Автор: Мария Пеева

Преди няколко години случайно попаднах на филма “Трябва да поговорим за Кевин”. По онова време вече имах две деца и бебе на път и може би затова се почувствах като залята с кофа студена вода. Случвало ли ви се е да изпитате неистов ужас при мисълта, че невъзможното, което винаги сте отхвърляли като нещо, което се случва само на лошите хора, всъщност не е чак толкова немислимо? Че там някъде има и добри, съвсем нормални майки, които...

Но не, ще се постарая да не издавам много от сюжета, за да не ви отнема удоволствието (или ужаса) да го разкриете сами. Ще кажа само, че веднага след филма побързах да си намеря и книгата. Търсех отговори, които филмът не ми даде. Бях сигурна, че ще ги открия там. Намерих я само на английски и я изгълтах за часове. Отговори все още нямах, но въпросите станаха още повече. По тази причина прекарах дни наред в издирване и проучване на десетки истории, подобни на тази на Кевин. Някои от тях споменати и в книгата.

Подобни сюжети заслужават повече от един прочит, дори повече от два. Тези дни най-после книгата излезе на български и побързах да я прочета отново. (Великолепен превод, държа да отбележа това, защото знам колко рядко някой обръща внимание на приноса на преводача, а неговата работа може да съсипе един роман или да го превърне в местен бестселър). Защо за трети път? Защото тя не е просто поредният много добър трилър, нито е само разтърсваща психологическа драма или сагата на едно щастливо и богато семейство, в което също плачат. Много повече е. Това е сбъднатият страх и най-голям провал на всяка майка.

Да родиш и да отгледаш убиец. 

Отговорите, които открих, останаха все така малко на брой, но за сметка на това трудни и болезнени. А въпросите ми станаха все повече.

Майчината обич ли прави децата добри хора?

Дали човек се ражда зъл, или липсата на обич го прави такъв?

Може ли обществото да приобщи социопата, има ли механизъм за това?

Може ли добронамереността да предотврати злото или напротив, само го провокира и изостря?

Способно ли е изобщо обществото да ни предпази? Да спаси децата ни?

Склонни ли сме да затваряме очите си за грешките на децата?

А за грешките на любимите ни хора?

Откъс:

Кевин беше (и си остава) загадка за мен. Ти самият някога си бил момченце, затова нехайно допускаше, че си преживял същото и няма какво да откриеш. Явно двамата с теб се различавахме дълбоко, колкото е дълбока човешката природа. За теб детето беше непълноценно същество, по-проста форма на живот, която пред очите ни се развива към зрялост. Само че в мига, в който го поех в обятията си, аз усетих, че Кевин Хачатурян си съществува отдавна, че има пространен и променлив вътрешен живот, чиято изтънченост и наситеност всъщност щеше да отслабва с възрастта. И най-вече ми се струваше, че той се крие от мен, а ти имаше усещането за весел и непринуден достъп... 

Има ли прошка за майката, която не обича детето си?

Дали тази липса на обич е случайна? Дали някаква дълбока интуиция не я кара да го отхвърли? 

Може ли да се живее с такава вина? 

Може ли тя да бъде изкупена?

Откъсите, които ви подбрах, не могат да предадат достатъчно добре атмосферата на това повествование, което напук на зловещия сюжет, се разгъва плавно и толкова приятно за четене. Усещането е, че неусетно пропадаш в бездната, заедно с едно семейство, което има всички предпоставки да бъде щастливо и доволно от живота, но вместо това затъва все по-дълбоко и дълбоко. И през цялото време се молиш любовта да ги спаси, а точно любовта е тази, която ги обезсилва и тегли към пропастта. И докато в началото обвинявах тази майка, с всяка следваща страница, с всяко ново писмо, все повече и повече успявах да погледна през нейните очи и да почувствам болката й, обречеността й, безизходицата, изказана без гняв и привидно дори без емоция, някак през стиснати в горчива усмивка устни, което прави емоцията още по-силна. 

Майката на опозорения Кевин Хачатурян, ето това съм аз, а самоличността ми е поредната дребна победа на нашия син... майка на детето, което всички обичат да мразят. Дълбокото ми лично възмущение обаче е от факта, че собственият ми син ми отне онова, което представлявах преди. През първата половина от живота си бях собствено творение. След мрачното и затворено детство се бях превърнала в жизнерадостен и общителен възрастен човек, който ползваше една дузина чужди езици и беше способен да се ориентира прекрасно по непознатите улици на някой чужд град. Усещането, че си свое собствено творение, е съвсем американско, би побързал да изтъкнеш ти. Сега гледната ми точка е европейска – аз съм съставена от историите на други хора, същество, предопределено от обстоятелствата. Кевин е този, който се нагърби с агресивната и оптимистична задача на всеки янки и създаде сам себе си. 

Никога няма да забравя тази книга. Връщам се към нея в мислите си всеки път, когато прочета за поредното престъпление, побой, убийство, което е дело на млад човек, на дете. Питам се има ли там, зад злодея някоя майка? Какво мисли тя, какво изпитва? Дали се обвинява?

Как бих се чувствала аз на нейно място?

Мисля, че всяка майка трябва да прочете тази книга. Също и всеки баща.

А после да поговорят за Кевин. 

Вижте още: Какво ще четем през лятото