logomamaninjashop

Няколко тенденции в българския патриотизъм

Интересно ми беше да наблюдавам из социалните мрежи как се отбелязва националният празник.

Най-общо успях да разгранича пет групи българи.

 

Първата и сякаш преобладаваща са игнориращите. Днес празник няма. Пускаме статуси какво сме закусили и колко е хубаво времето за разходка. Донякъде ги разбирам. Като се чуди човек какво да напише, за да не подразни някого, минава към общи приказки. А може пък наистина за тях да е без значение какъв ден е, важното е, че е почивен.

 

Втората и особено дразнеща - патрЕотите. Велика България на три морета! Честват деня с нова татуировка на Левски или най-малкото статус как опълченците на Шипка биха завардили границата и пролели кръвта си, за да спрат бежанците. Малките хорица им ръкопляскат и не им хрумва, че собствените им братя и сестри са бежанци в Европа.

 

Третата и най-високомерната - антипатрЕотите. Те не празнуват днес, защото са над тези неща, граждани са на света и в желанието си да се дистанцират от патрЕотите, се дистанцират и от народа си. А народът тези неща не ги прощава. Дано се усетят навреме. Все ми се струва, че е по-важно какво е "за" човек, а не какво е "против".

 

Четвъртата група и най-опасната - лицемерите. Които си присвояват герои и будители и ги използват за пропаганда на политически цели. Грозно е, хора, недейте. Трети март не е ден за агитация. Изчервявам се от срам за вас, като чета за кого би гласувал Левски, че дори и Христос. Ако живееха днес, най-вероятно първият би ви спретнал едно въстание, а вторият би увиснал на кръста отново, че доста грехове имате да изкупвате.

 

Петата група ми напълни сърцето и мога да й сложа само една квалификация - българите. Тези, които споделиха някое българско стихотворение, снимаха дете със знаменце, пуснаха клипче със заря или просто написаха едно "Честит празник". Българи, които живеят тук и българи от всички краища на света, които помнят откъде са тръгнали. Ако не с друго, поне с вас мога да се гордея.

 

Ще приключа с разказа на Мариела, моята сестра по душа.

 

Като у дома, но не съвсем…

 

От две години живея в Мексико, друга история е кой вятър ме довя тук. Отначало, да смениш държавата, та дори и само града, на всекиго му е интересно, любопитно. Виждаш други хора, други улици, други лица, други навици, всичко е друго. Дишам въздуха, но някак не е същият. Все ми засяда една бучка в гърлото и все казвам, като ме питат вкъщи "Това е от мръсния въздух тука... не се диша и затова ми сълзят очите". Не е само носталгия по всичко, което оставих там, семейство, приятели, по парченце баничка, хубаво сиренце или кисело мляко. Ей, липсва ми тази България и всичко което си имаме там и някак не го ценим…

Та излезли сме във вчерашния неделен ден да се раздвижим в парка, но на мене така ми е паднало кръвното и едва се влача по алеите. Съпругът ми търпеливо ме изчаква да вляза в ритъм, ама не. Тъкмо му обяснявам да продължи сам и аз ще го изчакам на някоя тревна площ, когато чувам българска народна песен, което ме изненадва. Обръщам се и какво да видя! Група жени хванати в кръг и играят. Като че ли магнит ме дръпна и се залепих за тях. Изчаках да си свършат хорото и попитах коя е българката сред тях. И тука дойде изненадата. Всички мексиканки. Не знам кой се зарадва повече, те или аз. Заобиколиха ме с куп въпроси и любопитство да разберат повече неща за България. А аз ги попитах защо танцуват български хора. Имат си толкова ритмични и колоритни танци тука. Всички казаха: "Когато се хванем в този кръг и започне музиката, енергията е друга, вибрацията е различна". Е, хванахме се на хорото и казвам ви, няма такава емоция и енергия, която се усеща с българската музика. Имаха си и хореография жените и се събират почти всяка неделя да си играят. Не се притесняват от хорските погледи. Но тука всички са така. Дават воля на душата си. Ценят корените си, националното си. Разделихме се много заредени всички. Забравих и кръвно, и мръсен въздух.

Тръгвайки си, първата мисъл, която ми мина беше: Добре де, къде в България някой ще се хване ей така в парка на хорото? А тук няма празник без танци, само им дай повод и се започва.

И така за мъничко си бях у дома, ама не съвсем...

 

А аз съм си у дома, Мариелка. И чуй нещо, което ще те просълзи. Съседката туркиня днес ме поздрави с "Честит празник".

Има я емоцията, и енергията я има. И преди нас ги е имало.

Ще ги има и дълго след нас.

 

Автор: Мария Пеева

Снимката е от събора в Копривщица, от Интернет.

Последно променена в Събота, 04 Март 2017 00:38
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам