Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Лиза била психиатър. Дали е добра, Интернет мълчи. Дали е луда, също.

Но забелязала, че Фейсбук й предлага за приятели…собствените й пациенти.

Без да му пука за лични данни, лекарска тайна или пък списък с телефони.

Какво си е казала Лиза с тях – не знам.

Наскоро обаче един инцидент във Фейсбук ме накара да си мисля, че скоро и аз ще се сприятеля с въпросната Лиза.

За да разкажа историята, първо трябва да повдигна полата на онлайн журналистиката.

Дали от там се носи приятна миризма, не знам, всеки има различен опит. Тя обаче крие една малка тайна. За да привлекат читатели, повечето сайтове разчитат на „Фейсбук“. Както знаем обаче, социалната мрежа е мръсна гад и иска да печели пари. За да я излъжат, повечето онлайн медии правят фалшиви профили (затова ако сте грозен като кмета на Симитли се замислете защо някаква наточена мадама ви иска приятелство).

Речено-сторено, и в нашия сайт си създадохме „аватар“.

Кръстихме го Дарина. Всеки аватар обаче трябва да има някакъв живец и действие, за да привлече „клиентела“.   Затова назначих един дебеличък македонист от ВМРО да отговаря за профила на Дарина.

 И девойката тръгна по наклонената плоскост.

 

Македонецът всеки ден пускаше нов статус – Дарина отиде на море, забавляваше се на заведение с приятелки, качи се даже на Мусала, милата. После я хвана мускулна треска.

А мъжете в профила й валяха като зайци. Голи, облечени, с ножове, телефони и доста по-интимни части в ръката.

Македонецът видя толкова мъжки членове, колкото и Салвадор Дали не е сънувал.

Това, което го вбеси най-много обаче беше един скопски доктор на науките, който също налетя на наша Дарина. Нашият македонист обаче тия ги режеше като кисела краставица с изречението „Аз си общувам само с българи“.

 

За да не го отцепят обаче, на другите трябваше да отговаря. На едни пишеше, че е ангажирана и има приятел. Други лъжеше, че е бременна. На трети дори правеше комплименти.

 

А всеки обед пиеше по четири бири, че да има сили и енергия да води „полов живот“ във Фейсбук.

 

Дарина за норматив събра близо 2 000 последователи.

И тогава последва шок. Нашият аватар получи предложение да стане проститутка.

Всичко започна с един невинен разговор.

-Здравей. как си?

– Благодаря, добре, пише македонецът, обнадежден, че за първи път му пише жена, руса и от Варна.

– Ти във Варна ли живееш?

– Не, в София, ама често се прибирам.

– Жалко, надявах си да си във Варна че евентуално да ти предложа една оферта. То е малко деликатно и не е много за тук, за едни ангажименти става въпрос. Едно частно парти конкретно.

Тук македонецът започва да усеща накъде бие вятърът и пита:

– Свързано ли е задължително със секс?

– Да.

 

След тази кратка увертюра следва и истинската оферта.

 

„Хората са много сериозни и плащат добре. Аз ги познавам, само един не съм го виждала. 30-35 години средно. Най-общо казано са мутрички, няма да изпадам в подробности с какво се занимават, татуси, мускули… Общо са 5-ма. 4-мата ги знам отдавна, стари клиенти са ми. Стабилни момчета, ще има бяло, висококачествено в изобилие. От снимките ми се видя точна и широко скроена, а аз рядко греша за подобни неща.

Аз по принцип си имам приятелки, но сега са или в чужбина или на Слънчака. Партито ще е на една вила близо до Варна. Ангажиментът е от около 22 вечерта до към 4 сутринта, това са 6 часа. Както казах те са 5-ма, стабилни са, няма простотии, става купон, искат 3 или 4 мацки. Ако сме 3 х 2000 на мацка, ако сме 4 х 1500, аз трябва да определя колко да сме след като го обсъдя и с другите мацки. Обикновено оставят и бакшиш. До сряда искам да съм определила екипа. Едната ми приятелка е сигурна, тя е малка, но е голяма звезда напоследък. На 20 е и е много надъхана за пари, така че ние с нея сме за идеята да сме 3. Визията не е всичко, сигурно и ти го знаеш.

През годините ме научиха, че може да се разчита на мен за цялостна организация на събитията. Аз съм почнала от танцьорка в дискотека. Те този тип ангажименти не излизат всеки ден, но напоследък основно за такива ме търсят, защото съм се специализирала. Такива за по час, два с по един не са ми приоритет. Пускам ги на малката. От една такава оргия си тръгвам с по 3 хилядарки средно. Дали ще го правя с един или с 5 за мен няма особена разлика“.

 

Тук дори македонецът замлъкна. И аз замлъкнах.

 

Сетих се за стотиците Дарини от знайни и незнайни места, онези Дарини с прилепналите дънки, високите обувки, прилепчивия грим, които щракат с пръсти в софийските дискотеки.

 

Или пък онези Дарини, които с таблетите в ученическите раници търсят любовта във Фейсбук, не фалшивата и тази от лексиконите, а онази, истинската.

 

За нашите малки Дарини, Марини, Анита и Марийки в 6-ти, 10-ти или 11-ти клас, които не знаем какво правят в мрежата и кой ги дебне от другата страна.

 

Замислих се колко е гнусно да превърнеш в бардак точно тази Мрежа, чиято основна цел е да споделя общо пространство с приятели и хора с еднакво мислене.

 

Отвратих се.

 

А относно Дарина, в крайна сметка реших да я оженя. Сигурно скоро ще роди. Сега с нея се сприятеляват майки. И честно да ви кажа, почитателите й не намаляха, а напротив – почти се удвоиха. Очаквам някой ден да оживее наистина. И да я срещна на улицата.

За да й кажа от какво всъщност се е отървала.

 

Автор: Ловеца

Гледам си интервюто при Доника Ризова сигурно за пети път вече (ох, тази Доника, много красива жена, с едно такова благородно излъчване, и финес, и женска сила, изпълни ми душата, но това е друг въпрос). И се улавям как въпреки че съм живяла двайсет години в София, един такъв лек пловдивски акцент все още се хваща в говора ми. Вярно, не казвам вече „тилифон“ и „пипируда“, но почна ли да говоря по-бързо, всички „ди“ и „ти“ се смекчават и веднага лъсва кореняшката ми пловдивска жилка от пет поколения назад. А на всичкото отгоре една приятелка най-добронамерено ми писа да взема да си поработя върху дикцията, ако мисля за нови изяви.

 Ами, няма да работя върху дикцията си и ще ви кажа защо.

 Преди двайсет години с Ванката дойдохме в София в един късен неделен следобед с бързия влак от Пловдив, защото по онова време нямахме кола, но за сметка на това имахме тригодишно момченце, два очукани куфара от майка ми и много мечти. Аз започнах работа веднага, а той все още не знаеше какво ще прави, но знаеше, че където съм аз, там е и той. Първата ни квартира беше толкова стряскащо мизерна, че се страхувах да заведа детето да живее там, да не пипне някоя туберкулоза. Диванчето в хола напук на всичките ни битки с прахосмукачката вдигаше облаци всеки път, щом някой се опита да седне на него. Изглеждаше малко като този кино ефект с мъглата – сещате ли се? Сядаш и някой ти пуска мъгла с машината. Само че беше чист прахоляк натрупан от поколения квартиранти. Кой знае какви истории би разказало въпросното диванче, но така и не ни проговори, само скърцаше и скрибуцаше, когато някой се осмели да приседне на него, с ръка на устата, за да не гълта повече от допустимата норма акари. А тоалетната пък имаше собствен живот. Всеки път, когато решавахме да поведем нова война с него, нахлузвахме по два чифта гумени ръкавици и грабвахме препаратите, но животът продължаваше да излиза, да извира от тръбите – слузесто-бактериален, гнусно жълто-зелен, парцалесто-формен и неподвластен на човешката химия. И ние се предавахме. Може би накрая посвикнахме с него и дори се шегувахме дали не си мисли, че е нашият домашен любимец и дали ще страда за нас, когато се изнесем. Не знам кой наследи нашата тоалетна фауна, но се надявам да се грижи добре за нея.

В такива условия започна нашето столично пребиваване, но не си мислете, че се оплаквам от онези времена. О, далеч съм от тази мисъл. Имаше толкова романтика, толкова смях, толкова любими приятели, с които споделяхме „Керацудата“ за три лева и наденичките от Женския пазар. А всеки петък вечер хващахме влака за Пловдив, за да видим как е нашият Теди, когото бях оставила при майка ми, докато намерим по-човешка квартира, и всяка неделя вечер се връщахме обратно у дома, отново с бързия влак. А веднъж си говорихме с Ванката нещо за това постоянно пътуване София-Пловдив-София, че го караме съвсем като студенти и явно още си ни тегли към родния град и не се чувстваме у дома си в София, и аз му казах съвсем същото, което онзи ден ме посъветва моята софийска приятелка след интервюто.

– Виж какво, Ванка, трябва да поработим върху дикцията си, особено ти. Докато говорим с този пловдивски акцент, никой няма да ни приема сериозно. Винаги ще си останем провинциалисти, дошли в столицата от някой малък град.

 

Пеев нищо не каза, само се ухили широко, и даде вид, че се съгласява с мен. Но само привидно.

 

При следващото пътуване към София, купето пълно с народ, всякакви хора имаше, и студенти, и по-възрастни, ние сме се свили двамката на най-любимите ни места до прозореца. Аз чета книжка, той зяпа навън и излиза да пуши в коридора от време на време, прескачайки крака и чанти с багаж. Всички мълчат, влизаме в София и Пеев изведнъж се обажда.

– Ей, тая София много голям град бе.

Поглеждам го аз, напушва ме смях отвътре, защото знам, че нарочно го прави. Хората също го зяпват, а той продължава, докато минаваме през „Подуене“:

– Глей, глей к’ви са релси, к’ви са блокове, к’ви са лампи!

И на всичкото отгоре цъка с език като дивен селянин. Почвам да се хиля и го скастрям мъничко:

– Иване, моля те, млъкни.

– Ма как шъ млъкна! Ти такоа чудо кога си виждала на село? Фърляй я тая книга и глей тук Софията, че кой знай кога шъ додим пак… Ей, тая София много голям град бе!

 

 

Докато слязохме на Централна гара да си хванем тройката за квартирата, цялото купе цъкаше и се хилеше:

– Ей, тая София много голям град бе.

 

Тази случка си я спомням винаги, когато някой се опитва снизходително да дели хората на такива от провинцията и такива от жълтите павета. Софиянци, пловдивчани, габровци или ямболии, всички идваме от едно място и на едно ще отидем. Пътят дотам е по-важен. И се радвам, че редом с мен върви човек, който вярва, че мога да стигна далече, но и не пропуска да ми напомни откъде съм тръгнала.

 

А предаването на великолепната Доника може да видите тук 

Признайте веднага дали се разпознавате. Ако е така, бързо се коригирайте, защото лекарите са хора, а не машини, и предпочитат да работят с приятни и отзивчиви пациенти. От друга страна, като се замисля, може би не трябва да бъдем и твърде приятни пациенти, защото току-виж решили, че искат да ни виждат по-често и умишлено ни лекуват бавно и полека.

Но както и да е. Според мнението на лекарите, ето кои са най-неприятните пациенти.

  1. Побойниците. Няма две мнения, че тази порода пациенти, която напоследък е модерна в България е най-неприятната за лекарите. Извинявайте, ама не върви човек да е учил десет години, после да е специализирал, да е отдал живота си в служба на човечеството за доста скромни пари и на всичкото отгоре някой да му скача на бой, защото не е доволен от работата му. Ало, побойниците! Ако не сте доволни, съдете доктора! Не го бийте, че накрая в медицинска академия ще вкарат в програмата един курс по кикбокс и тогава да видим кой кого!
  1. Досадните. Тези са далеч по-безобидни от побойниците, но никой лекар не им се радва. Представете си, че сте отишли на театър с любимата, а някоя притеснена мама е забелязала пъпка на дупето на детето и ако веднага не разбере причината, ще вземе да й спре кърмата. Или пък най-после сядате за спокойна вечеря със семейството след тежкия работен ден, посягате към вилицата и в този миг ви звъни някоя баба да ви съобщи, че запекът й никак не се повлиява от сини сливи и спешно трябва да й предпишете лаксатив. Да видим как ще ви се услади кебапчето после. Така че ако ще звъните на доктора по спешност, нека да е с много основателна причина.
  1. Потайните. Тези пациенти са най-опасните. Според тях лекарят трябва сам да разбере какво не е наред и да им постави точната диагноза, без да разполага с нужната информация. Понякога крият от срам и неудобство, друг път от чист инат, ей така да пробват дали лекарят е „истински специалист“. Нещо ги сърби, нещо ги боли, ама точно какво, питайте звездите. Имат си и хронично заболяване, но ти какъв доктор си, ако не можеш да отгатнеш сам? Не става така, дами и господа. Ако искате докторът да ви постави диагноза без да ви разпитва, по-добре вървете на ветеринар. И шегата настрана – на адвокат и на лекар всичко се казва и всичко се показва. Иначе може да загазите много сериозно.
  1. Отворковците. Те нямат медицинско образование, но братовчедка им е медицинска сестра, а на кумовете големият син учи за зъболекар. Освен това са прочели всички форуми и статии по темата и са готови да поставят диагнозата по-бързо от лекаря. Постоянно се съмняват в препоръките му, сумтят неодобрително, почесват се и кривят уста, да ги пита човек защо са отишли на лекар, като чичко Гугъл знае всичко. Много е хубаво да четете и да се образовате, но все пак нека лечението ви се назначава от човека, който е учил за това. А ако чак толкова ви влече, никога не е късно да запишете медицина. Само да ви стиска.
  1. Непослушниците. Те са нещо средно между потайните и отворковците. Отиват на лекар, назначават им лечение, после се връщат вкъщи, прочитат упътванията, ровят в интернет и решават, че дозата им е голяма или малка, че срокът за прием на медикамента е къс или дълъг. Или просто изобщо не взимат лекарството и вместо това се церят с една рецепта, дето бабата на съседката цял живот с нея се лекува и вижте как доживя до 97 години. А когато състоянието им се влоши, не смеят да си признаят пред лекаря какви са ги натворили, в резултат на което той решава, че лекарството не им действа и го сменя или увеличава дозата, а може да смени и диагнозата. Ако и вие сте от непослушниците, следващия път не лъжете лекаря. Да не стане да отидете за болно гърло и да ви оперират от апендицит.

Няма съмнение, че никой не обича да ходи на лекар и дано по-рядко ни се случва. Но когато все пак се наложи, не правете като гореизброените. Не само защото лекарската професия заслужава уважение, а и защото е в наш интерес. В крайна сметка отиваме на доктор, за да се излекуваме, нали така? А всеки лекар ще потвърди, че позитивната настройка и доверието на пациента е половината лечение. Да не кажем цялото.

Ако сте пропуснали статията за 5 причини да сменим педиатъра, може да я прочетете тук.

Вчера се сблъсках с пореден случай на измама с дарителска кауза – този път за Хитрино. Една добродетелна госпожа прави ФБ група, за да събира помощи за пострадалите, но средствата отиват в личната й сметка. Подобни случаи направо ме втрисат, защото извършителите обикновено изглеждат толкова благи и смирени хорица, а всъщност спекулират грозно с човешкото нещастие. Кражбата е двойна – веднъж страда дарителят, и втори път – този, за когото са предназначени средствата и който никога не ги вижда, а понякога дори и не разбира, че е използван за примамка. А най-ужасното е, че хората се обезверяват и понякога изобщо се отказват да подкрепят каквито и да е каузи.

За да не се стига до това, няколко съвета към всички хора с добра душа, които искат да помогнат на някого.

  1. Не давайте пари на ръка на улицата за картички и разписки за 2 лв. Почти винаги става въпрос за измама – каузата може да е истинска, но парите рядко стигат до нея. Не обвинявайте хората, които се опитват да ги продадат, най-често те дори не знаят, че някой ги използва. А сумата умишлено е толкова дребна, за да не попадне под ударите на закона.
  2. Дарявайте с ДМС. Там документите подлежат на проверка от експерти от Фондация в помощ на благотворителността в България и Български дарителски форум и практически няма вероятност да ви измамят. Номерът е 17777. 90 и повече процента от дарението ви отиват за избраната кауза. За разходи по дарителската платформа се заделят 10 или по-малко.
  3. Проверете каузата, която ще подкрепите. Има достатъчно утвърдени фондации и организации, дарявайте чрез тях. Ако фондацията ви е непозната, изискайте да ви предостави договор с пациента или родителите му. Ако от фондацията твърдят, че 100 процента от набраните средства отиват за каузата, най-вероятно ви лъжат. Всяка организация има определени разходи за администрация и издръжка, (сайтове, банкови сметки, популяризация и т.н), така че поне минимален процент ще трябва да се удържи с тази цел и в това няма нищо нередно.
  4. Ако решите да дарите директно на пациент или родителите му, нека да е по банков път, това е най-сигурният начин. Прегледайте епикризите и договора за разкриване на дарителска сметка за лечение. Ето какво трябва да ви предостави пациента или родителите му:

– Акт за раждане или лична карта на болния

– Епикризи

– Оферта за лечение от болницата с планираните операции, разходите и банковата сметка на лечебното заведение. Документът трябва да е поименно за пациента. Ако офертата за лечение е издадена от посредник, а не директно от болницата, нямате гаранция, че дарението ви ще се използва коректно. Ако офертата не е за лечение, а за консумативи и лекарства, изискайте рецепти.

– Банков договор, който трябва да е с титуляр пациентът.

– Проверете има ли отказ от фонда за лечение на деца и по каква причина.

– Попитайте как ще се процедира със средствата, в случай че надвишат необходимата сума. В най-добрия случай банковият договор ще включва клауза, според която те ще бъдат изразходвани за лечението на друго дете/пациент в нужда. Лично аз предпочитам да дарявам за такива каузи.

  1. Колкото по-широка подкрепа има дадена кауза, толкова по-вероятно е да е истинска. Но също така, толкова повече измамници ще се опитат да се „вържат“ за нея. Винаги търсете фондациите, които официално са ангажирани с каузата, а не случайни лица, които събират средства. Споделяйте призиви за помощ в социалните мрежи, само когато сте сигурни, че са достоверни. Иначе рискувате да подведете всички, които ви следват и ви се доверяват. По тази причина понякога отказвам да разпространя каузи, които не ми се струват достатъчно подплатени документално. Когато някой от нас сподели дадена кауза, той застава зад нея с името си. В цитирания по-горе случай на измама, въпросната особа кани други фб потребители за администратори на „благотворителната“ й група. За щастие няколко майки се усъмняват и я разкриват. Така че е добре да внимаваме и на какви групи ставаме администратори.
  2. И накрая малко за ФБ измамите на дребно. Не се доверявайте на някого, само защото е ФБ приятел на ваш приятел. Възможно е да е приет случайно. Наскоро разчистих цяла група от абсолютно непознати хора, които съм приела, защото са приятел на приятел. Вероятно сте чували за схемата с американските военни, до един вдовци, които живеят на странни места и пишат на полуразвален български. Няколко мои приятелки попаднаха на такива. Пишат си с вас, печелят доверие и в един момент започват да ви се оплакват, или изведнъж изпадат в задънена улица и почват да ви молят за пари. Друга често срещана ФБ измама е, когато ваш приятел ви прати съобщение, че спешно се нуждае от пари. Обикновено са му хакнали профила, така че не се връзвайте без да сте говорили с него лично.

 

 

Изобщо „благотворители“ да искаш в социалните мрежи. Само че благата отиват в собствения им джоб. Когато попаднете на такива, изобличавайте ги смело. Не се притеснявайте да искате всички необходими документи и да проверявате информацията. Никой няма да ви се обиди, защото хората, които наистина се нуждаят от помощ, също не биха искали да дарите на някой измамник.

И не се отказвайте. Благодарение на вас всяка година десетки и стотици хора получават шанс за живот. Струва си.

Тази връзка не е просто генетична, тя е кармична. От момента, в който му връчат розовото вързопче, мъжът става едноличен собственик на дъщеря. Толкова едноличен, че ви е трудно да се доберете до момиченцето дори, за да го накърмите. Забелязвате, че таткото е в състояние да стои с часове край креватчето на бебето? В този момент той не чертае бъдещето му, не мисли за отговорностите си на родител. Не, просто се наслаждава на фината си ювелирна изработка. Какво съвършенство е постигнал с… тези две ръце!
Едва проходило, момиченцето обсебва напълно личното му пространство и време, но мъжът не роптае, напротив с удоволствие препуска из жилището яхнат от ненагледната дъщеря. Търкаля се по пода, защото тя е поискала да си играят на топки за боулинг и става все по-недостижим за собствените ви претенции към него като съпруг.
Постепенно нещата загрубяват, малката обсебва вашата страна на спалнята, а вие с подвита опашка, си завличате завивките в детската, защото дамата иска да спи при баща си, понеже имат да си говорят тайни неща.
Сигурно ви е направило впечатление, че по време на разходка никой от тях двамата не ви забелязва. Бащата и дъщерята се мятат от атракция на атракция, напълно самодостатъчни. Той е най-големият и щедрият мъж, който е виждала през тригодишния си живот, защото я носи на раменете си; пуска я на влакче по 6 пъти и бяга успоредно на релсите, да не би случайно неговото момиченце да се уплаши или отегчи – трябва да е наблизо, за да реагира.
Ненагледната тръгва на училище и по някое време звъни на баща си:
– Тате, Мишо каза, че иска да ме целуне!
– Сега идвам! – отговаря бащата.
Само ироничният поглед на майката го възпира да не отиде да бие два шамара на оня самозабравил се келеш.
Идва време да съпровожда дъщеря си по извънкласни форми – чудесна възможност да са заедно, защото не са се виждали от 4-5 часа и имат толкова много да си споделят.
Тя е балерината на татко, акробатката на татко, пианистката на татко и каквото друго малката жена си пожелае да бъде.
Бащата е недостижим в невръстния й рейтинг. Той е човекът, който я води и посреща всеки ден от училище, нищо че междувременно е станала на 14 години. Той е мъжът, на когото звъни, за да каже, че е пристигнала някъде, или че се разхожда с приятелки и типично по женски (без никой да я е учил) го рекетира:
– Нали ще дойдеш да ме вземеш?
Ще я вземе, разбира се, ако трябва и от другия край на света!
Всъщност бащата й създава здравословни навици – мъжете са силни, тяхното предназначение е да те носят – първо на раменете си, после на ръце, и го правят, защото си безценна. На тях може да се разчита, те посрещат и изпращат – това им е работата, те задоволяват малките ти шопинг забежки, те те обичат без уговорки и претенции, те са ти верни и са само твои, докато искаш да бъде така.
Животът на момичето си тече, а този на баща му се е слял с неговия. Таткото планира бъдещето – ще я научи да кара кола, за да вземе книжка, веднага щом стигне разрешената възраст. Тя трябва да е самостоятелна, да не чака някой напушен идиот да я вози. Тя трябва да е силна, да се научи да вярва и разчита само на себе си, да не се връзва на тъпи мъжки номера (които някога баща й с успех е лансирал), изобщо за какво са й тези мъже, не й трябват, има си баща. Сигурно от един такъв баща е измислен феминизма.
Таткото с тревога се подготвя за момента, в който ще трябва да дели любовта на момичето си с друг мъж. Отпъжда досадните мисли – има време… докато навърши 35… Всъщност 40 не беше ли новото 20? Майка й на колко беше, когато ние… Сеща се за майката. Къде е тя, беше тук някъде… преди години?
Жената обаче не страда и не ревнува. И тя е била татково момиче. Знае колко е важно да има поне един мъж, за когото да си единствена.

Автор Янка Петкова

В шопинга, както и в живота, има абсолютно несъвместими комбинации. Една от тях е Скорпион-Дева. А когато става дума за майка Скорпион и дъщеря Дева, нещата излизат извън романтичната представа – как е хубаво да си имаш момиченце и да ходиш с него на пазар, козметик и маникюр.
Защо е толкова сложно пазаруването в тази „колаборация“?
Скорпионът е експанзивен, може да бъде забелязан в магазин само ако търси нещо конкретно, обиколките просто за да се запознае с текущите намаления и нови предложения не са му любими. Купува бързо, възможно е дори да не огледа прецизно стоката, която е избрал. За прецизното си има Деви. Ако търсите пълния антипод на Скорпиона в пазаруването, това е точно Девата. Можете да я оставите в търговския обект и след година да я потърсите отново – там ще е. Влезе ли в магазин, за нея времето, пространството, датата, месецът и годината стават абсолютно незначителни величини.
След това обширно уточнение да се върнем на конкретния случай. Скорпионът и Девата ще пазаруват. Половин час преди уговореното време дъщерята сезира майка си по месинджъра, че е време да се приготвя. Може би трябва да споменем, че въпросният магазин е на пет крачки от жилището. На въпроса на майката как точно трябва да се приготви, дъщерята отговаря, че вероятно трябва да се облече. Родителката саркастично отбелязва, че гола вкъщи не стои. Обяснението не е убедително за дъщерята Дева, за която отиването до същия този магазин е повод да се облече „официално“, да се среше, може да нанесе и коректор на някоя появила се кой знае откъде пъпка (при цялото това мазане с всякакви противопъпкови препарати), няколко капки парфюм и евентуално тогава да сметне, че е горе-долу готова. Възрастната Скорпионка не изпада в такива подробности. Просто взема портмонето си и зачаква дъщерята. Тя се появява на входната врата, но не е готова веднага да тръгне, защото трябва да се среше, тъй като през последните 10 минути в колата прическата й е претърпяла драстична деформация. Двете най-сетне се упътват зад ъгъла. Вървейки, майката прави изричната уговорка, че ако се забавят повече от час, ще се прибере и ще остави Девата на съмненията й. Това не произвежда кой знае какво впечатление на дъщерята, която внимателно е планирала всичко. Когато трябва да организира другите, тази Дева е пределно педантична, нещо което не се случва, когато трябва да организира себе си. Влизат в магазина, майката опитва да разкаже още на входа как ще протече пазаруването, но дъщерята мълчаливо пропуска предсказанията й покрай ушите си. Няма нищо по-интересно и вглъбено от Дева, която избира какво да си купи. В случая става дума за някакъв продукт за коса, защото последната все не придобива желания силует. Само преди седмица, след внимателна двучасова селекция, детето си е купило 7-ия поред шампоан. Все не може да попадне на продукта, от който косата хем няма да е бухнала, като всяка нормална чиста коса, хем няма да се омазнява на втория ден, от друга страна трябва да се сресва лесно, от четвърта – да не стои като сресана. Изобщо толкова е сложно, че майката не вижда решение. Но така или иначе вече са в магазина за козметика и Девата изпада в потребителска еуфория. Всеки продукт бива внимателно проучен – маската не трябва да съдържа алкохол, майката не знае защо; никакви химически съставки (!?), проверява се срокът на годност, следва дежурният въпрос към родителката, която никога не е давала индикации, че разбира от козметика: „Тази марка добра ли е?“ или другият любим: „Дали по-скъпият продукт е по-качествен?“ И на двата въпроса майката от години дава един и същ отговор: „Не знам.“, но това не пречи дъщерята да й го задава винаги като за първи път. След половин час, жената, която е заседнала край парфюмерията и пръска аромати върху тестери, за да убива времето, вече проявява първи признаци на нетърпение. Заявява, че ще си тръгне. Това между другото не е прецедент, защото вече се е случвало след едночасов престой в дрогерия да напусне под обвинителния поглед на девойката. Тя самата се прибира два часа по-късно с продукта, който е избрала в първите 10 минути. Но Девата никога не купува спонтанно. Тя избира, сравнява, чете етикети, опитва текстури като в транс. Заради такива като нея е измислено работното време. Иначе нищо не би могло да я изкара от магазина. Затова поставена в същата ситуация, майката като вече опитен играч, привидно спокойно обяснява за втори път, че търпението й е на изчерпване. Това все пак има някакъв катализиращ ефект. Детето се забързва и след… само 20 минути е готово с избора си. Оказва се, че покрай маската за коса, си е харесало и маска за лице, сух шампоан и още нещо, за което майката вече не се сеща. Двете отиват към касата, където ги посреща зарадваната от приключилия им пазар продавачка. Плащат най-сетне и си тръгват. По пътя обратно, Девата, която е прихванала от самоиронията на Скорпиона отбелязва, че всеки път продавачките я гледат все по-състрадателно. Сигурно си задават въпроса, кога при тази пълна липса на ефект от употребяваната козметика за коса, тя най-сетне ще се откаже.

А Скорпионката, която може да е критична към детето си, но не понася други да го критикуват, отсича: „Това си е наша работа. Ще идваме колкото си искаме… и ще стоим колкото си щем!“

…или 14-те фази на 14-годишните…

 

  1. Дънки!

Мътен поглед под настръхналия бретон, вирната брадичка и тон, който смразява въздуха помежду ни: Да изхвърлиш всичките ми рокли! Аз да не съм бебе! Искам 3 чифта дънки и нищо повече!

 

  1. Тениски!

Налудничав поглед под щръкналата коса, подскачаща усмивка, замръзнала в идиотски ентусиазъм, която твърди, че най-нормалното нещо на света е да си с къс ръкав на някакви си 3-4 градуса.

 

  1. Адът – началото

Август. 40 градуса. Над тениската има вълнен суичър с дълги ръкави, които непрекъснато се опъват все по-надолу и по-надолу.

Отговорът, който бълбука от топящото се насреща ми лице е: Защото ръцете ми са дебели.

 

  1. Адът – ден втори

Август. 41 градуса. Над тениската и над вълнения суичър, върху останалата почти  наполовина от топенето глава, се мъдри шапка, нахлупена до веждите.

Отговорът, който капе от спаружения мозък е: Защото ушите ми са големи.

 

  1. Адът – ден трети

Над дънките се увиват дълги чаршафи в стил отмъщението на арабския шивач, които покриват тялото от кръста до обувките.

Отговорът, който мумифицираната грешка на модата измучава е: Защото краката ми са криви.

 

  1. Адът – на кой-му-пука-кой-ден-е-всички-ще-умрем

В коридора ме блъсва тяло с възглавница на мястото на главата. След отмерения в четири октави мой крясък, задгробният глас ме успокоява, че така ще е само докато пъпката на носа изчезне.

 

  1. Черно!

Високомерен поглед оглежда с отвращение белия  ръб върху иначе чисто черната риза и с фалцета на Адам Лопес пита: Да нося тая шарения?!? Секунди по-късно, гласът е овладян в регистъра на Джо Кокър и отсича: И искам стените и тавана в стаята си черни.

 

  1. Шаренко!

В ирисите й се въртят гигантски калейдоскопи, докато разглежда гардероба ми. Звънко гласче невинно пита: Може ли и тази риза, а и това потниче. А и само тази блуза! Егати на този шал как му се връзват точките с петото цветче от горе надолу върху любимата ми тениска. Може ли да го взема само за днес? Моля, моля!

 

  1. Рокли!

Настръхнал поглед, свирепо изражение и глас, който сигурно е трениран в периодите на пребиваването в ада: Каааааак дънки? Аз и дънки???????? С тееееееези бедра!!!!!!!!!!!!!!!! Забрави! Искам 5 рокли и да изхвърлиш всичките дънки.

 

  1. К-к-к-к-кифла

Карамелен поглед, който бааавно тече върху тоалетката ми, полепва всичко, което му е  необходимо, а то е цялото й съдържание, и го отнася завинаги със себе си. Време прекарано в гримиране: 12 часа; време, прекарано във във възхита от себе си – 24 часа.

 

  1. Мy precious

На кой му пука за погледа, пъпките, ушите, лактите, колената и дрехите изобщо? Открили сме, че имаме коса!  Тя се мие през два часа по часовник, суши се така, все едно е последното глухарче на планетата, всяко косъмче се селектира с ловкостта на неврохирург, а огледалата са настроени като андронен колайдер, с цел всяко оглеждане да увеличава дължината й с 5 см.

 

  1. Момичето на татко

Изземват се всички тениски, блузи, шапки и аксесоари с емблеми на рок групи от родителя и се отвръща се едно небрежно: Нали не се сърдиш?

 

  1. Опицвет

Поглед на луд гений, който аха-аха и ще открие как от единия кран на чешмата да тече гланц за устни, а от другия – течен шоколад. Брой избрани дрехи, с които ще бъдем през целия си живот и останали след безмилостната селекция – 100. Брой изпробвани вариации и комбинации с тях на минута – 1000.

 

  1. Амнезия

Вой от дълбините на гардероба, който е брутално изкормен и вътрешностите му се въргалят върху пода на стаята: Мамоооооо!!!!!!!!!!!!!! Къде са ми дънкииииитееееее????????

Възпитанието на детето ви е започнало с думите:  Не мляскай, докато сучеш!;  Постави биберона си внимателно върху салфетката!; Кажи „Извинете!“ за препълнения памперс!

За вас  добрите обноски и етикетът са като въздухът и вод(к)ата?

Кредото в живота ви е какво ще кажат хората?

Тогава следните редове са за вас.

Казвате, че това не ви засяга? Ама моля ви се – къде ви е възпитанието!?

През  първите 4 години от съвместния си живот, с дъщеря й бяха овладели  всевъзможни форми на учтивост – поздрави, извинения, обръщения, комплименти. Разбира се при усвояването им, се редуваха канския рев на детето и заканите на майка му ”ще те спукам от бой”, но това се случваше единствено и само вкъщи и най-много пред 2-3 етажа от съседите. Навън отношенията им бяха съвършени. Момиченцето беше съвършено! Не захаросана принцеса или кичозна кифла; не срамежливо или гледащо из под вежди дете; не досадна лепка или високомерна ку… кла. Не! Тя имаше съвършените обноски, маниери, бисерно глас и личице с разбиращи и чувствителни очи.

Майка й бе израснала в малко планинско градче, със съседи, които можеха да ругаят час и четиридесет минути без да повторят епитет, а най-големите зевзеци редовно й показваха как да направи костенурка с пръсти. Момчетата хвърляха камъни по прозорците й, за да крещят неприлични предложения, когато тя отвори. Нощем бъдещата майка четеше Джейн Остин и мечтаеше за  нейните обноски, нейните рокли и нейните мъже.

През годините, майката тъкмо го беше докарала  донякъде с обноските, роклите и мъжете,  когато изведнъж се събуди с бебе, безформена тениска и 40 кила отгоре. Е как се понася всичко това? Трябваше й  утеха, която да  компенсира пропуснатото в живота сега, преди и завинаги.

И така, детето се обличаше в най-скъпи и стилни дрехи дори когато отиваха до кварталния магазин или площадка.  Съсипването им беше повод за радост, защото ще могат да се купят все по-нови и хубави. Хората извръщаха глави след момиченцето, а майката преливаше от възторг и се вдъхновяваше все повече и повече.

Четиригодишната дама можеше да чете, да пише кратки разказчета, да благодари и да се извинява на 7 езика. Посещаваше всевъзможни уроци и занимания – четири вида спорт, две ателиета, една театрална и три музикални школи. Всяка вечер двете с майка й правиха разбор на събитията от деня – добро ли е било държанието й, допуснала ли е някъде грешка, обидила ли е някого, била ли е достатъчно вежлива и отзивчива. Имаше още много какво да се желае, затова майката направи табло с предстоящи постижения и отмяташе всяко от тях с голяма червена точка срещу му.

Празнуваха искрено всяка победа срещу грубостта и варварството, които изобилстваха при другите деца. А когато се случеше съвършеното дете да постъпи „просташки”, според майката, тя изпадаше в истинска ярост. Съседските епитети от детството й напираха да изпълнят деликатната й душа, но тя ги смазваше с всички сили и за равновесие крещеше на детето си, че ще го спука от бой, ако продължава така, защото нищо добро не го чака, ще пропадне като всички варвари наоколо, ще бъде неинтелигентна и ограничена до края на живота си. После се овладяваше, извиняваше се на всичките 7 езика и продължаваха с големия план на живота си.

Един безгрижен ден, към края на четвъртата година, двете се разхождаха в парка с езерото, хванати за ръка, с еднакви рокли (майката беше свалила всички възможни излишни кила, за да не излага детето си), малки чантички в свободните си ръце и обсъждаха екзистенциалния избор на Малката Русалка. Стигнаха до детска площадка с голяма пързалка и детето дискретно погледна майка си, тя кимна и проследи с възторжен поглед как дъщеря й се носи плавно като една малка Жаки Кенеди сред плебса.  Докато я наблюдаваше, в главата й нахлуха думите, които чуваше непрекъснато  през последните месеци от съпруг, роднини, приятели, от всички: Прекалено много бдиш над нея; Все едно се опитваш да я дресираш; Остави детето на детството му; Намери си друга работа; Задушаваш я; Не може да гледаш само в нея и през цялото време.

Въздъхна дълбоко – какво ли разбират те! Но като обходи с поглед всяко кътче на площадката, прецени наклона и обезопасеността на пързалката, процента агресивни деца и неадекватни родители, реши че може да опита и да насочи погледа си другаде. Обърна се и се загледа в езерото. Спомни си спокойствието и равновесието на водата, безгрижието на лодките, щастието да принадлежиш само на себе си. Започна да потъва мислено в тази вода, в тръпчивите  спомени, в забравените си желания. Потъваше все по-дълбоко и безстрашно в себе си, поемаше дълбоко въздух и се гмурваше още по-навътре. Почти се докосна до безметежието отпреди четири години. Отпускаше се все повече и повече, докато изведнъж не се сепна от внезапната суматоха зад гърба си. Чу викове и плач на деца, майки крещяха, някаква жена говореше на фалцет. Докато се обръщаше, като на забавен каданс, започна постепенно да различава думите и кадрите.  Гледката беше повече от апокалиптична. Около 6-7 деца се бяха яхнали едно друго някъде по средата на пързалката, други се спускаха отгоре и акостираха върху купчината тела по средата, а в основата, запретнала копринената си рокля неприлично високо, собствената й дъщеря се бе хванала с две ръце за перилата и се катереше нагоре, обратно на движението, непозволявайки на никого да финишира пързалянето си. Победоносна усмивка бе застинала на лицето й, очите й светеха дяволито, а финесът и елегантността се бяха изпарили напълно. Докато мозъкът й обработваше гледката, в ушите на майката долетяха и разпознатите фалцетни думи на жената, която издърпваше детето си от купчината тела:

– Така е като нямат майки тези деца!

Няколко минути по-късно, детето обикаляше в пълно отчаяние около изпадналата си в истерия майка, представляваща куп горест върху най-отдалечената от местопроизшествието пейка. Жената ридаеше толкова силно,  толкова печално, толкова жално, че детето забрави всички извинения, всички думи на съжаление, всички изрази на родния и чуждите езици; всички възможности за реакция и единственото, което уплашеното му, засрамено и скръбно от пълното съсипване на майка си съзнание успя да изговори беше:

– Мамо, моля те, мамо, не плачи, моля те, не плачи вече, моля те, не плачи, не плачи, иначе… иначе… иначе…  ще те спукам от бой!

 

Автор: Ина Зарева

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам