Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Мария Пеева

Това е признанието на една провалена баба.

Не мога да приспивам Борис. Бях сигурна, че ще се справям страхотно. Четири деца съм отгледала. Най-малкият съвсем доскоро беше бебе. Всички трикове ги знам, всички номера са ми ги правили. Нямах никакви опасения. Даже малко се притеснявах за сватята как ще се оправя, защото, видиш ли, нейните деца са големи, може да е позабравила. А то какво излезе?

Когато Яна ме помоли да погледам Бобчето за първи път, си мушнах една книга в чантата. Ами, така де, какво ще правя три часа? Ще нахраня бебето, ще го приспя и после ще скучая. Подготвих се значи. И така Яна ми връчи едномесечното вързопче. Бобче точно се беше научил да се усмихва и да гука и изобщо като цяло винаги е бил спокойно и лъчезарно бебенце. Но оказа се, че в отсъствието на майка си изобщо не е толкова спокоен. Щом разбра, че Яна я няма и нададе бесен рев. Два часа танцувахме латино танци, пяхме (особено аз), пищяхме (особено той). Плюхме биберони (той) и ровихме за упътвания в интернет на сложни за сглобяване модерни шишета (аз). 

Накрая бебе Боби заспа, а майка му се прибра. Напълно съзнателно възнамерявах да я оставя с лъжливото впечатление колко кротко е било сладкото ми внуче, за да не си помисли за мен, че съм смотана бабка, дето не може с едно бебе на месец да се оправи. Тя само го погледна и каза: "Олеле, Мими, много ли плака?"

Синът на моя син

56400442 574363906373417 745123752945123328 n

Разбира се, в приспиването на Борис имаше известни ползи за мен. Изгорих поне 1000 калории и измислих нов спорт, който представлява специфично подтичване с бебе на ръце и елементи от ламбада около масата. Този спорт го практикувам вече година и доста съм задобряла. Хубавото е, че с времето се справям и с все по-големи тежести, стигнала съм вече до 13 килограма. (Яна, толкова ли беше Бобче? Има дни, в които се чувства 20). Дължините също ги увеличих - преди на Бобче му стигаше около час приспивна ламбада, после стигнахме до два. А колко километра сме навъртели по улиците с количката... Мисля, че Борис има не по-малка заслуга за отслабването ми от диетата.

Но да не се отклонявам, нали сега ви разказвам за провала ми, не за успеха. Нека започна по-отдалеч. Снощи Яна ми го остави в 18,30 с думите: "Мими, много му се спи."

А Бобче, щом влезе вкъщи, и се разсъни. Поигра си с чичовците и с кучетата, помачка котарака, подреди шкафовете. Порадва се на дядо си, който се върна от работа. Хапна лазаня и баница със спанак, и после пак лазаня, и почна да си дърпа ушенцето. При Бобчо сигналът е този - хване ли си ушенцето, готов е за сън. И се почна.

Пробвах приспивния ни танц - не.

Иван го пробва - не.

Загасихме лампите и го пробвахме на тъмно - не.

Пяхме му, но това само рязко го разсъни.

Бяхме на косъм да му пуснем филмче, но майка му не дава. Само при мисълта как дядо му гледа с Бобче телевизия, а аз дебна на прозореца да не дойде снахата, съвестта така ме загриза, че се отказахме веднагически от тази идея.

Вече съвсем отчаяни, го окопчахме в столчето и го разходихме с колата. И това не помогна.

Бебето не е рестарт, а ъпгрейд

56598118 827494824292827 4094079726967062528 n

Когато майка му и баща му пристигнаха в 10,30 часа, завариха един усмихнат Бобчо и двама оклюмали Иван и Мария.

- Яна - казах - ние сме едни провалени баба и дядо.

Тя много се смя, а аз дори не се шегувах.

Тук е мястото да вметна, че сватята няма никакъв проблем с приспиването на Борис. Достатъчно е да го гушне, и той слага глава на мекото ѝ рамо и за две минути е заспал. Няма нужда от ламбада, няма нужда от подтичване. Подозирам, че може и с поглед да го приспи, но не ми казва, за да не се почувствам още по-зле.

Опитвам се да намеря обяснение за провала си. Казах снощи на Яна, че основната причина според мен е, че те двете с майка ѝ, имат огромни, прекрасни гърди, на които Бобче заспива като на пухена възглавница. А аз, след като свалих килца, олекнах и откъм горната фасада. Значи ако това е причината, има решение. Силикон досега не си сложих, но заради внучето и това ще направя - да спи на мекичко, на баба душицата то.

Споделих идеята си с Яна, а тя пак много се смя. После ми каза, че ще ми даде една нейна блуза да я обличам, като ми оставя Бобче.

Ако и това не помогне, лягам под ножа и толкова. Готова съм на всякакви жертви.

Какво ли не прави една баба за внуците си…


Прочетохте ли:

Достатъчно е просто да обичаш

Мама и тате понякога грешат. Почти никой не им прощава, освен децата.

Няма значение дали е първото дете или 10-тото. Родителите грешат. Всеки ден.

С първото нямаш опит и изобщо не си наясно какво правиш. Затъваш в книжните съвети на най-добрите психолози, които един с друг не са съгласни.

Не си съгласна и със съветите на родителите си, защото си изпитала грижите им на собствен гръб. Със съветите на съседите, приятелките, непознатите лелки на детската площадка, които са потресаващо разнообразни и всички претендират да са чистата истина и последна инстанция.

Най-тежко е да понесеш нежеланите съвети на опитните майки.

С високомерна снизходителност, с насмешка и често без да се притесняват от думите, теб те обявяват за глупачка – „това не се прави така“. Защото те години наред го правят иначе и при тях работи. Не се разминаваш само с мнението на една опитна майка, винаги има втора, трета, десета, която те осъжда и ти дава своята рецепта за справяне, предричайки ад в бъдеще, ако не се съобразиш с мнението ѝ.

Защо постъпват така, нима те не грешат? Нима не са били млади и неопитни? Може би и с тях някой се е отнесъл по този начин и сега си връщат, за да се самоутвърдят, за да заличат раните, които са им причинили други опитни майки. Разбирам тези жени.

Аз самата преди време постъпих така с приятелката си. Тогава ме бяха унижавали по-опитни от мен и когато на гости ми дойде една моя много добронамерена приятелка, с много активната си дъщеричка, която веднага започна да скубе и хапе моята, си позволих да я „посъветвам“. Нея - близката ми жена. Толкова беше силно желанието ми да се почувствам добра и умна майка. На неин фон. Знам, че се почувства зле. Слушаше ми с виновен вид и кимаше. После се измъчва дълго време и не можеше да си прости грешките. Искам прошка от нея.

Защо майките се критикуват помежду си

52436fbdfde019ceb073eef702c11f48 XL

Всеки ден, когато изпитвам на свой гръб опитите на другите майки да осъдят решенията ми, методите ми на възпитание, общуването ми с дъщеря ми, предричайки ми страшно бъдеще, не се опитвам да предам „щафетата“ нататък. Защото едни и същи рецепти не подхождат на всички и не могат да работят винаги.

Защото всички сме поставени в различни обстоятелства, защото децата ни са различни и с всяка изминала минута палитрата от чувства се променя. Защото сме различни.

И трябва всеки ден да мисля как да постъпя в тази съвсем нова ситуация, която не прилича на никоя друга досега. Детето отново не може да направи избор и плаче. Но вчера не можеше да избере, защото и двата варианта бяха еднакво желани. Онзи ден – защото нямаше сили да избира, прекалено много му се спеше. Днес е превъзбудено и е заето със съвсем други преживявания и новите избори му пречат да се справи с това, което го вълнува. А миналата седмица се страхуваше за себе си.

Всеки път трябва внимателно да поглеждам детето и да се старая да почувствам, да разбера причината.

И когато не съм се наспала и когато просто нямам сили, когато съм сърдита и ядосана, когато трябва да бързам за някъде и да решавам някакъв проблем - греша. Нещо не съм догледала, не съм усетила, не съм разбрала. И постъпвам неправилно. Понякога не разбирам това веднага, а после, по-късно, когато всичко това избие в поведението на детето, в думите му, в нови ситуации.

Опитвам се да поправя стореното. Обвинявам се за грешките си, по-безпощадна съм от всички. Защото другите не страдат за детето ми, не виждат тъжните му очи.

Обвинявам се и гледам други майки, успешни, поддържани и си мисля, че при тях всичко е наред – „Ето тя е добре, всичко ѝ е както трябва. По-добра е от мен.“

Така се ражда това чувство – аз също искам да съм най-добра. Може да се утвърждавам за сметка на някоя по-неуверена и неопитна от мен. А може да се уча, гледайки детето си, да се старая да го разбирам и после да мисля как да решавам безкрайните, ежеминутни родителски задачи. Няма да се предам. Ще греша, но ще продължавам напред през ежеминутните родителски предизвикателства. Ще си простя, както ми прощават децата ми. За да имам сили да продължа да търся, да намирам решения.

Почувствай се лош родител

afd36ce84d87b9358445bca2e522695b XL

И постепенно започвам да решавам проблемите си самостоятелно. Това ме радва много.

Започвам да пиша за своите находки, успехи, за намерените решения. Другите майки ми благодарят за вдъхновението. Ползват ценния ми опит. Споделям грешките и неуспехите си, защото те съществуват. За да е пълна картината, за тях също трябва да се пише. Това са моите все още нерешени проблеми. И е важно да не създавам впечатлението, че моите решения са универсални и еднакво подходящи за всички. Това не е така.

Пиша за грешките и трудностите или за нещата, които не разбирам. Появяват се други майки, със своя опит, които с коментарите си, и с писмата си, ме прегръщат, подкрепят, споделят своите решения. Това ме вдъхновява, освежава мисълта ми, позволява ми да погледна в дълбочина. Вземам от тях идеята, адаптирам я и я прилагам към своята уникална ситуация.

Винаги се намират унижаващи майки, които бързат да хвърлят камък по мен, да ме осъдят за грешките ми. Повярвайте ми, никой не може да ме осъди по-жестоко от мен самата. Знам, че правя много неща не както трябва, не както е написано в книгите. Вървя по собствен път, мой си път. И греша. Като всички. Старая се да поправям тези неизбежни грешки. Да ги предотвратявам, както мога. Като всички майки около мен.

"Експертната" логика е ясна – нямаш диплома по психология – не раждай. Нямаш право да отглеждаш деца, защото не знаеш нищо за когнитивния дисонанс, нито за възрастовите норми, нито за мозъка на детето. Слушай ни, ние ще те ръководим.

И започват да ми обясняват как да отглеждам децата си. Някои безплатно – без да вникват в детайли в семейната ситуация, характери, обстоятелства, особености – направо на стената в социалните ми профили. Други платено – опирайки се на многочислените прийоми, които са изучили.

И ако опитните майки, с техния сарказъм и предричания на ужаси, ми се иска да ги прегърна, тези, последните, бих искала да хвана за гушата.

Не, не отричам науката. И аз чета известните специалисти. Много чета.

Но своя уникален живот трябва да строя сама, разчитайки на своите чувства, на своите виждания и разбиране, според обстоятелствата. Никой не познава детайлите като мен.

А добрият, макар и тактичен поглед отстрани, може само да допълни картинката. Затова чета. Затова общувам с другите майки.

Не се предавайте, момичета! Не бийте тези, които грешат. Протегнете ръце и ги прегърнете – с думи, с поглед, утешете ги. Помнете болката си. Не причинявайте същата на другите. Прощавайте си и си вярвайте.

Автор: Вера Писаренко, педагог и майка


Препоръчваме ви още:

13 ненужни съвета към младата майка

Търпимост и търпение

Не слушайте чужди съвети

Класификация на колегите в офиса според хранителните им навици

Време е за обяд. Един от колегите вади шумящо пакетче с храна от вкъщи, друг отива за дюнери, трети – в близкия ресторант, четвърти търси най-близката закусвалня в гугъл. Офисът е пълен с всякакви типове. Както е казал народът - кажи ми как се храниш, за да ти кажа какъв си.

1. Никога нищо не си купува, но гладен не остава

„Я, какво носиш тук? Може ли... ?“. Във всеки офис има по един обаятелен, но вечно гладен колега, който "влачи" от съседите си – някоя и друга бисквитка, парче ябълка, грейпфрут, геврек… Ако сте особено настойчиви, би могъл дори да опита дори еко-био-ястието ви – чия с краставици например или да се престраши да опита домашния ви гювеч. Този човек обикновено е затънал до уши в крайни срокове и това е идеалното му прикритие да не си взема храна. Колегите го изхранват къде от състрадание, къде заради мисълта, че е по-добре да поделят обяда си с него, отколкото да гледат молбата във вечно гладните му очи.

2. Хитрият любител на доставките

Рано или късно във всеки екип е появява човек, на когото му хрумва гениалната мисъл да си поръча храна в офиса. Когато се появи такъв служител, всички останали изведнъж разбират, че животът може да бъде комфортен, и че е къде-къде по-удобно да хапнеш нещо прясно и топло, отколкото да дъвчеш студената кифла от лавката на ъгъла. С времето колегите на любителя на доставена храна установяват, че това е начин всеки път да опитваш нещо различно, стига да можеш да си го позволиш.

3. Класическият любител на „нося си от вкъщи“

Скромно заврян в ъгъла, той всеки ден педантично изяжда храната, която си носи от вкъщи. Достатъчно организиран е, за да помисли от предната вечер какво да си вземе за работа. Никога не излиза на бъргъри или супа с останалите, защото си има собственоръчно сготвена леща в буркан. Не е особено популярен сред колегите си, защото не се включва в гастрономическите им тиймбилдинги.

4. Колегата със синдрома „мама“

Готви за всички, носи в офиса внушителни количества. Ако имате един такъв в екипа, всички останали ще са нахранени и ще загубят всякаква самостоятелност. Този тип хора са застрашен вид, защото рано или късно се появяват колеги, които си поръчват какво да им приготви - „толкова отдавна не съм хапвала домашни кифлички“. Ако „мама“ е строга, лесно ще отсвири подобна наглост, с аргумента, че шеф-готвачът решава менюто. В общи линии този тип колеги са обичани от всички, без значение какъв е полът им.

6 типа "токсични" колеги

v ofisa

5. Човекът на фотосинтеза

Никога не сте го виждали да яде. Разглеждате го и търсите слънчевите батерии, с които се зарежда, иначе не можете да си обясните пълния му отказ от храна. Но той все пак яде. Дори разказва какво обича да хапва на любопитните си колеги. Просто не го прави в офиса. Може би е на някаква 16-часова диета или предпочита да яде само вкъщи. При всички случаи за останалите той е розов еднорог, който се храни с невидимото.

6. Фенът на супермаркетите

Той има карта за намаления за всички супермаркети в града. Знае къде може да се купят най-пресните зеленчуци, къде можеш да си вземеш евтина, но вкусна млечна салата. Той разбира живота и е избрал най-изгодния начин да се храни навън – затова прави обиколки по магазините, докато сглоби офисния си обяд. Обикновено се стреми да си осигури максимално адекватна храна, но все пак не може да се отдалечи на повече от 500 метра от офиса.

7. Колегата с шоколадовите десерти и енергийните напитки

Потресаващ типаж. Искрено вярва, че кока колата ще го избави от болките в стомаха и че десертите са полезна храна, защото шоколадът стимулира мозъчната дейност. За този човек гастритът е непозната диагноза, а проблемите със стомашно-чревния тракт - временно явление. Години наред обядва с кроасани в пакет и ги полива обилно с газирани напитки, презира всички гурута на здравословното хранене. Да пожелаем успех на този авантюрист!

Хищник в офиса

081844b8a29c886d25746ccb5304f59d XL

8. Колегата, който обядва в ресторант

По подразбиране това е служител с по-висша позиция. Да обядва в баничарница е далеч под нивото му. Храни се само в реномирани ресторанти и овиква сервитьорите, за да изпусне служебната пара. От само себе си се разбира, че обедната почивка на този типаж се проточва час-два, но затова са виновни единствено сервитьорите, които му бавят поръчката. Освен това неговите обеди по правило са работни, той не просто се храни, той решава важни служебни въпроси.

9. Фенът на здравословното хранене, най-заблуденият тип

Всяка сутрин той приготвя не една, а три кутии с храна от вкъщи, защото хапва начесто, но по малко. Никога не отива на работа с малка чанта, защото не може да вмести порциона си за деня. Не е ясно за какво губи най-много време – за работа, за сън или за менюто си. Да бъде последовател на здравословното хранене е трудна работа, но пък след 40 години всички ще му завиждат как изглежда на снимките.

10. Любителят на закусвалните

Уникален типаж, малко са такива. Той с носталгия помни времената, когато майка му носеше сефертасите с храна от столовата. В състояние е да се просълзи при спомена за загоряла шкембе чорба, претоплени кюфтета и малеби. Ако го питате – за него по-вкусна храна не съществува. Проучил е всички закусвални в близост до офиса и не им изневерява по никакъв повод. Истината е, че душата му плаче за домашна храна, а няма кой да му сготви, както не е готвила и майка му.

Източник: kyky.org


Препоръчваме ви още:

Как се справяте?

Изповедта на един аеробен организъм

Защо майките са перфектни в офиса

Автор: Светла Чимчимова

От едно известно време насам ме мъчи един въпрос. И аз периодично си го задавам. Абе, с какво ги хранят ония стръвни жени, дето всичко знаят и всичко могат? Всичко освен да различат виц, закачка, шега и радост на дете, без да направят забележка, че нещо е неправилно. Ония правилните, нравоучителните, дето ще те обявят за вещица, защото си казала, че човек бива и да не е идеален. За празноглава глупачка, защото не се мъкнеш като хипи, щото щом изглеждаш като нещо по-различно от играчка дъвкана от куче, значи не си всеотдайна майка! Ама пък ако си по-неглиже пак не бива, щото на каква естетика ще го научиш това дете? Или пък ще ти обяснят колко нечовешки безотговорна си, защото без да искаш си изпуснала кученцето си навън и сега се тревожиш, въпреки че то е видимо добре. Ама какъв човек си ти бе ? Децата трябва да ти вземат на теб и кучето, и котката. Анатема!

Не си родила по естествен път? Лиглоо, само с болка се става майка! Ти не ми се пиши такава!

Не си кърмила детето си до университета? Че за какво си го родила това дете? Ми каква връзка ще изградиш ти с него? Разговори, обич, близост? Тц! Не важат пред кърменето! И ако не е хранено само с сьомга на пара, ти си за затвора!

Защо майките се критикуват помежду си

52436fbdfde019ceb073eef702c11f48 XL

Качило се дете на колело или на мотопед зад дядо си, за снимка. Ама защо е без каска това дете бе!!!? „Ами то само ще си стои, няма да ходи никъде!“, отговаряш любезно. Но Правилната не е съгласна, не то трябва да се изграждат навици! Никаква отговорност!

Имаш едно дете само? Егоистка!

Имаш две? И що ?

Имаш три? Ми сигурно у вас е егати мръсното и децата ти са мърляви ?

Печката ти не блести като луната? Не заслужаваш името жена!

Книги четеш? И защо вместо да врътнеш един кекс, си ги зачела тия книги?

Къде се раждат тия правилни жени се питам? С какво ги хранят, с кого общуват, че грам чувство за хумор не им е останало? Че викат на злобата „ирония“ и ходят да я ръсят по света ведно със съветите и констатациите си? Що им идват отвътре само отрицание и подигравки? И що не си седят в собствения си идеален живот, ми ходят да оправят чуждия?


Препоръчваме ви още:

Не се меси в чуждите работи

Аз и майчинските групи

Майчинските групи - полезни или вредни?

 

 

Автор: Виолета Йорданова

Случвало ли ви се е да чуете изречението - ,,Не ставаш, откажи се!"?

Ей, бога ми, аз съм го чувала милион пъти. От близки, преподаватели, от абсолютно непознати - за какво ли не съм го чувала...

С годините реших, че това ще е моята ваденка, която неминуемо са ми ,,лепнали" от тийнейджърска възраст, и трябва заслужено да си я нося навсякъде и винаги. А когато ми е най-трудно, тя да изпъква на преден план така всеобхващата цялата ми особа, че собственото ми АЗ бива погълнато от нейната власт.

Да, ама не !

Някъде около 18-та ми годишнина си казах, че ми е писнало да слушам това изречение. Та, лекичко и неусетно, ваденката беше яростно отлепена от моята особа и до момента ревностно не позволявам някой да ми я лепне. Малко пояснения...

Преди да постъпя в университета, преподавателката, която ни подготвяше, реши, че има правото да ме посъветва да не правя опити за кандидатстване, защото просто езикът, който уча, не ми се отдава.

Някак си не ми се понрави този неин порив на откровение и бързичко реших да сменя преподавателя.

С мен, безнадеждната ученичка, се зае една прекрасна жена, която успя да ме подготви за отрицателно време. И видиш ли, изкарах една прилична четворка, която за Алма матер и факултета по Славянски филологии си беше една добра оценка. И както би казал така уважаваният от мен Аристотел - достигнах златната среда, която ме вкара със скоростен шут във висшето образование.

Няма да си кривя душата, но не знаех с какво се захващам - висшОто се оказа костелив орех.

През 4-те години на следване, милион пъти чувах познатото изречение, че не ставам, да се откажа... Отново от същите хора...

Да, но когато зодията е Овен - нещата стоят по друг начин.

Властелинката на корпоративния и семеен живот

7a4010c728df5112a2a660b7127561f8 XL

Аз съм от скромните ѝ представители - тиха и ненатрапваща се личност. Не се бия в гърдите, не споря за всичко, НО не понасям някой да ми натяква, че не ставам. Тогава инатът взема надмощие, над иначе скромното ми АЗ, и се получава готина симбиоза, която натрива носа на всеки дръзнал да ми лепне Ваденката. Завърших навреме с останалите си връстници. Дори в тежък момент, когато загубих близък за мен човек, събрах ума си и защитих. Това беше първата ми голяма победа (за онзи момент, около 21-вата ми година).

В следващите години дългичко се лутах професионално, пак чувах познатото изречение...

Дойде моментът, в който и в медицинско отношение получих един плесник. Трудно съм щяла да стана майка заради съмнения за ендометриоза. В този момент обаче бях на кръстопът - дали да се оставя на самосъжалението или отново инатът да победи пораженческата ми психика. И неусетно, когато най-малко очаквах, станах майка.

След година-две усетих нуждата да шофирам. Идея си нямате какъв присмех предизвиквах у околните. Няколко човека ме попитаха дали не съм закъсняла малко. Най-близките ми хора грам не вярваха в мен. Непрестанно чувах, че от мен шофьор няма да стане. Но когато желанието и инатът са движещи - невъзможни неща НЯМА.

Всеки уикенд моя милост ставаше в 6:30, за да може в 8 ч. да съм на полигона, който се намираше на другия край на града. Изпитвах неописуем страх, защото на 30 години бъдещият шофьор си задава въпроси за всичко, предпазливостта е до краен предел, не е като на 18… Тогава адреналинът и непукизмът са водещи.

Взех изпитите с адски много учене и притеснение, размахах гордо книжката пред всички, които се съмняваха в мен, и си казах нещо много важно: разбрах, че от мен добър шофьор няма да стане, не е за всеки и няма да си кривя душата. Правилната самооценка е нещо изключително важно, НО за пореден път доказах на себе си, че никой, по никакъв начин, не може да ми казва, че ,,не ставам" .

Мили момичета, бъдещи и настоящи майки, не позволявайте хората около вас да диктуват вашите възможности. ,,Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му!" е казал Антоан дьо Сент Екзюпери. Аз смело заменям думата мечти с ИНАТ и ви показвам моята максима с успех!


Препоръчваме ви още:

Решението

Кризата на 30-те

Не се лъжи, животът е майтапчия

 

През 60-те години на миналия век абсолвент от Харвард прави забележително откритие за същността на човешкия гняв. На 34-годишна възраст, Джийн Бригс (която почина през 2016 г.) минава отвъд Северния полярен кръг и 17 месеца живее в тундрата. Там няма пътища, отопление, нито магазини. Зимните температури често падат под -40 градуса по Целзий.

Бригс успява да убеди едно инуитско семейство да я „осинови“ и да „опита да я запази жива“, както по-късно самата тя пише. По това време много инуитски семейства живеят точно така, както техните предци са живели през последните няколко хиляди години. Те строят иглута през зимата и палатки през лятото. „И ядяхме само онова, което получаваме от животните, като риба, тюлени и северни елени“, казва Мина Ишулутак – филмов продуцент и учител по езици, която е водила същия начин на живот като младо момиче.

inuit anger 2 custom 16992df4f27f318b95e4953adab7977a35df8b0d s2100 c85 1024x704

Мина Ишулутак (горе вдясно, със синьо яке) води полуномаддски живот като дете. Горе: снимки на момиче и нейното семейство в ловния лагер Киписа през лятото на 1974 
Колекция на Джийн Бригс/Американско философско общество

Бригс бързо установява, че инуитските семейства споделят една забележителна черта – възрастните имат невероятна способност да контролират гнева си. „Те никога не са показвали гняв към мен, макар че ужасно често ми бяха ядосани“, разказва Бригс в едно от многобройните си интервюта. Да проявиш дори мъничко раздразнение или недоволство се възприема като слабост или детинщина, забелязва антропологът.

Веднъж например един инуит изпуска врящ чайник в иглуто, който разтапя ледения под. Изражението на никой не се променя. „Много лошо“, казва спокойно виновникът и отива да напълни отново чайника. Друг път, още при първата употреба, се къса кордата на въдицата, която отнема няколко дни, за да бъде изплетена. Никой не трепва. „Ще я поправим заедно“, казва само някой тихо.

В пълна противоположност, Джийн Бригс изглеждала като невъзпитано дете, въпреки че се стараела всячески да контролира гнева си. „Моите реакции бяха много по-недодялани, зле обмислени и първосигнални“, разказва тя, „Често реагирах обидно, мръщех се, скърцах със зъби или правех нещо, което инуитите никога не биха направили.“

Бригс описва своите наблюдения в първата си книга Never in Anger. Но за нея остава висящ въпросът как инуитите възпитават у децата си тази способност? Как съумяват да превърнат темпераментните деца в хладнокръвни възрастни? През 1971 г. Бригс открива отговора. Тя се разхожdа по каменист арктически плаж, когато вижда млада майка да играе със своето 2-годишно момченце. Майката вдига камъче и предизвиква детето: „Удари ме! Хайде! Удари ме по-силно!“. Момченцето хвърля камъка по майка си и тя възкликва: „Ооу! Това боли!“

Бригс е напълно объркана. Майката учи детето си точно обратното на онова, което обикновено искат родителите. И действията ѝ противоречат на всичко, което изследователката знае за инуитската култура. „Помислих си – какво става тук?“, споделя тя. Излиза, че майката използва мощен инструмент, за да научи детето си да контролира гнева си и една от най-интересните възпитателни стратегии, на които съм попадала.

Без мъмрене, без изолиране

В канадския арктически град Икалуит е декември. В 2 часа през нощта слънцето вече е изгряло. Навън температурите са около 25 градуса под нулата. Вали лек снежец. Пристигам в този крайморски град, след като съм прочела книгата на Джийн Бригс в търсене на родителска мъдрост, особено що се отнася до приучаването на децата да контролират емоциите си. Още със слизането от самолета, започвам да събирам информация.

inuit anger 3 slide d5b0b5e79eb7bf76a96aeba2952409b50c2dbcae s2100 c85 1024x683

Икалуит, заснет през зимата, е столицата на канадската територия Нунавут. 
Йохан Халберг-Кембъл за Националното обществено радио

Седя с 80-90-годишни възрастни, докато те обядват своята „селска храна“ – задушено тюленско, замразена белуга и сурово еленско. Говоря с майки, продаващи ръчно ушити палта от тюленска кожа на училищен панаир на занаятите. Посещавам курс за родители, където инструктори обясняват как техните предци са отглеждали децата си стотици, може би дори хиляди години назад.

inuit anger 4 slide 9d750168061b4c6b5a64e371e5c69d8e6b96b0a2 s2100 c85 1024x683

Център за възрастни хора в Икалуит. В четвъртък менюто предлага т. нар. „селска храна“, която се състои от неща като еленско, тюленско и яребици.
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

"Всички майки там знаят едно златно правило: недей да викаш и да крещиш на малките деца. Традиционните инуитски родители са невероятно грижовни и любящи. Ако събереш всички родителски стилове по света и ги класираш по нежност, инуитският подход вероятно ще е някъде към върха на списъка. Инуитите дори имат целувка, специално за бебета, при която допираш носа си до бузата на детето и помирисваш кожата. Тяхната култура разглежда мъмренето - или дори говоренето на детето с раздразнен глас – като неподходящо", обяснява Лиса Ипийли – радио продуцент и майка, която е отраснала с 12 братя и сестри. „Когато са малки, повишаването на тон не помага“, казва тя. „Това само ще доведе до сърцебиене у родителя.“

inuit anger 6 sq 666182fa4ed5783e7a921c52d760ba87d71746b5 s2100 c85 1024x1024

Инуитите са нежни и грижовни родители. Те дори имат специална целувка за малки деца, наречена „куник“. Горе: Маата Джоу дава ескимоска целувка на дъщеря си.
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

Не повишаваш тон, дори когато детето те удари или ухапе? „Не“, казва Ипийли с кикот, който подсказва колко глупав е въпросът ми. „С малките деца често си мислиш, че те предизвикват, но това не е така. Те са разстроени от нещо и ти трябва да разбереш какво е то.“ Инуитите смятат, че да крещиш на малко дете е унизително. Това е все едно възрастен да избухне – той на практика слиза на нивото на детето, разсъждава Джийн Бригс.

По-възрастните хора, с които разговарях, смятат, че колонизацията през последния век разрушава традициите. Затова общността работи усилено, за да съхрани този родителски подход. Гуута Джоу е на предните линии в тези усилия. Тя води родителски курс в Арктическия колеж. Нейният личен родителски стил е толкова мек, че тя не вярва дори в наказанието чрез изолиране на детето при лошо поведение. „Да викаш: Виж какво направи! Отивай си в стаята! – не вярвам в това. Това не е начинът, по който възпитаваме децата си. Така само учите децата как да бягат от ситуациите“, казва Джоу.

"И освен това ги учим да бъдат гневни", допълва клиничният психолог и автор Лаура Маркхам. „Когато викаме на дете – или дори само го заплашваме с нещо като Започвам да се ядосвам!, ние учим детето да повишава тон. Учим го, че е правилно да вика, когато е разстроено, и че това е начин за разрешаване на проблемите. Обратното, родители, които овладяват гнева си, помагат на децата си да научат същото", пояснява Маркхам. „Децата възприемат контрола над чувствата от нас.“

Попитах Маркхам дали културата на инуитите да не повишават тон е първата стъпка към отглеждането на спокойни деца. „Абсолютно!“, съгласи се тя.

Да играят футбол с главата ти

По един или друг начин сега всички майки и бащи знаят, че не бива да викат на децата си. Но ако не мъмриш или поне не говориш с гневен тон, как да възпиташ детето? Как да възпреш 3-годишното да не изскочи на улицата? Или да удари по-голямото си братче? Хиляди години инуитите са разчитали на хитро древно средство: „Разказваме истории, за да възпитаваме децата“, казва Гуута Джоу. Тя не говори за приказки, от които децата следва да извлекат поука. Това са по-скоро поверия, предавани от поколение на поколение инуити, създадени специално, за да моделират поведението на децата. Понякога дори, за да спасят живота им.

inuit anger 5 sq 02bd491594824b2269ba4bc1832d23cde6593bcd s2100 c85 1024x1024

Жените и децата в общността се хранят с традиционния нож улу.
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

Например как да научиш децата да стоят далеч от океана, в който могат да се удавят? Вместо да им крещят: „Стойте далече от водата!“, инуитите вземат предварителни мерки и разказват истории за онова, което е във водата. „Това е морското чудовище,“ - казва Джоу - „което носи гигантска торба на гърба си, специално предназначена за малките деца. Ако детето отиде твърде близо до водата, чудовището ще го грабне в торбата си и ще го отнесе при друго семейство. Тогава не ти се налага да викаш по детето, защото то вече е разбрало посланието.“

"Инуитите имат цял набор от поверия за различни ситуации. Например, за да накарат децата да слушат родителите си, те използват историята за ушната кал", обяснява филмовият продуцент Мина Ишулутак. „Моите родители проверяваха ушите ни и ако имахме твърде много ушна кал, това означаваше, че не слушаме. Казваха ни, че ако не попиташ за разрешение, преди да си вземеш от храната, ще се протегнат дълги пръсти и ще те сграбчат.“ Тук идва и преданието за Северното сияние, което кара децата да държат шапките на главите си през зимата. „Нашите родители ни казваха, че ако излезеш навън без шапка, Северното сияние ще ти вземе главата и ще я използва за футболна топка“, допълва Ишулутак. „Толкова ни беше страх!“, възкликва тя и избухва в смях.

inuit anger 7 slide c115aca35f3cc49b0210923b65890d26e5cea6e2 s2100 c85 1024x683

Инуитите предупреждават децата си да се пазят от Северното сияние. Ако не сложиш шаоката си през зимата, убеждават ги те,
светлината ще дойде, ще вземе главата ти и ще я използва като топка за футбол.

Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

Първоначално тези поверия ми се сториха твърде плашещи за малките деца и първата ми реакция беше да ги отхвърля. Но мнението ми се обърна на 180 градуса, след като наблюдавах реакцията на дъщеря ми на подобни сюжети и след като разбрах за интригуващата връзка на хората с разказването на истории. Разказването е универсално за всички хора. Хиляди години това е бил ключът, чрез който родителите са възпитавали децата си в ценности и норми за поведение.

Съвременните общности от ловци-събирачи използват поверия, за да учат на съпричастност, споделяне, уважение към двата пола и избягване на конфликти. Това показва скорошно проучване, анализиращо 89 различни племена. Например, при Агта – общност на ловци-събирачи от Филипините, умението да разказваш, се цени повече от ловните умения или медицинските познания, показва изследването.

Днес много американски родители възлагат разказването на истории на екраните. И се чудя дали с това не губим лесен и ефективен начин за възпитание и промяна на поведението. Могат ли малките деца да бъдат „привързани“ към научаването чрез истории? „Бих казала, че децата учат добре чрез описание и обяснение“, казва Дийна Уейзбург, психолог в университета Виланова, която изучава как малките деца разбират измислиците. „Ние учим най-добре чрез неща, които са ни интересни. И въображaемите истории, поради самата си природа, могат да съдържат много по-интересни неща от голите твърдения.“

"Разказите с намек за опасност привличат децата като магнит", обяснява Уейзбърг. И превръщат свързани с напрежение дейности, като възпитанието, в игрови взаимодействия, които, смея да твърдя, са дори забавни. „Не подценявайте игровия потенциал на разказването на истории“, казва Уейзбърг. „Благодарение на тях децата виждат да се случват неща, които в живота реално не стават. Децата го намират за забавно. А също и възрастните.“

Защо не ме удариш?

Обратно в Икалуит, Мина Ишулутак си спомня за своето детство навътре в сушата. Тя и семейството и живеели в ловен лагер с около 60 души. Когато била тийнейджър, нейното семейство се установило в града. „Липсва ми животът там,“ споделя тя, докато вечеряме печена арктическа сьомга. „Живеехме в къща от чимове. И когато се събудехме сутрин, всичко беше замръзнало, докато не запалехме маслената лампа.“

Питам я дали е запозната с работата на Джийн Бригс. Отговорът ѝ ме оставя без думи. Ишулутак бърка в чантата си и вади втората книга на Бригс Inuit Morality Play, която разглежда живота на 3-годишно момиченце, наречено Чъби Маата. „Тази книга е за мен и моето семейство. Аз съм Чъби Маата“, казва Ишулутак. През 70-те години на миналия век, когато била на 3 години, нейното семейство приело изследователката за шест месеца и ѝ позволило да изучава ежедневието на детето им.

Онова, което Бригс документирала, е основополагащо за отглеждането на невъзмутими и спокойни младежи. Когато някое дете в лагера реагирало гневно, родителите изчаквали да се успокои и в удобен момент правели нещо, което Шекспир би разбрал много добре: разигравали драма (както Бардът някога е написал, „в пиеса мога да уловя съвестта на краля“). Идеята е да предоставиш на детето опит, който ще му помогне да развие рационално мислене“, обяснява Бригс.

inuit anger 8 custom 22e7fc39c60f5c1ef1c8321e5dd7c0cbc7153120 s2100 c85 768x1139

Мина Ишулутак, режисьор и езиков учител, като дете.
Антропологът Джийн Бригс прекарва 6 месеца с нейното семейство през 1970 г.,
документирайки живота ѝ.

Колекция на Джийн Бригс/Американско философско общество

Накратко, родителят разиграва случката, в която детето е показало лошо поведение, като включва и последиците, до които това би довело в реалния живот. Възрастният винаги говори с игрив и забавен глас, като обикновено представлението започва с въпрос, изкушаващ детето да прояви лошо поведение. Например, ако то е ударило някого, майката го предизвиква: „Защо не ме удариш?“, а детето се замисля: „Какво да направя сега?“ Ако приеме предизвикателството и удари майка си, тя не го смъмря, не му вика, но му показва какви са последствията, например, възкликвайки: „Ооу, това боли!“ Тя продължава да разиграва последиците, като задава допълващи въпроси: „Не ме ли харесваш?“ или „Ти бебе ли си?“ Така майката представя идеята, че удрянето наранява чувствата на хората и „големите момичета“ не удрят. Но всички тези въпроси се задават закачливо. Майката повтаря тази сценка от време на време, докато детето престане да я удря по време на разиграването и лошите постъпки престанат.

inuit anger 9 sq c7fb56becd0eb0ddb508343cff62e820a1e6c14b s2100 c85 1024x1024

Мина Ишулутак днес, в Икалуит, Канада. Като майка на две пораснали момчета, тя споделя: „Ако им викаш постоянно, те накрая започват да те игнорират.
Затова казват: Никога не им викай.“

Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

Ишулутак казва, че тези разигравания на ситуациите учат децата да не се поддават лесно на провокация. „Учат те да бъдеш емоционално стабилен, да не приемаш всичко толкова навътре и да не се страхуваш да не бъдеш подразнен“, допълва тя.

Психологът Пеги Милър, от Университета на Илинойс е съгласна: „Като дете научаваш, че хората понякога те провокират и тези сценки те тренират да мислиш и да установиш някакво равновесие.“ С други думи, разиграванията предлагат на децата възможност да практикуват контрол над гнева си. Защото, когато вече си ядосан, никак не е лесно да се овладееш, дори да си възрастен. „Когато се опитваш да контролираш чувствата си на момента, това е наистина трудно“, обяснява Лиса Фелдман Барет, психолог в Североизточния университет, която изучава как работят емоциите. Но ако практикуваш как да реагираш по различен начин на различните емоции в моменти на спокойствие, ще подобриш умението си да управляваш гнева си в напечени ситуации, казва още Фелдман-Барет. „Тази практика е особено полезна, за да приучиш мозъка си много по-лесно да откликва с друго чувство, освен гняв“, допълва тя.

inuit anger 10 b2b0e95c1ebc2a8744b0694bc533ed6fb8e55bec s2100 c85 1024x768

Много неща са се променили в Арктика, откакто канадското правителство принудило инуитите да се установят в градове.
Но общностите се опитват да съхранят традиционните си родителски практики.

Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

"Тази емоционална практика е дори още по-важна за децата" - казва психологът Лаура Маркхам - "защото детският мозък все още развива уменията, необходими за самоконтрол. „Децата изпитват силни чувства. Префронталната кора все още не е добре развита у тях и затова начинът, по който ние реагираме на техните чувства, оформя детския мозък.“ Маркхам препоръчва подход, близък до този на инуитите. Когато едно дете демонстрира лошо поведение, изчакайте първо всички да се успокоят и в подходящ момент след това, се върнете към ситуацията. Можете или просто да преразкажете случката или да използвате кукли и да я разиграете. „Тези подходи изграждат самоконтрол“, твърди Маркхам.

inuit anger 11 cde85d0d6494553eee42114b003cb3b80f0858dd s2100 c85 1024x768

Инуитите ценят детската игра, дори когато ги възпитават. Горе: Маата Джоу и нейната дъщеря.
Йохан Халберг-Кембъл за Националното общестевно радио

Уверете се, че правите двете най-важни неща, когато разигравате ситуацията. Първо, включвайте детето постоянно, чрез задаване на много въпроси. Например, ако детето има проблем с удрянето, вие можете да спрете на средата на куклената постановка и да попитате: „На Боби много му се иска да удари в момента. Трябва ли да го направи?“ Второ, трябва да е забавно през цялото време. Много родители подценяват играта като инструмент за възпитание, но въображаемите игри предоставят безброй възможности да научите детето на подходящо поведение. „Играта е детската работа. Така те изучават света и преживяванията си“, обяснява Маркхам.

Нещо, което инуитите явно знаят от стотици или може би дори хиляди години.

Водеща снимка: Бригс при свое посещение на о-в Бафин през 1974 г., колекция на Джийн Бригс/Американско философско общество

Материалът е подготвен от Мишелийн Дюклеф и Джейн Грийналг за Националното обществено радио на САЩ. Специални благодарности на обединение „Детство без насилие“, които го преведоха и публикуваха.


Препоръчваме ви още:

Кой как отглежда децата си по света

Тайните на японското възпитание

Възпитание по африкански

 

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Да отвориш очи в декемврийско утро, да си теглиш един душ и по джапанки да слезеш до кафенето е едно от най-приятните неща на света. Кафенето е на брега на океана, температурата е около 20° и на фона на разбиващите се вълни, денят пристъпва под изгряващото слънце и ти довършваш второто си еспресо. Това е ежедневие, ако живееш на Канарските острови, но в София нещата са съвсем различни.

Събуждаш се и през прозореца виждаш сиви панелни блокове, надвесени над мръсни и разкаляни градинки, а всеобщата сивота започва да побелява, тъй като е заваляло сняг. Ако излезеш по джапанки до близкото кафене, най-вероятно ще се върнеш без пръсти на краката, а слънце тук не се е вясвало от седмица.

Натоварихме си багажа в колата, взехме си довиждане с нашата софийска домакиня (братовчедката на Росито) и потеглихме към Бургас. Беше време да се приберем и да поемем грижите по потомството ни, което бяхме оставили на двете баби.

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 1

6f123c81ec7c21bc8f11151e412b5fe5 XL

Четири часа по-късно паркирахме със замръзнали чистачки и сърца пред входа и на бегом се качихме горе. Отворихме вратата със затаен дъх и с огромни усмивки очаквахме децата да ни се хвърлят на вратовете. Вместо това, сам в коридора стоеше Габриел, който ни погледна учудено и след като не му вдъхнахме никакво доверие си плю на петите и избяга в хола при баба си. Една седмица и бебето ни беше забравило! Ентусиазмът ни беше попарен и затова влязохме предпазливо в стаята, където бяха всички. Боримир и Микаела бяха заети да се бият за таблета и изобщо не ни обърнаха внимание, а Габриел се беше скрил някъде. След като се съблякохме и разопаковахме багажа, започна бабешкия доклад за изминалата седмица.

Боримир беше счупил няколко играчки, чинии и менискуса на баба си! Това беше в реда на нещата, а бабата вече си беше записала час за операция.

Микаела беше отключила порноканалите и добереше ли се до дистанционното, апартамента се огласяше от "Палави домакини", "Експлоадиращи чепове 3", "Анална ваканция" и други тематични продукции. Не знам как (аз също съм се опитвал да ги разкодирам), но това дете беше започнало вече да се ограмотява сексуално за ужас на баба си. Отношението на майка ми към секса е като на папата към педофилията. Признава, че съществува, но няма никакво желание да го обсъжда. Аз също не държа да говорим по темата с нея, че току-виж се окажа пълен некадърник!

Габриел обаче се беше скрил зад една табуретка и плахо си подаваше главата. Досега не бях ви запознавал с него по-подробно и затова нека обърнем малко внимание на най-малкия член на сем. Явашеви.

Ако гледането на деца през първите три години ви е било приятно, колкото да лежите осъден несправедливо в окръжния затвор, то аз ще запаля светлина в края на тунела и ще ви кажа, че после става по-леко. Започнали са да ходят сами до тоалетната (това не е непременно хубава новина), започнали са да се хранят сами (ако обичате чистотата, това е ужасна новина!), започнали са да се обличат сами (за пръв път виждам човек да бърза да се облече и да си слага чорап 25 минути) и като цяло правят впечатление на доста непохватни и неориентирани джуджета, които добиват бегла представа от живота и неговите превратности. Злорадо си спомняте безсънните нощи, повръщаното и паниката при всяко прохъркване на бебето докато спи, която ви състарява с десетилетия. Минали сте през този грозен епизод на живота и високомерно сте готов да давате съвети на тези след вас и да използвате омразните ви доскоро словосъчетания - "аз моето дете го приспивах в... ", "аз моето дете го хранех... ", "когато моето дете вдигаше температура... " и така, докато не забележите яростта в очите на слушащия ви, но дори и тя няма да ви спре. Вие сте извън опасния периметър, децата ви са поотраснали и вие бавно се завръщате към нормално съществуване.

Привилегията да бъдем родители

306600c868fe6b67afe34e9f7a9f98b7 L

Всичко щеше да важи с пълна сила и за нас, ако не се бяхме сдобили с третото ни дете. Близнаците са на 3 години и 5 месеца, а той е на 1 година и 3 месеца. Естествено, че го обичаме, но понякога го усещаме като котва, която ни дърпа надолу. Всъщност се чувстваме на борда на двумоторна лодка, чийто малки, но мощни двигатели дърпат в различни посоки, докато котвата се опитва да ни върне обратно в средата на хаотичен водовъртеж.

Когато разбрахме, че чакаме трето дете и започнахме да съобщаваме новината, всеки, който я научаваше, ни поглеждаше с особен поглед. Така се гледат хората, които танцуват сами валс, голи, с гевгир на главата си, стърчащ трибагреник от задника по време на погребение. Хем ги гледате смаяно, хем ги съжалявате за очевидните им психични проблеми и се чудите защо са на свобода.

Преглътнали първоначалния шок, всички около нас се опитваха да ни ободрят и да замажат гледката на прииждащ апокалипсис. Явно единственото, което им идваше да ни кажат в този момент, беше - "Спокойно бе, не може и третото да е шантаво колкото близнаците!". Постоянно ни го повтаряха, а ние ги гледахме с отчаяна надежда и се молехме да са прави. Все едно ние плувахме в езеро с пирани, а всички ни успокояваха, че вероятно сме попаднали на вегетаринска комуна от кръвожадните риби, докато самите те си пиеха коктейлите на безопасно място на брега. Не им вярвахме съвсем, но пък и нямаше какво особено да направим!

Габриел беше чудесно бебе. Казвам "беше", защото след деветия месец той вече не беше бебе, а малък булдозер, който притежаваше упоритостта на териер и апетита на тиранозавър. Преди това си спеше, ядеше и сереше в приличен график и освен че се будеше лесно, нищо друго не ме дразнеше в него.

Тъмни сили

7df38b307602e35858bf410f5943c060 XL

Сега първата дума, която ви изниква щом го видите е... балон! Или кръгъл, топчест, дебел, овален, екватор, преял, налягане, едър и вероятно шишкав. На това дете глистите искат да хванат глисти, защото не смогват на храната. Тридесет секунди след като е отворил очи, той с охота ви разкрива диапазона на гласните си струни, докато блъска по всеки шкаф в кухнята. Не звучи приятно, не изглежда приятно и единственият начин да го прекратите е да му подхвърлите нещо за ядене, а в краен случай може и да е сурово и кърваво. Яде методично и съсредоточено докато яденето свърши, а не докато се наяде, защото той никога не се наяжда. Има ли храна пред него, той се чувства длъжен да я погълне. Има такива силни инстинкти в природата, като сьомгите, които плуват срещу течението, за да се върнат там където са се родили. Сигурно не им се плува, не знаят защо го правят и къде отиват, но видят ли течение и мечки, които ловят риба, хукват като изоглавени нагоре по реката. Същата работа е с Габриел. Независимо колко е ял, сложиш ли му нещо по-ядливо от пластмаса пред него, той се чувства длъжен да го рециклира през стомаха си.

Шкембето му продължава в другата посока на завоите и е единствената гледка, която е виждал през живота си, щом погледне надолу. Не си е виждал никога чурката и всеки път щом остане без памперс с настървението на загорял онанист я дърпа, стиска и разтяга. Вероятно като миещите мечки, може да визуализира в мозъка си вещи, които докосва с ръце, но не може да види. Физиономията му е доста съсредоточена и доволна докато си играе, така че явно си представя нещо красиво.

Упорит е като тийнейджърско акне. Не спира, не слуша и охотно гарнира набезите си с дивашки викове. Ако близнаците импровизираха с простотиите си, малкият получава идеи за глупости наготово само като ги наблюдава. Така взе да се превръща в ужаса на всеки родител: дете в онази отвратителна възраст, в която пипат, дърпат, събарят всичко и което се ъпдейтва постоянно, гледайки по-големите си брат и сестра.

Например вие гледате жизненоважен мач по телевизора, а близнаците обикалят един и същ маршрут из стаята (някаква си тяхна екопътека), който завършва със скок от най-високото място на дивана. Могат да циркулират така с часове и на мен не ми пречи щом са ме оставили на мира. На всяко приземяване се чува мощно "ТУП", но съседката отдолу отдавна се изнесе, така че и на нея не ѝ пречи. Гледам си мача, първото "туп" на Боримир, последвано от второто "туп" на Микаела, дузпа за Реал Мадрид и накрая се чу "ПЛЯССССС". Поглеждам надолу и виждам най-малкия ни наследник, прясно приземен на пода, с опънати ръце и крака, подсказващи угаснала надежда за полет. Това диване е тръгнало по стъпките на брат си и сестра си и с целия си акъл се метна от височина по-голяма от собствената му. По лице и корем!

Стокхолмски синдром

537eafaab0a4c0a227d88cc02e4492cf XL

Честно казано се изненадах, че падайки на корема си, остана на земята, а не пружинира до тавана, но явно беше ял нещо сухо. Иначе ако беше супа... не знам, не знам! Можеше да си тупка и рикошира десет минути из хола като в голям флипер.

Изглежда сладък и добронамерен, но хапе. Напомня на пекинез или пинчер. Зъбите започнаха да му никнат още на четири месеца, така че една година след това разполага с почти пълно снаряжение. Хапе от любов, злоба, скука, любопитство, тъга, радост, глад, жажда, болка, яд или без никаква причина и провокация. Хапе всичко, което реши и не е задължително да е живо същество, затова няколко пъти увисваше на дръжката на хладилника със зъби. Тази гледка ме подсеща за крокодили и ротвайлери, а дръжката вече прилича на челна катастрофа.

Музикален е, но не му се разбира какво пее. Вие като дефектен лагер, но това е наследство от мен. Опитва се да танцува, но засега единствено се върти около оста си, което ме връща в детството, тъй като имах един пумпал и двамата изглеждат еднакво - надарени обилно в ханша.

Бързо се научи да бели банан, но сега трябва да го научим кое точно на банана се яде, щото на първите пет им изяде първо обелките.

След като изпратихме и куцукащата баба у дома, се озовахме отново петимата и започнахме да се радваме един на друг. Успяхме да достигнем впечатляващия рекорд от шест минути преди някой да се разреве или развика. Боримир си извади кофичка кисело мляко от хладилника, Микаела му я дръпна от ръката, той я удари по лицето, тя изтърва кофичката, която се разплиска на пода, той ревна, тя ревна, Габриел легна и започна да яде от пода, Боримир го ритна в ребрата, Микаела го задърпа за краката... Всъщност това ни успокои и ние го приехме дори с облекчение. През последната седмица се чувствахме, че сякаш правим нещо нередно, че всичко около нас е неестествено и не можехме съвсем да се отпуснем. Е, след литър сангрия се поотпускахме, но нещо все беше там в сенките и ни напомняше, че не принадлежим на този нормален, тих и лишен от детски крясъци свят. Ние сме свикнали да живеем в хаотична вселена, постлана с разхвърляни играчки, озвучена от постоянни викове и високи дразнещи звуци, лишена от логика и справедливост, а всяко напускане на този свят ни носи чувството, че сме повредени и не на мястото си.

Знаем, че това ще отмине и ще си спомняме с усмивка за тези дни, но колкото и да си обичаме децата, понякога имаме нужда да избягаме (със самолет, ако е възможно), да седнем в някой бар на брега на океана и да си поръчаме първата чаша сангрия и първата бира за деня, макар че хората около нас тепърва ще закусват.

П.П: С огромни благодарности към двете баби и с пожелания за бързо възстановяване от операцията!


Препоръчваме ви още:

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 2

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 3

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 4

Законодателството, договорено неофициално с министрите на ЕС, постановява минимални изисквания за всички държави членки, с цел да се насърчи представителството на жените на работното място и да се засили ролята на бащата в семейството.

Правото на поне десет работни дни платен отпуск по бащинство ще се ползва около времето на раждането и трябва да бъде платено не по-малко от заплащането за отпуск по болест.

Евродепутатите също добавиха правото на два месеца неподлежащо на прехвърляне и платено право на родителски отпуск. Този отпуск позволява по-балансирано разпределение на отговорностите по грижите за децата в семейството.

Държавите членки трябва да осигурят адекватно заплащане или обезщетение за минималния, неподлежащ на прехвърляне период за родителски отпуск. Използването на родителски отпуск често води до намаляване на семейния доход и по-високо платеният член на семейството (който често е мъж) трябва да може да се възползва от това право.

Страните от ЕС трябва да могат да предлагат поне 5 дни годишно отпуск за лицата полагащи грижи, за работници, които се грижат за роднина или член на същото домакинство, който има сериозно здравословно увреждане или влошено състояние свързано с възрастта.

Държавите членки, които вече гарантират заплащане или надбавка от поне 65% от нетната заплата на работника, в рамките на период от поне 6 месеца родителски отпуск за всеки родител, могат да решат да запазят тяхната система.

Отпускът по майчинство по света

823ec6832d6ee0647baa531139423dcd XL

Работещи родители или лица, полагащи грижи, ще могат да изискват корекция на работното време, което може да включва дистанционна работа или гъвкаво работно време. Когато се разглеждат молбите за гъвкаво работно време, работодателите може да вземат предвид не само собствените ресурси и оперативен капацитет, но и специалните нужди на родителите на деца с увреждания или продължителни заболявания, както и тези на самотните родители.

Директивата влиза в сила на двадесетия ден след публикуването ѝ в Официалния вестник на ЕС. Държавите членки имат три години да приложат правилата.

***

В момента бащите у нас имат право на 15 дни отпуск при раждането на дете, считано от датата му на изписване от лечебното заведение. Същото право има и в случай че осинови дете до 5-годишна възраст, при условията на пълно осиновяване. Бащата може да ползва и остатъка от отпуска за гледане на дете (до 410 дни), само със съгласието на майката и след навършване на 6-месечна възраст на детето. В този случай отпускът на майката се прекъсва.


Препоръчваме ви още:

Какво научих, докато бях баща в майчинство

По света и у нас - полезният опит в грижата за децата

Могат ли да се увеличат обезщетенията за майчинство?

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Все така ли ще я караме

Все така ли ще я караме

11 Май, 2019 Отношения

Спасителят на клети майки

Спасителят на клети майки

09 Май, 2019 Истории

Пеев се предаде

Пеев се предаде

15 Май, 2019 Блог

Аз, той и болката

Аз, той и болката

10 Май, 2019 Отношения

Майната й на стратегията

Майната й на стратегията

25 Апр, 2019 Истории

Не сте ли чували за киноа?

Не сте ли чували за киноа?

26 Апр, 2019 Истории

К`ъв секс бе, човеко?

К`ъв секс бе, човеко?

03 Май, 2019 Забавно

Те са рапиристки

Те са рапиристки

23 Май, 2019 Нашите деца

Какво четат майките

Какво четат майките

22 Май, 2019 Развлечения

Който свалил, свалил

Който свалил, свалил

22 Май, 2019 Забавно

На вилата

На вилата

20 Май, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам