Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Днес захвърлихте износените дънки, тениски и маратонки на детството, за да нахлузите елегантни, но неудобни официални обувки, костюми и рокли.

И този ритуал, като всички други носи много смисъл. Днес е последният ден от детството ви. Новите обувки все още ви стягат, но скоро ще свикнете с тях. Вече няма да са толкова красиви, но ще станат далеч по-удобни. И дано са ви по мярка, защото ви очаква дълъг път. 

534857 3699018667796 90288794 n 300x200

 

Вие ще изберете накъде да потеглите, но посоката невинаги ще ви отведе там, където очаквате. Най-важното обаче е да следвате сърцето си, а не тълпата. 

 

Искам да ви пожелая толкова много в началото на пътешествието ви.

Бъдете здрави! И се грижете за здравето си, защото без него човек на нищо не може да се зарадва истински.

 

Бъдете силни! И се борете да вървите напред, но не с всички средства. Защото ако човек стигне далеч, но изгуби себе си, няма да е щастлив.

 

Бъдете смели! И в смелостта си бъдете разумни, защото само децата си мислят, че са безсмъртни.

 

Бъдете добри! И в добротата си не бъдете твърде наивни, защото вече носите отговорност за един човешки живот. А след време може би и за повече.

 

Бъдете зрели! И в зрелостта не се взимайте твърде на сериозно, защото със смях се живее по-леко.

 

Образовайте се! И не уповавайте само на общоприетите истини, а търсете своите. Защото на вас разчитаме да направите света по-добър.

 

Работете! И не забравяйте, че най-важно е да си обичате работата. Парите ще дойдат сами.

 

Забавлявайте се! И нека винаги да е като за първи път, а не за последен.

 

Обичайте! И търсете човека, който ви обича „въпреки“, а не „защото“. Той ще остане с вас и в добро, и в зло.

 

Няма да ви пожелавам пътят ви да е лек, защото лекият път не изгражда характер.

Но ще ви пожелая попътен вятър, защото не всичко е късмет, но и без него не може.

 

Дано сбъднете най-съкровените си мечти. И дано не се разочаровате от тях.

А още по-добре, дано ги надминете.

 

Вашето пътешествие започва сега. Бог с вас, мили деца. Вдигайте платната.

И помнете, че ние, родителите, винаги ще ви очакваме на родния бряг. С хляб и сол, и с много любов.

 

 

Снимките са от бала на моя Теди през 2012 г. Препоръчваме ви и статията "Голямото оливане".

Автор: Мария Пеева

Автор: Мария Пеева

Мнението изразено по-долу е лично мое. Не претендирам да говоря от името на целокупния женски свят. Всяка от нас възприема по свой начин подобни болезнени ситуации и би реагирала различно.

Приемете, че следващата история е измислена. Ако все пак заподозрете, че е истинска, уверявам ви, че поне имената в нея са сменени, както и някои детайли, за да запазя анонимността на главната героиня.

Ани е на 43 години, но не бихте й дали повече от 33. Докато не се вгледате в дълбоките й очи, видели твърде много. Крехка е като малка порцеланова кукла. Въпреки уязвимия си вид, има успешен бизнес в един твърде мъжки свят.

Ани е дете от разбито семейство. Майка й е с два развода във времената, когато разведените жени биваха дамгосвани от обществото, наричани „парясници“, превръщани в обект на подигравка, неприлични закачки, грубиянски свалки и най-доброто, на което можеха да се надяват, е съчувствие, защото стоят на последното стъпало в йерархията на женското войнство. Най-добрата приятелка на Ани в детството й също е от нефункциониращо семейство, дете на вдовец-алкохолик, с втора майка, която би могла да послужи за прототип на „мащехата“ от най-страшните детски приказки.

Ани се омъжва много млада, още студентка, за доста по-възрастен заможен разведен мъж, който се държи с нея като с принцеса през двете кратки и безумно щастливи години на брака им. Опитва се да забременее, но съпругът й се разболява внезапно и буквално за два дни си отива. Остава вдовица преди да е навършила 25 г. Почти цялото наследство на съпруга й се озовава при синовете му от предишния му брак, които фактически са по-възрастни от нея. Ани е млада, изплашена и не оспорва нищо в съда. Вместо да търси нов закрилник и глава на семейство, решава да запретне ръкави и да се опита да направи нещо сама. Майка й я подкрепя.

Оттам нататък следват 10 години на почти денонощна работа седем дни в седмицата, безбройни битки, за да се докаже, и в крайна сметка – успешна кариера. Ани се отдава изцяло на бизнеса си и тъй като е умна, амбициозна и способна, си извоюва ниша на пазара. Фирмата й не е голяма, но печели достатъчно, за да й осигури добър стандарт и независимост. Купува си жилище, кола, помага на майка си. Понякога й остава време и да се позабавлява. Някъде към 30-годишна възраст на хоризонта се появява страхотен мъж, отново по-възрастен, но този път с малка разлика, стабилен, романтичен, влюбен и… женен. От самото начало условията на връзката са ясни и за двамата. Никой не очаква от другия нещо различно от добър секс, без каквито и да било ангажименти. Ани влиза в най-баналното клише – любовница е на женен мъж, който твърди, че бракът му е нещастен, но не иска да промени ситуацията. Не бързайте да я съдите. Ани е изоставена от баща си в детството и все още я боли и за нея самата, и за майка й. Последното, което иска е, да предизвика развод и да накара други деца да страдат. Връзката е изключително дискретна и от нейна страна няма никакъв натиск да премине към нещо сериозно. Устройва я, защото след всичко преживяно, не вярва особено в семейството и няма намерение да създава свое. Освен това не иска да разчита на мъж и няма особено доверие в мъжката лоялност. Положението остава непроменено за известно време, докато не я сполетява поредното клише.

На 37 години Ани забременява. Следва кратко двоумение какво да прави. Съветва се с майка си. Възрастната жена й казва, че единственото, което я е крепяло в най-тежките мигове е детето. Че жената трябва да създаде живот, щом има този шанс. Че не се знае, ако сега махне бебето, дали някога отново ще може да забременее. Ани се колебае дали изобщо да каже на бащата, но в крайна сметка решава, че той има право да знае. Съобщава му, че е бременна от него, че ще задържи детето, че не иска от него да го признае и не очаква финансова помощ. Не знам колко жени биха могли да постъпят така почтено в толкова непочтена ситуация. Бащата действително не признава детето и за известно време изчезва от хоризонта. Докато една вечер на вратата се звъни и той се появява отново, гузен, притеснен и объркан, с цветя за майката и напълно неподходящ огромен плюшен мечок за малката. Искрата не е угаснала и Ани го приема отново.

След още няколко месеца изниква нов проблем. Детето започва да се привързва към бащата. Радва му се, търси го, вика го по име. Някъде към втората му годинка, и след почти десетгодишна връзка, Ани след много колебания решава да промени ситуацията. Казва на бащата, че трябва да се разделят. Не иска дъщеричката й да расте объркана, да нарича баща си по малко име и да го смята за добрия чичко, приятел на мама. Някой ден тя ще порасне и истината може да я нарани ужасно.

От доста време насам обаче връзката им не е само физическа. На всички е ясно, че сексът, колкото и да е добър, не може да свързва двама души десет години. Принуден да избира, мъжът събира смелост, отива при семейството си и им казва цялата истина. За негово учудване двете му големи дъщери не са потресени. Всъщност, казват те, отдавна би трябвало да се раздели с майката, защото двамата не могат да се понасят и вкъщи атмосферата е непоносима.

Съпругата обаче приема много тежко ситуацията. Интересното е, че по-зле приема лъжата, отколкото развода. Не може да прости, че десет години мъжът й е имал връзка с друга жена, на която дори е направил дете. Слава богу, времето лекува, а донякъде я успокоява и фактът, че бившият й съпруг се погрижва да я обезпечи финансово. Двете дъщери от първия брак остават близки с баща си. Приемат Ани много по-добре отколкото е очаквала. Ани казва, че ако той бе отхвърлил децата си от първия брак, тя не би понесла да живее с него.

Бащата се мести да живее с Ани и дъщеричката им и най-после я припознава. Сега малката е на шест, а тримата живеят заедно от 4 години. Без брак, по изричното желание на Ани. Казва, че ако в живота му се появи друга жена, би искала да знае. Не желае да бъде лъгана.

В тази история няма добри и лоши. Животът е прекалено сложен, за да влезе в две прости категории. Грешки правим всички и всички си плащаме за тях. Понякога твърде скъпо.

Около мен се разпадат семейства, и то хубави семейства с дългогодишен брак. Всичко тръгва от лъжата. Ако се подхлъзнеш веднъж, замълчи, сам се пребори с угризенията и продължи напред, но не повтаряй. Ако повториш, потретиш, зачестиш, вече не е подхлъзване, а по-скоро си изгубил основата под краката си. Тази, която прави бракът истински. Някъде по пътя ти или тя, или и двамата, сте допуснали любовта да си отиде. Уж няма виновни, а жертви са всички. Мисля си, че ако двама души са имали нещо хубаво, трябва да се опитат да го закрепят и съживят. Да положат усилия, и двамата. Да простят, дори да им е тежко. Да си дадат шанс. Но нека да стъпят върху истината, не върху лъжата. Иначе пак ще се подхлъзнат.

Но не бих искала съпругът ми е да е с мен само по задължение или от угризения. Да, той е длъжен пред децата си, да ги подкрепя морално и финансово, да е част от живота им. Към мен няма такъв ангажимент. Животът е прекалено кратък, за да го споделяш с човек, когото не обичаш. Знам, че мъжете ненавиждат да говорят по тези въпроси и обикновено чакат проблемът да се разреши от само себе си. Една мъдра жена веднъж ми каза, че разводите почти никога не тръгват от мъжа. Дори да има двайсет любовници, той се връща при жена си, докато тя го търпи и не го изгони. Но аз не искам да бъда лъгана. Никоя жена не го заслужава. Ако не вървят нещата, нека го разберем навреме. Не ни губете времето с празни надежди. Дори да предадете чувствата ни, пазете достойнството ни, момчета, и не ни унижавайте с лъжи. Все пак сме майки на децата ви.

Още веднъж ви напомням, че изразеното мнение е лично мое. Съжалявам, ако съм засегнала някого. В случая на Ани всичко завърши сравнително добре, поне засега. Най-важното е, че децата не страдат, нито малката дъщеричка на Ани, нито двете по-големи деца от първия брак. Защото те са единствените, които никому нищо лошо не са сторили, волно или неволно.

На снимката е кадър от филма „Вики, Кристина, Барселона“, който имах удоволствието да преведа преди време. Препоръчвам ви да прочетете и Щастливо разведени.

Виждам я навсякъде. Жената с търсещия поглед.

Тя е хубава жена, с онази натрапваща се, твърде лъскава красота, която се постига със скъпа козметика, малко хирургия и много потене във фитнеса. Погледът й се стрелка наоколо и преценя. Не те гледа в очите, а в чантата, маникюра и обувките. Мъжът й работи или прекалено много, или недостатъчно. Може би я обсебва и контролира, или напротив – не й обръща внимание. Променил се е твърде много, или точно обратното – останал си е същият въпреки усилията й. И тя търси някой по-така, за да се инвестира отново, докато все още е на пазара.

Tя е занемарена жена, с раздърпана тениска, която спокойно би могла да носи надпис: „Отдавна мразя огледалото.“ Погледът й избягва твоя, а когато все пак те погледне, в него проблясват жълти пламъчета. Завижда ти, дори когато няма за какво. Недоволна е от работата си или липсата на такава, от децата си или липсата на такива, от мъжа си или липсата на такъв. Домът й е прекалено тесен или прекалено широк. Търси нещо различно, но не знае какво. Знае само, че това, което е, не й стига. Собствената й кожа не й е по мярка.

Тя е младо момиче с нежна, все още детска кожа, върху която е положило грижливо трипластов слой грим. Роклята й крещи „Съблечи ме!“. Мъжете се обръщат след нея на улицата, момчетата я заграждат в дискотеката. Но на следващата сутрин леглото й е празно. И тя отново става, взима си продължителен душ, за да измие предната нощ, рови в гардероба, разхвърля рокли и бельо по пода и леглото, гримира се, прави си селфита и се готви за новия лов. Погледът й е надменен и студен, но бронята й е крехка. Мисли си, че знае какво търси и не разбира защо с всичките си ценни атрибути, не успява да го намери.

Тя е успяла жена, горда, красива, независима и умна. Работи върху себе си и се развива професионално. Всички й се възхищават и искат да са нейни приятели. Телефонът й звъни постоянно. Жените обожават да са около нея и да попиват от нейния чар, остроумие и успех. Мъжете я заглеждат и се радват на компанията й.  Но никой не е достатъчно добър да сподели с него живота си. Прекалено съвършена е, за да си пасне с някого. Осъзнава, че нещо й липсва, когато след успешния, емоционален ден си легне сама в огромното легло с чисти, изгладени чаршафи и ръцете й са празни. Търси любовта, но любовта няма къде да се закачи по твърде идеалната й, гладка и сферична аура.

Жената с търсещия поглед има много лица. Може да е красива или грозновата, но винаги е недоволна от вида си. Може да се тъпче постоянно или да се подлага на жестоки диети, но никога не се чувства добре в тялото си. Може да е твърде самоуверена или без никакво самочувствие, но винаги е неспокойна. Може да говори прекалено много или да е затворена в себе си, но винаги е самотна и неразбрана. Чете купища книги за автопомощ и постоянно търси рецептата за щастието, а то упорито й убягва.

Иска ми се да й кажа: „Спри се, момиче. Погледни в огледалото. Всичко, което търсиш, е там. Не си губи времето да гониш това пусто щастие. Просто се спри и то само ще те намери. Стига да му позволиш.“

 

Но не знам дали ще ме чуе.

Знаете как отдалеч си личат учителките на първия учебен ден, нали? Цветни торнада се носят напред-назад по улицата и се блъскат в стълбовете. Отнякъде току изпадне саксия с теменужки, услужлив младеж с очила се наведе да я подаде.

Погледите се кръстосат, младата учителка се изчерви, той смутено промълви „Имате ли нужда от помощ?“ и така стават белите. След три месеца сватба и ето ви сюжет за романтична комедия.

 Отнесох се, друго исках да кажа. Миналата година прочетох в читателския ми форум страхотна идея за сватбени подаръци. Младоженците бяха избрали за всеки гост различна книжка, опаковали я красиво и му я подарили за спомен. Адски се впечатлих и за първия учебен ден на 2015 г. за всички учителки вместо цветя избрахме по една книга, момчетата даваха идеи за интересите им, аз се опитах да ги прекроя според възрастта. Все пак Пърси Джаксън не е много добър подарък за солидна математичка, макар че знае ли човек.

Казвам ви, всички учителки останаха очаровани.

 Решихме да си го превърнем в традиция.

 Тази година изборът ни започва с „Време секънд хенд“ от Светлана Алексиевич. Чакам я, откакто прочетох откъса й от „Чернобилска молитва“, която така и не излезе на български. Наричат тази книга скенер на съветския и постсъветския човек и има защо. Чета я в момента, вечер, по малко, защото понякога се протяга и ме стиска за гърлото. А друг път виждам в нея майка ми и баща ми. Татко, който тайно слушаше „Свободна Европа“ и майка, която все още обяснява, че едно време кренвиршите били истински. Мисля, че тази книга ще е идеална за учителката по история.

Избрали сме и две книги на български писатели – „Прогонените гении на България“ от Венелин Митев и „Отвъд играта“ на Иво Иванов. И двамата са големи български журналисти. Първата разказва историите на български таланти, принудени да разцъфнат на чужда земя, невписали се в нашата схема и рамка, потърсили повече свобода и по-широко поле за изява. Мисля си колко ли десетки и стотици такива има, за които не сме чули. И колко от децата ни ще последват този път. Книгата е определена за подарък на учителката им по английски. А защо избрах Иво Иванов, вече съм разказвала. Този човек ти докосва душата с историите си, с голямото си сърце. Книгата му ще подарим на една опасна математичка, която освен това е и бегачка. Шапка й свалям на тази жена. С еднакъв хъс обяснява математиката и бяга по планинските пътеки.

И накрая – „Орехови двори“ на Миленко Йергович, един от любимите ми балкански романи. Ето какво написах за него преди време в гореспоменатия читателски форум. „Историята на една щура дубровчанка от щура фамилия в щури времена на омраза, любов, войни и преселения, разказана с изключително майсторство, с език, еднакво богат на груби ругатни и поетични метафори, отлично подплатен исторически. Книгата те поема и те изгубва, и пак те намира, и пак те изгубва, докато накрая всичко си дойде на мястото и безброй пъстри нишки се оплетат като шарена забрадка.“ Вече се досещате, че тя отива при учителката по български език.

 

 

Ей, сега да не ми се разсърдят българските цветари! Цветя купуваме по всякакви поводи. Просто за първия учебен ден ми се ще да подарим и някое цвете за душата.

Статията, която ще прочетете, публикувам с разрешението на Вита Морена. Автор на текста е Янина Пекаж, която го предостави за публикуване на Вита Морена и която е участвала в протестите в Полша. Всяко републикуване трябва да цитира нейното име като автор и това на сайта Вита Морена като източник.

Да започнем с фактите.

Полша е една от двете страни в Европа, където абортите са забранени. Прекъсване на бременността се допуска само в три случая:
1. При сериозна деформация на зародиша
2. При пряка опасност за живота на майката
3. Когато бременността е в резултат на изнасилване. Популярното име на този закон в Полша е „Компромисът“.

Комбинацията от настоящото законодателство и силно религиозното общество (изучаването на религия в училище е задължително) води до много нисък брой на извършени легални аборти и огромно количество криминални аборти, както и до специфичен вид „абортен туризъм“ в Германия и Чехия.

През 2016 година в правителството бяха внесени два граждански проекта.

Единият се наричаше „Да спасим жените“ и предлагаше въвеждане на сексуално обучение в училищната програма, комплексна медицинска грижа по време на бременност, както и възможност за прекъсване на бременността до 12-та седмица. Този проектозакон бе отхвърлен на първо четене.

Вторият, изготвен от религиозно-юридическата фондация „Ордо Юрис“, предлага пълна забрана на прекъсването на бременността без никакви изключения.

Проектозаконът предвижда до 5 години затвор за умишлено и до 3 години за неумишлено прекъсване на брeменността във всеки неин етап. Този проектозакон бе приет от парламента за по нататъшна работа.

Какво означава това за нас, полските жени?

Изнасилена тийнейджърка ще е задължена да износи плода девет месеца и да роди детето. Ако прекъсне бременността, я очаква затвор. Максималната присъда, която може да получи изнасилвачът, ако го хванат, е 12 години, но 33% от присъдите за изнасилване в Полша са условни.

Според един политик момичето ще обикне това дете, щом почувства сърцето му да бие. Идилично? Не мисля.

Никой лекар няма да помогне на жените с извънматочна бременност, защото ще рискува да влезе в затвора. Ще кървят безмълвно.

Няма да се допускат амниопункции – рискът за спонтанен аборт при тях е около 1%. Няма да се провеждат вътреутробни операции, даже медицината да познава лечение. За операции на бременните трябва да забравим изцяло.

Ако направите спонтанен аборт, прокуратурата ще може да почука на вратата ви и да поиска обяснение, подозирайки неумишлено нарушение на закона. Може би сте носили твърде тежка кутия или сте работили прекалено дълго? Е, чакат ви 3 години затвор. Дано да има кой да ви гледа по-голямото дете вкъщи, докато си излежавате присъдата.

Бременна сте и знаете, че зародишът е необратимо увреден и няма шанс да живее след раждането? Ще трябва да доизносите плода и да го родите само за да видите как бебето ви умира. Геройство щяло да бъде, достойно щяло да бъде.

Законът е немислимо варварски за жените. Но за да разберете защо днес, на 3 октомври 2016 година, полските жени обявиха национална ефективна стачка, трябва да знаете, че това не е самостоятелен акт, а част от цялостна политика.

Откакто правителството на „Право и справедливост“ дойде на власт, бе спряно финансирането за ин витро процедури и нов проектозакон предвижда ограничаването му.

Правителството ще дискутира и забраната на хормоналната контрацепция – както превантивната, така и т.н. „на следващия ден“. Добавете към това политици, които казват, че коремите на жените принадлежат на държавата, и лесно ще разберете защо сме бесни.

Националната телевизия е зависима от правителството и или не показва протестите, или ги представя като разходки на луди феминистки. Частните телевизии не са много по-ориентирани – една от тях вчера (2. 10 – бел. ред) организира дебат за правата на жените. В студиото имаше седем мъже и нито една жена.

Много от полските жени чувстват, че нямат избор, а останалите им права ще изчезнат всеки момент. Политиците и медиите дискутират жените, но без тях.

„Бесни сме! – викаха днес хиляди облечени в черно жени по улиците на Полша и добавиха: – Мъртви няма да родим деца.“

Днес ще викаме цял ден с надеждата да ни чуят и да усетят липсата ни на работните места. Надяваме се да постигнем това, което постигнаха исландките с тяхната национална стачка на жените през 1975 година, която послужи за вдъхновение.

Идеята се появи преди няколко седмици във виртуалното пространство, но набра сила, когато я предложи публично актрисата Кристина Янда, тази от култовия филм „Човек от желязо“.

Както казва Мая Анджелоу:

„Всеки път, когато една жена се бори за себе си, даже без да го знае, без да претендира, се бори за всички жени.“

Ако искате да подкрепите правото ни на избор и медицинска грижа, викайте с нас поне виртуално. Черно-бяла снимка с хаштаг #czarnyprotest #blackprotest и на фейсбук страницата на протеста.

 


Накрая искам да добавя нещо от себе си. Темата за аборта е изключително болезнена за мен, като майка и съпруга, и като момиче, което е преживяло този кошмар и ще носи белега му завинаги. Всяка жена, на която по една или друга причина се е наложило да убие плода в себе си и да го изхвърли от тялото си, убива с него и частица от сърцето си. Но никой, абсолютно никой няма право да вземе вместо нея това тежко решение – нито църквата, нито държавата, нито лекаря й, нито семейството й. Моля ви да помислите по този въпрос. Ние осъждаме ислямските държави, които третират жените като бозайници и инкубатори, а в същото време допускаме подобно отношение в сърцето на демократична Европа. Не го позволявайте, момичета. Спрете това безумие още в зародиша му, за да не оставим недовършени битки на дъщерите и внучките ни.

Внимателно изчетох и обмислих стотиците коментари от вчерашната дискусия. И колкото и да бяха противоречиви мненията, мисля, че следните три проблема ги обобщават и ни насочват към някакви обективни изводи и ако не предлагат лесни решения, то поне дават насоки, в които да се работи.

И така, първи проблем. Мисля, че на всички стана ясно, че насилието, било то вербално или физическо, е нерядка практика, не само в наше време, не само в България, не само в този спорт, и не само при тази треньорка. Много спортисти, родители и треньори са убедени, че благодарение на него се постигат високите резултати и затова го толерират. Обаче самият факт, че масата родители, незапознати с тази практика, се изумиха и възмутиха, би трябвало да светне червената лампичка и на най-убедените привърженици на суровите методи, че има нещо сбъркано в тях. Това, че нещо се практикува от години и дава резултати, не го прави непременно добро и правилно. Вчера имаше коментар, че общината в Бургас ще спре финансирането на школата. Това ли е конструктивното решение, което искаме? Да спрем децата да спортуват? Не мисля. Решението в случая е треньори и спортни психолози да седнат, обсъдят и напишат конкретни правила за позволените и непозволените практики в спорта. И после да си ги спазват. А родителите и децата да са запознати с тях и да знаят много ясно границите на редното и нередното, които в случая се оказаха твърде размити и предизвикаха жестоки спорове и размяна на тежки реплики. Но споровете и обидите нямат да решат проблема, защото всяка страна е убедена в правотата си. Проблемът ще се реши с ясни директиви, написани черно на бяло от компетентни лица. Физически наказания – не. Вербално насилие – не. Напомням ви, че подобни методики са били практикувани и в училищата през миналия век. Щом сме успели да ги изхвърлим оттам и децата все пак да постигат резултати, значи същото може да се направи и в спорта. Нека родителите го изискваме, нека треньори и психолози го въведат. Точно, кратко и недвусмислено да се знае какво е неприемливо.

 

Втори проблем. На фона на видеото, на което треньорка дърпа уши на дете, мнозина счетоха този въпрос за маловажен. Но докато дърпането на уши все пак не се практикува във всички школи и спортове, то мизерното финансиране очевидно е проблем навсякъде. Вчера имаше много коментари, че отоплението не е толкова важно, но мисля, че да мръзнат децата на всяка тренировка години наред, да няма условия за работа с тях, да се разчита предимно на спонсорството на родители, е не по-малко унизително отколкото да им се дърпат ушите. Тук не съм компетентна и нямам възможността и властта да предложа решение. Но мога поне да фокусирам вниманието ви върху проблема и да се надявам родители и треньори с общи усилия да се преборят за по-добри условия за спорт на децата. И тук не говоря само за състезателния спорт, а за добри условия за масово ангажиране и популяризиране на спорта в България. Защото децата, които спортуват активно, са много по-здрави, дисциплинирани и организирани, и са по-мотивирани дори и в училище. Казвам го от личен опит и не вярвам някой да го оспори.

 

Трети проблем. Ние разчитаме на медиите да ни информират обективно. За проблеми, инциденти, добри новини, всичко, което се случва. Това е огромна привилегия и не по-малка отговорност. В конкретния случай медиите, включително и социалните, разпространиха мълниеносно едно видео, в което треньорка наказва дете физически. Да, видеото трябваше да види бял свят и проблемът трябваше да бъде посочен. Това, което пропуснахте обаче, е да ни информирате, че такава практика не е единичен случай. Че много спортове толерират физическото и вербално насилие. Това беше същинският проблем, който трябваше да изтъкнете – че това се случва и то нерядко. А не да превърнете една жена в жертва. Защото в това видео видяхме две жертви. Едната е детето, което бива наказано. Втората е жената, която понесе много сериозно дърпане на уши от хиляди коментатори. Жена, която има семейство, приятели, колеги, добро име, успехи и най-вече… деца, които очевидно я обичат и не виждат нищо нередно в методите й. Най-вероятно самата тя е била тренирана по този начин. Което не прави методите й правилни, но ги обяснява. И ако се замислим, всички, които я заплашваха и обиждаха, с нищо не са по-добри от самата нея. Те я наказаха, унизиха и й „издърпаха ушите“ много жестоко, защото си върши работата по начина, който смята за най-добър. Имаше тежки думи и към родителите на малките състезатели. До степен, че децата им трябва да се отнемат от социалните, щом допускат подобно отношение към тях. По тази логика противниците на ваксините ще искат да се вземат децата на защитниците им, защото ги излагат на риск от аутизъм. И обратното – защитниците на ваксините ще препоръчат да се вземат неваксинираните деца, защото животът им е застрашен. Веганите ще искат да се вземат децата на месоядните, защото ги тровят с токсини. Месоядните ще настояват за обратното. Примерите, които мога да дам са безбройни, но вярвам, че идеята е ясна. Всеки нормален родители прави за децата си най-доброто. Това, че неговото „най-добро“ е различно от моето или вашето, не го прави лош родител и ние нямаме право да го съдим, когато детето е здраво и щастливо. Ако смятаме, че греши, може да се опитаме да му помогнем. Но това не става с обиди и тежки думи.

И накрая, благодаря на всички, които коментираха. Мненията им много ми помогнаха. Благодаря и на всички, които четат и споделят. Надявам се заедно да направим нещо наистина добро и конструктивно, да затворим вратата на насилствените методи за обучение, да осигурим добри възможности за спорт на децата ни и да изискваме от медиите повече обективизъм и прецизност. Няма да стане бързо, но можем да го направим, заради всички наши деца.

 

И то без дърпане на уши.

Криси, по прякор Холерата, разказа тази история във фейсбук днес. След като цяла седмица се занимавам с с агресията в училище и междувременно превеждам ето този много смислен тийн филм, в който на всичкото отгоре Уди Харелсън е учител по история, случката на Холерата ми дойде като черешката на тортата. Копирам директно поста й:

Семейство: мама, татко и две момчета – на около 7 и 10 години. Чувам следния разговор:

– … Имай късмет да ме лъжеш и да крадеш!
По-малкото момче:
– Не те лъжа и не крада…
Крясъци:
– През ден имаш по 5лв.! КЪДЕСАПАРИТЕ! Ще те пребия! И на всички ще кажа, че крадеш! В очите ще ме лъже той!
– Не крада, мамо… Наистина…
– Млъквай! Когато сам започнеш да си печелиш парите, прави каквото искаш! Лъжец малък! – отвърта му шамар.
Детето, разплакано, се разкрещява:
– Купувам си по една закуска и по една близалка на ден! Това са 1,50! Останалите пари ги събирах и купих с тях самолет на един приятел от училище, за да може да играе с нас в междучасието и да е като останалите! Неговите родители са много бедни и имат само за дрехи и обувки! И сок пихме!…
Помълчава малко и през сълзи приключва:
– … И когато порасна ще имам пари! Няма да харча вашите!

 

 

И няма как да не изкоментирам. Днес е Black Friday, народът пазарува като луд намалени стоки и ненужни вещи. Хора, купете си една книга. И вземете да я прочетете. После си купете още една, ама не чакайте следващия черен петък. После купете една играчка и я подарете за кауза. Или не правете нищо такова, ами си прегърнете детето. Има надежда, Господи. Понякога заради, понякога въпреки всичките ни усилия. Има надежда, и тя си събира пари от джобните, за да купи самолетче на приятел. Щастлива съм.

Те четат

Юли 20, 2019

Четат ли днешните деца? Има ли изобщо в съвременното технологично общество място за книги? Дали „мишката измести книжката“? Всички четящи и пишещи хора си задават тези въпроси и неслучайно това беше темата, с която се откри форумът „Егмонт на живо“ днес.

Поканата на „Егмонт“ да участвам в дискусията, беше за мен колкото неочаквана, толкова и приятна.

И друг път съм споделяла с вас, че книгите са толкова съществена част от моя живот, че не мога да си представя да мине ден, без да прочета поне няколко страници, независимо колко съм ангажирана. И не, далеч не чета само високо интелектуални автори или езотерична литература, достъпна за избран елит. Чета всичко наред, лакомо и ненаситно. Приключвам кримката и посягам към класика. После скачам на фентъзи, а оттам се връщам към научната фантастика. Поезията ме разплаква, а чиклитът ме разсмива. Не знам дали изобщо съществува жанр, от който да не съм вкусила и към който да не се връщам. Книгите са моят личен наркотик. Когато бях малка, тайно се измъчвах от мисълта, че някой ден ще прочета всички книги на света и после ще трябва да се самоубия, защото вече няма да има нищо интересно, заради което да живея.

Винаги съм се надявала децата ми също да обичат да четат колкото мен. Е, момчетата четат, макар и не толкова запалено. Но за сметка на това снаха ми се оказа ревностен и неутолим любител на литературата като мен. Може би не е случайна тази приказка, че момчетата си избират жени, които приличат на майка им. Днес Яна беше толкова щастлива, че се запозна с Мариана Мелнишка, преводачката на „Хари Потър“, че буквално се разплака от вълнение. Но тя просто си е такава чувствителна душа, все едно аз съм я раждала. А г-жа Мелнишка наистина си е заслужила признанието. Като стана дума за „Хари Потър“… това е може би първата книга, която прочетох по препоръка на сина ми и която ме научи да се вслушвам в съветите на децата си и да не отхвърлям вкусовете и мненията им за книги. И досега съм благодарна на Теди, че ми разкри света на Хари Потър и „Злополучията“ на Лемъни Сникет, Косьо ме запозна с „Дивергенти“ и „Пърси Джаксън“, Коко – с невероятно забавния Роалд Дал… А какво ще откривам с Алекс все още не знам, но нямам търпение да направя тази крачка към новото и с него. Не си отказвайте простото и лесно достъпно удоволствие да споделите книга с децата си, мили родители. Може би ви се иска те да четат повече книгите, които вие сте избирали на тяхната възраст, но ви моля да се върнете в онези години. Дали вие сте следвали точно препоръките на родителите и учителите си? Дали тайно не сте слагали Селинджър в учебника по биология или задължителната училищна литература? За бога, когато на 16 години четох „Тютюн“, ми се стори толкова скучна. А наскоро я подхванах отново, ей така, да видя как ще ми подейства и… просто я открих. Прочетох между страниците съдбата на поколението на бабите и дядовците ми и чак сега осъзнах действителното величие и мащаб на тази книга, която майка ми обожаваше навремето. Подкрепете правото на децата си на избор, а когато пожелаят и когато им дойде времето, те сами ще потърсят вашия съвет.

Деси Желева от „Ориндж“ разказа случка, на която е била свидетел. Майка с момченце на 9-10 години избират подарък за рождения ден на приятелчето му. Момчето иска да му вземат книжка от поредицата на Рик Риърдън. „Как?“, се възмущава майката. „Аз не купувам такива книги. Ще му вземем „Макс и Мориц“, защото аз я обожавах на вашата възраст и е далеч по-стойностна книга“. „Аз пък няма да отида с „Макс и Мориц“ на рождения ден“, отвръща детето, а майката се ядосва и отсича: „Значи просто няма да отидем.“

Не искам да споря за достойнствата на „Макс и Мориц“ или „Пърси Джаксън“. Всяка книга има своя стойност и намира своите читатели. Но мисля, че в онзи ден въпросната майка, без изобщо да се осъзнае и с най-добри намерения, е убила интереса към книгите у един малък читател.

И все пак четат ли днешните деца?

За мен отговорът е еднозначен. Децата четат. Може би не същите книги, които ние сме чели на тяхната възраст и може би не колкото ние сме чели тогава. Но книгата не е студен, мраморен паметник на миналото, пред който трябва да водим децата си на поклонение. Книгата е жива и оставя различна следа, различно послание у всеки, който се докосне до нея. Една и съща книга ни казва различни неща в различните моменти от живота ни. Тя е мост между поколения и култури, между различни светове и времена. И докато човек изпитва дълбоката вътрешна необходимост да търси себе си и своето място и смисъл във вселената, той отново и отново ще посяга към книгата. За да се намери, отразен и пречупен на милиони фасети в хилядите микро вселени на различните автори, жанрове и произведения.


Впрочем форума на „Егмонт“ продължава до 11 декември и включва много интересни срещи с автори и блогъри. Програмата можете да видите на страницата им във фейсбук, а ако нямате възможност да присъствате, но сте заинтригувани, можете да ги следите и в youtube.

Ето и програмата на събитията.

 

Събитието се осъществява в партньорство с Аз чета – AzCheta.com.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам