Автор: Ина Зарева

- Какичко, какичко, виж, аз плувам! Виж, какичко! Плувам!

Трябва ми доста време, за да разбера, че се обръща към мен. Не са ме наричали „какичка” от миналия век. Момчето е около десетинагодишно. Стройното му тяло се извисява в скок над вълните, а след това изведнъж пада настрани, за миг потъва, а после изскача отново и следва неизменният и пълен с възторг вик:

- Какичко, видя лиии? Плувам! Аз плувам!

Вече нямам никакво съмнение, че очаква точно моето одобрение и отвръщам също толкова възторжено:

- Браво на теб! Ти плуваш!

Добрите му очи, кацнали като две кафяви, палави мечета на кръглото личице, се изпълват със слънце. Започва все по-старателно да ми показва „плуването си”, вдъхновен от всяка моя похвала. Оглеждам се за някой родител или близък, който е до него, но изглежда момчето е влязло само на плиткото. Вече е направило над 30 скока на всяка страна. Неуморно, искрящо от радост, неподправено, всемогъщо детенце на 3, в тяло на 10.

Шумът на плажа заглушава този на вълните. Закачлив смях, злочест детски плач, изчерпателен асортимент на смугли продавачи, последни музикални хитове – водовъртежът от звуци и стонове се е плиснал по целия бряг. Хората пълнят шепи, очи, души със заобикалящото ги. Събират слънце и море, колкото фибри имат по телата си.

Излизам от водата, за да взема топка за неизменните водни игри. Мокрият пясък рязко се сменя с въглени под стъпалата ми. Бързам да се върна в приятната хладина на вълните, но в този миг съзирам майката, вперила притеснен поглед в безстрашния си плувец. Грижата й не е типичната като на всички останали майки. Тя е остра и мъчителна. Лицето й е твърдо и непоколебимо като скала, а красивите му черти са се вкаменили в едно единствено изражение - тревожност. Наблюдава хората, приближаващи сина й, готова всеки миг да скочи и да го защити. Тя не е на плажа, не е в този град, не е на тази земя. Тя е само и единствено в детето си – в израженията, в мислите, в емоциите, които е свикнала да разчита още преди да са се проявили. Говори с някого до себе си, но очите й не изпускат щастливото момче. Тя е там с него, около него, в него. Бризът понася част от думите й до мен:

Да не пречи там… Да не пречи на хората… Дали да го извикам… Толкова е щастлив… Да не пречи само…

Веселякът ме забелязва отдалеч. Махва на майка си, но после бързо се обръща към мен:

- Какичко, виж! Аз плувам! Виж, какичко!

Следват нови скокове и потъвания, след които личицето му е още по-ликуващо.

Хвърлям топката към децата си, а аз оставам още малко до този несекващ извор на радост и чистота:

- Аз плувам, какичкооо! Видя ли? Видя ли!

Една по-млада от мен жена се опитва да си проправи път навътре в морето. Минава покрай нас и нов залп вода и радост избухва точно върху нея.

- Безобразие! – възмутено отсича дамата.

Малкото-голямо момче рязко спира представлението си. Лицето му придобива сериозно и уплашено изражение, добрите му очи леко потъмняват, докато сканират като рентген жената, след което внезапно възвръща сладкия водопад от щастие и с най-възторжения и невинен глас й казва:

- Бабичко мръсна, виж аз плувам! Виж, бабичко мръсна, плувам!

Жената се ококорва, изсумтява нещо и бързо се отдалечава от нас. Едва сдържам смеха си. Момчето продължава ликуващия си танц с водата, аз поглеждам майка му, която ни е доближила, усетила с цялото си същество, че нещо се случва. Усмихвам й се и тя се връща обратно.

Идва ми да я прегърна и да й кажа:

- На никого не пречи твоето прекрасно момче! То цялото е едно сърце, което тупти извън тялото и мозъка, които нещо са се поразминали някъде във времето и сега се догонват, но не могат да попречат на пулсациите му. На любовта му. На радостта, която ще го пази, защото не той пречи, а на него му пречат да бъде дете, туптящо от щастие. Но той знае как да се справи с всичко, защото притежава затрогваща сплав от интелигентност, сърдечност, хумор и интуиция, каквото и да показват медицинските стандарти за развитието му.

Много неща искам да кажа на тази майка с вкаменено от тревога лице, но в този момент едно дете започва да стъпква с настървено озлобление пясъчния замък на сина ми. Майка му го държи за ръка с безизразно изражение и рее поглед някъде, докато то отчаяно се опитва да привлече вниманието й, за да бъде и тя тук с него.

Синът ми избухва в плач, а малкото-голямо момче ме изпреварва и го приютява в прегръдката си. После тъжно и объркано ме поглежда и пита:

- Какичко, какичко, той защо плаче? Защо плаче? Нали мама е тук.