Автор: Надя Колева

Гневът до скоро кротко си седеше нейде в съзнанието ми и само от време на време се появяваше наяве, когато нещо наистина ме разтърси из основи. Не мълчах. Никога. Споделях с най- близките си, обсъждахме помежду си и се чудехме къде на глас, къде на ум, как е възможно да ни се случват тези абсурди…

Но днес една „добра“ новина ме накара да се замисля наистина сериозно – до кога ще позволяваме да ни се случват такива неща, които не одобряваме, но сме принудени да приемем, защото просто нямаме избор? Въпросната „добра“ новина е, че според „новия член от Кодекса за социално осигуряване (КСО) се дава право на майката (осиновителката) да получава парично обезщетение в размер на 50% от обезщетението за бременност и раждане, ако е решила да се върне по-рано на работа и да не ползва изцяло полагащия й се отпуск.“ (източник – www.economic.bg). Една привидно наистина добра новина за всички майки, които след раждането на своето дете попадат в ситуация, в която буквално се чудят как да „свържат двата края“. Но само привидно. Когато прочетох въпросната новина, гневът в мен се появи отново и този път реших да споделя моите мисли на една майка с всички вас, които ще прочетете тези редове. Замислих се, за кого тази новина всъщност е наистина добра? За майките? Едва ли!

От скоро съм майка и много добре знам какво означава да ти връчат в родилното едно малко същество, което зависи изцяло от теб, за да оцелее! Всички майки много добре знаят за какво говоря. В първите месеци, майката е безценна за своето дете, и то не само, защото кърми, а и защото бебето действително „познава“ само мама! Тази връзка започва още преди да се роди и е особена силна в първите месеци от раждането. А според новия закон, майката вече ще може да се върне на работа още след 135-тия ден от излизането си в майчинство. Всъщност, когато е най- необходима на своето бебе! Новината на пръв поглед звучи добре! Покрай малкото човече има доста разходи и често парите все не достигат… Но това ли е най-правилното решение? Току-що сте станала майка и вече трябва да оставите детето си на някой роднина, защото парите не достигат. Супер! Но за кого?

Наистина се замислих за кого това е правилното решение? За майката? Със сигурност – не! Това време е уникално! И всичките пари на Света няма да ви го върнат, колкото и да ви се иска по- късно, когато осъзнаете, че безвъзвратно сте го загубили. Тогава – за кого? Разбира се, отговорът е повече от ясен – за държавата! За работодателите! Майките се оказват „в тежест“, за „обществото“, те вече не носят приходи на държавата, която всъщност е „принудена“ да ги „издържа“ цели 2 години! О, ужас! Начели сме се на споделени случки на майки, които не смеят да споделят на работодателите си, че за бременни, защото се страхуват, че ще бъдат уволнени. Уж законът ни закриля. Уж! Картинката постепенно започна да се сглобява и гневът ми отстъпва място на желанието ми да бъде чут моят глас! Гласът на една майка! Навярно знаете, че в много западни държави, майчинство или изобщо няма, или е съвсем кратко. Така е, факт! Но там майките получават различен вид подкрепа от държавата, за която тук дори не можем да си мечтаем! Останало ни е само това заветно майчинство – време, в което да бъдем до най-скъпите за нас същества! Време, в което само и единствено майката е най-сигурната за бебето връзка със Света! Време, което е НЕЗАМЕНИМО и БЕЗЦЕННО! А днес се прави една малка, но сигурна крачка към постепенното отнемане на това наше ПРАВО! Честит празник, мили деца! Честит празник, мили родители! Днес празникът е ваш! Общ! Макар и с тази „добра“ новина…

Препоръчваме ви и Майките не са втора категория, в която Ана Митева споделя горчивия си опит на дискриминация, затова че е майка. A новината, която провокира този коментар можете да прочетете тук.

Автор: Цветелина Цекова

Нали знаете, че темата за приучаването към гърне е много актуална сред младите майки? Сигурна съм, че ако има майка, открила вълшебната рецепта за безпроблемно приучаване, ще си отнесе Нобелова награда. Аз от своя страна ще стоя на първия ред и ще пускам сълзи, при връчването на наградата, наистина. За мен това все още е Mission impossible. Ще ви разкажа защо...

Моят Тони е на 2 години и 7 месеца и до този момент имам няколко неуспешни опита, завършващи с търкане на подове, пране на дивани и полу-истерични пристъпи. Успокоявах се с това, че не му е дошло времето и си продължавах живота спокойно, с няколко пакета пелени в шкафа. Добре, де... но моето дете е доста едричко и отстрани изглежда като 4-годишно хлапе, със закачливо подаващ се памперс през панталонките. И хората ме гледат наистина странно. Сякаш 30-годишен мъж се разхожда с плюшено мече, сещате ли се? Затова реших да се взема в ръце и да направя последен опит, наистина последен, с пълното уверение, че няма да се откажа, каквото и да ми коства. Ставаме рано сутринта. Махам приятно напълнената нощна пелена и обувам малки гащички на голото дупе. Ръцете ми треперят, толкова е вълнуващо! Детето е в шок. След две минути реве за памперса си, а аз набутвам всички запаси в кофата за боклук със злорада и леко налудничава физиономия:

- Няма вече памперси! Край! Сега ще пишкаш на гърне!

Слагам го на гърнето. Той се държи така, сякаш съм го поставила на нажежен шиш. Няма да стане така. Водя го в тоалетната и обяснявам като полуидиот, че трябва да пишка там: „Пишкай...тук! Чуррр! Тук! Пишшш! Тук! Вода, вода!“ Детето ме гледа с искрено и неподправено притеснение, сякаш се пита къде е отишла майка му и кой му е довел тази, неадекватната, с кървясалите от напрежение очи. Поглежда си атрибута, побутва го няколко пъти, оригва се и пуска водата. Аз се отчайвам и започвам нова лекция, но той се отегчава и отива в хола. Изпикава се пред холната масичка. Не! Няма да се предам. Аз съм майчината версия на Брус Уилис в „Умирай трудно“. Аз съм в „Уринирай трудно“ и няма да се откажа. Той успя, ще успея и аз! (междувременно някой напикава десния ми крак).

Следват няколкостотин опита, през 19 минути, повечето от които завършват с безкомпромисно напикани мебели, но нито един с оползотворена тоалетна. Пот се стича по челото ми. Явно нямам подход. Явно не съм в „Умирай трудно“, а в „Мисията невъзможна“. Но не, няма да се откажа! (междувременно гледам към бутилката с розе на най-горния рафт) Денят е минал. Не сме излизали никъде. Цялата къща блести от чистота, сякаш не е пишкано (и не само) навсякъде, а сериен убиец се е развихрил с дърворезачка по-рано и е прикрил следите си. Аз седя на пода, а Антон пикае до мен. Вече нямам сили и парцали. Идва ми на ум да бръкна в кофата за боклук и да извадя изхвърлените по-рано пелени. Той осъзнава тежестта на момента, отива си в стаята и ми носи една пелена, вероятно завряна в някой ъгъл преди време. „Мамо, ето ти памперс.“ Чувствам се победена и унизена. Слагам памперса и си лягам. Детето да се оправя... Явно е по-умен от мен.

Препоръчваме ви Как се прави свирка - само за мами с чисто подсъзнание :) от същия автор. А кога детето е готово за приучване към гърне, може да прочетете тук.

Автор: Пилот, паднал в градината

В заглавието няма правописна грешка :) Моля да не се бърка Мчео с по-известния му братовчед Мечо Пух.

1. Харесва ти – кажи.

2. Не ти харесва – кажи.

3. Някой ти липсва – обади му се.

4. Не разбираш – попитай.

5. Искаш да срещнеш някого – обади му се.

6. Искаш нещо – помоли.

7. Никога не спори.

8. Искаш да бъдеш разбран – обясни.

9. Ако си виновен, признай си и не търси оправдание.

10. Помни, че всеки има своята истина и тя често няма да съвпада с твоята.

11. Не общувай с хора, с които не се чувстваш добре.

12. Най-важното в живота е Любовта, всичко останало е суета.

13. Проблемите на хората се намират само в техните глави.

14. Обкръжаващият тe свят не е нито добър, нито лош – той е такъв, какъвто е.

15. Опитай се да получиш удоволствие от всеки миг.

16. Помни, че животът се живее тук и сега.

17. Помни, че не си длъжен на никого.

18. Помни, че никой не ти е длъжен.

19. Не пести време и пари за удоволствието да опознаваш света.

20. Вярвай в себе си.

21. Вярвай на своите усещания.

22. Ако си в лошо настроение, помисли, че и това ще мине.

23. Живей днес, защото вчера вече го няма, а утре може да не настъпи.

24. Днешният ден е най-добрият.

Препоръчваме ви да прочетете и Длъжност "Официален лентяй".

А тук можете да видите Съветите на Фройд за щастлив живот.

Автор: Валентина Вълчева

И така, бременна съм. Все повече съм бременна и все повече наближава моментът за първа среща с бебчо. Естествено, всеки месец съм на консултация, съответно и на ехограф. 3D, 4D – какъвто се сетите. Щото съм на 35, водят ме рискова и съответно се скъсват да ме препращат от изследване на изследване и от лаборатория на лаборатория.

Не помня в кой месец съм била – вероятно някъде около края на четвъртия, – когато най-накрая лекарката, която ми водеше консултациите, обяви, че може да ми каже и какъв пол е бебчо. Евентуално. След доста взиране в хаоса от черно-бели петна обяви. Момиче. 80 % сигурност.

Честно казано, малко ме изненада. Не знам защо, но си бях навила на пръста, че трябва да е момче. Но тя беше упорита – момиче, почти сигурно е. И мислете как ще го кръщавате, че в родилното трябва да знаят как да го запишат, но за всеки случай не купувайте нищо предварително, че то... не се знае! Стават и грешки.

И понеже съм си все в книжките, някак моментално ми изникна оня незабравим пасаж от „Под игото”, в който Рачко Пръдлето философства пред Бойчо Огнянов: „Чиляк защо живей? За една чест и за едно красно име!”

Абе то че е така, така е, ама все пак малко по-внимателно трябва с красните имена.

Има наистина прелестни български (и не само) имена, но – извинявайте! – историята помни и Марулка Грудкова, Цинцерушка, Салфетка, Табуретка, Гугутка, Грозьо, Африкан, Букетка... че и редица откровено неприлични. Спор няма, неповторими са. А някои са си направо зловещи, например Гроби Гробищарски. Да, реално име. Не знам дали искам да знам какво води родителите при избор на подобно име, но бих платила, за да видя физиономията на служителите, които трябва да го впишат в акта за раждане.

Дали да споменавам разните там Ферхунде, Версачи, Садна, Роналдо...

Аз не бях мислила за това. Все още се опитвах да свикна с мисълта, че няма мърдане – ще имам дете. Не знам защо, но този факт дотогава го възприемах малко като онези истории, дето се случват само на някакви други хора.

Прибрах се аз вкъщи и поставих въпроса на дневен ред пред мъжа ми. Той обаче рече и отсече:

- Няма какво да му мисля. Аз съм от Влашко. Там си има традиция. Каквото сънува майката, това е!

Реших, че просто е начин да ме отсвири, защото не му се занимава.

В следващите няколко месеца нищо не се промени. На всеки преглед ехографът инатливо твърдеше, че чакаме дъщеря, аз също толкова инатливо отказвах да се настроя към мисълта, че ще е момиче.

Сякаш напук на всичко, един сън ми се присъни...

В някакъв влак съм, а до мен стои един лекар и едва ли не сърдито ми набутва в ръцете бяла кърпа и игла с червен конец и ми нарежда:

- Не ми се мотай, а вземи тука да избродираш името на детето, че няма време!

И аз бродирам ли, бродирам, а на кърпата вместо името, което бях избрала вече за дъщеря си, все името Константин излиза. Започвам отначало, притеснена, че не се получава, и пак същото. Константин, та Константин. И от притеснение се събуждам.

На следващия месец пак съм с гадния гел по корема, а консултиращата се блещи в ония петна на екрана, все едно там е обяснението за всички тревоги на човечеството, и пак отсича:

- Момиче ще да е.

Объркана съм.

Прибирам се, споделям дилемата с мъжа ми, той си знае неговото. Каквото сънува майката, това е. Оправяй се, слънце!

Напук на ехографа, онзи сън пак ми се яви. Същата работа. Влакът, докторът, червения конец, Константин...

В един момент вдигнах ръце. Добре. Ако се падне момче, Константин ще е. Ама какво правим, ако ехографа е прав? След доста умуване, просто за всеки случай, се спрях и на едно женско име. Обичам да се подсигурявам двойно.

И ето ме в родилното, бясна, недоспала, уморена, уплашена, с невъобразима прическа, защото ми се наложи да тичам насам посреднощ с мокра коса и вече цяло денонощие се търкалям из отделението, а гребен, разбира се, съм забравила в суматохата... Просват ме на една маса, същата като онези, дето в американските затвори ги използват за смъртоносната инжекция, приготвят ме за секцио, щото онова малкото отказва да излиза вече 13 часа, и докато някакви хора ми забиват игли кой където успее да докопа и ме връзват като за екзекуция, една сестра притичва с някакви документи и пита дали съм решила как ще записвам детето.

Признавам си, съвсем се панирах. Викам си „Тая сега не може ли да почака или допуска вероятност да не се събудя, та да си кръстя детето?” Знаете как е. Бременните са ходещи хормони и удивително често губят връзка с реалността. Набързо й издекламирах двете имена, а тя ме гледа през рамо въпросително.

- На ехографа к`во ти казаха?

- Момиче.

- Колко пъти те гледаха?

- Шест... Не, седем.

- Е, ти тогава...?

Отказва се. Сигурно и по-идиотски неща са й се случвали.

Грабва си документите и изчезва, а аз заспивам като пън преди да си спомня, че ми се реве. Събуждам се сякаш след няколко секунди. Търкалят ме по някакъв коридор. Докторът (същият онзи от съня ми) и шефката му, която ме е оперирала, се хилят над мен и я чувам да казва:

- Честито момченце!

Ти да видиш! Той взе, че верно Константин излезе!

Никога не съм подлагала на съмнение фактът, че това дете си дойде с името. И мога само да съм благодарна, че не си избра някоя от изброените по-горе екзотики. Аз не знам защо си бях навила на пръста Габриел, но... Като е рекъл да е Константин, коя съм аз, че да споря?

Препоръчваме ви да прочетете и Кръщението на Коко от същата авторка.

Много забавна статия за имената е Кубрат, Издислав или Скъсана гумичка.

А изглежда не е толкова рядко да се обърка пола на 3Д, защото и мама нинджа чакаше дъщеричка Елена, пък се появи Константин, и то без никакви сънища.

Автор Пролет Николаевич

Никой не те предупреждава напълно какво те чака, когато пораснеш. Никой не ти казва цялата истина какво ще се случи, когато имаш семейство. И никой, никой, не ти изяснява цялата картина на промяната, която се случва, когато станеш родител. В частност – майка.

Не ме разбирайте погрешно, промяната в мъжа също е голяма. Но е някак плавна, мудна, отнема време и понякога чак след година-две мъжът напълно осъзнава, че има едно щъкащо навсякъде човече, което му е родна кръв.

Промяната при жената настъпва мигновено. От първата глътка въздух на онова грозновато, сбръчкано и подпухнало чудо, което излиза от корема й. Казват, че бременността подготвя жената да стане бъдеща майка. Пълни глупости! Бременността са едни девет месеца, в които женското тяло не принадлежи на собственика му, а на човека, който расте в нея. Колкото и грозно да звучи, след два успешни опита, аз лично сравнявам бременността с паразитния организъм. Нещо в мен расте, храни се от мен, омаломощава ме, създава ми дискомфорт и ми причинява болка и безсъние… има и хубави моменти, никой не го отрича. Но генерално бременността е изпитание, не подготовка.

Защото няма такова нещо като подготвена майка. Има учебници, книги, курсове, които честно казано, са доста розови, доста глупави и изцяло имагинерни. В момента, в който раждането приключи и прясната майка остане сама с отрочето си, започва всичко, за което никога не си мислила, че може да се случи.

Първо идва безмерната радост, че всичко най-накрая е приключило. Болката е свършила, коремът е празен, можеш да дишаш. Радваш се и да видиш какво си произвела. Това чувство е силно, но трае кратко – от два до три-четири часа. В главата ти се върти желанието да си починеш, да се отпуснеш. Изживяла си едно тежко изпитание и имаш пълното право на почивка. Скоро и адреналинът от изживяното започва да те пуска и започва да те боли я разреза от секциото, я цялата област отдолу – кой както е родил. Става ти некомфортно, трудно, всяко движение причинява болка. Но ти носят вързопа. Бащата и роднините отдавна са си отишли с милото „Почини си сега“ и няма кой да седи до леглото ти и да ти подава чашка със сокче. Ти си на линия. Нали си майката.

За първескините са много тежки тези първи часове с бебето. Много страшни. Страх те е да го хванеш, страх те е да не се задави, страх те е като реве, защото не знаеш защо, страх те е, че ще те е гнус от акото му, че не знаеш как да го измиеш на мивката. Страх те е, че не знаеш как да му сложиш памперса, как да му подадеш зърното, дали се е нахранило, дали няма да се задуши докато спи.

Страх те е от собствените ти мисли, от собствените ти чувства. От това, че не чувстваш онази мигновена привързаност към сбръчкания вързоп в креватчето до леглото ти. Страх те е от всички задължения и отговорности, които поемаш изведнъж, от раз и за цял живот.

Кой те подготвя за такова нещо, Господи? Кой? Майка ти, свекърва ти, баба ти, приятелките – всички те гледат с усмивка на уста и ти говорят мили неща. А ти? Ти се усмихваш служебно и лицемерно, преструваш се, че всичко е розово и когато останеш сама с детето, действителността те наляга. Ти си тази, от която то зависи. Ти си тази, която трябва да го нахрани, приспи, успокои, смени памперса и изкъпе. Ти си тази, която изпитва постродилните болки и която е изморена до смърт, иска да си почине и да поеме дъх, но остава в болницата, сама… с детето си. Гледате се странно, ревеш като се опитва да суче, защото не си си представяла кърменето да боли толкова, Господи, и чакаш момента, в който ще се прибереш в къщи и всичко ще се оправи.

Може би единственото, което се оправя е, че вече не си в болница. Може би и къщата ти ще бъде почистена и излизана от близките ти по случай изписването. Може би… но това трае кратко. В къщи, след голямата суматоха по прибирането на новия човек, ти отново си сама. Мъжът ти отива на работа сутрин с едни ключове в джоба и оставя след себе си две любими същества, които тепърва се опознават. А ти отблизо опознаваш постродилната депресия. Постоянно си на педала, няма сън, няма почивка, няма спокойно майчинство. Има обгрижване, чистене, пране, гладене, готвене и мисли. Мисли за това кога ще свърши всичко.

Много е страшно, когато си имал очаквания. От онзи тип очаквания, че отговорностите ще са споделени. Някак логично ти се струва – все пак детето не е само твое. Но скоро те връхлита онази грозна истина, че, О, Боже – ти си майката. Ти си тази, която е длъжна да прави всичко, защото си родена за това, нали? Бащата също носи отговорност, но тя е толкова различна от твоята. Мозъците са различни, мислите, вината. Винаги съм я мразила тая вина, която се намести в моя дом от момента, в който се прибрахме в къщи. Чувствах се виновна за всичко – за това, че съм постоянно изморена, че ме дразни всичко, което трябва да върша, че не изпитвам онова умилително чувство към детето, което би трябвало да изпитвам. Вина, че искам да се отърва поне за малко и да поблея в някоя точка, в пълна тишина и бездействие. Вина, че когато някоя от бабите го поеме, аз съм го изоставила и не съм до него. Вина, че завиждам на мъжа си за доброто му настроение, когато тръгва на работа и когато се връща. Вина, че изпитвам дълг към всичко…

Странен е женският мозък. Превключва за миг и остава така завинаги. След няколко месеца съжителство с бебето, осъзнах твърде категорично, че до края на живота си никога повече няма да бъда сама в мислите си. И се разревах. Тежко и дълго ревах. Защото си помислих за бъдещето и ме хвана страх. Как ще вися по нощите да се притеснявам къде е. Ще следя зорко с кого комуникира и какви ги върши. Дали е добре, дали се оправя…

Въобще, първата година от живота на една първескиня с детето й е голяма трагикомедия. Жената прилича на сомнамбул с обърната усмивка, вечно изморена, ядосана и сприхава. В тази една година се научават много истини за това какъв човек си ти и тези около теб. Разбираш кой става и кой не. И странно, разбираш, че някои жени са повече майки от други. Като твоята майка – която сякаш не е забравила майчинството толкова лесно или пък просто се притеснява за детето си и гледа да помага повече и повече. А свекърва ти сякаш е заличила тази част от живота си и не че не помага, но просто го прави някак отгоре-отгоре. Гледа те странно когато се появиш на вратата разчорлена, мръсна и с дупки под очите. Сякаш си нямала време поне да се изкъпеш… защо ли?

И не, с годините не става по-лесно. Или поне до петата година, когато детето вече може да се оправя само за повечето неща. Но ако дойде второто през този период, живота на жената се утежнява по две, че и по повече. Бавно и сигурно осъзнаваш, че вече нямаш нищо свое – лично пространство, желания, мечти, мисли. Разбираш, че ти си на разположение винаги и по всяко време. И ако кажеш „мама е в отпуск за 5 минути“, настойчивостта на шефовете се умножава по 100. Задълженията ти започват от рано сутринта и продължават до късно-късно през нощта. На другия ден се повтарят, на следващия пак, и на по-следващия, и на по-следващия, и така нататък.

Понякога ставаш сутрин и се чудиш да останеш ли, или да избягаш. Ей така, за малко. Да видиш дали ще се справят без теб, да глътнеш малко свеж въздух. После размисляш и оставаш. И продължаваш. И осъзнаваш, че си станала егати коравото копеле. Можеш всичко, по много. Да даваш любов, да работиш, да поддържаш всичко в къщи, да жонглираш със задължения и болести, с проблеми и задънени улици. Да бъдеш майка. Както и твойта майка също…

Препоръчваме ви да прочетете 22 признания на една недоспала мама. Може би ще ви е интересен разказът на Пролет за раждането й в домашни условия. А ако се чудите защо мама е изморена, ето тук има интересна информация за вас.

Автор: Люси Рикспуун

Помните ли ранните години на демокрацията, когато телевизиите бяха пълни с безкрайните реклами на продуктите на хоум шопинг нетуърк? Та един от тези продукти се казваше „мултифункционален комбинож“. Четейки статията за спестените пари от жената зад мивката, забелязах, че има доста пропуснати функции на този субект, „жената зад мивката“. Ето някои от тях. По обясними причини цените отсъстват в някои функции:

1.        Благодарение дори на съществуването на „жената зад мивката“ майка Ви, баба Ви, леля Ви, стринка Ви и останалите Ви любящи роднини вече не Ви питат кога ще се жените и не Ви обясняват, че ергенлъкът е голяма работа само до време. Ще се съгласите – ценообразуването по темата не е лесно.

2.        Благодарение на децата, с които „жената зад мивката“ Ви е дарила, вече съседите, роднините и колегите Ви вече не шушукат зад гърба Ви, че сте темерут или смотаняк. Което няма цена...

3.        Когато шефът Ви не дооцени способностите Ви или повиши нек‘ъв си Пешо, на кого тичате да Ви подбутне егото нагоре? (Забележка: Ако тичате при мама, това е друг проблем и изисква отделна изчерпателна статия!) Естествено, че при „жената зад мивката“, понеже част от задълженията й са да Ви разбира и подкрепя безотказно, дори когато отвътре я напушва смях! Пък и да не сте луд да харчите пари за психотерапия! Тя е за слабаци! (Или поне така казва Жорето от 5тия етаж! А Жорето ги разбира тия неща!) Само ще отбележим, че цената на психотерапия за 45 минути (клиничен час) би трябвало да бъде взета предвид!

4.        Ах... А кого търсите, когато настинете?! Ако мама вече не Ви е намерила сама, понеже си Ви знае! От „жената зад мивката“ се очаква да Ви съчувства и компенсира всячески за дълбоките Ви страдания, причинени от убийствената 37.3 градуса температура и мъчителната хрема. (Тази същата жена, дето е родила децата Ви!) Като се замисля, тази „функция“ също е трудна за оценяване, понеже желаещите да я вършат не са много.

Смятам, схванахте основната мисъл, та няма смисъл да продължавам... Комисията по ценообразуването да се вземе в ръце и да се самосезира!

Можете да прочетете и отговора на още една "жена зад мивката" - "ОбъркАл си сметките, пич". 

Публикуваме отговорите, защото са забавни и смислени, но също така и с напомняне, че текстът за цената на жената е написан с чувство за хумор и изобщо не цели да я изкара слугиня. Много често зад мивката има мъж или дете, и това е напълно нормално.

Семейството е безценно и приносът на мъжете и жените не се мери с пари, а с чувството на обич и принадлежност, което остава у партньора.

Ина Зарева отговаря на статията на Ники Тодоров Колко пестим от жената зад мивката: Точно 2112 лв!

Жената вкъщи ти излиза изгодно? Мислиш ли?

Примерен месечен бюджет, режим „Силно икономичен, екзестенциалум базикум“

1. Маникюр – 50-100лв. Колкото по-скучен живот предлагате на жена си, толкова повече ноктите й ще приличат на древнокитайска живопис. Последният път в салона беше дошла майка с малкото си бебе. Толкова се трогнахме от жертвата, която тази жена правеше единствено и само за вас, за да докара огненочервения ви любим цвят, че и служителки, и клиентки се изредихме да го дундуркаме и успокояваме това бебе, и май го и кърмихме последователно.

2. Фризьор – 100-200лв. Ми да не сте въздишали по омбрето на Джесика Алба. Превръщането на една истинска прабългарка в холивудска медна девойка струва скъпо. Много скъпо. Но понеже фризьорката ни е приятелка, ни взима наполовина.

3. Фитнес, сауна, масаж – 200 – 300 лв. Има ли смисъл изобщо да го коментираме? Нали не искате жена ви да прилича на прегърбена, стокилограмова старица, и то със запушени пори???

4. Козметик, козметични процедури, козметични продукти – тук дори няма да се пробвам с прогнозни суми. Всичко зависи от Майката Природа и д-р Енчев.

5. Дрехи, обувки, бельо, аксесоари – 500 – 1000лв., ако хванем зелената вълна на намаленията. Точно тук най-много ви спестяваме пари, защото сме в състояние да купим една рокля за 500 вместо за 1500 лв. Но какво ли изобщо съм седнала да ви обяснявам?! Кога ли сте разбирали нашите жертви!

6. Обучителни курсове – 300лв. Е, как за какво ми е този китайски? Новини не следите ли?

7. Стайлинг на дом, деца и съпруг – 2000 лв. Какво, да не би да искаш да бъдеш до детето си на Първи юни с миналогодишния „Andrews“?!?!

8. Социални контакти, социална ангажираност – 500лв. Не мога да не даря няколко смс-а за гейпарада (да не би да съм хомофоб), и после да не изпия едно „Копи Лувак“ с колегата гей (да не би да съм тесногръда)!

9. Таксита и/или ремонт на колата – 200 – 500 лв. Ми вие мъжете така карате, аз какво съм виновна, че ми засичате пътя на всеки трети светофар, докато кротко се гримирам.

10. Психоанализа – 200 – 500 лв. В зависимост колко труден е животът с вас, бившите ви и майка ви.

    Обща сума: 4050 - 5400 лв. (в сумата не са включени разходите около Майката природа а.к.а д-р Енчев)

    Какво казвате? Че всичко това не го правим за вас, а за себе си?!? Ха! Да ви оставим да духнете със съседката, прегърнали целия й силикон и лапнали екстеншъните й (или обратно беше), и после да давате хем двойно повече на нея, (щото за нея „пестеливост“ и „фригидност“ са синоними), хем и издръжка на нас?

    Е, няма благодарност и това е!

Тук можете да видите статията на Николай Тодоров за жената зад мивката, а ако вече ви е дошло до гуша от нас, клетите ви съпруги, прочетете как да се разведеш с жена си в 10 стъпки.

Автор: Мария Пеева

Някога, в далечните времена, когато нашите баби са били млади, е имало професия „вехтошар“. Търговецът-вехтошар обикалял с каруцата и събирал непотребните вещи на едни, за да ги препродаде на други. Но истината е, че в онези времена много малко вещи се изхвърляли. Дрешките на големите деца се кърпели грижливо и се износвали от малките, а оттам отивали при внуците, после ставали на черги и парцали. Нашите баби и прабаби са живеели според модерната днес концепция на някои от свръхбогатите хора за скромност и минимално разхищение. Днес живеем в консуматорско общество и пазар, свръхпреситен със стоки – от прескъпи, на които се чудиш какво им плащаш, след като и те са шити в Китай и Виетнам, до безумно евтини, които ти излиза по-изгодно да хвърлиш, отколкото да закърпиш. И в един момент се оказваме буквално затрупани от „вехтории“, някои от които са доста запазени, а други дори необличани. А вехтошари вече няма. Какво да правим с тези купчини „стари“ дрехи?

Тъй като се сблъсквам с този проблем всяка пролет и есен при разчистването на гардероба на 4 бързо растящи момчета, реших да споделя с вас моите варианти.

1. Да оставите дрехите от голямото си дете на малкото, или на племенничето, или на детето на приятелка, колежка, съседка. Този вариант спестява средства и време и е най-приятният за даряващия, защото му е мило, че близко детенце ще износи дрешките. Имайте предвид обаче, че ако децата са с много голяма разлика, не работи добре. Първо – натрупват се твърде много дрехи за съхранение, могат да се вмиришат, да развъдят молци, освен това децата имат различни фигури и предпочитания, да не говорим, че модата на дрешките минава. Важно е, когато давате дрешки за детенце на приятелка, да сте сигурни, че наистина ги иска, а не ги приема от чисто неудобство и после ще се чуди какво да ги прави. Ако е така, вместо да й направите услуга, й създавате проблем, затова предложете дрешките така, че да й оставите вариант да ви откаже, без да се притеснява, че ще ви засегне или ще излезе неблагодарна.

2. Интернет групи за подаряване на дрешки – такива има десетки, а системата е проста. Обявявате в групата, която сте избрали, че подарявате еди каква си дрешка за момченце или момиченце на съответната възраст, качвате и снимка, размер, доколко е запазена дрешката и други забележки, както и за чия сметка ще е пратката и дали ще е с куриер или по поща. Желаещите се записват в коментар и вие избирате един от тях. Лошото в тези групи е, че не можеш да раздадеш на всички желаещи и често остава някой обиден, а понякога има недоволни, пращат ви лични съобщения с молби, а има и такива, които не отиват да си вземат пратката и в крайна сметка се налага вие да платите транспорта и да се разкарвате да си я прибирате. Ако всичко това не ви притеснява, намерете си група, която ви допада, и проблемът е решен.

Един добър вариант, който аз приложих е, да си намерите някоя симпатична мама от такава група, на която просто да пращате всяка следващата партида дрешки за години занапред. Добре е детенцето да е поне година и половина – две по-малко от вашето, защото при бебе на 6 месеца и дете на годинка има голяма разлика в размера, но след втората година размерите се доближават и е възможно дрешките, които пращате, да са му малки. Хубав вариант на групите за подаряване са групите с продажба за благотворителна цел, където може да се включите и да помогнете на някоя кауза, като продадете вече ненужните ви дрешки.

3. Кампании за помощи. Те са два вида – едните при бедствени ситуации, другите за конкретно дете/семейство. Ако нямате проблем с мястото за съхранение на дрехите, може да ги събирате и да чакате кампания, в която ще можете да се включите и да помогнете на нуждаещ се. Дрехите за подобни кампании можете да съхранявате във вакуумни чували, така се запазват по-добре за дълго и не заемат много място. Има и постоянно течащи кампании – ето две от тях:

Червеният кръст има инициатива за събиране на дрехи в контейнери в Пловдив и София на тези адреси:

В магазини H&M също тече целогодишна кампания за рециклиране на текстил и можете да занесете старите си дрехи в магазините им, независимо каква марка са. Ще получите и ваучер за отстъпка. В сайта им пише, че средствата от рециклираните дрехи се използват за благотворителност и иновации в рециклирането.

4. Домове за сираци. Не всички домове приемат помощи във вид на носени дрешки. Можете да видите списъци с домове ето тук за големи деца  и тук за малки,  и да прозвъните на този, който ви е удобен и има деца на съответната възраст. За домовете за големи деца – ако имате официални рокли, костюми, ризи, обувки, които вече няма да носите – те определено имат нужда от такива дрехи. Възпитаниците им навършват 18 години и всичко, което можете да отделите като дрехи и обувки за възрастни е добре дошло. Тези деца наистина имат нужда от помощ. В София миналата година закриха и последния дом за деца, всички са настанени в приемни семейства и центрове от семеен тип, като ето тук можете да видите карта и координати.

5. Дрехи често събират и църквите, католически, православни и протестантски, предполагам, че се отнася и за всички религиозни храмове. Можете да попитате в тази, която посещавате или ви е наблизо, дали имат подобна практика. Със сигурност приемат и в дома на отец Иван в Нови Хан, това са координатите. Все пак се обадете по телефона, преди да пратите каквото и да е било, може в момента да нямат нужда.

Дом За Сираци "Св. Николай" при Манастир "Св. Троица"

ул. „Търнава, 21А, 2110 Нови хан

02 489 1312

6. Ако не ви се занимава с всичко това, можете и просто да съберете дрехите в чували и да ги оставите в кофата. Но ги сложете в плътни чували, за да не се разкъсат и смесят с отпадъците. Там най-вероятно ще ги намери клошар, който също като нас има деца и семейство, на които нашите ненужни дрехи биха свършили работа.

7. Скъпите дрехи, които биха притеснили ненужно получателя и които няма да са му от полза, е по-добре да пуснете за продажба, а парите от тях да дарите за кауза, която харесвате. Когато дарявате за кауза, винаги проверявайте дали е легитимна, защото за жалост има и доста измамници.Тук сме описали как да проверите дали една кауза е законна.

9. Ненужните прибори, посуда, сервизи, чаршафи, техника и други домакински вещи може да дарите в интернет група или за кампания. Препоръчвам ви някои организации, които може да потърсите в този случай, като ще добавям към списъка и други.

Тайм Хироус - Героите на времето 

Хуманитарна помощ за бежанците

Червеният кръст

Отец Иван също приема вещи за домакинството.

При всички случаи преди да пращате на организация, трябва да се свържете, за да попитате дали в момента приемат дарения и какви са изискванията им – Червеният кръст например изисква сертификат, че спалното бельо е изпрано.

8. А ако сте сръчен човек и обичате да творите, ето няколко чудесни идеи за ненужните ви дрехи.