Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Мая Цанева

Когато се срещнахме, нямахме идея да ставаме двойка. После станахме „ние“. Казахме си „обичам те“, но както се оказа, не бяхме двама, а трима – заедно с автоимунната болест на Бехтерев или анкилозиращ спондилит. Никой не ни предупреди – диагнозата дойде няколко години по-късно, след като вече живеехме заедно и правихме планове за бъдещето.

Един ден, след поредните прегледи и случайна забележка съпругът ми да провери още нещо, лекарят отсече: „Това е болест на Бехтерев“. Спокойно, от това не се умира, но животът е по-малко подвижен и по-неспокоен. Засяга ставите, и ако видите възрастен, а и по-млад човек, изгърбен като ченгелче, вероятно той страда от същото заболяване.

Когато тогава приятелят ми, а сега съпруг, се прибра вкъщи и ми каза диагнозата, аз нямах думи нито да го утеша, нито да го насърча, че всичко ще е наред. Нещата отдавна не бяха наред. Той изпитваше силни болки при движение, спеше лошо, понякога едва влизаше в колата. Знаехме, че нещо не е наред, но не и какво. Доктор Гугъл влоши нещата, защото там пише, че болестта се наследява от майка на син. Нямаше категорични данни дали и потенциалното ни дете щеше да има същия бъгав ензим, който да скапе тазобедрените му стави. Двамата мълчахме. Отидох в другата стая и затворих вратата. Обадих се на най-добрата си приятелка и през сълзи ѝ разказах какво се случва. Тя ми каза: „Колкото по-дълго останеш с един мъж, толкова повече той ще има нужда от теб. Изборът е твой.“

Разказът на една дъщеря

5b74e738223d177a4030153c35f64896 XL

След малко той дойде при мен. Погледна ме. „Ако искаш, тръгни си. Ще те разбера.“ Аз му отговорих тихо: „Ще остана.“

Останах не само защото бях решила, че това е моят човек, защото ме приема такава, каквато съм, а защото не можех да го оставя да си отиде в болка, само защото е болен. Той беше жив, аз - също, и бяхме „ние“.

Когато разбрахме, че ние, тримата, ще сме неразделни, се научихме да живеем в примирие. Беше тежко. Имаше нощи, в които той буквално крещеше от болка или спеше на креслото в хола, със слушалки на главата, потънал в мъгла от любимата си музика и обезболяващи.

Имаше дни, в които правехме купони с танци, и той беше в центъра на дансинга. Качихме се на Черни връх, на връх Тодорка, пренасяхме мебели, нищо необичайно, в която и да е двойка.

Крещяхме си и стискахме зъби. „Ще ти мине“ излезе от речника ми. Нямаше да му мине, а щеше да отмине, но да се завърне. Имаше моменти, в които ми се искаше да плача заради него или да му викам, защото не беше до мен за нещо важно, защото изпадаше в паника, страх, безпомощност. Не знаех как се обича мъж, който го боли, и нямаше кой да ме научи.

Научих се да стискам зъби, когато ми се иска до мен да стои здрав и прав мъж, който може да ми даде тигана от най-ниския рафт в кухнята например. Разбрах колко е важно да знаеш кога да викнеш или да приласкаеш някого, който го боли, или е пропаднал в мрака на тежки мисли. Умея да се намесвам деликатно, но категорично, когато има нужда от физическа подкрепа. Уважавам личното му пространство, когато има нужда да го боли сам. Не се научих да не питам „Боли ли те?“, но на мен ми се иска да ме излъже. Разпознавам гнева към болката, независимо, че крещи по мен. Прощавам на него и проклинам болестта наум.

Моята болка, моят лек

fb2f4dce862da1bee62f9456b87d8a12 XL

Рядко някой пита човека до болния: „Как си?“. Предполага се, че ти си здрав, силен и спокоен. Предполага се, че ще се справиш, както винаги досега. Единственият, който може да те разбере или да те отхвърли, е същият този, който го боли. Той може да разпознае страданието в твърдия ти поглед, в свитите ти в юмрук ръце, в сухите устни или в нетърпението на крачката два метра преди теб. Важно е да види, че и ти носиш болката му и тя не е по-лека. И да те обича, независимо че двамата ще влизате в най-дълбокото на болката, след това ще я забравяте за ден, месец, година. А после отново ще ви е трудно.

Когато се замислихме за деца, отидохме на консултация при генетик. Лекарят погледна изследванията, после моята по-къса ръка по рождение и каза: „Няма гаранция, че детето ви няма да развие автоимунно заболяване. Няма тест, който да го установи. Вероятността е малка, но не мога да ви отговоря нито с „да“, нито с „не“.

Не знам дали преди или след диагнозата мъжът ми е решил, че иска да се ожени за мен. Нито кога е видял в мен майката на детето си. Предложи ми няколко години по-късно. Аз казах „да“ и за двете, независимо, че не знаехме и не знаем нито дали когато остареем той ще бъде обездвижен, или дали детето ни ще преживее същите мъчителни дни и нощи с болки в ставите. Аз бях направила своя избор да останем ние тримата, с болестта, и каквото друго дойде.

Днес сме женени с дете, което знае, че татко му е болен, но силен. Както ми каза един познат наскоро, работата на един баща не започва и не свършва с това да играе футбол със сина си, а да му дава пример как да живее. Тримата спечелихме първата голяма битка с болестта – съпругът ми смени едната става и си върна ведрия нрав и силата да иска повече от живота. Вече вярва, че можем повече.

Продължаваме да виждаме сянката на болестта, когато се движи, понякога нощем, когато го боли другият крак, но това вече не ни потапя. "Ще сменим резервните части“, както казва той, и ще живеем. А тя, болестта, ще се свие в ъгъла и котката ще ѝ съска: „Стой далеч! Махай се!“.


Препоръчваме ви още:

Мъжът преди мен

Когато Бог е влязъл първи у дома

"Иска ми се да правя отново простичките неща."

 

Заплатите, малките групи, по-големият брой възпитатели – с всичко това западно-европейските детски градини ни превъзхождат. Елена Сай, журналист и блогър, споделя впечатленията си от организацията на работа, с която имала възможност да се запознае по време на тримесечния си стаж в една немска градина.

Да поиграя, да помогна на децата да се облекат и съблекат, да им асистирам в тоалетната, да сервирам храната, да дохранвам, ако детето не се справя само, да подготвя креватчетата за следобедния сън – всичко това правих наравно с другите възпитатели. Три неща обаче ми харесаха най-много. Тях бих използвала и в собствената си детска градина.

Morgenkreis или Сутрешен кръг

Това е нещо като детска оперативка, с която започва всяка сутрин в немската градина – в тази, в която работих, и в останалите, които посещаваха децата на познатите и приятелите ми. Децата и възпитателите сядат в кръг, изпяват си песен за добро утро, в някои религиозни детски градини четат молитва. След това коментират каква дата е, кой месец, коя година, ден от седмицата, годишно време. Възпитателите разказват на децата какво ще правят през деня или ги питат с какво биха искали да се занимават.

Този сутрешен кръг е отлична възможност да обсъдят нещо, да съобщят за предстоящ рожден ден, да коментират новите играчки в групата, да разрешат конфликт между децата. В градината, където премина практиката ми, концепцията на групата беше съсредоточена около развитието на речта. Веднъж седмично възпитателят подхващаше определена тема, която обсъждаше с децата – Какво е приятелството? Как можем да бъдем добри приятели? Какво е безопасност? Защо някои от нас се молят преди хранене?

5-6-годишните хлапета разсъждаваха невероятно интересно. Едно момиченце беше донесло снимка на баща си, с когото вече не живеят заедно, но за когото тъгува. Помоли да разкаже за него на сутрешния кръг. След това децата спонтанно започнаха да обсъждат разводите.

Формата, в която протичат тези разговори, предразполага към откритост и откровеност. Всички са в кръг, на едно ниво на очите, не се изисква специален декор или подготовка, могат дори да седят на земята. Освен това не отнема кой знае колко време. Това е първото, което бих въвела като традиция в моята детска градина.

На 4 месеца на ясла, на 3 години на училище

b80ea3ea38e44cb9b41c65c79ffde000 XL

Връзката на детските градини с домовете за стари хора

Много детски градини в Германия си сътрудничат с домове за стари хора и непрекъснато водят децата на гости там. Обикновено малките подаряват сувенири, които са изработили сами (в градините се правят в промишлени количества), устройват си мастър класове с възрастните, изнасят концерти, пеят песни, а бабите и дядовците им четат книжки.

В нашата детска градина децата ходеха да поздравяват старците за рождените им дни. По време на сутрешния кръг репетираха специалната песничка, после вземахме китарата, купувахме по пътя букет и в 11 часа пристигахме на място. Там децата пееха и подаряваха букета на рожденика. Бабите и дядовците им ръкопляскаха, бършейки сълзите си, черпеха ги с бонбони, а после се връщахме в градината.

Когато ходех на такива срещи на мен самата ми струваше огромно усилие да не се разплача. Мисля, че от подобна връзка печелят всички. Това, което получават пенсионерите от тези посещения, няма смисъл да се коментира. Но децата, които си нямат баба и дядо, имат възможност да общуват с възрастното поколение.

На детска градина в Швеция

51b8ab8a165aa1fb5a57daf7b2513248 XL

Никакво насилие в храненето

Кажете ми честно – кой от вас има неприятни спомени, свързани с храненето в детската градина? От менюто, от храненето по принуда?

Има и щастливи истории, в които детето е с добър апетит или в кухнята на градината готвят много вкусно, или възпитателите са много внимателни и грижовни. Но има и истории, в които децата са насилвани да се хранят „докато чинията се опразни“ и, за съжаление, не са толкова редки.

В Германия не принуждават децата да ядат, само ги молят да опитат. Но ако детето е изяло една лъжичка и не му е харесало, го оставят на мира. Не го хранят насила, не го оставят само на масата, по никакъв начин не го травмират. Още когато са на година, в яслите, децата се учат да се отнасят с уважение към храната и да я ценят. Ако си играеш с хляба, може да бъдеш преместен сам на маса. За разхищение на храна, ти се карат много строго.

От тригодишни децата сами си сипват обяда и определят количеството на порцията си. Възпитателите им напомнят, че е по-добре да си сипеш на два пъти по малко, отколкото да препълниш чинията си и да остане храна, която трябва да се изхвърли. Подходът към храната е принципно различен. Тя не се появява като по чудо в чинията. Тя не е наказание, не е задължение, а благо, което трябва да се цени.

Има едно важно НО. В Германия е позволено децата да си носят домашна храна. Най-често в градините се предлагат само обяд и следобедна закуска (предимно плодове). Децата си носят храна в кутия. Ако обядът не им хареса, могат да си вземат кутията от раничката и да хапнат това, което мама им е приготвила сутринта.

Все пак без домашна храна „за всеки случай“ такава свобода на храненето трудно ще се получи. Когато писах за храната в немските градини в блога си, мненията се разделиха на две. Някои родители заявиха, че възможността да си носиш храна от вкъщи е спасение, когато детето е на целодневна градина и не харесва готвената там храна. Другите бяха сигурни, че подобна система няма да им допадне. Какво означава детето да си сипва само и колкото иска. Ами ако иска само две лъжици макарони например? Не, по-добре е лелката да им сипе храната, която им се полага, а каквото остане – да се изхвърли. При всички случаи домашната храна изисква спазването на санитарни изисквания, повече бюрокрация, затова този вариант е по-труден за реализиране. 
И все пак, струва си да опитаме да въведем някои от споменатите идеи.

Снимка: kita.de

Препоръчваме ви още:

От двете страни на барикадата

Родителските кооперативи

Лесна адаптация в яслата - мисията е възможна

 

Вярвам, че човешките истории имат нужда да бъдат разказвани, дори когато стягат гърлото, докато ги разказваш. Нашата история е точно такава и единствената ни молба е да я разкажете и вие!

Великден мина... но остави своето послание към хората – да бъдат по-човечни, не само един ден в годината, не само към най-близките си, а към всички, всеки ден!

Днес ви пиша именно с тази молба – да проявите човечност, защото имаме огромна нужда от нея. Не утре, не другата седмица, а сега!

59342903 2132235176873165 231052623296331776 n

Едно туптящо добро сърце, на едно слънчево дете, има нужда от малко човечност. Това слънчево дете е Мими. Тя е слънчева принцеса, не само защото е родена със Синдром на Даун и наричат тези деца „слънчеви“, а защото усмивката ѝ грее като истинско слънце и топли всеки, който я е видял. Тя не секна дори след петия ѝ рожден ден, когато чухме тежката присъда - остра лимфобластна Б-клетъчна левкемия.

Надеждата ни крепеше, защото шансовете тогава бяха добри. Мими бързо влезе в ремисия и решихме да я лекуваме в България. Проведохме няколко курса химиотерапия, лумбална пункция и миелограма. Вярвахме, че правим всичко възможно и че Мими ще се оправи. Но...

59533641 312496612764536 6370861385433219072 n

Преди десетина дни научихме това, което никой родител не иска да чуе втори път – ракът се беше завърнал. Започнахме веднага да търсим решение. Пуснахме запитвания до различни клиники в чужбина. Във Вюрцбург, Германия, се съгласиха да проведат лечението на Мими.

Естествено сумите, които ни съобщиха, смразиха родителските ни сърца... Нужни са СПЕШНО 120 000 € за провеждане на химиотерапия, която трябва да вкара Мими в ремисия, и веднага след това 190 000 €, общо 310 000 €.

В момента Мими е в ИСУЛ с диагноза 82% бластни клетки. Сега е на оводняване, ще започне и урбазон, след което следва тежка химия. Въпреки това тя продължава да се усмихва! Искаме да върнем живота на „слънцето“ и ви молим да разкажете нашата история, за да може повече хора да помогнат. Дори с малко, но всяка протегната ръка е шанс за Мими да продължава да грее в живота ни.

Историята на Мими е една истинска човешка история за слънцето и добрината, която можем да донапишем заедно. Вярваме, че тя ще има щастлив край! И ви благодарим за помощта!

59334802 454385645386328 2876486662106382336 n

Дарителска сметка:

BG34RZBB91551007617418

Bic:RZBBBGSF

Райфайзен банк

София

Мария Иванова Иванова

Pay pal: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

В помощ на СЛЪНЧО МИМИ

Можете да се включите и в благотворителния базар в подкрепа на Мими.


Препоръчваме ви още:

Можем да спасим Алекс

"Казаха ми да го оставя... "

Никола - един запален рокаджия с ДЦП

Автор: Йоана Боянова

Живея в китен столичен квартал откакто се помня, реално и отпреди това. Кварталът е един от най-старите в града, пълен с живот, зеленина, стари дървета. И с красотата приключвам дотук, просто защото и днес всичко е същото, както когато аз бях дете - морално остаряло - и ако човек може да се спаси от кривите тротоари като ходи на пътното платно, то от старите площадки няма как.

59211525 832564860435145 4281063352991481856 n 1В този огромен квартал, пълен с живот, имаме цифром и словом ДВЕ реновирани и годни за употреба площадки и десетки такива занемарени и във вид от минимум 1985 година. Сега си представете една майка, която трябва да направи избор, дали да отиде на новата и безопасна площадка и да се бута с още 50 деца и минимум 50 родители, или да заведе детето си на тиха и спокойна такава, но да е на тръни от хилядите опасности. Има десетки площадки в квартала в същия вид отпреди 30 години, когато аз самата съм била дете. Знам, че е тенденция да искаме да е като едно време, но моля не го приемайте буквално. Вероятно биха били полезни, ако някога се снима предаване Сървайвър за деца и майки, и искате да има готов терен за това.

59265529 2382479228450434 3553484133428625408 n59404259 522026155232420 1924736409122373632 nСмятате ли, г-н кмете на район Красно село, че стърчащи болтове, бетонни дупки и откъртени ламарини е най-подходящият начин да подготвим децата за реалността.
Друг феномен, с който челно се сблъскахме, е едно съоръжение, което е потенциално опасно за децата, но видиш ли било с особен статут.

plosht1

59429339 664612047313068 1920739083059986432 n

Наречете ме глупава, но статут рани не лекува. Не смятате ли, г-н кмете, че заслужаваме малко повече, поне достойно да отглеждаме децата си, ако не друго, а не в руини. За мръсотията нищо няма да кажа, тя зависи от нас.

59039537 2591843344177635 3758090989521076224 n

59526230 415219759271301 262707296772030464 n

Искам също да попитам кмета на гр. София, сериозно ли сте съгласна да се дават 10 000, че и отгоре, лева за пейка и да се твърди, че в момента няма средства за нови детски площадки. Знам, че това не е проблем само в нашата община, само в нашия град.

59635524 801905220194521 6874575983131754496 n

С цялото си уважение и търпение подавам сигнали от години. Пребоядисването на съществуващите опасни съоръжения беше единственото, което постигнах, благодарим и за това на г-н кмета. Сега пак е опасно, но поне ни е цветно.

59740288 2358052627641229 2741605907119996928 n


Препоръчваме ви още:

Кой носи отговорност за детските площадки?

Войната на таралежите

Детето на държавата

Ако с характера може да се направи нещо, срещу наследствеността си безсилен. Макар че, в интерес на истината, почти всичко може да бъде коригирано. Какво предаваме на децата си с гените?

1. Фобиите

Спомените наистина могат да се предават от поколение на поколение, но не във формата, в която сме свикнали. Това е доказано с изследване, в което мишки са били обучавани да избягват всеки аромат, близък до аромата на вишните. В резултат техните "деца и внуци" също били чувствителни към мириса на вишна и го избягвали, дори да нямат реална причина да се страхуват от него. Какви страшни последствия може да има от аромата на вишна?! Експериментът обаче показва, че травмиращият опит може да влияе на ДНК и на поведението на следващите поколения. Учените смятат, че резултатите от това изследване са важни за изучаване на фобиите и посттравматичните състояния. В този смисъл страхът на детето от зъболекаря може би не е толкова ирационален, колкото ни се струва.

2. Екстраверсията

Някои черти на характера се придобиват с порастването, а други вече са в нашата ДНК. Гените WSCD2 и PCDH15 са свързани с екстраверсията (комуникативността, ориентираността към околните). Напълно е възможно, ако децата ни са комуникативни, а ние самите не сме, да са наследили тази способност от някоя баба или дядо. Освен това, според учените, съществува генетична корелация между екстраверсията и СДВГ (синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност).

3. Оптимизмът

Някои хора мислят, че способността да виждаш положителното във всяка ситуация се определя от средата на живот. Но по време на изследване е установено, че хората с особено устройство на гена 5-HTTLPR демонстрират положителни реакции като усмивка и смях по-често. Резултатите се потвърждават независимо от възрастта, пола, етническата принадлежност и симптомите на депресия.

Помагаме или пречим?

80e2e28c9b3a947d8453df1ab29ef563 XL

4. Устойчивостта на стрес

Едни от нас са по-податливи на стрес и това може да е наследство от родителите им. Експерти твърдят, че ако майката е била под стрес по време на бременността си, детето може да е по-податливо на него. Освен това, ако родителите са били подложени на стрес далеч преди да се появи детето им, рискът да се унаследи съществува, защото хроничният стрес уврежда хромозомите. Все пак измененията на ДНК, свързани със стреса, могат да бъдат в някаква степен коригирани с терапия.

5. Податливостта на вредни навици

Появата на зависимост е свързана с гените в 40-60 % от случаите. Неотдавна е проучена връзката между зависимостта и генът D2. Оказва се, че хората, чиито рецептори на този ген не работят, са по-възприемчиви към приема на лекарства, създаващи зависимост.

6. Способността за пълноценен сън

Някои хора могат да спят по-малко от 5 часа в денонощие и при това да се чувстват добре и в кондиция. В този случай става дума за генa Тачър, кръстен на легендарната Желязна лейди. Тя е била в състояние да се наспи само след 4 часа сън и да се чувства прекрасно. Хората с такъв вариант на гена не само по-малко спят, но и по-ефективно упражняват умствен труд, дори да не са спали 38 часа поред. Тази супер сила се е проявява не само при Тачър, Томас Едисон също е спял по-малко от 5 часа на денонощие и въпреки това е направил гениални открития.

Смуче си палеца, гризе си ноктите

b992702fdd06de305b2e1db804f81c06 XL

7. Музикалните способности

Гените имат по-голяма роля от практиката, когато става дума за музикален талант, особено в разпознаването на тоновете и ритъма. Изследване на близнаци, сравнява способностите на хора, които обичат музиката и пеенето. Оказва се, че тези, които са се занимавали с музика много по-малко показват по-добри резултати, от други, които репетират усърдно. Един от близнаците репетира 20 хиляди пъти повече от брат си, но това не го прави по-талантлив от него. Учените обясняват това с факта, че някои аспекти на музикалния талант са заложени в гените.

8. Склонността към пестене

Според експертите, когато става дума за пари, действията ни се водят от природни фактори в 30 % от случаите. Оказва се, че някои хора генетично са предразположени към спестяване, независимо от размера на доходите, пола и образованието им. Освен това "генетично стиснатите" (дори може би малко алчни) хора по-рядко имат вредни навици, по-рядко са податливи на пушене или затлъстяване. Обяснението е, че благодарение на своята ДНК са по-последователни в поведението си и притежават по-голямо самообладание.

Всъщност ние получаваме от предците си много повече, отколкото си мислим.

Източник: wday


Препоръчваме ви още:

Да познаваш корените си повишава самооценката

Детето ми няма самочувствие

Те са толкова различни

Автор: Весела Георгиева

Последните ми спомени за подобно железарско-ковашко упражнение датират някъде около 7 000 г. пр. н. е. Вече сама започвам да вярвам в теорията, че мъжът ми е успял да остави малко генетичен материал, замразен в хладилника, който аз съм използвала за изкуствено осеменяване в домашни условия. И без това имам доста бели петна напоследък, а и друг начин за сдобиването ни с три (а в много скоро време и четири) звяра, просто няма!

Денят започва рано. Между 6:15 и 7:30 – зависи колко баща им успее да се успи за работа. И най-здравият сън не може да устои пред размърдването на възрастно тяло. Бебето е будно, ококорено и пълно с енергия. Слизаме долу, където средният също е буден. Чисто гол, наспан, ухилен и изпикал се току-що на ламината през мрежата на кошарата. Бършем пико, дупе, обличаме дрехите за градина, като междувременно жонглираме с бебето от ръце на ръце.

Батко им се събужда за училище със скоростта на летящо спукано на две топче за пинг понг. Дори скачането на средния по гърба му не повлиява особено на скоростта, само на сутрешното домашно озвучаване – вече ни чуват и в Харманли.

Къщата ухае на прясно кафе. Към 13:30 може и да го опитам.

Баща им тръгва за работа. Оставам с тримата звяра и баба им. Батко им все не знае къде са му парите за училище, долните гащи и късметлийската химикалка, с която обикновено си чопли акнето. Средният седи по турски на килима в хола и тренира оригами с чорапите си. Бебето пищи за удоволствие и изхвърля дюшека от кошарата. Изритвам батко им през вратата да тръгва на училище. Изчоплям средния от килима, сменям му чорапите и го завличам до колата да ходим на градина (пътьом „завивам“ бебето с дюшека през глава, да си има занимание, докато се върна).

На задните седалки в колата ми почвата е благодатна – поникнали са тополи. Средният закусва с тях, докато пътуваме към градината, и плюе това, което не му харесва. Пред градината 15 минути играем на криеница – той скрит в храстчето зад шофьорската седалка, а аз с мачетето внимателно го измъквам, стараейки се да запазя физическата му цялост. По пътя до групата поздравяваме мравките, чучулигите, бухалите и избягалия от зоопарка индийски слон. Проверява съдържанието на чуждите шкафчета, изхвърля 49 пъти обувките си, прегръща плюшените котета, кучета, зайчета, елени и динозаври, и 45 минути по-късно благополучно се разделяме. Взаимно щастливи.

Някой Божи ден...

2decf24e5eeb84ac85b23c4377295614 XL

Оставаме сами с баба и бебето. Кратки схватки и приготовления – дупета, памперси, дрешки. Всичко е минало успешно, ако е успял да изяде само част от дистанционното на телевизора и не ми е издрал очите. Зарязвам го в кошарата под зоркия поглед на баба му и се качвам на втория етаж да свърша малко работа. 98 секунди по-късно през канализационната мрежа започва да се носи неподражаема миризма на прясно омазано бебешко дупе. Дупета, памперси, дрешки. В зависимост от щетата – баня, борба, пот и сополи на килограм. Всичко е точно. Бебето вече е гладно. Разбира се, аз отглеждам отлично здрави деца с перфектен метаболизъм! Щом шишето е изпразнено, нещо друго отново е пълно. И така, докато клепачите не натежат – моите ли, неговите ли, няма значение. Важното е, че бебето спи! Ебаси кефа!

През това време – пазар, метла, пералня. Прецеждам внимателно сутрешното си кафе и погребвам четирите удавени в него мухи. Вкусът му си остава неподражаем. Докато не звънне телефонът – батко им си е забравил горнището, долнището, тетрадката, тефтера, раницата и акъла в съседното село. Извършвам доставки всякакви.

Бебето отново е будно. Памперсът му е за смяна, гладен е. В кафето имам удавени нови три буболечки.
Става време да прибирам средния от градина. Операцията е същата като на отиване, но в обратен ред. Проверява съдържанието на чуждите шкафчета, мята 49 пъти обувките си, прегръща плюшените котета, кучета, зайчета, елени и динозаври, казва довиждане на мравките, чучулигите и бухалите. Трима чичковци от зоопарка се опитват да укротят избягалия индийски слон, а нашият се хвърля насреща им, добрал се до мачетето ми. След 45 минути се прибираме благополучно у дома.

Баща им си е вкъщи. Бебето е вън от кошарата. Със средният се бият за дистанционното. С татко им танцуваме „Арам зам зам“, а двамата спорят дали да слушат „Жаба жабурана“ или „Извел е Ганьо говедата“.

Денят напредва и е време да прибера батко им от тренировки. Целувам със съчувствие баща им по челото и го оставям сам със зверовете. Паркирам пред стадиона и търпеливо запалвам цигара. Приключват три европейски първенства по футбол, лека атлетика и надбягване с магарета. Конфликтът в Сирия е овладян и като цяло цари световен мир. Батко им се носи като родопска народна песен по стадиона. Гася спокойно седмата си цигара и потегляме.

Къде е бебето?

54b4716a3dc0cd733b26e61ebb10e28e XL

Минаваме през магазина. Купуваме хляб, мляко, течен шоколад, мляко, луканка, мляко, вафли с ягоди, мляко, вафли без ягоди, мляко, вафли с фъстъци, мляко, зрънчо с бекон, мляко, солети, мляко. Чакаме на опашката. На касата се оказва, че сме забравили да купим още мляко. Пак чакаме на опашката. Прибираме се. Приготвям вечерята. Зверовете тихичко продължават да спорят за „Жаба жабурана“, „Извел е Ганьо говедата“ и Фифа 2019 (капризи на батко им). По време на спора им 9 пъти съм минала с метлата и съм събрала парчетата луканка, вафли с ягоди, вафли без ягоди, вафли с фъстъци, зрънчо с бекон и солети. Оказва се, че си имат запаси - бебето вади отнякъде тридневни парченца сусамки (такива не сме купували днес). Всеки преживя нещо и зяпат безинтересно Нешънъл джиографик – баща им се е наложил.

Вечерята е готова. С татко им решаваме преди това да изпушим една цигара на терасата. Заключваме всички врати, залостваме прозорците, активираме седемкратната защита против бинарни ядрени оръжия и с молба „Молим ви, не се избивайте!“, се качваме на втория етаж. Кафето ми е хванало коричка, но все още е ароматно. 14 секунди по-късно от долу се чуват писъци. Средният плюе прясно мляко насред кухнята, бебето си прави жабки в млечната локва, а батко им крещи и размята парцал, като дърта кючекчийка дайре. Овладяваме ситуацията, елиминираме проблема.

Сядаме да вечеряме. Под двете столчета за хранене дивизии мравки, колорадски бръмбари и охранени склопендри се кланят на зверовете, които ги замерят с краставици, маслини, кисело мляко, корички хляб и пилешки бутчета. Здраве да е, само мир да има, ще изчистим. Батко им е готов, вади ги от столчетата и се опитва да ги продаде в Индонезия или Южна Америка. С баща им опитваме да вечеряме. Сделката явно не се осъществява. Бебето реве, батко им си чисти ушите с мокри кърпички, а средният краде кърпичките на батко си и чисти отделителната система на надуваемото магаре с тях. Пътьом дояждат остатъците от вафли, зрънчо, течен шоколад, и баклавата на баща им.

Кошмарите на многодетните майки

15267278960d6e9dc9bfcf4ab3f6ca09 XL

Време е за сън. Първо е бебето. Дупета, дрешки, шишета. След като шишето е празно, памперсът отново е пълен. Повтаряме сутрешната процедура в зависимост от щетите – баня, дрешки, дупета… Половин час пее и мята бибата под кревата. През това време средният реже на конфети три рула тоалетна хартия, батко им играе на Фифа, баща им дреме на дивана, а аз с огорчение изчоплям в кошчето 14-часовото си кафе. Бебето спи. Пренасям го на спалнята - като истински принц, той спи между крал и кралица. Оставам с него, че да не падне от престола си, и оказвам честта на баща им да се разправя със средния.

На долния етаж се разиграват сцени от Първата световна война. Средният пищи и съдейки по звуците, бяга чисто гол из къщата. От разказа на баща му по-късно разбирам, че сражението е наподобявало битката при Дойран, че дори я е надминало – и по кървавост, и по продължителност.

Намираме време все пак да изпушим по една цигара, докато слушаме как долу средният разказва приказки на баба си, че и на бабите в съседните села. Яд ме е, че си изхвърлих кафето по-рано. На камерата виждам, че бебето спи като пън – не е помръднало, откакто го пренесох. Всеки опит обаче за отдалечаване от вратата на спалнята, е свързан с мигновено ококорване и претъркулване от леглото. Решаваме да не си го причиняваме, а и силиците ни са колкото на 59-годишен запорожец по 78-градусов баир.

Лягаме си полуживи. Бебето ни усеща и комфортно настанява лактите и краката си под брадите и в бъбреците ни. Кеф! Месинджърът пищи – баткото отново си търси късметлийския химикал, че няма с какво да си изчопли акнето…

И те така те. От понеделник до петък. Чета премеждията на други многодетни родители, които с нетърпение очакват събота и неделя, че да си обърнат внимание един на друг и да избегнат замразяването на генетичен материал. За нашите почивни дни ще ви разкажа в друга история обаче.


Препоръчваме ви още:

Спални конфигурации

Чайковски, Бейби ТВ и свински жулиен

Тъмни сили

 

Автор: Виктория Бешлийска/Words Do Worlds

Необходими съставки:

2 деца (сравнително послушни)

2 родители (прилично свежи)

1 баба (издръжлива на ходене и детски капризи)

2 тротинетки (1 детска + 1 за възрастни)

1 кола

1 магистрала

4 почивни дни

дрехи и обувки — не много

пари (според вкуса и възможностите)

оптимизъм (колкото поеме)

непукизъм (щипка-две)

Начин на приготвяне:

Хубавото на този „сладкиш” е, че не се нуждае от дълга предварителна подготовка за направата. Единственото важно е всички да са здрави, включително автомобила, да имате седмица-две, за да букнете приличен апартамент в избраната дестинация (в нашия случай Белград) на добра цена и да нямате никакво време за подробни проучвания на мястото, за да може да се доверите впоследствие на краката и интуицията си.

И така, в уречения ден тръгвате навреме, към 9 часа и предварително предвиждате 2-3 часа чакане на границата, за да може, като я минете само за час, да почувствате облекчение. Не планирате предварително спирките за отдих, за да спрете, където ви харесва, и по обяд, когато всеки пътник вече има нужда или от кафе, или от кюфте, или от смяна на памперса, да паркирате пред първото капанче, което ви хване окото. Хапвате доволно в тихата задна градинка на ресторанта, докато край вас преминава малък пътнически влак. Задължително си поръчвате погача, защото вече знаете: всяка хапка от сръбския хляб се помни месеци наред, и щом отопите чиниите с последния залък от меката пита, потегляте отново.

59203761 2103392049950893 5316318430318559232 n

В добрата кухня нищо не се изхвърля и всяка минута е ценна — който знае това, знае също и че докато пътуваш с деца, е добре да играете на нещо забавно, например на „Градове, села, държави”. Тъкмо малко си преговаряте географията, докато на практика откривате нова по пътя. Пък и игрите спират досадните за всеки родител въпроси: „Колко още остава? В колко часа ще пристигнем?”.

Като навлезете в набелязания град, преди да се отправите към резервирания апартамент, последвайте някоя от стрелките към Лидл — все пак е добре човек да подсигури по нещо любимо за всеки в хладилника. Вземете минимума за закуска и замезване, за да сте спокойни, че от глад няма да се мре, и отидете да се настаните. Не бързайте да хвърляте куфарите и да хуквате навън — вие може да не се вълнувате особено от обстановката, но децата имат нужда да се почувстват като у дома си. Затова ги оставете да бръкнат във всеки шкаф, гардероб и долап, да проверят колко чаши и чинии има, колко са меки леглата, голяма ли е ваната и става ли за плуване, а след като се разходят по гащи из стаите, както правят вкъщи, и щом намерят на кой канал е детското, спокойно може да излезете навън.

belgrad

Вземете тротинетките и тръгнете надолу — да не ви притеснява, че до центъра са 2,5 км само направо — колко му е?! Двегодишното дете трябва да свиква да ходи, тези крака за какво са! Накрая на вечерта, когато погледнете телефона си и видите, че сте извървели 15 хиляди крачки, от които извадите максимум три хиляди, докато някой го е носил, ще се почувствате горди с малката пътешественичка, която е напълнила очи и душа колкото вас. А това, което ще видите в рамките на тези 15 хиляди крачки, си зависи само от вас. Ние вървяхме по главната улица и стигнахме до крепостта Калемегдан, откъдето имаше чудесна вечерна гледка към сливащите се реки Дунав и Сава и към новата част на Белград. После се шмугнахме из пресечките на главната и си намерихме хубаво място за вечеря с традиционна кухня и жива музика в стил Горан Брегович. Даже научихме един местен хит, в който се пееше нещо от сорта „шушка се шушка”, но това няма отношение към настоящата рецепта.

krepost

Препоръчително е на връщане да вземете такси, за да не изкачвате 3-километровия хълм, защото и вие, и децата си имате предел, а е хубаво малко сили да останат и за утрешния ден. Разбира се, твърде възможно е малкото да заспи от изтощение в колата и да се наложи впоследствие да го къпете, докато сънува всичко, което е видяло и изяло през деня, но и по-трудни неща сте правили, сигурна съм.

Дотук сме готови с първия блат на сладкиша, който бухна добре и сега е оставен да поизстине. Важно и необходимо условие, преди да започнете втория на следващия ден, е да не ви пука какво казват синоптиците за времето и какво виждат очите ви — щяло да бъде дъждовно през целия ден, има сиви облаци... Че на кого му пука, нали в момента не вали?! Грабвате се всички и излизате барабар с тротинетките. Купувате си карти за градския транспорт, защото втори ден 15-хилядници няма да превземате. Плюс това, вече сте си набелязали 1-2 неща, които да разгледате днес. И така, един трамвай и няколкостотин крачки по-късно се озовавате пред църквата „Свети Сава”, сочена за една от най-големите забележителности в града. Стигате до храма, след като сте изкачили поредния белградски хълм. Отвън е невъзможно да го снимате в цялост, трябва да се отдалечите достатъчно, за да го хванете в обектива. Влизате вътре и разглеждате новооткритата главна част, която прилича на дворец с пищните сводове и позлатата в боите на стенописите. Гледате с възхищение, децата също са окръглили очи срещу светлините на полилея и големите икони. И тъкмо когато решавате да тръгнете към музея на Никола Тесла, разбирате, че дъждът ви е хванал в капан. Пет човека с две тротинетки, уви, без плавници и гумени ботуши, чакате да се извали, за да преминете нататък. Но така, както е започнало да пере, няма изгледи скоро да спре. Всичко на всичко, разполагате с един сгъваем чадър и достатъчно оптимизъм, за да се понесете към отсрещния тротоар, където има заведение за хапване и би било перфектното място да изчакате облакът да премине. Е, и други са си помислили същото, така че — хайде към следващото място.

sveti sava

Леко намокрени, се добирате до огромна пицария и сядате на спасителен обяд. Поглеждате картата, за да прецените в каква посока трябва да тръгнете сетне, тъй като още не сте се отказали от туристическите си планове. Аха, близо е музеят на Тесла, трябва само да издебнете да спре да вали и да притичате дотам. Когато излизате обаче, дъждът отново се усилва и тръгвате на бегом към музея. Съдбата е решила да се пошегува с вас, задето не вярвате на прогнози и задето си мислите, че 2 плюс 2 е 4 и сякаш е взела този музей и нарочно го е преместила на друго място, а не както е показано на картата. А отгоре плющи ли, плющи. След половин час мотаене под дъжда, награбили деца и тротинетки на рамене, вече сте мокри до кости, но въпреки всичко смятате, че ако влезете в музея бързо ще изсъхнете. Оказва се обаче, че доста сте се отдалечили от него. Време е да си признаете, че е най-добре да се върнете у дома. Изчаквате автобус, който ще ви отведе до трамвай, движещ се до вашата спирка. Влизате, автобусът е пълен, но хората веднага ви правят място да седнете с децата и дори вадят хартиени кърпички от джобовете си, за да ги подсушите. Като им казвате, че няма страшно, те настояват да избършете поне главата на малкото дете. Ето, за пореден път сте далече от образа на добрите родители. Как пък не проучихте прогнозата за времето, как пък по едно дъждобранче не взехте за тия деца или гумени ботушки?! Тръгнали сте ей така, пишман туристи, сега ще премръзнат децата и ще се разболеят. Ужас, сладкишът ви е на път да се скапе!

belgrad2

Да бе, да! От студ се умира само на Еверест, а тук сме в градска среда, ще се оправим все някак. Уви, хванали сте автобуса в грешната посока, трябва да слезете и да се прехвърлите на същата линия, но от другата страна. Ето това вече е лъжичката с набухвател за втория блат. Изведнъж ви става смешно, а смехът много помага на сладкишите, докато им се бърка тестото. Околните ви гледат в недоумение, вие се подсмихвате, децата са приели ситуацията и са готови на още подвизи. Малката се радва на локвите, а голямата си мечтае за топлата вана, щом се приберете. Въпросът е да изчакате още десетина минути транспорта, после да се прекачите и... право у дома.

Криво-ляво се връщате вкъщи. Мокри до гащи и кости, с обувки, от които прелива дъждовна вода. И за да е пълно щастието, за някой от вас това е единствен чифт. Ако не изсъхнат до утре, човекът е обречен да си стои у дома.

Чували сте хора да си сушат дрехи със сешоар, да си пъхат изпраните сутиени в микровълнова, да простират гащи на климатик. Въпросът е вие с какво разполагате. Най-възрастният и най-мъдър член на групата ви препоръчва да изсушите маратонките си във фурната. Абсурдно, и гениално! Ето и точната рецепта, ако ви се наложи за вашия щастлив сладкиш — загрявате печката на 40 градуса с вентилатор, пъхате обувките, поставени на скарата на междинно ниво и печете три часа, след което усилвате до 70 градуса и печете още два или докато не започнат да се разнасят съмнителни миризми. Тогава изключвате фурната и оставяте маратонките вътре. След още 15 минути ги вадите — напълно готови са. А вие, през тези 5 часа, докато ги чакате да изсъхнат, може да полежите, да поспите, да пиете кафе, да хапнете и да поиграете с децата, които отдавна вече са сухи и нищо им няма.

chadyri

На следващия ден е Великден и е време да направите велик крем за вашия сладкиш. За целта излезте без тротинетки и тръгнете към крепостта, за да я видите на светло. Оставете децата да тичат в нея, да ядат сладолед и да газят из вчерашните локви. После идете до бохемския квартал, седнете в някоя хубава кафана, поръчайте си, сякаш това ви е последното ядене в живота, и ако оркестърът дойде да ви посвири на ухо, не го отпращайте. И те от нещо трябва да живеят все пак, а пък са образи, които си заслужава да заснемете. После отново се разходете из живите улици на Белград, отидете на църква, препечете се на следобедното слънце на някоя пейка и когато почувствате, че сте сложили и последната лъжичка захар в крема, тръгнете обратно към вкъщи.

kafanica

Остава ви само да украсите сладкиша. Лесно е. В деня на тръгването не бързайте. Съберете багажа, закусете и изпийте кафето си спокойно, сякаш и утре ще бъдете тук — така ще сте сигурни, че и мястото ще ви запомни. После тръгнете, но не право към София. Кажете на навигацията да ви отведе в Ниш за следващите няколко часа. И там има какво да се види, дори да ви е за трети път. Край реката е красиво и кичесто, кафенетата са пълни с хора, има изкушаващи магазини и бакалии, а децата се радват на всяко място, на което има сладолед (особено какъвто не са яли), така че щастието може да бъде пълно за всички.

Разбира се, всеки любител кулинар може да видоизмени тази бърза рецепта за щастие по свой вкус. Съставките може да са различни, например да се направи с 3 вместо с 2 деца, или без автомобил; с колелета вместо с тротинетки и в Балчик вместо в Белград. Единствените задължителни съставки, които препоръчвам, са достатъчно оптимизъм, който да не може да ви спре, и премерена доза непукизъм, ако нещо все пак ви попречи :)

(П.п. В нашето семейство почти всяка рецепта за щастие е свързана с пътуване и засега винаги се получава. Установили сме, че децата ни се чувстват най-добре, когато сме някъде — разглеждат, научават, любопитстват, придобиват самочувствие и ходят така, сякаш се движат педя над земята. Никога не подценяваме възрастта за пътуване, защото вярваме, че и бебетата преживяват емоции на другите места и се обогатяват с впечатления).


Препоръчваме ви още:

Био уикенд? Не, благодаря!

Лазурният бряг - провансалски чар и ултра лукс

Очите на Бога

Мечтали ли сте като дете да станете невидими? Да можете да се прокрадвате навсякъде, да виждате всичко, да правите каквото искате, без никой да ви забелязва? Е, понякога мечтите се сбъдват :) Тази история е споделена от Евгения Галишева в блога за майки 12momshugs. Разпознахте ли се мъничко в невидимата жена?

Станах невидима, когато станах майка.

Невидима за работодателите – кандидатурата ми сякаш изчезва под невидимо наметало след въпроса: „Кой се грижи за децата Ви?“ (вълшебството продължава!)

Невидима за мъжете наоколо (слава богу, собственият ми мъж не е сред тях). Вече на никого не му идва наум да ме погледне или да ми направи комплимент, а това кой знае защо ме натъжава, все едно са ме изхвърлили на бунището на живота като стока с изтекъл срок на годност. Ние, майките, сме като легион – изведнъж влизаме в сивия здрач на градовете, в немарковите си удобни дрехи за жени с деца. Движим се в омагьосания кръг на детски градини, училища, школи, поликлиники, съпровождани единствено от децата си. Има го и депресиращото усещане за безполовост, усещането, че сме изгубили идентичността си, като че ли сме роботи с набор от полезни функции. И Бог ни забранява да се счупим!

Имаш ли време за себе си

b5ccc39ec5ae6f9605f45f1946821ab4 XL

Невидима съм и за много хора в градския транспорт.

Невидима съм за правителството, което смята, че сумата, която ми е отредило за „работата“ ми като майка е достатъчна. И никакви петиции и предложенията не могат да променят тази нищожна, унизителна сума. Невидима съм и за депутатите, предимно мъже, у които този въпрос не предизвиква желание да променят нещо.

Невидима съм и за самата себе си, това е най-страшното. Сякаш преставам да слушам душата и тялото си, изгубена в кръговрата на грижите, проблемите, задачите. Когато денонощно съм включена в режим „много задачи“, някак не остава време за душата, за мен самата. Аз съм като вълкът от старата електронна игра, който се опитва да улови кошницата с яйцата. Колкото по-бързо лови, толкова по-бързо изниква следващата. И през цялото време ми се струва, че мога да потърпя още малко, че това още не е пределът ми. После идват мечтите за тайния килер, който се заключва отвътре или за „почивка“ в стационара на болницата. Там поне те хранят и не се изисква да превключваш от една задача на друга всяка секунда, без възможност да се съсредоточиш върху каквото и да било.

До майката, която се крие в банята

c7f06923f7757ccddc9a4a0717631f6c XL

Но ето кое е най-тъжното – супер способността да бъда невидима изчезва, когато най-остро се нуждая от нея. Извън дома, когато децата се държат като деца и шумят, цапат се, късат си дрехите, плачат, разливат сокчето си. Тогава ме виждат абсолютно всички (о, тези погледи!). Вкъщи, когато по време на моите задачи/хранене/почивка/къпане децата искат да ме разкъсат на части, за да има „парченце“ от мама за всеки. По време на срещите с приятели или роднини, на които винаги има хора, изпитващи остра нужда да ме съветват как да живея. В обществената тоалетна, където с детето трудно се сместваме и сме принудени да оставяме врата отворена. Това винаги е интересно за околните. Мога да продължавам безкрайно.

Детските мечти се сбъдват, каквото и да си говорим. Важното е да ги дочакаме и да разберем за това ли всъщност сме мечтали?

Препоръчваме ви още:

Как се справяте?

Майка за един ден

Самотата на майчинството

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

В предишния живот съм бил генерал

В предишния живот съм бил генерал

21 Окт, 2019 Татко Калоян

Жена и багаж

Жена и багаж

19 Окт, 2019 Забавно

Мамо, защо?

Мамо, защо?

23 Окт, 2019 Възпитание

Прав ли съм? Прав съм!

Прав ли съм? Прав съм!

14 Окт, 2019 Истории

Изборите вкратце

Изборите вкратце

29 Окт, 2019 Татко Калоян

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам