Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Яна Пеева
Вие кога се намерихте с приятелите си? Аз с моите - още в гимназията. Вярно, вече не се виждаме толкова често, нито сме толкова безгрижни, но ги обичам също толкова, колкото тогава. Даже повече. Искам да ви разкажа за един от тях (те не че са много) - Саши. Сашо. Александър Младенов.
Най-добрият ми приятел, най-вярното ми другарче, което срещнах в 6-и клас, човекът, на чиито концерти в неугледни барове ходех като ученичка (а мама ме пускаше), който пя на сватбата ни с Теодор и дори не се разсърди, че пропуснах едната му песен, защото се криех да пуша, живее мечтите си. Ужасно се гордея с него. С това, че още като ученик знаеше какво иска, с групата му (818-а фенка завинаги съм аз!) обикаляха въпросните барове безотказно, ходеха по конкурси, свиреха на празници в София, даже имаха ТУРНЕ! С това, че се отказа от “сериозното” висше образование в Холандия, върна се, свири, събира пари и отиде в Рим, за да учи джаз пеене. Че вярва в себе си, постоянно се усъвършенства, бута, търси съмишленици. Че прави концерти и не се разколебава, когато има трима човека на тях, нито се възгордява, когато има двеста. Че го прави с много любов.
Това е клипът му, който излезе на 24-и септември. На него трябваше да сме и ние с Бобката, но се разболяхме и пропуснахме. За сметка на това разни други хора, които обичам, танцуват, пият бира и биват готини.
Всъщност обаче има още нещо. Майка му. Която е там. Майка му, която го подкрепя, която му се радва, която пие бира с нас на концертите му, защото вярва в музиката му. Не знам дали това е била мечтата й за живота на детето й, но знам, че каквато и да е била тя, това няма значение. Защото Сашо прави това, което го прави щастлив (и го прави добре), а тя е до него и в хубавото, и в лошото.
Няма да изпадам в излишни емоционалности, но ще ви кажа да си обичате приятелите и да си подкрепяте децата. И обратното - обичайте си децата и си подкрепяйте приятелите. Все пак няма как да знаете дали някой ден няма да се чудите как да си купите билет за концерта им…
А аз нямам търпение да се хваля напред-назад как Сашо Младенов ми е пял на сватбата. Не че не го правя и сега!
Подобен текст публикувах в групата Мами Нинджи, за да се изфукам със Сашо, който неуморно преследва целите си. Сега го пускаме и тук - отново за да се изфукам, но и за да ви кажа, че най-доброто нещо, което можем да направим за децата си (според мен!) е да вярваме в тях и да ги окриляваме. Знам колко съм горда като приятелка и как с усмивка стоя и го гледам как пее от бара. Когато видя обаче как влиза и цялото му семейство - майка му, леля му, братовчедите му, майката на Гери (приятелката му), брат й.. абе, схващате какво имам предвид - тогава ми става истински хубаво и топло. Много по-лесно се преследват мечти, когато имаш цяла тумба хора зад гърба си, който викат за теб.
Сашо можете да намерите във Facebook и в Youtube.
Препоръчваме ви още:
Тази статия от Mother.ly преведох в отговор на всички онези хора, които смятат, че децата не трябва да бъдат постоянно "на ръце", че нуждата им от физическа близост от страна на родителите им ги прави "разглезени" или "лоши". Истината е, че "разглезените" бебета са всъщност много щастливи, защото знаят, че винаги могат да разчитат на топлата прегръдка на мама и тати. И на баба. И на дядо. Какво по-хубаво има от това?
Колко често прегръщате децата си?
Повечето от нас живеят забързан, изпълнен със стрес живот и постоянно имат притеснения дали се спавят добре като родилите. Ясно е обаче, че едно от най-важните неща е да се спираме понякога, за да прегърнем децата си. През последните години редица проучвания посочват връзката между физическата привързаност в детството и здравето и щастието в последствие.
Според Child Trends, неправителствена организация съсредоточена върху проучвания за подобряването на живота на деца, подрастващи и техните семейства, науката подкрепя идеята, че топлината и физическата близост демонстрирани от родители към техните деца води до положителни резултати за цял живот.
По-високо самочувствие, по-добри академични резултати, по-високо ниво на комуникация между родители и техните деца, както и по-малко психологически и поведенчески проблеми, са някои от тях. От друга страна децата с по-студени и отдръпнати родители имат тенденцията да са с по-ниско самочувствие и да се чувстват изолирани, да бъдат враждебни, агресивни и асоциални.
През 2010 г. учени от Duke University Medical School откриват, че бебетата с привързани и внимателни майки порастват като по-щастливи, по-издръжливи и не толкова притеснителни възрастни. Проучването включва около 500 човека, които са проследени от ранна бебешка до 30-годишна възраст. Когато бебетата са били на 8-месечна възраст, психолозите извършват редица тестове и наблюдения върху развитието им. След това степенували нивото на привързаност и внимание на майките по петобална система от “негативно” до “екстравагантно”. Почти 10% от майките демонстрирали ниски нива на привързаност, 85% - нормални, а около 6% високи нива.
30 години по-късно, същите тези хора били интервюирани. Възрастните, чиито майки показали “екстравагантно” ниво на привързаност, имали много по-малка вероятност да се чувстват стресирани или притеснени. Вероятността да бъдат враждебни, да се чувстват стресирани в социална среда или да изпитват психологически проблеми също била по-малка.
Учените заключили, че хормонът окситоцин може би е отговорен за този резултат. Окситоцин е химикал в мозъка, който се отделя, когато човек чувства любов и привързаност. Помага на родителите да изграждат връзка с децата си, подпомагайки чувството на доверие и близост. Тази връзка на свой ред се отразява и на децата - карайки мозъка им да произвежда и използва окситоцин, за да чувства позитивни емоции.
През 2013 г. проучване на UCLA открива, че безусловната любов на родителите може да накара децата да се чувстват по-щастливи и спокойни. Това се случва, защото мозъкът им физически се променя вследствие от демонстрираната привързаност. От друга страна тормозът в детството и липсата на привързаност въздейства на децата и физически, и умствено. Това може да доведе до какви ли не здравословни и емоционални проблеми през целия им живот. Най-интересното е, че учените смятат, че родителската обич и привързаност може да защити децата от стрес по време на детството.
През 2015 г. проучване на University of Notre Dame показва, че децата, които често получават физически грижи и топлина от родителите си, са по-щастливи като възрастни. Повече от 600 възрастни са интервюирани за начина, по който са отгледани, включително колко физически грижи са получавали. Възрастните, които отговарят, че са били много прегръщани, демонстрират по-ниски нива на депресия и тревожност, както и по-високи на съчувствие. Тези, които отговарят, че не са получавали много физически грижи, демонстрират повече проблеми с емоционалното здраве, имат тенденция да са по-притеснителни в социална среда и се затрудяват да влизат в положение на другите хора.
Учените също така проучват и ползите от контакта кожа до кожа при бебетата. Този контакт между майка и дете най-вече успокоява бебетата, така че те плачат по-малко и спят по-добре. Също така помага на мозъчното развитие. Според статия на Scientific American, децата, които порастват в домове, демонстрират по-високи нива на хормона кортизол от тези, отгледани от родителите си. Учените вярват, че това е резултат от липсата на физическа близост.
Редица проучвания върху ефекта от масажите показват ползите, които те имат върху намаляването на тревожността у децата. Масажите също така са добър начин родителите да се сближат с децата си не само физически, но и емоционално. Още от ранна бебешка възраст родителите могат да започнат да правят масажи. Проучванията показват, че деца и родители, които често са масажирани, демонстрират по-ниски нива на тревожност в академична и болнична среда, както и в други стресови ситуации.
Как да се прегръщаме повече?
От момента, в който доведете бебето си вкъщи, го прегръщайте, дръжте и полюшвайте на ръце. Прекарвайте колкото се може повече от тези специални моменти заедно, така че неговата кожа да докосва вашата.
С напредването на възрастта можете да включвате различни забавни дейности като танци.
Напомняйте си да се прегръщате всеки ден. Във филма "Тролчетата" малките същества имаха часовници с аларми, които се включват на всеки час, за да им напомнят да се гушкат. Ако имате нужда от напомняне, защо не… Или пък се уверете, че прегръщате децата си в определени моменти от деня - преди да тръгнат за училище, когато се приберат, преди да си легнат.
Друга интересна идея е да използвате физическата близост дори когато се карате на децата си. Докато им обяснявате къде са сбъркали, сложете ръце на раменете им и ги прегърнете, когато приключите разговора, за да знаят, че въпреки че не сте доволни от поведението им, ги обичате.
Ако детето ви удари някой друг, прегърнете го и му обяснете, че прегръдките са много по-хубави от ударите.
Внимавайте обаче да не прекалявате и да не ги задушавате. Уважавайте комфорта им и личното им пространство и имайте предвид, че ще се променят с възрастта.
Прочетохте ли
Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?
След като разбрах, че съм бременна, не мина много време и започнах да чета, проучвам, да се подготвям физически, интелектуално и емоционално за това така привидно далечно приключение - родителството. Чак когато станах майка, 9 месеца по-късно, осъзнах колко много всъщност липсва от книгите: за бременността, за болницата, за страхотните, а понякога и страшни, моменти, които преживяваме покрай малкото човече.
Щях ли да повярвам, ако някой ми беше казал, че на първия си ден обратно в офиса ще съм абсолютно неутешима? Едва ли. Да се превърнеш в майка е придружено с куп изненади. Ето 11 неща, които бих казала сама на себе си, ако можех да се върна назад.
1. Дните преди да родиш са много странни
Няма много други такива моменти в живота - да си наясно, че нещо огромно и променящо целия ти живот ще се случи, обикновено тези неща те изненадват. Знаех, че идва промяната, но не знаех в какво всъщност се изразява тя, не знаех как ще се чувствам, не знаех в какъв човек ще се превърна. Трябваше да съм много търпелива и да изчакам нещата да се случат.
Само 1 от 30 жени ражда на термина си, така че в последния месец си в постоянно очакване. В моя случай това значеше “по някое време през юли”. По средата на лятото. Манхатън е странно място дори през нормалните летни уикенди, да не говорим за големи национални празници като 4-ти юли, когато хората се изнасят от големия град. Времето беше страхотно, но обстановката беше тиха, почти зловеща. Съпругът ми и аз се разхождаме из парковете в квартала ни, говорехме си за това, което предстоеше да се случи, радвахме се на последните си нощи здрав сън.
2. Бебето ще се появи когато и както пожелае
Почти ми изгориха малкото пръстче на крака по време на една от акупунктурните сесии, а дулата ми ме прекарваше през около 30 йога позиции на ден, само и само да накараме бебето да се обърне.
Беше застанала така, че малката й глава се намираше около ребрата ми, и нямаше намерение да се премести. Бях убедена, че ще се обърне, до самия край - водите ми изтекоха в 4 сутринта на термина. Когато пристигнах в болницата, отказах система, защото бях сигурна, че няма да се наложи да ме оперират.
Последният ехограф обаче ни показа едно бебе, което не се беше преместило и със сантиметър. Пет часа по-късно бях в операционната. Да лежиш на операционната маса, знаейки, че съвсем скоро и без никакви усилия от твоя страна ще се появи бебе, а ти ще се чувстваш ужасно (но също и прекрасно!) е изключително сюрреалистично.
3. Не можеш да планираш раждането си.
Не исках цезарово сечение. Бях абсолютно сигурна, че ще родя естествено. Правех всякакви упражнения, медитирах във ваната, за да се подготвя за раждането, упражнявах дишането си и бях напълно готова да впрегна тялото и ума си, за да облекча болката.
Не исках обезболяващи; исках да отложим клампирането на пъпната връв, за да може бебето да получи толкова важната кръв обратно в тялото си; исках да не я къпем веднага, за да се образува микробиомът й; исках да я сложа на гърда веднага и да напуснем болницата, колкото се може по-бързо. Вместо това ми биха спинална упойка и трябваше да се моля на анестезиолога да ми я даде, за да суче, докато бяхме все още в операционната (сестрата я взе секунди по-късно). В болницата ми казаха, че трябва да я изкъпя няколко часа след раждането, и трябваше да остана две нощи за наблюдение. Настоях да остане в стаята при мен през цялото време и се изненадах, когато в началото се възпротивиха. Принципно бебета спят в отделението, за да мога майките да си починат, но аз исках тя да остане с мен. И въпреки че технически това беше позволено, всеки пък, когато дойдеше нова сестра на смяна, ми казваха, че трябва да “проверят” дали бебето ми може да остане с мен.
Имах чувството, че нямам никакъв контрол над процеса, но и преживяното ме научи, че рядко можем да контролираме всичко. Надявам се следващият път да е VBAC (вагинално раждане след секцио), но всичко се случва…
4. Другите жени много обичат да казва “Но си заслужава!” на новите майки
Ето какво искам да кажа по въпроса: бих дала живота си за детето си. Но когато някой ме попита как се чувствам и отговоря, че ме боли, след като съм претърпяла коремна операция, не искам да чувам, че “все пак си струва!”
Знам, че си струва и бих го направила отново и отново, но нямам нужда сестрата на приятелката на майка ми да ми го обяснява в магазина, когато се срещнем случайно.
Близка моя, която скоро също стана майка, ми разказа за раждането си, на което е загубила толкова много кръв, че почти е починала. Ужасната история беше завършена с редовното ведро заключение “но пък си заслужаваше”. Исках да й кажа, че няма нищо лошо в това да каже, че е била изплашена или че я е боляло, че това по никакъв начин не я прави по-малко майка, нито пък значи, че не би направила всичко за детето си. Това заключение сякаш кара новите майки да се чувстват сякаш не могат да страдат, защото биха звучали неблагодарно.
Смъртността сред родилките, особено сред чернокожите, е най-висока в Щатите сравнение с всяка друга развита страна. Трябва да спрем да караме жените да се чувстват сякаш болката им е нещо, за което трябва да се извиняват.
Защо всички само се оплаквате?
5. Преди “любов” беше само дума
Нямах идея, че мога да обичам някого толкова много. Случвало ми се е да сравнявам дъщеря си с нова играчка, която никога, ама никога, не ми омръзва. Когато съм с нея ме обзема онова въодушевление, характерно за новите преживявания, но вече сме заедно от 10 месеца и то не е изчезнало, даже си мисля, че я обичам още повече, ако въобще е възможно това.
Всяка фаза от развитието й е като ново ниво, сякаш става все по-“човек” с всеки изминал ден. Зашеметяващо е колко свързан може да се чувстваш с някого, който не може да комуникира вербално с теб. Страдам по малко с началото на всеки нов период. Въртележка от емоции е - радостта от бързината, с която расте, в комбинация с тъгата, че дните, в които се гушкаме по цял ден, намаляват.
Всички казват, че времето минава толкова бързо, защото детето се променя с всеки изминал ден и изглежда сякаш животът тече на бързи обороти. Сега обаче разбирам защо жените искат още бебета. Ако ме бяха попитали дали искам второ на втория месец, когато кърменето все още беше предизвикателство, когато се будех на два часа през нощта и приличах на истинско зомби, учтиво щяха да кажа “Не, благодаря!”. Сега обаче знам, че след година или две бих минала отново през началния труден период. Не бързам. Особено ако има кой да ми помага през нощта!
6. Научаваш се да цениш хората
Установих, че съм късметлийка, защото съпругът ми е роден за баща, той е абсолютна рок звезда в родителството, истински татко мечок. Най-близките ми хора идват, когато ги помоля, семейството ми пътува стотици километри само и само да прекара няколко часа с дъщеря ми, а аз и майка ми сме по-близки от всякога.
Докато преди се съсредоточавах върху негативните неща, сега осъзнавам, че някои хора си тръгват от живота ни с причина. Желая им най-доброто, но съм благодарна за останалите, които показаха колко са прекрасни покрай детето ми.
7. Прави това, което те кара да се чувстваш добре
Късметлийка съм, защото първите няколко седмици прекарах с дъщеря ми, мъжа ми и семейството ни вкъщи. Сменях два чифта развлечени панталони, които комбинирах с тениски, лесни за кърмене. Не беше много шик, но това време беше за гушкане, храненете и грижа за новия човек, а не за фешън тоалети.
В началото пропуснах факта, че може би след раждането летните рокли и сандали на ток няма да са най-удобното нещо, и се сдобих с много дрехи, които не носех. В редките случаи обаче когато успявах да облека някоя рокля за разходка навън, се чувствах отново себе си.
Какво обличам е голяма част от идентичността ми. Ако гримовете, литературата, научните журнали или реалити предаванията ви карат да се чувствате добре, отделяйте поне малко време за тях през тези първи месеци - това ще ви помогне да съчетаете миналото си с настоящето без да изгубите себе си. Това да изглеждам по най-добрия начин не беше за другите, а за мен самата.
8. Новото бебе е страхотна причина за почивка от социалните мрежи
Не си вдигах телефона почти две седмици след като родих, а след това го използвах минимално. Не исках да прекарвам време с никой друг освен с най-близките ми. Радвах се на тишината, държах телевизора изключен и четях само хубави книги. Единствено съжалявам, че този период не продължи по-дълго.
9. Съществува нещо наречено “клъстерно кърмене”
Защо никой не ме предупреди, че в началото на кърменето бебето може да те окупира за часове? Нито една книга не споменаваше клъстерното хранене, сигурна съм. Това значи, че бебето може да настоява (демек да плаче неутешимо) да се храни почти постоянно с часове.
Бях подготвена да храня на всеки 2 - 3 часа, но за това не бях. Естествено веднага се ориентирах към форумите за майки, сайтовете за кърмене, както и мамешките блогове, а те всички казваха едно и също нещо: отпусни се и се пусни по течението. С други думи - бебето е шефът за момента и е най-добре да му се доверим, да се настаним удобно и да си намерим някоя много интересна книга за четене. Докторът ми ме увери, че е нормално и че трябва да спра да го гугълвам. (Сякаш нещо може да накара новата майка да спре да гугълва…)
10. Вината винаги я има
Върнах се на работа след няколко месеца майчинство. Първият ден се разплаках истерично, когато колега ме попита как е бебето.
Чувствах се абсолютно не на място първите няколко седмици. Но както и с всичко останало - свиква се. Обичам работата и хората, с които работя, но също така ми липсва бебето през цялото време. Моят подход е да работя здраво и съсредоточено, когато съм в офиса, а когато съм вкъщи, да държа телефона и компютъра изключени, докато дъщеря ми е будна.
11. Няма как да знаеш каква майка ще бъдеш
Преди да родя си купувах книги за това как да приучиш бебето да заспива само и смятах да използвам методите описани в тях. Казвах на хората, че ще се опитам да кърмя, но няма да е на всяка цена!
Но след като дъщеря ми се роди, осъзнах, че мисълта да я оставя да се наплаче и да заспи, ме ужасява, а искам повече от всичко да я кърмя - и го правя вече 9 месеца, надявам се да успея поне година. Има толкова много начини да бъдем добри, отдадени майки, аз просто не знаех кои ще са моите.
Автор: Кери Пиери
Източник: Harper's Bazaar
Препоръчваме ви още:
Автор: Анелия Зарева
Е, много ми дойде тия дни! Издръжлива съм, ама много концентрирано бе!
Голяма бомба ще хвърля, но много го мразя тоя 15 септември, така де, първия учебен ден! Сигурно е много вълнуващо, ако имаш едно дете, ако имаш свободно време, не си под постоянна заплаха от финансов крах и нервната ти система, дори с леки уговорки, може да се приеме като стабилна и нормално функционираща. При мен далеч не е така и всяка година се надявам, че ще намеря сили да го изтърпя стоически тоя гаден ден и трите ужасни встъпителни седмици след него! Обаче тая година...
Първо – две родителски срещи в един ден и през един час! Едната на седмокласник, другата в детска градина, майките ще ме разберат. Съветвам Мосад и МИ-6 да не разчитат на стари практики, а да въведат нова програма за обучение по издръжливост, комбинативно мислене и реагиране в напрегнати ситуации. Програмата ще се нарича „Български родител“. На агентите ще им бъде внушавано, че са родители на: седмокласник, абитуриент и 2-годишно дете, тръгващо на ясла за първи път. Дава им се време 3 часа, 200 лева, дават им висока доза амфетамини, прилага им се китайската капка, като след това трябва да изглеждат максимално спокойни и усмихнати, за да се приведат в състояние подобно на български родител. За тези 2 часа трябва да посетят поне 2 родителски срещи, да купят пантофки, да поръчат униформа, да подпишат 23 заявления, 16 декларации, да намерят частен учител по математика, да запомнят 10-ина имена на сменени учители за текущата година, да си признаят, че детето още е с памперс и докато се срамуват от факта, да обиколят книжарниците за тетрадки, сборници, помагала, боички, моливи, милиметрова хартия и от рестото, което задължително трябва да остане, да направят вечеря и да платят тока!
My name is Bond, James Bond!
Мy name is Ninja, Mama Ninja!
Резко ще им намалее броя на агентите, но ще повишат качеството!
Та, докато раздавам акъл на тайните служби, леко кривнах, ще прощавате… минаха родителските, не всички де, само първите за септември. Седя си и се чудя, кое първо да взема, къде са подвързиите, 25 лева много ли е за урок по математика, тоя малкият трябва ли да го пратя на логопед, защото арамейският, дето го говори, е много похвален, но трудно се възприема на местна почва, пък тоя големият, как може да качи два размера за една година? Разсъждавам си аз на балкона, пуша замислено и гледам тъмното небе - любимия ми Марс, на запад Венера, малкото съзвездия, които бепогрешно познавам, също биват инспектирани щателно и изведнъж… я вижте! Ама какво е това, бе ? Не е самолет, знам как светят тия пущини, това свети в зелено и бяло и се движи много бързо!
Скептик съм! Не че съществуват извънземни, а че ще дойдат да ни посетят или още по – странното - ще потърсят контакт! Никой здраво мислещ не би потърсил контакт с нас, от мен да го знаете! Обаче ей ги е… лашкат ми се в небето над балкона и си светкат в зелено. И като ме заля една надежда, една вяра, за мене са дошли братята инопланетяни, да ме вземат, да ме водят на тяхната планета, станция, кораб-майка - каквото там си имат, аз не съм претенциозна!
Ще ми пуснат сега един зелен лъч, ще ме телепортнат на супер яката си чиния, ще се появи CEO –то им и ще каже тържествено:
- Госпожо земна лелко, изглеждате много страшна и болна, екипажът ми го е страх да се се рее във Вселената с вас, бихте ли била така добра да влезете в тая подсилена стоманена клетка и да Ви отвлечем на спокойствие!
- Ама, разбира се, разбира се, ще ме прощавате - септември е, нали разбирате… влизам, влизам, хич не се бойте, аз само така изглеждам, не съм опасна, зла и болна иначе! Далече отиваме, нали ? Нали далече, обещавате?!
- Даааа… В една далеечна Галактика... Но ще се наложи да Ви вземем няколко проби…
- Взимайте бе, братя, взимайте. Аз три пъти в родилно съм лежала, два пъти за задържане и веднъж са ми правили мозъчна операция - взимайте, каквото Ви трябва, само ще Ви помоля да сте малко по-груби и никакви упойки, че така съм си свикнала вече.
Събудих се задрямала в стола, на балкона, без следа от моите спасители и никакви подозрителни болки. Само комарите ме бяха осмукали до кокал! Ма какви са тия комари септември бе?
Ох, тази година! Да свършва по-бързо и да я приемат седмокласничката, че догодина абитуриент ме чака… и един в предучилищна...
Как го мразя тоя септември!
Прочетохте ли
Автор: Мария Пеева
Пиша това специално заради многобройните коментари по повод историята на майката, която разказа как за една секунда се е превърнала в чудовище. Много от вас споделиха, че и те са имали подобни моменти, в които децата са направили нещо опасно, нещо животозастрашаващо и родителите са реагирали с шамар или плесница. Такава реакция не е рядкост и е израз на паниката на родителя. Това, което ме притесни обаче е, че подобна реакция се поощрява и приема като съвсем нормална. Че това се смята от мнозина за добрия начин да научим детето да не прави опасни неща и да се пази самичко.
Не вярвам, че е така.
Какво прави две-тригодишното дете, ако го оставите без надзор?
Бърка в контакти.
Дърпа щепсели.
Играе си с кабели.
Омотава се с шнурове на завеси, колани, прежди, въжета за скачане.
Катери се и отваря прозорци, излиза на тераси, надвесва се.
Отваря шкафове, вади ножове, вилици, ножици.
Опитва препарати за почистване.
Гълта лекарства.
Пипа котлони и печки.
Защипва си пръстите на вратата.
Катери се по секции, пада, разбива си главата.
Яде монети, копчета, малки предмети, задавя се тях.
Какво прави на улицата?
Тича по тротоара и ви губи.
Тръгва с непознати, за да му покажат кученце или котенце.
Излиза на платното, пред колите.
Спъва се.
Пада в дупки и шахти.
Пада по стълби.
Катери се по недовършени строежи, парапети на мостове.
Скача във фонтани.
Сигурно има и още куп неща, които малкото дете е напълно способно да направи, ако не го пазите. Тук съм изброила само тези, от които съм пазила моите синове, когато сме у дома и когато сме навън.
Малките деца нямат чувство за самосъхранение.
Те са естествено любопитни към всичко наоколо и искат да опознаят света. Те не могат да направят разлика кое може да ги нарани и кое - не. Не разбират защо в парка могат да тичат на воля, а на улицата е забранено. Какво означава "Набих детето, защото се опитваше да бръкне с ножица в контакта." Чакайте малко! Защо двегодишно дете има достъп до ножица и защо контактът не е обезопасен? Детето няма вина затова. Ако вярвах в телесното наказание, бих казала, че някой друг е за бой тук. Докато не пораснат и не се научат да правят разлика кое е опасно и кое не е, работа на родителя е да обезопаси около тях и да не ги оставя без надзор навън или у дома. Вие може да пляскате детето при всички гореизброени ситуации, но това няма да научи едно две-тригодишно хлапе да се пази.
Ще го научи, че човекът, който трябва да го пази, всъщност го бие.
Ако предпочитате да е така, ваша работа. Това, в което вярвам аз, е, че малките деца трябва да се пазят, да им се говори и да им се дава личен пример. Така ще научат правилата. Не с шамари.
Веднъж изпуснах двегодишният ми син и той ми избяга. Десет минути не успях да го открия. Когато най-после се появи, плаках толкова много от облекчение, че през ум не ми мина да го плесна, заради това, че не ме е послушал. Той още помни тази случка. Помни как треперех от ужас и го прегръщах и целувах. Повече никога не е бягал. Не вярвам, че ако го бях пребила от бой, щеше да я запомни по-добре. Не, не ви казвам да плачете. Казвам ви, че детето помни много добре реакцията на родителя, чувствата на родителя. Не е нужно да бъде бито или удряно, за да запомни, че нещо е притеснило майка му. Освен ако не ви харесва да го биете, но ако случаят е такъв, жалко за детето ви и още повече жалко за вас.
Не пиша това, за да накарам всички, които са пляскали някога детето си, да изпитат чувство на вина. Правила съм го и аз. И аз съм се превръщала в чудовище. Чудовището дреме във всеки от нас. И всеки може да сгреши. Важното е да не превръщаме грешката си в норма и да поощряваме и другите да я правят, защото така ще се чувстваме по-малко зле. Важното е да признаем пред себе си, че сме сгрешили и да положим усилия да намерим други начини, по-добри, по-достойни.
Ще приключа с думите на Нина Любенова.
Представете си, че сте в гората. И изведнъж срещу вас се изправя огромна разярена мечка. Сърцето ви спира за миг, след което започва да бие толкова силно, че ехти в ушите ви. Не ви достига въздух. Зениците ви се разширявят. Ръцете ви се потят. Краката ви се подкосяват.
Представете си сега, че мечката всяка вечер се прибира в дома ви…
Не искам да съм мечка. Дори да става дума за една плесница, когато съм си изпуснала нервите.
Още по темата:
Чао, чао, какиии!
Това писмо получихме от една благодарна майка, която със спокойствие е оставяла детето си на "каките", а то с радост е прекарвало дните си при тях. Тя с благодарност се сбогува с тях и им казва „Чао, чао, какиии!“ Вярваме, че е важно да се споделят хубавите неща в живота, както и да говорим за добрите хора, затова го публикуваме тук и се надяваме то да стигне и до страхотните хора, работещи в 21 СДЯ Бон-Бон.
Здравейте, Мария,
Дълго време се чудих къде да изразя благодарността си към персонала на 21 СДЯ Бон-Бон. Мислих да пиша благодарствено писмо до Министерство на здравеопазването (яслите са под тяхно ръководство), но се опасявам, че писмото ще потъне някъде там, на някоя купчина с множеството оплаквания и жалби. Мислих да пиша до самата ясла, но пред тях вече лично изразих благодарността си. Ще се радвам, ако дадете гласност на моите писания и предварително се извинявам, ако чисто стилистично те не са издържани.
Имам две деца (момчета) и не съм от особено чувствителните и емоционални майки. Не мисля, че светът по принцип се върти около тях, моят - да. Нямам очаквания персоналът по яслите и детските градини да има по специално отношение към тях, затова и бях изключително приятно изненадана от отношението, което малкото ми дете Явор получи в 21 СДЯ Бон-Бон. Няма да влизам в подробности от сорта на това, че той проговори там, научиха го да пие вода от чашка и да се храни сам и ми помогнаха да махна памперса (неща, които по принцип смятам, че не са техен ангажимент, а на родителя), но ще се опитам да предам усещането, което те оставиха в мен и в детето.
Искам да изразя благодарността си към ръководството на 21 СДЯ Бон-Бон в лицето на г-жа Владимирова, към г-жа Витанова (възпитател), която научи детето ми да пее „Мила моя мамо“, към жените, които полагаха ежедневни грижи за него, към целия персонал на яслата.
За родителите с любов, за учителите с благодарност
Ето че Явор тръгна и на детска градина, при брат си, до нас. Колко удобно – ще ги водя и взимам заедно, няма да обикалям половин София в задръстванията. Но Явор реве, за първи път реве, пита кога ще отворят Бона, кога ще види Ивавилон (Ивайло) и каките (така Явор наричаше сестрите и лелите от яслата, само за информация едната беше над 70-годишна кака). Колко интуитивни са децата... Последния ден на Явор в яслата си спомням, че вървейки от паркинга (да, имат паркинг) към яслата, Явор каза „Мамо, много е хубав Бона. Много е хубава нашата полянка.“. Плаках, разревах и персонала. Плаках и следобеда, когато го взимах, разревах и втората смяна. „Яворе, кажи чао на каките.“ „Чао, чао, какиии!“ – усмихнат. Не разбираше, че това не е „чао, ще дойда утре пак“, не разбираше, че това е сбогом, освен ако аз не реша да го заведа, за да ги види. Напомням, че не съм особено чувствителна и емоционална майка.
М.с Стоянова, леля Вили, м.с. Милоева и леля Нина – това са жените, които полагаха ежедневни грижи за него. Те не само гледаха детето ми, те го дариха с внимание и обич, които днес трудно се срещат извън семейството. Те ми подсигуриха спокойствие. Година, в която детето ревеше, не защото ходи на ясла, а защото не може да отиде, в редките случаи, в които е боледувал. Година, в която детето тичаше с усмивка към тях, а аз спокойна отивах на работа. Година, в която ежедневно срещах разбиране, уважение и внимание. Година, в която повярвах, че доброто продължава да съществува и хората още го носят в себе си...
Думите и жестовете за безсилни да изразя благодарността си за грижите, вниманието и обичта, с която тези отдадени на професията си жени дариха детето ми! Никога няма да ги забравя! Радвам се, че ги има и че ги срещнах! Пожелавам им още дълги години да са живи и здрави и да не се променят! Дано повече Хора взимат пример от тях... Нека бъдат благословени!
Милка Василева
Препоръчваме ви още:
Автор: Лени Рафаилова
Отиваш на плажа. Има 10 човека на разстояние от два километра. На 15 метра от морето е паркиран автомобил със софийска регистрация. Реакцията ми е ясна и гласи: "Егати простаците!". Една баба учи дете на 10-12 години да плува на плиткото с плувки. Реакцията ми: "Е, що не го остави детето да си плува само! Бабешка му работа."
Не се вторачвам в съседите по чадър, нямам такъв навик, а и те са на прилично разстояние от 20-30 метра. На следващия ден колата им е паркирана на същото място, реакцията ми отново е същата. Към нас се приближава майката, която води малко кученце да се запознае с нашия Джар. Разменяме по десет любезни изречения. Жената изглежда съвсем наред и изобщо не се държи просташки. Дъщеря ми веднага забелязва това, но все пак още продължаваме да се чудим защо трябва да си паркират колата аха и до морето почти.
Ден трети. Загледала съм се напред. Разделям се с морето и си подсмърчам тихичко. Поглеждам встрани. Жената и бабата вървят към нас, а помежду им е онова момиченце с плувките. Те го придържат, то се смее. Иска да види Джар.
Има церебрална парализа.
Искам да си счупя главата в най-близкия камък.
Говорим си. За къщата, в която са отседнали и че има твърде неудобна вита стълба за втория етаж, където е единствената баня. Къпели момиченцето на първия етаж с подръчни средства, за да не я мъчат да качва ужасните стъпала до горния етаж. Нашата къща е по-удобна, предлагам на жената да й я покажа, но тя не иска да ни безпокои. Не ме безпокои. Пиша на листче името на собственика и телефонния му номер. Искам с нещо да й помогна. И все още искам да си счупя главата. Откак се помня уча децата си никога да не съдят хората, не им е работа и вероятността да са в грешка е огромна. Уча ги, ама аз явно не съм се научила. Затова... избягвайте да съдите хората, дори и когато Ви се струва, че сте 100 процента прави. Както си мислех и аз, когато гледах паркирания на плажа автомобил.
Хората бяха спрели там, за да може детенцето им да стигне по-лесно до плажа, до морето, до морето, което всички обичаме и което обича всички нас.
Още от Лени Рафаилова:
Автор: Яна Пеева
Аз съм най не спортният човек на света. Веднъж, преди 6 години, бяхме на море с приятели и смело заявих, че сутрин ще ставам на тичам до плажа и обратно. Станах една сутрин. Отидох, ходом, до баничарницата, купих банички за всички и се прибрах. Още ме бъзикат.
Сега осъзнавам, че съм си вкарала голям автогол с упоритото нежелание да спортувам и като цяло да извършвам, каквито и да е физически упражнения. Известно време се оправдавах с това, че все пак имаме две кучета, които разхождам, демек не е като съвсем да не се движа. След като родих Борис обаче се оказа, че положението никак не е розово и докато в началото не ми правеше впечатление, защото главно лежахме, гушкахме се и се наслаждавах на толкова колко е миниатюрен и прекрасен, в един момент осъзнах, че проблемът е голям. В случая дори не ставаше въпрос за килограмите, а за това, че се чувствах като абсолютна развалина. Месеците (а и години преди това, нека бъдем честни) ограничено движение, хапване, на каквото си поискам, и излежаване на дивана ме бяха докарали до състояние на полуразпад. Няколко минути разходка с количката ме смазваха, кръстът постоянно ме болеше, а това да го приспивам на ръце беше абсолютно немислимо, защото изпитвах адска болка. Люлеещият се стол и слингът ни спасиха, както и това че Борис като цяло е доста кротко бебе и не е имал нужда от кой знае колко дундуркане, полюшване и подтичване - той просто си заспива гушнат и толкова.
За “Не на диастазата!” разбрах от фейсбук, проучих и много ми хареса идеята. Ако се чудите какво е диастаза, става въпрос за онова разделчаване между мускулите на корема и разтягане на съединителната тъкан между тях, което се случва при много жени в края на бременността и при някой се възстановява естествено след раждането, но при други остава и изглежда като дупка в корема. Счита се за естетически проблем, защото по никакъв начин не ви вреди, освен че вече не се харесвате в любимия си бански.
Аз всъщност диастаза нямах, но пък имах отчаяна нужда да вкарам тялото си във форма. Но понеже съм си шматка, не се реших да се включа - просто нямам волята да правя упражнения всеки ден и да се придържам към тях. Разказах на мама и няколко дни по-късно тя ме изненада с подарък участие в програмата. Признавам си, вълнувах се и нямах търпение да минат няколкото седмици до началото.
Какво всъщност представлява програмата “Не на диастазата!”: това е лайфстайл програма, която се провежда онлайн и продължава 12 седмици. Всяка седмица получавате имейл с две видеа - в едното ви показват упражнение, което да правите всеки ден през въпросната седмица (отнема до 10 минути), а в другото ви дават идеи как да си разнообразите храненето и да не прекалявате с тестото и сладкото. Насърчават ви да ходите пеша по 1.2ч на ден - 10,000 крачки. Нищо не е абсолютно задължително, няма тежки тренировъчни програми, диети или режими. Има обаче полезни навици, някои които като ходенето, увличат цялото семейство и ви остават и след края на програмата. Има и резултати.
На мен лично форматът ми харесва много по две причини. Първата е, че нямаше да се налага да ходя в зали и да се виждам с хора, които да ме гледат как се опитвам да направя нещо. В същото време, ако някой иска, може да отиде в залата, за да му се дадат насоки и да се коригират грешките в упражненията. Втората причина е и по-важната за мен - социалният отчетен фактор. Във фейсбук групата, която се прави след началото на програмата, постоянно се обменя информация, полезни линкчета, статии, рецепти, въпроси. Правехме си предизвикателства и имаше класиране кой е успял да направи най-много крачки. Всички дами бяха ужасно мили и някак ме бутаха напред, за да продължавам дори тогава когато ме мързеше, когато бях пропуснала един два дни или пък бях хапнала тортичка, вместо да се придържам към кулинарното предизвикателство. Присъствието във фейсбук групата не е задължително, естествено, но аз го препоръчвам силно на всеки, който иска да вземе участие в програмата.
Аз не бях най-сериозната, но фанатично си правех крачките и бях въвлякла цялото семейство - мама, която работи на компютър, обикаляше кухнята у тях, за да наваксва, Теди спря да взима асаньора и слизаше по стълбите, аз открих най-благоприятния маршрут в квартала, който беше точно 10 хиляди крачки и всяка сутрин слагах Борис в количката, слушалките в ушите, пусках си някой подкаст (често този на програмата) и поемах на разходка. Следобедните смени поемаше Мими - по същия маршрут! Все още правя някои от упражненията, а голяма част от кулинарните предизвикателства си останаха част от ежедневието ни. Няма да се фукам колко съм отслабнала, но ще кажа, че онзи ден Теди с тъга отбеляза, че голяма част от брадичките ми са си отишли, а бедрата ми вече не стават за възглавнички, но пък безпроблемно влизат в старите ми дънки.
За финал искам да ви кажа да се грижите за себе си и за телата си, защото те ни дават възможността да се радваме на живота. Ако пък решите да се включите в програмата на Ваня и Маги, можете да се възползвате от намалената цена на страницата им във фейсбук до 10-и септември и да се включите в изданието, стартиращо на 17-и септември.
Препоръчваме ви още:
14 трика как да спазваш диетата си
Хранене по време на бременност
