Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Елица Сиракова

Днес спонтанно решихме да се качим до Белинташ - древно тракийско светилище в сърцето на Родопите. Взехме хладилната раница, манджа, инсулин, бонбони, ранички с вода, якенце и по една тениска за преобличане и малко след обяда вече бяхме паркирали колата и се катерехме нагоре из гората. Приказни гледки, цветя, билки, гъби, пеперуди, диви ягоди и всякакви аромати! Разкош!

След около 1 час ходене вече бяхме на върха! Каква гледка! Величествени зелени върхове, грамадни лъскави скали, небе, китни селца и ДЪЖД!

Като ни запука тоя ми ти летен дъждец, заслизахме на бегом по металната стълба, а над нас гърми и трещи... Такъв порой... Непромокаемите ни якета се предадоха още след 3-ата минутка дъждец. А гръмотевиците...

И представете си, тичаме в галоп надолу по горските пътечки, вали, трещи, стават ручеи... Боги пищи, "това ми е най-лошият ден", след пет минути: "урааа, приключения, аз съм като Лили Чудото"... Дени припка под дъжда и се оплаква, "мокра съм, мокричка съм, и маратонките, и бельото"..А аз си ходя и си псувам, нося жеУезен термос, 3 телефона, ключове като за 5 царства... Само остава да ме тресне някоя мълния!

Е, не ни тресна. Стигнахме до заслон, свалих на децата мокрите блузи, облякоха сухи тениски и с мокри дупета, седнахме да чакаме баща им. Той - нашият татко герой, спринтира из дъжда към колата, близо 2 км по-надолу, за да ни спести още мокрене... Накрая спря да вали, колата дойде, седнахме - децата по гащи и завити с чаршафи, усилихме парното на 25'С и щастливи потеглихме към Пловдив.

В подножието на Белинташ (преди да завали имахме време да разглеждаме и да посядваме) имаше едно красиво, голямо, разклонено дърво - кухо, но живо. Около и в дървото имаше монетки, дадохме на децата да си пожелаят нещо - тайно.

Боги си пожела да му минат пъпките от комарите. Не можете да си представите колко щастлива бях! Разбирате ли, той не си пожела да е без диабет! Даже не се сети! Пожела си да му минат пъпките от комарите...

За пореден път победихме диабета, качихме се до Белинташ, тичахме из дъжда, трещяха гръмотевици, беше върховно! Сега сме си вкъщи на сухо и топло и пием чай!

Освен всичко - Дени въпреки, че леко я наболяваше крачето (разтегна си сухожилието преди 1 месец), се изкачи, без да се откаже и без да се предаде!

Днес беше разкошен ден!

Победихме! 

Бел.ред: Тази история на Елица изглежда съвсем обикновена на пръв поглед. Весело семейство планинари, буря, бягство и спасение от дъжда и гръмотевиците - какво толкова, какво необичайно има тук?

Истинският връх в историята на Елица не е планински. Малкият Боги е диагностицирам с диабет 1 тип. Той е едно мило и умно момченце, което вярва в Дядо Коледа, в пожелания, в сбъдване на мечти. Забелязахте ли какво си пожела? Да му минат пъпките от комари, не диабета. Какво ви говори това? Животът продължава и Боги му се радва като всяко друго момченце. Много семейства се сблъскват с тази диагноза всеки ден и отчаянието е страшно - ми написа майката на Боги. Да видят, че деца с диабет могат да бъдат щастливи, да правят такива обикновени неща, и даже не се сещат за болестта си, е окуражаващо за всички тях. Не знаем дали някой ден ще има лечение за това заболяване, но в главицата на малкия Боги то вече е победено. Пожелаваме му щастлив живот - на него и на всички деца.

Прочетете още:

Диабетът - тихият завоевател

Апелът на една майка

 

Автор: Невена Басарова-Дичева

Холивуд казва, че 40 е новото 20 и когато става дума за мода и лайфстайл, не бихме могли да спорим с тях. Но така ли е, когато става дума за майчинство?

През май заедно с малкия ми син Кристиан бяхме поканени да позираме за корицата на списание “Моето бебе и аз”. Тази корица стана повод за поредица от въпроси и коментари, които вече бях чула по време на бременността си. Но, за разлика от тогава, този път реших да не ги подминавам. 

Родих първото си дете - Александър - през 2009 година. Тогава също имаше коментари, но като че ли бяха по-меки. Едва на 30 години, не им обърнах особено внимание, а се отдадох на това да откривам и да се наслаждавам на своята нова роля - тази на майка, и на връзката със сина ми. 

Вторият ми син, Кристиан, беше планиран дълго. Чаках онзи момент, когато аз, моите инстинкти, емоции и тяло ще пожелаят да имам бебе, а няма да се поддавам на натиска и очакванията на другите - били те част от семейството и приятелския ни кръг, или пък обществото. Вярвам, че детето е една малка вселена и трябва да бъде създадено с любов, желание, мисъл и най-вече с осъзнатост. Когато решим да станем родители, ние поемаме отговорност не само за здравето и живота на това дете, но и за неговото бъдеще. Към всички емоции, които новият живот поражда, трябва да добавим и осъзнаването, че нашето дете един ден ще е възрастен и ние сме отговорни той или тя да бъде достоен човек, приятел и партньор. Тези размисли може и да звучат наивно или шаблонно, но искрено вярвам, че осъзнатото родителство може да предотврати много травми, които веднъж нанесени в детството, бележат целия ни живот. 

Когато през 2018 г. забременях с Кристиан, бременността ми предизвика у моите познати, че дори и у някои непознати, по-голямо вълнение, отколкото в самата мен. Като експерт по етикет и добри обноски, мога да споделя, че коментирането и обсъждането на бременността на една жена е изключително невъзпитано. Това обаче не можа да спре близки и далечни познати да споделят с мен мнението си за моята бременност. Коментарите и въпросите, които ми отправяха, варираха от загрижени, през абсурдни до откровено злобни. 

Ще ви дам само няколко примера, за да добиете представа на какво е подложена една жена, ако реши да стане майка на 40 (пък било то и за втори път). Оказа се, че за да имам дете на 40, "задължително” трябва да се е случило някое от следните неща:

- Със съпруга ми сме имали сериозни репродуктивни проблеми, затова се е наложило да изчакаме десет години между двете деца. Кристиан беше заченат нормално, но и да не беше, намирам за навлизане в твърде лично пространство и нередно да се коментират въпроси, свързани с репродуктивното здраве, освен ако майката или бащата изрично не повдигнат темата. Добре е да бъдем чувствителни и да се замисляме дали думите ни няма да наранят човека отсреща.

- Друга теория включваше раздяла между мен и съпруга ми и нов мъж в живота ми. Защо иначе бих се подложила на втора бременност, ако не за да задържа новата си половинка. Аз с усмивка отговарях, че съм старомодна и съм родила две деца от един и същ мъж с голяма разлика. Тази бременност беше съвсем планирана.

- Някои мислеха, че е станала грешка и се притесняваха какво ще се случи с моя бизнес и хубавото ми тяло. А аз им отговарях, че и едното, и другото смятам да продължавам да имам и развивам, с едно или друго темпо.

Признавам, че част от тези коментари успяха да ме възмутят и дори натъжат. Но много по-важно от личните ми чувства ми се струва да говорим по тази тема заради жените, които ме потърсиха, за да си поговорим за предизвикателствата, пред които се изправя една жена, която реши да забременее на 40. От страха да “си останеш вкъщи”, през умората, която носи денонощната грижа за едно малко човече, до опасенията за здравето както на детето, така и на бъдещата майка. 

Бременна сте - спрете чушките!

Последният такъв случай беше съвсем наскоро. Алекс се явява на тест, с който да се определи нивото му за лятна езикова академия. Докато го чаках, се забавлявах с Кристиан. Гукахме си, гушкахме се, изобщо всичко, което мама и бебе могат да правят заедно. С мен чакаше една дама, която много се радваше на бебето. Пожелах ѝ тя също да изпита такава радост. За съжаление, тя ми отвърна, че вече е твърде стара и не иска да рискува своето здраве и това на бебето. 

Признавам си, че аз се чувствам изключително удобно в кожата си – както по време бременност и раждане, така и докато кърмех. Нито в един момент не съм се чувствала стара или уплашена, нито съм смятала, че възрастта ми може да навреди на бебето. Разбира се, аз съм безкрайно отговорна към здравето си и още в началото на бременността се консултирах с лекар, който не само ме увери, че нося едно съвсем здраво бебче, но и ме насърчи да не се залежавам по време на бременността. Когато изрично не противоречи на лекарските предписания, активността по време на този житейски период е изключително важна, както за здравето на майката, така и на детето. 

Благодарна съм на Господ и Вселената, изкарах нормална, бих казала, лека бременност. Пътувах за обучения в чужбина, семейни почивки и дори имах няколко трансатлантически полета, а почти всеки летен уикенд прекарвахме в Гърция, за да се радваме на морската прохлада. Няколко пъти приятели и доброжелатели са ме нападали, при това доста остро, че си позволявам да пътувам толкова в моето “състояние”. Според тях това е проява на безотговорно поведение на възрастна жена!

Бременността не е болест, даже напротив. Точно това е моментът, в който да живееш щастливо и пълноценно, да работиш над себе си и да споделяш миговете на щастие с най-близките си - в моя случай това са съпругът ми и първородният ни син. 

Очевидно обществото ни има нужда да се отвори за разговор на тази тема, която е колкото хубава и позитивна, толкова и деликатна. Откакто родих, съм водила подобни разговори с поне дузина жени. Много от тях споделят, че не биха се решили да имат дете на тази възраст. Лично за мен годините не са от значение, даже вярвам, че днес съм по-добър родител. Станала съм по-търпелива и толерантна, а и през тези десет години между двете раждания имах възможност да осъзная и науча много за родителството, докато като по-млада се притеснявах много повече и реагирах по друг начин. Колкото до безсънните нощи… не мисля, че на 40 имаш по-голяма нужда от сън, отколкото на 30. 

Пиша и споделям личния си опит, защото знам, че много жени биха искали да имат деца и след 40 - отново или за първи път, но не смеят заради различни страхове - от такива, свързани със здравето, до такива, родени от коментари като “какво ще кажат хората”. Докато първите може и да са донякъде основателни, срещу втория вид трябва да борим. Днес медицината е достатъчно напреднала и ни позволява да имаме деца на каквато възраст почувстваме за правилно. Това, което не е напреднало достатъчно, е нашето общество, което все още осъжда и обсъжда изборите на една жена. 

Вярвам, че именно в нас, жените, е силата да се подкрепяме взаимно. Надявам се, че с този текст поставям началото на една дискусия и ще се радвам да чуя вашето мнение за “късното” майчинство. Много бих се радвала и искам всяка жена да намери подкрепата, от която има нужда, за да се чувства спокойна и щастлива - както по време на бременността си, така и след нея. 

За автора:

nevena okНевена Басарова-Дичева е признат и обичан специалист по добри обноски, сертифициран експерт по бизнес етикет и основател и управител на Първа Детска Академия, където деца, тийнейджъри и техните родители се обучават как подрастващите да се държат в обществото, как да спазват добрите маниери и правилата на общуване.

 

 

 

 Прочетете още: 

Случайно да вярвате в "случайности"?

За раждането и бременеенето (не) по план

 Сбогуване с майчинството

 

Автор: Траяна Кайракова

Драги зрители и уважаеми радиослушатели!

Ако си въобразявате, че след като минаха Великите изпити по Национално външно оценяване, одисеята приключи, много се лъжете! Нищо като подобно! Още на другия ден мен ме удари вертижен синдром. Нито мога да стана, нито да погледна, камо ли да халосам детето, ако ме ядоса, по простата причина, че не мога да го уцеля. В някакъв сън ми е изпращането му на лагер, щото направо се е преуморил, и се тръшнах за 5 дни на креват. Аз съм оптимист човек. Тъкмо след толкоз дни излязоха и точките от пустите му изпити. Поне не ги мислих толкоз. Работата стана „Ай да сме живи и здрави!“Пролежах ги тия дни сред лекарства и твърд алкохол и се изправих като феникс таман за подаването на заявления. Пече си скъпият наследник баджака на Слънчака, пък мен корем ме свива, не за друго, ами да не объркам нещо. Дали ми се обади за 10 дни? Точно веднъж, та да ми каже, че е зверски изгорял и шокирал лекарката. Тя искала да го намаже с нещо, а той я питал няма ли ракия, щото мама с нея го оправя. (Майтапът настрана, ракията върши чудеса при изгаряне, но външно, да не се объркате нещо!) Мислех да му пратя ракия за мазило, ама рекох, че никой няма да повярва, че е за мазане и се отказах. Още ме е яд ще знайте!

В първия ден на подаване на заявления вече съм яко ошашкана. Има два избора за нормалните хора – или с детето на място в училище, или по интернет. Аз нямам избор, щото дете подръка нямам. Поредната простотия. Като го няма лично детето, не може да го запишеш в училище гнездо. То пък щото, като го запиша у нас, много ще знае някой дали е до мен на компа. Сядам, ръцете ми треперят, свят ми се вие, таз бележка с желания, дето още в родилно съм го питала, вече е вир-вода, взе да се замазва и се задействах, докато не се е стопила. Човекът има само едно желание, ама понаредихме още 4, да не е без хич. То и системата не пускала само с едно. Половин час влизах. А-ха да вляза и ме изплюе. Накрая си плюх в пазвата, прекръстих се три пъти отляво надясно и отдясно наляво, напръсках монитора със светена вода, целунах свити три пръста, рекох едно „Боже, помози! Ти напреде, аз след тебе!“ и щурмувах сайта. Със сетни сили се добрах до заветната бланка и започнах да кълва, ама много внимааааателно желанията. 25 пъти ги проверих, сверявах с бележката или каквото бе останало от нея и около час се каних да натисна бутона „Изпрати“. Накрая се прежалих, цъкнах и излязоха номер и честитка за подаването. Снимах я с телефона, преписах я на ръка и накрая я отпечатах. Ще вземат да ми объркат нещо, ще умра завинаги, честен кръст. После цял ден проверявах дали седят същите желания. Седяха си, слава тебе, Господи!

В това време ми звънна друга клета майка на лагерник. И тя не може без него да подаде. Я идвай тука, ей ся ще го измагерим. Кой като мене, печена съм аз веке! Идва жената и тя вади една хартия и почвам да се пуля. Виждам 6 училища.

- Давай да видим кои са паралелките?

- Кои паралелки? Нали ги пише?

- Тъй де, пише училищата, кажи ми в кои паралелки иска детето.

- Че то и паралелки ли има?!

Значи, убедена съм, че колкото по-малко знае човек, толкова по-добре живее, та даже до 100 години. Разбрахме се криво-ляво и щракнахме и тяхното заявление.

После се почна великото чакане за майки и бащи. Децата ли? Не показаха грам нетърпение и въодушевление. Седим ние пред комповете и лека – полека откачаме. Има сгрешени оценки при нанасяне в системата, не излизат хич оценки, медицински не се прикачат и какво ли още не. Имаме страшна група в нета. Обсъждаме, даваме си къде акъли, къде кураж и накрая решихме, че можем дружно да се гръмнем. В един момент някой реши да попита кой колко паралелки е посочил. Тия софиянци ми събраха очите, казвам ви! Кой 28, кой 35, кой 62, къде съм тръгнала аз с моите пършиви 5 желания бе? Бре! Че не мога вече да коригирам нищо, направо си умрях на мъка. Хич не посмях да кажа, че без малко да напишем само едно. Оскубах си веждите от яд, мустакът сам беше окапал. 

На една от майките педиатърката й поискала всички училища, в които ще кандидатства детето, щото по закон трябвало да ги впише в медицинското. Сериозно? Ми те имали като желания 36 училища, вестник ли ще издават да му се не знае! Само дето не се били, ама накрая стиснали ръцете. Друга майка си направи екселска таблица, маха, три, слага и накрая къде какво писа не разбрах. Аз толкоз сложни компютърни умения нямам. Срам ме е, ама туй е на мегданя. Поради някои не толкова издържани въпроси, админката на групата направи пътна карта за кандидатстване в групата. Бе мафия сме, казвам ви. Аз две раждания имам, такъв зор не съм виждала, нищо, че и двамата ги докарах по 6 кила чисто тегло!

Как я докарах до заветния 10-и юли само аз си знам. Предната вечер си навих будилник (специално го купих от левчето) и го сложих в тенджерата на баба, дето вареше петела. Не за друго, ами по принцип спя до обед, пък и така хъркам, че заглушавам алармата на часовника. Като задрънча сабахлям, раздигнах града и околностите. А защо на 10-и юли ли? Щото точките излязоха един ден по-рано. По нашата велика майчинска логика и класиранията щяха да излязат така. Кой ще ти чака до 11-и юли? Няма майка! Цялата група е заредена с кафета, ядене и пиене на мониторите. Към 10 часа ударих първата ракия. Като погледнеш, таман ми беше навреме. Системата се бъгна от влизане и излизане на нервни родители. Цъкна, изляза, цъкна, изляза. Няма и няма пусто класиране. От морето звънят познати.

- Виж туй класиране, моля ти се!

- Че нямате ли там нет бе?

- Имаме, ама тука Вифито на морето може да не ни показва вярно.

- Споко, няма още нищо. Цамбуркайте се, ще ви звънна.

НБО - невероятна и велика онтогенеза*

На масата в кухнята седи отворен компът, аз държа телефона и мажа. Към обед вече имах пришка на пръста. След час ми се схвана лакътят, а след третата ракия 28 желание на първо класиране ми се стори доста добра алтернатива. Реших и да понаготвя, че да минава времето. Мусака и пица. Сложих лука и рекох пак да цъкна. По едно време ми замириса на пушек. Еееей страшна напаст тия родители, викам си, направо гръмнаха нета, гледай как замириса. Изхвърлих първата доза мусака и заредих втора. И пицата я докарах криво-ляво. 

15:00 часа

Завърналият се наследник се надига от кревата и маже по телефона.

- Класирането ли гледаш, майче?

Поглежда ме с гурливо око и изграчва:

- Кво класиране? Викат ме да ритам.

На туй му викам спокойствие! Ти пукай, мри, пий антифриз, ако щеш!

- Дай пицата, че целият вход мирише.

- Каква пица? 

- Дето мирише де!

Аз се зверя и на компа и не чувам.

- Ми ти си я изяла бееее! Нали си на диета?!

Поглеждам вляво до мен. Празна тава с хартия за печене. Кога съм я оплющяла нямам никакви спомени.

- На ти, мама, пари, иди си купи, че имам работа. Не ме занимавай, че ако станаааааааа!

Да ме прощава Господ, ама от утре ще мина на пост и молитва само да мине туй класиране!

16:00 часа

Излязоха баловете! Да излизат, рокля имам, с гол гръб е, ще я надена, няма проблем. Излязоха, ама при нас, в другите градове няма. Всички от групата настървено ровим и подпалваме системата. Един баща с право съобщава, че колонката бал е трябвало да се попълни, след като приключи класирането. Поне тъй пише в сайта. Бе недей викам се шашка. То най-отгоре пише „Оценките от свидетелствата се прехвърлят при подаване на заявление или на по-късен етап, при синХорнизация, ти за такава дребна грешка ли ще мислиш. Една майка допълва, че тъз „синХорнизация“ стои от две години така, да не я мислим. И правилно! Таман, който влезе, ще се научи да редактира! 

После започваме с безумните въпроси, но това е от изфирясване, не от глупост!

„Като отидете в рубрика Класиране, какво Ви изписва? При нас изписва това: Не сте класиран на 1 етап на класиране“. Ми няма как да изписва друго, като не е излязло класиране.

„За всяко желание, а ние имаме 22, прикачих 22 пъти медицинското. Нали така?“ Така си е, нека да има повечко!

„Хора, бутонът „класиране“ го няма! Ужас!“

„Да ви попитам, ако не сме участвали в първо класиране, може ли да подадем за второ или чак за трето може, а?“ Туй и аз не го разбрах, честно.

„ Ще откача, казвам ви!“

Като чуя за матура, се хващам за кобура

20:00 часа 

Излезе колонката с балове във Варна! Софиянци вече нащрек са! Решаваме, че към полунощ ще има класиране. Нареждаме масите с мезета и почваме да си викаме „Наздраве“. Направо си станахме близки, няма такъв екшън. Вече гледам едно -седем, трудно натискам с гноясалия вече пръст, но не се отказвам тъпо и упорито. Вече усещам как съм се уморила за утре. Ама сърца нямат ли тия от туй пусто министерство бе! Изпукахме де що има, протези и перука трябва да слагам, те ми се мотат! Какво ти класиране, живо осиране! Ни смея да гъкна, ни до тоалетна да отида. Таман се наканя и телефонът издрънка. Айде пак обратно, че да не опущя нещо. Към 2 през нощта разтурих седянката. Но! Предупредих всички немедленно да ми се обадят, да пратят гълъб, дрон, самолет, каквото имат на чалъм, че да видя и аз. За всеки случай навих будилника да звъни през 15 минути. След второто издрънчаване мъжът ми ме изгони на терасата при овцата да си блеем двете. При изгрев слънце (все едно самодива ще ставам), рошава и страшна, седнах направо с ракията на компа. Чукнахме се виртуално с кой лягал, кой хич и зачакахме на финалната права. 

В 10:00 се почна трудно влизане в тая пуста система. Значи качват великото класиране! Урааааааааааааа! Тъй да вляза, иначе да вляза, не ще и не ще! Да взема да объркам нулите във входящия номер в тоз калабалък! Мойш ли ме забрай! То няма как да ме запомниш! Накрая влизам и леееекинко надзъртам с едно око. Заветният бутон „Класиране“ се пъчи гордо насреща ми. А да натисна, а се откажа. В крайна сметка престраших и изревах страшно! Младежът дотърча със залепнали очи да види дали не падам от терасата.

- Ко става, брат?

- Класиран си, майка, класиран си!

- Ааааа, туй ли било? И къде съм класиран?

- Хич не видях, ама си класиран! Утре в 6 часа да си станал и сме се строили пред училището, че да не изтървем мястото!

- Ти не си наред, нали знаеш? Аз си лягам.

И оттам подпалих телефона. Похвалих се на половината град, околията и чужбина. Постарах се и да видя къде аджеба сме класирани. Само баща му ме попари още с първото изречение:

- Честито, жена! Почвай да учиш за мястото, дето са ви приели със сина ти!

Овцата на терасата ме гледа жално, обаче няма връщане назад! Ще правим курбан, водосвет, кръщене, чардак и миропомазване. Попът е цанен, ресторантът запазен! Ако видите заря довечера и 300 души да пускат бели гълъби, да знайте - ний сме! Дайте ми вече тоя нож да се застрелям в коляното!

Прочетете още:

Не е още за ваканция!

Любов Даскалова и малките матури

 

Автор: Мая Цанева

През последната седмица все тигани са ми пред очите...И в цялата бъркотия кой тиган, кой внук, кой омлет, някакси изгубихме идеята за Тигана – този постамент в живота ни от първите готварски опити, през неделни любовни/семейни и мързеливи сутрини до сладките спомени при баба и дядо.

И така, ето моя прочит на историята на Негово Величество Тигана...

Тиганът е първият свидетел на моите клети опити за готварство. Всяко хлапе започва своя път до, към, далече от печката с опит да опържи или обърка яйца за закуска или за бърз обяд, вечеря, когато повелителят на кухнята го няма наоколо.

Признайте си как сте чупили яйца на ръба на тигана и половината черупки са оставали вътре...А когато омлетът стана на артистична мозайка от жълти парчета, вместо да се загърне гладко и красиво, както мама го прави?

Аз не правя изключение. Всъщност и сега обичам яйца на очи, но ги избягвам заради изобилното количество масло, с което шеф готвачът вкъщи ги приготвя. Той е майстор на палачинките, за чието приготвяне също имате нужда от... тиган.

Вероятно няма статистика колко калории отиват за перфектния скок на палачинката до тавана и надолу към тигана. Аз не мога да се похваля, че съм част от статистиката на успешните опити. Но имам мъж, който знае как се правят палачинки и ме плени и с идеята за неделно събуждане с аромата за тях. Всъщност вкъщи баба ми правеше палачинки. Майка ми се научи, когато се появиха внуците. Аз не съм купувала тиган никому, но ценя високо мъдростта ни да си купим качествен тиган за неделни глезотии. 

ТенжУра ли бе да я опишеш?

Палачинките сдобряват. Те сприятеляват. Един от най-добрите ми приятели прави много вкусни палачинки с аромат на ванилия. Майка му ме канеше у тях на палачинки и си прекарвахме страхотно. И всичко, благодарение на един тиган, нали...

А да отворим ли приказка за пържените филийки на баба? Или на хижата в ранна утрин преди поход? Със сладко от горски плодове? Колко ли баби са ни продали собственото си производство сладка и конфитюри заради нашата илюзия за вкусни филийки в пухкаво и меко, леко хрупкаво одеяло от яйце и мляко в неделя.... И всичко е започнало с един тиган...

Дояде ли ви се? И на мен... Наскоро си мислих какво бих взела от кухненската си посуда, ако трябва спешно да се спасяваме. Кафеварката, разбира се, една тенджера, която никога не залепва, и познайте кой е третият предмет? Тиганът! В него мъжът ми всяка сутрин си прави яйце на око, а често и на сина ми. Всъщност това май е една от любимите храни на малкия злоядник. В този съд мога да направя и пица, както ми показаха по кулинарния канал. Аз правя и каша с коприва в него. И спагети също. Въобще, без тигана не можем!

В заключение, моля, направете място на Негово Величество Тигана в живота си! Той е с вас още от горещия следобед, в който сте били гладни и сами, а яйцата и маслото – единственото ви спасение от гладна смърт след игра на стражари и апаши. После ви е помогнал да спечелите първото си гадже, заради което сте приготвили спагети болонезе. А неделните палачинки за децата, заради които редовно купувате сладко от крайпътната сергия? Да не забравяме, че няма по-вкусни пържени филийки или картофки или бухти от тези на баба... Благодарете му, на него, Тигана, и се наслаждавайте на живота си заедно!

Прочетете още:

ТенжУра ли бе да я опишеш? Втора част.

Автор: Мая Цанева

Юли е, горещо, децата са във ваканция и всички искаме почивка! Да, но ако плащаш няколко кредита, ако дъщеря ти е в първи клас, ако 7-и клас е изцедил физическите, емоционални и финансови сили на семейството, много ти се иска морето да е не само почивка за душата и тялото, но и за портфейла.

Не мога да посоча точно момента, когато лятната ваканция се превърна в бреме за джоба и най-вече предизвикателство за въображението. Вероятно той е бил някъде след първите години в университета, когато съм се опитала напълно сама да организирам ваканцията си. Аз имах страхотния късмет първо да пътувам много с майка си, а освен това участвах активно в младежки конкурси и програми, които включваха и пътешествия. Тогава се научих, че ваканцията е повече от плаж, купон и банички с боза за закуска. Лятото е за приключения, които да те изгарят като искри от спомени. И не е задължително това да ти излезе през носа.

Ето и нашите пет идеи за добре прекарана почивка за "три гроша".

1. На село, при баба, на вилата

Аз съм дете без село. Моите родители са градски хора и като малка много завиждах на приятелите си, които изчезваха от площадката пред блока през юни и се връщаха през септември почернели, поумнели с нови думи, и с коси, непостригвани с месеци.

Затова, когато дядо ми, заедно с баща ми и чичо ми, построи вила в село близо до столицата, това промени правилата на играта. Първо те самите, а после и ние, се възползвахме от къщата за място за партита, за любовни бягства, за отпращане на внуците, когато са достатъчно големи, да вилнеят самостоятелно или с дядо си.

И, да, това е почивка! Независимо в какъв състав сме, щом влезем в хладната всекидневна, забавяме темпото. Аз се разполагам с книжка на терасата, мъжът ми и тъща му си подхващат сладки приказки на пивка ракийка, а дядо и внуци изчезват в гаража. И така... ваканцията започва! 

Ако дядо и внуци останат сами, настъпва още по-хубавото време за децата. Миенето на зъби е препоръчително, пижаменото парти не спира, а сладоледът свършва бързо. И децата откриват шкембе чорбата!

Бюджетът е същият, а и по-нисък от този за същото време в града, но възможностите за забавления са на един язовир или хълм разстояние, а музиката е на макс до много след 22 часа. Ако заедно с домакините си поделите домакинските задължения, а децата оставите под надзора на най-големите и на някой „дечко“ от компанията си, ще спестите и от аниматор. И така, кой заминава за село?

Има и втори вариант, с кауза, за тийнеджърите и младите хора, които търсят своите корени и най-вече приключения. Инициативата „Резиденция баба“ им позволява да си намерят приемни баба или дядо в обезлюдяващи се села и в рамките на до 6 седмици да поживеят с тях. Целта е възрастните хора да намерят своите изгубени внуци, да им предадат житейската си мъдрост, да ги научат на практични умения като това да месят хляб например. А младите да разберат, че Земята продължава да се вътри без wi-fi. В замяна възрастните хора ги будят с миризма на мекици и ги гощават с козе сирене от Пенка, с крушова ракия „ей от оня дядо, отвъд дувара“. Младите разчитат на помощта на младежите да постегнат къщата, да се подготвят за зимата. А после внуците често се завръщат, без специална покана и заради света без wi-fi.

Има и вариант номер 3 за ваканция на село почти без пари. В платформата „Без наем“ можете да намерите своя дом сред природата, срещу ангажимент за стопанисване на имота. По този начин можете и да откриете стопани на къщата на баба си в селото, което рядко посещавате. Това е бюджетен, почти без пари вариант на услугата, която се предлага  в чужбина – да размените дома си с друго семейство за няколко седмици или месеци. Иска се само малко смелост.

Летният лагер - плюсове и минуси

2.Градска ваканция

По мое впечатление бабите и дядовците, които имат възможност и желание да отглеждат внуците си цяло лято, са рядкост. Бабата в едно приятелско семейство на шега каза, че е готова да приеме всичките 5 приятелчета на внука си за ваканцията, и се отказа, когато видя гората от ръце на желаещи родители.

Всъщност, като градско дете не помня да ми е било скучно през лятото. Играехме много навън, родителите ни проверяваха единствено да не си изгубим ключовете за вкъщи. Днес, като родител с дете, което не може да избяга от града за повече от две-три седмици през лятото, изпитвам много повече трудности да му осигуря ваканция, която да помни. Още през май изключих възможността да го изпратя на занималня за повече от седмица. Затова потърсих алтернативи и ги намерих. Разчитам много на играта в парка, на площадката, но има и други бюджетни алтернативи.

Фестивали и спортни събития има всяка събота и неделя – миналия уикенд прекарахме вечерите на джаз фестивал. Преди това бяхме на Игриада, а по-рано и на спортен празник в парка.

Опитвали ли сте графити тура на столицата, или литературната обиколка? Оказа се, че можем да опознаем града си от няколко различни ъгъла, и това е семейна градска ваканция!

През седмицата се организират достатъчно безплатни или с малка такса детски работилници, представления, литературни четения... Разбира се, има и уловка - част от събитията да са промоционални, но като цяло има къде да заведа сина си.

Музеите винаги са отличен начин да забавлявам и образовам сина си. Предлага се и  възможност за намаление. „Карта София“ на Центъра за градска мобилност ще предоставя възможността за тридневно пътуване в цялата мрежа на градския транспорт в София с намаление за вход в музеите и с по-ниски цени в над 50 обекта из столицата.

Има и лятна програма на Столична библиотека . Включително и библиотека на колела. Така че лятото в града не означава единствено безкрайни часове „Фортнайт“, „защото навън е горещо и няма никого“. Горкото ми дете, май очакваше да си почине това лято...

3. Къмпинг ваканция

Аз имам спомени от ваканция на къмпинг само от детството ми. След това станах еснафка и открих, че много държа на топлата вода и стандартната тоалетна. Но брат ми е провъзгласен за „кмет“ на един от все ще дивите къмпинги в България, а чичо ми пътува със семейството си с каравана из Европа. И поради по-малките разходи могат да си позволят по-дълги ваканции и повече приключения.

Когато бях по-идеалистична, аз също веднъж планирах да отидем на къмпинг. Намерихме откъде да вземем назаем, или да наемем палатка, но установихме, че ни липсват базови умения – например да опънем палатка, да се справим с надуването на дюшеците, да изкопаем ров за хигиенни нужди и други подробности. И така, с мъка признах, че само ще четем фейлетони за славните дни на къмпинг.

Но имам достатъчно приятели, които товарят палатката, домакинството си, децата и бебето и прекарват седмици далеч от цивилизацията. И искрено им завиждам, защото преживяванията им са безценни.

4. На планина

Аз предпочитам планината пред морето. И макар че това е по-евтиният от финансова гледна точка избор в разгара на летния сезон, за мен той е по-богатият на възможности за активна и пасивна почивка, кулинарен, културен, СПА туризъм.

През последните години ние ходим в къща на гости, която открих напълно случайно. Не е „къща за тъщи“, а дом на възрастна двойка в подножието на планината. Градчето стана туристическа дестинация и поизгуби от чара си, но все още в него сутрин се чуват звънците на животните, които отиват на паша, будим се с чай от билки, който е по-силен от кафе, а по пътя към басейна се разминаваме с баби със забрадки и престилки, които гледат осъдително късите ни панталони. Именно на това място за първи път опитах летен тиквеник, там ядем и картофи, които са сладки.

Такива места все още съществуват и се намират и чрез препоръка. Когато са извън силния си зимен сезон, те предлагат грижа и уют, които трудно могат да се сравни с морския „лукс“, особено по българското Черноморие.

Една година, по време на почивката си там, срещнахме двойка, която правеше няколкодневни преходи с преспиване в хижи. Присъединихме се за кратко към тях и се оказа, че планинските домове са скрито съкровище за туристите с въображение. Те са евтини, спалното помещение е общо, но горе, сред дърветата и сред непознатите горски шумове, се срещнахме с автентични и щедри хора, които градът обикновено претопява или убива. Разбрах го, защото бях с гуменки. Препоръчвам ви да се опиете от лятната магия на планината, но не с гуменки като мен, разбира се. Мазолите, но и хубавите спомени са гарантирани.

10 идеи за забавление с децата през лятото

5. Лятно добротворчество

Вече ви казах за инициативата „Резиденция баба“. Ако не ви се излиза от града за дълго време, но искате да запомните лятото с нещо хубаво, потърсете доброволческа акция, обучение или кауза. Българският Червен кръст набира доброволци целогодишно. Младежите му освен че знаят как да направят масаж за изкуствено дишане и как да се справят при бедствие, участват и в много събития, включително корпоративни партита. А това е купон, нали?

Също така почти всеки уикенд се организират различни доброволчески акции – от боядисване на детски площадки, през почистване на дере, до разходки на кучета в приюти или срещи и четене на книжки с деца в домове. За това добротворчество, което може да осмисли дългите летни дни, рядко има изисквания за възраст и пол и цялото семейството може да се забавлява „за три гроша“, но да остави следа като за милион усмивки.

С известни ограничения на възрастта има и много възможности за доброволчески дейности и обучения и в страната, и в чужбина по актуални социални теми. Моя приятелка прекара 3 месеца в Гърция, през лятото, по екологичен проект. 

Понякога такива възможности изникват буквално в последния момент, затова винаги очаквайте неочакваното! Това е същото като с офертите в последната минута за почивка – кой не е тръгвал на неочаквана ваканция внепознат град с чифт дънки и бельо в сряда сутрин в хотел, който дава пет дни на цената на три заради отказана резервация в понеделник? Аз -да! А вие? Използвайте своите „три гроша“ за лято, което струва милион усмивки!

Препоръчваме ви още:

Летни лагери 2019

 50 свежи идеи за летни забавления

Автор: Йоана Боянова

Да си свекърва не е лесно, хич не е лесно, особено ако снахата съм аз. Горката жена е подложена на "терор" от моя страна при това от много години. 

Ще започна от далеч, от миналия век направо. Много исках да ѝ се харесам, а по Коледа нали уж стават чудеса и недораслият ми тогава 18-годишен мозък се зае с тежката задача да ѝ купи най-подходящия подарък. Тогава много молове нямаше, да не кажа хич, та хоп на кварталния пазар ден преди Коледа аз, нагърбена с тежката задача да ѝ купя най-невероятния подарък. Признавам си не помня какво взех, помня само, че влизах в много магазини, за да се стопля. В един от тях си купих черни дантелени прашки. Многооо секси, защото и синът ѝ е човек, нали така?!

Та без да искам съм пъхнала пликчето с готините ГаЩе в подаръка ѝ. Сутринта след Коледа беше безценна, настоящият ми мъж, тогава гадже, влиза в стаята и със най-сериозния си тон ми казва:

- Кажи честно, че подари прашки на майка ми?!

Представяте ли си как се отваря земята и аз клетата, 18-годишна мома, потъвам в нея. Няма да забравя как, като влизах в кухнята да се извиня, свекър ми ги разглеждаше, нито пък колко беше разочарован, когато му ги взех от ръцете. Още ми напомня как съм му взела готините гащи! Сега ми е много смешно, а тогава месец не ходих у тях, толкова ме беше срам. 

Ще си разкажа нещо и от днешни дни. Много обичам да майсторя разни неща, последната ми слабост са красоти от въжета. Свекър ми и свекърва ми се разхождат пак там, на пазара, друг пазар, в друг град даже. Тя вижда железария, вижда платнено въже. Нахълтва вътре и с най-сериозния си тон казва:

- Моля за 6 метра въже за снахата!

Представяте ли си изумения поглед на продавача? Свекърва ми после, като ми го разказва, много се смя: "Как само ме погледна този!" Обичам я тая жена, винаги знае какво да вземе и как да ме зарадва. Какво по-хубаво от едно платнено въже за крафт глупостите ми. 

Хич не падам по гръб и аз с подаръците, блуза три размера по-голяма от нейния, яке с цвят на бебешко ако, една година и косачка за трева ѝ взехме. Не само снахите могат да се оплакват, моята мила свекърва има много какво да каже по темата с подаръците от снахата. Обаче най-щастливият беше на шейсетия ѝ рожден ден, когато и подарих 61 лалета. 

На много теми сме на различно мнение, но имаме една обща и тя е, че си обичаме момчето повече от всичко на света, другото е без значение!

Прочетете още:

Добрата свекърва

Свекървище

Автор: Ина Зарева

Помня този студентски купон до най-малката подробност, въпреки опитите ми да се напия безпаметно и да изпуша всички цигари наведнъж. Няколко часа по-рано един лекар хладнокръвно и категорично отсече, че никога няма да имам деца. Докато гледах любимия си мъж през цигарения дим и се чудех как да му кажа, че го напускам, защото за какво съм такава „ялова“, до мен седна колега от университета. Започна разпалено да ми разказва как цялото му лято минало във Франция. Наели го за детегледач на семейство с 8 деца. 

- Бяха толкова щастливи и задружни! Всяка жена трябва да има много, много деца – гледаше ме в очите и повтаряше той.

- Не всяка жена има такава възможност – успях да овладея някак гласа си аз. 

- Не е вярно! Човек се справя с всичко! – още по-настървено спореше той – А и жената е реализирана само като майка. Каква друга работа има, че да не може да отгледа и десет?! 

- Защо френската майка е имала нужда от услугите ти, щом е съвсем по силите и възможностите ѝ да се справя сама с 8 деца? – го попитах, но не дочаках отговора му, защото се скрих в тоалетната и плаках, плаках, докато почти спрях да дишам. 

Спомням си за този купон, докато гледам как децата ми играят на плажа и си мисля за тежките присъди, които ни жигосват през целия ни живот. Както и да живееш, с каквото и да се занимаваш, винаги идва някой и започва да те замерва със собствената си присъда:

Няма да имаш деца!

Трябва да родиш веднага!

Защо имаш само едно дете?

Как може да нямаш поне 8 деца?!

Не си ли чувала за аборт, та имаш цели 4?

Как аборт?! Никакъв аборт!

Присъда след присъда. 

От чужди хора. От далечни хора. Хора, които нямат никаква представа за теб или живота ти. Хора, които идват с грубите си, кални ботуши, скачат в сърцето ти и забиват присъдите си. И още по-лошо: правят го под формата на грижа. 

Грижа е когато любимият ти мъж разбере за лекарската присъда и каже с усмивка: „Ако искаме деца, а не можем, ще си осиновим.“ Или години по-късно, при рискова бременност, която може да наложи аборт: „Ти си ми най-важна! Ще го преодолеем.“

Защото грижата съществува в две думи: избор и заедно. Останалото е лицемерие.

Оглеждам хората наоколо. Предимно жени и деца. Мъжете са малко и повечето са дядовците на тези деца, дошли с бабите им, да помагат. 

На плажа има рампа за инвалидни колички, заради близкия санаториум. Под няколко от чадърите има деца с увреждания. Само едно от тях е и с майка си, и баща си. Те го гушкат и целуват шумно, потапят го във водата и се смеят на възклицанията и гримасите му. После двамата заедно го подсушават и преобличат – с обработени движения и в пълен синхрон. Говорят му тихичко, докато то се вперва в цветните линии на плажната кърпа и тънките му, поизкривени пръстчета ги следват в захлас. Бащата става, едва когато детенцето заспива, и носи хладна напитка на майката. Говорят си, гледат морето и се усмихват. Искаше ми се да кажа, че си говорят на български, но за жалост - не.

На български говори майката, на която спасителите всеки ден помагат с инвалидната количката на дъщеря ѝ. 

На български говори и майката, която всяка вечер идва с увреденото си момче и сяда накрая, за да не пречи на никого.

И възрастната жена, с парализирания си и вече също възрастен син, говори на български. 

Бащите ги няма. Бащите са останали някъде в миналото, или пък са в хладните хотелски стаи, или са на работните си места, за да осигурят тази почивка на жените и децата си. 

Един-единствен мъж идва всеки ден сам с 2-годишната си дъщеричка. Сам, без майката. Стоят на сянка под чадъра, тичат по пясъка, играят във водата. И никой не се удавя – нито той, нито детето му. Представяте ли си?! И да, пак познахте – бащата не е българин.

Да благодарим на бащите

Жените у нас не могат да имат по 8 деца, защото не могат да ги отглеждат без бащите или не могат да си позволят френски студент за детегледач. И деца с увреждания не могат да имат, защото пречат на останалите. И да абортират не могат, но и да нямат деца също не могат. Защото така им казват. И не останалите жени, а мъжете. Същите тези мъже, които дори да са влезли в родилните зали, все още не могат да влязат напълно в бащинството. 

Защото в бащинството има правила и те включват: да не биеш детето си, да не биеш майката на детето си, да не караш пил или с 200, особено когато детето ти е на предната седалка и без колан, да не сочиш с пръст и да не заклеймяваш, да не считаш, че една мизерна издръжка и сладолед два пъти месечно изчерпва бащинският дълг. 

В България е мъжествено да не се спазват правилата, но затова пък е героично да се емигрира в държави, в които те се спазват строго. 

Мъжествено е да казваш на всеки какво трябва да направи с живота си, докато отчаяно се опитваш да подредиш своя.

Мъжествено е и да раздаваш присъди, скрит под ореол от загриженост.

И така все някой решава, че трябва да вземе решение за живота на другите и дори да го афишира публично.

Уважаеми български мъже, които с лекота издавате присъди и с гордост ги рекламирате:

Бихте ли си взели болничен следващия път, когато детето ви е болно?

Бихте ли си взели отпуск, когато то има проблеми в училище, вместо да докарвате баба му от 500 км?

Бихте ли научили децата си, че правилата са за спазване,а жени не се бият?

Бихте ли попитали жена си дали иска деца? И бихте ли останали, ако тя иска 8 или не иска нито едно?

Бихте ли извоювали такива условия в тази държава, та всички, които искат, да могат да имат по 8 деца?

Бихте ли спрели да питате на интервюта за работа бъдещите си служителки колко деца имат или планират?

Бихте ли спрели да издавате присъди?

Тогава ще ви повярваме, че правите всичко от грижа за нас и децата ни. Защото, нали си спомняте, грижата е „избор“ и „заедно“

Прочетете още:

Лош мъж, добър баща

Децата с трудна съдба

 

Автор: Иво Иванов

Да поговорим за телата си. Лятото е в разгара си: плажове, морета, реки, езера, басейни и навсякъде щъкат голи хора по бански - сега й е времето на тази телесна тема.

Моделът за женска и мъжка красота, който устойчиво се утвърди у нас в последните години и който бива следван от подрастващите поколения (а това за мен е притеснително), е че жените и мъжете трябва да изглеждат като в клиповете на чалга певците, казано най-общо. 

Какво означава това, казано по-конкретно?

- Жената задължително трябва да е слаба към кльощава, с напомпани цици, целогодишен тен от солариум, восъчно лице, устни "патешка човка", изкуствени вежди и мигли, вампирски нокти, тежък грим и екстеншъни. Естествената красота не е достатъчна. Женствеността трябва да бъде тунингована с помощта на изкуствени подобрители - силикон, хиалуронова киселина, ботокс, филър и незнамси още какви съвременни магии, които ще я направят неустоимо изкусителна. 

- Мъжът трябва да е много късо подстриган нацепен батка, да си личи отдалече, че е работил здраво и с всякакви помощни средства върху мускулатурата си, главно за бицепс и гърди (краката често биват пренебрегвани при тренировките и това води до комично изглеждащи фигури). Освен това трябва задължително да е гладко епилиран навсякъде. Повтарям, навсякъде. Гладката епилираност обаче трудно се поддържа постоянно, затова наболите косъмчета тип ‚опърлено пиле‘ са напълно приемливи. Дебелият ланец на врата придава финален щрих и усещане за завършеност на визията.

Татуировките са абсолютно задължителни и за двата пола, иначе си тотално извън тренда и си мега спрял.

Огромното мнозинство момчета и момичета у нас се стараят да изглеждат именно по този начин, за да бъдат ‚вървежни‘ и привлекателни за другия пол и това е тъжно. 

Ако един млад човек никога не е излизал в чужбина и не е виждал и друг генотип и други "модели" на мъжки и женски тела – такива на ненацепени високи и стройни мъже с коси на главата и с косми по тялото, и на по-закръглени, но естествено красиви жени, които не са облечени и обути като за кастинг в порнофилм, ще смята, че нашенският модел е единственият приемлив и че трябва на всяка цена да се старае да изглежда физически по тоя начин, иначе ще е аутсайдер и приятелите, съучениците и колегите ще му се присмиват.

Мили малки, големи и още по-големи момичета и момчета, сърфирайте активно из мрежата, пътувайте на воля по света (сега възможностите са неограничени, не е като едно време), гледайте, търсете и открийте най-доброто ЗА ВАС тяло и най-добрия ЗА ВАС стил на обличане. Онези, които ви пасват и в които се чувствате добре. 

Светът е много по-голям от селската чалготека, от Витошка и от плажовете на Слънчака. Осмелете се да бъдете различни, счупете стереотипите, разбунтувайте се, не си напомпвайте устните, не инвестирайте в цици, пуснете си коса! 

Бъдете уникални, бе!

Добре в кожата си 

През социализма всички изглеждахме общо-взето еднакво и негодувахме срещу това, в училище се бунтувахме срещу униформите и срещу униформеното мислене, пускахме дълги коси, за да защитим изконното си човешко право да бъдем различни и свободни, а сега каква стана тя – всички искат да изглеждат по един и същи начин, при това доброволно, без някой да им налага ограничения! Уж много държат да са уникални – тази толкова популярна и често употребявана днес дума, а всъщност са потискащо еднакви! Ако на плажа всички са с горе-долу едни и същи татуировки на едни и същи места, това прави нас, които сме без татуировки, уникални.

Само да не бъда разбран погрешно – да плуваш срещу течението и да бъдеш различен от общия фон съвсем не означава, че трябва да запуснеш тялото си, да не се движиш или тренираш, да не се храниш здравословно и да не се опитваш да изглеждаш по най-добрия възможен за теб начин. Въпросът е в мярката - да не издигаш фитнес тренировките, здравословното хранене и това да изглеждаш идеално в свръхцел, в култ, около който се върти целия ти останал живот. Това не е здраве и не е спорт. Ние сме хора, а не продукт на индустрия. Какво става, когато постигнеш мечтаната идеална форма – можеш ли да я задържиш за постоянно? Трудна работа, да не кажем невъзможна. Това да се чувстваш добре в собственото си тяло обаче може да се превърне в полезен и траен навик.

И най-съвършената телесна красота си остава все пак „повърхностна" и не стига по-далече от кожата и мускулите, докато простотията, тъпотията и плиткоумието проникват до кокал! Добре е да не го забравяме. 

Нека не бъдем прекалено взискателни към телата си и към това как изглеждаме на плажа. Вятърът, слънцето и морето се усещат по един и същи начин и при хората с под, и при хората с над 10 процента подкожни мазнини. 

Весело лято!

Прочетете още: 

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Смелостта да си нормална

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам