Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Анимирани и озвучени Viber стикери със Зеленко, чатбот и забавна куиз-игра вдъхновяват още доброволци да се включат в голямото чистене на 14 септември 

За първи път най-мащабната доброволческа инициатива у нас - кампанията „Да изчистим България заедно”, предоставя възможност на феновете на онлайн общуването да се сдобият с 12 свежи и интересни Viber стикери, в които основен акцент е любимият на малки и големи талисман Зеленко. „Замисълът им, както и посланието на тазгодишното издание на кампанията – „Да дадем добър пример”, целят да ангажират и стимулират обществото да бъде по-отговорно към околната среда“, каза Атанас Райков, старши директор “Бизнес развитие” на Rakuten Viber за Източна Европа, в ефира на „Тази сутрин“.

Озвучените и анимирани илюстрации са достъпни от 7 август, като с изтеглянето им потребителите на Viber автоматично ще се абонират и за чатбота на инициативата. В него Зеленко ще бъде пръв помощник на тези, които желаят да получат повече информация за зелените идеи на кампанията, и ще помогне на всички, които искат да разберат как могат да дадат добър пример, като се включат в голямото чистене на 14 септември. 

Освен да запознае потребителите на Viber с целите на инициативата, в чатбота ще се проведе и образователна куиз-игра, която ще бъде разпределена в 3 кръга, всеки от които ще продължи по 10 дни. Въпросите засягат темите "Опазване на околната среда", "Чиста България" и "Да изчистим България заедно". При отлично преминаване на всеки един от кръговете, участниците ще се сдобият с бадж за съответната тема, а при успешното събиране на всички баджове - ще получат възможността да се регистрират за участие в томбола с разнообразни награди. Играта ще продължи до 3 септември, а имената на печелившите ще бъдат обявени на следващия ден на сайта https://daizchistim.bg/

От старта си досега, „Да изчистим България заедно” е получила подкрепата на над 2 050 000 доброволци от цялата страна. За същия период по информация от Министерството на околната среда и водите са събрани близо 90 000 тона отпадъци, а от картата на България са изчезнали над 13 700 нерегламентирани сметища и замърсени зони.

Автор: Виргиния Василева

Наскоро го видях. И дълго, тихо си поплаках. От радост, умиление и гордост. И от всички онези други чувства, мисли и спомени, които тази среща провокира у мен. Можеше и да не ги позная – нито детето, нито майката. Така различни бяха в този Ден на славянската писменост и култура.

Пораснал е – ученик в униформа, а на гърдите му се спуска лентата „Отличник“. Стои с гордо вдигната глава, а до него майка му  – красива, спретната жена, с изправена стойка, широка усмивка и сълзи от радост, от умиление, гордост и от всички онези чувства, мисли и спомени, които този ден провокира у нея… Спомням си я от преди години – неподдържана, смачкана от грижи, тревоги и проблеми жена, която сутрин го водеше, закъсняваща за терапия. Жена, която нямаше време, сили и желание да се погрижи за себе си. Жена, която ежедневно, ежечасно се измъчваше от въпроса „Какво ще правя с това дете? Какво ще стане от това дете?“.

Никога няма да забравя първата си среща с него. Тогава беше на около 3. Аз, наскоро завършила университета, с много знания, огромно желание за работа и минимален практически опит с малки деца. Влизам в детското заведение, което посещаваше, за да го наблюдавам. Децата на столчета, а той – закрепен за столчето си с някакъв широк като пояс ластичен колан. Коланът шит на няколко места… Дърпа се, пищи, опитва се да се изправи… Помощник-възпитателката долавя погледа ми и казва: „Вече няколко пъти го шия този колан. Къса се. Много се дърпа. Не иска да стои на столчето“. В следващия момент, дочула разговора ни, се намесва и педагога: „И ти ще има да го връзваш. Да знаеш, при него само това работи!“

Не помня как приключи това занимание, но помня как в момента, в който започнаха свободните игри и той беше освободен от столчето си, настана някакво „торнадо“. Хвърчаха играчки, столчета, навиваше се килима, блъскаше се по масата. Говор не чух! Комуникативни умения липсваха, освен онзи дълбок, търсещ поглед… Имах чувството, че това дете гледа не в мен, а в дълбините на душата ми и търси отговори, които непонятният за него вербален свят не му дава. Имах усещането, че въпреки целия хаос, който създава, това дете търси ред, търси структура и правила, по които да се хване като по парапет, за да изкачи стълбицата на собственото си развитие.

И тогава усетих онова чувство, което трайно и безрезервно ме свърза с това дете. Усещането, че не знам какво и как точно ще правя, но ще намеря подход и ще му помогна. Обходих в мислите си средата, ресурсите, педагогическите подходи… съпоставих с всички терапевтични методи и техники, които познавах, както и тези, на които тепърва се учих. Нещо ми липсваше. Всъщност, много неща ми липсваха! Но въпреки това бях сигурна в едно – че никога, никога няма да го завържа за стола!

Помня и първия ден, в който той беше в групата ми – Терапевтична група в Монтесори среда във Фондация „Карин дом“, Варна. Помня собствените си тревога и безсилие, но помня и ентусиазма, който ме беше обзел – така ми се искаше да взема най-сложния казус и да го опростя… Това и направих, реших да опростя нещата… Поне на ниво контакт с детето! Погледнах го, пристъпих към него и хванах ръката му, а той не отклоняваше дълбокия си поглед от мен. Заведох го в къта за почивка. Помълчахме, милвах ръката му, после го погледнах и казах: „Слави (така ще го нарека), ти си добро дете! И аз вярвам в теб!“. Това дете вероятно не разбираше думите, поне не говореше… Но в безсилието си, аз бях убедена, а и до ден днешен (въпреки че работя по система за комуникация чрез размяна на картинки PECS и съм убедена в необходимостта и ефикасността й), аз вярвам, че той не разбра думите ми, но интуитивно по детски усети посланието ми и се довери на добрите ми намерения.

И започнахме. Два пъти седмично индивидуални сесии с него провеждаха психолог и логопед. Два предиобеда с него работехме в групова среда. Рехабилитаторът, водещ сутрешната терапевтична гимнастика на групата, ме обучи как в най-тежките афективни кризи да правя на Слави релаксиращ масаж. Прилагахме и други техники, които балансираха енергичността в движенията и импулсивността в поведението му. Беше трудно. Беше ужасно трудно. Освен принципите, подготвената среда и материалите Монтесори, в групата прилагахме и редица други терапевтични методи. Майка му продължаваше нашата работа в домашна среда. Срещахме се с учителите му, със социалния асистент, обменяхме идеи, уеднаквявахме подходи…

Признавам, на моменти, когато разпиляваше всичко от рафтовете по пода, когато хвърляше предмети към други деца, или когато ме удряше и се страхувах за безопасността на децата и за своята ефективност в групата, ми идеше да крещя или да напусна стаята, но никога не го направих! Намирах начин и сили да направя другото, човешкото – често хващах ръката му, навеждах се до неговата височина, улавях дълбокия му питащ поглед и казвах: „Слави, ти си добро дете! И аз вярвам в теб!“.

Вярвам, че преди да бъдеш добър терапевт, е необходимо да си добър човек.

И да вярваш в децата, в онова зрънце добро, дадено им изначално. Онова добро, което ще ги мотивира да попият всички поведенчески стратегии, на които ще ги учиш посредством сложните терапевтични подходи. Защото децата усещат – те или те приемат и ти се доверяват, или не.

Със Слави работих по-малко от две години, после случая поеха други колеги. Идвайки от програма "Ранна детска интервенция", преминавайки от Групи за игра към различни терапевтични услуги в ЦСРИ (Център за социална рехабилитация и интеграция), той и майка му прекараха общо около 5 години от живота си в семейството на „Карин дом“. Пет години, изпълнени с отчаяние, тревоги, безсилие, трудности, премеждия, вяра, надежда, сила, любов, учене, работа, много работа и основно игра.

Защото това, което ние наричаме ТЕРАПИЯ, за децата е ИГРА. Всъщност, ние психолозите в Карин дом не работим с „говорене“, както си мислят много хора, ние работим с ИГРА. Играем, много играем с децата. Специални, предварително подготвени, обмислени игри, които развиват двигателните и функционалните умения, качествата на внимание, концентрация, мислене, въображение, памет, подобряват очния контакт, комуникативните и речевите умения; игри, които подобряват умението за себеусещане и самоконтрол на поведението; игри, които развиват у децата умението да разбираш своите и чуждите емоционални състояния…

В такива моменти, при подобни срещи с вече приключили случаи, обикновено поздравявам родителя и детето, прегръщаме се и дълго, дълго си говорим за преди и сега. Те разказват за напредъка си. За местата, които сега посещават, как се справя детето. Споделят актуални трудности и проблеми. Смеем се и понякога плачем.

Те не ме видяха. Аз стоях отстрани и безмълвно наблюдавах. Понечих да тръгна към тях, да им се обадя, да поговорим. Направих една крачка, но се спрях. Беше излишно. В такива хубави моменти миналото трябва да мълчи. Погледнах за последно към гордо кротко крачещия в училищната си група „Отличник“, погледнах към спокойната, уверена, щастлива майка и замълчах. Замислих се за силата на времето. По-скоро за силата на НАВРЕМЕННОТО, незакъсняващо терапевтично въздействие.

Мисля си какво би се случвало със Слави сега, ако преди седем-осем години майка му беше повярвала на: „Момченцата проговарят по-късно, не се безпокой!“, „Буйничък е, какво от това, дете е, ще го израсте!“ или „Хайде, хайде, като тръгне на детска градина, там ще го оправят!“, или пък „Те нас навремето все по учебник са ни следили развитието, децата са различни!“…

Замислих се какво би се случило със Слави, ако вместо в нашия град се беше родил в някое малко населено място, кой би забелязал затрудненията в ранното детско развитие, кой и как би насочил майката и най-вече къде? Щеше ли Слави днес да е отличник, или тепърва в трети клас щеше да се учи да чете, или може би все още нямаше да е проговорил? Щяха ли някъде да го връзват за столчето, за да участва в съвместна дейност, или може би щеше да обикаля безцелно и свободно някоя стая само и само да не пречи на другите деца? С неовладяната двигателна активност и с тази неразвита жажда за контакт и знание, ако ги нямаше добре обучените специалисти, които да приложат всички тези отдавна познати в развитите страни терапии?

Другото, което се питам е, какво ли би се случило с децата на България, ако навсякъде, във всеки град, във всяко село, има добре обучени специалисти по ранно детско развитие, които да откриват затрудненията навреме, да информират родителите адекватно и да ги подкрепят в подпомагането и стимулирането на детското развитие с надеждни терапевтични подходи, доказали ефективността си… Тогава си казвам – ДАНО! 

Тази история от практиката на Виргиния Василева и публикувана в Национална мрежа за децата, ни изпратиха, а ние споделяме с вас. Защото понякога и децата, и родителите имат нужда от някого, който да им помогне да преодолеят трудностите. Виргиния е детски психолог и сетифициран психотерапевт и работи с деца и семейства от 10 години. Тя е част от екипа на Фондация "Карин дом" - Варна, където помага на деца със затруднения в развитието, поведението и социалното включване.

Прочетете още:

Слънчевото семейство на Силвена

Какво може Микаела

Никола - един запален рокаджия с ДПЦ

Автор: Мария Пеева

Сред всички теми, за които майките обичат да спорят, има една, която не разбирам. Кърменето. Как може точно кърменето да е повод за безкрайни спорове и нападки?

Преди 25 години родих първия ми син. Тогава майките се спасявахме поединично и се учехме на родителство в движение. Досещате се защо - просто нямаше форуми и майчински групи. Имаше книгата на д-р Спок, имаше педиатърка (една, в кварталната поликлиника - без право на избор), с която да се консултираш, и имаше баби - всички на различно мнение и с различен опит. Освен това имаше малки групи с колички в парковете и градинките, които намирахме случайно, с някои си допадахме, с някои - не. Но такива спорове и пререкания не е имало. Не само за кърменето, по никоя тема. Защото едно е да седнеш пред компютъра и да излееш тежки думи към невидим човек, някъде там в пространството, и съвсем друго да застанеш пред този човек, тази майка, със същите дълбоки кръгове под очите като теб, със същата притеснена усмивка, която прегръща със същата обич като теб малкото си вързопче, и да й кажеш, че нищо не разбира, или не става за майка.

И така преди четвърт век, по едно и също време бременеех с братовчедка ми и с една съседка. Те бяха моята майчинска група с Теди, първия ми син. Не помня като бременни да сме обсъждали кърменето. Говорихме си за болници, за раждането, за разни страшни неща, които сме чули тук и там, и обсъждахме високите цени на памперсите, които току-що бяха навлезли на българския пазар и бяха безумно скъпи. Но и трите приемахме кърменето като нещо нормално. Не сме се измъчвали от притеснения ще имаме ли кърма, или не, колко време трябва да кърмим, с режим или без, кога ще спрем нощното кърмене и дали изобщо е редно. Дори не сме се досещали, че има такива теми за обсъждане.

Братовчедка ми роди първа, раждането мина леко, изписаха я и… получи мастит. Беше някакъв ад. Бабините лекове не помогнаха, нямаше никаква компетентна помощ, нямаше консултанти по кърменето, нямаше дори лекар, който да даде адекватен съвет. Накрая се наложи се да я цепят, да взима купища лекарства, премина през истински кошмар. Но някак успя да се възстанови и продължи с кърменето. Вероятно всичко това можеше да й бъде спестено, ако имаше поне една консултантка или акушерка, които да й обяснят разни елементарни неща. 

После роди съседката ми. Там пък бебето не поиска да засуче. Малкото сладко човече просто отказваше и заспиваше на гърдата. Спря да наддава. Лекарката й каза - давай шишето. Вероятно не беше права, но в онези времена беше така. За жалост и до днес има лекари, които често дават неадекватни съвети. Към тях трябва да се насочат кампаниите за кърменето, не към майките, които са достатъчно объркани от противоречивите съвети на различните специалисти и вината, която изпитват, ако нещо не се получи. Когато лекарят ти каже - "детето не наддава достатъчно", нормално е майката да се притесни. Никак не върви да я затрупваме с противоречиви послания - от една страна вярвайте на лекарите, от друга - информирайте се от интернет. Мили специалисти по кърменето, работете най-напред с лекарите, защото ако те не са наясно с препоръките на СЗО, няма как да го очакваме от майките. Но да се върна на моята история. Дотук имаме едно кърмене с големи проблеми и едно преминаване към шише - заради вероятно погрешната лекарска препоръка. Дойде и моят ред да кърмя.

375010 10200607841052215 1716955769 n

Аз извадих късмет, нямах почти никакви проблеми. Физиологично тялото ми се оказа идеалното тяло на кърмачка, с канали като “магистрали” (така се пошегува една мамоложка след време), по които млякото се стичаше на широки струи в устенцата на бебето без никакви усилия от негова страна. Чист късмет. Нямам грам заслуга за това и това не ме прави по-добра майка от другите. Прави ме майка, на която й е една идея по-лесно, защото си спестява време и усилия да приготвя адаптираното мляко. И средства също. В онези времена препоръчваха ранно захранване от втория месец, сокчета и какво ли не, и аз следвах тези препоръки. Но тайно си кърмех на поискване. Не можех да понеса рева на бебето, нито денем, нито нощем. След години се оказа, че това бил правилният начин. Да следваш интуицията си.

Какво искам да ви кажа с това? 

И трите деца, за които ви разказах по-горе, пораснаха живи и здрави, големи мъже са вече. И с кърмене, и с проблемно кърмене, и с адаптирано мляко, си минаха по своя път на израстване. Не се повредиха, не се разболяха, не станаха гении или атлети. Може би щяха да станат, но с други гени, не с други майчини гърди.

Моят син вече има дете, което все още е на гърдата на майка си. И са толкова мила картинка. Благодаря ти, Ася Демирева, за адекватните съвети и подкрепа, които оказа на снаха ми, млада и неопитна като мен с първия ми син, неин настоящ съпруг. 

Днес е по-лесно да се кърми, защото е по-лесно да намериш помощ при нужда.

Но е и по-лесно да се обижда и напада, защото в социалните мрежи всяка майка иска да е по-добра от другите майки. 

Какъв е смисълът от тази битка?

Кърменето е лек и естествен процес. Няма по-лесен начин да си гледаш детето, няма и по-полезен. Природата го казва, не лекарите, не майките, не бабите. Но понякога се учи трудно, понякога има физиологични проблеми или детето не иска да суче, или кой знае какво още. Не се случва често, но се случва и е възможно да се е случило точно с вас. Потърсете помощ, адекватен съвет, опитайте се. 

А ако не става, здраве да е.

Детето на майчина кърма е също толкова обичано, колкото детето на адаптирано мляко. В крайна сметка това е най-важното. В битката за кърменето победители няма, няма и победени. И всички сме най-добрите майки за децата си.

Ако не ми вярвате, попитайте ги, само малко да пораснат. :)

Препоръчвам ви да прочетете и това Писмо до майката, която не кърми детето си. Ако вече сте на етап "захранване", може би ще ви е полезна тази статия на Мария Нориега за захранването, водено от бебето. 

В тази статия от миналата година ви разказвам какво е кърменето за мен, с четирите ми момчета.

Автор: Зоя Бубичова

Жорката беше най-малкият ми ученик от първи клас, не само на ръст, но и на години. Сложих го да седи на първия чин до прозореца вляво, за да е по-близо до мен, а и майка му така пожела. С майката на Жорката, другарката Георгиева, се познавахме от доста години, още преди да се сдобие с рожба, бяхме колежки от училище, аз дружинен ръководител, тя заместник-директор. Не се харесвахме и чувствата ни бяха взаимни. На нея ѝ харесваше да следи колегите и да прави доноси в Партийния кабинет и там да ни викат за справки. След време аз се преместих в друго училище и контактите ни приключиха. От колеги обаче разбрах, че Георгиева е станала майка на четиригодишно момченце, осиновила го с връзки. Дала му ново име Георги, на баща си го кръстила.

В един прекрасен ден срещам др. Георгиева, хванала за ръка сина си, смугло малко момченце с черна косичка и очи, досущ нея... майка и син. Спира се пред мен и ме заговаря, казва, искам той да учи при теб, в твоя клас. Аз не мога да повярвам, мисля си, правилно ли чух, тя, която ме донасяше и клеветеше, искаше аз да уча сина ѝ. Да, повтори тя, той е палавичък и искам ти да го учиш.. Съгласих се. Записахме детето в моя клас и започнахме да се учим на четмо и писмо. Малкият ми ученик бързо се научи, беше схватливо дете. Беше обичливо дете и бързо се сприятели със съучениците си, заедно тичаха и играеха навън. Ето, че дойде време да пишем писмо на дядо Мраз и всяко дете да си каже желанието. Жорката много беше слушал и си поръча пушка... На другия ден, обаче, майка му смени поръчката, каза, че искал пенал... Аз пак го попитах какво точно иска, а детето през сълзи отговори... пенал (кутия за моливи). И така посрещнахме дядо Мраз, после баба Марта и дойде време да преминем във втори клас. Жорката беше отличник и оправда очакванията на майка си. 

Мина лятната ваканция и на 15-и септември детският глъч пак огласи училищния двор! Цветя, балони и усмихнати лица! Колко бяха пораснали моите деца само за едно лято! Само малкият Жорка не беше дошъл... Чинът до прозореца вляво остана празен и на следващия ден. Какво ли се е случило? Качих се да кажа на директорката, че Жорката не идва на училище и тя с неудобство ми каза, че детето е преместено в другото училище. За нас, учителите от малкия град, такова местене беше израз за недоволство... нещо не е наред .. уж с другарката Георгиева заровихме томахавката в името на детето. Директорката нищо повече не каза. Аз продължавах да се измъчвам от затъмнението, в което се озовах. Един ден срещам майката на Жорката, опита се да ме заобиколи, но аз я спрях. Питам, защо премести детето? Без притеснение ми каза, беше много привързан към теб, само за тебе говореше, затова!!! Останах без ума и дума, не успях да реагирам. На Жорката дори това му беше отнето, да обича първата си учителка. 

След време колежката по физическо възпитание ми каза, знаеш ли, каза, че твоят Жорка всеки ден идва до нашето училище, качва се на оградата и гледа децата! Пак ми прилоша, милото дете идва да види другарчетата си, идва да търси контакт с нас. Нищо не можех да направя, Тя беше майката. Минаха няколко години и колеги ми разказаха как моят Жорко отишъл в едно малко заведение, близо до моя дом, скрил се и понеже е дребен, успял да се скрие добре и не го забелязали. Прибрал парите малкият и като се опитал да излезе навън, алармата се включила и полицаите дошли да го приберат. Месеци по-късно майка му го върна в дома, отказа се от него... не искала да отглежда крадец вкъщи. 

Може би са били минали два випуска оттогава и един ден си спомням как моята директорка влиза в учителската стая, идва до мен и ми подава вестник, обикновен жълта преса и ми показва снимка на първа страница. Снимка на млада жена и момче, с еднакви топли очи и еднакви усмивки. Вгледах се за момент и в момчето познах Жорката. Не чаках покана, прочетох статията на един дъх. Четях, четях и не можех да спра сълзите си, от радост, от мъка, ураган от емоции. Преживявах две съдби. 

Биологичната майка на моя Жорко го родила много млада, разболяла се и я настанили в психиатрия за лечение, а детето в дом. Казва, че никога не се е отказвала от него. След лечението тръгнала да го търси, но резултат никакъв. През това време срещнала човек, омъжила се и родила дъщеричка, но сърцето и продължавало да страда по първата ѝ рожба. Добри хора и помогнали да намери сина си. Дълго пазех вестника, после се загуби, но никога няма да загубя спомена за едно малко дете с пълни с обич очи от първия чин, вляво до прозореца в класната стая...

Прочетете още:

Райчо, който не стана мой

Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност

Вижте и как се помага на жените да не се разделят с децата си дори когато им е трудно: Надежда за Надежда

Автор: Ина Зарева

Това са очите на съпруга ми – добри, любопитни, дълбоки, усмихнати, спокойни и обичащи. Устояват на погледа ми, а после отново обгръщат нея. Проследявам как ръката ѝ се слива с неговата - като части от ювелирен пъзел. Поглеждат ме леко смутени, преди да се потопят в онова бълбукащо тяхно море – на разговори, смях, музика и на обич. Тази хрупкава и мека, сочна и изпръхнала, твърда и пухеста тяхна обич.

Чаках този момент. Готвех се дълго за него. Мислих го, сънувах го, раждах го, плачех го, рисувах го, написвах го, а после го изтривах и започвах отначало. 

Годините се търкаляха като преяли и гушливи панди пред очите ми, а аз се утешавах с усмивките им и триех ли триех образите пред очите си. Има време, казвах си, има много време. Все още аз съм и любовта, и приятелят, и смисълът. Няма да ме сменят толкова скоро. Още много панди ще прегърна, преди да ме запокити времето.

И пак зарисувах, заизписвах, заизмислях, замечтавах, заплювах и заклинавах, а накрая отново заплаквах.

Ще ме заболи ли?

Кога ще ми каже?

Ще крещя ли, защото ми липсва?

Ще мълча ли, защото не дишам?

Ще ми стигне ли времето да кажа всичко, което знам, мога и трябва?

Ще бъде ли щастлива колкото мен?

А толкова обичана?

Думите им долитат до мен и ме докосват като пръсти на непокорна вълна. Думи, които някога, някъде чувах за себе си. Думи, на които стъпвах, вярвах и пораствах.

Сега те са за нея.  Всичките. Тя тръсва буйна коса в недоверие, а аз сключвам пръсти зад гърба си, прибирам сълзите, укротявам усмивката си и изтривам последната, нарисувана в представите ми, картина. 

34890558 s

Тази ми харесва повече от всички останали. Тя е истинска и само тяхна.

Той е подложил длан за основата, тя е изляла всичките си цветове. Той не се е уплашил, тя е изплела рамка. Той е преливал нежно багрите, тя е внесла стихията си. Той я е закачил на най-високото, тя е провесила лъч. 

Ликуват двамата под дъга от смях и дъжд от цветове. В шепите им е целия свят, в очите им е морето. 

Не боли. Не плача. Не се страхувам. 

Не ревнувам, не страдам, не заклеймявам.

Останали са думите ни –  и казаните и премълчаните. Впили са се някъде, бодели са и са милвали. Кънтели са и са шепнели. Но са били там – живи и парещи – и са останали.

Сега добрите очи на съпруга ми сияят от възмъжалото лице, а аз им се усмихвам в отговор. Тя идва при мен, прегръща ме и ми прошепва най-важните думи на света. После двамата затварят вратата зад себе си. 

- Той е добро момче! - въздъхва съпругът ми, а ръката му се слива с моята - като части от древен пъзел.

- И ти си добро момче! - смея се аз и го водя към брега.

Там, където вълните целуват прощално пясъка. Там, където мидите се трупат като бели спомени, а солта само се преструва, че плаче. Там, където дъщерите порастват и излитат с влюбени момчета, които устояват на погледа ти. Там, където твоето 17-годишно аз наднича изпод водната пяна и ти намига съзаклятнически. Там, където хоризонтът на живота ти изглежда все по-наблизо, но всичко е наред, защото си чула най-важните думи на света:

- Щастлива съм, мамо!

Прочетете още:

Нещичко за любовта

Как похитих гълъб или за влюбването като психично отклонение

Автор: Лени Рафаилова 

Радка блъсна паяновата врата и изскочи от плевнята. Разрошена, зачервена и потна. Полата й, прищипана от една страна от ластика на гащите, виси накриво и дава пълна свобода за движение на едрите й бедра. Бузите й са мокри. Горещи кичури пепеляворуса коса лепнат по тях. Притичва Радка през двора с подпетени гуменки и смъкнати чорапки. Подтичва тя, а гърдите й в мокрия потник бодро подскачат в съвършен синхрон с напевното мучене на кравите зад оградата. Козата гледа отегчено и недотам умно. Слънцето се е спряло да погледа и то тая пищна красота и забравя, че аха му е време за залез. Аха.

– Ай, ай, ай!- припка Радка и бърше с длан потното си зачервено лице - Ай, ай, ай! - вайка се тя и бие бърз шут на едната коза. Козата измучава, но продължава някак да дъвче. Този път шутът  бе лек. – Ай, мама му, мама му, какви ги свърши, Радкеее, какви ги надроби! Ай, ай, да му се не знае и на тоя обесник, проклет! Ай, ай, ай! - мята се Радка на стълбата пред къщата, диша учестено, аха сърцето й да спре. Захвърля подпетените гуменки в тревата и опъва напред крака. Поема дълбоко дъх, сетне издиша и втренчва мътен поглед напред. Козата не й обръща никакво внимание, тя на нея също. Не й е вече ни до кози, ни до крави, ни до нищо, щото сега за нея само Радко има и на тоя и на всякой свят. Радко е и млад, и строен, и с плосък корем и със силни гърди. Няма ни тумбак, ни плешиво теме като нейния Дойчо. Радко е тъмнокос, черноок, с лице гладко бръснато и меко като бебешко задниче. Няма космати гърди и мирише на одеколон, а не на дръгляв кон. Дойчо е селски простак, дето по-далеч от кръчмата приживе няма да стигне, даже твърде е вероятно като му дойде времето и изпукяса,  дядо Боже пак в това зачукано село да го остави, та да му е мирна главата и да не си слага яд на душата.

Сълзи рони Радка, досущ маргарит дребен. И види се, че сърце й плаче, плаче, та реве.

– Що си се проснала като стара черга на стълбите, Радке? - подвиква отдалеч съпругът, почерпен на две трети прилично. – Гледай се, задникът ти виснал бре, некоя мравка ще те налази по баджачките. Ай, не зяпай като изоставена козичка, ами иди сложи тигана и метни в него ей тия пръжки свински, та да вечеряме като като хората заедно!  Що си се припотила такава? Ора ли, копа ли или се дръгля с кокошките?

Смее се Дойчо, та от очите му искри хвърчат. Не е от пиенето таз радост, от сърце му иде. Ще й се на Радка да го мрази, ще й се, ама не може. Помни го тя Дойчо какъв хубавец беше, а и не само хубостта му помнеше, а и добротата му. Ходят й още из мислите спомени едновремешни , кога с него още на гаджалък го караха. Как я леко целуваше той, та устните й пожар правеше. Като малиново вино любовта им напиваше. Сладко и тръпнещо. Дланите му - големи, ама и топли и меки как с наслада галеха и лицето, и гърдите й. Жадно и нежно. С любов. Очите му - юлско море и небе. Хем в тях се давиш, хем в тях и летиш.

– Тиган нямаме!- клати укорително Радка глава, ама в ъгълчетата на устните й разпуква се усмивка.

– Ай сиктир! Що така, бе душо?- хили се Дойчо

– Пияницо, проклет, па и не помниш, а? Тая ракия ума ти е халосала. Кога оня ден загори си проклетите пръжки, нал‘ ти го разби, те тука на стълбите! Ей го, седи още мазното, измиване няма. Ойде му на тигана ти дръжката, изкриви се, посука се целият. На боклука отиде. Няма де сега тия гнусави пръжки да мяташ! Боб съм сварила и люти чушлета има останали. Иди, яж си! Да ти попие ракията. Аз не съм още гладна.

– Хубаво бобец си сготвила, душко! Златна жена си. Грижовна. Прощавай, знаеш, прост човек аз съм. Селски простак, нали тъй ми викаш! Ама те обичам и като пукна пак ще те обичам!

Радка е притворила очи, дъхът й е примрял на дълбоко в гърдите. Не щеше да чува тя тия думи сега. Те душата й разголваха, белеха я люспа по люспа като глава лук. Белят я, а вътре черно, все по-черно иде, и гнило. От тия думи се виждаше Радка гола, изпоцапана. Преглътна горчивото, ама дума не можа да изрече ни една. Погледна голите си крака, а по тях като татуирани лепнеха ръцете на младия Радко. Още чувстваше как пръстите му играят по тялото й. Искаше го тя. Мислеше ли за него, в слабините си чувстваше горещо.

От месец се бе Радко на село прибрал. Дойде от града, там нощен бар движеше и голям успех с него жънеше. Дойде си на село да продава на баща си къщата, дето наскоро бе хвърлил топа. Стар баща му не беше, ама пиеше. Пиеше много и всякога, та един ден легна и не стана. На вода го караше. Ни пари имаше, ни му се искаше нещо. Писа Милка, сестра му, на Радко, че болен е легнал баща му и дълго още не ще да го бъде, та моли го да дойде за последно, да се сбогуват, да си простят. Но Радко прошка лесно не даваше, та и не дойде, та и не прости. Не можеше или не искаше. По-важна работа имаше. Баща му за него отдавна бе мъртъв. Майка му- бледна, слабовата женица умря от сърце още кога Радко бе хлапе седемгодишно. Оттогава баща му, който голяма любов към нея носеше, се обърна на човек друг. Болката си преглъщаше само с ракията. Глътка по глътка, чаша след чаша. Обедняха набързо, разсипа се къщата, отиде му и работата. Радко мълчеше и чакаше. Чакаше баща му да изпие последната глътка от тая мъка. Ама ракията така и не свършваше. Мъката и тя.

На шестнайсет Радко замина за града. Хвана се да помага в някакво нощно заведение. Лека по лека светът му се промени. От момче за всичко, порасна в охранител на бара. Надуши миризма на пари и те тая миризма твърде му се хареса. Взе да се бие, взе и да бие. Стана управител. Една нощ собственикът излезе и не се върна повече. Радко взе бара. Получи пари, коли и достатъчно женско внимание. Красив и богат вече, Радко се закле да не се върне на село. После баща му умря. Къщата им, макар неподдържана, голяма и хубава беше. Добри пари струваше.

Помнеше Радко дълкокраката Радка. Като деца играеха по дворовете. Той все нея гонеше, тя все му бягаше. Не мож я хвана. Пъргава, вечно засмяна, с очи- орех, и на форма и цвят. Позна я Радко още щом я видя да си бъбри с леля му на улицата. Позна я и пак я пожела. За Дойчо, синът на шивачката, се бе омъжила тя, ама що ли, туй Радко не проумяваше. Дойчо от него по-голям беше с едни пет-шест години. Помнеше го Радко добре от времето, кога по дворовете търчаха с хлапетата. Помнеше как Дойчо минаваше покрай тях. Улисан в мислите, угрижен с нещо, странен му беше той. Минаваше Дойчо, закачаше ги набързо с някоя шега и си отиваше. Семейството му богато не беше. Майка му шиеше на цялото село, ама малко за таз работа вземаше. Баща му- учител по музика- едвам някой лев и той докарваше. Та живееха скромно и скромна къщата им беше. На един кат. Дворът помнеше Радко на тая никаква селска къща. Голям цвят, голяма шарения от цвят тоя двор беше. Пъстро, та и сляп човек да го види. Аромат и цветове като в приказка. В тоя двор Дойчо седеше по тъмно и на китара свиреше. Хубаво свиреше непрокопсаникът му, та момичетата все към тях надвечер минаваха. Да го чуят как свири, да го слушат и да го гледат. За хубавец го имаха те и това ядосваше Радко. Озлоби се срещу него той и не пропускаше случай нещо да го подиграе. Я за старите му обувки, я за прическата му, често и за майка му грозни думи подхвърляше, но Дойчо така и не му отдели нужното внимание. Веднъж само той спря, обърна се, поряза Радко със сините си очи и плю на земята. Отмина. А Радко се закле един ден да го накара да страда.

Оттогава над десет години са текнали, но щом Радка видя, Радко знаеше какво ще да стори. Па и като я гледаше, ни на влюбена, ни на щастлива му се струваше да е. По очите личеше й, че нещо не й е както й се е искало. Дойчо се беше изменил. Пиеше. Откак се споминаха баща му и майка му, изсвиряса му радостта. Много ги гледаше той, много се грижеше за тях, туй цялото село го знаеше. Сърце и залък, всичко даде си за тях той, ама заминаха си на оня свят хората и скръб студена, та ледена душата му смрази.

„Не е туй само, не е!- мислеше Радко - Ей го, голям мъж е Дойчо и жена каква има си! Не е от скръб тая работа само. Колко години с Радка са женени, па едно дете не й е тоя негодник направил! Мъж туй не мож да е! Моя Радка да беше, цял отбор дечурлига досега щеше да гледа!“

– Лельо - подвиква Радко и зализва перчема си непокорен - ще ида при Дойчовите. Да си поприказваме, да си припомним ония години, кога по дворовете боси търчахме и с незрели джанки се замеряхме!

– Па, върви, щом си рекъл, ма вземи занеси на Радето от сладкиша ми. Обича го тя, ще се зарадва момичето!

– Щом казваш, давай го и да вървя, че кое време стана! Сладкиш, моля те... Коя жена па днес на селски сладкиши се радва! - хили се Радко, ама леля му го стрелка със сивите си лисичи очи, та млъква той. Махва с ръка и става.

Обръснал е гладко хубавото си младо лице, одеколон скъп е по себе си разлял, та мирише през три села в четвъртото. Бяла риза, разкопчана така, та да разкрива стегнатите му гърди, загорели от юлското слънце. Косата пригладена с ароматен гел лъщи под лъчите и хвърля наоколо мамещи блясъци.

– Здравей, Раде! - провиква се той смело пред вратата на Дойчовата къща. Знае той, че сама е сега Радка. Бе минал през кръчмата и видял бе там Дойчо да влиза и да се почва с ракиите.- Идвам ти на гости и армаган ти нося сладък, баш за сладка жена като тебе!

Радка е с бяла прозирна пола над коленете и тесен червен потник с връвчици точно под гърдите. А гърдите й са големи и стегнати като динки, та Радко очи си не сваля от тях.

– Влизай, Радко! Добре си дошъл! Не си е още Дойчо пристигнал, позачакай го тук, да си поприказвате вашите си приказки. Аз в плевнята малко работа останала имам.

– Е, ще го почакам, щом казваш. Па може и в помощ нещо да съм ти.

– Не, не, поседни си на сянката, лимонада ще ти донеса, студена е, да те малко разхлади от горещината.

Носи Радка лимонадата, сядат един до друг и се гледат. Говорят си за старото време, смеят се. Радко протяга ръка да погали нейната. Тя я отдръпва смутено. Той посяга отново. Този път към гърдите й. Радка припламва, прималява й страшно. Зърната й се втвърдяват досущ джанки зелени, незрели и дъхави.

– Спри се бе, Радко! Не е хубаво това!

– Не е ли? - Радко хваща по-здраво гърдите й. Шепите му са пълни. – Много си хубава, Раде! Не мога да ти устоя. А тия твойте гърди ме побъркват, ма май мъж не ги е скоро докосвал!

Радка мълчи. Горещо й е, а от тия приказки още по-горещо и душно става.

– Туй твоя работа, Радко, не е. На плевнята трябва да ида, работа имам си там.

– Така кажи, де! Затуй съм нали и аз тука, та да ти облекча туй що ти е тежко. – Радко глътва останалата в чашата лимонада и става. Изпъва се стройното му гъвкаво младо тяло. Гърдите му поглъщат слънцето. Потни капчици блестят по тях и мамят. Радка е жадна. Много жадна. Иска да пие от тях. Да пие, да се напие.

Вратата на плевнята се затваря след тях. Козата мълчи и си трае.

Изминали са няколко месеца. Прегоряло е лятото. Между листата се е промъкнала есента и е засипала с цветовете си целия свят. Капе хлад на тънки тиренца. Диша земята, отдъхва. Утолила е жаждата си.

– Какво ти е Раде? Жъленикава си като недозрял пъпеш, душко. Доктор да викам, на доктор да те заведа искам. Не е добре работата. Да идем, да те видят. Да се полекуваш, та да ти светне пред очите. - Дойчо е хванал ръката на Радка. Гали я с неговата обич. С оная леката и нежната. И пак ухае на малини.

– Нищо ми не е! Не бери ми ти грижа! – простенва Радка - Върви, иди в кръчмата, аз ще си полежа да си отпочина.

– Не ми е до кръчми и пиене! Кажи ми, знаеш ли какво ти е? - Дойчо е блед, по-блед и от нея. Целува очите й и се надига да приготвя вечерята.

– Бременна съм! - изохква Радка - Не съм болна. Дете чакам!

Хвърля се Дойчо при нея. Целува ръцете й, устните. Плаче. Като дете. Със сълзи като едри безцветни малини.

– Боже! Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, Раде! Момиче мое хубаво! Баща ще съм, баща ще стана, ей!

Топи се ледът в душата на Дойчо и мислите му меки стават като памук. Изветряла е мъката, изплака я той наведнъж със сълзи горещи от обич и радост.

Радка се е сгушила в прегръдка му и плаче. Иска да е майка, много иска. Но не така, не така!

– Раде, чудо ни е дошло, чудо! Начакаме се, ама го дочакахме! Толкова години – нищо и ей сега, кога ни вяра, ни надежда ми остана, чудото пристигна! - целува Дойчо позаобленото вече Радкино коремче. Устните му са пожар.- Та и да ме питаш кога е станало това, не мога се сетя. Може би оная нощ.. Пустата му ракия, проклета да е! Не помня. А трябваше! Прости ми, Раде! Обичам те, знай го това!

Радка знаеше. Знаеше и че не чака дете от мъжа си. От Радко е детето й. Още щом разбра, че е бременна, тя отиде, намери го и му каза. Не щеше от него нищо, само да знае. Не го обичаше. На другия ден Радко беше заминал. Нямаше да се върне. Тя и това знаеше.

Бременееше Радка леко и безпроблемно. Закръгли се и още по-хубава стана. Засия тя, разцъфтя като цвете гледано и обичано. А Дойчо сияеше и от нея по-силно.

Вали сняг на звездички. Студени и остри иглички. Болницата е сравнително близо, но пътят минава през планината. Зимно време той е на места силно заледен и тъмен. Дойчо е зад волана. Колата е стабилна и взима сигурно завоите. Светлината от фаровете се процежда на тънка златиста нишка. Тъмнината я улавя и я стопява за миг.

Людмил работеше и тази нощ. Не беше дежурен, но парите така или иначе все недостигаха и той се съгласи да поеме смяната на свой колега. За две денонощия беше дремнал едва няколко часа. Чувстваше умората, но мисълта за допълнителната надница го държеше буден. Скоро синът му ще е абитуриент. Малко парички искаше да отдели за него, за да пътува той с другите си съученици на екскурзията до Рим.

„Не е далеч - мислеше си той - Този баир, след него другият, после още един-два. Осем завоя, седем, шест… Умората натежа на клепачите. Той виждаше жена си в онази къса червена рокля с тънки презрамки, сина си на летището, който заминава за Рим. Жена му се разплака. Той отвори очи. Но беше късно. Завъртя волана, но колата поднесе. Автомобил срещу него бе твърде близо. Бе навлязъл в насрещното движение. Не успя да избегне удара.

– Раде, Раде, отвори очите си, миличка! Отвори ги, Раде, чуваш ли, не заспивай, Раде, не заспивай.

Линейката пристигна бързо. Болницата беше съвсем наблизо до злополуката. Шофьорът на случайно преминаващ автомобил бе спрял и бе позвънил за помощ.

Радка отвори очи. Дишаше трудно, но беше жива. Дойчо беше жив. Не и Людмил, не и Людмил. Жената с червената рокля с тънки презрамки някъде плачеше. После изчезна в тъмното.

Радка роди. Момиче със сини очи. Юлски очи.

Лекарите опитваха да овладеят вътрешните кръвоизливи в тялото на майката. Но не успяваха. Радка губеше сила. Искаше да види мъжа си. Дойчо влезе. Лицето му беше в рани, ръката му беше лошо счупена, куцаше. Той пое нейната протегната длан. Беше студена. Наведе се над лицето й. Усещаше дъха й. Сладък, леко тръпчив. Като вино, като малиново вино. Радка шепнеше едва, но той я чуваше.

– Детето не е от тебе! Прости ми, прости ми, прости ми... - в очите й имаше скреж. Сълзите й бяха звездички. Молба и молитва. За прошка.

– Зная, Раде, зная. Отдавна, отдавна съм ти простил! Момиче е, да знаеш! Може да не от мен, но е моето момиче и я обичам точно толкова и точно така, както обичам и тебе! Спокойна бъди, казват, че не мога тук да остана сега. Ще чакам отвън. А ти, ти не заспивай! Аз също няма да спя.

Докторът изведе Дойчо в коридора.

Радка умря седем минути след полунощ.

Вцепени се нощта, а снегът продължи да вали. Големи и тихи снежинки, бели малини любов.

Прочетете още:

Една Неда

Автор: Таня Стоянова

Прибирам се от работа в горещ влажен, юлски ден в Бургас.. По изключение днес пътувам със служебния микробус и по изключение поради ремонтни дейности, минаваме по необичаен маршрут. Стоя си мирно и кротко в колата, преминала в летаргичен режим след тежкия ден и изведнъж Я виждам! НЕЯ! Единствената! Стои си кротко притихнала на един манекен на тротоара пред един магазин и ме чака търпеливо. Такива срещи не се забравят! Тя е единствена, неповторима, най-красивата. Създадена е да бъде твоя и не можеш да допуснеш други ръце да я докосват, защото е ушита за теб. Само за теб. Това е Полата! Ама няма такава, ви казвам. Черна, на големи червени макове, дълга, феерична… Веднага разбирам, че винаги съм мечтала за такава. Любов от пръв поглед е. И няма нищо общо с влюбването в синята блузка с гръцко деколте, или в жълто черната рокля, да не говорим за панталона и обувките от миналия месец. Това е истинска любов! Искаме да изкрещя на шофьора да спре веднага, но проявявам нечовешко усилие на волята и спирам напиращия вик. Поемам няколко пъти дълбоко въздух и се опитвам да мисля трезво…. Фактически пари нямам. Разорението ми е пълно. Абитуриентски бал на най-красивата и капризна абитуриентка, едноседмична почивка в Мармарис на същата девойка, щот‘ много се е уморила в подготовката на бала, предварителни изпити с престой по няколко дена в София с цел опознаване на Студентски град, разбирай дискотеките там. И още куп неочаквани и внезапни събития, налагащи изцеждането на последните капки от нещастната ми дебитна карта.

Никой от колегите не разбира за драмата, която се разиграва до тях, но моето сърце е съкрушено. Прибирам се в къщи без настроение, но съм доволна от себе си. Доказвам си, че имам воля. Толкова по-важни неща има от една пола на макове. Ще я преживея някак си. През следващите дни няколко пъти се събуждам сутрин с обляно в сълзи лице по спомена за самотно ветреещата се на манекена пола, но успявам да превъзмогна стоически мъката си. Дори започвам да се гордея самостоятелно със себе си и силната си воля.

Нооо….както обикновено съдбата винаги има планове различни от моите. Човек, колкото и добре да живее и колкото и млад да изглежда, по една или друга причина го заболява кръстът. Абе боли ви казвам, не минава. Аз не обръщам много внимание, толкова ангажименти имам, да си ме боли, няма да се занимавам с един кръст посред лято, я! Но нещата стават все по-сериозни, и аз се оказвам в болнични, с направление пред скенера в болницата. Става бързо, не се събличаш, не боли, но се чака около час за резултата.

И понеже като стоя на едно място, ме боли повече, решавам да се разходя. Вървя си безцелно аз и зяпам отдалеч витрините. Поради настъпилия траен финансов крах, в портфейла ми има само скъсано билетче за градския транспорт, няколко касови бележки, и ваучерите за храна на мъжа ми. Вървя си, зяпам си и изведнъж осъзнавам, че се намирам на същата случайна улица, дето видях ЕДИНСТВЕНАТА и НЕПОВТОРИМА ПОЛА с маковете.

Почти искам да се върна обратно, но краката ми проявяват воля и сами тръгват към магазинчето. Аз се опъвам, те вървят….Чудна работа ви казвам. И така вървейки и спорейки с краката си, си мисля. "Дано да не е там, да са я купили, да е отнесъл вятъра оня ден в бурята. Ако случайно е там, само ще я погледна отдалеч, за последно…"

И без да съм финансист като сина ми, знам, че няма как да се осъществи покупко-продажба без известно количество финансови средства в наличност и съм сравнително спокойна, защото такива нямам. Ни-ка-кви! Zero! Приближавам към въпросното магазинче и въпреки, че съм със слънчеви очила без диоптър, отдалеч с облекчение установявам, че я няма вече на манекена, и с най-невъзмутим вид влизам в магазина на хладно да „мине времето“. Вътре с изненада чувам гласа си как завързва разговор с продавачката без моето позволение...

- Извинете, ако обичате, може ли да попитам нещо. Имаше отвън една пола миналата седмица, нали вече сте я продали?

- Черната, на макове ли? Ааа... не съм, тук е още. Бяха две, едната веднага я взеха. Български са, направо са чудни. Ето, може да мерите. Много ще ви отива. Пробната е много удобна. Заповядайте. Дайте да ви помогна.

- А, не, аз само питам, а и съм с рокля и не е удобно, без блуза...

- Ма госпожо, няма проблем! Ето ви едно черно потниче, на същата фирма e.

- НЕ, не, благодаря! Дайте и него ще пробвам.

С трескави ръце грабвам полата. Влизам в пробната, в бързината дори не дърпам завесата, свалям роклята и …ооооо, какво блаженство да усетя шумящия плат по мен. Продължавам да тая тайни надежди, че полата няма да е моят номер, че няма да ми стои добре, че ще открия ужасен фабричен дефект и че ще си тръгна възмутена от българските производители и гордеейки се със силната си воля. Въййй... направо е страхотна, стои ми убийствено, потничето подчертава талията ми и даже прави видим почти несъществуващия ми бюст.

С последна надежда питам за цената -“дано да е безумно скъпа и да напусна магазина възмутена“Обаче удрям на камък, цената е сравнително поносима за толкова красива ПОЛА. Вече въпросът да я имам или не, не е актуален. Сега обмислям варианти КАК да я имам. В главата ми се върти идеята да избягам с полата от магазина. Почти съм готова да хукна и да зарежа роклята в пробната, но се сещам че ме боли кръста, а и с тези високи сандали…., не става, ще ме настигнат. Банки за обиране в близост няма, само една сергия за сладолед и магазин за бельо, но аз пък по една случайност, не нося в чантата си нищо приличащо поне малко на оръжие или маска. Колко хора сме в Бургас, все ще се намери някой да ме разпознае.

После решавам да предложа да идвам след работа и да чистя магазина. За около 6 месеца, ще се изплатя. И изведнъж в главата ми проблясва спасителния вариант. Сестра ми! Работи съвсем наблизо. С треперещи ръце изкарвам телефона и включвам най-невинния си глас.

- Ало, сестро, как си? Какви ги вършиш? Имаш ли пари в себе си?

Следва подозрително мълчание…

- Защо са ти?

- Амиии…..Страхотна дрешка си харесах тук наблизо. Много ми е необходима

- Разбрах. Къде си? Стой там, идвам веднага!

Как да не я обичам тази моя сестра бе! Веднага разбира, че въпросът е на живот или смърт. Имайки предвид, 30-те обедни градуса и 8 сантиметровите токове, времето, за което пристига сестра ми е почти европейски рекорд по бягане на къси разстояния в градски условия. Оглежда ме критично и чувам благословената й уста да произнася…

- Ми супер си. Купуваме я.

- Аз такова…може ли и това сладко черно потниче, виж к‘во хубаво ме подчертава?

Така де, като е заем, поне да е голям.

Чува се всеобща въздишка. Магазинерката въздъхва с облекчение, че ще се отърве най-сетне от досадното ми присъствие, аз съм въздъхвам доволна, че няма в следващите 6 месеца да идвам след работа да чистя магазина, и полата е доволна, че е открила перфектната собственичка.

Излизаме със сестрата вън на жегата, обсъждаме набързо децата си и родителите, а аз не спирам да я гледам с влажен, благодарен поглед.

- Сестро, лесна е твойта, в болнични си. Тръгвам аз, че ми свърши обедната почивка заради теб и да знаеш, ще ми върнеш само половината пари, че и без това не бях ти взела нищо за рождения ден!

Светът е хубав, светът е чудесен, както е казал един известен бургаски поет. В знак на благодарност обещавам много студени бири с миди и калмари и се разделяме, прегръщайки се. Тя тръгва за работа, а аз... оффффф, на къде бях тръгнала? Ааааа да, резултатите от скенера! Ми то май и без това ми мина кръстът. Тръгвам към болницата, прегърнала нежно торбичката с новите си придобивки и в главата ми се прокрадва мисъл за червени сандали на ток.

Време е за ново влюбване.

Прочетете още: 

Кожена рокля

Автор: Надя Брайт

Понеже имам широка палитра от интереси, а именно: Надя, мъже, комедия, Пилатес и тук-таме Човешки ресурси, не е много трудно да избера за какво да пиша. 

Ще пиша за мъже и отсега искам да се извиня на читателите. Не знам защо, но знам, че причина все ще се намери впоследствие. Аз съм добра, но мързелива и едва ли ще отделя внимание на всеки засегнат  след това. Затова отсега искам да поднеса извиненията си на мъжете, които ще се разпознаят в описанията, на тези, които няма да се разпознаят, също на жените, които никога не са срещали такива мъже, както и на тези, които са срещали. Бих искала да се извиня и на мъжете, които са излизали с мен. Не заради статията, просто по принцип.

Сега, ако всички сме спокойни, започвам.

Истински Superman

Знае какво харесва и намира начин да го прави – както в работата, така и в личния си живот. Има представа кой е и как е стигнал до тук, не чувства потребност да се доказва на всяка крачка. Ако може да помогне в някаква ситуация, го прави, без да напомня след това. Знае защо е с теб и го изяснява още в началото. 

Как да го свалиш? Той ще те свали.

Как да го задържиш? Не се прави на интересна, а му бъди партньор. И му прощавай, защото ще го оцени и ще стане още по-добър. Ако си намерила такъв – браво, желая ти да го задържиш за дълго!

 

Фалшив Superman

Мама му е казала, че е специален и той силно го вярва. Или не му е казала и той цял живот се доказва. Наистина постига успехи, но изпитва страх на дребно животинче, да не ги изгуби. Всяка елементарна ситуация е арена за доказване на неговата мъжественост. Сгрешена поръчка в ресторанта, някой изказва мнение, просто си е намерил слушатели.... Досадно е малко, но той разнообразява с луксозни почивки.

Как да го свалиш? Бъди хубава, изкарвай по-малко пари, бъди малко по-глупава от него, възхищавай му се.

Как да го задържиш? Повтори горното + оставяй го да ти казва какво да правиш. А защо ти е да го задържаш? Толкова ли обичаш луксозни почивки?

 

Истински Мислител

Чел е много, видял е много, преживял е много и по-важното – взел си е уроците. Когато взима решение, не се води от комплексите си, а от от оценка на ситуацията. Има разнообразни интереси, понякога е малко инертен, понякога обича просто да се слуша как говори. Намира правилните думи за всяка ситуация и често те са прочетени някъде. Ако не му идва мисълта след чашката и ако може да си позволи да пътува, става много интересен.

Как да го свалиш: Слушай го и кимай на правилните места.

Как да го задържиш: Слушай го, кимай на правилните места и отвреме навреме казвай по нещо смислено.

Фалшив Мислител

Понеже не го бива да действа, го бива да мисли и обмисля. Може да говори много увлекателно и да е наистина интересен, обаче накрая сама ще трябва да си свършиш работата. Не е лошо, ако наистина искаш връзката ти да е все едно правиш секс с телевизора (‘щото той също е увлекателен). 

Как да го свалиш: Кажи му, че искаш да правиш секс с него. Не му се случва често.

Как да го задържиш: Плащай сметките, затваряй бурканите.

Като цяло – ако си много дейна мацка, Мислителят само може да пострада от тази връзка. Например може да пострада от удар с пепелник в главата, ако ти искаш нещо да се случи, а той иска „да го изговорите“.

Истински Добро момче

Той е там, където е нужен, без да се прави на Батман. Не мачка по-слабите и не се страхува от по-силните. Не тропа по масата, но живее според собствените си принципи. Често пъти не е богат, но никога не е стиснат. Може да не е много интересен, но поне няма да ти разнообразява живота с тъпи номерца и игрички. 

Как да го свалиш: Усмихвай му се и не бъди гаднярка.

Как да го задържиш: Ако веднъж си го свалила, той няма да си тръгне лесно. Само имай едно наум, че ако разбиеш сърцето на Истински Добро момче, Вселената наказва целия женски род, като ни праща по 2-3 Фалшиви Supermen. Дръж се добре, залагаш на карта целокупното щастие!

42539076 m 2

Фалшиво Добро момче

Не е лош, но не е и кой знае колко добър. Просто не блести с нищо особено и изглежда безобиден. Положението е „кот-такоа“. В крайна сметка, ако просто искаш да запълниш някаква квота и да има мъж „в къщата“, този си е вариант. 

Как да го свалиш: Кажи му, че искаш да правиш секс с него. Не му се случва често. (Този съвет се повтаря, но той си е фундаментален)

Как да го задържиш: Просто не го гони от вкъщи.

Драматичния герой 

Тук Истински и Фалшив се вплитат в една „разнолика нестройна душа“, която може да те опустоши като урагана Катрина (друг е правилният израз какво може да направи, но е крайно просташки и са замесени родните ни майки). В началото може да се подлъжеш, че просто има богата душевност и някакви истински проблеми. Но след това разбираш, че просто иска света да се върти около него и жестоко се сърди, когато проклетият свят откаже да се съобрази.

Как да го свалиш: Постави го на пиедестал.

Как да го задържиш: Дръж го на пиедестала и не очаквай светлината на прожектора да освети и теб. Ти си публика. Дано ти харесва постановката...

Истински приключенец

Иска да види света, да практикува хобита, да измисля нови неща. Понеже има много енергия, а и знае кое колко струва, това го прави по-добър в планирането. Да намериш точното време и място за приключения, докато си гледаш отговорностите, е завидно умение. А такъв мъж е много интересен. 

Как да го свалиш: Нямам идея, аз заспивам от умора още, докато ми разказва за хобитата си.

Как да го задържиш: Предполагам с умение бързо да събираш куфари и професионално да промиваш рани...

Фалшив приключенец

Просто не иска да се обвързва и се чуди къде да си похарчи парите. Безспорно е интересен, докато не разбереш, че познава само една програма на пералнята и не притежава ютия. 

Как да го свалиш: Кажи му, че ще правиш секс с него. И, ако правиш секс с него, помни че не съм ти аз виновна.

Как да го задържиш: Купи си голяма раница и намали очакванията. Кажи си “carpe diem” и може пък и да ти е готино...

Истински женкар:

Най-чаровния, най-потентния, най-, най-, най-... Може да си мислиш, че просто не е срещнал жената, на която да е верен. Или че ти си му толкова интересна, че няма да погледне друга. Или че не би ти причинил това. А той си мисли, че иска да спи с жени и го прави. Не вижда конфликт на интереси, защото уважава само своя интерес.

Как да го свалиш: Той ще те свали.

Как да го задържиш: Дръж си очите широко затворени, докато се наиграе. Помага ако го обвържеш материално - тогава ще се крие.

Фалшив женкар:

Много говори, предимно пред другите. Обаче не стига по-далеч. Ако му скръцнеш малко със зъби, спира за малко и говоренето даже. Ако има други качества, предполагамче това се преживява. То всичко се преживява, ако пиеш повечко, де...

Как да го свалиш: Покажи му бедро и му кажи, че реално може да го пипне.

Как да го задържиш: Просто му кажи да стои тук. 

38159239 m

Някои типове, през които ще минем набързо:

„Толкова е готин, защо е сам?“  - Каквато и да е причината – такава има. Ако мислиш, че ти ще си тази, която ще го излекува от нещо... хм... коя съм аз, че да ти противореча?

„Той е като излязъл от филм!“ – Хубаво, ако е излязъл от филма... Но най-вероятно си е в него и си го играе. Понякога е най-добре, да вземеш епизодичната роля на красавицата с фамозната вечерна рокля, която бавно се свлича от раменете ѝ. И Ciao!

“Дали е гей? Май не е...“ – Може и да не е, но фактът, че се съмняваш, говори за силата на мъжественото му влияние върху теб. Айде да не сме толкова отчаяни...

„Сладур в бара“ – Ако ти се играе и ако на сутринта не очакваш, да се държите за ръце и да си споделяте мечти... ползвайте презервативи!

Изпуснах ли някой тип? Кажете ми, ако е така! 

За автора:

nadya brait
Надя се занимава с психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.


Препоръчваме ви още:

Един мъж,една жена

Някои разсъждения за брака

Знам какво искам

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Тиганът, без който не можем

Тиганът, без който не можем

17 Авг, 2019 Забавно

Страшна късметлийка

Страшна късметлийка

15 Авг, 2019 Блог

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам