Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Ина Зарева

1. Нинджата никога не пие, тя си сипва; нинджата не живее, за да си сипва, тя си сипва, за да живее.

2. Нинджата никога не страда от главоболие, само го предизвиква. Така поддържа идеален баланс в семейството и броя на децата си.

3. Нинджата винаги е идеално епилирана. Ако виждате нещо друго – то е камуфлаж.

4. Как се пристъпва в дома на нинджата – обути или не? Има само един правилен ход – не стъпвайте никак и никъде – летете!

5. Нинджата винаги осигурява най-добрата храна на своето семейство – дори когато изглежда, мирише или се движи странно. Дали животът ви е в опасност? Само ако не ядете! 

6. Нинджата не си купува космически кораби. Тя готви във високотехнологични уреди за доброто на семейството си (виж т. 5)

7. Нинджата никога не се излага. Тя участва в мисии. 

8. Нинджата не допуска никаква форма на насилие над живо същество. Хлебарките не се броят.

9. Нинджата обича всички и всичко, което прави е от любов! Изяж тези корени веднага!

10. Нинджата обича и уважава себе си! Затова, ако е дала 200 лв. за високотехнологичен уред (виж. т.5, 6  и 9), ще даде поне още толкова и за бельото си.

11. Децата на нинджата са гении, защото носят нейните гени. Точка.

12. Децата на нинджата не плачат, не се тръшкат, не се бият, не се цапат, не чупят и не правят бели. Те провеждат емпирични проучвания.

Лайфхакер

87673291 m

13. Допустими обръщения към нинджата в пристъп на нежност: Бог, Господи, Богиньо, Светиня, Съвършенство.

14. Нинджата знае какво мислиш още преди да си го помислил. Не смей!

15. Нинджата не се бърка в работите на останалите, тя само въвежда ред.

16. Нинджата не критикува, не обижда, не поучава. И не е виновна, че единствено нейният начин е правилен!

17. Няма добро и зло. Има нинджи и други.

18. Няма невъзможни неща. Има неща, които една нинджа не е решила, че иска.

19. Къщата на нинджата винаги блести от чистота. Ако не го виждате, значи вие не сте никаква нинджа и никога няма да бъдете.

20. Съпругът на нинджата е съпруг на нинджата, така както вашите зъби са си ваши зъби, очите, ушите, пръстите на ръцете, бъбреците... Разбрахте, нали? 

21. Нинджата е най-красивата жена на света! Никога няма да се роди по-хубава жена от нея! Освен дъщеря ѝ.

22. Целият шоколад на света принадлежи на нинджата! 

23. Времето също принадлежи на нинджата! Като е казала 20 минути, значи са 20 минути, а не 2 часа.

24. Нинджата никога не прави непочтени неща. Тя превръща всичко в почтено!

25. Леглото на нинджата е Чистилище. От вас зависи после накъде...

26. Ако нинджата е решила да направи нещо, нищо на този свят няма да я спре. Дори вратата на гаража.

27. Нинджата уважава всяка друга нинджа, поне докато не влезе с обувки в къщата ѝ (виж т.4)

28. Нинджата изпитва дълбоко състрадание към всеки човек на тази Земя. Мъжете са от Марс.

29. Нинджата е смела! Тя не трепери, а тонизира мускулите си; не гризе ноктите си, а ги наточва; не пищи, а надава боен вик.

30. Нинджата никога не се страхува от истината! Затова съберете смелост, погледнете я в очите и кажете с ясен и силен глас: Господи, колко си отслабнала!

Как свалих 15 килограма

49708602 2324512557837157 3789190126156906496 n

Облечена съм така, само защото нинджа костюмът ми е в пералнята.

 

31. Нинджата е най-откровена с най-близките си хора. Затова като ви каже, че сте тъп, некадърен, смотан и безполезен, осъзнайте колко ви обича всъщност.

32. Нинджата не вменява съпружески задължения. Тя е задължението!

33. Нинджата никога нищо не забравя. Ако нещо не се е случило, значи то е забравило да се случи.

34. Нинджата никога не се отмята от думите си. Щом е казала, че е на 30 г., значи и след 10 години пак ще го потвърди.

35. Нинджата никога не греши. Като е казала, че се казваш Иван, значи се казваш Иван! Разбра ли, Панайоте?

36. Гримът на нинджата винаги е съвършен! Не го виждаш? Защото е съвършен!

37. Нинджата владее всички езици на света! Това, че не я разбираш, си е твой проблем.

38. Нинджата не е злопаметна. Онова петно на дивана от 23.03.1995г., в 10.17 ч., от кафето ти е само скъп спомен. Много скъп.

39. Нинджата никога не се сравнява с други жени, за да не ги кара да страдат.

40. Нинджата винаги има последната дума.

Прочетете още: Сипи си!

 

Автор: Мелани Бишъп

Да се грижа за майка, която страда от деменция, беше много трудно. Иска ми се да можех да го направя отново.

Когато изгониха майка ми от дома в Северна Каролина, защото изисква прекалено много грижи, съпругът ми, Тед, и аз се съгласихме да я вземем да живее близо до нас в Прескот, Аризона.

Тя имаше деменция и беше прекарала няколко години по домове - първо близо до брат ми в Остин, Тексас, а после близо до двете ми сестри в Ашвил, Северна Каролина. Сега беше наш ред. Майка ми не харесваше нито един от домовете, но най-малко харесваше този. Понякога си мисля, че не харесваше и мен.

Едно от малкото неща, които харесваше в Прескот обаче, беше, че отново се среща със старата си кола - Хонда Акорд от 1992г, която ми беше продала преди години, малко след като баща ми почина.

Хондата ѝ напомняше за живота преди деменцията в Остин, където беше църквата ѝ, където имаше приятели. В Прескот я нямаше църквата, нямаше ги приятелите, а единствените ѝ излизания бяха, когато я изведа на фризьор или по задачи. Беше най-щастлива, когато седяхме в Хондата, и се гордееше, че колата някога е била нейна, спомен от някогашната ѝ независимост.

Заради деменцията излизанията ни следваха определена рутина. Винаги викаше “Ау”, докато й помагах да влезе в колата. Сядаше с крака навън и после полека се обръщаше напред, точно колкото да ги вкара и двата в колата. Молеше ме за помощ с колана, а докато ѝ помагах, ми казваше: “Бъди внимателна! Не толкова грубо!”

Когато вече беше наместена, някой от персонала на дома ми подаваше напитката ѝ, марка "Бууст", а аз я подавах на нея. Тя махаше капака, но не и фолиото отдолу и ми я връщаше обратно. Без значение дали отивахме на фризьор или на среща с психиатъра й, "Бууст" винаги я правеше щастлива.

Този ден се бяхме запътили към единствения мол в Прескот. През последните няколко месеца бяхме ходили там, за да ѝ купим тенис обувки, бельо, нощница, както и рокля - все от магазин "Дилардс". Този път обаче пожела да остане в колата.

“Сигурна ли си?”, я попитах. “Ти харесваш "Дилардс".

Беше сигурна. Доверяваше ми се да намеря тоалетното мляко на "Клиник", от което имаше нужда, и без нея.

Отворих прозорците и ѝ казах, че ще бъда бърза.

Не ми харесваше, че я оставям сама в колата, знаейки, че може да забрави къде съм отишла и защо е там без мен, но беше толкова по-лесно да отида сама. Нямаше нужда да вадя патерицата от багажника. Нямаше нужда да ѝ помагам да слезе от колата. Нямаше нужда да търси слънчевите си очила. Нямаше нужда да я чакам, докато ходи бавно зад мен. Без нея, аз тичах.

Константин и Елена

photo 1542402972 008be94b2ba7

Когато се върнах няколко минути по-късно, бях облекчена да я видя на пасажерското място, точно където я бях оставила. Беше наведена напред и ровеше в жабката.

“Хей,” казах аз.

“Много беше бърза,” каза тя.

Дадох ѝ тоалетното мляко, но тя продължаваше да е съсредоточена върху съдържанието на жабката.

“Има ли нещо интересно там?”, попитах я.

Показа ми какво има в скута си: тирбушон, малка отвертка и комплект за първа помощ. “Обикновено държах кеш тук,” каза ми тя.

Помнех. Минаваше през банката, а след това слагаше плика с пари в жабката. Харесваше й да крие кеш на различни места, за всеки случай. Често забравяше, че го е направила и теглеше още. В апартамента й в Остин бях намерила много пликове с банкноти по 20 долара в различни чанти в гардероба  ѝ, както и в чекмеджето за зеленчуци в хладилника.

Тя извади синята чантичка, в която държах застраховката и регистрацията на колата. “Това е полезно”, каза.

Съгласих се.

В денят, в който Хондата окончателно спря без предупреждение, докато шофирах на около миля от дома си, майка ми беше мъртва от три години и половина. Знам това, защото погледнах календара. Емоционално имах чувството, че са минали само няколко месеца. Заради връзката на майка ми с колата си помислих: “Наистина ли? Сега и колата?” Приех го лично, сякаш изведнъж ме беше сполетял лош късмет.

Предположих, че е маслото, което бях забравила да проверя. Като цяло не се грижех добре за колата, но я обичах. Беше принадлежала само на двама човека: на майка ми и на мен. Копие от написаното на ръка споразумение, което съдържаше информация за ежемесечните плащания, които бяха правила, седеше в жабката, в синята чантичка.

“Изплатено”, пишеше на него вече повече от десетилетие, но исках да го запазя. Времето й в Прескот беше толкова по-кратко, отколкото си мислехме, че ще бъде. Беше осигурена финансово да остане в дома още 12 години. След като се премести до нас, тя живя само 11 месеца.

Първо се обадих на пътна помощ, а след това на Тед, който дойде и ми донесе яке, защото със скриването на слънцето ставаше студено. Пътна помощ вдигна колата и я закара до Кент, механикът ни.

Оказа се агренажният ремък, който се е развалил в движение. Кент много нежно ми каза “Няма смисъл да инвестирате толкова много пари, за да оправите толкова стара кола”. Даде ни номера на човек, който може би щеше да ни даде $400, за да я ползва за части.

Попитах дали може да я задържи за две седмици при него, защото щях да пътувам до Калифорния, за да видя племенницата си. Каза ми, че няма проблем; само ще я премести на улицата засега.

Майка ми също почина в движение, без предупреждение. Вървеше от масата към тоалетната, когато падна на земята.

След като се върнах от Калифорния, не исках да се занимавам с колата. Гаражът на механика ни е по пътя, по който минавам всеки ден, но нямах сили да я видя как просто седи на пътя, изоставена, затова всеки път се взирах напред, когато минавах оттам.

Най-накрая Тед ме убеди да я докараме вкъщи. Брилянтно. Как не се бях сетила за това сама? Когато вече беше тук и я виждах всеки ден, когато излизах и когато се прибирах, усещах, че се е върнала в семейството, като някаква част от майка ми.

Тед си търсеше работа тази зима и го бяха поканили на няколко скайп интервюта. Къщата ни не е голяма, затова когато един ден му трябваше малко тишина за няколко часа, реших да отида на паркинга, да седна в старата Хонда и да попиша.

Стани приятел на човек с деменция

photo 1488510420139 a21e0347497e

Облякох се, сложих си дебело яке, шапка, ръкавици и ботуши. Седнах на пасажерското място, където седеше майка ми. Избутах седалката възможно най-назад и покрих скута си с одеало.

Вътре времето беше замръзнало в деня, в който се развали агренажният ремък. Имаше касова бележка от ветеринаря, бележка с указания как да стигна до новия дом на приятели, сдъвкана дъвка в хартийка.

Освободих ръчната спирачка и колата въздъхна. Вече нямаше нужда от това напрежение.

Когато протегнах ръка, за да наклоня седалката назад, пръстите ми напипаха кръгла пластмаса. Беше червената капачка на напитка "Бууст".

Смешно е как нещо такова може да ти навее спомени.

Какво ли не бих дала в този момент, за да мога да чакам, докато майка ми върви дългия си, бавен път към колата. Да я чуя как казва “Ау, внимавай.” Да закопчея колана ѝ, да отворя напитката ѝ, да я видя как доволно отпива. Бих я закарала навсякъде.

Отворих жабката и прегледах съдържанието ѝ: синята чантичка, отвертката, тирбушона, пластмасови вилица и нож. Седях на седалката, сякаш беше скутът на майка ми, погледнах вчерашния сняг и затворих очи.

Не знам колко време съм останала така. Час? Повече? Беше като утроба, като пашкул.

В един момент Тед почука на стъклото, усмихнат, и ми каза: “Влизай вътре. Сигурно замръзваш.”

Не успях да се разделя с Хондата до следващия месец, когато се приготвяхме да се преместим в Калифорния за новата работа на Тед и махането на колата стана просто част от огромния ни списък с неща за правене.

Човекът, който я купи за части, я закачи и я вдигна. Извърнах поглед, за да не гледам.

Препоръчваме ви още:

Всичко, което ни свързва

 Сънувах мама

Ние бяхме и вече не сме

Докато пътувам с автобус...

Автор: Мария Пеева

Наскоро една съвсем млада и много притеснена майка сподели с мен, че най-голямата й тревога е дали ще успее да възпита правилно детето си. “Постоянно мисля за това”, ми каза тя, докато подрусваше лекичко нищо неподозиращия пухкав, синеок и неприлично сладък "извор на безпокойство" в слинга му. “Изчела съм десетки книги по темата. Дори за боледуването не се притеснявам толкова, знам, че всички деца минават през периода с вируси и инфекции. Но пустото му възпитание… Толкова си противоречат всички теории, че вече не знам коя е най-добрата. Моля те, кажи ми според теб кое е най-важното, което трябва да направим за възпитанието на детето?”

- О, веднага ще ти кажа. - й отговорих без грам колебание. - Според мен най-важното във възпитанието на децата е да ги научим да държат правилно ножа и вилицата. 

Този отговор толкова я изуми, че чак спря да подскача, при което младежът гръмко изпищя, недоволен, че вече не го подрусват. Майката заподскача отново, детето млъкна, а тя ме попита:

- Майтапиш се с мен, нали? Не може това да е най-важното. Със сигурност има куп други умения и качества, които трябва да възпитаме у детето. Например… умението да оцелява. Децата са толкова безпомощни. Непременно трябва да ги научим да оцеляват.

- Наистина ли мислиш, че са безпомощни? Ето, виж например твоето малко момченце. Още няма и годинка, не може да ходи, не може да се храни само, да се хигиенизира. Но е толкова безумно сладко, така ти е грабнало сърцето, не само твоето, но и на баща си, и на цялото ви семейство, че вие сте готови на всичко, за да се грижите за него по най-добрия възможен начин. Детето си е дошло на този свят с пълен пакет за оцеляване и в момента използва само малка част от него - умението да бъде мил, сладък и беззащитен. Дори непознатата жена в парка протяга ръце да му помогне, за да не падне, когато прохожда. Това е много полезно умение, не мислиш ли?

Майката се засмя и продължи да си мисли, че се шегувам с нея, а малкият заспа и ние млъкнахме, за да не нарушим спокойствието му. Но тъй като темата продължи да ме човърка, седнах и направих списък на всички качества и умения на малкото дете, които винаги са ме изпълвали с възхищение.

Детето е любознателно.

То чупи играчките си и бърка в контактите, и “чете” книжките, и тича из парка, и ровичка в мравуняци, и гони пеперуди, защото иска да знае всичко и да опознава света. То гори от желание да учи. Единственото, което се иска от нас, е вместо да убием този копнеж към знания и умения, да го стимулираме. Но дори и с това често не се справяме.

Детето е прощаващо.

Един ден най-добрият му приятел ще го удари, а то ще дойде да плаче горко на рамото ви. Душата ви ще се къса за него и направо ще намразите чуждото дете, задето му е причинило толкова болка. А на следващия ден вашето хлапе ще го доведе у дома и ще очаква да го посрещнете и да му приготвите какао и курабийки, защото то вече му е простило и никак не може да разбере защо вие все още помните вчерашната история. Много просто - защото някъде по пътя вие сте изгубили умението да прощавате. А то го владее до съвършенство.

Детето е безкористно.

То спасява животинки от улицата, дава си последната паричка на просяка и купува кифла на дете от другия клас, което си е изгубило парите, без да очаква нищо в замяна. Колко от нас могат да се похвалят с безкористна доброта? За съжаление и това е от уменията, които обикновено губим и се налага съвсем осъзнато да ги възпитаваме отново в себе си. Най-малкото, за да се чувстваме добре със собствената си съвест.

Детето знае какво иска.

То умее да казва “не” и “да”, като се съобразява със своите потребности, а не с чуждите очаквания към него. Опитайте се да накарате едно дете да яде, когато не е гладно; да спи, когато му се играе; да се навлече, когато не му е студено. То ще ви каже, че не иска и ще се съпротивлява. А ние ще го накараме насила и най-вероятно ще направим първата стъпка към “пречупването му”, заради което някой ден, също като нас, ще му се наложи да посещава психолози, за да разбере какво всъщност иска.

Детето вярва в себе си.

То не се притеснява да опитва нови неща. Когато не му се получат, опитва отново и отново, защото иска да се научи. Намира собствените си граници и точния момент за всичко. В него няма неувереност, то не се плаши от мнението на околните и не се съобразява с него. Само вижте как едно дете прохожда. Ако падне и се удари лошо, то ще изчака известно време, докато почувства, че е достатъчно силно и ще опита отново. Как ми се иска да имах детската увереност, че мога всичко и детската сила да следвам мечтите си. Хората, които са съхранили детската вяра в себе си, са тези, за чиито постижения четем и им се възхищаваме. А някога ние също сме я притежавали.

Детето приема хората каквито са.

В каквато и среда да попадне едно тригодишно дете, то няма да има никакъв проблем да се заиграе с децата около себе си - независимо, че може да са различни от него по всякакви начини. За детето няма никакво значение дали приятелчетата му на детската площадка са слаби или дебели, дали са с неговия цвят на кожата, дали имат очила или говорят правилно, дали изобщо могат да ходят или говорят. За него ще има значение само едно - дали се чувства добре с тях. То ще ги съди според делата им, единственият правилен начин да си създаваме преценка за хората. Още едно умение, което много от нас бързо изгубват. Светът щеше да е далеч по-приятно място за живеене, ако го бяхме запазили.

Детето умее да обича безусловно.

То не се опитва да променя хората, които обича, не му е нужно да ги прави по-съвършени отколкото са, няма претенции към тях. За него те вече са идеални. Сигурно е прекрасно да живееш с човек, който не се опитва да те променя и просто те обожава какъвто си. Всъщност ние всички живеем с такива хора - това са собствените ни деца. Разбира се, ние също ги обожаваме, но това не ни спира постоянно да се опитваме да ги променяме и да ги правим още по-добри. Все едно вече не са толкова прекрасни.

Детето умее да се чувства щастливо.

Всяко малко нещо може да го изпълни с безмерна радост. Един балон, едно камъче, един час в парка, целувката на мама. Светът на детето е щастлив. Не защото не му се случват тъжни неща, а защото детската психика има ресурсите да ги приеме, обработи и сложи на правилните им места. Няма по-мъдри философи от децата. Бащата на познато момченце почина след тежко боледуване. Когато синът ми го доведе вкъщи скоро след тази ужасна загуба, за миг се почудих какво да му кажа, как да изразя съболезнованията си към толкова малко човече.

- Много съжалявам за татко ти. - казах в крайна сметка. Не успях да измисля нищо по-подходящо за дете. Какво ли можех да кажа всъщност, което да помогне в такъв случай.

- О, да, той почина. - каза момченцето. - Повече няма да можем да си играем заедно.

- Сигурно ти е много тъжно. - отговорих. Струваше ми се недостатъчно само да кимна.

- Да, тъжно ми е. Но поне доста си поиграхме преди да се разболее. Научи ме да ловя риба и да си пиша името. Освен това накрая беше много болен и даже малко му се сърдех, че вече не иска да си играе с мен. По-добре да си почива, отколкото да е толкова болен.

Това малко хлапенце беше приело съдбата по единствения възможен начин, който да съхрани психиката му. И най-вероятно дори е помогнало на майка си повече от всичките й приятели, които (като мен) се чудят какво да й кажат, за да я утешат.

И колкото повече си мисля, май наистина остават само ножа и вилицата. А ако ще възпитаваме някого, по-добре да започнем от себе си. Защото ние, възрастните, сме поизгубили всички тези прекрасни умения по пътя. Може би ако успеем да си ги върнем, личният ни пример няма да ги заличи и в нашите деца. Те ще продължат да слушат вътрешния си глас, а ако понякога чуват и нашия, той ще им казва само две думи, най-важните.

Обичам те.

Прочетохте ли: 

7 въпроса, които децата мразят

Да се научим да ги слушаме

Яна: От първия момент, в който разбрах, че съм бременна, тайничко (или не съвсем) се надявах бебето да е момиче. Не защото исках да връзвам опашки, да купувам рокли или да излизам по женски. Не, изпитвах истински ужас от мисълта, че може да ми се наложи да отгледам момче, защото нямах ни най-малка представа как се прави това. Когато се оказа, че действително чакаме един малък Борис, спрях да мога да спя. По цяла нощ будувах и се чудех как ще успеем да отгледаме добър човек. Сега всичко това ми се струва безумно. С интерес прочетох тази статия в The Times и кимах в съгласие през по-голямата част от времето. Истината е, че смятам, че тези съвети важат не само за момчетата. 

Как да отглеждаме момчетата, така че да отраснат здрави и щастливи мъже? Може и да сме по-сензитивни към емоционалните им нужди, отколкото преди 20 години, но те все още страдат. Мъжете имат проблеми с психическото здраве: самоубийството е най-честата причина за смърт при мъжете на възраст 20-49 години. През 2017 от 5821 самоубийства, 75% са на мъже.

Последните данни на NHS (National health service) показва ръст на емоционалните проблеми при момчетата. Това включва тревожни разстройства (anxiety disorders), характеризирани със страх и безпокойство; депресивни разстройства (depressive disorders), характеризирани с тъга; загуба на интерес; и мания и биполярно разстройство.

В Щатите това също е голям проблем. Наскоро Американската психологическа асоциация публикува първите си насоки за терапевти, работещи с мъже и момчета. Едно от заключенията на организацията, след 13 години наблюдения, е че мъжете е много по-малко вероятно да потърсят помощ за проблемите си, отколкото жените, както и че момчетата са отглеждани много по-строго от момичетата. За тази разлика допринасят различните очаквания от двата пола, казват те. Мъжете, които се чувстват по-малко мъжествени, защото не отговарят на представата за това как трябва да се държат, е най-вероятно да страдат.

Не е изненада, че много родители може да се чувстват сякаш няма да се справят достатъчно добре в това да отгледат добре приспособен и уверен млад мъж. Добрата новина е, че родителите могат да направят много. Ето какво:

Оставете момчетата да плачат, без значение на колко години са

Когато синовете ни заплачат, често трябва да се преборим със собствените си предразсъдъци. Може да ни се иска да им кажем да спрат - тогава няма да ни се налага да се справяме със собствените си напиращи емоции. Моят съвет е, когато синът ви плаче, без значение на колко години е, просто да го прегърнете. Разберете какво се опитва да ви каже, но не може. Ако се чувства зле от това, че плаче, му кажете: “Не се притеснявай, смелите мъже плачат.” Да го обезкуражавате от това да изразява емоциите си е равносилно на да му показвате, че за вас емоциите му са маловажни. В такъв случай той ще ги потиска и ще се превърне в един нещастен човек, който не може да се справя нито със собствените си чувства, нито с тези на околните.

Лошотията може да е знак за тревожност

Често лошото поведение на момчетата е всъщност зов за внимание, който не знаят как да изразят по друг начин. Едно осемгодишно момче, на което помагах, постоянно хвърляше сандвича си за обяд на пода в училище, което го вкарваше в беля. Оказа се, че учителят му го е тормозил, а той не е знаел как да го каже с думи.

Вместо да го поучавате, засрамвате или да вярвате на другите, попитайте го какво не е наред. Ако се съмнявате, недейте да вярвате на първия му отговор и попитайте отново. Проклетията е начин, по който се изразява някаква липса - била тя на внимание, на любов или на емоционална подкрепа.

Как да възпитаваме правилно родителите - ръководство за деца

photo 1502086223501 7ea6ecd79368

Училището може да е много стресиращо за момчетата

Хормоните им бушуват, сблъскват се със социалното и академично натоварване, с нуждата да бъдат одобрени от връстниците си. Родителите вече не са центъра на вселената им- но продължаваме да бъдем тяхната опора. Бъдете ангажирани постоянно. Ако ви се струват прекалено заети, не се опитвайте да им казвате как да се чувстват или какво да правят, но им обяснете, че е нормално да са напрегнати. Ако си признаят, че наистина са и ви споделят защо, изслушайте ги. Давайте им съвети само когато ги поискат.

Същото се отнася и за по-големите тийнейджъри. Трябва да знаят, че ви пука за тях и че искате най-доброто. Ако нямат достатъчно емоциална подкрепа, може да насочат притеснението си навътре - тогава се появяват зависимостите, като например прекаленото играене на игри. Ако усещате, че нещо не е наред и говоренето вече не помога, че вие като родители сте безсилни, не се колебайте да се обърнете към специалист - семееен терапевт.

Родителите трябва да позволят на момчетата да изразяват гнева си

Това не значи да преминават границите. Чупенето на неща не е окей. Тръшкането, когато са на 5 години, обаче е, както и псуването, тръшкането на врати и гневното излизане от вкъщи, когато са на 15г. (Напишете му смс: “Каквото и да се случва, те обичаме, тук сме и сме готови да говорим, когато и ти си.” Естествено, ако по-малко момче го направи, тръгнете след него.) Идеята е да разберете защо синът ви е гневен, вместо да му обяснявате да не бъде.

В зависимост от това колко точно е раздразнен, ядосан или наранен, един 15-годишен тийнейджър може дори да се опита да се нахвърли на баща си. Обикновено в тази ситуация момчето казва: “Искам да ме видиш като мъж, като равен на теб.” От опита си смея да твърдя, че при момчетата гневът обикновено се надига от това, че се чувстват игнорирани от родителите си.

Най-честото оплакване, което чувам от млади мъже, е: “Родителите ми не се интересуват от мен, искат само да ми казват какво да правя. Искат да бъда тяхно точно копие.” Нито един тийнейджър не би искал да бъде точно копие на родителите си.

Да бъдеш добра майка не значи да бъдеш прислужница на сина си

Може и да е малкият ви принц, но трябва да го научите да бъде самостоятелен: винаги бъдете добра с него, но никога не му бъдете сервитьорка. Уверете се, че изпълнява своята част от задълженията вкъщи - храни котката, слага дрехите си за пране, понякога ви намазва препечената филийка. Нашата роля е да отгледаме балансирани, автономни мъже, които знаят разликата между правилно и грешно, между да и не. Научете го да допринася към обществото, вместо единствено да взима наготово. Без значение дали вие ходите на работи, а мъжът ви си стои вкъщи, или обратното, научете го да уважава всяка роля в семейството и домакинството поравно.

Най-важното нещо, на което майките могат да научат синовете си, е, че грижовността не е ексклузивно женска черта.

Синът на моя син

photo 1449177009399 be6867ef0505

Бащи: прегръщайте го, без значение на колко години е

Говорете със синовете си сякаш са най-необикновените и фантастични хора на света. Децата имат крехко его. Няма как да им помогнете да повярват в себе си, ако винаги им говорите отвисоко. Можете да го направите обаче като подхранвате емоциите им. Казвайте им редовно “Винаги съм те обичал, обичам те сега и ще те обичам завинаги.” Най-важното нещо за едно дете е да чувства и да чува, особено синовете от бащите им, че е обичано безусловно. Големите, едри тийнджъри също имат нужда от прегръдки. Понякога особено те!

От 12, 13, 14 годишна възраст момчетата изпитват границите. Не приемайте всеки бунт лично, но имайте предвид, че може би се опитва да предизвика реакция. Във всички отношения има търкания понакога и родителите трябва да признаят, че те също се случва да сгрешат.

Позволете му да играе с Nerf пистолета си вкъщи

Децата имат нужда да тичат, да карат колело, да се цапат, да се изморяват. В последно време още като станат на 5 години започват да бъдат водени от един урок на друг, програмата им е постоянно запълнена - което ги изморява психически. Наше задължение е да позволим понякога да им е скучно, да бъдат себе си, а не постоянно да ги записваме на различни неща или да ги укротяваме с екрана на телефона. Малките момчета, ако искат, трябва да могат да лудуват с Нърфовете вкъщи. Родителите не трябва да се притесняват прекалено много за къщата. Родителите трябва да се присъединят!

Когато момчетата са шумни или весели, или груби на публични места, не се притеснявайте толкова какво може да си помислят другите хора. Дори най-сладките, мили и добри момчета понякога се държат по най-ужасния начин и казват най-гадните неща. Учете ги на маниери, да, но не приемайте всичко толкова сериозно.

Научете го на разликата между агресивен и отстояващ себе си

Да отстояваш себе си значи да показваш, че не позволяваш някой да се възползва от теб. Агресията, от друга страна, е да тормозиш другите, компенсирайки за емоциална и интелектуална слабост, и страх. Отстояването е естествено следствие на това да бъдеш обичан безусловно, да знаеш, че си достатъчно добър. Това е вярата в правото ни да бъдем чути, да говорим и да слушаме.

Ако искате да отстоява себе си, комуникирайте ясно с него - не го манипулирайте. Ако родителите не комуникират ясно, синовете им също няма да го правят.

Ако ви пука единствено за победата, синът ви никога няма да се чувства достатъчно добър

Най-голямата опасност е да накараме синовете си да се чувстват непълноценни. Това може да доведе до проблеми с психическото здраве, ниско самочувствие, депресия. Ако родителите ценят единствено победите, синовете им ще се срамуват, когато не се справят, когато се затрудняват, когато не успяват. Въпроси като: “Защо направи това? Защо не се справи по-добре?” показват, че той не отговаря на очакванията ви, че не печели одобрението ви. В работата си постоянно срещам възрастни, които така и не успяват да се почувстват достатъчно добри.

Бащите особено трябва да прекарват време със синовете си - вие сте моделът им на подражание, те ще се научат, бидейки близо до вас, а не наблюдавайки ви отдалече. Дори когато не можете да сте заедно физически, си пишете и говорете по телефона - покажете на сина си, че сте до него наистина.

Няма да навреди да им кажете и: “Искам да бъдеш, какъвто ти искаш да бъдеш. За мен важното е да си щастлив.”

Пубертетът не е битка на живот и смърт

photo 1474031317822 f51f48735dddКакво да правим когато момчетата са прекалено тихи или пък просто мучат

Има един момент, обикновено в пубертета, когато момчетата започват да мучат, или пък да мълчат. Понякога те се борят с емоциите си, с хормоните, със себе си. Може би обектът на чувствата им не им е отвърнал, и това ги тормози. Няма нужда винаги да ви споделят всичко, нито пък постоянно да получават непотърсени съвети. Попитайте ги, ако има някакъв проблем, който има нужда от решение, но ако не искат да говорят, им дайте пространство.

Понякога дори те не знаят за какво е цялото мучене - просто опит за привличане на внимание. Занесете му чаша чай, за да му покажете, че мислите за него, но не го тормозете. Ако сте го научили как да комуникира, няма за какво да се паникьосвате. Има неща, с които трябва да се справят сами. Оставете ги, все пак порастват.

Часове наред играене на видео игри не е ОК

Това обикновено не се случва изведнъж, а когато вкъщи няма достатъчно интерес, връзка или комуникация. Ако момчетата нямат безусловната обич на родителите си или пък достатъчно контакти с модел на подражание, те започват да търсят тази комуникация на друго място.

Не се лъжете, че момчетата на 14 или 15 години нямат нужда да бъдат около вас. Уважавайте личното им пространство, но очаквайте от тях да бъдат функционална част от семейството. Включвайте ги. Трудно е, защото те търсят емоционална връзка с връстниците си - тази връзка стимулира произвеждането на хормона допамин, който ни кара да се чувстваме добре. Играенето на игри също стимулира синтезирането на допамин. Опасността се крие в това, че спират физическите контакти с други хора. Бъдете там за тях. Не ги оставяйте да правят, каквото си искат, защото сте заети, а после да им се карате, че прекарват прекалено много време пред екрана. Защо не опитате да държите конзолите в зона на дома, която се ползва от цялото семейство?

Нелюбов

За тялото

Загрижеността за тялото може да се изостри в училище, особено сега, когато всички са в Инстаграм. Ако подрастващият ви син е по-пухкав, не го критикувайте, защото ще го съсипете. Той така или иначе ще го разбере, ако му се подиграват. Това, което можете да направите, е да му помогнете да води по-здравословен начин на живот.

Няма проблем да кажете “Мисля, че трябва да ядем по-малко боклуци” и да зареждате хладилника, така че да ядете здравословно. Но “Още си гладен? Леле!” или да му сложите прякор “Пухчо” е надсмиване и е недопустимо. Не се занимавайте постоянно с храненето му, не се заяждайте с него. И правете положителни коментари за външния му вид. Не пропускайте да му кажете: “Това много ти отива, чаровник такъв!”

Да, може да ви е неудобно, но говорете с него за порно и мастурбиране

Ако искате синът ви да е добре приспособен, не можете да си позволите да сте превзети, когато става въпрос за секс. Когато кажа на бащите, че трябва да обяснят на синовете си, че мастурбацията е нещо нормално и приятно, че често се засрамват и протестират: “Ще го открие и сам.” Но тези разговори също имат за цел да създадат самочувствие и самостоятелност у сина ви. Не казвам да държите речи, а просто да му кажете: “Нормално е, няма от какво да те е срам.” Ако смятате, че това ще го накара да се почувства неудобно, подхрърлете го като коментар, а не му го казвайте директно. В същото време това не е разговор, който майките трябва да водят - синовете ви не искат да мислят за вас и мастурбация по едно и също време!

Сексът и връзките трябва да могат да бъдат обсъждани свободно, а родителите трябва да въведат порното в разговорите към 11-годишна възраст. Научете ги, че не е истинско, че истинският секс не изглежда винаги така. Идеята е да разберат, че сексът не е самозадоволяване, а комуникация, връзка, грижа и удоволствие за партньора. Поговорете и за съгласието. Отношението що се отнася до сексуалния живот на сина ви не се различава от отношението в другите аспекти на живота му. Изисква се уважение и съобразителност - качества, който се опитваме да развием в децата си от най-ранна възраст.

Наркотици: дайте му причини да не пуши трева

Около 15г. се появяват изкушенията. Това е бурна възраст и той ще търси неща, които да му помогнат да мине през нея, особено ако му липсва емоционална подкрепа от семейството. Момчетата са по-малко склонни да обсъждат чувствата си и може да търсят лесни начини да се почувстват по-добре - канабисът вдига нивото на допамина. За някои момчета това ще е просто фаза. Други се пристрастяват.

Как можете да предотвратите пристрастяването? Няма гаранция. Само ще ви кажа, че обикновено когато тийнейджърите спрат да комуникират, това е защото не получават достатъчно внимание от родителите си. Важно е да говорите за одобрението на връстниците им. Един от клиентите ми се притесняваше, че 14-годишния му син му ще започне да пуши трева, защото излиза с “напушеняци”. Клиентът ми директно предупреди сина си, че марихуаната действа неблагоприятно на паметта и мотивацията. В този случай това проработи, защото връзката между двамата беше силна и имаше доверие, изградено преди това.

Несъмнено синът все пак е опитал, но също така е запомнил какво е казал баща му. Това са важните битки - когато синът ти е изгубен, държи се неразумно и минава през труден период, трябва да го подкрепите. Но ако виждате, че тревата се превръща в начина му да се справя със ситуацията, може би трябва да поговорите със специалист.

Междувременно родителите могат да помогнат на тийнейджърите си като им дадат възможност да спортуват, което спомагат за вдигането ендрофините, също както и смехът и времето, прекарани със семейство и приятели. Колкото по-приятна е тяхната реалност, толкова по-малка нужда биха имали от външни стимули. Но не бъдете наивни. Има голяма вероятност той да иска да експериментира, да опитва нови неща, да опознава света. Предупреждавайте го.

Просто да забраните нещо не работи, а просто го прави по-желано. Кажете: “Наистина предпочитам да не го правиш. Има рискове. Но не мога да те следя 24/7.” Бъдете честни и откровени. И знайте, че въпреки естественото им желание да поемат рискове, повечето момчета наистина искат да бъдат успешни.

Автор: Жан-Клод Шалме

Препоръчваме ви още:

Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш

8 истини, които майките на синове рано или късно ще разберат

Не искам да бъда мъжка майка

 

 

Автор: Яна Пеева

Вчера бе поставено началото на една много хубава и нужна кампания, инициирана от Мрежа за съвременна родилна грижа - Да превърнем раждането в позитивно преживяване!

Моето беше точно такова и помня с хубаво всеки един момент от него, като удобно не мога да си спомня единствено болката от контракциите. Помня, че се чувствах сигурна, чувствах се в безопасност, чувствах се сякаш за мен ще бъдат положени най-добрите възможни грижи, каквото и да стане. Помня, че търсех Теодор с очи всеки път, когато за кратко се отдалечеше от мен и не висях на врата му. Помня как ме успокояваше Илона, как стисках ръката й, как ме окуражаваше да викам, колкото си искам, как внимателно обясняваше и на мен, и на Теди всяко нещо. Знаехме много добре какво ще се случи, как протича едно неусложнено раждане, бяхме насърчени да си изготвим план за раждане, да сме наясно какво искаме и какво не искаме. Да зададем всички въпроси, които ни тормозят, да преговорим всички неща, които са ни неясни. Да се чувстваме сигурни в това, което ще последва. Бях спокойна, защото знаех, че към мен ще се отнесат с уважение и грижа, че ще имам нужната подкрепа.

Много жени нямат този късмет. Хората като цяло смятат, че това е късмет. А то всъщност е просто едно раждане, по време на което бяха уважени препоръките на СЗО. Раждане, каквото би следвало да преживее всяка жена. За съжаление обаче в България нещата не стоят точно така. Ужасяващите истории, разказани от раждали жени, изстрадали кошмарни преживявания, са хиляди. А масовото разбиране е, че раждания, подобни на моето, са глезотия. Кампанията на Съвременна мрежа за родилна грижа цели да промени точно това - закостенелите, архаични разбирания и методи, за да може всяка жена, без значение от финансови възможности, образование, история и т.н да може да роди, обградена от грижи и уважение, да има положително преживяване без значение дали раждането й е естествено или секцио. Да не тръгва със страх към болницата, а с нетърпение. И понеже мен ме бива да говоря за емоционалните неща, но с фактите не съм никак добра, следва и официална информация от сайта на организацията:

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

zx780 3377463В продължение на два месеца на фейсбук страницата на организацията   ще бъдат публикувани визуални материали и текстове за популяризиране на препоръки на СЗО, които доказано подобряват както клиничния, така и емоционалния резултат от раждането. На страницата на Мрежа за съвременна родилна грижа в интернет пък ще бъдат публикувани пълните 56 препоръки на български език, както и връзка към аналитичния доклад на СЗО на английски език. 

artboard9-те препоръки, които са основен фокус на кампанията, акцентират върху физическите нужди на жената и начините, по които медицинските екипи биха могли да направят така, че раждането да бъде по-щастливо и положително. 

- Уважение към раждащата жена

- Емоционална подкрепа от придружител

- Ефективна комуникация от страна на медицинския екип

- Различни методи за правяне с болката

- Редовно и прецизно следене на родилния процес и документиране на хода му 

0OnURPaT

- Приемане на подходяща храна и течности от жената по време на раждането

- Движение и възможност за избор на позицията по време на раждането

- Акушерски модел на грижа - преди, по време и след раждането

- Предварителен план и информация, ако изникнат усложнения

Пресконференцията за началото на кампанията можете да видите тук - в нея членове на Мрежа за съвременна родилна грижа дават повече информация както за препоръките, така и за самата кампания. Можете да чуете любимите ми акушерки Илона и Йоана, адвоката по мединско право Мария Шаркова, психолога Доротея Панова, както и Мирослава Филипова от Асоциация на българските дули.

За финал оставям любимата ми снимка от раждане. Аз самата нямах нито фотограф (нищо, че Ивето каза, че с кеф ще снима още едно раждане), нито дула (нищо, че Йоана и Илона няколко пъти ме окуражиха да помисля в тази посока), но с удоволстие и лека завист гледам всички снимки, които Мира публикува във фейсбук. Иска ми се всяка жена да може да има също толкова щастливи и умилителни спомени за деня, в който е родила дете си, дори и без снимки. Дори и не в частни болници. Дори и не с любимите ми акушерки. Просто всяка жена, във всяка болница, на всяко раждане. 

RNILdCAMПрепоръчваме ви още: 

Роди се човек - история в снимки

Моето раждане в България

 

 

 

Автор: Яна Пеева

В неделя с Теодор имахме годишнина. 6 години. 1/4 от живота ми съм прекарала с него. Луда работа направо. Не сме от най-романтичните хора и нямахме пълна програма с просълзяващи дейности, даже торта не му направих, защото още дояждахме последната. Признах му обаче, че го обичам повече от печени картофи, което си е голяма работа, защото аз много обичам печени картофи! Освен това се уговорихме с мама да дойде да погледа Борис, за да излезем ние като големи хора НА МОЛ! Не че не посещаваме редовно мола, все пак ни е кварталният магазин, но обикновено един брой син виси върху единия от нас, а и бързаме да се приберем, да не би кучетата да ни изядат апартамента и да продънят ушите на съседите. Та в неделя, малко преди обяд мама пое Борис (който започна да се прозява в секундата, в която я видя, не знам какви магии прави тази жена!!!), а ние се отдадохме на романтика - направихме си кратка разходка с колата до Панчарево, където почти станахме на ледени висулки, а после се върнахме обратно вкъщи, покрещяхме си малко на тема комунизъм, както и на тема “тази половин краставица мога ли да я хвърля, или ти ще я хвърлиш след 4 дни, като я видиш, забравена в хладилника?”. Идилия, романтика, рози и еднорози! 

В крайна сметка успяхме да си спомним, че на този същия ден, преди 6 години, сме си запалили пламъчета в сърцата, изхвърлихме краставицата на раздора, целунахме синковеца по челото и мърморещи си под нос се отправихме към мола, за да вечеряме и да  гледаме след това Аквамен. Някъде по средата на пицата си с кренвирш, Теодор с лека въздишка ме погледна и попита дали наистина толкова държа на Аквамен и дали случайно не искам да отидем вместо това на хоръра за хора, които биват убивани в ексейп руум. Много държах и въобще нямах никакво желание да гледам никакви хоръри, за никакви хора, които умират, докато решават пъзели, затворени в стая. И понеже нито единият от двама ни не искаше да отстъпи, единодушно взехме решението да решим спора с “Олимпиада по избиране на филми”. Това гениално творение на Теодориния мозък представлява следното: 1-ви рунд - камък-ножица-хартия във формат 3 от 5; 2-ри рунд - познай числото, четно или нечетно, с помощ от random number generator на телефона; 3-ти рунд (ако се наложи) - пържолки. Представете си ни, моля, нас двамата, що годе добре облечени, седим по средата на "Виктория", заливаме се от смях и играем на камък-ножица-хартия. Не си ни представяйте как играем на пържолки - до там не стигнахме, аз победих в първите два етапа на Олимпиадата. След известен брой измрънквания, изстенвания и проплаквания, Теди все пак се съгласи, че съм спечелила честно и почтено и се отправихме към киното. Той ужасен от идеята, че ще трябва да гледа Аквамен, аз - леко пияна от чашата бяло вино, която изпих. За моето огромно съжаление и правопропорционално удоволствие на Теди - билети нямаше. Поставени пред перспективата да се приберем два часа по-рано и да развалим кефа на мама, която си умира да гледа Борис, решихме да се жертваме и да се разходим из мола. Теодор, сякаш озарен от гениална идея, ме хвана за ръка и ме поведе напред, като на всеки мой въпрос къде отиваме, се подхилкваше дяволито и ускоряваше крачка. Накрая, 4 минути по-късно, спряхме пред магазин за бельо и той тържествено застана пред него, ухили се до уши и каза:

- Хайде да ти купим гащи!

Сега, не си мислете, че купуването на гащи в нашето семейство е някакво събитие, което изисква специален случай и изпиване на по чаша вино преди това. Просто от известно време мрънкам, че с подреждането на апартамента и поредното разчистване на дрехи, които не ме правят щастлива (защото, нали, Мари Кондо така каза!), са изчезнали всичките ми гащи. Неподозирайки какво ме очаква, доволна влязох в магазина и се отправих към бельото, което ме прави щастлива. През това време Теодор направи своя обиколка, огледа всички модели, попита консултантката дали случайно има и женски боксерки с морков отпред (да, има) и в крайна сметка стигна до мен. 

Преди да продължа, една бележка, която Теодор настоя да добавя. За хората, които не го познават и по някаква случайност не са виждали нито една негова снимка в сайта - понастоящем той прилича на доста добре охранен пастор - с дълга коса, дълга брада и пронизващ син поглед. Хубаво си го представете. 

49787353 10211101297928453 3547453608503017472 n

Та, стоим си ние пред гащите - дантелени, сатенени, копринени, червени, тюркоазени, всякакви. Аз разглеждам и се чудя кои точно ще ме направят щастлива. Теодор ме поглежда с най-сериозния си поглед и казва на висок глас, така че да е сигурен, че и хората пред магазина ще го чуят:

- Тези гащи ИЗОБЩО не са библейски! Не смятам, че имат място в нашия правдив дом. 

Аз и консултантката се споглеждаме. Аз избухвам в смях и някак извинително вдигам рамене. Тя се чуди дали да се смее или да ме попита имам ли нужда от помощ. Теодор продължава да гледа осъдително миниатюрите парчета плат. 

- Искаш всички да горим в ада заради теб ли?

Червена като домат и почти неспособна да дишам от смях, го издърпах от магазина под потресения поглед на жената вътре. Същата сцена се повтори още два пъти в различни вариации. Нали не си мислите, че след първия път съм влязла доброволно в следващите магазини? Не! Бивах насилствено издърпвана за ръката вътре и стратегически поставяна пред възможно най-червените и дантелени гащи. 

В крайна сметка Теодор се смили над мен и в последния магазин, четвърти за този етаж (кой има нужда от толкова много магазини за бельо?!), ме остави да си избера порядъчни библейски гащи. Опита се все пак да направи още малко смях, но в секундата, в която посочи обекта на следващата си шега, жената го погледна с леденостуден поглед и изсъска: “О, тези са прекалено скъпи за вас!”, което го остави без думи почти до колата.

Както казах, никак не сме романтични. Но пък се смеем почти денонощно. 6 години смях, можете ли да си представите! Човек би си помислил, че ще имаме плочки на коремите, но уви - ядем прекалено много печени картофи. Ако имате някого до себе си, който успява да направи дори купуването на гащи незабравимо изживяване, не го пускайте. Знам, че звуча като клиширан лайфкоуч, но наистина - това са важните неща в живота. Да имаш кой да те накара да се смееш до сълзи. И да имаш с кого да си разделиш печените картофи.

50226145 294447511260594 197338719160631296 n 

Препоръчваме ви още: 

Ех, тези влъхви

Автор: Мария Пеева

Миналата пролет имах тежък период. Това е отделна история, в която не ми се иска да навлизам сега, свързано е с родителите ми. Може би ще събера сили да ви я разкажа друг път, но все още ми е болезнено. Споменавам я тук, защото съм убедена, че заради този стрес и притеснение започнах да качвам килограми. Не че и преди това не бях пухкава, както моите момчета мило ме определят. Но през март установих, че всяко качване на кантара показва все повече и повече килца. А най-неприятното беше, че диетата ми беше същата като преди - сутрин кафе и някой плод, обяд и вечеря домашно сготвена храна в нормални порции и филийка хляб, веднъж на ден нещо сладко или шоколад, вечер чаша вино или бира. Така се храня откакто се помня, а сега изведнъж започнах да качвам. С този темп само след година щях да съм поне десет килограма отгоре. Ужасих се и си записах час при ендокринолог.

Слава богу, изследванията не показаха нищо притеснително, но когато погледнах диагнозата, много ми докривя. Обезитет 1 степен. С други думи - затлъстяване. Докторът - симпатичен (и много строен) млад човек ме погледна и доста сериозно ми каза:

- Госпожо, вие сте съвсем здрава, но трябва да вземете мерки за килограмите си, защото след някоя година затлъстяването вероятно ще доведе до всякакви други проблеми, може да имате проблеми със ставите, със сърцето, диабет и май е по-добре да не продължавам…

Можете да си представите с каква физиономия се прибрах у дома. Обясних на мъжа ми, че е женен за официално затлъстяла жена и се наревах на приятелките. След като ми омръзна да се оплаквам, най-после успях да се взема в ръце, седнах и изчетох това-онова за диетите и си направих план.

Всичко, което следва, разказва само моя собствен опит и преживявания. Умолявам ви да не го приемате като съвет за отслабване, защото не съм нито диетолог, нито инструктор, нито психолог, нито лекар. Аз съм просто една жена на 45 години, която свали 15 килограма без прекомерни усилия. И не на последно място - не ги качи отново.

И така - ето каква диета в три етапа си съставих:

Две седмици - строга безвъглехидратна

Шест месеца - нисковъглехидратна

Доживот - с известни ограничения

Надолу ще ви разкажа по-подробно за всеки от трите етапа:

1. Първите две седмици изключих от менюто си абсолютно всичко въглехидратно - не само захар, но и ориз, картофи, плодове, дори бобови. Но да не си помислите, че съм гладувала. Всички диетолози пишат с огромни букви в книгите и сайтовете си, че за да отслабнеш, трябва да се храниш, иначе организмът задържа резерви и човек хем е дебел, хем е гладен. Тази перспектива никак не ми допадна, затова старателно си изготвих режим с пет хранения на ден. Всъщност дори започнах да ям повече отпреди. А може би не ви се вярва, но след първата седмица напълно изгубих желанието си да ям сладко, което направи по-нататъшния процес безкрайно по-лесен.

С какво се хранех тези първи и най-строги две седмици?

За закуска яйца и/или сирене и някакъв зеленчук - обикновено суров.

Към 11 часа и следобед - ядки.

Обяд и вечеря - огромна салата с маслини и зехтин и месо/риба.

В този период не консумирах никакъв алкохол. Кантарът изведнъж ме заобича и започна всеки ден да сваля килограм надолу. Осъзнавах обаче, че има голям риск бързо да ги върна, ако не съм много старателна и постоянна. Не съм усещала слабост или липса на енергия, дори напротив. Пиех много вода - поне 2,5 литра на ден. Пиех и доста кафе, но това е, защото го обичам. Добавки не съм взимала в никой период от диетата.

2. След първите две седмици започна вторият етап на диетата ми - 6-те нисковъглехидратни месеци. Мисля, че бих могла да издържа и повече, но бях решила да не подлагам организма на прекомерен стрес и след две напълно безвъглехидратни седмици върнах плодовете в диетата. Започнах всеки ден да ям по един плод - примерно една ябълка или купичка сезонни плодове. Стараех се да не ги смесвам като вид и да не са повече от 200 грама. Започнах да хапвам и бобови храни, но все още наблягах на месото и рибата. Картофи и ориз не съм яла изобщо в този период. Брашното и захарта също си останаха табу. От време на време, но не всяка вечер си позволявам чаша вино или една бира. Продължих да пия и много вода. Кантарът също продължи да върви надолу, не толкова интензивно и не равномерно, а сякаш на скокове. Нямам обяснение затова, но предполагам, че ако се заровя, ще намеря някъде.

3. До септември вече бях свалила 15 кг. Някъде през ноември приключих и с този етап и започнах да се храня така, както мисля да продължа и занапред. Не ям сладко - освен на рожден ден или на празник, но не повече от два пъти месечно. Веднъж седмично ям картофи, веднъж седмично ориз и веднъж седмично - бобови. През останалите четири дни съм на салати, месо и риба, млечни и яйца. Пия много, много вода - поне два литра на ден. Всеки ден ям някакви ядки и плодове. Пия чаша вино или бира не всеки ден. Пия и кафе, моята любима дрога. Добре че не ми пречи на диетата, иначе може би щях да се откажа от нея. Кантарът мърда леко нагоре и надолу в зависимост от часа на деня, но вече не свалям килограми. Не съм слаба и най-вероятно никога няма да бъда, но обезитетът отдавна е забравен. 

Относно спорта и движението. През пролетта и лятото беше лесно, защото правехме дълги разходки с кучетата, бебето, децата. През студения сезон не прекарвам много време навън, затова започнах да правя упражнения у дома - нищо сложно и натоварващо, но ми се отразява добре. Може би най-после ще тръгна и на някакъв организиран спорт, за което отдавна се каня.

За конкретни рецепти - в интернет и в социалните мрежи намерих купища интересни и вкусни рецепти. Когато човек готви за семейство, а не само за себе си, трябва да се съобразява и с техните предпочитания, което определено прави спазването на диетата малко по-трудно. Но не е невъзможно. Ето, справих се.

Преди и сега

Признавам, че малко се гордея с това. :) 

Накрая ще си позволя един съвет - ако някога решите да правите диети, потърсете диетолог. Това е далеч по-лесен вариант. Аз не го направих, но през цялото време се консултирах с приятели лекари и с хора, които се занимават професионално със спорт. Техните съвети ми бяха безценни.

В крайна сметка благодарна съм, че минах през това преживяване. Научих се да се храня по-здравословно и да обръщам повече внимание на сигналите на тялото си. Освен това сега определено имам повече енергия отпреди. Не съм перфектна, нито слаба, но пък се чувствам добре.

Е, имаше и един страничен ефект - наложи се да си сменя гардероба. Но познайте дали се оплаквам от това. :)

Две статии, които са ми били полезни и които съм споделила в сайта: 

Кога и как да пиете вода 

14 трика как да спазваш диетата си

Автор: Яна Пеева

Не знам какви илюзии успявам да създам за себе си в онлайн пространството, но всъщност на живо съм едно доста често сърдито същество, което не обича кой знае колко да си говори с непознати хора и като цяло се държи като темерут. С годините (вече 24!) успях да си събера едно кръгче от приятели, които стоически ме понасят, обичат и ценят такава, каквато съм. Или поне успешно се абстрахират от неприятните ми особености. Има един ден в годината обаче, който изкарва наяве всичките ми ужасни страни - ставам изнервена, докачлива, мрънкам постоянно и за всичко, чисто и просто непоносима съм. Този ден, естествено, е рожденият ми ден. И понеже все пак не съм отвратителен човек, всяка година всячески избягвам контакт с любимите ми хора на точно този ден. Иначе казано - не го празнувам. Виждам се с мама, духвам свещичките върху тортата, която тя ми прави, прекарваме малко време заедно и това е. Тази година обаче бях решила да си подаря един специален ден. Секнах в зародиш всякакви нелепи идеи за празнични вечери и партита (за ужас на Теодор, който живее за празнични вечери, партита и подаръци) и си самоорганизирах тържествена програма. Първоначалната идея беше някак да подредя в този един ден всички онези неща, които Теодор не обича да прави и за които аз си умирам - разходка в ИКЕА, разходка в центъра, ядене на сладолед и разходка, спускане с шейни, бавно и мързеливо пиене на кафе, излежаване, готвене на вечеря заедно, миене на зъби ЗАЕДНО пред огледалото на забавен каданс, докато за фон звучи Your song на Елтън Джон. Схващате - гледала съм прекалено много романтични комедии в пубертета и най-накрая ми се е отворила възможност да ги преживея и аз. Да, ама не. Теди, понеже ми е умник, е цяла седмица по интервюта за работа, и с леко облекчение установи, че няма да може да участва в пълния набор активности, които ни бях замислила.

Вместо романтичния ни ден се получи друго, не по-малко хубаво. Мама дойде да гледа Борис, а аз отидох да си направя татуировка, докато Теди е на интервю. После отидох в любимата ми Цукерня Савенко, където Ани ме изненада с неочакван подарък - магнитче с нашата сватбена торта! След порядъчно количество капучино, макова торта с лимон (обещавам ви, това е най-вкусната, която можете да си купите) и четене на книга САМА, Теодор се появи и все пак получих бленуваната разходка в центъра - 600 метра до Скаптобара, където влязох с думите “Най-накрая имам рожден ден!” и получих безплатния бургер, за който мечтая от години! Освен това на Раковска ни спря една ужасно симпатична жена с думите “А! Вие сте синът на Мама Нинджа! А вие сте снаха й! И освен това имате рожден ден!”. Прекрасна жено, благодаря ви за милите думи и извинете, че не реагирахме по-адекватно! 

49797533 602893810123928 5977510838603350016 n

Вкъщи ни чакаше мама със закачени по лампите балони, “сандвичи за рожден ден” (с изрязани във формата на сърчица саламчета и кашкавалчета) и най-вкусната торта, която не можете да си купите. Взехме въпросните провизии и се отправихме към Пееви, за да духна свещичките и да ги почерпим с торта по случай съществуването ми. 

Прочетохте първия параграф, нали? Ако си мислите, че преувеличавам и само си въобразявам, че съм толкова непоносима, ей сега веднага ще ви оборя. Прекрасната ми майчица, жената, която ми е дала живот и ме обича повече от всеки друг човек на света, най-добрата ми приятелка, на която винаги казвам всичко веднага след като го кажа на Теодор ми подари ето това: 

49899310 239011580364905 3600768106995122176 n

По-ужасното е, че след като я видя, Теди дълбокомислено кимна с глава и каза “Ето, най-накрая имаш шанс да се оправиш…”, Мими пък избухна в смях. Не знам дали се смееше, защото е съгласна, защото е АДСКИ смешно или пък защото тепърва предстоеше да получа подаръка си от тях. Обяснението, което получих за него беше, че Иван го е избирал и е нещо мноооого специално точно за мен и трябва да изчакаме той да ми го подари. Можете ли да си представите как изкарах следващия половин час, докато се прибере Иван? Само дето не тръгнах да обикалям къщата в търсене на въпросния подарък. Знаете ли какво получих? 

Не случи на семейство, Яна

49896022 287227005323037 8760608964481122304 n

Индустриална горелка! За да правя крем брюле! 

След обсъдихме, че никой никога не е получавал такива подаръци на рождения си ден, Мими ме попита Теди какво ми е подарил. Ами, как какво - тиган! 

Истината е, че това ми беше най-хубавият рожден ден досега. Първият ми с Борис. Който прекара по-голямата част от вечерта в опити да седне върху котката и да изяде кабела на лаптопа на баба си. Но пък беше облечен като малък лорд и постоянно раздаваше големи мокри целувки.

49897155 2745069582385912 4645042946356281344 n

А на вас, мили непознати и познати нинджи, ви благодаря за хубавите думи, с които ме заливахте цял ден. Дано всички пожелания ви се връщат поне стократно!

Препоръчваме ви още:

Писмо до свекърва ми

Искам си розовата сапунерка

Захарче, сготви ми пак!

 

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам