Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Или как си смених фабричните настройки

Човек си мисли, че е пораснал, че се е изградил като характер и вече няма кой знае колко да се променя. И после този човек вземе, че стане родител и изведнъж открие, че изобщо не е същата личност, която е бил преди. Ето какво споделя Йоана Боянова за родителството и как то неусетно я превърна в съвсем друг човек (мисля, че и преди е била забавна нашата Йоана, а сега още повече).

• Спя навсякъде, може и в асансьора, стига да се качва на по-горен етаж!

• Преди да се роди детето, за да заспя, трябваше да ми е тихо, проветрено, тъмно. Сега спя върху трохи, круши, играчки и на светната лампа, докато по телевизията върви концерт на Веселин Маринов.

• Правя забележка на хората. Примерно: "Дъвчи със затворена уста!" При това на шефа го казвам.

• Думата “Не" я използвам, дори и да не съм чула въпроса.”Не" плавно преминава в по-благото "Ще видим".

• Сънувам фразите: "Събери си играчките","Оправи си стаята". Сънувам, че ги крещя, понякога дори го правя. Хората мокри сънища сънуват, а аз…!

• Когато чуя дете да плаче и вика МАМО, задължително се обръщам, дори и да съм без дете.

• Къпя се на отворена врата, дори и да съм сама в къщи.

• Гледам детско по телевизията часове наред, а съм САМА.

• Спя по 8 часа, само че не на денонощие, а на две-три.

• Отговарям на въпроси с повишена трудност като:

- Защо имам зъби в устата? 

- Пораснах ли вече? (това по сто пъти на ден)

-Защо акото отива в канала?

- И баща му там ли е?

- А баба му?

• Чета една и съща приказка месеци наред, гледам едно и също филмче пак така. И всеки опит да се внесе нов материал бива отхвърлен.

• Готвя три до четири вида храна.

- Какво искаш, мамо, за вечеря? Отговор - пица… Що ли питам?

• Уикендите се събуждам с мисълта за горещо кафе и книга, вечерта си казвам, че и студено кафе и книга пак става, на третата минута от книгата тя чете мен, и кафето не помага.

• От октомври трескаво вместо сайтове за дрехи разглеждам такива за играчки.

• Припявам си арам-зам-зам самичка, нищо, че детето е на градина! Просто е яка песен! Някой да ме застреля, моля!

• Обаче най-идиотското нещо, което ми е е случвало е в офиса. Малко предистория. Когато на Вики му се пишка, почва да вика с весел тон: "Пишка ми се, пишка ми се." И аз му се радвам, и подвиквам с него, и заедно тичаме към тоалетната. Само където Вики вече е на градина, а аз го направих това същото съвсем сама в офиса, пред смаяния поглед на хората. Аз съм си едра жена, и сега представете си как подскачам и жизнерадостно ви подвиквам: “Пишка ми се!” Не ми се смяха изобщо.

• На мъжа ми най-редовно му казвам “Добре, маме", "Сега ли реши точно да пиеш вода, ще вечеряме!”, "Това яке е тънко, вземи си друго." .

Няма да се върнат фабричните настройки, нали? Все се надявам, но май така ще си я карам.

Вижте още от Йоана:

Едно въже за снахата, моля

Жена на диета

Автор: Светлана Божилова

От няколко дни обикаля из пространството „Петиция за съвременна Национална детска болница“. Разбира се, че това е абсолютно необходимо и даже доста закъсняло. Проблемите в сектора са огромни, все повече и задълбочаващи се. А разделянето на „ние“ и „вие“ между пациенти и медицински работници е непрестанно и меко казано, пагубно за всички. 

Като гражданин на тази страна, майка и в последните години човек, който има непрестанен досег с хора, нуждаещи се от лечение, веднага посегнах да подпиша. Като човек, който обаче, чете и търси всички гледни точки, исках да се запозная по-точно с целите на петицията. За съжаление, на отделните въпроси на други като мен, видях единствено коментари от рода на: „Образовайте се!“, „Да не Ви се налага!“, „Молете се да не обикаляте като мен!“ и т.н.

Е, всички сме обикаляли, уви! Дали с деца или майки, или баби или заради самите нас, но всеки има своята „история“. И са ни връщали и сме виждали мизерията...Мизерия, която е навсякъде около нас.

Аз искам промени! Искам да не се страхувам за здравето на детето си, мъжа си, майка си, свекърва си, близките си, на всички, които живеем в България. Искам да има правила и те да се спазват! Искам да получаваме адекватно лечение. 

Искам да престанем да се „хапем“ и делим. Искам лекарите да се чувстват добре и да упражняват спокойно и достойно професията си. Да не се страхуват, че ще бъдат нападани вербално и физически. Да не стоят сред протекли тръби и мухлясали стени, докато оперират часове наред и спасяват живот. Искам и да отговарят на въпросите ми, да дават информация за лечението и състоянието на мен и близките ми. Искам никога повече да не чувам „К‘во си заразпитвала? Лекар ли си?“

Много бих се радвала ако успея да достигна до някой, а защо не и някои от лицата, от които зависи това. Ако просто отдели/ят малко време и отговори/ят на следните лаишки въпроси, мисля, че ще е от помощ за всички. Защото 4000 подписа са нищо! Защото подобрението зависи от всички нас. 

  • Има ли направен проект и къде е предвидено да се построи болницата? Кой е правил проекта и с какви изисквания е съобразен?
  • Каква е стойността и от къде ще бъде финансиран проектът? 
  • Пише, че идеята е оборудването да е съобразено с последните стандарти в областта. Откъде ще дойде това оборудване и как ще бъде заплатено за него?
  • Кой ще работи с новите технологии? Има ли предвиден бюджет за обучение на съответните специалисти?
  • Откъде ще „дойдат“ специалистите в болницата? Основен проблем е изтичането и крайния недостиг на медицински работници в България? А основна причина за това е ниското заплащане на труда им. Съответно и:
  • На какъв принцип ще се формират заплатите на персонала (от санитар до директор)? Кой ще гарантира и осигури тези заплати и ще бъдат ли адекватни на труда им? 
  • Предвижда ли се промяна в образованието на медиците? Посещение на обучения, конференции, семинари и т.н, където се обсъждат и разглеждат най-новите научни открития и технологии за лечение и превенция?
  • Как ще се промени отношението на медицинските лица към пациентите, което пък е основно оплакване на последните?
  • Кой и как ще гарантира и съблюдава спазването на тези права?
  • Какъв е капацитетът на болницата и цялата страна ли ще обслужва? 
  • Когато капацитетът е запълнен, къде ще бъдат изпращани болните и как ще бъдат транспортирани ако трябва да се „върнат“ в друг град, например?
  • Как ще се избегне това „обикаляне“ и „връщане“ на пациенти от едно на друго място? Пациенти с какви заболявания, оплаквания и симптоми ще бъдат преглеждани и съответно приемани за лечение?
  • С направление или по спешност, или и двете ще бъдат приемани децата? 

Всъщност, това са само много малка част от въпросите, които ми изникнаха в главата, но мисля, са добро начало. Много, много ще се радвам най-накрая да седнем всички на тая прословута „една маса“. Дето все е уж сложена, ма няма никой.

Вижте още:

5 детски състояния, които изискват незабавна медицинска помощ 

Маркери на детското развитие до една година

Автор: Надя Брайт

Не знам с точност каква е клиничната картина на депресията, не съм била официално диагностицирана. Нямам никакви претенции, че мога да помогна професионално или че това, което ще прочетете, важи за всички.

Просто съм била в черното блато неведнъж. Хората са ми казвали, че съм мързелива, непостоянна, разглезена, слаба... Може и на вас да са ви казвали такива неща. Искам да знаете от мен – „хората“ могат да си заврат казването отзад. Мерси.

Ще перифразирам Бредбъри и ще кажа, че депресията е самотен бизнес. Идва само за нас, само ние си теглим тоя каиш и само ние можем да се извадим от това чудо. Да, подкрепа от близки и професионалисти е възможна и желателна. Но ние сме тези, от които зависи от кого и каква подкрепа ще потърсим. Много често зовът за помощ се посреща с неразбиране и нещата стават по-зле. Затова е добре да сме разумни. 

Усещането е, че депресията е блато, дупка, плаващ пясък, който те дърпа надолу. Искаш да спиш, да не се движиш, да те няма. Знаеш, че има живот някъде, но той е над повърхността. Ти си под нея. Теб животът те подминава. Знаеш какъв „трябва“ да си. Обаче не става. Няма сили, няма желание. Може би има надежда. Сякаш си в прозрачен балон, в който хората те виждат, но не чуват и не разбират. Ти си само витрина на себе си и с времето витрината става все по-безцветна и все по-малко хора я поглеждат.

Научих се да обръщам перспективата. Защото или трябваше да се науча на това, или да си тлея зад витрината. А нямам информация да разполагам с друг живот, освен този, и искам да го ползвам оптимално.

Затова си казвам: „Окей, сега си пред препятствие. Сега си в подножието на собствения връх на силите си. Ако тръгнеш сега – стъпка по стъпка, когато изминеш пътя, ще си по-силна, по-умна, по-щастлива. Депресията е фаза, преодоляването ѝ е успех. Постижим и нужен успех.“

86438249 m 1

Ето точка по точка моя практически списък за изваждане от депресивно състояние:

  1. Започвам с нагласата си:

Имам право, да не се чувствам добре. Имам право, да съм слаба. Слабостта не е лоша, аз не съм лоша. Аз просто се чувствам лошо. Това е проблем, който ще оправя с темпото и по начина, който аз избера. Не дължа обяснения и не съм виновна, ако някой не ме разбира.

Просто си повтарям тези неща всеки път, когато се почувствам виновна, безсилна или засрамена от моята „слабост“. 

  1. Избирам метода:

Няма да чакам обстоятелства или хора да се променят, за да променя аз начина, по който се чувствам. Лошото може да не свърши, може хората около мен никога да не ме разберат. Аз обаче решавам сама за себе си. Аз решавам, че искам да съм добре. Искам да съм добре.

  1. Избирам си инструментите:

Цветове: Очите били прозорец към душата. Дай на тая душа да види нещо цветно и красиво! Старая се да избирам цветните дрехи, отивам на някое шарено място, купувам си нещо дребно и красиво. Давам на душата да види и хубавото на света.

Музика: Колкото и да ми се иска да слушам всички сърцераздирателни песни на света, за да са в унисон с чувствата ми, истината е във веселата и ритмична музика. Животът трябва да се усеща през всички сетива, просто е. 

Танците в кухнята, в хола, с други хора – под всякаква форма, танците са чудесен лечител. Нека се раздвижи кръвта, нека се усетим живи. Музиката и танците собено помагат сутрин, когато не ни се става от леглото.

Вкус, аромати, готвене: Любимата ми тема? Да правиш неща с ръцете си е много добър гонител на депресия. Разсейва, удовлетворява, забавлява. Разбира се – ако готвите като мен, после не си яжте готвеното! Мит е (запомнете мит е!), че депресия се гони със захар или алкохол. Депресия се гони с храна от природата – вкусна, цветна, ароматна. Защото това е, което дава знак на тялото ти, че има живот – връзката с природата. А полезните вещества ни дават енергия. Глезене от време на време с някакви вредни и вкусни храни е позволено разбира се. Само не влизайте в кофти кръга – тъжна съм -> ям -> надебелявам -> тъжна съм. Планирането на храненията, следването на рецепти и вкусното полезно похапване са сред топ лечителите на депресия, вервайте ми. Аромати, подправки, експерименти – сега му е времето!

Движение: Тялото има нужда да знае, че е живо. Давам му този важен знак, като го раздвижвам. От своя страна, то се отблагодарява на мозъка ми за грижата, а мозъкът казва на сърцето: „Ей, май не сме толкова зле – я да се усмихнем!“. Движението ме прави и по-красива. Определено така духът ми се повдига. Трудно е, ако нямаме навици за спорт или много са ни повлякли плаващите пясъци на депресията. Обаче от нас зависи върху кое ще се съсредоточим – трудността или добрия ефект.

Външен вид: Така нямам сили, да си оправя косата, да се гримирам... Така не ми се занимава, да си подбирам дрехите... А така е важно и така помага, когато се видим красиви в огледалото или в чуждите очи. Иска малко повече усилия в периода на депресия, но се отплаща с усмивки и сърцетуп, когато изглеждаме добре. Моменти щастие съвсем не са излишни.

Природата: Не мога нито да разбера, нито да опиша магията, която се случва с нас, когато съзерцаваме природата, дишаме от нейния въздух и просто я усещаме. Някак си, на безсловесно и неосъзнато ниво, получаваме сигнал, че сме живи и че сме тук. А това са най-важните сигнали за прогонване на депресивното състояние. 

Социален живот: Макар и да ни се струва, че никой не ни разбира, че не сме си на мястото, че всеки за нещо говори, а никой не казва най-важните неща - връзката с други човешки същества е нужна и полезна. Както е нужна връзка с изкуството, което ни въздига над собственото ежедневие, както е нужно разнообразие на подтиснатия ни мозък. Затова се огледайте за изложби, събития от всякакъв тип, където да се случва нещо интересно и хората да се забавляват. Груповите спортове също можем да ги сложим в тази графа.

Четене и филми: Тук трябва да се внимава, да не превърнем тези занимания в бягство от себе си и реалността. Както и да не подаваме още тежки истории към мозъка, който да реши, че всичко върви на зле и да каже на тялото, да почне да се тъпче с шоколад и да се готви да умре. Малко четене преди лягане и кино с приятели е по-здравословния вариант от цял уикенд вкъщи с телевизия или книги.

Нашете собствено поведение: Когато се отнасяме с раздразнение към другите или се държим негативно, създаваме реалност около себе си. Каквато съм аз – такова е и ежедневието ми. Съвсем не казвам, че с преструвки се оправят нещата. Казвам, че ако не можем да сме позитивни в общуването си, можем да намалим за известно време кръга от хора, с които общуваме и да оставим само тези, с които не се държим негативно. Когато не мога да се сдържам и съм лоша с другите, го приемам като знак, че трябва да поработя над себе си. Много е важно да отбележа – работя на мен да ми е по-добре, а не аз да съм по-добра!

Нашата дефиниция на проблема: „Всичко е зле“, „Нищо не ме радва“, „Няма никога да се оправя“ са примери за генерализации, които освен, че са кухи – не носят никаква информация, са и вредни. Разпознаването и назоваването, както на хубавите, така и на лошите неща, помагат да си създадем карта за изход. „Тъжна съм, защото се развеждам, но пък се радвам, че все още изглеждам добре в тази рокля и театърът беше много интересен“ е смислен и помагащ начин на изразяване.

Хоби: Каквото и да „произведете“ – стих, уловена риба, комедийно шоу, омлет... Каквото и да е то, ще ви даде усещане, че сте значими и живи. Депресията мрази това. Нека се захапе отзад!

Хумор: Смехът е здраве. Не знам кой го е казал, но е бил прав. Блатото на депресията се избистря, ако се смеете. И не само, че дава добри физиологични сигнали, а и дава усещане за приобщаване. Защото - помислете си – за да се смеете на нещо, значи поне още един човек е замесен – авторът на шегата или този, който слуша вашата шега (или този, на чиито гръб се шегувате).

Прегръдки: Прегърнете всеки и всичко, което законът и социалните норми позволяват! Приятелите, децата, любимия човек, родителите, котките, кучетата! Прегърнете тези същества и усетете, че са тук! Дори и да не ви разбират - те са тук. Не е малко.

64445789 m 1

Усмивката: Гледайте се в огледалото и се усмихнете на себе си. Повече от веднъж. Дори да е насила. Покажете си, че може и да сте усмихнати. Това е важно за мозъка, защото ще му хареса и ще предаде това на тялото ви. 

Секс: Какъв по-ясен знак за цялото ни същество, че животът е тук и сега, че ние сме живи? Особено, ако сте преживели смъртта на близък – сексът е контрапунктът, за който дори не осъзнавате, че копнеете. Само не и секс с човек, заради когото правите някакъв компромис или непознатият от бара с букета венерически болести, моля. Хубав, пълнокръвен, оргазмичен секс. Депресията ще увехне като суха клонка!

Сън: Сънят влияе на нервната ни система, на интелектуалното развитие... на всичко като че ли. Затова е важно, да си го набавяме. И то спокоен, непрекъснат няколко часов сън. Повтарящ се ритуал преди заспиване - хубаво четиво, спокойна музика, приятен аромат, секс, прегръдка – каквото можете са си набавите, е добро решение. Може и едно хапче мелатонин – много помага. Обичайно заспиването и ставането от леглото сутрин са две големи предизвикателства пред депресирания човек. Затова и енергизиращ ритуал за събуждане е добра идея (музика, танци, секс).

План за деня: Неамбициозен план, но все пак някакви полезни задачи трябва да стоят пред мен. Стъпка по стъпка, малко по малко... Една леща да сготвя, една прахосмукачка да пусна, един файл да напиша. Все ще ме раздвижи и ще ме накара, да се почувствам полезна и жива. В противен случай, към безтегловност се прибавя и безвремие и нещата стават съвсем трудни за овладяване.

Професионална помощ: Да, има хора, които са учили и практикували с години, за да ви помогнат. Много по-бързо става, ако те ви подкрепят по пътя ви. Отърсете се от всеки предрасъдък към професионалната психологична помощ като просто зададете въпросите си. За какво са учили? Как помагат? Какво да очаквате? Говорете за всичко, което ви спира, да потърсите специалист СЪС специалист, а не с познати и приятели. 

Може би на много хора тези съвети ще се видят повърхностни. Ще ви кажа, че не можеш да решиш проблем, ако нямаш правилните инструменти. А правилните инструменти в този случай са мозъкът и тялото. Всеки от съветите има научни аргументи и доказателства. Ако мога да си позволя последен съвет – потърсете информация (от надеждни източници) - ще помогне много. 

И – дано не ви се налага, но ако се наложи – обезателно пробвайте този списък! Той работи.

За авторката: Надя Брайт е HR специалист, Психодрама асистент, Wellness coach и Standup комедиант. Ако не сте разбрали нищо от това – не се притеснявайте, просто тя никога не си избира тривиалните неща. Важното за тази статия е, че е минала през много депресии, платила е висока цена за личния си опит + че професионално е получила обучение за подкрепа на хора в подобни състояния.

Още за депресията: Когато шоколадът загорчи

 

 

Автор: Богомил Димитров

Един ден срещнах приятел от  университета, който след като се нахвали на любимата си тема - жените, накрая ми сподели:

- Извинявай, ще тръгвам. Бързам, защото мадамата, с която движа сега, само като ме види и веднага „се подмокря“! 

По онова време този израз не бе особено популярен и отначало счетох, че мацката му се напикава. Но пък нямаше логика той да каже това точно на мен - известен шегаджия, за когото се носеха мълви как като съм разкажел нещо, всички се напикавали от смях, особено жените. Значи е онова другото.

Вкъщи се сетих за шега на Уди Алън: „Ако някоя жена ми хвърли гащичките си, то ще е, за да й ги изпера“. Във филмите си той обикновено играе ролята на голям сваляч и героините все се избиват за него.

Заподозрях и двамата, че може би така си градят просто имидж. А запъртъкът Уди Алън бе по-нисък дори от мен. Приятелят обичаше да казва, че след като бил с някоя, така й „вдигал летвата“ /в смисъл - критериите й за мъж/, че след раздялата, горката с години си търсела някой що годе равностоен.

Обобщавайки, стигнах до тъжния извод, че „моите“ мадами имат повече нужда да им се изперат гащичките, отколкото тези на Уди Алън и приятеля ми. Ако жените направят класация, тя би изглеждала така: 1. Приятелят ми; 2. Уди Алън; 3. Моя милост-немилост. Може би само производителите на перилни препарати биха посочили мен като №1. Явно трябваше да предприема нещо.   

Пуснах телевизора, за да се поразтуша. В момента вървеше интервю с ВИП–персона–певица. Попитаха я за детството й. Тя сякаш само това чакаше:

- О, то бе чудесно! По цял ден си играех!

- Сигурно на кукли с приятелките си?

- Не, аз не играех с момичета и с кукли. Единствената кукла, която ми бе подарена от родителите, я дадох веднага на дружките си.

- А с кого играехте?

- С момчетата, разбира се. Коленете ми бяха все обелени, като техните.

- На какво играехте?

- Най-вече на „Народна топка“. Избиваха се за мен в чий отбор да бъда.

- Да не би да сте играли и футбол?

- Естествено. Но не мислете, че съм била вратарка. Най-ме биваше да съм атакуващ халф. Бележех много голове. Играех със страшен хъс и често се сбивах с някое момче, ако играеше нечестно. Бях малко луда глава, признавам.

- А каква бяхте като ученичка?

- С успеха не съм имала проблеми. Запомнях всичко още в час. В училище единственият ми проблем е бил с дисциплината.

Това предаване ме поразвесели. Спомних си и предишно „токшоу“, също с ВИП-мацка. Намерих го в Интернет – беше отпреди 6 месеца.

Телевизията, журналистката и ВИП-ката бяха други. Отговорите бяха почти същите – пак игра само с момчета, понякога и бой с тях; обелени колене, лоша дисциплина, отличен успех, никакви приятелки-ревли, кукли и парцалки. Сходни лудории - игра на топчета, крадене на череши, прескачане на огради, катерене по покриви, стрелба с прашки /не секси-гащички, а едни вече позабравени дървени чатали с ластик, в който слагаш камъче или джанка и се целиш в птички, прозорци или разни гадняри/. Имаше и разлики. Тази „ВИП-ка“ бе дарила две кукли на съседските момичета, а не само една. Освен това, във футболния отбор е била централен нападател, а не халф.

Всички споменати по-горе, без мен, работеха яко върху престижа си, а аз - не.

Осъзнах, че основното, което знаеха жените за мен дотук бе, че „и на мравята път сторва“ - особено ако „мравята“ бе женска. Когато бях студент, ако някой трябваше да изпрати след купон по-невзрачно момиче, бях все аз. Понякога - две. А на студентските бригади и по повече. Подкарвах ги като пастир стадото си по тъмните селски улици и ги оставях една по една в квартирите им. При това през цялото време им разказвах смешки, без да  пуфтя от досада. Ако някоя колежка бе разтревожена, единственият колега, който се опитваше да я успокои, бях пак аз. В очите на жените постепенно станах нещо като безобиден и неангажиращ приятел, на чието рамо могат да се облегнат спокойно. Споделяха ми какво ли не–херпес, болезнен мензис, кисело настроение, главоболие и т.н. Някои ми искаха съвет „като от мъж“- какво трябва да променят, за да бъдат по-харесвани.  „Моите жени“ бяха единни в това, че „мъжете“ не ги оценявали подобаващо. Някои ми споделяха и че правели с тях просто секс /винаги - много як/, но искали и духовна връзка, което все не се получавало. След това ме гледаха, сякаш едва ли разбирам смисъла и значението на израза и питаха:

- Ето, как с теб си говоря съвсем свободно? Значи, не в мен е проблемът!

Тук е моменът да вметна, че това ми дередже можеше лесно да бъде обяснено, ако имах непривлекателен вид. Далеч не бе така. Но рано или късно на мацките ставах нещо като „боен другар“ и „приятел в нужда се познава“. Една вечер се опитах да обобщя защо въпреки че имах много контакти с жени, все още нямах сериозна връзка. Тъжно си визуализирах причините. За тях бях манджа, която сама си е нарязала лука. Увряла е съвсем бързо, самозапържила се е и си е изключила котлона. Прилично ядене, ама с малко сол и минимум пикантни подправки, които вече няма как да се добавят. Вярно, стомахът им бе пълен, но душата - гладна. Бях като рибар, който клечи до реката, надявайки се да хване мрянка. Но не е поставил стръв на кукичката и разчита единствено на съвестта на рибите. Примирих се – жените са от Венера, а мъжете - от Марс. А аз, марсианецът, дори не бях намеквал колко съм извънземен - те ме виждаха просто зелен. Очевидно грешах и в разбирането си за жените като цветя. Образно казано, те очакваха от мен да ги поливам с лейката на душата си, а прекопаването на градината им да оставя в мъжките ръце. Противоборството между доброто и злото в душите им бе нещото, което, колкото и да се считах за „врял и кипял“ в техните среди, все ме изненадваше. Сигурен съм, че и те самите се шашкаха от емоционалните си зигзази, от които е можело бързо да ги извадя с някой шамар или внезапен сексуален контакт. Явно, така им се бях „позиционирал“. Но и не съм ги разбирал достатъчно. От гледна точка на имиджа им, ако някоя от моите „симпатизантки“ трябваше да каже в интервю, че съм й „нещо повече от приятел“, това би било равносилно да се изцепеше, че като малка е играла с дружките си на кукли. Никакви момчета, обелени колене, лудории, нищо престижно за самата нея. Когато бях малък, татко ме пляскаше за щяло и нещяло, а мама ме целуваше за щяло и нещяло. Веднаж татко ме целуна и неговата целувка ми се видя „дар божи“ в сравнение с „евтините“ целувки на мама. Ако аз целунех някоя от „подопечните ми“ жени, целувката ми щеше да е като мамината. Ако целунатата решеше да се похвали на приятелките си, ве-роятно щеше да последва:

- По челото ли?

- Не! Дори ми пусна език!

- Не ми изглеждаше чак толкова пиян!

И т.н. Изказалата се щеше да бъде изобличена в лъжа.

Боже, колко ясно ми стана всичко! Изводът бе фасулски. Ще си създам нов имидж сред жените, дори и да трябва да послъжа - човещинка е.

В момента имах закачка с една колежка, която харесвах много. Засега се ограничавах до това да я каня на кафе и да й разказвам смешки. Имах амбиции към нея, но се опасявах, че тя, изхождайки от досегашното ми поведение, отдавна ме бе поставила в графата „докато не се появи нещо друго“.

Започнах „имидж-акцията си“. Разказах й един измислен епизод от живота си, в който бивше мое гадже след връзката ни станала сексуална маниячка и че това и досега ми тежи на съвестта. Видът ми бе разкаян.

На следващия ден поканих на кафе друга колежка, която също харесвах. Споделих й за своите „пътувания по Хималаите“. И че при разредения въздух това, което ми помагало да издържа било да си спомням за гаджето си тук. Което, обаче, когато съм се върнал, се оказало вече с друг– при това мой приятел.

След тези разкази оставих нещата да узреят. Бях убеден, че ги впечатлих. Дори започнах да взимам тези истории за чиста монета. Клюките, които бях                         пуснал, дадоха плодове. Скоро имах чувството, че ме стрелкат и други женски погледи. Ходех по-изправен и се усещах по-висок.  Нямах грижа за друго, освен да „размина“ двете в „графика“ си, а след тях и трета. Имах  вече не само духовни връзки и с трите. И те, както и аз, започнаха да се объркват - докъде е духовното и откъде започва сексът. Проблем стар колкото света.

69483083 m 1

Личното ми мнение е, че в секса не съм нещо особено. Може и да съм първият мъж, който го твърди, но е вярно. Нормален съм и не виждам нищо лошо в това. Смятах, че „нормалността ми“ ще се разчуе рано или късно, но скоро установих, че, противно на очакванията ми, славата ми на „жребец“ сред жените вече се носеше. При това мил и внимателен, имащ и душа. Нещо като Кентавър-глава на мъж, но тяло на кон. Явно, бяха казали на приятелките си, че са правили „много як“ секс с мен. В главата ми нахлу чисто нова поговорка: „Имидж имиджу око не вади“. Беше тъпо да тръгна да ги опровергавам.

Новият ми Имидж сред жените отначало ми харесваше, но взе да ми писва. В основата му стоеше измисленото от самия мен. Явно, бях успял в експеримента, но не се чувствах щастлив, а все по-гузен. Бе гадно от моя страна – и към тях, и към мен. Не бях нито влюбен, нито весел. Излязох в отпуск, за да се изолирам и да осмисля какво точно искам. Не вдигах телефона.

Един ден излязох на разходка в близкия парк. Това не бях правил от години. Преди това се обръснах и облякох прилично. Запитах се - за пред кого ли? Но Съдбата бе решила да се намеси. В парка едно куче ме залая. Млада дама едва го удържаше на каишката. Изглеждаше ми позната, а и кучето. Мъглата в главата ми се разсея, когато тя му извика:

- Буби, ни виждаш ли, че това е Бого?

- Познаваме ли се? - попитах, но се взрях по-добре. Господи, това бе съученичката, чийто кавалер бях на абитуриентската ни вечер преди 10 години!

47114616 m 1

В главата ми нахлуха спомени. Един от тях бе, че  когато влязох в двора й, за да я отведа с кола на абитуриентския ни бал, това куче ме налая така, че бях готов да хукна обратно с букета. Тя и тогава го бе попитала: – Буби, не виждаш ли, че това е Бого?

Поразходихме се. Помнех какво говореха за нея съучениците – че тя  била най-естественият човек, когото познавали. Доста се посмяхме на общи спомени. Когато накрая й казах по стар навик: "Чао, беше ми приятно, че се видяхме", кучето Буби ме залая яростно и спря, чак когато поисках телефона й. Тя го написа на едно листче и ми го даде.

Вкъщи оставих листчето на масата. Всяка вечер си имах ритуал - взимах го в ръце и след малко го пусках. Кога ли щях да посмея да й звънна? Бившата съученичка можеше да е вече женена. Истината можеше да се окаже грозна. А номерът с превръщането на жаба или бабичка в красива девойка вървеше само в приказките. Така че все отлагах да набера телефона й или да изляза на разходка, уплашен да не би да не я видя или да сгафя нещо.

Една вечер се престраших и излязох. Срещнах я и я поканих вкъщи. След кратко двоумение тя прие.

Нахраних кучето, направих кафе и се разговорихме. Отново спомени и смях. Този път бях по-практичен и накрая я попитах дали е женена - без да задавам уклончиви въпроси от рода на това „как я кара“ и тинтири-минтири. Не била женена. Дефинирах се също като ерген. И че бих искал да я опозная по-добре. Тя не отговори нищо ясно и с Буби си тръгнаха.

В следващите дни усетих какво чудо е да си влюбен. А съвсем скоро бях предпочел имиджа си и бях лъгал. Трябваше да бъда наказан. Спотаих в дома си, чакайки Съдбата.

След няколко дни се чу драскане по вратата ми. Бе на кучето Буби, което бе на каишката на съученичката, на чиято каишка съм и досега като неин съпруг. Тя вижда в мен само това, което съм. И да се опитам да я послъжа, ще  го усети. При нея нищо изкуствено не върви – чак леко се дразня. 

Родиха ни се две дечица, които, растейки, „овкусяваха“ живота ни. Кучето Буби изчезна почти веднага след сватбата ни. Хипотезата ми бе, че то и досега търси други двойки, за да ги събере въпреки своята преклонна възраст. Години по-късно с нея имахме и внучета, които и досега ме наричат „Буби“, без изобщо да са виждали или чували за кучето.

Още от Богомил можете да прочетете тук: 

Прав ли съм? Прав съм!

Трийсе                                                 

Автор: Мария Пеева

Ако тръгна да разказвам за премиерата, трябва да се върна една година назад и да почна с това как изникна идеята за книгата. Но историята е дълга и не знам дали е чак толкова интересна. Въпреки това ще ви я разкажа.

Приказки обичам откакто се помня. Когато бях съвсем малко момиченце и още не можех да чета, изнудвах постоянно баба да ми разказва или чете приказки. Но баба имаше още цял куп внуци и огромна къща с двор и нямаше чак толкова време за приказки, затова започнах да си ги разказвам сама - наум, а понякога и на глас, когато братовчедите ми не бяха наоколо, за да ми се смеят. Така се роди един цял измислен свят от малки създания, които живееха в къщи от гъбки в огромна гора и имаха сложни взаимноотношения, семейства, приятелства и вражди. След време открих смърфовете и бях изключително изумена, че някой друг вече е написал моите приказки (моите герои впрочем бяха по-красиви и по-розовки). Но това е друга тема.

40 години по-късно действително започнах да пиша, но приказките бяха последното, което би ми хрумнало, че ще издам. Може би защото приказките ми за Джони не се зарадваха на голям успех сред читателите на сайта. Но когато от издателството на първата ни книга ми предложиха да напиша приказка, която да влезе в сборника им с коледни истории, една вечер просто седнах и написах “Приятелят на Дядо Коледа”. Тя е вдъхновена от истински герои и ситуации в моя живот, но като всяко писано слово - малко е спестено и малко е добавено. Не толкова, за да стане по-красиво, а по-скоро, за да не бъде толкова болезнено. Но да не се отклонявам отново. Издателството хареса много приказката, но поради странични фактори реши да отложи проекта. А този проект вече беше почнал да оживява в главата ми, представях си и илюстрациите и знаех кой искам да ги нарисува. Тук е моментът да ви призная една не много похвална черта в характера ми - аз не съм от много търпеливите хора. Когато искам нещо, го искам веднага. И ако е по силите ми, го правя. А ако не е, поне се опитвам.

Така се роди издателство Мама Нинджа и първата му книжка. А днес беше премиерата й.

DSC 2059

За премиерата какво да ви кажа, освен че беше весело. Ама много весело! То няма как да е различно, след като водеща беше Надя Брайт, която е не само много висока, умна и красива жена, но има и страхотно чувство за хумор. Примерно - представи ме като много скромна. Хората много се смяха на това. Скромен блогър е оксиморон само по себе си. Скромна не съм, по-скоро имам реална преценка за себе си и знам, че не съм звезда, не съм хайлайф, не съм велика, дори не съм най-добрата.

Обаче съм добра. И това мога да си го кажа без никаква скромност. Добър автор съм. Дали защото съм искрена, дали защото умея да докосна сърцата, дали защото темите, които ме вълнуват, вълнуват и толкова много други хора, но повече от 1000 книжки вече са продадени, за няма и три седмици. За нашия пазар това е един огромен успех. А най-хубавото е, че отзивите на деца, родители и учители са повече от прекрасни. Това ме радва най-много. Не броят продадени книжки, а броят на сърцата, които те са зарадвали.

Затова сега искам да ви благодаря. Този успех е мой, но и ваш.

Този успех е на Клементина, която нарисува прекрасните илюстрации.

DSC 2094

Този успех е на Габи, нашият редактор, която даде най-добрите възможни съвети, за да стане текстът още по-хубав.

Този успех е на Ади и Ива, които се погрижиха за експертния предпечат и изтърпяха всичките ми капризи и корекции.

Този успех е на печатница Фолиарт, изключителни професионалисти, коректни, прекрасни хора, които не погледнаха с пренебрежение на едно малко, прохождащо издателство, а го подкрепиха от сърце. Благодаря, Венета!

Този успех е на цялото ми семейство, което твърдо ме подкрепи и вдъхнови. Не само моите най-близки, но и семейството на снаха ми Яна. Прекрасни сте! Но този успех е и на приятелите ми - от детските години, от университета, от майчинските групи, съседите и колегите ми - които си поръчваха книжки и се радваха за мен и с мен. Благодаря ви! 

Този успех е на приятелите ми Милена Ташева и Александър Кръстев, които ми дадоха добри съвети и насоки. Благодаря на Райчо Ангелов, който ми обясни що е то книжна борса и ме свърза с хората от БГкнига. Благодаря на Вал Стоева от "Бисерче вълшебно", на Книжните Криле и Разказвачът на Приказки, на Пирина от НитоДенБезКнижки и Оля от Пътуващите книги на Стара Загора, на Моника от асоциация Българска книга, на Деси Желева от Ориндж, на Стоил Панайотов и Люси от Хеликон, на Христо Блажев и Светла Андонова от Сиела, на Димитър Риков и всички чудесни хора от Софтпрес, изобщо на всички сериозни професионалисти, които ми помогнаха - и го направиха не само от добра воля, а и защото харесват това, което правя. Подкрепата им значи много, МНОГО за мен!

Този успех е на Надя Брайт, която превърна премиерата в истинско комедийно шоу и забавлява всички ни. Не мога да пропусна, че Алекс й помогна, като се изтъпанчи пред всички, грабна микрофона и заяви, че има да каже нещо ВАЖНО. След което обяви с широка усмивка:

- МАМА ИМА МЪЖ. ("Тези неща е важно да се знаят, добре че детето каза" - после допълни Иван)

Този успех е на Йоана Боянова, която се погрижи за украсата, беше домакиня и посрещна всички гости, разпредели ги на хубави места и най-вече беше до мен през цялото време. Като сестричката, която бих искала да имам!

Този успех е на снаха ми Яна, сина ми Теди и приятелката ми Камелия, които се занимаваха с продажбите на премиерата. Благодаря на Ани Митева, която някак очарова Фреди и той през цялото време седя кротко в нея, така че успях да обърна внимание на гостите си.

Този успех е и на всички прекрасни гости днес, които отделиха време в неделния си ден и дойдоха, и си купиха книга и чакаха на опашка, за да им напиша посвещение. За мен беше чест всичко това! Чест, доверие, обич. Искам да знаете, че вие ми давате много повече отколкото аз на вас. Казвате, че аз ви зареждам, но всъщност вие зареждате мен. Или може би просто е взаимно.

И накрая, но не на последно място този успех е на всички вас, стотици, хиляди хора, които четат писанията ми. 

Благодаря ви, че ме приемате в дома си!

Ще завърша с една случка от днес. След като изпратихме и последния гост и се понесохме към асансьора на НДК (благодаря и на литературен клуб Перото, всичко беше прекрасно), натоварени с цветя и дарове, изведнъж от вратата на Перото една майка с количка се втурна към нас. Закъсняла, изпуснала премиерата.

- Не се тревожете. - й казах. - Ще има още. Книжки има колкото искате.

- Не, не - ме прекъсна тя задъхана. - Вие не ме помните, Мария, но аз бях на предната ви премиера и тогава се разплаках и ви казах нещо много лично, много мое, а аз не съм човек, който споделя. Бях преживяла тежка загуба. И тогава (тук вече почнах да се сещам за нейната история и очите ми плувнаха) вие ми казахте, че всичко ще е наред и следващия път, когато се видим, ще имам бебче. И затова - казва - бързах толкова. Исках да ви представя моя Борис.

И ми показа сладкото човече в количката, даже го вдигна и го гушна, а аз ги гушнах и двамата.

Такива неща се случват.

Да знаете, че пожеланията написани от скромни и нескромни блогъри на книжките им се сбъдват. Защото са от сърце.

Обичам ви много, макар че не ви познавам всичките лично. Обичам ви, защото сте моите хора и аз съм вашият човек. И сме на една вълна. Това е.

ПС. Скоро ще има снимки от премиерата, за които ще благодаря на Невена Рикова! Тъй като знам, че ще питате - книгата я има вече във всички книжарници и онлайн магазини. Ако я искате с посвещение, ще трябва да я поръчате при мен, от сайта. На 6 декември съм в Пловдив, на 7 в Стара Загора, на 9 във Варна. Ще бъда и на Коледния базар в НДК, на щанда на Софтпрес. Ще се радвам да се видим. Събитията ще са подробно описани на страницата ми във Фейсбук.

Автор: Мария Пеева

На горната снимка виждате ПОЧТИ цялото ми семейство. Липсват не само кучетата и котката, но и доста роднини. И един от тях е братът на Яна, който учи на другия край на света и нямаше как да присъства на коледната ни фотосесия. Когато публикувах снимката във фейсбук, на Ники изглежда му домъчня и изкоментира отдолу.

Вижте каква снимка направи Яна специално за него.

76646866 432031017707969 1335904304170532864 n

Защо ви пиша това? Ако имате повече от едно дете или сте отраснали с брат и сестра, най-вероятно знаете колко често се карат братята и сестрите. Моите четирима сина, независимо че са с голяма разлика, постоянно водят битки помежду си. За всичко, което можете да се сетите. Тази вечер например Коко и Алекс (двамата по-малки) се скараха кой ще спи с кученцето. От детската стая поне половин час се носиха тежки обвинения в несправедливост. Сравняваха времето, което днес всеки от тях е прекарал с клетото животинче, което всъщност едва понася деца. Разправяха се кого повече обича Фреди и кой от тях повече обича Фреди. Ако кучетата можеха да говорят, Фред най-вероятно щеше набързо да им обясни кого обича най-много. Не че те не знаят.

77234345 409149716634604 8850995782426296320 n

Но сега ще ви разкажа нещо за моите вечно каращи се синове.

Знаете, че преживяхме голям ужас тази година. Внучето ми Борис, син на най-големият ми син, претърпя тежка операция след съмнения за злокачествено заболяване на бъбрека. Април ни беше кошмарен месец и честно казано, предпочитам да не си го спомням. Но освен всичко останало, което се случи, това беше и месец, в който видях колко много момчетата ми се държат един за друг. Видях, че колкото и да се карат за дреболии, когато стане наистина страшно, те са готови на всичко за брат си. И за детето му.

През месец април те не се скараха нито веднъж за нищо. Кълна ви се, понякога ми се искаше да се карат, да си крещят и да се състезават, вместо постоянно да си отстъпват и помагат. Или поне ми се искаше да не го правят по ТАЗИ причина.

През месец април чух от тях разговори не като за възрастта им. Чух как обсъждат помежду си кой ще даде бъбрек на Борис, ако се наложи. Бяха измислили план. Бяха проверили в интернет. Бяха подготвени.

Когато операцията мина успешно и хистологията излезе с най-добрия възможен резултат, настана обща еуфория. Скоро след нея всичко беше по старому и те отново се караха помежду си и се дразнеха, и се предизвикваха.

Идея нямате колко съм доволна, че е така. Сто пъти предпочитам да се карат за ежедневните дреболии, отколкото да се обединяват заради тежки проблеми.

Но е успокоителна мисълта, че ако се наложи, ще го направят отново.

Прекрасно е това - да имаш брат или сестра. И винаги ще ми липсва.

А хубавото е, че насред всичките дрязги помежду си, понякога правят толкова мили неща. Преди няколко дни Алекс ревна за едни специални маркери, каквито Коко има. Ние отказахме да му купим, защото всъщност най-големият ми син Теди вече му ги е поръчал за Коледа. Съответно не можехме да му кажем защо не му ги поръчваме, защото ще издадем подаръка на Теди и Яна.

На Коко обаче му дожаля. И познайте какво. Уви половината маркери в един лист, надписа го "ЗА АЛЕКС" и му ги подари.

Алекс беше толкова щастлив. Изчезна в детската и след малко се появи с писмо за Коко.

В писмото пишеше само една дума.

БОГОДАРЯ.

Търсих писмото да го снимам, но Коко явно си го е скрил. (Каза, че ще му го даде на Алекс на абитуриентската).

А тази вечер? В крайна сметка единият взе Фреди, а другият Фройд и настана мир.

Яна е щастлива, че си има Ники.

Мъжът ми е щастлив, че си има Митко.

А на моите синове ще кажа. Обичайте се. Карайте се колкото си искате. Важното е, че се обичате и когато нас ни няма някой ден, ще се имате един друг. 

За което и аз като Алекс ще кажа “богодаря”.

Само че на Господ.

.

Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

Моето четвърто дете навършва годинка! То бе заченато изненадващо, раждането му все още ми е мъгляво и въобще не присъстваше в жизнените ми планове. Да, говоря за книгата и го правя с преднамерено лигав патос, но игнорирайки абсурдната и клиширана хипербола, по-нататък смятам да съм пределно искрен и прям.

"Дневникът на един (татко) звероукротител" е резултат от флирта на издателствата със социалната медия, която разглеждате в момента. Аз пишех постове, те събираха харесвания и накрая получих предложението да напиша книгата. Това явление е сравнително ново и резултатите му са противоречиви, но явно е част от бъдещето и се надявам да ражда все по-хубави плодове.

Татко Калоян го създаде Мария Пеевa, а и книгата нямаше да съществува без нея, така че справедливо споделям отговорността! Тя ме убеди да се срещна с издателството, да продължа да пиша и да предам ръкописа, така че се сърдете или благодарете на Мама Нинджа! На всички, които четат тези редове имам да кажа няколко думи, но ви обещах да съм честен и още в началото ще ви призная, че нямаше да чуете и дума от мен, ако книгата не се продаваше добре. Напротив, ако беше провал, изобщо нямаше да се занимавам с "Дневникът…", а щях да се правя, че не съществува, както правят "Guns n Roses" с тяхното спагетено недоразумение.

Не смятам лицемерно да ви благодаря, че сте я купили или чели, понеже не бихте го направили заради синьо-зелените ми очи и фигура на древноримски чревоугодник, а защото сте очаквали да получите нещо в замяна! Надявам се, че сте сключили добра сделка и да не се чувствате прекарани, когато сте си купили книгата, но ако все пак е така, пратете ми адреса си и ще получите мои записи на известни естрадни шлагери и ще се убедите, че в живота има много по-лоши неща. Стъпил върху хилядите продадени бройки (как да го премълча, след като и аз съм изумен?!), благородно, но вероятно и с доста зле прикрито снизхождение ще споделя някои мисли с вас.

Първо, позволете ми да предупредя всички пишещи, които мислят, че са блестящи творци и самородни таланти, а блестящата идея да издадат книга им е била втълпена от приятели, роднини и непознати хора от Фейсбук, че вероятно ги чака голямо разочарование. Ласкателството е безплатно и затова хората го сипят щедро, без да осъзнават, че можете да изгубите реална преценка за възможностите си и да си създадете фалшиви надежди. Ваша работа е дали ще се вслушате в "страхотно пишеш, трябва да издадеш книга" или ще запазите хладнокръвие и предпазливо ще се запитате дали наистина имате какво да кажете на света и разполагате с нужните средства да го направите. От друга страна, ако се разровите, ще намерите наистина жалки творби, така че летвата не е вдигната толкова високо, стига да не очаквате огромни купища пари, признание и слава!

Веднъж излязла книга с вашето име на корицата, вие попадате в центъра на една обширна и светла бикоборска арена, а върху ограждащите ви трибуни са наредени хора, които настървено ще ви замерват с мненията си. Оправяйте се както можете и без хленчене, защото сами сте се набутали там, когато сте изявили творчески претенции! Ако в книгата ви има биографични нотки, ще се чувствате особено разголени и незащитени, а високи нива вродена темерутщина ще са ви от полза. Разбира се, има го и варианта да не продадете достатъчен брой книги и съответно да ви липсват каквито и да са отзиви, което всъщност е много по-обезкуражаващо.

На някои ще им хареса какво сте написали, а на други не, и въпреки, че ще разправяте с кротък тон, че го приемате спокойно и сте надрастнали субективните оценки, всъщност (под)съзнателно ще искате да нараните вербално и физически всеки от вашите противници. При мен беше кратък импулс, който зряло преодолях с времето и днес дори леко съжалявам тези нещастни, самотни, скапани лайняри, които не харесаха моя шедьовър, а ако спрат да се крият зад тези фалшиви профилчета и си покажат мръсните мутри, може и друго да им се случи, ако ги засека някъде! ( звучи "Angel of Death", а аз крача застрашително с ръждясала верига в ръка, докато зад мен избухва бензиностанция и пламъците осветяват свирепата ми физиономия, която предвещава ужас, кръв и бахур!).

Тези, които харесаха книгата, могат да приемат това като доказателство за своята широкоскроеност и оригинално чувство за хумор. Щом сте харесали какво съм написал, значи сте забавни и открити хора, които са успели в живота и имат силата да му се наслаждават. Вероятно и аз ще харесам нещата, които правите и създавате, но не защотото вие харесвате книгата, а защото готините и красиви хора като нас се подкрепят( звучи новия албум на Ицо Хазарта, а с ехидни усмивчици, които демонстрират интелектуално-моралното ни преимущество, всички заедно уринираме върху плакати на Криско и Преслава).

Убеден съм, че приехте предните два абзаца със същата доза ирония, с която ги написах!

В крайна сметка винаги си спомням думите на Мария, когато обсъждах с нея идеята за книга: " Ох, извинявай, че закъснях, но трябваше да оправя кочината вкъщи! Аз съм с колата, нотрябваше да оправя кочината вкъщи! Аз съм с колата, но може да пия една малка бира, а? Да издадат твоя книга е забавно и интересно. Това е шанс за едно ново приключение и не се дава на всеки, така че няма какво да се чудиш!".

Сега не съжалявам за авантюрата си и може би благодарение на нея разбирам живота, хората и себе си една мъничка идея по-добре. Не се окъпах в пари и слава ( все пак се надявах да се запозная с Дженифър Лопес!), но пък получих незаменим урок за човешката природа, когато реших да ръся безценното си мнение за всеки нашумял казус. Трябва да си призная, че щедро предоставях възможности за конфронтации, пишейки от пожара в Нот'р Дам, та чак до Стратегията за децата. Съвсем в реда на нещата беше да ме обвинят във високомерие (ся, като издаде книга и много знаеш?), в измама (ама аз мислех, че само весели работи пишеш!) и в продуктово позициониране (ама ти пишеш тука, за да си правиш реклама и да си продаваш книжката!). Признавам си само един от тези грехове!

Обаче не си въобразявайте, че съм добронамерено и свръхтолерантно същество, което намира красивото във всичко около себе си! И аз не харесвам някои от днешните писания, но не изпитвам нужда да обиждам и ругая авторите и техните почитатели. Например, невинаги се забавлявам със северозападния постояннопсуващ пиянски хумор и диалектът им не ми е особено смешен, но аз съм от югоизтока и вероятно причината си е чисто географска. Въй, ни са впрягайти ся манячета, сички сме яки и забавни копилета!

След няколко месеца на пазара вашето безценно творение започва да събира рецензии и вие изчитате всичко, което намерите. Рядко и почти невъзможно е да попаднете на смислено и аргументирано ревю, но това е нормално и наистина не бива да ви ядосва. Хората, които са компетентни да ви обяснят къде и какво можете да подобрите, не са длъжни да се занимават с вас, но за сметка на това хората, които не са компетентни ще си умират да се занимават точно с вас. Нито една реакция към книгата няма да ви остави равнодушни, а доста често ще се изненадвате от впечатленията, които сте оставили у читателите. Понякога се чувствах, че все едно съм взел хапче Виагра, но ми се е втвърдил...носът! Очаквах нещо да се случи, но не точно това.

Негативните отзиви е най-добре е да ги подминете великодушно, въпреки че вие си решавате и имате право да си губите времето и нервите в безмислени кибербитки, които звучат приблизително така:
- Написали сте най-тъпата готварска книга, която съм чел/а! Аз чета само готварски книги, но във вашата "творба" не открих нито една свястна рецепта. Всяка книга, която не е готварска е боклук и не заслужава нито да се пише, нито да се чете!
- Никога не съм претендирал, че моята книга е готварска и съжалявам, че сте си загубили времето да я четете!
- Глупости, изобщо не съм ви чел/а книгата!
Пак си помислете дали изобщо да започвате този спор, но всъщност негативните коментари показват, че сте се справили добре. Ако липсват, означава че сте угодили на всички, което хвърля съмнения върху чистоплътността ви!
Да издадат твоя книга може да ти помага в доста ситуации и винаги можеш да се възползваш, за да споменеш този факт:
- Господине, глобявам ви 20 лв. за неправилно паркиране! Фишът…
- Ама чакайте малко, аз тука за малко само…
- Няма за малко господине! Фишът…
- За половин минута бе, чуек! Не може ли…
- Не може!
- Тц, тц, тц, що така ся?! Айде пишете, като сте решили! Бахти държавата!
- Ще може ли шофьорската ви книжка и талона на колата?!
- А! Като казахте книжка и се сетих. АЗ СЪМ НАПИСАЛ КНИГА!
- Браво, господине! Ще може ли сега…
- Да ви подаря една? С автограф?!
- Не, благодаря! Сега ми дайте…
- Абе весела е и ще се смеете! В началото започвам с описание на…
- Заповядайте фиша! Можете да го платите…

Не съм казал, че винаги помага!
76751412 272931900332087 1494669170426511360 oЧетвъртото ми дете (за "Дневникът…" говоря) се държи почти като другите три и понякога ми причинява малко главоболие, но осезаемо преобладават моментите на удовлетвореност. Приемам, че има своите достойнства и недостатъци, но не защото някой от вас ми го е казал, а защото аз сам ги виждам. Може би аплодисментите и освиркванията на публиката не са толкова важни, колкото аплодисментите и освиркванията в собствената ви глава, с които заспивате или събуждате!Боклук, подпалка, бестселър или бъдеща класика (пак е иронично, спокойно!), " Дневникът на един татко звероукротител" днес навърши година и с ръка на сърцето заявявам, че всъщност всичко написано дотук е претекст, за да си отворя бутилка от любимото уиски. В крайна сметка, ако си издал книга, хората не те съдят толкова строго заради пороците ти, а такива имаме всички - както добрите, така и лошите автори! Наздраве!

Бележка на Мария: Честита първа годинка на четвъртата рожба, Калояне. Да, това е първата ти книга, но знам, че няма да е последната и ти желая още много, много успехи! Ти ги заслужаваш, защото си талантлив и сам се създаде! Написа един куп весели истории, които направиха деня на много хора, а после написа и най-забавната книга за бащинството. Голям си, Калояне!

И още нещо - откакто предлагам книгата ти в сайта заедно с моите, имам няколко молби за твоя книга с посвещение. Човече, хората мислят, че живееш у нас! Представяш ли си, да съберем нашите четири и вашите три деца, и кучетата, котката и папагалите на едно място!

Боже опази! А ти пиши! Откъс от книгата можете да прочетете тук.

Още от Калоян: 

Животът ви е такъв, какъвто искате да бъде

За пета поредна година “Базар на професиите” ще запознае деца и младежи със специалисти от най-различни области, които ще им представят по интересен и увлекателен начин своите професии. Инициативата, реализирана от Българската мрежа на Глобалния договор на ООН (БМГД), подпомага ранното кариерното ориентиране и насърчава съзнателния избор на професия. Тя ще събере деца на възраст 8-16 години на 22 и 23 ноември в София Тех Парк, а входът е свободен.

Професионалисти от над 20 компании и над 40 лектори вече подготвят своите интерактивни щандове и вълнуващи презентации, за да разкажат на младите участници как преминава един техен работен ден, какъв е пътят до мечтаната професия и защо трудът им е ценен за oбществото. 

“Изборът на професия е важен и трябва да бъде направен информирано и отговорно. Базарът е чудесна възможност деца и родители да се срещнат с много специалисти от различни области. Колкото и контакти и възможности да има всеки от нас, непосилна задача за всеки родител е да осигури не само такова разнообразие, но и хора, които са се подготвили специално, за да представят професиите си по интересен и разбираем начин”, коментира Огнян Траянов, председател на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН. “Чест прави на професионалистите и фирмите, които се включват и инвестират своето време за подготовка и участие, защото това е инвестиция, която ще се възвърне след много време и не директно към тях”, допълва той.

В програмата в петък, 22 ноември, ще вземат участие организирани училищни групи, които могат да се регистрират до запълване на местата тук. А в събота, 23 ноември, събитието ще е отворено за всички деца и младежи, които имат желание да разберат тайните на различните професии, както и за техните родители и близки. Освен ценен помощник в насочването в кариерния свят, Базарът е прекрасна възможност децата да прекарат един ден в смислени занимания с любимите си хора.

Посетителите на Базар на професиите 2019 ще имат уникалната възможност  да чуят от самия Владимир Николов как се става волейболист от световно ниво, да научат как се става композитор от Мария Каракушева и да не забравят, че работата може да е кауза - от Ива Петрова от фондация Bcause. От  Жюстин Томс ще разберат какво е да си специалист по дигитален маркетинг, а защо е важно да има защитник на правата на децата ще разясни Мария Янкова от UNICEF. Посетителите на Базара ще се запознаят с още куп интересни професии - 3D артист, минералог, жестомимичен преводач, фотограф, астроном, социален предприемач и още много. Презентациите ще са интересни и забавни, ще има и игри, например “Пътешественик в бъдещето”, която ще пренесе участниците в 3D виртуален свят! Част от презентациите ще бъдат заснети и ще могат да бъдат ползвани като обучителни материали.

Programa petyk

“Базар на професиите” е част от програмата “Гордея се с труда на моите родители” на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН. Тя стартира преди 7 години и до момента над 5200 деца са опознали работното място на своите родители, научили са с какво мама и татко са полезни на обществото и са оценили труда им. Целта на финалната част от програмата - „Базар на професиите” - е да помогне на децата и младите хора да разберат от първо лице какво прави даден професионалист в своята сфера, да осъзнаят, че трудът не е само средство за изкарване на средства, а потребност и ценност, която може да носи удовлетворение и радост. Мащабното събитие е и доказателство, че бизнесът има визионерска и общественополезна роля. 

“Преди седем години, със старта на програмата, БМГД демонстрира силата на колективния проект. Успя да запали интереса на хиляди деца, компании, учители, родители и днес инициативата е разпозната от МОН, Европейската комисия, обществото.”, разказва Дарина Георгиева, изпълнителен директор на БМГД, и допълва: “Програмата има много привърженици и последователи. Решението на младите хора при избор на професия трябва да се базира на личностните им качества, на доброто себепознаване, информираност и за професиите и възможностите за реализация. Именно възможност за такива срещи дават „Гордея се с труда на моите родители“ и Базара на професиите.”

Очакваме и вие да се включите, за да покажем заедно, че бизнесът е сила за добро!

Петото издание на “Базар на професиите” се осъществява с медийното партньорство на Economy.bg, Investor, Bulgaria ON AIR, Bloomberg TV Bulgaria, Dnes.bg, Teenproblem, Az-jenata.bg, b2b Media, Детски дневник, Жената днес, Mama Ninja, ПоПоТам Майко мила, Mediabricks.bg, Danybon.com, Computerworld.bg, LoveTheatre.bg, Аз чета, Uspelite.bg, Sofia Plays.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам