Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Нали не сте забравили конкурса ни с Ивелина Чолакова за най-интересна ученическа история. Ето и разказа на Росица Кънчева, която все още е прекрасна ябълка и не само си намери истинския принц, но вече е мама и на двама малки принца. Забавлявайте се.

Имало едно време една принцеса. И един принц. И един подготвителен клас, който принцесата трябвало да мине, за да я допуснат на следващото стъпало.

Или иначе казано, една много влюбена осмокласничка трябваше да не мисли за принцове, а за уроците си J Или поне така казваше класната й, г-жа Александрова.

През далечната вече 1996г. ме приеха в най-елитното за онова време училище в гр. Перник – Езиковата гимназия. И то с най-желаният тогава западен език, а именно английски. Ужасно много се стараех да бъда отлична ученичка, но заедно с това дяволите в главата ми бяха постоянно и налудничаво ме тресяха всички видове тийнейджърски хормони. В училище бях прилежна, тиха и затворена – ангел, но извън това, и особено в петъчните и съботни дискотеки, моя милост беше всичко друго, но не и тиха. И досега май съм си така, винаги в мен са живеели повече от една жена.

Та така. За да преминеш заветния подготвителен клас, или общо взета една нулева година, в която четеш, пишеш и мислиш на английски. Говориш. Сънуваш дори… Трябва да минеш два изпита в края на годината, за да минеш в осми клас, след което предстоят още 4 години. Или както казах, първата година си беше нулева. Имахме по 6 часа английски на ден или общо по 22 часа в седмица. Много ми е забавно като някой ме пита тук в Бостън (понастоящем тук пребивавам), дали зная английски. Не! Никак даже. Върни се на по-предното ми изречение J

В класа ни почти всички бяха много добри или отлични ученици. Двойки и тройки нямаше почти. Всички бяхме прилежни и устремени, уважавахме се, както и уважавахме учителите си. Да, това беше само преди 20 години! Класната ни беше и преподавателят ни по английски език, който както казах учехме денонощно. Г-жа Веселка Александрова. Млада, амбициозна, любознателна, понякога ни беше повече приятел, отколкото учител, но и доста често беше много строга и не ни позволяваше много да шаваме в клас. Даже никак.

Един ден ни разказваше случка за нейна ученичка, дето уж ходела на зъболекар често и отсъствала от часовете, и накрая какво се оказало. Ми девойчето взело, че забременяло. Ужас! Така ни плашеше тя, малките, наивни и невинни девойки от последните редове. Да не ходим на зъболекар! 

По същото това време бях приключила една много красива връзка, и се бях впуснала в нова авантюра. Младежът учеше в съседното училище и понякога прибягваше до моята Езикова Гимназия. Прибягваше и ме чакаше пред училището кога с роза, кога с писмо, собственоръчно написано, с подпис: „Винаги твой, Д.“ Ми топеше ми се сърчицето, как да ви кажа. Онова време беше лирично, красиво, нямаше мобилни телефони, интеренет и никой от никъде не се тагваше. Никой не знаеше, че в часа по музика избягах със същия този Д. и ходихме до тях, където се натискахме цял час. До следващото междучасие. И никой не знаеше къде съм, когато реших да избягам, или по-скоро както беше модерната тогава дума „да се чупим от час“ , да но в часа по английски на г-жа Александрова. Отсъствия до тогава нямах. Всъщност ме нямаше цели 80 минути, което се броеше за един блок или почти два часа. През тези два часа се целувахме в едно кафене, не далеч от гимназията, на по чаша кафе и много фасове, така беше модерно. Не купувахме фрешове и сокове, нито вода. Само чисто, тръпчиво кафе и много цигари. И много целувки. Не можехме да се разделим.

Когато свършиха тези 80 минути, като пияна се занесох към класната стая, за да си прибера раницата и вещите. Но каква изненада! Вътре ме чакаше класната и няколкото ми верни приятелки. Направо се в-ц-е-п-е-н-и-х. Сякаш ме чакаше майка ми посред нощ и ме питаше къде аджеба съм била до 4 часа. Същия страх, че и повече.

„Е, къде беше, моето момиче? „

Почнах да мънкам нещо неразбираемо.

„Ами аз, такова, една приятелка…“

„Аха, и ти май при зъболекаря си била“ – усмихва ми се класната, ама после изведнъж стана строга. – „Само че нали знаеш, че така няма да си вземеш изпитите с тая любов по никое време“…

Не било време за любов. Ама аз бях на 14 години. За какво друго да мисли едно момиче, освен за някой 16 годишен хлапак. При това вечно мой! Но залегнах здраво над уроците и след няколко месеца доказах на класната, че освен любовта, и английският ми се отдава доста. Бях една от 5-6-те човека с отлични оценки на тестовете в края на годината и ура – минах в осми клас. Принципно всички минахме, защото както казах, всички бяха много добри, но тогава успях да си докажа и на себе си, и на майка ми и на класната, че еднакво добре съчетавам и двете неща. Майка ми така и не проумя с годините как точно имам постоянно гаджета и постоянно добри оценки, но такава си бях – малка перфекционистка, която прерасна в голяма такава!

Накрая като отидох за бележника си в края на учебната година, класната ми се усмихна и ме поздрави за отличния успех, но не пропусна да отбележи –  „И все пак внимавай, Роси, че хубавите ябълки прасетата ги ядат!“

Внимавах. Ама си ме нахапаха доста. Онзи вечно моя замина някъде в чужбина и се ожени. Имаше и други вечно мои, за малко.  Докато не си намерих и аз моя принц, на който му изглеждам една съвършено оформена, много хубава ябълка!

Оказва се, че дори Ева Стоева е била лошо момиче и за малко да й намалят поведението Ей, ама как треперехме едно време от това „намалено поведение“. Ева, благодаря ти за страхотната история.

Най-„парещият спомен“ от учението ми е, когато щяха да ме изключат от Музикалното училище в 9-ти клас.
Тогава учех в Пловдив. Там музикалното е в едни стари сгради, /не знам дали и до днес е така/, които не бяха с централно отопление.
В стаята имахме желязна печка с твърдо гориво.
Един хубав ден, в голямото междучасие си гризях солети, когато момичетата в стаята почнаха да пищят.
Оказа се, че под печката наднича изгубило се малко мишле.
Девойките изпонаскачаха върху чиновете, а аз се запътих със солетката към мишока.
Той изглежда, беше съвсем мъничък и глупавичък още, и тръгна след солетката, която провлачих под печката.
В момента, в който се показа целият, аз го сграбчих и…
Писъкът в стаята стана още по-силен. Вратата се отвори.
Вътре влетя зам. директорката на музикалното и попита запъхтяна:
– Какво става тук?
Скочих с мишлето в ръка и и отговорих:
– Нищо! Едно мишле, другарко! – и отворих шепа, за да й покажа животинчето.
За моя зла участ, мишокът се уплаши и ме захапа за пръста в този момент. Аз си тръснах ръката, за да ме пусне и той отлетя… в лицето на „другарката“…
На свой ред, тя изпищя, тръсна го и изхвърча от стаята…
В следващия час ме извикаха при директора. Той ми се скара и каза, че свиква учителския съвет, а аз трябва да извикам майка си, защото смятат да ме изключат
Е, мама дойде на следващия ден от София. Разбира се, последва разговор на директора с нея, и понеже тя беше уважавана оперна певица, решиха, че само ще ми намалят поведението първия срок… Вторият ми го вдигнаха, за да може да си дойда в софийското музикално
И така се отърваха от мен ;)))

Тези дни имаше най-различни и понякога съвсем противоречиви коментари за първия учебен ден и изобщо за цялата лудница около започването на учебната година. Краси споделя с нас своите лични впечатления от училищните тържества у нас и в чужбина. Нейната дъщеричка е учила вече в три държави. Изключително ценен опит :) Пожелаваме й успех!

За добро или лошо дъщеря ми за пет години смени 3 училища в 3 държави.

Размислих се тези дни за първия учебен ден – къде се чества по-добре, по света и у нас. Ето личния ми опит. Първи клас посрещнахме в България, беше хубаво и трогателно, въпреки че винаги може повече. Не знам наистина в този ден кой е по-развълнуван – детето или родителите? Луда еуфория беше да купим най-розовата раница и всички 565 моливи, острилки, гумички, тетрадки, подвързии (които задължително после се оказаха не по размер за странните и нестандартни учебници и помагала). Да изберем тоалета и обувките за първия учебен ден и да накупим нови дрехи за цяла година занапред. Всичкото това тичане донякъде ми уби радостта, че детето ми тръгва на училище. Треска ме тресеше и постоянно й повтарях да внимава, да не тича по стълбите, да не си загуби чантата. О, да не пропуснем, че в България вече е и почти задължително всяко дете да е с телефон, защото останалите родители вече са купили и няма как да останем по-назад.

Но на 15 септември вече нищо нямаше значение, виждах само моето пораснало момиче, което изгаряше от нетърпение да стане ученичка. Емоцията беше огромна и за двете ни. Не искам да се впускам в подробности около всички празници през годината, наясно сте, то не са Коледи, национални празници, празници на буквите. Дойде време на завършването и тук вече ми дойде повече празнуването. Тогава разбрах как от години се организират празненства в ресторанти за завършването и то на всеки клас. И до сега не мога да си го обясня кому беше нужно това чудо. Ама как да откажа на детето. Ресторант – истински, с куверт почти като за сватба! Така и във втори клас, пак плаках на първия учебен ден и пак бях в потрес от празника за последния. Само че този път не отидохме, защото мястото беше квартална кръчма, която никак не ми се стори подходящо заведение за осемгодишни дечица. Не, благодаря!

 

На следващата година дъщеря ми посрещна 15 септември в Испания.

Родината на вечните фиести, нали така? Само че сега ще ви кажа, че това не е вярно! Родината на вечните фиести е България! В Испания няма тържество за първия учебен ден, няма тоалети, цветя, няма почерпка – пълна скука би си казал човек. Родителите си изпращат децата до оградата и чао. И сякаш това не е достатъчно скучно, ами дори не искаха ние да купуваме каквото и да било, а събраха една съвсем незначителна сума и общо, с отстъпка купиха на децата всички помагала, папки, листчета, учебници. Как не ги е срам, да ни отнемат удоволствието от блъскане по книжарници и магазини. Празниците през годината компенсираха липсата на първия ден, имаше достатъчно приятни и непретенциозни събития, на които всички истински се веселихме. И нито веднъж за 2 години децата не бяха водени на ресторанти, всички тържества бяха само в училище. Всеки носи храна и напитки, пускаме музика и купонът е готов. Познайте дали детето беше разочаровано, че празнуват рождените дни в парка и храната е от вкъщи вместо от Макдоналдс! В Испания няма детски центрове за рожден ден, където оставяш една средна работна заплата за 2 часа и после бързичко ти показват вратата, за да започне следващия „купон“. Завършването също се отпразнува в класната стая, украсена подобаващо, отново с музика, леки закуски и сок.

Тази година вятърът ни отвя към друга дестинация и видяхме как учат в Германия.

Ето тук вече скуката е тотална! Пак няма тържество , няма красиви рокли, дъщеря ми, която е истинска суетна и красива млада дама дори беше леко възмутена, че били с клинове и обикновени фланелки. Тук се оказа и ужасно скучно и за майката, защото отново всичко предоставиха от училище, искаха само химикал и молив от нас. Ама, хора аз как да разбера, че имам ученичка, ако не измина поне 10 км в търсене на помагало или подвързия? Тази година дори не я изпратихме до оградата, защото децата ходят с училищен автобус! Този път малко си поплаках на прага, защото детето ми тръгва съвсем само, в непозната страна с чужд език. Но тя пък беше толкова щастлива с новите си приятели и горда, че е самостоятелна. Децата свикват с новото много по-лесно от нас.

А аз още не мога да преглътна, че извън България няма цветя за учителката, че няма тържествено посрещане със звънец в ръка на входа на вратата, няма кой да излее вода на децата за късмет! Но на различните места по света винаги намираме и нещо хубаво! Вие преценете къде е по-добре!

Снимката е предоставена от Краси.

Автор: Ина

В четвърти клас съм. Провесила съм краката си през най-високия училищен прозорец, плача и правя уговорки с Бог: „Виж сега, ако мама умре от този рак, аз ще се скоча от тук. Щом е лошо да скоча, значи е лошо и мама да умре. Ако не искаш да го направя, не ми я взимай!”

 Лени Рафаилова ни разказва за истинското приятелство, което побеждава разстоянието и времето. Много истинска, тъжна и красива история. Благодаря ти, Лени!

Мичурин. Сякаш много отдавна. Аз- за първи път на море след четири години отсъствие.

Изгоряла и с 39 градуса температура. Учителката ми по биология ме маже с Дефламол от буркан. Лепи марли по гърба ми и ме хока. Аз хлипам и пустосвам собствения си инат да не се намажа с плажното масло, когато му беше времето. Притворила съм очи и въпреки болката се подхилквам. Още с пристигането си в лагера, една групичка бесни мацки-хулиганки измъчихме биоложката да ни пусне до кея…да скачаме от кулата. И тя, женицата, иска-не иска, дойде с нас, да не ни счупи хатъра. Помня..Покатерила съм се по ръждясалите железа, стоя и гледам под себе си синьо-зелената тъмна вода. Слънцето капе по нея и се стича в прегръдките ѝ. Аз се вълнувам, не ме е страх да скоча, но ми харесва да се взирам в морето. Някой се изкачва до мен. Момиче, с пепеляво руса коса и закачлива усмивка. Запознаваме се. Тя- Луиза, аз Елена. По-късно станахме Лизи и Лени. двойно Л. Там я срещнах за първи път и така ще я запомня завинаги. На високото, над морето, със слънцето и шума на вълните, с босите крака и ръждясалия винкел.Прекарахме страхотни две седмици, въпреки моето изгаряне и доволното дежурене в стола. Не си разменихме телефони и адреси. Не помня защо.
След година се озовах в Бастилията. Това е може би най-забележителната гимназия в София. Гледам по списъците в кой клас са ме разпределили и неочаквано до мен съзирам познати дяволити очички, които се взират в същия този списък. Оказва се, че сме в един и същи клас. Така започна всичко. Така започна нашето пътешествие, което едва ли някога ще свърши. Бяхме на по 17 години, когато тя замина с майка си в Австрия и остана да учи там, За мен липсата ѝ беше драматична. Усещах се сама, загубена, изгубена. Всички ми бяха чужди, престорени и глупави. Тя вече не беше до мен за да ми се присмива на смешната пола, с която съм решила, че мога да впечатля Емил, не беше, за да ми каже, че обиците ми са ужасни или че съм прекалено разрошена. Ягодите с кисело мляко вече не ми се услаждаха така, както с нея. Седях на чин. Повечето време сама. С нея често седяхме на пода, върху раниците.Класът ни беше голям и в някои часове нямаше достатъчно столове. Сега имаше един повече. Много страдах и пишех. Много писма. Крояхме планове. Искахме да отидем на концерт на Гънс, във Виена. Тя ми разказваше за всичко, което я впечатлява, за всичко, което я дразни или натъжава. Сърдеше ми се, че драматизирам и страня от съучениците си. Натякваше ми да престана да се тюхкам по въпросния Емил, ами да взема да направя нещо. Аз естествено нищо не направих. А Емил си намери гадже. Туй-то.
През лятната ваканция тя си дойде за няколко дни. Срещата ни беше на Софийския университет. Помня лепенката на врата ѝ. Беше отслабнала и в чудесно настроение. Трябваше да се върне във Виена за някакви изследвания, нищо сериозно. Така ми говореше, а аз не ѝ вярвах. Тогава я видях за последен път. Беше август, а аз изпитах студ. Винаги са ме преследвали предчувствия и добри, и лоши. Продължих с писмата. Намерих приятели сред съучениците си и Лизи беше доволна, че съм престанала да се държа като завършен идиот. Когато питах какво се случва с нея, тя ми отговаряше, че я лекуват и всичко ще се оправи. Скоро обаче в думите ѝ проникна страх. Чувах го и го усещах. Виждах го и по на места размазаното мастило на химикалката..Тя ме лъжеше, а аз исках да вярвам в лъжите ѝ. Линиите на буквите спряха да бъдат точни и ясни, все повече се пречупваха и удължаваха. Все повече разбирах, че на концерт на Гънс няма да отида..с нея. А без нея не исках. Един ден получих писмо от майка ѝ. Лизи вече не можела да движи ръцете си, но искала да ми напише писмо. Не за сбогом, само за довиждане. Пазя го. Двадесет и три години вече. В него всичко е светло и хубаво, и детско. Там е тя,там съм и аз. Там са усмивките, сълзите и сополите ни. там са ни лудите мечти и надеждите. Там съм с онази шашавата пола и грозните обици, там е тя и яде ягоди, нахилена до ушите, със скъсани дънки на пода зад последния чин.Отиде си на 17, в деня след рождения ми ден. Не би могла да стори друго. Притежаваше завидно чувство за хумор.
Днес вървя из централните гробища и не знам изобщо какво правя тук. Адски е кално,а дъждът и виелицата са съборили дървета върху гробовете. Паднали кръстове, разпилени увехнали цветя, парчета от мрамор и кал. Гъста и лепкава. Като смъртна тъга. Намирам гроба ѝ след дълго обикаляне и оставам малка свещ да гори до паметника. Отдавна никой не е идвал тук. Аз също. Защото не вярвам в гробища и ковчези, и в смъртта не вярвам. Тя замина някъде, може би далеч, а може би не чак толкова. За мен тя е извън времето,извън времето на часовника ми, на деня и нощта, извън времето което ни владее. Тя си беше инат и не обичаше никой да владее нито мислите, нито душата ѝ. Вироглава и непримирима си дигна чукалата и замина. Мъката е за тези, които останаха. За мен. Ето, минават си годините,но спомените не бледнеят, а сякаш се покриват с патина, от която стават даже по-силни и ярки. Няма да плача. Прощавай, приятелче! Някой ден ще слушаме заедно Гънс, когато ти дойда на гости. Извън времето. Засега оставам тук, имам още неща да свърша, преди и аз да си бия шута. Обичам те. Помня те. Обещавам да си купя нова пола и някои по-модерни обици. Знам, че се смееш сега. Ягодите не изчезват от пазара и през зимата, дано да намеря вкусни. Пуши ми се. Чао, миличка!

Автор: Елена Рафаилова

 

 

Можете да прочетете още от Лени в блога й.

Разказвала съм ви как с Ванката се намерихме в гимназията. Хората са доста скептични за бъдещето на подобни ранни бракове и ученически връзки, но аз познавам доста семейства, които са се влюбили като ученици и са заедно и до днес. Понякога си мисля, че може би е по-лесно да изградиш доверие, когато все още не си обременен от раздели,

обиди и разочарования. Освен това на онази възраст човек е такъв, какъвто е, не се е научил и не изпитва необходимост да се надскача, да си слага маски и да се представя за нещо повече. Затова и го обичаме истински, с всичките му дразнещи качества и дребни недостатъци. А той не се натоварва от необходимостта да се доказва постоянно. Ето още една история за ученическа любов, която ни разказва Юлита.

Ще споделя една забавна случка в гимназията. Онова училище, което мразех в първия ден, защото не се преместих там по свое желание и което се превърна в най-прекрасното място за 4 години напред и мястото, където срещнах любовта на живота си.Никога не съм била гениална по математика. Истината е, че постигах повече с труд и постоянство, не съм от хората, които се отказват, дори, когато е трудно. Да, логиката и смятането са ми силна страна, но синус и косинус са друго нещо. Та, с това усърдие на пчеличка, бях почти отличничка по точните науки. Класната ни, един прекрасен човек, беше математичка. Разбираше жената, че от цял клас, петима души учат и носят останалите двадесет и петима на гърба си, но упорито се стараеше да ни предаде алгебрата и геометрията и току ми пишеше под контролното – от теб са преписвали този, този и този. Аз не преписвах, но от мен цяла редица връзваше по някоя задача и как ще се откажа? Хем любимия стоеше пред мен и трябваше да го спасявам, хем другите ми бяха приятели и така, аз петица или шестица, назад и напред в редицата до тройка, докарвахме нещата. Един ден имахме контролно по математика, първи час. 7.30, още тъмни зори. Обикновено ходех 15 минути по-рано, сакън да не закъснея. Е, по всички закони на всеобщата гадост, тази сутрин се успах. А навън – люта зима, сняг до колене. Спрял токът и радиочасовникът умрял./За младите читатели ще кажа, че тогава нямаше телефони с аларма, а много модерни джаджи – хем радио, хем часовник, пък и с будилник. / Събуждам се с вик, цялата къща скача сънена…всички сме в кюпа, но аз в истерия плача с глас – „Закъснях, имам контролно по алгебра, Боже мили, какво ще правят???!!!” Баща ми, който знае, че нямам проблем да правя контролно и в събота, та дори и на Луната, спокойно ме поглежда – „И утре е ден, ще го направиш!”А аз рева още по-силно – „да, де, аз ще го направя, ами другите.??!!!” Скокна човекът, разчисти половинметровата пряспа върху семейното трабантче и хукнахме почти по чорапи. Като хала влетях в класната стая, а там – гробна тишина и още по-гробни физиономии. Класната прихна да се смее: „Хайде бе, откога те чака втора редица, да им решиш задачите” 

И така, мина и това контролно. Не знам колко ни трябваше алгебрата и геометрията, но приятелството ни остана и до днес, а моето момче все се шегува, че математиката е изкласил, благодарение на мен. Аз наскоро му казах на шега:

”За едната математика се даде”, па макар да знам, че тя беше само част от един безгрижен и хубав период на нашата връзка.

Автор Юлита Гърбева

Очаквам още интересни истории от ученическите ни години. Напомням ви, че конкурсът продължава до края на октомври. Още интересни истории от конкурса можете да прочетете тук, тук и тук. А ето в тази публикация Краси ни разказва за първия учебен ден по света и защо България е родината на вечната фиеста.

 

Мама Нинджа и Ivelina Cholakova ви канят да разкажете най-забавната си или трогателна история от ученическите години! Пишете, споделяйте, четете, харесвайте и се забавлявайте  Историята с най-много харесвания до края на октомври ще получи ваучер за семейна фотосесия при страхотната Ивелина Чолакова – Дамаянти (ей, обожавам я Ивето, толкова й са живи и красиви снимките) и календар със семейните снимки за 2017 година. Споделяйте, приятели, и най-важното – участвайте! Историите можете да ми пращате тук във Фейсбук или на мейла ми Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Давайте!

Разказът на Мира пристигна доста преди да стане актуалната темата със стипендиите за роми при успех над 3,50. Този проект предизвика твърде бурни емоции в обществото. Което е тъжен факт, само по себе си. Не знам дали стипендиите ще решат проблема с грамотността на циганите, но така или иначе решение трябва да се търси. Защото циганите, също както и българите, както и всеки друг народ, могат да бъдат добри и лоши, свестни или крадливи, всякакви. Проблемите се решават с действия, не с етикети. Детето на Мира е получило добър урок по толерантност.

Автор: Мира

В съвременният свят тази дума е придобила такава популярност, че се използва във всяко второ или трето изречение.
Използва се от деца, възрастни, политици, държавни глави. Доколко с разбиране, или не, но важното е че присъства в разговорите.
Всяка уважаваща себе си майка, задължително учи детето си на толерантност. Още от пелените, то е закърмено с мантрата „“моля те, не плачи сега, бъди толерантен към моето безсъние““…и продължава с все напътствия през прохождането, проговарянето, развихрянето по детските площадки, след това детска градина, училище.
Правим ли услуга на децата си, когато ги учим да бъдат толерантни?
Този въпрос си задава всеки един родител, в даден момент от израстването и възпитанието на детето.
Докъде води толерантността и възпитанието в приемането, разбирането на различните от нас? По интелект, възможности, физически белези, култура, вероизповедание.
Колко от децата около нас са възпитавани в подобни ценности? Ще се отнасят ли те нормално и с разбиране, към всеки по-различен от тях?

Дъщеря ми е възпитана в толерантност към всякакви различия.
Когато на 6г. тръгна в предучилищна, беше в квартално училище с 90% ромски контингент. Тогава беше и първият и сериозен сблъсък и изпитание за толерантността. За моята – също!
Не агитирам никого, разбира се, да записва детето си в подобно училище. За нас, за мен като родител, и за детето ми като процес на израстване, беше полезно.
Започвайки годината със сериозен скептицизъм, към края и, бях с все по-добри впечатления от деца и родители.
Да, същите тези деца циганчета (роми) и техните родители.
Учителите също бяха изключително самоотвержени. Още преди първата ваканция, организираха голямо Коледно тържество. Всички деца бяха облечени в народни носии и изнесоха 40мин. представление (нали се сещате, че за деца на 6г. това не е никак малко). Пяха, танцуваха, играха пиеска. И всички си знаеха ролите, думичките, танците.
При завършване на учебната година, отново имаха голямо тържество. Със същия изключителен успех.
А родителите носеха почерпка в количество, с което се отрупваха всички масички на децата.
Дъщеря ми свикна с деца, които нямаха тази бързина на учене, които в началото говореха слабо български език. Но деца, които тичаха да й купуват вафли (не и давахме пари, за да не си купува боклуци), прегръщаха я, милваха я по косата и и се радваха с неподправена искреност.
Срещайки ги на улицата, те отново тичаха да я прегръщат, а всички наоколо гледаха с ужас и стъписване.
Това беше един от първите и истински и важни уроци по толерантност.
Цялото ни семейство се научи на нещо дребно, но полезно. Че не е никак лошо, първо да се даде шанс, а едва след това да се съди.

P.S. Дъщеря ми от първи клас е в друго училище. С 99.9% българчета.
За две години, в това училище не беше проведено нито едно тържество, не беше организиран нито един базар (в другото училище имаха за всеки голям празник, като децата изработваха всичко и го продаваха на символични цени) или друга форма на изява за децата.
Едно от обясненията – за да не се стресирали, когато се изправят пред родителите си, или други съученици…
Дали?!?

Дали толерантността в днешно време ще ни изиграе лоша шега – не мога да кажа. Въпрос на време, уроци и търпение…

Автор: Мария Пеева

Веднъж моят Коко ме попита защо едно време животът е бил черно-бял. Явно сме разглеждали стари черно-бели снимки и синът ми си е представил така детството на мама. Не, детството ми не беше черно-бяло, а изпъстрено с багри. И в най-ранните ми спомени виждам нежните розови цветове на цъфналата вишна в двора на старата бабина къща в Пловдив (на нейно място отдавна изникна 7-етажна панелка). Помня зелените междублокови градинки край Марица, където живеехме. Шарените рокли с воланчета на приятелките ми, с които играехме на криеница, ластик, ръбче и стражари и апаши. Червените рози в градината, които късахме тайно, за да си правим розова вода в десетки шишенца от стари парфюми. Огромните разноцветни панделки, които майките ни грижливо колосваха и вързаха в косите ни на празник. Да, детството ни беше изпъстрено в цвят.

Но в едно отношение Коко е прав. Хората ги виждахме черно-бели. Някои бяха лоши, други бяха добри. Нямаше нюанси. Така ни учиха и в училище, в края на краищата. Комунистите бяха добрите, руснаците бяха спасителите, партизаните бяха героите. Американците, немчугите, фашистите – те всички бяха лоши. И ние така си знаехме – хората са добри и лоши, няма средно. Добра беше леля Миче от първия етаж, която ни черпеше със сладко от смокини и домашни курабийки с орехче по средата. Добри бяха децата от квартала, с които по цяла ваканция тичахме заедно. А тези от по-далечните високи блокове бяха все лоши, обираха джанките от дърветата ни преди нас, саботираха ни игрите и ни гледаха страшно, когато се засечем на път към кварталното кино. Но най-лоша от всички хора в малкия ни свят беше леля Пенка от шестия етаж, която вечно висеше на пейката пред блока или на терасата, мъмреше си под носа, и редовно се оплакваше на родителите ни, че вдигаме шум и правим бели.

Тази леля Пенка беше пенсионерка по болест, една огромна, дебела жена с прошарена, мазна коса, която зиме отдалеч вонеше на кисело зеле, а лятото на запръжка. Ходеше с кафеникава рокля-пеньоар, на толкова много петна, че първоначалният й цвят изобщо не можеше да се отгатне и налъми върху домашно плетени вълнени чорапи и в най-голямата жега. Мъжът й беше един такъв кротък, дребен, с наведени очи. Шепнехме си тайно, че сигурно тази вещица го бие. Имаха и дете, наша връстница на име Ванчето – мълчаливо, скромно и тъжно момиче с огромни кафяви очи. Дали поради кроткия си нрав, или може би заради кърпените си рокли и скъсаните сандали, харизани от някое съседско дете, дали заради злата си майка, но Ванчето винаги беше изолирана от нас, тайфата девойчета от „нормални“ семейства, с млади, хубави и усмихнати майки, които ходеха на работа всеки ден, носеха шити по поръчка рокли, обувки с токчета и грижливо ондулирана прическа. Периодично леля Пенка, която явно вдъхваше ужас и на родителите ни, обикаляше блока да се оплаче как никой не играе с Ванчето, след което ни дръпваха по едно конско и известно време явният тормоз биваше приглушен до кисели усмивки, погледи накриво и неохотни покани за общите игри. След което всичко си тръгваше по старому и Ванчето отново клечеше встрани от всички ни и се срамуваше да ни погледне, докато ние викахме, скачахме и се смеехме с пълно гърло.

Веднъж в блока се случи сериозно произшествие. Нека поясня, че в онези времена човек можеше да си остави велосипеда на улицата и никой нямаше да му го пипне, народната милиция беше взела страха на крадците и моралът беше на високо ниво, поне сред масите. Но въпреки това, по неведоми пътища и незнайни причини някой обра мазето ни. Изчезнаха ценните въдици на моя дядо-рибар, едно старо колело на баща ми и една хубава голяма кутия с инструменти, донесена чак от чужбина. Аз не се чувствах пострадала, защото слава богу злият крадец беше пожалил бурканите с любимия ми компот от вишни. Но за кратко време станах герой, защото развивах дълги, пространни и абсолютно невероятни теории за личността на крадеца, за метода на кражбата и съдбата на откраднатите предмети. С децата обсъждахме теории как да заложим клопка на престъпника, с нетърпение очаквахме да се появи отново за втори удар и голяма част от онова лято премина в детективски фантазии. Веднъж нарочвахме за крадец безобидният непознат мъж с очила и бежов шлифер, който често седеше на пейка край реката и ни наблюдаваше, друг път крадецът беше циганинът, който минаваше веднъж-дваж годишно по улицата, извивайки глас в почти нечленоразделен вик „Точилар! Точилар!“. И не знам как се завъртяха детските ни приказки и каква муха влезе в малките ни главици, но третият ни заподозрян се оказа без абсолютно никакво основание злата леля Пенка от шестия етаж.

Тъй като третият субект беше най-лесен за следене, скоростно се разделихме в групи и организирахме ежедневно дебнене. Задачата ни не беше никак тежка, защото дните на леля Пенка минаваха обикновено във висене на пейката през блока, разнообразявано от време на време с разходка до магазина за хляб, кисело мляко и лимонада и понякога до кварталната поликлиника. Скоро играта ни омръзна и цялата история щеше да бъде забравена, ако веднъж Ванчето не беше си позволила да ми каже нещо накриво. Мисля, че спорът беше за едно улично шарено коте, което аз не й позволявах да гали, защото си бях наумила да го прибера вкъщи и не исках да се привързва към никой друг междувременно, докато успея да изнудя майка ми по някакъв начин да го приеме. Както и да е, аз я обвиних, че иска да ми открадне котето, тя се опълчи съвсем не в неин стил, че котето не е мое, при което аз изплюх първото, което ми дойде на ум, а именно, че майка й е общоизвестна крадла, която не се срамува да обира дори съседите си и е посегнала на съкровищата в мазето ни. При това тежко обвинение Ванчето онемя, ококори очи като тигани, след което ревна с глас и се прибра. До вечерта бях тотално забравила за случката, увлечена в котето, но когато се прибрах вкъщи, майка ми ме посрещна с гробно мълчание и веднага разбрах, че леля Пенка й се е оплакала от мен и сега се задава страшна буря. А когато и татко се върна, мама набързо го просвети в провинението ми и бях подложена на най-жестокото конско, което някога съм слушала. Обясниха ми за нещастната съдба на болната жена, която не работи и затова са толкова бедни, за несправедливите обвинения, които могат да отведат клеветника дори пред съд, за добрите междусъседски отношения, които завинаги са прекършени. Слушах примирено и сълзите се стичаха по пламналите ми бузи, но въпреки това не бях подготвена за наказанието, което ме очакваше. А именно – че съм длъжна да отида и лично да се извиня на леля Пенка, затова че съм я обидила. Макар че в душата си знаех, че не съм права, цялото ми същество се разбунтува срещу подобно унижение пред тази противна, дебела, зла квартална клюкарка, за която бях абсолютно сигурна, че и нашите не могат да понасят. До такава степен се разбунтувах, че буквално изтичах в тоалетната и повърнах. Майка ми съответно се притесни, реши, че съм хванала някакъв летен вирус, сложи ми термометъра, направи ми чай от джоджен и разпореди, че наказанието ще изчака до утре. На другия ден продължих да лежа вкъщи и да си чета книжки, както и на следващия, нашите забравиха за случката и успях да се размина без извинение. Но колкото и да беше невинна леля Пенка, от този ден нататък тя и Ванчето бяха най-черните особи в моя детски свят.

Поне до деня, в който пораснах. Този ден започна съвсем обикновено, с филия с лютеница и чаша айрян, оставени на кухненската маса от грижовната ми майка, преди да тръгне за работа. След закуска почаках малко някоя приятелка да ме повика, но никой не позвъни на вратата. Тръгнах навън, обиколих входа, прозвъних на всички, но се оказа, че Радост и Стела заминали на вилата, Цеци и Тони на море, другото Цеци при някоя си баба, останалите девойчета на село и аз изведнъж останах сама. Без да се натъжавам твърде много, покарах малко колело, а после отидох на Марица да зяпам реката и да събирам мравки в една кибритена кутия. По едно време, улисана в ровене на мравуняка, усетих над мен нечия сянка. Вдигнах поглед и кого да видя? Непознатият мъж с очилата и бежовия шлифер.

- Защо си самичко, момиченце? Скучно ли ти е?

Още преди да завърши, скокнах, убедена, че той е крадецът и сега е дошъл за мен! Зарязах кибритената кутийка, колелото и всичко, и хукнах към нас. В бързината се опитвах да извадя ключа, увиснал на връвчица под блузата ми и се чудех дали ще успя да го сложа в ключалката и завъртя, за да вляза, преди да ме спипа и да ме убие, защото съм го разкрила. Дори не се обърнах да погледна дали ме следва и почти бях стигнала, когато някак стъпих накриво и с плонж се хлъзнах по асфалтираната улица точно пред блока по лице, ръце и колене. Толкова ме заболя, че в първия момент дори не успях да ревна. За капак на всичко в този момент, от входа излезе това олицетворение на злото леля Пенка и ме погледна отвисоко. Седнах на земята, погледнах коленете си, които бяха ожулени до месо, кървящи и целите набити с малки камъчета. Без да издам нито звук, усетих как сълзите ми рукват и по смъденето на кожата, разбрах, че и лицето ми е в същия вид. Леля Пенка намръщено се огледа и избоботи следния монолог:

– Ти защо говориш с чужди хора? Къде изчезна оня? Уплаши ли те? Отгоре го видях, че не му е чиста работата и слязох да го подбера. Ама ха! И друг път съм го виждала, виси на оная пейка и ви зяпа. Заради него не смея да се прибера и седя пред входа по цял ден. Къде са другите деца? На село сигурно? Ванчето и тя малко на село отиде. Не плачи, сега ще те оправим.

След което ме вдигна, заведе ме в малкия им, мрачен и разтурен апартамент, пусна ми телевизия да гледам повторението на „Синьо лято“, проми ми раните с риванол, сложи лепенки, и дори понесе огромното си туловище до Марица, за да прибере колелото ми. През цялото време мълчах, зяпах в екрана как Хави и Беа се ухажват, и се опитвах да осмисля как така злата леля Пенка изведнъж се оказа не чак толкова черна, напук на брадавицата на носа си и кривите зъби. След малко серията свърши, а към обяд дядо ми вече трябваше да се е прибрал, затова станах да си ходя. На вратата се обърнах, не знам откъде ми дойде кураж, и казах високо и силно, като я гледах право в очите.

– Лельо Пенке, а ти извинявай за онова, дето го казах на Ванчето.

– Ами, остави. Детски ви работи. Тръгвай сега и повече да не съм те видяла сама край Марица. Аз гледам всичко от шестия етаж, да знаеш. Всичко виждам.

Никога не разказах тази случка на приятелките си, нито на Ванчето, нито на нашите. Но сега, като гледам назад, осъзнавам, че това е денят, в който пораснах. Денят, в който разбрах, че светът не е черно-бял, и хората не са черно-бели. Най-вече сме сиви, във всички нюанси на сивото. Но понякога проблясваме с ярка, ослепителна бяла светлина и тогава животът си струва, наистина си струва.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Губя го, мамо!

Губя го, мамо!

28 Юни, 2019 Хранене

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Смелостта да си нормална

Смелостта да си нормална

03 Юли, 2019 Добра форма

Децата с трудна съдба

Децата с трудна съдба

02 Юли, 2019 Истории

Мъж в магазин

Мъж в магазин

28 Юни, 2019 Забавно

Летни тела

Летни тела

10 Юли, 2019 Общество

Пътеки, пещери и огромни лъжици

Пътеки, пещери и огромни лъжици

23 Юли, 2019 Развлечения

Нека да е лято

Нека да е лято

23 Юли, 2019 Добра форма

Вдигнете ги тия глави, бе!

Вдигнете ги тия глави, бе!

22 Юли, 2019 Забавно

Една Неда

Една Неда

21 Юли, 2019 Истории

Как уча децата да взимат решения

Как уча децата да взимат решения

19 Юли, 2019 Образование

Обречени

Обречени

18 Юли, 2019 Здраве

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам