш ли как си накъдрих косата в десети клас и майка искаше да ме накара да се подстрижа късо, а аз се нагълтах с хапчета и лежах в болница три дни?

- Помня… Боже, какви глупачки сме били… Ти тогава късмет извади, знаеш ли?

Да, знам. Знам също и че след тази история нашите никога повече не ми направиха забележка как се обличам. То не бяха къси поли, разголени блузки и бира в косите за обем, смешни обувки, ярко червило, лачени рокли с цепка до гърлото, черен молив и спирала в промишлени количества, провокативни чизми и мрежести чорапи… Страхотия. Момичета на 17 с визия на опитни занаятчийки и невинни души. Добре че нямаше телефони и селфита. Или пък жалко… Щяхме да се смеем от сърце сега, на тази възраст и с този акъл.

Знам още, че нито аз, нито приятелката ми станахме кифли, парцали и чалгаджийки, нищо че се обличахме така в онези времена. Просто един ден пораснахме и… ни омръзна. А аз, след всичките кавги с мама по този въпрос, си дадох дума, че никога няма да се бъркам на дъщеря си някой ден. Дъщеря нямам, но момчетата ги оставям да експериментират с каквото искат. Те знаят, че всичко е позволено и може би затова не им е интересно да се правят на интересни. С момичетата, предполагам, е по-различно. Но колкото и да се правят на кифли, на повечето кифлеенето ще им мине, както отмина и при нас.

Приятелката ми прибира телефона в чантата и въздъхва. Дали е размислила? Не смея да се бъркам повече. Дъщерите не са шега работа, с момчета май е по-лесно.

Днес гледам снимки от абитуриентската на племенницата. Майката е в стилна черна рокля и красиво бижу за акцент, с дискретен грим. Дъщерята е в „онази рокля“ и естествено – с въпросните кецове на платформи, а гримът я прави да изглежда по-възрастна от майката.

Но разликата в стила им не е първото, което виждам. Най-напред забелязвам как са се прегърнали двете и колко щастливи изглеждат, и колко са еднакви усмивките им.

Някой ден роклята ще отиде в кофата, но усмивките ще останат.

Хубаво го е казала Мая Анджелоу.

„Хората няма да запомнят какво сте казали или направили за тях. Но всеки ще запомни как сте го накарали да се чувства.“

Защо ли си мисля, че това важи в най-голяма степен за децата ни?

Препоръчвам ви да се посмеете с  Житие и страдание на тийнейджърския гардероб.

Автор: Мария Василева, 18 СУ „Уилям Гладстон“, гр. София

Всеки един учител има своя мисия. А учителска мисия се свежда до огромното усилие не само да покаже пътищата на нашия живот, но и да отвори широко вратите към тях. За истинския Учител това не е работа, а призвание. Той ежедневно озарява учениците си със своите жар и емоция от това да преподава.

Осъзнаваме ли цялата отговорност, която носят учителите? Освен за знанията, които трябва да придобием и интелигентността, която да попием, те се грижат за нашето здраве, интересуват се от проблемите ни или иначе казано – те са помощната ръка на родителите през нашето израстване.

Дотолкова свикваме, че често забравяме усилията им след години.

Но аз не искам да забравям:

- Учителката, чиито коси побеляха, след като счупихме цели две масивни, дървени врати. Нейната готовност да заплати щетите и да ни защити, отвори стаята на осъзнаването ни като един екип и едно цяло. Ние влязохме в нея и все още сме там, въпреки промените.

- Учителят, който ни забрани да носим учебника по предмета му, защото написаното в него беше трудноразбираемо. Неговата умишлена импровизация ни отвори вратата към индивидуалността. Влязохме в тази стая, за да изразим себе си, както правим и до днес.

- Учителката, която подхвърляше маркер на всеки, който не внимава в час. Тя не само разви бързите ни рефлекси, но и ни въведе в стаята на постоянството. Без нейната стая нямаше да сме на върха, на който сме.

- Учителят, който би ни почерпил с кафе в 7:30 сутринта, ако самият той не беше забранил употребата му от учениците. Той винаги прощава нашите двучасови успивания, но не и отклоняването ни от правилната врата, към която ни води. Над нея пише „толерантност” и искаме дълго да остане в сърцата и деянията ни.

- Учителят - калиграф ме обяви за най-грозно пишещото момиче на света и аз приех предизвикателството. Но въпреки драпащите ми по пода нокти, успя да ме заключи за много дълго време в стаята на прецизността и търпението.

- Учителят по пиано, който си блъскаше главата в стената, всеки път, когато видеше постановката на ръцете ми, докато свиря. С годините бавно вървя към стаята на обузданите чувства, за да предавам по-ефирно емоциите си. Имам още път до нея, но определено напредвам.

- Учителката, която ме прегръща и се радва като дете на всяко мое вярно изчисление. Упорито отказва да приеме, че за мен Математиката е Извънземно, което е невъзможно за изучаване и разбиране. Стаята, в която влязох със затворени очи, бе тази на упоритостта. Ще се наложи дълго да остана в нея.

- Учителят - мъдрост и достолепие, издал множество книги, които колкото и пъти да препрочитам, винаги откривам по нещо ново, което отваря широко вратата към мечтите ми. С усилие и труд ще вляза, преодолявайки препятствията по пътя към тях.

- Учителката, която ни научи, че литературата не се помни – тя се чувства, че в написаното, най-добри са тези, които са оставили частичка от себе си. Тази невероятна жена ни показа литературата като необятен дворец, в който аз не търся врата за излизане.

Има още десетки Учители в училище и извън него, които ни преподават уроци по живеене, но и всички конкурси на света няма да ми стигнат, за да опиша тези благословени хора. Част от мисията им е не само да отворят най-важните врати, но и да ни дадат ключовете за преходните стаи. Те са глобусите ни към живота и най-вече към нас самите.  

А нашата мисия е – да помним, да уважаваме и да не губим ключовете.

Препоръчваме ви да прочетете и "Вдигнете, госпожо, мама я мери, 13 килограма", както и "Глупости на килограм".

Автор: Ина Зарева

В горещия, задушен следобед, въздухът в районния съд трепти в мараня от напрежение. Между хората, снижили раменете си под всякакви проблеми и хората с тоги, от които се очаква да ги разрешат, се откроява едно симпатично семейство с момченце на не повече от 5. Тримата седят тихо и мълчаливо наблюдават суматохата наоколо. Тежката врата срещу им се отваря рязко и имената им огласят пространството. Ред е на тяхното дело. Залата е малка и тясна. Съдията, строга жена с мъдри очи, се усмихва, когато вижда логото на любимия отбор на сина си върху блузката на момченцето. Поглежда родителите и усмивката й рязко се скрива:

- Искате да смените името на детето си?

- Да – отговаря майката, а бащата кимва и навежда глава.

- И искате вместо Иван да се казва Георги?

- Точно така! – потвърждава отново майката.

- А защо?

- Ами защото свекърите починаха и няма причина повече да се казва Иван – напълно сериозно обяснява майката.

Изборът на име на бъдещото дете е в състояние да скара фамилии, да разбуни духове и да разведе родителите още преди да са похарчили парите от сватбата.

- Има традиция в нашето семейство от поколения – всяко момче се казва или Петър, или Павел. Както баща ми и аз. Сега е ред детето ми да се казва Петър. – заявява мъжът в младото семейство, няколко месеца преди раждането на първото им дете.

- Но аз искам да го кръстим на моя баща. Той издържа и двама ни, а на твоя не сме му виждали очите 3-та година – апострофира жена му.

- Нямаш избор. Казах, това са традициите в семейството ни!

Детето, още преди да го има на този свят, вече е средство за натурална размяна – ей ти името, дай ми каквото имаш. Разбира се, двамата се развеждат година по-късно.

Името не е предмет на спорове само в семейството. Цели форуми се надпреварват да предлагат вариации с всяка буква от азбуката. В резултат, няколко години по-късно майка отговаря на въпроса:

- Мамо, вие как ми избрахте името?

- Ами, маме, една форумка с никнейм „Роза-дивачка“ ти го измисли – Трендафилечка. Аз иначе никога нямаше да се сетя как да съчетая имената на бабите ти – Роза и Калинка .

Други родители са достатъчно вдъхновени и без да черпят форумска мъдрост. Списъците с най-странни имена стават все по-дълги и по-абсурдни. Най-новото попълнение в тях е Издислав, защото го създавали на песента „Is this love“ на Уайтснейк.

Ако си мислите, че българските деца са за оплакване, то вижте какво става в индианските семейства:

- Тате, защо кака се казва Голямата скала?

- Защото беше зачената на една голя-а-ама скала.

- А защо батко се казва Белият дъб?

- Защото беше заченат под един бял дъб. Разбра ли сега, Скъсана гумичка?

Борбата за името вече надхвърля границите на семейството. Тези дни една фондация предложи парична награда, ако детето се нарече Аспарух, Кубрат, Тервел, Алцек или Вълчан. Че родителите ще го кръстят на Пулев и ще му купят боксова круша с наградата е ясно. Но какво ще обясняват на клетите дядовци, които чакат някой да им наследи името, никой не казва.

Ами кръщенето?! Нали църковната традиция повелява името на детето да е на някой светия, за да може той да го закриля. И да си има голям и хубав имен ден.

И сега какво по-напред да прави клетата майка на още по-клетото дете:

Да го кръсти на баща си, че да преглътне завряния си зет;

Или на свекъра, че да им купи апартамент;

Да го нарече на мъжа си, че да може, като каже с умиление – „Петьо как ми се е наакал!” и двамата да поглеждат сконфузено;

Да го нарече на светията, който й е най-симпатичен;

Или на Аспарух, че това са детските за половин година;

Или на себе си, `щото тя най-много заслужава от всички гореизброени.

Така една позната беше залепила огледало на монитора, защото й казали, че когато за първи път усети бебето в утробата си, когото погледне в този миг, на него ще прилича детето. А тя не намираше никого за по-красив от нея самата. После обясняваше, че тъкмо четяла мейл от шефа и неговата снимка зърнала в сакралния момент, та затова детето прилича толкова на него. Нищо, че година по-късно двамата се ожениха.

Та минава клетата майка през всички тези терзания, вътрешни и външни борби, за да избере най-хубавото име за детето си, което ще го предопредели като личност и съдба. Лишава се от сън, суета и наследство. Бори се с нокти и зъби срещу фамилни клетви и форумски отлъчвания. Представя си как приема съблазняващата оферта и се моли само да не е момиче, че да трябва да се казва Пагане.

Дори след раждането борбите са все така ожесточени. Детето цели 3 дни няма име. В болничната стая се изреждат двете роди и наддават ли, наддават. Накрая майката избира това, което най-много приляга на мътния поглед и люшкащата се глава, нарича го да е смел, героичен и да са му хаир 200-те лева.

А то едва чака да порасне, открива си профил във Фейсбук и се кръщава Palavata Kobra007.

Препоръчваме ви да прочетете и една забавна история за конфузиите на Мама Нинджа с имената.

Автор д-р Мариела Даскалова

Говорим си с мама Нинджа за предстоящото събитие „Нови хоризонти към мечтаното дете“ и какви са важните неща, които трябва да коментираме с хората, които само си мечтаят за деца, но още не са стигнали до решението да посетят лекар. И се сещам за една скорошна среща с двама души, много симпатично семейство, правят опити за забременяване от 20 години. Искам да разбера какво са направили досега, какви изследвания, какво лечение е проведено и те ме гледат странно и ми казват – ами нищо, защо да ходим по лекари, ние сме си здрави. Питам ги – а сега защо идвате при мен? И те – ами защото консултацията е безплатна. Давам им един дълъг списък с изследвания, обяснявам как нямат време, трябва да се стегнат и да побързат ... така и не дойдоха повече в кабинета ми.

Та си мисля, че преди да стигнем до новите хоризонти, трябва да си повтаряме онези базисни неща, добре познати за мен като специалист, но все още неясни за хората, които тепърва ще вървят по пътя на инфертилитета. И да ги разказваме така, че да ги разберат възможно най-широк кръг хора.

Лично за мен първото и най-важно нещо, което трябва да се запомни, е че това е една обща битка – на бъдещите родители и на техните лекари. Ние не сме врагове, ние сме от едната страна на барикадата. Всички искаме едно и също – да се раждат повече деца в България. От време на време в публичното пространство се появяват разни мантри, които се повтарят като в транс, без замисляне, но и без да си даваме ясна сметка, че с това само си вредим. Като общност си вредим. Сегашната мантра е – лекарите гледат само да ти вземат парите. Това противопоставяне на лекари срещу пациенти е изгодно може би само на онези политици, които искат да имат електорат, а не народ. Но за всички останали е вредно. Моят приятелски съвет е – не се поддавайте на такива елементарни внушения. Намерете вашия лекар, онзи, който ще върви с вас по пътя и ще ви помага, който ще се събужда с мисълта за вашия проблем и ще търси решение. Омразата оставете на други.

Второто нещо, което изисква особено внимание, е общоизвестният факт, че причините за безплодие са разпределени поравно между двата пола. Т.е. в половината случаи причините ще са в мъжа. Вярно, мъжете не обичат да ходят на доктор. То пък кой ли обича! Но понякога се налага да правим неща, които не са много приятни, просто трябва да се свършат. От дългогодишната си работа с мъже мога да направя извод, че мъжът се страхува не толкова от лекаря, а от естеството на проблема. Тъй като безплодието в някаква степен е свързано със сексуалните контакти, мъжът се тревожи да не се накърни неговото мъжко достойнство, и то пред жената, която обича. Насаме с лекаря мъжете казват много повече и по-важни неща за тяхното здраве, споделят притесненията си в много по-голяма степен когато са сами, отколкото когато присъства и любимата им жена. Затова е добра практика този разговор да се провежда на четири очи.

И последно, но не по важност – липсата на деца може да се дължи на много фактори. За да се разбере каква е причината, трябва да се направят множество изследвания. Затова не си обменяйте диагнозите с приятелите, защото е много възможно при вас и при тях проблемите да са напълно различни. Това се отнася и за лечението – то може да се провежда при единия партньор или при двамата, с лекарства или оперативно, или с комбинация от методи. Лечението на безплодието не е само с ин витро. В медиите ни се говори само за ин витро и погрешно се слага знак за равенство. Огромната част от репродуктивните проблеми – 85-90% от тях се лекуват с други методи.

На всички ваши въпроси ще отговорим по време на Деня на репродуктивното здраве, който ще се проведе на 10-ти юни в Морското казино на Бургас. Входът е безплатен, достъпът до всички специалисти е свободен, а атмосферата на това ежегодно събитие е вълшебна. Заповядайте при нас!