Контролът – начин на употреба

Аз бях самостоятелна, успешна, млада и щастлива жена, познала истинската любов, майчинството и върховете в личния си професионален път. Имам прекрасно дете, любящи родители, много приятели и подкрепящи колеги. Пиех добавки и редовно си правех профилактични прегледи. Един ден лекарят каза „карцином“, при прегледа, и животът започна да тече бавно и лепкаво с кънтящите повторения, които чух в онзи съдбовен момент.

Ракът беше част от мен и вече нищо не можеше да бъде същото. Всеки се е докоснал до това страдание чрез свой близък или познат, чул е, или е чел, или е пращал sms-и с искреното желание да помогне и подкрепи някоя невинна жертва. Но нищо не може да се доближи до онова чувство, което стимулира моменталното дълбоко и крайно отчаяние, носено на крилете на тази присъда. Как се живее със страха, че родителите ти може да те надживеят? Къде да прочетем за борбата с ужаса, че няма да видим детето си на абитуриентския му бал? Няма такива ръководства, сам си. Ти и бодрите ти амбиции поемате по различни пътища, а пресичането им изглежда все по-малко вероятно – време е да пуснем контрола.

Край с планирането на пътешествия, празненства, командировки и нов цвят на косата. Край с косата. Ежедневието вече е изтъкано от малки стъпки, предначертали най-много утрешния ден с голяма вероятност и това да не е окончателния вариант на графика. Всички твърдят, че си силен и ще се справиш, през повечето време дори сам вярваш в това, но тихият ужас се е навил като огромна отровна змия в душата ти и често те задушава, увивайки се около мислите ти. Питаш се какво се случи и как така има чудеса с обратен знак. Няма време за повече от това да вдигнеш последните остатъци от себе си, за да се хвърлиш в битката на/за живота си.

И така се разделяме с илюзията, че ако правим всичко по най-правилния свой начин, на нас страхотии не могат да ни се случат. Понякога просто нещата не зависят само от нас. Странно звучи все още дори в моята глава. Но реалността е такава, а приемането е болезнен процес. 

Този текст ми прати една жена, която се гордея да наричам своя приятелка. Тя вече е добре, смаза ужасната болест с присъщата си усмивка, докато ни разказваше вицове и ни вдъхваше кураж - тя на нас, а ние на нея.

Не знам защо публикувам историята й точно в днешния ден, когато споделих призива да помогнете на детето на Албена. Може би просто имам нужда от надежда. Всички имаме нужда от надежда. А също и от осъзнаване, че животът ни не винаги зависи от нас. От нас зависи само как ще го изживеем.


Препоръчваме ви още:

Супербебетата не плачат

Един много личен разговор

FUCK CANCER

Последно променена в Петък, 23 Ноември 2018 21:14
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Черно-бели снимки

Черно-бели снимки

19 Ян, 2020 Истории

Добри хора

Добри хора

18 Ян, 2020 Истории

Тя, моята дружинка...

Тя, моята дружинка...

15 Ян, 2020 Истории

Хората "втора категория"

Хората "втора категория"

14 Ян, 2020 Отношения

Всеки ден ме правиш по-добра

Всеки ден ме правиш по-добра

11 Ян, 2020 Отношения

Лутър, нашето второ дете

Лутър, нашето второ дете

10 Ян, 2020 Любимци

Дете на душата ми

Дете на душата ми

09 Ян, 2020 Блог

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам