Автор: Валентина Мизийска

Първата криза в брака идвала след третата година, втората – след седмата, а после – след дванайсетата, имало и след 20-25 години брак. Първите две съм ги проспала, или въобще не ги е имало. Може и да съм била твърде уверена в този брак, щом мисълта за криза ми беше чужда. Затова и когато заехме мястото си в статистиката, бях абсолютно неподготвена. Не бяхме отчуждени, конфликти нямахме – живеехме в хармония за пример! И все пак ни се случи.

Идеята за посещения при терапевт дойде изненадващо, една приятелка ми го предложи. Бях станала толкова емоционално нестабилна, че явно е изглеждало почти като въпрос на живот и смърт. Да, нямаше болест или смърт в семейството, никой не бе зависим, никой не упражняваше насилие над другия. Дори сексът беше стигнал върховото си ниво във всяко отношение, а за изневяра в класическия вид не ставаше и дума. Но криза на доверието имаше.

Семейната терапия ми се стори различна от това, с което бях облъчвана по филми – обстановката, провеждането на сеанса, ролята на терапевта. Имах си и притеснения – как ще намираме време, колко ще ни струва, как ще започна да разказвам лични неща пред непознат човек, – но все пак имахме проблем и трябваше да го решим. Впоследствие посещенията там сринаха всички съпротиви и се оказаха най-умно похарчените пари в целия ми брак.

Няма да забравя малката стая с трите удобни кресла, разположени около ниска масичка с кутия… носни кърпички. Часовникът с успокояващото си тиктакане, което може да звучи и като чук по наковалня, щом мълчанието продължи 2-3 секунди, и който гледаш с ужас, когато преполовявате сеанса. Фигурата на терапевта – в нашия случай, зряла жена с приятен глас и успокояващо присъствие, рядко коментираща, главно модерираща разговора помежду ни. Ей така – просто сяда срещу нас и казва тихо: „Как сте?“ и реката от събития, емоции, последствия от тях потича, а после времето не стига.

Чувам те и ти ме чуваш. Първият урок, който ни беше даден, бе да се изслушваме. Мълча, докато той говори, а после говоря аз, после – пак той, после – пак аз. Всеки път се изумявах от баланса, който терапевтката постигаше при нас. И способността ѝ да улавя важното от монолога, да акцентира с едно леко кимане и поглед към отсрещния за реплика, която трябва да се забележи. И накрая: „Какво мислите за това, което току-що каза той?“

Уникалното на тази техника и атмосфера е, че се чувствах сигурна и свободна да кажа всичко, без да се страхувам как ще се възприеме от съпруга ми. Нищо, че и в дотогавашния ни живот бях по-откритата и май нямаше нещо, което да не беше чувал вече. Но там бях сигурна, че той не само слушаше, но и ме чуваше. И след въпроса за мнението му относно казаното на свой ред аз пък чувах онова, което той чуваше от мен. Ей така, уж си приказваме с обикновени думи – уж „маса“ значи маса и „стол“ значи стол, но „отговорности“ за някой може да е бреме, за друг – ангажимент със семейните дела. В тази връзка още на първата ни сесия се очерта проблем – аз вземах повече решения за двама ни, поради което получих задача в следващите 14 дни да оставям съпруга ми да води и да преценява. И още от следващия ден установих, че дотогава аз наистина съм била поставяна десетки пъти дневно пред въпроси, които чакат мои отговори. „Какво ще вечеряме днес?“, ме питаше, а аз трябваше да се въздържам от становище, казвайки „не знам, ти прецени“, „Ще ходим ли някъде през уикенда?“, „Този или онзи цвят?“, „На тази фирма да изпращам ли CV?”. „Ти прецени“, „както решиш“, „не знам“… В тази връзка, извадени от зоната си на комфорт, и двамата се учехме на нещо. Той – да поема отговорност за решения, да бъде креативен и самостоятелен. Аз – да се освободя от напрежението да имам отговор за всичко.

Кога да отидем на терапия

Уважавам те така, както бих искала да уважаваш мен. Не говоря за неизползване на груби думи, за избягване на действия, с които знам, че наранявам. Говоря за… говоренето и изслушването. Разговорите по болни теми не са леки, но някои неща трябва да се изговорят, за да облекчат, да се приемат и да се получи прошка. В кабинета няма „писна ми от този разговор“, „край“, „не ми се слуша повече“, напускане на стаята, сърдене и повишаване на тон. Оказа се, че най-сигурното място, където можеш да си кажеш всичко, беше този кабинет – да бъдеш чут, да чуеш себе си, защото някой бди за мира в стаята, ще се намеси, ако се отклониш от темата, ако с думите си би могъл да бъдеш възприет като груб, ще даде думата на другия, за да получиш на момента отзив как това е прозвучало в главата му, дали си наранил, дали го провокираш да отвърне със свой пример. Обожавах да получа думата, да кажа мнението си, да споделя емоция, случка, реплика, може би в изкривената заблуда, че терапевтът ни ще отбележи, че съм права, ще застане на моя страна. Не, нямаше страна. Много подкрепа получих, но по-важно беше, че на другата страна никой не чете лекция, просто на мен ми беше даден шанс да разбера какво се случва в мъжката глава, защо звуча така между ушите му, как да елиминирам резонирането в грешен тон. Някакво чувство като при четене на инструкции за употреба. Да, всъщност, колкото и да си мислим, че познаваме отсрещната страна като себе си, това там е той, не съм аз.

Ти и аз не сме един и същ човек. И нито аз съм перфектна, нито си ти. Често несъзнателно имам толкова високи очаквания от него, че не му отдавам търпението, което заслужава. Най-големият шок за мен бе да установя, че в представите си за съпруга ми работех с идеален образ, бях му приписала черти, които или не е притежавал, или направо олицетворяват мен. Например, че няма да ме нарани, че би се срамувал, ако го направи, че няма да очаква да забравя.

Възпитанието ни определя, това с какво сме свикнали като родителски модел, през какво сме минали, как сме се справяли с образование, професионални ангажименти, стари връзки. Колкото и да ми беше странно в началото, връщането към детство и моменти от живота, в които сме изграждали характер, хвърляха светлина върху различията във възприятията ни – това не беше с цел да оправдаем някого, а да открием разликите, за да се разберем. Даже онзи ден на път за работа се замислих върху свободата, с която трите ни деца общуват с нас, с други възрастни и себеподобни, и не изпитват свян да са сантиментални, да получават думата, да отстояват мнението си, да са обидени и горди от постъпките си. Нещо, с което и самата аз бях свикнала като дете, поради което срещата с потискани емоции, липса на самочувствие, страх от предоверяване, бяха като блъскане в невидима стена. Терапията ни помогна да погледнем към отсрещната страна, да видим другия, да се сравним и да подхождаме с разбиране, когато следващ път се разминаваме в превода на разговорна реч.

Какво още научих за мен, него и връзката ни – очаквайте в продължението на статията скоро.

Препоръчвам ви и този откъс от романа на Валентина Мизийска "Трети шанс": Защо плаче мама