Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

И след като сме на ученическа тема, още една истинска история, която Александър Урумов сподели и дълбоко ме затрогна. Вярвам, че ще докосне и вашите сърца.

Викаха му Васко Белия, защото останалите бяха преобладаващо циганчета и неговото самотно русоляво присъствие някак си се отличаваше на общия фон. Не беше от моя клас – аз учех децата от 4 до 8 клас, докато едновременно следвах в университета – винаги съм учил и работил. И май винаги към правил паралелно поне две неща. Васко беше в 3 клас и някак си остана в паметта ми от тази единствена моя учителска година. Беше самотно дете, като всички други в този дом за изоставени деца. Но докато другите агресивно търсеха внимание, той бе кротко вглъбен, замислен в някакъв свой свят. Очите му бяха огледало на дълбоки пространства някъде далеч навътре в душата му. И незнайно защо ме привличаше това дете. Внимавах да не прекалявам с публичната близост, след като веднъж други деца го набиха и разбрах, че са го направили от ревност заради моята топлота към него – любовта е дефицит в дома на изоставените. Не искаха да делят любовта ми с него. И трябваше да се съобразявам с това тяхно право на отхвърлените да наказват всеки обичан, освен тях. Един ден ще си купя къща тук, погледна ме замислено Васко, докато бяхме на горски лагер в самия край на учебната година. Кимнах с разбиране, това китно и отдалечено родопско селце беше единственият му познат свят.

– И ще си взема жена, и няма да я бия, а ще я обичам – добави Васко – явно леля му, която често идваше да го види, му го бе казала.

– Чудесно, Васко, точно така трябва – насърчих го аз.

– Ще си купя къща, ще си направя ограда и ще сложа едно голямо черно куче, лошо куче – окуражен редеше Васко.

– Всичко това е добре, но защо ти е лошо черно куче – озадачен попитах. Васко вдигна учуден поглед към и отвърна:

– За да пъди мама, когато дойде да ме види!

– Защо да я пъди, още по-объркан промълвих аз.

– А тя защо ме е изоставила? Защо не идва да ме види? Защо не ме обича? – все така кротко и замислено каза Васко. И нещо ме стисна за гърлото, станах рязко и се скрих от очите му зад ъгъла на близката сграда. Разревах се като малко дете – безутешно, неудържимо, като на погребение. Разревах се за цялата изтекла година. За всичките празни детски легла в истинските домове на тези деца. За всичките малки добри кучета в душите им, които растяха в агресия и болка и щяха да станат големи и зли кучета – за да хапят родителите. Да ги разкъсват и да ги боли, и да им върнат цялата мъка на децата, които вече ще са големи… Виждам ги днес – зли и пораснали черни кучета, връщат си за всичко. На другите и на себе си – защото омразата е първо към самите тях, не могат да простят на себе си, че не са били обичани. А надеждата ми е в лелята на Васко. Тя ще го научи да не бие жена си, да се грижи за нея и да я обича. Ако познавате някой Васко, станете му леля. И чичо може. И му дайте надежда.

 

Автор: Александър Урумов

 

Дано Васко си е намерил добра жена, която да не бие и дано в неговия дом детските легла не са празни. Благодаря ти за споделената история, Александър!

 

Снимката е от интернет.

Аглика е прекрасна фина жена с душа на поет и ръка на художник. Картините, които виждате в тази публикация, са нейни, освен това пише прекрасни стихове и прави неземни снимки. Ето каква история ми разказа от ученическите си години, когато творческият й дух се сблъсква със скучната математика. Четете и се забавлявайте.  

Десети клас съм. Училището, в което учих е относително добро. Всъщност…, не е добро. Попаднах не по свое желание там, мама ме записа, но това е друга история. Предмета, в който наострях уши и сетива въобще беше рисуване. Плувах в свои води и това бяха часовете еликсир за душата ми, за разлика от безумните математически обяснения за цифри, уравнения и ъгли при математичката ни. С две думи била съм и в Рая и в Ада в рамките на един учебен ден. Както и да е. Случката е в час по математика. Стоя някъде на средата на колоната от банки в стаята и симулирам записки на това, което даскалицата обяснява, пишейки на дъската. Гласът и е писклив и от време навреме ме стряска, което е добре, понеже ме кара да вдигна поглед и да разбера точното й местоположение, защото това което правя в тетрадката си въобще не са записки с числа и прилежащите им скоби, а рисувам шаржове на учителите. Разбира се обектът на поредния шарж е математичката. Изключително удобно е да я нарисувам, тъкмо докато ми позира с тебешир и купчина листи в ръка. Часът е почти към края си, даскалицата каканиже отпред, а аз почти привършвам с последни щрихи физиономията й, която както във всеки шарж, изглежда малко смачкана, смешна и уронваща в известен смисъл авторитета й. Но със шаржовете е така, трябва да си широко скроен, за да не се засегнеш. Това изискване обаче не е по възможностите на въпросната, която някак магически се е озовала до мен в почти последната минута на часа и пискливите нотки в гласа й срязаха почти до кръв ентусиазма, с който довършвах творбата си. – Предай си тетрадката и напусни часа! – думи, които накараха косата ми да щръкне? Оставих тетрадката на катедрата и излязох да си треперя в коридора. Последвал е учителски съвет, случаят с тетрадката и шаржовете са стигнали до директорския кабинет, а аз съм предложена за намаляване на поведението, за това че уронвам престижа на преподавателите си с неприлични рисунки. Викат майка ми в училище, разговори с директорката, класната и т.н. все прекрасни събития… В крайна сметка, заради това, че нямам никакви провинения до момента, отмениха намаляването на поведението ми, като го замених а с публично мъмрене. Е, мъмриха ме пред строя, в училищния двор, а аз трябваше да се срамувам и да обещая, че това деяние няма да се повтори. Всичко можеше да приключи така и да бъде наред без последствия в моя полза и във вреда на учителките ми, ако… Ако не им беше хрумнала гениалната идея, след въпросното мъмрене, да окачат на стенлиста във фоайето на училището всичките ми шаржове! Всичките ми смешни рисунки на даскалята, които до един приличаха на себе си и бяха абсолютно разпознаваеми, даже без да се споменават имената им! А над тях се мъдреше надписа, че ей заради тези карикатури ученичката еди коя си бе мъмрена днес и всеки дръзнал да се подиграе с учителското съсловие ще понесе подобни или още по-сериозни наказания. Ами… Час и половина пред стенлиста имаше опашка от хилещи се ученици…

Вярвам, че повече никой не е посмял да попречи на Аглика да рисува. Ей, изкуството е голяма сила

Продължавай да правиш света красив, Аглика!

Тук можете да разгледате и други нейни творби.

Нали не сте забравили конкурса ни с Ивелина Чолакова за най-интересна ученическа история. Ето и разказа на Росица Кънчева, която все още е прекрасна ябълка и не само си намери истинския принц, но вече е мама и на двама малки принца. Забавлявайте се.

Имало едно време една принцеса. И един принц. И един подготвителен клас, който принцесата трябвало да мине, за да я допуснат на следващото стъпало.

Или иначе казано, една много влюбена осмокласничка трябваше да не мисли за принцове, а за уроците си J Или поне така казваше класната й, г-жа Александрова.

През далечната вече 1996г. ме приеха в най-елитното за онова време училище в гр. Перник – Езиковата гимназия. И то с най-желаният тогава западен език, а именно английски. Ужасно много се стараех да бъда отлична ученичка, но заедно с това дяволите в главата ми бяха постоянно и налудничаво ме тресяха всички видове тийнейджърски хормони. В училище бях прилежна, тиха и затворена – ангел, но извън това, и особено в петъчните и съботни дискотеки, моя милост беше всичко друго, но не и тиха. И досега май съм си така, винаги в мен са живеели повече от една жена.

Та така. За да преминеш заветния подготвителен клас, или общо взета една нулева година, в която четеш, пишеш и мислиш на английски. Говориш. Сънуваш дори… Трябва да минеш два изпита в края на годината, за да минеш в осми клас, след което предстоят още 4 години. Или както казах, първата година си беше нулева. Имахме по 6 часа английски на ден или общо по 22 часа в седмица. Много ми е забавно като някой ме пита тук в Бостън (понастоящем тук пребивавам), дали зная английски. Не! Никак даже. Върни се на по-предното ми изречение J

В класа ни почти всички бяха много добри или отлични ученици. Двойки и тройки нямаше почти. Всички бяхме прилежни и устремени, уважавахме се, както и уважавахме учителите си. Да, това беше само преди 20 години! Класната ни беше и преподавателят ни по английски език, който както казах учехме денонощно. Г-жа Веселка Александрова. Млада, амбициозна, любознателна, понякога ни беше повече приятел, отколкото учител, но и доста често беше много строга и не ни позволяваше много да шаваме в клас. Даже никак.

Един ден ни разказваше случка за нейна ученичка, дето уж ходела на зъболекар често и отсъствала от часовете, и накрая какво се оказало. Ми девойчето взело, че забременяло. Ужас! Така ни плашеше тя, малките, наивни и невинни девойки от последните редове. Да не ходим на зъболекар! 

По същото това време бях приключила една много красива връзка, и се бях впуснала в нова авантюра. Младежът учеше в съседното училище и понякога прибягваше до моята Езикова Гимназия. Прибягваше и ме чакаше пред училището кога с роза, кога с писмо, собственоръчно написано, с подпис: „Винаги твой, Д.“ Ми топеше ми се сърчицето, как да ви кажа. Онова време беше лирично, красиво, нямаше мобилни телефони, интеренет и никой от никъде не се тагваше. Никой не знаеше, че в часа по музика избягах със същия този Д. и ходихме до тях, където се натискахме цял час. До следващото междучасие. И никой не знаеше къде съм, когато реших да избягам, или по-скоро както беше модерната тогава дума „да се чупим от час“ , да но в часа по английски на г-жа Александрова. Отсъствия до тогава нямах. Всъщност ме нямаше цели 80 минути, което се броеше за един блок или почти два часа. През тези два часа се целувахме в едно кафене, не далеч от гимназията, на по чаша кафе и много фасове, така беше модерно. Не купувахме фрешове и сокове, нито вода. Само чисто, тръпчиво кафе и много цигари. И много целувки. Не можехме да се разделим.

Когато свършиха тези 80 минути, като пияна се занесох към класната стая, за да си прибера раницата и вещите. Но каква изненада! Вътре ме чакаше класната и няколкото ми верни приятелки. Направо се в-ц-е-п-е-н-и-х. Сякаш ме чакаше майка ми посред нощ и ме питаше къде аджеба съм била до 4 часа. Същия страх, че и повече.

„Е, къде беше, моето момиче? „

Почнах да мънкам нещо неразбираемо.

„Ами аз, такова, една приятелка…“

„Аха, и ти май при зъболекаря си била“ – усмихва ми се класната, ама после изведнъж стана строга. – „Само че нали знаеш, че така няма да си вземеш изпитите с тая любов по никое време“…

Не било време за любов. Ама аз бях на 14 години. За какво друго да мисли едно момиче, освен за някой 16 годишен хлапак. При това вечно мой! Но залегнах здраво над уроците и след няколко месеца доказах на класната, че освен любовта, и английският ми се отдава доста. Бях една от 5-6-те човека с отлични оценки на тестовете в края на годината и ура – минах в осми клас. Принципно всички минахме, защото както казах, всички бяха много добри, но тогава успях да си докажа и на себе си, и на майка ми и на класната, че еднакво добре съчетавам и двете неща. Майка ми така и не проумя с годините как точно имам постоянно гаджета и постоянно добри оценки, но такава си бях – малка перфекционистка, която прерасна в голяма такава!

Накрая като отидох за бележника си в края на учебната година, класната ми се усмихна и ме поздрави за отличния успех, но не пропусна да отбележи –  „И все пак внимавай, Роси, че хубавите ябълки прасетата ги ядат!“

Внимавах. Ама си ме нахапаха доста. Онзи вечно моя замина някъде в чужбина и се ожени. Имаше и други вечно мои, за малко.  Докато не си намерих и аз моя принц, на който му изглеждам една съвършено оформена, много хубава ябълка!

Оказва се, че дори Ева Стоева е била лошо момиче и за малко да й намалят поведението Ей, ама как треперехме едно време от това „намалено поведение“. Ева, благодаря ти за страхотната история.

Най-„парещият спомен“ от учението ми е, когато щяха да ме изключат от Музикалното училище в 9-ти клас.
Тогава учех в Пловдив. Там музикалното е в едни стари сгради, /не знам дали и до днес е така/, които не бяха с централно отопление.
В стаята имахме желязна печка с твърдо гориво.
Един хубав ден, в голямото междучасие си гризях солети, когато момичетата в стаята почнаха да пищят.
Оказа се, че под печката наднича изгубило се малко мишле.
Девойките изпонаскачаха върху чиновете, а аз се запътих със солетката към мишока.
Той изглежда, беше съвсем мъничък и глупавичък още, и тръгна след солетката, която провлачих под печката.
В момента, в който се показа целият, аз го сграбчих и…
Писъкът в стаята стана още по-силен. Вратата се отвори.
Вътре влетя зам. директорката на музикалното и попита запъхтяна:
– Какво става тук?
Скочих с мишлето в ръка и и отговорих:
– Нищо! Едно мишле, другарко! – и отворих шепа, за да й покажа животинчето.
За моя зла участ, мишокът се уплаши и ме захапа за пръста в този момент. Аз си тръснах ръката, за да ме пусне и той отлетя… в лицето на „другарката“…
На свой ред, тя изпищя, тръсна го и изхвърча от стаята…
В следващия час ме извикаха при директора. Той ми се скара и каза, че свиква учителския съвет, а аз трябва да извикам майка си, защото смятат да ме изключат
Е, мама дойде на следващия ден от София. Разбира се, последва разговор на директора с нея, и понеже тя беше уважавана оперна певица, решиха, че само ще ми намалят поведението първия срок… Вторият ми го вдигнаха, за да може да си дойда в софийското музикално
И така се отърваха от мен ;)))

Тези дни имаше най-различни и понякога съвсем противоречиви коментари за първия учебен ден и изобщо за цялата лудница около започването на учебната година. Краси споделя с нас своите лични впечатления от училищните тържества у нас и в чужбина. Нейната дъщеричка е учила вече в три държави. Изключително ценен опит :) Пожелаваме й успех!

За добро или лошо дъщеря ми за пет години смени 3 училища в 3 държави.

Размислих се тези дни за първия учебен ден – къде се чества по-добре, по света и у нас. Ето личния ми опит. Първи клас посрещнахме в България, беше хубаво и трогателно, въпреки че винаги може повече. Не знам наистина в този ден кой е по-развълнуван – детето или родителите? Луда еуфория беше да купим най-розовата раница и всички 565 моливи, острилки, гумички, тетрадки, подвързии (които задължително после се оказаха не по размер за странните и нестандартни учебници и помагала). Да изберем тоалета и обувките за първия учебен ден и да накупим нови дрехи за цяла година занапред. Всичкото това тичане донякъде ми уби радостта, че детето ми тръгва на училище. Треска ме тресеше и постоянно й повтарях да внимава, да не тича по стълбите, да не си загуби чантата. О, да не пропуснем, че в България вече е и почти задължително всяко дете да е с телефон, защото останалите родители вече са купили и няма как да останем по-назад.

Но на 15 септември вече нищо нямаше значение, виждах само моето пораснало момиче, което изгаряше от нетърпение да стане ученичка. Емоцията беше огромна и за двете ни. Не искам да се впускам в подробности около всички празници през годината, наясно сте, то не са Коледи, национални празници, празници на буквите. Дойде време на завършването и тук вече ми дойде повече празнуването. Тогава разбрах как от години се организират празненства в ресторанти за завършването и то на всеки клас. И до сега не мога да си го обясня кому беше нужно това чудо. Ама как да откажа на детето. Ресторант – истински, с куверт почти като за сватба! Така и във втори клас, пак плаках на първия учебен ден и пак бях в потрес от празника за последния. Само че този път не отидохме, защото мястото беше квартална кръчма, която никак не ми се стори подходящо заведение за осемгодишни дечица. Не, благодаря!

 

На следващата година дъщеря ми посрещна 15 септември в Испания.

Родината на вечните фиести, нали така? Само че сега ще ви кажа, че това не е вярно! Родината на вечните фиести е България! В Испания няма тържество за първия учебен ден, няма тоалети, цветя, няма почерпка – пълна скука би си казал човек. Родителите си изпращат децата до оградата и чао. И сякаш това не е достатъчно скучно, ами дори не искаха ние да купуваме каквото и да било, а събраха една съвсем незначителна сума и общо, с отстъпка купиха на децата всички помагала, папки, листчета, учебници. Как не ги е срам, да ни отнемат удоволствието от блъскане по книжарници и магазини. Празниците през годината компенсираха липсата на първия ден, имаше достатъчно приятни и непретенциозни събития, на които всички истински се веселихме. И нито веднъж за 2 години децата не бяха водени на ресторанти, всички тържества бяха само в училище. Всеки носи храна и напитки, пускаме музика и купонът е готов. Познайте дали детето беше разочаровано, че празнуват рождените дни в парка и храната е от вкъщи вместо от Макдоналдс! В Испания няма детски центрове за рожден ден, където оставяш една средна работна заплата за 2 часа и после бързичко ти показват вратата, за да започне следващия „купон“. Завършването също се отпразнува в класната стая, украсена подобаващо, отново с музика, леки закуски и сок.

Тази година вятърът ни отвя към друга дестинация и видяхме как учат в Германия.

Ето тук вече скуката е тотална! Пак няма тържество , няма красиви рокли, дъщеря ми, която е истинска суетна и красива млада дама дори беше леко възмутена, че били с клинове и обикновени фланелки. Тук се оказа и ужасно скучно и за майката, защото отново всичко предоставиха от училище, искаха само химикал и молив от нас. Ама, хора аз как да разбера, че имам ученичка, ако не измина поне 10 км в търсене на помагало или подвързия? Тази година дори не я изпратихме до оградата, защото децата ходят с училищен автобус! Този път малко си поплаках на прага, защото детето ми тръгва съвсем само, в непозната страна с чужд език. Но тя пък беше толкова щастлива с новите си приятели и горда, че е самостоятелна. Децата свикват с новото много по-лесно от нас.

А аз още не мога да преглътна, че извън България няма цветя за учителката, че няма тържествено посрещане със звънец в ръка на входа на вратата, няма кой да излее вода на децата за късмет! Но на различните места по света винаги намираме и нещо хубаво! Вие преценете къде е по-добре!

Снимката е предоставена от Краси.

Автор: Ина

В четвърти клас съм. Провесила съм краката си през най-високия училищен прозорец, плача и правя уговорки с Бог: „Виж сега, ако мама умре от този рак, аз ще се скоча от тук. Щом е лошо да скоча, значи е лошо и мама да умре. Ако не искаш да го направя, не ми я взимай!”

 Лени Рафаилова ни разказва за истинското приятелство, което побеждава разстоянието и времето. Много истинска, тъжна и красива история. Благодаря ти, Лени!

Мичурин. Сякаш много отдавна. Аз- за първи път на море след четири години отсъствие.

Изгоряла и с 39 градуса температура. Учителката ми по биология ме маже с Дефламол от буркан. Лепи марли по гърба ми и ме хока. Аз хлипам и пустосвам собствения си инат да не се намажа с плажното масло, когато му беше времето. Притворила съм очи и въпреки болката се подхилквам. Още с пристигането си в лагера, една групичка бесни мацки-хулиганки измъчихме биоложката да ни пусне до кея…да скачаме от кулата. И тя, женицата, иска-не иска, дойде с нас, да не ни счупи хатъра. Помня..Покатерила съм се по ръждясалите железа, стоя и гледам под себе си синьо-зелената тъмна вода. Слънцето капе по нея и се стича в прегръдките ѝ. Аз се вълнувам, не ме е страх да скоча, но ми харесва да се взирам в морето. Някой се изкачва до мен. Момиче, с пепеляво руса коса и закачлива усмивка. Запознаваме се. Тя- Луиза, аз Елена. По-късно станахме Лизи и Лени. двойно Л. Там я срещнах за първи път и така ще я запомня завинаги. На високото, над морето, със слънцето и шума на вълните, с босите крака и ръждясалия винкел.Прекарахме страхотни две седмици, въпреки моето изгаряне и доволното дежурене в стола. Не си разменихме телефони и адреси. Не помня защо.
След година се озовах в Бастилията. Това е може би най-забележителната гимназия в София. Гледам по списъците в кой клас са ме разпределили и неочаквано до мен съзирам познати дяволити очички, които се взират в същия този списък. Оказва се, че сме в един и същи клас. Така започна всичко. Така започна нашето пътешествие, което едва ли някога ще свърши. Бяхме на по 17 години, когато тя замина с майка си в Австрия и остана да учи там, За мен липсата ѝ беше драматична. Усещах се сама, загубена, изгубена. Всички ми бяха чужди, престорени и глупави. Тя вече не беше до мен за да ми се присмива на смешната пола, с която съм решила, че мога да впечатля Емил, не беше, за да ми каже, че обиците ми са ужасни или че съм прекалено разрошена. Ягодите с кисело мляко вече не ми се услаждаха така, както с нея. Седях на чин. Повечето време сама. С нея често седяхме на пода, върху раниците.Класът ни беше голям и в някои часове нямаше достатъчно столове. Сега имаше един повече. Много страдах и пишех. Много писма. Крояхме планове. Искахме да отидем на концерт на Гънс, във Виена. Тя ми разказваше за всичко, което я впечатлява, за всичко, което я дразни или натъжава. Сърдеше ми се, че драматизирам и страня от съучениците си. Натякваше ми да престана да се тюхкам по въпросния Емил, ами да взема да направя нещо. Аз естествено нищо не направих. А Емил си намери гадже. Туй-то.
През лятната ваканция тя си дойде за няколко дни. Срещата ни беше на Софийския университет. Помня лепенката на врата ѝ. Беше отслабнала и в чудесно настроение. Трябваше да се върне във Виена за някакви изследвания, нищо сериозно. Така ми говореше, а аз не ѝ вярвах. Тогава я видях за последен път. Беше август, а аз изпитах студ. Винаги са ме преследвали предчувствия и добри, и лоши. Продължих с писмата. Намерих приятели сред съучениците си и Лизи беше доволна, че съм престанала да се държа като завършен идиот. Когато питах какво се случва с нея, тя ми отговаряше, че я лекуват и всичко ще се оправи. Скоро обаче в думите ѝ проникна страх. Чувах го и го усещах. Виждах го и по на места размазаното мастило на химикалката..Тя ме лъжеше, а аз исках да вярвам в лъжите ѝ. Линиите на буквите спряха да бъдат точни и ясни, все повече се пречупваха и удължаваха. Все повече разбирах, че на концерт на Гънс няма да отида..с нея. А без нея не исках. Един ден получих писмо от майка ѝ. Лизи вече не можела да движи ръцете си, но искала да ми напише писмо. Не за сбогом, само за довиждане. Пазя го. Двадесет и три години вече. В него всичко е светло и хубаво, и детско. Там е тя,там съм и аз. Там са усмивките, сълзите и сополите ни. там са ни лудите мечти и надеждите. Там съм с онази шашавата пола и грозните обици, там е тя и яде ягоди, нахилена до ушите, със скъсани дънки на пода зад последния чин.Отиде си на 17, в деня след рождения ми ден. Не би могла да стори друго. Притежаваше завидно чувство за хумор.
Днес вървя из централните гробища и не знам изобщо какво правя тук. Адски е кално,а дъждът и виелицата са съборили дървета върху гробовете. Паднали кръстове, разпилени увехнали цветя, парчета от мрамор и кал. Гъста и лепкава. Като смъртна тъга. Намирам гроба ѝ след дълго обикаляне и оставам малка свещ да гори до паметника. Отдавна никой не е идвал тук. Аз също. Защото не вярвам в гробища и ковчези, и в смъртта не вярвам. Тя замина някъде, може би далеч, а може би не чак толкова. За мен тя е извън времето,извън времето на часовника ми, на деня и нощта, извън времето което ни владее. Тя си беше инат и не обичаше никой да владее нито мислите, нито душата ѝ. Вироглава и непримирима си дигна чукалата и замина. Мъката е за тези, които останаха. За мен. Ето, минават си годините,но спомените не бледнеят, а сякаш се покриват с патина, от която стават даже по-силни и ярки. Няма да плача. Прощавай, приятелче! Някой ден ще слушаме заедно Гънс, когато ти дойда на гости. Извън времето. Засега оставам тук, имам още неща да свърша, преди и аз да си бия шута. Обичам те. Помня те. Обещавам да си купя нова пола и някои по-модерни обици. Знам, че се смееш сега. Ягодите не изчезват от пазара и през зимата, дано да намеря вкусни. Пуши ми се. Чао, миличка!

Автор: Елена Рафаилова

 

 

Можете да прочетете още от Лени в блога й.

Разказвала съм ви как с Ванката се намерихме в гимназията. Хората са доста скептични за бъдещето на подобни ранни бракове и ученически връзки, но аз познавам доста семейства, които са се влюбили като ученици и са заедно и до днес. Понякога си мисля, че може би е по-лесно да изградиш доверие, когато все още не си обременен от раздели,

обиди и разочарования. Освен това на онази възраст човек е такъв, какъвто е, не се е научил и не изпитва необходимост да се надскача, да си слага маски и да се представя за нещо повече. Затова и го обичаме истински, с всичките му дразнещи качества и дребни недостатъци. А той не се натоварва от необходимостта да се доказва постоянно. Ето още една история за ученическа любов, която ни разказва Юлита.

Ще споделя една забавна случка в гимназията. Онова училище, което мразех в първия ден, защото не се преместих там по свое желание и което се превърна в най-прекрасното място за 4 години напред и мястото, където срещнах любовта на живота си.Никога не съм била гениална по математика. Истината е, че постигах повече с труд и постоянство, не съм от хората, които се отказват, дори, когато е трудно. Да, логиката и смятането са ми силна страна, но синус и косинус са друго нещо. Та, с това усърдие на пчеличка, бях почти отличничка по точните науки. Класната ни, един прекрасен човек, беше математичка. Разбираше жената, че от цял клас, петима души учат и носят останалите двадесет и петима на гърба си, но упорито се стараеше да ни предаде алгебрата и геометрията и току ми пишеше под контролното – от теб са преписвали този, този и този. Аз не преписвах, но от мен цяла редица връзваше по някоя задача и как ще се откажа? Хем любимия стоеше пред мен и трябваше да го спасявам, хем другите ми бяха приятели и така, аз петица или шестица, назад и напред в редицата до тройка, докарвахме нещата. Един ден имахме контролно по математика, първи час. 7.30, още тъмни зори. Обикновено ходех 15 минути по-рано, сакън да не закъснея. Е, по всички закони на всеобщата гадост, тази сутрин се успах. А навън – люта зима, сняг до колене. Спрял токът и радиочасовникът умрял./За младите читатели ще кажа, че тогава нямаше телефони с аларма, а много модерни джаджи – хем радио, хем часовник, пък и с будилник. / Събуждам се с вик, цялата къща скача сънена…всички сме в кюпа, но аз в истерия плача с глас – „Закъснях, имам контролно по алгебра, Боже мили, какво ще правят???!!!” Баща ми, който знае, че нямам проблем да правя контролно и в събота, та дори и на Луната, спокойно ме поглежда – „И утре е ден, ще го направиш!”А аз рева още по-силно – „да, де, аз ще го направя, ами другите.??!!!” Скокна човекът, разчисти половинметровата пряспа върху семейното трабантче и хукнахме почти по чорапи. Като хала влетях в класната стая, а там – гробна тишина и още по-гробни физиономии. Класната прихна да се смее: „Хайде бе, откога те чака втора редица, да им решиш задачите” 

И така, мина и това контролно. Не знам колко ни трябваше алгебрата и геометрията, но приятелството ни остана и до днес, а моето момче все се шегува, че математиката е изкласил, благодарение на мен. Аз наскоро му казах на шега:

”За едната математика се даде”, па макар да знам, че тя беше само част от един безгрижен и хубав период на нашата връзка.

Автор Юлита Гърбева

Очаквам още интересни истории от ученическите ни години. Напомням ви, че конкурсът продължава до края на октомври. Още интересни истории от конкурса можете да прочетете тук, тук и тук. А ето в тази публикация Краси ни разказва за първия учебен ден по света и защо България е родината на вечната фиеста.

 

Мама Нинджа и Ivelina Cholakova ви канят да разкажете най-забавната си или трогателна история от ученическите години! Пишете, споделяйте, четете, харесвайте и се забавлявайте  Историята с най-много харесвания до края на октомври ще получи ваучер за семейна фотосесия при страхотната Ивелина Чолакова – Дамаянти (ей, обожавам я Ивето, толкова й са живи и красиви снимките) и календар със семейните снимки за 2017 година. Споделяйте, приятели, и най-важното – участвайте! Историите можете да ми пращате тук във Фейсбук или на мейла ми Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Давайте!

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам