Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Преди време споделихме с вас нашите препоръки за летни лагери. Някои от вас ми зададоха въпроси за повече подробности и затова сложих линкове за лагерите в самата статия, за да може да намерите всичко, което ви интересува. Имаше специален интерес към Lucky Kids и особено към преподавателите от чужбина и затова, благодарение на организаторите, ще имам възможността да споделя с вас малко повече по този въпрос - кои са хората, които посвещават лятото, за да работят с нашите деца, да ги забавляват и да се грижат за тях.

Както знаете, лагерът на Щастливите деца в Банско освен чист въздух, природа, приключения и забавления предлага една голяма екстра на малките гости и тя е  - преподаватели, за които английският е майчин език. Благодарение на тях лагерниците напредват с английския под формата на игра и преодоляват езиковата бариера, все едно са в чужбина.

Когато моите момчета бяха на детски летен лагер, освен десетките забавни истории, с които се върнаха, си спомняха с обожание за възпитателите си и ни заливаха с разкази за тях, включително и вицовете, които са им казвали. И нямаше как да не си задам въпроса - как тези преподаватели виждат нашите деца, какво си мислят за нас и за България, с какви впечатления си тръгват оттук и най-вече какви са нашите деца, нашите малки съкровища в техните очи. Ето какво ми разказа един от тези учители - Нийл Уотърс, който е координатор на английската програма в международния детски лагер на Lucky Kids в Банско.

 

Представете ни се с едно изречение:

Казвам се Нийл Уотърс, женен с две деца, обичам животни, обичам да пиша и обичам да творя интересни неща с двете си ръце.

Какво е да работиш с деца? Какви са позитивите и предизвикателствата на тази професия?
 
Работата с деца е много мотивираща. Ти си техен водач, учител и може би дори модел за подражание. Затова винаги се стремим да бъдем най-добрата си версия и да даваме най-добрия личен пример. Предизвикателствата с всяко дете са различни, затова уроците и преподаването на английски трябва да бъдат с малки разлики във всеки клас или група.
 
 
Как избрахте да дойдете в България и да работите тук през лятото?
 
Съпругата ми е българка и всъщност живея в Ботевград. А и храната тук е далеч по-хубава.
 
Какво ви харесва най-много в Банско и в България?
 
Планините и пейзажът, този чист въздух. Прекрасно е.
 
Какви хора са българите? Намерихте ли много приятели тук?
 
Да, имам приятели българи, повечето българи са чудесни хора, но като всяка култура, има и не толкова добри хора. Но като цяло намирам, че са много дружелюбни.
 
Българите щастливи хора ли ви се струват?
 
Също като повечето европейци - някои са, а други не са.
 
Какво ще ни кажете за децата, които срещате на лагера?
 
Същото важи и за децата, те са просто едни непораснали възрастни. Някои са много възпитани, други не толкова, всички са уникални. Това обожавам на учителската работа - че срещаш хора от всякакъв вид.
 
Българските деца различни ли са от децата по света?
 
Не, изобщо не виждам разлика. Всички деца са еднакви.
 
Как минава един ден в лагера от гледна точка на учителя?
 
Изпълнен с дейности - и за учителите и за децата, започваме със закуска в петзвездния ресторант, после се събираме за занимания или дневна екскурзия до някое интересно място. Следва обяд и пак уроци или екскурзия, в зависимост от програмата за деня., после йога, готвене или плуване, богата и натоварена програма. Вечерята е пак в ресторанта, после има вечерна забава - може да е лов на съкровища или киновечер, какво ли не. Когато дойде време за лягане, и децата, и ние, учителите вече сме готови да заспим дълбоко. Много е забавно.
 
313
 
 
Разкажете ни забавна история от работата си тук.
 
Миналата година аз и колегата ми, г-н Стивън, купихме шоколадови яйца с размера на змийски яйца. Сложихме ги под едно дърво, като преди това свихме гнездо, което да наподобява змийско. После извикахме децата да ги видят. Те бяха изумени, че виждат яйца на истинска змия. После им казах, че могат да се ядат, а едно момиченце попита: "Как се готвят?" Отговорих й "Най-вкусни са сурови, много са полезни." Извадих едно и го изядох. И всички деца (тийнейджърска група, разбира се, не малки деца) се разпищяха и побягнаха. Беше много забавно, когато след това им показахме пликчето от яйцата и всички много се смяха с шегата ни. Сигурно са я разказали и на родителите си.
 
 
 
Разкажете ни и някоя трогателна история от България.
 
За мен лично беше много трогателно миналата година, когато дойде време децата да си заминават у дома. Винаги се сбогуваме с добри думи, но в един от класовете първо се разплакаха момичетата, после и момчетата, беше много, много сърдечна раздяла. Надявам се да видя пак тези хлапета, или ако прочетат това, нека знаят, че винаги ще ги помня. И тях, и всички чудесни деца от нашия лагер. 
 
Благодаря на Lucky Kids Банско, че ми съдействаха за това интервю, а на всички малки лагерници и техните учители пожелавам прекрасно лято и много забавни приключения! Повече информация за лагера може да видите на страницата им.

Автор: Лора Райчева

Имате ли си в живота хоби, което да сте почнали като почти досадно занимание заради децата и после да се е превърнало във ваша страст?

Аз имам. 

Когато децата ми бяха наистина малки, четох, че за тях е много полезно да “гушкат дървета”. Това намалявало агресията. Те моите не бяха агресивни, ама си викам “щом е полезно да се търкалят в тревички, да гушкат дървета и да късат тревички, правим го”. Събрах багажа и за първи път в живота си изкарах цяло лято на вилата. Прекъсвахме само за море и пътешествия. 

Децата първо проходиха на свобода, после тичаха, скачаха, въргаляха се в кал, караха тротинетки и колелета на улицата пред нас и си живееха доста безгрижно. Аз пътувах почти всеки ден за работа, което ме затрудняваше много, в сравнение с живота в София, където всичко ми е на пет минути пеша, но с времето свикнах.

Обаче, майка им на тия деца не се задоволява с постигнатото и все нови летви си слага, та в един лежерен ден си седя и мисля “аз хубаво готвя всеки ден различни неща, за да ядат всичко и да не са от типа “аз това не го обичам”, обаче дали не е по-добре да видят тия деца как се отглежда храна?”.

Така си разсъждавах няколко дни и решението беше взето. На другата пролет за първи път в живота ми, насадих първите си зеленчуци. Шест квадрата градинка, но в нея имаше домати, краставици, боб, грах, царевица, тиквички и броколи. Децата ми помагаха, колкото можеха, миличките.

Целта беше постигната, децата рупаха броколи като за състезание, любимата им баница стана тази с манголд, ядяха магданоз и копър и приеха за даденост наличието на лук в манджата. Даже на сън да ги бутнеш и да ги попиташ без какво не може хубавата крем супа ще кажат “без лук и морков за сладост и без картоф за плътност.”

Обаче, някъде там измежду “ще насадя и зеле, да видят как завива зелки” и “ригана ми се получи много по-зелен и ароматен от купения” се усетих, че всеки ден си ровя из интернет за зеленчуци - хитрини и тайни, болести и лечение. Усетих, че съм пристрастена....

Към днешна дата градината ми много порастна. Даже малко ми е на ръба на възможностите вече. Аз не ползвам никаква химия, зеленчуците ми растат само от слънце и вода (почти основно дъжд). Не съм педантична и към бурените, но пак градината си иска грижи. Прекарвам всеки ден време в нея. Понякога само, за да я гледам и да ѝ се радвам. Сутрин си пия кафето задължително между зеленчуците. Радвам се на всеки домат и всяка краставичка. Даже им говоря, хваля ги, ако растат бързо, карам им се, ако не връзват. Моите зеленчуци може и да не получават редовно плевене и прекопаване, но получават много от любовта ми.

Децата все още много ми помагат. Тази година имам няколко нови градинки (при мен са няколко малки градинки, не една голяма, даже боба ми е насаден около овошните дръвчета, че четох, че е много полезно за дръвчетата така) и една от тях, определена за тиквички, беше под голям наклон. Децата измислиха как да решим проблема наклон-поливане с една вълнообразна леха. Толкова забавно се получи, че ни стана любимата градинка. Баща ми каза, че прилича на Мачу Пикчу и сега така ѝ казваме.

Децата ми даже ми направиха алея от плочки между новите градинки, да не се калям като си пия кафето. Показах им с първите 3-4 плочки как да ги сложат и нататък свършиха всичко сами. Няма да умрат от глад тия деца един ден!

Но мисълта ми беше, че полека, но категорично, градинарството ми стана страст. Хванах се как в труден ден, тичам в градината, започвам да работя и цялото ми напрежение изчезва. Садя си и си мисля мои неща, поливам си и планирам морето, плевя си и измислям коледни подаръци (да, лятото планирам и осъществявам коледни подаръци). Незнайно защо, стъпя ли в градината за лошо не мога да мисля, все за приятни неща. И си тръгвам от там разтоварена от грижи.

Е, работя с ръкавици, защото все пак съм градски човек и държа като си пия коктейла в някой бар, да нямам кал под ноктите, ама мисля, че зеленчуците не ми се сърдят за това!

Та не знам за детската агресия, ама да изпиеш едно кафе в компанията на царевица и томатило, определено убива желанието да се тормозиш за глупости и да се караш с хората.

P.s. Айде и малко снимки да видите как изглежда направеното от моите и от детските ръчички, с голямото сътрудничество на природата  (даже в момента природата ми полива градинката, за да имам време аз да ви разкажа всичко това).

Lora

P.p.s. Сега обмисляме с децата да си купим кошер, че четохме една уникална книжка за пчели и се запалихме. Това лято чета за пчелите, та ако някой има опит, да сподели трудно ли е. А, иначе, децата от две години ме врънкат за крава, кокошки и зайчета. Съгласих се да си вземем куче, за да избегна кравата!

Може би ще ви е полезно да прочетете и тези 5 мита за живота на село. 

А тук Яна ви разказва за една своя мечта - село за млади хора.

Още истории на Лора вижте тук.

Автор: Светла Чимчимова

Днес е егати и кривият ден! Първо минах през всичките прасета на мезета на тази планета. Демек Фестивала на балканската скара, помещаващ се в нашия град. Обаче за мен имаше ли прасе? Не! За мен странджанка. Мъничка. Нюню. Дет' са вика незабележима с просто око. И даже нея я изядох с чувство за огромна и всепоглъщаща вина. Вината на човек, пристрастен към въглехидрати и предаващ милиони посестрими по света, рупащи зелени неовкусени салати и кето курабийки.  

После съм на плаж с Милена, която не стига, че е красива, слаба (виждала съм хора с плоски кореми, ама нейният е вдълбан навътре, честен кръст!) ами и кракът ѝ е дълъг колкото мен цялата.С какво ги хранят тия съвършени жени не знам. Малко ми минава ядът, щото аз мога да ползвам шезлонг, а Милена лежи на пясъка и с прискърбие обобщава, че такъв шезлонг, дето да я събере нея, не са произвели. Злорадствам тихо. Аз и вятърът не чувствам, щото с тоя подкожен неопрен, съм като тюленче. 

Мое дясно лежи младият Мич Бюканън, ама на новото хилядолетие. Тоз човек е по-изрядно депилиран от мен. Тамън три пъти на час се маже със слънцезащитен фактор 30. Аз се мажа с кокосово масло с каротен и чувствам как бъдещите ми бръчки причинени от тая немарливост се кискат тихичко. Човекът чете Георги Господинов, а аз - вицове в интернет. Тежките комплекси на нискокултурието сядат на резервната скамейка до ултравиолетовите ми бръчки и се приготвят да заемат нисък старт. 

Мое ляво лежи моят бич божи Правилната жена. Честно да ви кажа отначало я помислих за дъска за гладене. После гледам има плажни атрибути, викам - сигур е дъска за сърф. После гледам, че около дъската щъкат три дребни дечиня и се загледах, ми тя дъската диша. И освен че диша, ми мята през пет минути възмутени погледи все едно съм библейската Лилит и само с присъствието си скверня земята. На какво се дължеше туй неодобрение, не можах да разбера, ама ме респектира. Седя си чинно с прибрани колене, придърпвам си банския, не смея да изпуша една цигара, за селфи и дума не може да става, абе от мен лъха на невинността на първо причастие. Обаче от нейна страна никаква благосклонност. После пристигна Милена с манекенския си вид и погледите станаха като божия гняв към Содом и Гомор. Ама Милена от висотата на ръста си характерен за модните дефилета в Милано, това хич не го забелязва и набързо нащракахме няколко селфита. Обичам я тази Милена бе!

После обаче тя си тръгна и аз останах сама в компанията на Мич Бюканън Депилирания и Сърдитата дъска за сърф и да бълвам негативизъм иначе крайно нехарактерен за нрава ми на майско слънце. 

Ето сега зад мен, група тийнейджъри стоят прави и ми хвърлят сянка. Направо ме сърби езикът да кръстосаме хормонални шпаги с тях и да видим лелските или пуберските хормони ще надделеят. После решавам да не тормозя децата и да отлетя тихичко на метлата. Ставам да си събирам багажа и О, УЖАС, роклята ми, която беше закачена на чадъра, я няма. Тънка като салфетка, явно вятърът я е отвял незнайно къде, нито кога... Честно си признавам, бая се оцъклих. Сега едно е да се изпляскваш по бански в Фейсбук, пред има-няма четиристотин човека, триста ако махнеш двойните профили, дето половината са ми приятели и ме харесват и сто кила да съм, а на другите не им пука и двеста да съм. И съвсем, ама съвсем друго е да минеш полугола през Фестивала на балканската скара, под съпровода на Шабан Шаулич и Миле Китич между хиляди дъвчещи плескавици и наденици люде, повечето от които гости на града от места, където от жената се очаква по-прибрано поведение и най-вече по-обилно количество дрехи. Освен това отвсякъде ме гледат прасета на чевермета и сравнението с техния род става неизбежно. В смисъл при съпоставката между мен и прасе-сукалче то неизбежно би взело преднина по изящност и елегантност. Изправям се аз с целия си ръст на табуретка от периода на Ренесанса и слагам ръка на очите си досущ Памела Андерсън в ,,Спасители на плажа" и започвам да оглеждам брега в издирване на роклята беглец. И о, чудо! Не само че виждам отлетялата рокля в далечината, ами тя седи в краката на моя любима дружка... 

Съдбата ми се усмихна с усмивка с златен зъб, че даже и ми намигна закачливо. Сега аз и мойта дружка седим на хладно в едно заведение край морето, ядем най-вкусните панирани калмари и си чешем езиците. Уф, порциите са малки...

Прочетете още:

Две хубави неща

Който свалил, свалил

Нека да е лято

Автор: Мария Пеева

Моите родители са с деменция, и двамата. Разказвала съм ви за тях неведнъж. Споделяла съм и болката си, и чувството за вина, че не открихме заболяването им по-рано (не че може да се предотврати, но поне да се забави) и целия път, който изминахме ние, семейно, за да приемем тази диагноза като част от живота и да им осигурим правилните грижи. 

Един от въпросите, които лекарите винаги ми задаваха, беше дали имаме други роднини с деменция. Нямаше как да не се досетя, че рискът някой ден и аз да се разболея от това, е висок, по-висок от обичайния.

Тази прогноза не ми харесва. Бих могла да й позволя да ме обсеби и да прекарам остатъка от живота си в ужас, че някой ден няма да помня децата си, съпруга си, приятелите си, няма да бъда аз. Бих могла също да я натикам някъде в подсъзнанието си и да не мисля за това никога повече.

И двата варианта не ме устройват. Първият, защото, ако това е писано да се случи с мен, на практика няма какво да променя в живота си, за да предотвратя диагнозата. Мога да си направя един куп изследвания, които ще ми кажат дали имам “правилните” гени за алцхаймер или дали съм предразположена към деменция. Но те няма да ми кажат дали ще развия заболяването със сигурност и няма да ми кажат как да го предовратя. На този етап от развитието на медицината това е невъзможно. Препоръките са най-общи - живей здравословно, учи нови неща, срещай нови хора, поставяй се в нови обстоятелства, бори се с нови предизвикателства, стимулирай мозъка си. Всичко това го правя от любов към живота, не заради страха от деменция.

Вторият вариант - да отрека риска от деменция за себе си, да си повярвам, че това никога не може да се случи с мен, или “ако се случи, тогава ще го мисля”, също не работи. Защото тогава няма да мога да го мисля, поне не и с настоящия си капацитет.

Затова избрах трети път - написах желанията си, какво искам от близките си, ако някога последвам пътя на моите родители. Не съм се ръководила от емоции, наблюдавах тях и техните нужди. Оставих настрана чувството за вина, страха, дори болката. Фокусирах се върху това какво е добре за тях, не какво ще накара мен, грижещия се, отговорния, да се чувства по-добре.

И така, мили деца и моя любов, ако си до мен, в случай че се разболея от деменция, когато и ако това се случи...

  1. Нека остана в дома си възможно най-дълго, докато това не поставя в риск собствения ми живот. Обаждайте ми се, навестявайте ме, проверявайте дали сметките ми са платени и дали хладилникът ми е пълен.
  2. Нека ежедневието ми бъде като обичайното - не ме лишавайте от нещата, които обичам. Когато вече не мога да чета, пуснете ми аудио книга. Водете ме на сладкарница и на фризьор и маникюр от време на време. Ако имам домашен любимец, нека го задържа, докато можем да се грижим един за друг. А СЛЕД ТОВА НЕ ГО ОСТАВЯЙТЕ НА УЛИЦАТА!
  3. Не само не очаквам от вас да се грижите за мен 24 часа на ден, но и категорично го отказвам. Ще имам настроения, които са отблъскващи и дори шокиращи. Искам да ме помните като човека, който съм била през целия си съзнателен живот. Не като човека, в който ме превръща болестта. Намерете някоя добра жена, която да ме наглежда.
  4. Уважавайте малките ми странности. Баба ви се окичва с три реда бижута и носи неподходящо съчетани дрехи, но в тях се чувства красива и млада. Дядо ви винаги иска второ парче от тортата и откри, че обича кока-кола на стари години. Ако проявявам такива малки и безвредни слабости, които ми връщат радостта от живота, позволете ми ги.
  5. Не ме поправяйте, когато бъркам имена, прости думи, когато не довършвам изреченията си и дори когато забравям кои сте. Това ме кара да се чувствам уплашена и изгубена. Моето възприятие за света вече не е като вашето и никога няма да бъде. Влезте вие в моя свят, не се опитвайте да ме върнете в своя.
  6. Запазете достойнството ми винаги и при всички обстоятелства. Не позволявайте на лекари или асистенти да се държи с мен обидно, снизходително или грубо. Може разсъдъкът ми да не е както преди, но чувствата ми са същите, дори много по-изострени. И най-малката грубост или повишаване на тон влошават състоянието ми. Бъдете мили с мен, все едно съм дете. Защото вече съм това - едно старо дете.
  7. Ще дойде ден, когато вече не мога да живея в дома си. Не чакайте да се изгубя или да изчезна безследно - сама и уплашена. Когато този момент наближи, намерете най-доброто, чисто и спокойно място, където да прекарам остатъка от дните си. Забранявам ви да изпитвате каквото и да е чувство за вина. Направете го за моята безопасност. Ще е достатъчно понякога да идвате и ако можете, да водите децата си. Нищо че не ги помня, нищо че не помня вас. Разглеждайте снимки с мен и ми разказвайте историите си. Дори когато всичко си отиде, любовта остава.

Завоите, по които поема животът ни понякога са непредвидими, а друг път са очаквани, но неизбежни. Ясно ми е, че началото и краят на всеки път са предопределени и не зависят от нас. От нас зависи обаче с какви хора ще го изминем, какви чувства и преживявания ще изпитаме, докато го извървим и не на последно място каква следа ще оставим по него.

Тази мисъл ми връща усмивката всеки път, когато прегърна грохналото тяло на татко или лакирам с розов лак съсухрената майчина ръка. Пътят им беше дълъг и смислен, обичаха се, бяха добри хора. Някъде, в някоя алтернативна вселена, все още са млади, силни и здрави.

А тук и сега имат мен.

Тази история ни изпратиха от Фондация "За нашите деца". Споделяме я с вас, защото и ние, също както тях, смятаме, че всяко дете трябва да бъде със семейството си, а всяко семейство, трябва да получи помощ, подкрепа и грижа в трудните моменти, когато най-много има нужда от тях. 

Една малка принцеса, родена преждевременно в навечерието на най-светлия християнски празник Коледа, едва не загуби родното си семейство. Емоционално изтощение, страх, неувереност, че ще се справят с този толкова малък човек, бяха подтикнали родителите й да поискат да я изоставят. 

Сияна... малко момиченце, родено в навечерието на най- светлия християнски празник Коледа. Ива и Васил вече имат две големи деца и очакват с нетърпение третото да
се роди в края на месец февруари тази година, но … то решило да ги зарадва по – рано. В навечерието на Коледа на бял свят се появява един малък боец, тежащ 1 кг. и 400 гр. – Сияна.
Настанена в Неонатологията към УМБАЛ Пловдив, под зоркия поглед и грижа на д-р Диана Аргирова, мъничката Сияна се бори за живота си 40 дни. Сили й дава мама Ива, която всеки
ден e при своя герой. Но е на ръба на силите си, не може да овладее емоциите и страховете си, които само майка, минала по нейния път, може да разбере. Съпругът й, изоставен от майка си и отгледан от баба си и дядо си, е неуверен, несигурен, не знае как да помогне, и се чувства виновен, заради това. Излиза често от дома си, стои до късно навън, за да не вижда Ива, която плаче от... безсилие. Страхът да не загубят детето си не ги сплотява, а ги разделя. Вплетени в хаотичните си мисли и погълнати от собствените си страхове, в безсилието си двамата вземат емоционално решение – да изоставят Сияна... Съобщават го на лекарите от неонатологично отделение, които се грижат за Сияна, и с които ние от центъра за обществена подкрепа „За деца и родители“ партнираме в мисията си нито едно дете да не се разделя със семейството си.

Веднага след като научихме за риска, който грози Сияна потърсихме контакт със семейството. Със случая се заеха социалният работник Стела Александрова и Марияна Костадинова -мениджър „Социална работа“. Те се срещнаха и разговаряха в дома им с двама несигурни и объркани родители - майката беше в след родилна депресия, а бащата не знаеше как да я подкрепи. Още в началото на разговора ни стана ясно, че всъщност решението им да изоставят детето си е емоционално, че не искат да изоставят детето си, просто се страхуват.

"Сияна се роди рано, не сме готови да я посрещнем, ами ако е с увреждания, ако не успея да се справя"сподели страховете си Ива. Безброй въпроси, на които заедно започнахме да търсим отговори и решение. И ги намерихме.

В следващите 30 дни екипът ни беше неотлъчно до Ива и Васил, помогнахме им да се почувстват по-уверени в себе си, поддържахме тясна връзка със специалистите, които помагаха на нашия боец да излезе здрав от Неонатологията и да се прибере при мама, татко и двете каки. Подкрепихме ги емоционално и материално. Осигурихме кошарка, дрешки, комплект за изписване на новородено - дрехи, ваничка, козметика, шишета, залъгалка, хавлийка и др., Предоставихме адаптирано мляко за недоносени, за да може момиченцето да наддаде на килограми, да се преодолее необходимостта от ензими за подпомагането на стомаха. Бяхме до тях и в деня на изписването на Сияна, която приличаше на героиня на Братя Грим - „Коси черни като абанос, лице бяло като сняг, бузки алени като кръвта“, и беше цели 2,400 кг.

Продължихме да подкрепяме семейството и развитието на детето. Заедно с д-р Аргирова, докато детето навърши една годинка, ще проследяваме развитието и здравословното му състояние, а ако се наложи, кинезитерапевтът към нашия център Христо Спасов ще се грижи за рехабилитацията му. Осигурихме за детето количка, столче за хранене, проходилка.

Днес Сияна е 7-месечно бебе като всички свои връстници, усмихнато и щастливо със своите мама, татко и две сестрички. Ние продължаваме да сме до тях, защото вярваме, че всяко дете заслужава да живее в сигурна семейна среда и да получи своя шанс. От началото на тази година съвместните усилия на екипа на ЦОП „За деца и родители“ и 3 болници в Пловдив, спасиха от изоставяне в родилно отделение 9 деца, които растат с любовта на родните си мама и татко. 

Автор: Йоана Боянова

Народът се стопи, качва летни снимки по бански, а аз… ами аз бухнах като тесто за мекици. Край. Точка. Решено е. На диета ще съм, хора. От сутрин до вечер, че даже и през нощта. 

Обаче първите дни предимно мозъчно се отслабва, да си знаете. Може и само при мен да е, но вие ще кажете. Та наливам се аз с вода от сутрин до вечер, че даже и другите хора поливам. На мен магазините са ми любимо място, разказвала съм ви вече, ще каже човек, че там живея. Та магазин, опашка и аз - жадна. Ама газирана вода реших, че ще пия, малко да разнообразя. Ми като я отворих тая ми ти вода, като шампанско гръмна, хора. Полях цялата опашка напред и касата даже. Хора се шашкат, залягат. Казвам им: Спокойно,за здраве ръся.  Що не ми се зарадваха, не знам. Само аз се смях. 

Има няколко неписани правила когато си на диета. Решиш ли, че ще слабееш, се започва: 

Мама е сготвила любимия сладкиш.

Тате ти е купил шоколад, щото си му любимото единствено дете.

Канят те на гости и намасата - спагети, пици, мекици, хляб, торти, пасти, еклери, бухти... 

А ти ревеш и не ядеш.

36955979 1660784957353110 4403790604660637696 o

Сега, че мозък нямам, си го казах, ама от как съм на диета, съвсем липсва. Мъжът ми ме чака вчера пред магазина, къде другаде, нали аз там живея. И бързайки с торбите в ръце, примряла от глад, се качих в чужда кола и се тупнах на задната седалка. Тръгвай, казвам. И в тоя момент гледам отпред една клета женица. Така я стреснах, че избяга от собствената си кола. Добре, че поне не извика полиция, ама като й обясних, че съм на диета - разбра ме. Жените знаят какво е.

В къщи вече нищо не е там където му е мястото - намирам тоалетната хартия в хладилника, хляба - в пералнята, дрехите за пране в сушилнята. То и преди така беше, но сега поне имам оправдание за разсеяността ми - на диета съм.

Който свалил, свалил

83879447 m

И алкохола отказах, сутрин на мъжа ми с кафето наздраве му казвам, а той ми се смее.

Но най-голямата ми излагация е на столично ниво. В любимата ми тайна майчинска група голяма подкрепа ми оказват, друго си е да обещаеш пред 3000 човека, че ще отслабнеш.  Ей, хора любими, за вас го правя. Та свалила съм цели два, повтарям, два килограма. Мисля си - редно е да се похваля, два килограма са си за празник, пиша един пост, снимам кантара със заветните килограми и бам - поствам го, но не в майчинската група, а в “Забелязано в София”. Чак като почнаха да ме хейтят, се усетих. Цяла София знае колко кила съм, кой като мен, станах известна. 

Но няма мърдане, диетата продължава, а вие ми стискайте палци и ме следете. Ще се отчитам в “Забелязано в София”, а ако продължавам в тоя дух с чуждите коли, може да ме видите и по новините.

Още смешки от Йоана:

10 начина да го накараш да се влюби в теб

Мъж в магазин

Излагаме се на слънце и не само

Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

Професионалният спорт е една безсмислица и ако погледнем по-практично, ще осъзнаем, че на Вселената ѝ е все тая кой е шампион, рекордьор или хомосексуалист (в спорта това е съдията, който освен наличието на компрометиран сексуален вкус, притежава и роднини с мощен сексапил, който неудържимо привлича феновете). Въпреки това, аз обикнах тениса и започнах да откривам интересни аналогии. Знам, че ничий живот не зависи от това дали малката зелена топка ще попадне в разчертана ивица земя, която наричаме корт, но дали това е всичко?! Наистина ли тенисът е само една глупава игра и загуба на време, или можем да научим нещо от аристократичния спорт?

1-ви закон: В момента, в който си помислиш, че победата ти е сигурна и няма какво да те спре, обезателно ще загубиш мача!

Уимбълдън е в разгара си, следобед е и аз разполагам с бира, голям телевизор и диван само за мен. Последното, което искам е ревящи, серящи и трошащи човекоподобни да ме смущават докато гледам предстоящия мач и затова казвам на Росито да изкара децата навън. Половин час преди срещата започва коментарното студио и всичко около мен губи значение, а говорът на жена ми наподобява монотонен вой на умираща скоростна кутия. Кимам на всеки 20 секунди, за да не се усети, че не я слушам, но тя не е от вчера и ме издебва на една реклама, за да ми кресне в ухото - " Чу ли какво ти говоря?". Стряскам се и мигам като морзов код. Изтърсвам едно "К'во?" и я гледам невинно в очите. Тя започва да ми говори бавно и с отчетливи паузи между думите, защото знае, че по-скоро би научила зебра да вари лютеница, отколкото аз да чуя нещо, което не е свързано с тенис. На мен ми звучеше така:
- Слушай ме внимателно! Вън заваля и не мога дър, дър, дър с мен. Аз трябва да изляза и да се видя с дър, дър, дър, дър, дър, която се е върнала от дър, дър, дър, дър, дър и после ще дър, дър, дър, дър, дър! Разбра ли?!
Изтърсвам още едно "К'во?!" и гледам още по-невинно и объркано. Тя вдига децибелите:
- Абе ти слушаш ли ме какво ти казвам?! ДЪР, ДЪР, ДЪР, ДЪР, ДЪР разбра ли? Има супа ДЪР, ДЪР, ДЪР и после им дай бисквити. Ако не се върна до ДЪР, ДЪР, ДЪР можеш да ДЪР, ДЪР, ДЪР и после БЪР, БЪР, БЪР и ги слагаш да спят. ДЪР?
Отговарям стегнато:
- Дър!
- К'во?
- А? - мисля, че съвсем изпуснах нишката на разговора.

2-ри закон: Не си изпускай нервите и не показвай на противника какво чувстваш, защото това ще му вдъхне увереност, а тебе ще те направи слаб! Ще замъгли преценката ти и ще спреш да контролираш играта!

Разбирам, че Росито е излязла и ме е оставила с децата, когато пристига Боримир и крещи(нашите деца ненавиждат тишината), че е гладен. Двамата тенисисти загряват и аз му крещя(като цяло никой вкъщи не обича тишината)да отправи кулинарните си претенции към майка му. Тогава чувам думите, които промениха всичко:
- Мама я няма!
Онемях. Причерня ми, видях тунел, тръгнах към него и докоснах светлината в края му. Животът ми мина на лента, а вледеняващия му завършек бе близо. С последни сили продумах:
- Как я няма, бе?!
- Няма я, излезе. Каза, че ще ни дадеш супа.
- К'ва супа?! - отроних немощно, понеже не вярвах какво ми е причинила Росито.
- Жълтааааа! - крещи като папагал пред кастрация.
Въздъхвам, концентрирам се и започвам да сипвам жълта супа, докато първия гейм завършва в полза на сервиращия Рафаел Надал. Ето, може да съм останал сам с децата, но ако запазя спокойствие ще мога да гледам едновременно и мача и тях! Всичко зависи от хладнокръвието ми и сядам на дивана с каменна физиономия. Започва втория гейм, трябва да нахраня и бебето, затова действам решително и без излишни движения.
Слагам две чинии пред Боримир и Микаела и чевръсто сипвам трета порция за Габриел. Боримир си разбърква подозрително съдържанието на чинията и пита:
- Тате, ти моркови ли сложи в супата?
- Да бе, точно с моркови реших да те отровя - опитвам саркастично да го финтирам, но гласът ми потреперва от прокрадващата се паника.
- Тате, какво има в супата?
Понеже е убеден, че витамините са смъртоносни и ще го убият, нашият голям син е твърдо против храненето с какъвто и да е вид плодове и зеленчуци, а в неговите очи ние сме радикални вегански сепаратисти. Пламенно вярва, че всички витамини са смъртоносни, растенията не се ползват за ядене, а за украса или нападение (краставиците, тиквичките и по-едрия праз ги ползва като хладно оръжие, а доматите, картофите и зеления боб са артилерийски заряди). Остава да го видя на някой "Поход за семейството" , за да го върна на ин-витро клиниката за рекламация! Обаче вече знам как да го прилъжа да яде:
- Значи, в супата има силиций, уран, малко бетон, неръждавейка и съм добавил карбон за вкус!
- Картофи има ли? - подозрително присвива очи. 
- Абсурд, тате, аз да не съм садист!

3- ти закон: Бъдете хладнокръвни и вярвайте в успеха!

Боримир и Микаела започват да се хранят на масата, с добро и равномерно темпо храня Габриел, а сетът достига до развръзката си. Противникът на Надал е играл по-концентрирано и сервира за спечелването на първата част. Сервиз по диагонала, бърз ретур в краката, остър бекхенд по обратния диагонал и съперникът на испанеца се вижда победител, когато Рафа с последни сили достига до топката и с топовен форхенд я забива в ъгъла на полето. VAMOOOOOOOOOOOS! Ето затова говоря! Смачкай го! Адреналинът направо цвърчи от мен! В далечината чувам детски плач и се оглеждам. Добре де, как купата със супата от ръката ми се озова на главата на бебето? Къде се е дянала лъжицата? Габриел реве и храната се стича от него, но точно в решаващия гейм не мога да го измия и преоблека, затова му обяснявам, че ще трябва да изчака. Той излезе свестен и ме разбра, щото млъкна и взе да събира фиде от косата и ушите си и да яде. 
Надал изравнява геймовете , а сетът продължава и напрежението се покачва. Шумен скандал откъм хранещите се близнаци ме кара да отклоня поглед и да се опитам да потуша кавгата. Детски близнашки скандал се спира с метеоритен взрив, земетресение или едра градушка. Остър недостиг на природни катаклизми ме накара да използвам друг вид бедствие и гласът ми закънтя:
- ЗАЩО КРЕЩИТЕ БЕЕЕЕЕ, ГОВЕДА ТАКИВА?! 
Боримир обвинява сестра си в гнусно деяние:
- Тате, Микаела гледа небето!
Почвам да се задъхвам и през зъби ръмжа:
- И какъв ти е на тебе проблема?!
- Ами небето е мое!
Дишам дълбоко,стискам зъби и започвам да звуча като парен локомотив с огромни излишъци на пара. Трябва да извися духа над материята и да запазя спокойствие. Отивам до прозореца и тегля една линия с изолирбланд, която разделя прозореца на две. Взимам един тиган и спокойно ги уверявам, че ергономичната дръжка перфектно приляга в ръката ми и ще ми осигури хирургическа точност, ако се наложи да запозная задниците им с иновативното мраморно покритие. С овладян глас уточнявам новата кадастрална карта на висините ни:
- Тая половина небе е на Микаела, а тая е на Боримир, ясно ли е? Всеки да си гледа неговата!
Връщам се на дивана и почвам да бърша бебето с мокри кърпички, че супата взе да хваща коричка, където не е могъл да се оближе и осмуче ( само на челото и отзад на врата). Надал е постигнал пробив и с ас взима първия сет. Браво, със спокойствие и хладнокръвие няма как да не се получат нещата! Първият сет е взет, децата ядат спокойно и аз мога да си отворя бира.

4-ти закон: Това го пише на централния корт на Уимбълдън: "Посрещай Краха и Триумфа еднакво…" и е от поемата "Ако" на Киплинг.

Тъкмо сядам и близнаците пак се скарват за въздушното ни пространство. Единият твърди, че е зелено, а другият, че е море. Крещейки отсъждам, че е джендърнеутрално, вдигам заплашително тигана (ако сте се възбудили, значи има нещо норвежко у вас!) и обявявам край на храненето. Как да ми е интересен "Игра на тронове" с аматьорските им конфликтчета и войни! Разбирате ли, че ако Микаела имаше дракон, щеше да го кара да гони брат ѝ и да го пърли денонощно, докато не го превърне непознат вид скално образование?! Хайванчето щеше да се засили в някоя бензиностанция, за да се отърве! 
Свалям бебето от стола за хранене и ги оставям да си разпределят играчките посредством най-ефективния метод, който хората познават - хаотично групово меле! Пускам по-свободна игра и свиря нарушение само за рана над 4 см и фрактура на главен крайник. След 15 минути крещене, блъскане, замерване, дране, хапане и една атака с лайсна от ламината и обувалка, играчките бяха разпределени и се установи поносима обстановка като сравнително рядко възникваха малки регионални конфликти за единични бройки коли и парчета от конструктор. Успях да гледам 8 минути без прекъсване, да отпия 6 сладки глътки от бирата без да крещя и се чувствах щастлив като глист в тънко черво. Този успех не ме главозамая и стоях нащрек, но с овладяни нерви и бях готов за следващото предизвикателство.

5-ти закон: Колкото и да внимавате да не загубите концентрация, все някога ще се случи и просто приемете, че е нормално и човешко, за да се измъкнете бързо от кризата!

Обаче нищо не се случваше и аз си гледах спокойно мача. Надал изгуби втория сет и борбата бе изравнена. Сега беше времето да покаже характер и да... мамка му, какво е това?! Най-ужасното нещо, което можете да чуете, докато гледате децата си, е техния истеричен смях от тоалетната в другия край на апартамента. Веднага си представих още една изложба на фекален акварел и спринтирах като Рафа за къса топка. Абе Калояне, защо си такъв подозрителен песимист и винаги очакваш най-лошото?! Ето ги децата и никой не е рисувал по стените с лайна, а се смеят заради друга игра, която са измислили. Баткото пикае в тоалетната, бебето си мие ръцете до мишниците с урината му, а двамата се заливат от смях и си прекарват страхотно. Боримир се обръща към мен с блеснали очи и ентусиазирано крещи:
- Тате, да му измия ли и очите?
Ах, Калояне, диване такова! Как се остави да те приспят и да не забележиш, че липсват от стаята! Как реши, че ако не ги изпуснеш от поглед, те няма да свършат простотия?! Туй дребното к'во да го правя сега такова опикано? Изревах на големия:
- Я си дигай гащите и изчезвай, че ще ти скъсам пишката! - моментално осъзнах грешката си, която бе, че прекалено късно добавих "Първо спри да пикаеш!".
Измих малкия, подсуших коридора и стените и докато преоблека бебето, третият сет свърши. Надал вече водеше с 2:1, но поне щях да гледам остатъка на спокойствие. Малко ми беше гузно, че заплаших Боримир по този начин, така че скоро постъпих като всеки родител, който допуска грешки с детето си - забравих!

6-ти закон: Приближавайки края на мача, винаги има възможност противникът ви да ви изненада с нестандартен ход!

Отново бяхме всички заедно в стаята и аз зяпнах телевизора. По едно време усетих, че някой ме наблюдава и се обърнах. До мен стоеше Микаела и ме гледаше укорително и жално. Горчивият опит с жените ми подсказа да не питам нищо и най-добре да се направя, че не съм я видял. Втренчих се обратно в екрана, но откъм дъщеря ми се чу протяжен вой със зловещи тонални амплитуди:
- Татееееооооууууеееаааауууеее! - така звучат случайно падащите от небостъргач хора.
Погледнах я и казах:
- Какво?
С физиономията на дете от тридесет и третия свят, което цял ден е шило кожени топки, за да купи лекарство за болната си саката майка, моята дъщеря ме погледна и жално изцвили:
- Татееее, ти не ме обичаааааш!
Абе знаех си, че ще им причиня психически травми на децата, но очаквах да се проявят чак в пубертета! Стана ми малко гузно и попитах:
- Аз ли не те обичам? - уф, май вместо да уточнявам трябваше да ѝ кажа, че греши!
- Дааааа, ти не ме обичаш!
Малеееее, баш сега ли реши да ми изпадаш в емоционални кризи, Микаело?! Това само жена може да ми го причини и дори да не разбере, че аз самият преминавам през драма, защото е започнал тайбрекът на четвъртия сет! Опитвам се да разбера повече докато гледам с едно око разиграванията:
- Защо реши, че не те обичам?
Сред сълзи и сополи, дъщеря ми изхлипа:
- Защото не ме гушиш!
Пфу, тая е дъщеря на майка си! Същите тъпотии и малоум...ъъъ, справедливи претенции да покажа, че държа на някого и да докажа, че притежавам повече чувствителност от алуминиева кофа. Предпазливо питам:
- Ако те гушна, ще млъкнеш ли?
- Да!
Гушвам я и след 20 секунди започва с жизнерадостен глас и без следа от драма да води преговори:
- Тате, като свърши тениса, ще ми пуснеш ли Елза и Ана?
- Да, млъкни сега!
- Ти знаеш ли, че имам рокля на Елза?
- Да!
- Те са сестри с Ана.
- Да, тихо!
- А пък принцът има кон и Ана падна и конят я хвана и после снежният човек имаше морков. Тате и аз съм принцеса!
- Добре!
- Тате, аз принцеса ли съм?!
- Млъкни!
- Тате, тука защо имаш пъпка?
- Щот съм крастав!
- Защото ядеш краставици ли?
- Да!
Надал губи тайбрека и мачът отива в пети сет. Стискам зъби и юмруци, докато преценям физическия запас и на двамата играчи. По принцип петия сет е... 
- Абе тате, нали съм принцеса?!
- Не, тате! Ти не си принцеса, ясно ли ти е?! - бесен съм и изобщо не ми се говори за родословието ни - Аз крал ли съм?! Майката ти кралица ли е? Баба ти кралица ли е (пази боже, щяхте да видите какво е тоталитаризъм!)? Не сме, значи и ти не си принцеса! Принцесите са лигави дрисли, а ти си спартанка!
- Путанка съм?
- Спартанка бе, Микаело! Путанка е майка ти, дето ме остави с вас! Айде остави тати да гледа поне петия сет, а?! Ще ти пусна после и Елза и Ана и каквото искаш!
- Искам торта.
- Бе я да се махаш оттука, че ще ти отортя задника! Да вадя ли тигана? 
Дъщеря ми самодоволно се отегля на масата да рисува. Боримир си кръщава колите от автопарка, а малкият си е махнал памперса и понеже е чул, че някой спомена нещо за торта сега с пълно гърло пее "Happy Birthday" и се опитва да си духне чурката вместо свещичка. По-нормална обстановка от това не мога да си представя, за да гледам последния решаващ сет и почти виждам как Джон Макенроу нахлува в нашия хол и с облещен поглед възкликва "YOU CANNOT BE SERIOUS!".

67460661 241616803463597 1696188752486989824 o

Илюстратор: Неда Малчева

Отдавна престанах да имам идоли и преодолях нуждата да следвам или имитирам някого. Виждам добрите примери във всеки достоен човек без значение от популярността му. В един свят, където трудът, скромността и саможертвата са засенчвани от съмнителните качества на търсещи слава примадони, се чувствам длъжен да възпитам децата си на нещо стойностно. Рафаел Надал показва на всички, че здравият труд бие таланта, че винаги има надежда, че трябва да се бориш до последно и никога да не забравяш, че въпреки всичко ти си обикновен човек, който дължи уважение на всички останали хора. Ще бъда щастлив, ако децата ми разберат и се ръководят от тези житейски принципи, които смятам да им натяквам постоянно. Е, ако някога, някой от тях реши да спечели Уимбълдън или Ролан Гарос, ще ме направи още съвсем мъничко по-щастлив!

Още велики истории от Татко Калоян: 

Да случиш на съседи

Тъмни сили

Стокхолмски синдром

Автор: Росица Долапчиева

Този текст е свързан с темата за раждането и по-конкретно с периода на престой в болницата след раждането (естествено такова) и най-вече с причините за това. И не, не съм изкукала, депресирана мама, която търси къде да разкаже историята на раждането си като стар казармен спомен. Да, признавам, понякога не ме слуша главата, но като цяло обективният поглед и преценка остават непокътнати, макар сестрата от родилно отделение да беше на друго мнение и да ми сложи диагноза „психоза“, на база следната симптоматика – плакала съм след като съм родила, а това не било нормално. Тук е моментът, в който искам да кажа, че нямам за цел да „хейтя“ или да се оплаквам - за отношението към родилките и хората по принцип на не малка част от медицинския персонал отдавна знаем – като към парче месо, това го преглътнах. Не! - Лъжа. Не съм от тези, които лесно „преглъщат“ свинщината, но истината е, че в конкретната ситуация остана някак си на втори план, имайки предвид развитието на другите събития. Държа да отбележа – не слагам всички под общ знаменател, има и изключения, за съжаление много малко. Да, знам - емоционално ми е в момента и може да си помислите, че търся някакво облекчение - със сигурност е така, но не това е водещото. Не съм от хората, които умеят да мълчат, когато виждат, че нещо не е правилно. Не изповядвам вярата: “ Преклонена  главица, сабя я не сече.” Смятам, че ако нещо не е правилно или в него има зла умисъл, не бива да се допуска, дори и на цената на отсечена “главица”. 

И така преди 3 седмици родих второто си дете в Шейново. Естествено раждане, без усложнения, голямо и здраво бебе. Тук е моментът да кажа, че съм изключително благодарна на акушерката за страхотната работа, която свърши. Както казах, целта ми не е да сложа всички под общ знаментател. Имаше лъч светлина в персонала на родилно отделение и като цяло, освен, че една-две от сестрите им са забравили, че принадлежат към човешката раса, нямам неприятни преживявания.

Защо тогава искам да разказвам за раждането в Шейново ли? Защото в случая акцентът е върху Неонатология и тяхната политика на работа и по-точно върху това, което се случва с новородените – с две думи -  почти на всички новородени се бие антибиотик, под предтекст, че CRP-то им е високо и независимо какво и как е минало раждането – и бебетата, и майките биват задържани от изписване. Смятам, че е неетично и гнусно. Недопустимо! Защото ми се случи с първото дете, случва ми се и сега 5 години по-късно с второто ми дете, в пъти по-силно и зле. Разбира се, това е само моето мнение, въпреки че всички майки, с които споделяхме общ коридор ( в който на всеослушание се изчита информацията за всяко бебе и майка – все се сещах за концлагерите – всички се събират по средата и се изчитат присъдите) смело вадят лопати да “трепят” персонала, до момента, в който не се зададе медицинска сестра и те само дето не започват да си свирукат. И тогава единственото бясно куче оставам аз. Те така ме и научиха там - като кучката, която не си мълчи. Смея да твърдя, че вероятно мнението ми е споделено, но само до момента, в който се изисква да заемеш някаква позиция и да я отстояваш. Вярвам, че в София има и други „кучки“, та като че ли посланието ми е по-скоро насочено към тях, защото другите сякаш са доволни да протестират наум. Ако на мен имаше кой да ми каже, аз нямаше да направя този избор и да превърна в агония два от най-хубавите моменти в живота ми. Споделям и разказвам, за да дам право на избор, за да знаят хората как стоят нещата в реално време. Разбира се, това е моята гледна точка. Вероятно има и други. Но ми се ще да се запознаете с нея, защото тя касае нашите деца, беззащитни, крехки, раними. Деца, с които през моите очи се злоупотребява. 

Какво се случва?

На всички бебета им бият смело антибиотик, с обяснението, че CRP- то им е високо. Интересен факт е, че границата за високо CRP тук е 3. Никъде другаде не е така. Преди 5 години, беше 5. На въпроса ми въз основа на какво са решили да я сведат до три и какви са аргументите, беше отговорено: “Така са си решили от лабораторията.” После чух още една глупост: “Имаме свръхчувствителна машина“ - това от завеждащата отделението. Вероятно тези изказвания са били придружени от ред други глупости, но тези двете конкретно ми се набиха здравата в главата. Та почти всяко едно родено дете там е на антибиотик от раждането си. Като това трае най - малко 5 дни. Майките са готови за изписване, но децата все не са. 

Ето конкретно и за моя случай. CRP на сина ми, роден естествено, без усложнения, беше 7. Съобщиха ми, че е високо. Той и още няколко бебчета бяха с такива стойности. Останалите с около 20/30. Казаха, че трябва да почнат лечение с антибиотик. Истината е, че се ошашках, не помислих и се съгласих. След два дена по мое искане направиха контрола - оказа се, че показателят расте - станал 10,8. Попитах как е възможно това при положение, че дават антибиотик. Отговориха ми: „Случват се такива неща. Не сме уцелили антибиотика.” Попитах ги защо всъщност се дава този антибиотик и каква симптоматика лекуват. Отговорът : “Антибиотикът се дава за всеки случай”. „За всеки случай“ - термин, който по- късно смениха на “превантивно”.  Обясниха ми, че симптоматика няма или поне те не знаят каква е, но иначе щяла да се появи след време вкъщи, остана мистерия обаче какви точно ще са клиничните изяви и находки. След това ми обясниха, че задължително трябва да минат на втори антибиотик и ако не го направим, има вариант със сина ми да се случи нещо много лошо, плюс това категорично казаха, че няма да му направят ваксини, докато CRP не спадне. Продължиха да му дават антибиотик. През това време аз вдигнах цялото отделение. Мисля, че сестрите получаваха уртикария като ме видят. Не спирах да питам, да искам обяснение и да изказвам мнение. Другите майки цъкаха недоволно с език пред сестрите, а като ме видеха в коридорите, ми казваха:

“Права си, ама да знаеш - те не обичат такива неща, мълчи си!“

Имаше една педиатърка – за мое голямо съжаление не й запомних името, но запомних, че като чуе детски плач, почва да вика на майката да си ходи с бебето в стаята, защото не издържа. С нея имахме особен тип „любов“, голяма част от блестящите изказвания, цитирани тук принадлежат на нейна милост. На 4-и ден от втория антибиотик (6-и ден от раждането му ) - CRP -то му е 3.9 и пак отказаха да ни пуснат. Поисках на другия ден отново да му се направи контрола – въпросната педиатърка ми изсъска, че аз нямам право да искам и че не съм в позицията да искам, каза, че единственото, което трябва да правя е да МОЛЯ. После пред 20 жени каза, че ще му бъде назначена контрола за следващия ден. Странното, обаче, е, че в този ден когато резултатът беше 3.9, беше проведена контрола на няколко бебета в отделението – всички имаха лепенки на пръстчетата. Моето дете нямаше лепенка. Огледах цялото му тяло за следи от убождане, като единствената такава беше от преди 6 дни – при първото изследване, където се виждаше ясно как мястото е посиняло.

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

Извън моя личен контекст, обаче имаше и нещо друго странно - независимо от стойността на въпросния CRP фактор, почти всички бебета биват държани почти еднакво време. В отделението имаше бебе, което още с раждането си е било със стойност 3.9. Майката ражда естествено, добре е, но пак го държат 6-7 дена. Друго беше с показател 5 - пак ги държаха толкова. Имаше такива с показатели около 20/30 - пак около 7 дни ( някои и повече). Нали се сещате, че това е невъзможно - тези с 20 да го смъкнат толкова бързо, колкото тези с 5/10 или пък това с 3.9 да си го държи 3.9  6 дена, при положение, че се лекува и антибиотикът не е бил сменян в този случай. Лекарите обещават контроли на майките, но все се отлагат за след 3 дни. Това щеше да ми се случи и на мен – в същия ден, в който г-жа педиатърката обеща пред всички и записа в папката на сина ми, че на другия ден ще му се пусне контрола, нещо ме глозгаше.

Качих се до неонатологията и поисках да видя всички лабораторни изследвания – след откритията, че всички седим почти еднакво време, независимо от стойността на показателя и капчицата доверие изчезна. Настъпи недоволство. Имаше цветущи коментари по мой адрес. Завеждащата се опита да замаже положението, след като отправих въпросите си директно към нея. Но ето какво беше фрапиращото – докато гледах изследванията съвсем случайно видях нещо в папката на сина ми – никъде не беше назначачена контрола за следващия ден. Като попитах сестрата дали има назначена такава от педиатърката, тя ми се тросна, като каза, че моето бебе не е единственото и че педиатърката е казала, че контролата ще бъде направена след три дни. Е, стана панаир. Викнах завеждащата. Както вече споменах - опита се да позамаже, ама не й се получи. И понеже не си мълча, се оказвах отново кучка. Както и да е - успях да издействам контрола за следващия ден. На следващия ден показателят на CRP-то беше 2,8, под 3. Още предишния ден им заявих, че независимо от показателя, ще се самоизпиша на другия ден. Изписаха ни. Ако не бях настоявала, щяха да тъпчат детето ми с антибиотик още 3 дни. Сякаш 7 не бяха достъчни. Когато ни изписаха и взех епикризата на сина ми, интересен факт беше, че в нея фигурираха само три изследвания – тези, при които стойностите на CRP-то бяха 10,8; 3,9 и 2,8. Липсваха първоначалните стойности, според които CRP-то беше 7 и въз основа на които почнаха да дават антибиотик, след който показателят нарастна.  

Знаете ли кое е най-интересното? Всички лекари и сестри от родилно отделение, към което са зачислени майките, определят това за неправилно. Пред пациентите с половин уста коментират, че това е измишльотина на отделението и че майките имат право да недоволстват. Когато един от лекарите разбра , че при 3,9 още ни държат, ми препоръча да си взема бебето и да се самоизпиша. Повечето коментираха, че по принцип до 10 не би трябвало да се дава антибиотик и че стойностите може да са завишени дори от самото раждане. Всички ококориха очи, когато чуха, че на сина ми се бие антибиотик. Отделна подробност е, че съм и във “ВИП” стая (ще спомена след малко), за която кихам по 70 лв на вечер. 

Никой не получава обяснение какво точно се лекува. Некомпетентността и безмислиците на персонала на неонаталогията минават всякакви граници - отговор на въпросите си не получих - питах само аз, другите майки не смееха, казаха ми, че такива като мен не ги обичат - не искали да бъдат разпитвани. Едната сестра ми каза “Спокойно, миличка, те вероятно като са ти казвали предишните резултати не са ги уцелили, единият е бил грешен.” Самата педиатърка (с органична непоносимост към мен) беше казала “Какво значение има една единица?” Тогава я попитах, като няма “Защо им пускате антибиотик!?” Отговорът пак изчезна в пространството. Макар това, което сега ще кажа, да е малко извадено от контекста и да е като клюкарска хроника, за мен лично е фрапиращо и в основата на нещата. Със собствените си уши чух как две лекарки коментираха, че сега като биели антибиотик на бебета, хващали пълните клинични пътеки, но въпросът бил как и на майките да дават антибиотик, за да минат и те през клиничните пътеки. 

Същата история се случи и с първото ми дете. Здраво роден, естествено раждане. Държаха ни 5 дни. Биха му антибиотик. До последно обяснението беше вътреболнична инфекция. Последният ден разбрах, че пак било CRP. Тогава границата беше 5. И познайте - на него му биха антибиотик, защото бил с 5. Ще ме питате защо съм пак тук? Заради акушерката, която ме израждаше - близка ми е и й имам пълно доверие по отношение на израждането. Може би някой се чуди защо не съм си тръгнала веднага- не могат да ме задържат насила все пак. Защото в началото мислех, че имат право, после вече не им вярвах, но ме беше страх – не бях сигурна дали съм права, притеснявах се, че ми отказаха ваксините, свързах се с педиатърката на големия ми син и тя каза, че е по-добре да ги бият там, иначе става много сложно. Поизплаших се, признавам, но после когато бях сигурна, че нещо не е наред, щях да си тръгна, в случая резултатът от контролата помогна, въпреки че моето мнение е, че всъщност точно в този ден изтече 7- дневната пътека за бебето.

Преди 5 години не знаех, че това е практика, мислех, че е инцидентен случай при мен. Реших, че преекспонирам. Сега виждам, че е масова практика. Резултатът - никой не знае защо точно тъпчат бебета ни с антибиотик, а майките си мълчат и не смеят да питат, защото като градска легенда се шири разбирането, че става лошо, ако дразниш персонала с въпроси. Не трябва да се пита. Нямаш право, така ми каза педиатърката, нямаш право да искаш контроли, можеш да молиш. Лекарите от другите отделения цъкат с език. Недоволни са. Но нищо не правят. Сякаш са в друг свят, а не в една болница. Знаете ли какво ми каза едната лекарка? 

“Спокойно, миличка, не се тревожи - те всички бебета на Шейново са така - болни. Много рядко има някое, което да не е на антибиотик. Едно на един милион.” 

Ами да видят какво пък точно в Шейново ги разболява. Прозвуча така, сякаш болницата е обвита от някаква паранормална пелена и прокоба тегне над нея. 

Родилките разказват...

Всъщност болницата не е обвита от пелена, а от скеле, защото отново е в ремонт. По цял ден се чуват свирепи бормашини и бургии за разкош. Докато “удряме по една цица“ на бебета си, на прозорците има поне по двама алпинисти, които с нескрито любопитство са залепили муцуни на стъклото и гледат, че даже и снимат. В стаите, тъй като няма комарници, а не може да не се отварят прозорците, освен ако не сте фенове на газовите камери, има всякакви находки от ремонт. И после ми говорят за вътреболнични инфекции. Не пускат близките на родилките, че не били стерилни, а тези напети юнаци, с песни на Азис на устата, ползват тоалетните и се разхождат спокойно навсякъде, като задължително разбираш откъде са минали, защото те не знаят какво са калцуни. Наред с това от Неонатологията си правят редица други експерименти с бебета - по един час ги държат върху мокро и напикано легло. Понякога забравят къде са бебетата - първия ден, понеже синът ми си беше при мен, го забравиха - не ми донесоха храна (кърмата ми още не беше тръгнала), а когато таткото се качи да иска, му казаха, че те ще дойдат да го вземат, да го нахранят и изкъпят. Три часа по-късно още ги чакахме. Когато се качих, ме гледаха неразбиращо, като ме питаха откъде съм взела това бебе и дали им е пациент!? Не знам да се смея или да плача. Объркаха сектора, в който да го оставят и после сестрата половин час се чудеше къде е избягало бебето. Споменах ли, че детето на едната сестра, се размотава периодично при новородените? Имам още много такива нелепи истории. Но да речем, че те са в сферата на комичното почти. Другото, другото, обаче е трагично. В коридорите можете да видите изтощени, изнервени и ревящи майки, които дори не смеят да питат. Мисля, че спокойно ни докараха по една депресийка. И да имаш, и да нямаш следродилна депресия, Шейново може да те уреди с такава.

След като се прибрахме вкъщи направихме консултация с двама педиатри - всички бяха меко казано учудени от решението на лекарите там да дават антибиотик при стойности 7 и то веднага след раждането.

Може би изглежда не толкова драматично отстрани, но повярвайте ми, когато си в този кошмар, който не свършва, преживяването съвсем не е такова. Всичко е съпроводено и с огромна доза обида от отношението им. Ако имаше кой да ми каже, никога нямаше да направя този избор, да причиня това на себе си и детето си. Имам финансовата възможност и за частна болница, но реших да съм в Шейново, заради акушерката, без да знам за другото. Затова искам другите да имат правото да знаят. Защото все пак раждането на дете е щастие, а не агония, в каквото това място го превръща.

Бел.ред. Публикуваме тази история с надеждата нещо да се промени към добро. Лекарите са хора също като нас и правят грешки, особено когато системата ги поощрява за това - било заради клинични пътеки, било заради липса на ясни и категорични изисквания за отношението към родилките, за правото на родилките да получават информация и адекватни отговори. На всички специалисти, които се грижат с цялото си сърце за нас, пациентите, изказваме огромна благодарност.

Прочетете още:

Да родиш щастливо не е глезотия 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Вдигнете ги тия глави, бе!

Вдигнете ги тия глави, бе!

22 Юли, 2019 Забавно

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Тиганът, без който не можем

Тиганът, без който не можем

17 Авг, 2019 Забавно

Страшна късметлийка

Страшна късметлийка

15 Авг, 2019 Блог

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Бели малини

Бели малини

10 Авг, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам