Автор: Надя Брайт

Щастлива съм да имам приятели, които са изключително интелигентни и свестни мъже. Броят се на пръстите на едната ръка, но всеки от тях е толкова различен от другите и толкова ценен, че са ми достатъчно. Обичам тия момчета (на най-различни възрасти), но много често ми се иска да ги тресна с тиган в главата. И не ги тресвам не от жал към тях, а защото най-често комуникираме онлайн - толкова време имаме.  

Обаче разберете ме. Те винаги ми дават най-простите обяснения за случващото се в живота ми и с това отнемат огромна доза от чара на женската главоблъсканица и дълбоки психологически обяснения. Те не ме щадят - това е техният начин да са ми опора. Благодарение на тях научих много (ама много) добре, че ако някой не ме търси, то е защото не иска. Че ако не се разбирам с мъжа до мен, първо трябва да ревизирам собственото си поведение, после да говоря с него и ако това не свърши работа – да бягам. Че ако направя компромис със себе си в началото, ще ме удари като бумеранг после и ще трябва пак да ме утешават. Че непостоянството ми в професионалния живот е необичайно и трудно за преглъщане, но не е смъртен грях и всъщност си е забавно.

Научиха ме също, че мъжете са уязвими и трябва да уважавам това, но не бива да правя компромис с немъжествено поведение. Научиха ме още много, много неща. Например – че и мъжете са хора и имат техни нужди и желания и не са на тоя свят само за да се вписват в женската представа за мъж, гадже и съпруг. Това, последното, честно казано доста ме затруднява. Аз едва се справям да осмисля собствената си гледна точка, та камо ли и на някой мъж, но... опитите продължават. Каквото и да говорят обаче, те винаги са на моя страна и ме ценят високо. И никога не mansplain-ват. Mansplaining е дума съставена от man – мъж и explain – обяснявам, използва се за случаите, в които мъже ти обясняват нещо без да те изслушат или просто с твърдата убеденост, че са прави, защото са мъже (а не жени).

Рекламации - само на касата

Та... всичко ни е много хубаво в комуникацията с тези прекрасни мъже, мои приятели на най-различни възрасти. Освен едно твърдение, с което не мога да се примиря. Всеки път като го чуя, се протягам за тигана! Твърдението е: „мъжете са прости“. Господи, колко ме дразни!!! От една страна „мъжете са прости“ означава, че най-простото и очевидно обяснение е валидно. И когато ние трябва да си обясним техните действия, и когато те самите си обясняват нещо. Например, ако му кажа „всичко е наред“, той мисли, че наистина всичко е наред (дори няма да коментирам).

Но от друга страна „мъжете са прости“ означава „така ми е по-лесно“. Имам право да не мисля много, защото съм мъж. Имам право да се правя, че не те разбирам, защото съм мъж. Имам право просто да спра да се обаждам, защото съм мъж. Имам право да забравя да свърша нещо домакинско, защото съм мъж. И това право е отглеждано и възпитавано с години. Превърнало се е в истина, защото е било повторено много пъти.

Скъпи работещи какво ли не мъже, носещи какви ли не отговорности, не ми казвайте, че забравяте. Скъпи юристи, търговци, лекари, предприемачи, програмисти и какви ли още не, просто не ми казвайте, че не разбирате какво ви говорим. Вие ли не разбирате и не помните? А как си изкарвате хляба тогава?

И най-вече – не ми казвайте, че нямате сложни чувства под простите обяснения. Колко мъжки имена можем да изредим, които са оставили шедьоври, описващи дълбоки сложни чувства? Само бръснещ полет - Шопен, Достоевски, Яворов, Пикасо, Алмодовар, Виан, Сартр, Пучини, Микеланджело... Стотици, стотици имена сътворили неща, които влизат в сърцето и се гравират в него. Вие ли сте прости, господа? Не на мене тия...

Мечтая да спрем да поддържаме тезата, че няма нищо сложно във вас, скъпи момчета. Защото знам, че мислите, чувствате, обърквате се и не можете да обясните определени неща. И тогава става по-лесно да си „прост“. Поне външно е по-лесно. Да те оставят на мира, да не те изкарват извън лесните и логични обяснения, да не искат да говориш, „да се обясняваш“. Да не си личи, когато те боли.

Мъжки манифест

Знам, че не всяка жена и не всяка история е сложна. Знам, че най-често ако не ви пука – наистина не ви пука. Но това и при жените е така. Въпросът е какво правим, когато ви пука... Ние, вие – какво правим тогава? Как се разбираме? Как изкарвате това, което е във вас? Има ли кой да ви чуе? Жените говорим много - изразяваме, искаме, израстваме през говорене. Сигурно е застрашаващо (и досадно). Сигурно затова е по-лесно просто да замълчиш и да откажеш да обясняваш. Само че всъщност прави нещата по-трудни. Защото колкото по-малко ви чуваме, толкова повече се задълбочава пропастта между половете. Парадоксално е, че във време, в което равенството се развива, различията се задълбочават.

Знам, че прасковата е само плод, а не цвят. Знам, че е досадно, когато кажете едно изречение, то да бъде интерпретирано по 26 различни начина. Знам, че вечер може би наистина не ви се говори. Но това не значи, че сте прости и че не можете да се изразявате с думи. Не ни отказвайте да ви чуем.

Не знам как да завърша този текст, освен с апел към всички – спрете да вярвате в простотата на мъжете и в тяхната невъзможност да говорят. Не е страшно да сме различни, страшно е да не се познаваме.

Благодаря ви, мъже, които говорите с мен (макар и да ме дразните)!

П.С.: Прилагам стихотворение от Христо Фотев. Той е мъж.

Позволи ми да мисля за тебе.

Да си спомня за тебе.

Отново

да се влюбя във тебе.

Бъди ми

и жена, и сестра.

Аз не мога.

И не зная защо, но не мога

да приема, че всичко е просто

акробатика някаква в тъмни

и самотни квартири. Самотна

и звънтяща възбуда, с която

ме измамва коняка... Лъжа е

и оркестъра, който засвирва,

и ръката, която ме търси,

и жената, с която аз станах

и танцувах туист... Аз не мога

да живея без кратките срещи

по крайбрежните улици. Просто

да потъна в дълбоката сянка

на дървото, което се вслушва

в гласовете ни... Колко е смешно.

А е страшно, когато те няма

под дървото, което забрави

гласовете ни, смешните думи

и прекрасните думи, които

ти отнесе със себе си... Мила.

Позволи ми да мисля за тебе.

Да се влюбя във тебе.

Отново

да повярвам във тебе.

Бъди ми

и жена, и сестра.

Съществувай!

Неизвестно с кого -

съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

За автора:

Надя се занимава с психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.

Препоръчваме ви още:

Един мъж,една жена

Някои разсъждения за брака

Знам какво искам