Когато прочетох този текст, се припознах в първите изречения. Да, точно това бяха чувствата ми. Обич, тревоги, всеотдайност... Но с всеки следващ параграф косата ми все повече настръхваше. Ще видите защо.

Споделям го с вас по една-единствена причина, мъжки майки. Никога, никога, никога не си позволявайте подобни мисли. Ако отгледаме синовете си с такива очаквания, няма начин те да не ги сбъднат. Ако посрещнем техните любими с такива съмнения, то те задължително ще ги превърнат в истина. Само че вината няма да е в тях.

Затова ако откриете в душата си и най-беглата следа от подобни подозрения, заличете я, докато е време. Иначе вместо да спечелите дъщеря, ще изгубите син.

"Раждаш го, мъчиш се. Възпитаваш го. Обичаш го, шиеш му костюми на зайчета, мечета, пирати и роботи. Седиш неотлъчно край леглото му, когато боледува, четеш му „Вълшебникът от Оз“. Мажеш с антибиотичен крем обелените му колене. Учиш се да разбираш от колички, самолетчета, вертолетчета и сони плейстейшъни. Знаеш кой от кого е по-готин – Човекът Паяк или Тони Старк, Оптимус Прайм или Атом от „Жива стомана“.

Учиш го да кара колело, да чете, да рисува. Плачеш на първия му учебен ден. Възпитаваш го да бъде силен и смел, да отваря вратите на дамите и да им държи палтото. Зашиваш скъсаното му яке и крещиш от прозореца веднага да слезе от дървото. Губиш съзнание, когато си чупи ръката на двора, крака на тренировка, когато си разбива носа на ледената пързалка. Радваш се, че не си е счупил врата.

8 истини, които майките на синове рано или късно ще разберат

Червиш се по родителски срещи, когато слушаш за системните му хулигански прояви. Заедно със сина си опитваш да откриеш безследно изчезналия дневник. Плачеш при първата му победа на спортно състезание. Научаваш каква е разликата между маратонките и бутонките, кой е най-якият футболист, как е играл любимият му отбор.

Кимаш с разбиране, когато чуеш, че другото момче първо е започнало. Чудиш се колко бързо растат краката му. И ръцете. И въобще целият. Мъчи те, че вече не е толкова открит, че е започнал да крие емоциите си, че все по-рядко те целува по бузата, че все по-рядко разказва за „каквосеслучивучилище“, все по-често отговаря на въпросите ти с „нормално“.

Нервничиш, когато срещне своята първа и ужасна във всички смисли „любов“ и тайно се надяваш, че това е просто игра на хормоните. Молиш баща му дискретно да му разкаже за контрацептивите, все пак той е все още дете, не му е времето да създава деца, чака го велико бъдеще и т.н.

Седиш в коридора със сандвичите, докато се явява на изпити. Плачеш в последния му учебен ден. Избираш му първия костюм, показваш му как да върже вратовръзката си.

Когато птичето излети

Разказваш гордо на всички познати, че синът ти е първокурсник. Умоляваш декана да не отстранява твоето диване. Гордо разказваш на всичките си познати, че твоят син отново е първокурсник и сега вече е намерил себе си. Молиш се поне да се дипломира, плюеш на оценките. Плачеш на връчването на дипломите, радвайки се, че всичко лошо е зад гърба ти.

И ето че един ден, между другото, ти съобщава, че у вас ще дойде Мила, или Елена. Или Катя. Или Юлия. Или дявол знае кой точно.

И не лъже. Мила идва. И започва да идва толкова редовно, че започва да ти се струва, че Мила няма къде другаде да се храни. А когато Мила не дойде, твоят скъп син изчезва някъде с нея. Или се разхожда с нея. Или я посреща. Или я изпраща. А ако не я посреща, изпраща или довежда, просто говори с нея по телефона. Мила е манна небесна, а твоето скъпо момче - обект на превъзпитание. Казва му, че подарената от теб риза не се съчетава по цвят с колана му. Че е нещастен (горкият глупак). Че не печели достатъчно. Че има това и това… И че тя иска… да се омъжи.

Добрата снаха

„Какво? Какво иска тя? Да се омъжи? Да се омъжва и да оставя сина ми на мира!“ – мислиш си ти. На глас казваш: „Може би трябва да изчакате малко? Излезте на квартира. Поживейте отделно.“ Мила празнува първата си победа. Ти – първото поражение.

Стаята му е пуста. Останали са само книгите, старият диван, медалите и купите. Той вече не нощува вкъщи. И денем не се появява. Понякога се отбива за час-два, за да каже (както прави от години), че всичко е нормално и да хапне. Ти се готвиш за идването му цяла седмица, след това подреждаш на масата 1001 ястия (отдавна и основателно подозирайки, че полу-съпругата му не го храни, а хладилникът държи заключен с катинар, ключът от който е в яйце, яйцето в гъска, гъската в заек, а заекът е в шок), говориш му някакви глупости от страх, че в някоя пауза ще си тръгне. Но той все пак си тръгва. При нея.

И започва все по-рядко да идва. В едно от редките посещения изведнъж научаваш, че те ще се женят. Скоро. Те са вече възрастни хора и всичко са решили. Ти свиваш рамене, щом са решили, значи са решили. Зачакваш датата. Нощем, докато мъжът ти сънува 25-я си сън, разглеждаш албума със снимки. Спираш поглед върху снимката на седемгодишното беззъбо момченце край елхата, с костюм на пират. Тихо хлипаш. Твоето скъпо момче вече не е твое. И няма да бъде твое никога.

Сега той е нейният мъж, който ще яде нейните супи, ще носи подарените от нея ризи, ще ходи в отпуските си при майка й. При майка й, на която й е провървяло малко повече, защото е родила дъщеря. С нея са се съветвали достоен ли е за Мила твоят скъп син. С нея са се съветвали какви дрехи е по-добре да купят за твоя скъп син; нея са попитали да струва ли си да живеят заедно. Нея са попитали да се женят ли или не, а ако се женят кога? Тя винаги ще бъде жената № 1 в живота на детето си. Твоята съдба е да бъдеш жената № 2.

Затова не ми трябва да раждам син."

Тъжно ми е за такива майки. Независимо дали имат дъщери или синове. Нима раждаме децата си, за да бъдем номер 1 в техния живот? Нима те биха могли да са щастливи, ако вместо да създадат нов дом и свое семейство, продължават да са зависими от нас? 

Препоръчваме ви още:

Синът на моя син

Майките знаят

26 неща, които свекървата мисли, но не казва