Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Натоварени с два броя солидно натъпкани плажни чанти, три броя водни пистолети, два броя кофички за пясък плюс аксесоари и един брой Алекс, Пееви най-после успяват да паркират относително близо до плажа и да стигнат до заветния парещ жълт пясък и прохладна морска вода. Оглеждаме се за свободен чадър и стоварваме багажа на първия възможен в непосредствена близост до водата. Една сервитьорка, мила и приятна девойка със злобен поглед, минава покрай нас и изсумтява нещо нечленоразделно, за което единодушно решаваме, че е поздрав. След малко, точно сме постлали шезлонгите с кърпи, обилно сме се намазали с крем и се готвим да скочим във водата, когато сервитьорката се появява отново и изсумтява този път по-разбираемо:
– Казах, че тоя чадър е зает.


Споглеждаме се с Ванката, и безгласно решаваме, че днес сме бели и добри.
– Ами, явно не сме разбрали. Ок, къде да се преместим?
– На съседния.

Местим багаж, деца и играчки и точно отново се каним да влезем във водата, същата сервитьорка се появява за втори път, сега вече леко гузна:

– И тоя чадър е зает.
– Нали вие ни преместихте тук?
– Да, ама на първа линия всички били запазени.

Най-послушно отново събираме багажа и се местим на втората линия. Не е редно все пак от първия ден да показваме нокти и зъби, до края има предостатъчно време. А и винаги когато се карам с персонала, се сещам за едно филмче, в което сервитьорът сочно и обилно храчеше в питието на капризните клиенти и този ярък спомен бързо охлажда ентусиазма ми да си търся правата.

 

Както и да е, настаняваме се и най-после го подкарваме това море. Тригодишният Алекс е възхитен от съседите ни през един чадър и въпреки опитите ми да отклоня вниманието му, отива да се запознае с момичето. Тя се е изтегнала на шезлонга и всячески се опитва да не отрази хлапенцето, втренчено в нея, докато се пече без горнище. Но не е лесно да пренебрегнеш Алекс.

– Ти как се казваш?
– Илиана.
– Имаш цици.

Момичето се засмива.

– Да, имам.
– Много са големи.
– Благодаря.

Иван ме поглежда и ми сочи с поглед да отида да си прибера Алекс, че някак неудобно се получава, но на мен все още ми е твърде забавно.

– А имаш ли мляко?
– Не.
– Що?
– Още нямам бебе.
– Що нямаш бебе?
– Още не съм се оженила.
– Що не си се оженила?

 

Тук намирам, че е крайно време да се намеся и успявам да подлъжа Алекс да се върне при нас с обещания за подвизи от пясък. Темата с циците обаче продължава да е актуална през целия първи ден. Алекс се запознава и с черния като циганин дядо с мрежест потник, който обикаля плажа и крещи напевно с цяло гърло: Сладка царевица! Вареной кукурузы!

– Ти как се казваш?
– Пешо. А ти?
– Аз съм Алекс. Ти що си черен?
– Защото цял живот съм по моретата. 67 години карам и от 16-годишен все моряк съм бил. Света съм обиколил.

Момчетата се заслушват с интерес.

– Виж, – Алекс решава да сподели последното си откритие и сочи момичето на съседния чадър. – Тая кака има големи цици.

Пешо хвърля преценящ поглед на ценител и отбелязва мъдро.

– А, това цици ли са? Остави ги тия гуми. Едно време плавахме до Куба и там имаше едно място, дето му викаха Залива на циците.
– Сигурно някой е намерил там мидички с формата на женски гърди, – се обаждам аз и го поглеждам предупредително. Но Пешо не хваща дикиш.
– Ааааа, не е затова. Може и да е имало миди, ама моряците ходехме там заради „путас“. Ех, какви цици имаше едно време. Не е като сега. От мен да знаете, момчета, хубавата цица трябва да се подрусва, като ходи жената. Наляво-надясно, нагоре-надолу, докато сърцето ти заподскача с нея.

Пешо се усмихва на спомена с блажена беззъба усмивка и отминава достолепно, а моите малки мъжлета дълго зяпат след него безмълвни и очаровани. Друго си е на моренце. Кеф ти цици, кеф ти царевици, кеф ти моряшка романтика.

 

Прочетохте ли Как Цола Ц. отслабна за лятото?

Може би ще ви хареса и На вкус и на цвет, тавариши нет.

Посещението на пиесата беше планирано като част от „зимните културни празници“ на семейството. Започнахме със “Силата на съдбата” в Операта. Нещастна любов, бащата убит по невнимание от любимия, братът на девойката решен да отмъсти. Изобщо съвсем случайно се оказа, че държим, и даже развиваме, почти една и съща сюжетна линия, че драмата нас не ни плаши – дори ни привлича. На Хамлет му се каним от четири години, явно сме чакали детето да порасне и всичко изгледано досега е било подготовка за срещата с „най-великата трагедия на Шекспир“.

Ще ви призная съвсем откровено, че с Пеев мразим да ходим на ресторант с хлапетата. От друга страна много обичаме да ходим двамата на ресторант и поради тази причина при всеки удобен случай (разбирай, веднъж-дваж месечно) ги зарязваме на батко им и забягваме двамката в някое романтично кътче да си играем на влюбени, да се държим за ръка под масата и да си говорим много тайни неща (така си мислят хлапетата, всъщност обикновено отиваме на кино и после сядаме някъде да хапнем на спокойствие и да се насладим заедно на тишината).

И ако някой е смръщил недоволно вежди, скоро ще ми прости. Ето как мина последния ни неделен обяд, само преди седмица. След продължителното гонене на покемони около НДК, всички сме в чудесно настроение и решаваме единодушно да хапнем навън. Сещам се за едно приятно квартално ресторантче, със сенчеста градинка и без да губим време, се понасяме натам. Сядаме на единствената свободна маса. На съседната – компания с дружелюбен ротвайлер, който веднага ни харесва. Ние кучета обичаме, така че не ни пречи, че Арес се разхожда под масата ни и пуска по някоя слюнка по голите ни кълки. Четем километричното меню с картинки (някой беше казал, че човек никога не трябва да сяда в ресторант, където менюто е с картинки и прав е бил, да знаете, но да не издребняваме). Всеки си набелязва салати, мезета, питиета, каквото ти душа иска, на всичкото отгоре с едни много приятни народни цени. След прилично кратко време усмихната сервитьорка започва да носи пълни чинии на масата. Тригодишният Алекс явно е уморен от разходката и видимо омърлушен, така че вместо да тича из ресторанта, кротко седи до татко си. С Пеев се споглеждаме и усещам как между нас прехвърча лека искра на споделена вина, че не водим тези добри и възпитани деца по-често на обществени места.

В този момент от небитието изскача невидим за нас покемон, който малкият Коко успява да улови, а батко му Косьо, кой знае защо, изпуска. Атмосферата видимо се нагнетява. Между двамата започва абсолютно непонятен за нас спор за покемони, видове и брой покемони, лов на покемони и правила на играта. Тонът се повишава и от съседната маса започват да се обръщат към нас. Баща им се опитва да ги сдобри, а аз се усмихвам извинително на съседите с надеждата, че ще ни приемат децата, след като ние приемаме олигавения Арес. Спорът приключва, едва когато Иван нарежда играта да бъде прекратена незабавно. Но над масата вече тегне облакът на народното недоволство и революцията е близо.

Храната е сервирана, всеки получава каквото си е избрал. Косьо с тийнейджърски апетит започва да боцка по всички чинии наред. Коко с присъщия си капризен аристократизъм рови из пилешките филенца и мърмори:

– Защо винаги слагат пилешко в пилешките филенца?
– Защото са пилешки, разбира се. Много си тъп. – отговаря му Косьо, който още не може да му прости за покемона.
– Мамо, Косьо ме обижда!
– Косьо, извини се.
– Няма да му се извиня! Колко трябва да си тъп, да си поръчаш пилешки филенца, като не искаш пилешко? Я да ги пробвам. – И си набожда едно от чинията му.
– Мамо, Косьо ми яде филенцата!
– Нали каза, че не ги искаш? – изригва Косьо.
– Не съм казал, че не ги искам! Просто питах има ли пилешки филенца без пилешко?
Сервитьорката е до масата в този момент и му предлага хапки със сирене и боровинков сос. Поръчваме хапките, които пристигат доста бързичко. Коко ги опитва и отново гледа тъжно.
– Защо хапките не са с гумено сирене? Аз съм ял хапки с гумено сирене и са много по-хубави.
Тук вече съм в шах.
– На кое казваш гумено сирене?
– На това, което Косьо има в салатата.
– Това е моцарела. Косьо, подай на Коко едно парченце моцарела.
– Нищо няма да му дам! Той как не ми даде пилешко филенце!
– Всъщност ти даде всичките си филенца.
– Да, ама не искаше! Ти го накара!
И преди да успея да се намеся, Косьо набожда всички парченца моцарела от салатата с бясна скорост и си ги натъпква в устата, след което се задавя жестоко и започва да кашля и да плюе огромни парчета моцарела по пода. Арес е във възторг и оценява щедрия жест, а Коко извива глас в кресчендо!
– Виж го, мамо, СЕГА ЩЕ УМРЕ, само за да не ми даде от гуменото сирене!
Косьо скача от масата, видимо ужасен, че ще умре, кокори очи и се удря с всички сили по гърдите, баща му го тупа по гърба, аз крещя на Коко, че никой няма да умре, поне не днес, и не от задавяне, а цялото заведение ни наблюдава с интерес и вероятно се чуди дали сме част от програмата или случайни луди.

Алекс, който до този момент, е бил необичайно кротък и почти нищо не е сложил в уста освен чаша вода, изведнъж решава, че е време да напомни за себе си и повръща огромно количество лигава каша с парченца мекици от закуската върху масата. Винаги се изумявам от явното несъответствие на количеството повърната храна спрямо количеството поета. Съотношението е поне пет към едно и това не е единичен феномен, а явление, което от двайсетина и повече години насам наблюдавам при децата си. Със светкавична реакция грабвам чинията на баща му и успявам да уловя част от нееднородната кремообразна смес в нея. Алекс обаче ме щурмува за втори път, като този път залива пода, собствените си дрешки и сандалите ми, както и пренебрежима част от роклята ми. Ротвайлерът Арес услужливо се втурва да почисти. Аз се суетя и се чудя дали да бърша Алекс, себе си, масата или пода. Косьо е толкова погнусен, че спира да се дави и зяпва, а от съседната маса се втурват да прибират ротвайлера, преди да е изял всичко повърнато. С периферно зрение и изострени сетива долавям надигналото се всеобщо неодобрение, разнообразено на места от искрици съчувствие. С Пеев се споглеждаме без думи, набързичко плащаме на сервитьорката, довтасала отнякъде с кофа и парцал, и си тръгваме. Арес ни изпраща със скимтене. Мисля, че е влюбен завинаги в нашето семейство.

По пътя Коко отбелязва съжалително:
– Поне да си бях изял хапките. Или филенцата. Косьо пак изяде всичко, а аз останах гладен.

Прибираме се вкъщи и му правя сандвич. С гумено сирене и домат.

Вечерта една приятелка ми се обажда:
– Днес ви мярнах от терасата в кварталния ресторант. Много бяхте сладки, такова прекрасно семейство, всички облечени в тон. Другия път непременно да се обадите, ако идвате насам.
– Непременно. – отговарям. – Ако не са ни сложили в черния списък.

И след като сме на ученическа тема, още една истинска история, която Александър Урумов сподели и дълбоко ме затрогна. Вярвам, че ще докосне и вашите сърца.

Викаха му Васко Белия, защото останалите бяха преобладаващо циганчета и неговото самотно русоляво присъствие някак си се отличаваше на общия фон. Не беше от моя клас – аз учех децата от 4 до 8 клас, докато едновременно следвах в университета – винаги съм учил и работил. И май винаги към правил паралелно поне две неща. Васко беше в 3 клас и някак си остана в паметта ми от тази единствена моя учителска година. Беше самотно дете, като всички други в този дом за изоставени деца. Но докато другите агресивно търсеха внимание, той бе кротко вглъбен, замислен в някакъв свой свят. Очите му бяха огледало на дълбоки пространства някъде далеч навътре в душата му. И незнайно защо ме привличаше това дете. Внимавах да не прекалявам с публичната близост, след като веднъж други деца го набиха и разбрах, че са го направили от ревност заради моята топлота към него – любовта е дефицит в дома на изоставените. Не искаха да делят любовта ми с него. И трябваше да се съобразявам с това тяхно право на отхвърлените да наказват всеки обичан, освен тях. Един ден ще си купя къща тук, погледна ме замислено Васко, докато бяхме на горски лагер в самия край на учебната година. Кимнах с разбиране, това китно и отдалечено родопско селце беше единственият му познат свят.

– И ще си взема жена, и няма да я бия, а ще я обичам – добави Васко – явно леля му, която често идваше да го види, му го бе казала.

– Чудесно, Васко, точно така трябва – насърчих го аз.

– Ще си купя къща, ще си направя ограда и ще сложа едно голямо черно куче, лошо куче – окуражен редеше Васко.

– Всичко това е добре, но защо ти е лошо черно куче – озадачен попитах. Васко вдигна учуден поглед към и отвърна:

– За да пъди мама, когато дойде да ме види!

– Защо да я пъди, още по-объркан промълвих аз.

– А тя защо ме е изоставила? Защо не идва да ме види? Защо не ме обича? – все така кротко и замислено каза Васко. И нещо ме стисна за гърлото, станах рязко и се скрих от очите му зад ъгъла на близката сграда. Разревах се като малко дете – безутешно, неудържимо, като на погребение. Разревах се за цялата изтекла година. За всичките празни детски легла в истинските домове на тези деца. За всичките малки добри кучета в душите им, които растяха в агресия и болка и щяха да станат големи и зли кучета – за да хапят родителите. Да ги разкъсват и да ги боли, и да им върнат цялата мъка на децата, които вече ще са големи… Виждам ги днес – зли и пораснали черни кучета, връщат си за всичко. На другите и на себе си – защото омразата е първо към самите тях, не могат да простят на себе си, че не са били обичани. А надеждата ми е в лелята на Васко. Тя ще го научи да не бие жена си, да се грижи за нея и да я обича. Ако познавате някой Васко, станете му леля. И чичо може. И му дайте надежда.

 

Автор: Александър Урумов

 

Дано Васко си е намерил добра жена, която да не бие и дано в неговия дом детските легла не са празни. Благодаря ти за споделената история, Александър!

 

Снимката е от интернет.

Аглика е прекрасна фина жена с душа на поет и ръка на художник. Картините, които виждате в тази публикация, са нейни, освен това пише прекрасни стихове и прави неземни снимки. Ето каква история ми разказа от ученическите си години, когато творческият й дух се сблъсква със скучната математика. Четете и се забавлявайте.  

Десети клас съм. Училището, в което учих е относително добро. Всъщност…, не е добро. Попаднах не по свое желание там, мама ме записа, но това е друга история. Предмета, в който наострях уши и сетива въобще беше рисуване. Плувах в свои води и това бяха часовете еликсир за душата ми, за разлика от безумните математически обяснения за цифри, уравнения и ъгли при математичката ни. С две думи била съм и в Рая и в Ада в рамките на един учебен ден. Както и да е. Случката е в час по математика. Стоя някъде на средата на колоната от банки в стаята и симулирам записки на това, което даскалицата обяснява, пишейки на дъската. Гласът и е писклив и от време навреме ме стряска, което е добре, понеже ме кара да вдигна поглед и да разбера точното й местоположение, защото това което правя в тетрадката си въобще не са записки с числа и прилежащите им скоби, а рисувам шаржове на учителите. Разбира се обектът на поредния шарж е математичката. Изключително удобно е да я нарисувам, тъкмо докато ми позира с тебешир и купчина листи в ръка. Часът е почти към края си, даскалицата каканиже отпред, а аз почти привършвам с последни щрихи физиономията й, която както във всеки шарж, изглежда малко смачкана, смешна и уронваща в известен смисъл авторитета й. Но със шаржовете е така, трябва да си широко скроен, за да не се засегнеш. Това изискване обаче не е по възможностите на въпросната, която някак магически се е озовала до мен в почти последната минута на часа и пискливите нотки в гласа й срязаха почти до кръв ентусиазма, с който довършвах творбата си. – Предай си тетрадката и напусни часа! – думи, които накараха косата ми да щръкне? Оставих тетрадката на катедрата и излязох да си треперя в коридора. Последвал е учителски съвет, случаят с тетрадката и шаржовете са стигнали до директорския кабинет, а аз съм предложена за намаляване на поведението, за това че уронвам престижа на преподавателите си с неприлични рисунки. Викат майка ми в училище, разговори с директорката, класната и т.н. все прекрасни събития… В крайна сметка, заради това, че нямам никакви провинения до момента, отмениха намаляването на поведението ми, като го замених а с публично мъмрене. Е, мъмриха ме пред строя, в училищния двор, а аз трябваше да се срамувам и да обещая, че това деяние няма да се повтори. Всичко можеше да приключи така и да бъде наред без последствия в моя полза и във вреда на учителките ми, ако… Ако не им беше хрумнала гениалната идея, след въпросното мъмрене, да окачат на стенлиста във фоайето на училището всичките ми шаржове! Всичките ми смешни рисунки на даскалята, които до един приличаха на себе си и бяха абсолютно разпознаваеми, даже без да се споменават имената им! А над тях се мъдреше надписа, че ей заради тези карикатури ученичката еди коя си бе мъмрена днес и всеки дръзнал да се подиграе с учителското съсловие ще понесе подобни или още по-сериозни наказания. Ами… Час и половина пред стенлиста имаше опашка от хилещи се ученици…

Вярвам, че повече никой не е посмял да попречи на Аглика да рисува. Ей, изкуството е голяма сила

Продължавай да правиш света красив, Аглика!

Тук можете да разгледате и други нейни творби.

Нали не сте забравили конкурса ни с Ивелина Чолакова за най-интересна ученическа история. Ето и разказа на Росица Кънчева, която все още е прекрасна ябълка и не само си намери истинския принц, но вече е мама и на двама малки принца. Забавлявайте се.

Имало едно време една принцеса. И един принц. И един подготвителен клас, който принцесата трябвало да мине, за да я допуснат на следващото стъпало.

Или иначе казано, една много влюбена осмокласничка трябваше да не мисли за принцове, а за уроците си J Или поне така казваше класната й, г-жа Александрова.

През далечната вече 1996г. ме приеха в най-елитното за онова време училище в гр. Перник – Езиковата гимназия. И то с най-желаният тогава западен език, а именно английски. Ужасно много се стараех да бъда отлична ученичка, но заедно с това дяволите в главата ми бяха постоянно и налудничаво ме тресяха всички видове тийнейджърски хормони. В училище бях прилежна, тиха и затворена – ангел, но извън това, и особено в петъчните и съботни дискотеки, моя милост беше всичко друго, но не и тиха. И досега май съм си така, винаги в мен са живеели повече от една жена.

Та така. За да преминеш заветния подготвителен клас, или общо взета една нулева година, в която четеш, пишеш и мислиш на английски. Говориш. Сънуваш дори… Трябва да минеш два изпита в края на годината, за да минеш в осми клас, след което предстоят още 4 години. Или както казах, първата година си беше нулева. Имахме по 6 часа английски на ден или общо по 22 часа в седмица. Много ми е забавно като някой ме пита тук в Бостън (понастоящем тук пребивавам), дали зная английски. Не! Никак даже. Върни се на по-предното ми изречение J

В класа ни почти всички бяха много добри или отлични ученици. Двойки и тройки нямаше почти. Всички бяхме прилежни и устремени, уважавахме се, както и уважавахме учителите си. Да, това беше само преди 20 години! Класната ни беше и преподавателят ни по английски език, който както казах учехме денонощно. Г-жа Веселка Александрова. Млада, амбициозна, любознателна, понякога ни беше повече приятел, отколкото учител, но и доста често беше много строга и не ни позволяваше много да шаваме в клас. Даже никак.

Един ден ни разказваше случка за нейна ученичка, дето уж ходела на зъболекар често и отсъствала от часовете, и накрая какво се оказало. Ми девойчето взело, че забременяло. Ужас! Така ни плашеше тя, малките, наивни и невинни девойки от последните редове. Да не ходим на зъболекар! 

По същото това време бях приключила една много красива връзка, и се бях впуснала в нова авантюра. Младежът учеше в съседното училище и понякога прибягваше до моята Езикова Гимназия. Прибягваше и ме чакаше пред училището кога с роза, кога с писмо, собственоръчно написано, с подпис: „Винаги твой, Д.“ Ми топеше ми се сърчицето, как да ви кажа. Онова време беше лирично, красиво, нямаше мобилни телефони, интеренет и никой от никъде не се тагваше. Никой не знаеше, че в часа по музика избягах със същия този Д. и ходихме до тях, където се натискахме цял час. До следващото междучасие. И никой не знаеше къде съм, когато реших да избягам, или по-скоро както беше модерната тогава дума „да се чупим от час“ , да но в часа по английски на г-жа Александрова. Отсъствия до тогава нямах. Всъщност ме нямаше цели 80 минути, което се броеше за един блок или почти два часа. През тези два часа се целувахме в едно кафене, не далеч от гимназията, на по чаша кафе и много фасове, така беше модерно. Не купувахме фрешове и сокове, нито вода. Само чисто, тръпчиво кафе и много цигари. И много целувки. Не можехме да се разделим.

Когато свършиха тези 80 минути, като пияна се занесох към класната стая, за да си прибера раницата и вещите. Но каква изненада! Вътре ме чакаше класната и няколкото ми верни приятелки. Направо се в-ц-е-п-е-н-и-х. Сякаш ме чакаше майка ми посред нощ и ме питаше къде аджеба съм била до 4 часа. Същия страх, че и повече.

„Е, къде беше, моето момиче? „

Почнах да мънкам нещо неразбираемо.

„Ами аз, такова, една приятелка…“

„Аха, и ти май при зъболекаря си била“ – усмихва ми се класната, ама после изведнъж стана строга. – „Само че нали знаеш, че така няма да си вземеш изпитите с тая любов по никое време“…

Не било време за любов. Ама аз бях на 14 години. За какво друго да мисли едно момиче, освен за някой 16 годишен хлапак. При това вечно мой! Но залегнах здраво над уроците и след няколко месеца доказах на класната, че освен любовта, и английският ми се отдава доста. Бях една от 5-6-те човека с отлични оценки на тестовете в края на годината и ура – минах в осми клас. Принципно всички минахме, защото както казах, всички бяха много добри, но тогава успях да си докажа и на себе си, и на майка ми и на класната, че еднакво добре съчетавам и двете неща. Майка ми така и не проумя с годините как точно имам постоянно гаджета и постоянно добри оценки, но такава си бях – малка перфекционистка, която прерасна в голяма такава!

Накрая като отидох за бележника си в края на учебната година, класната ми се усмихна и ме поздрави за отличния успех, но не пропусна да отбележи –  „И все пак внимавай, Роси, че хубавите ябълки прасетата ги ядат!“

Внимавах. Ама си ме нахапаха доста. Онзи вечно моя замина някъде в чужбина и се ожени. Имаше и други вечно мои, за малко.  Докато не си намерих и аз моя принц, на който му изглеждам една съвършено оформена, много хубава ябълка!

Оказва се, че дори Ева Стоева е била лошо момиче и за малко да й намалят поведението Ей, ама как треперехме едно време от това „намалено поведение“. Ева, благодаря ти за страхотната история.

Най-„парещият спомен“ от учението ми е, когато щяха да ме изключат от Музикалното училище в 9-ти клас.
Тогава учех в Пловдив. Там музикалното е в едни стари сгради, /не знам дали и до днес е така/, които не бяха с централно отопление.
В стаята имахме желязна печка с твърдо гориво.
Един хубав ден, в голямото междучасие си гризях солети, когато момичетата в стаята почнаха да пищят.
Оказа се, че под печката наднича изгубило се малко мишле.
Девойките изпонаскачаха върху чиновете, а аз се запътих със солетката към мишока.
Той изглежда, беше съвсем мъничък и глупавичък още, и тръгна след солетката, която провлачих под печката.
В момента, в който се показа целият, аз го сграбчих и…
Писъкът в стаята стана още по-силен. Вратата се отвори.
Вътре влетя зам. директорката на музикалното и попита запъхтяна:
– Какво става тук?
Скочих с мишлето в ръка и и отговорих:
– Нищо! Едно мишле, другарко! – и отворих шепа, за да й покажа животинчето.
За моя зла участ, мишокът се уплаши и ме захапа за пръста в този момент. Аз си тръснах ръката, за да ме пусне и той отлетя… в лицето на „другарката“…
На свой ред, тя изпищя, тръсна го и изхвърча от стаята…
В следващия час ме извикаха при директора. Той ми се скара и каза, че свиква учителския съвет, а аз трябва да извикам майка си, защото смятат да ме изключат
Е, мама дойде на следващия ден от София. Разбира се, последва разговор на директора с нея, и понеже тя беше уважавана оперна певица, решиха, че само ще ми намалят поведението първия срок… Вторият ми го вдигнаха, за да може да си дойда в софийското музикално
И така се отърваха от мен ;)))

Тези дни имаше най-различни и понякога съвсем противоречиви коментари за първия учебен ден и изобщо за цялата лудница около започването на учебната година. Краси споделя с нас своите лични впечатления от училищните тържества у нас и в чужбина. Нейната дъщеричка е учила вече в три държави. Изключително ценен опит :) Пожелаваме й успех!

За добро или лошо дъщеря ми за пет години смени 3 училища в 3 държави.

Размислих се тези дни за първия учебен ден – къде се чества по-добре, по света и у нас. Ето личния ми опит. Първи клас посрещнахме в България, беше хубаво и трогателно, въпреки че винаги може повече. Не знам наистина в този ден кой е по-развълнуван – детето или родителите? Луда еуфория беше да купим най-розовата раница и всички 565 моливи, острилки, гумички, тетрадки, подвързии (които задължително после се оказаха не по размер за странните и нестандартни учебници и помагала). Да изберем тоалета и обувките за първия учебен ден и да накупим нови дрехи за цяла година занапред. Всичкото това тичане донякъде ми уби радостта, че детето ми тръгва на училище. Треска ме тресеше и постоянно й повтарях да внимава, да не тича по стълбите, да не си загуби чантата. О, да не пропуснем, че в България вече е и почти задължително всяко дете да е с телефон, защото останалите родители вече са купили и няма как да останем по-назад.

Но на 15 септември вече нищо нямаше значение, виждах само моето пораснало момиче, което изгаряше от нетърпение да стане ученичка. Емоцията беше огромна и за двете ни. Не искам да се впускам в подробности около всички празници през годината, наясно сте, то не са Коледи, национални празници, празници на буквите. Дойде време на завършването и тук вече ми дойде повече празнуването. Тогава разбрах как от години се организират празненства в ресторанти за завършването и то на всеки клас. И до сега не мога да си го обясня кому беше нужно това чудо. Ама как да откажа на детето. Ресторант – истински, с куверт почти като за сватба! Така и във втори клас, пак плаках на първия учебен ден и пак бях в потрес от празника за последния. Само че този път не отидохме, защото мястото беше квартална кръчма, която никак не ми се стори подходящо заведение за осемгодишни дечица. Не, благодаря!

 

На следващата година дъщеря ми посрещна 15 септември в Испания.

Родината на вечните фиести, нали така? Само че сега ще ви кажа, че това не е вярно! Родината на вечните фиести е България! В Испания няма тържество за първия учебен ден, няма тоалети, цветя, няма почерпка – пълна скука би си казал човек. Родителите си изпращат децата до оградата и чао. И сякаш това не е достатъчно скучно, ами дори не искаха ние да купуваме каквото и да било, а събраха една съвсем незначителна сума и общо, с отстъпка купиха на децата всички помагала, папки, листчета, учебници. Как не ги е срам, да ни отнемат удоволствието от блъскане по книжарници и магазини. Празниците през годината компенсираха липсата на първия ден, имаше достатъчно приятни и непретенциозни събития, на които всички истински се веселихме. И нито веднъж за 2 години децата не бяха водени на ресторанти, всички тържества бяха само в училище. Всеки носи храна и напитки, пускаме музика и купонът е готов. Познайте дали детето беше разочаровано, че празнуват рождените дни в парка и храната е от вкъщи вместо от Макдоналдс! В Испания няма детски центрове за рожден ден, където оставяш една средна работна заплата за 2 часа и после бързичко ти показват вратата, за да започне следващия „купон“. Завършването също се отпразнува в класната стая, украсена подобаващо, отново с музика, леки закуски и сок.

Тази година вятърът ни отвя към друга дестинация и видяхме как учат в Германия.

Ето тук вече скуката е тотална! Пак няма тържество , няма красиви рокли, дъщеря ми, която е истинска суетна и красива млада дама дори беше леко възмутена, че били с клинове и обикновени фланелки. Тук се оказа и ужасно скучно и за майката, защото отново всичко предоставиха от училище, искаха само химикал и молив от нас. Ама, хора аз как да разбера, че имам ученичка, ако не измина поне 10 км в търсене на помагало или подвързия? Тази година дори не я изпратихме до оградата, защото децата ходят с училищен автобус! Този път малко си поплаках на прага, защото детето ми тръгва съвсем само, в непозната страна с чужд език. Но тя пък беше толкова щастлива с новите си приятели и горда, че е самостоятелна. Децата свикват с новото много по-лесно от нас.

А аз още не мога да преглътна, че извън България няма цветя за учителката, че няма тържествено посрещане със звънец в ръка на входа на вратата, няма кой да излее вода на децата за късмет! Но на различните места по света винаги намираме и нещо хубаво! Вие преценете къде е по-добре!

Снимката е предоставена от Краси.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Губя го, мамо!

Губя го, мамо!

28 Юни, 2019 Хранене

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Смелостта да си нормална

Смелостта да си нормална

03 Юли, 2019 Добра форма

Децата с трудна съдба

Децата с трудна съдба

02 Юли, 2019 Истории

Мъж в магазин

Мъж в магазин

28 Юни, 2019 Забавно

Летни тела

Летни тела

10 Юли, 2019 Общество

Вдигнете ги тия глави, бе!

Вдигнете ги тия глави, бе!

22 Юли, 2019 Забавно

Една Неда

Една Неда

21 Юли, 2019 Истории

Как уча децата да взимат решения

Как уча децата да взимат решения

19 Юли, 2019 Образование

Обречени

Обречени

18 Юли, 2019 Здраве

Курбан чорба и двойна дъга

Курбан чорба и двойна дъга

18 Юли, 2019 Развлечения

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам