Автор: Станислава Симидчийска

Когато го срещнах за пръв път, знаех, че той е човекът, с когото искам да прекарам живота си. Стоеше на бюрото си с едни огромни слушалки и с най-красивите зелени очи се взираше в монитора си.

Трябваше да бъда в съседния офис, но там все още нямаше компютър за мен и останах в неговия. Седях точно срещу него и го гледах, чудейки се дали това красиво момче някога ще ми обърне внимание. Е, направи го, но малко по-късно. След около 4 години.

Когато ме преместиха в моя офис, постоянно си търсех повод да го видя и така в този период здравословното ми състояние беше супер, тъй като пиех литри вода дневно. Просто защото от диспенсъра имаше видимост към неговото помещение. Опитвах се да налучкам смените му, но тогава не знаех колко много обича да спи до късно и как по тази причина взима късни такива, докато аз нямах опция за подобно работно време. И обикновено го засичах малко преди да си тръгна.

Срещнахме се отново няколко години по-късно, когато аз вече не работех на същото място, но още пазех спомена за яснозелените му очи. Този път и той ме видя. С очите, с които исках да ме забележи. И общата ни приказка най-сетне започна.

Големият Коко, също като своя по-малък съименик, има незаменими лайфхакове и още по-интересни принципи. Той например не яде домати и лук. Което автоматично изключва възможността да приготвя салата с домати и лук. Или пък нещо, ключовата дума на което да е болонезе. Оказа се даже, че лютеницата, която яде, е без домати. Е, всъщност в тази благородна лъжа е вярвал около 30 години, но ето, че се появих аз, за да повдигна завесите зад тази мистерия и да го шокирам, че от години яде и домати, и патладжани (които също отказва по принцип), и лук дори, макар и не във въпросната лютеница.

Всъщност темата за храната е много специфична в нашето семейство. Докато аз като добро и угоявано за Коледа животинче изяждам, каквото ми се предложи, благоверният ми съпруг инспектира всичко на масата и съвсем не допуска какво да е да му влезе в чинията. Така например, докато цяла есен ние с дъщеря ни си похапваме тиква в разнообразни форми, той тихо и кротко си маже филии, за да не яде от оранжевата супа или още по-лошо – печената тиква. А уж няма причина да таи притесненията на Душко Добродушков.

За времето, през което сме заедно обаче, постигнах доста победи в кулинарния му свят, въвеждайки го в тайните на сушито, но и в тайните на шкембе чорбата, в дебрите на кюфтетата по чирпански, но и в тези на авокадото. Изобщо, от меню една страница тип ресторант на шеф Манчев, вече имаме няколко десетки страници смесена кухня. Дори му признах, че готвя с домати, а на него взеха, че му харесаха. Все още ги отказва в суров вид, но пък закъде сме се разбързали...

Не само кулинарните предпочитания обаче са интересни в света на моя пораснал Коко. Ако в анимацията има грижовни мечета, аз си имам грижовен Коко. Докато бях бременна например, не биваше да извършвам особена физическа дейност и смея да твърдя, че това бяха доста симпатични 9 месеца, през които получавах закуска в леглото, обяд по избор и изобщо всичко, от което имах нужда. Заедно бяхме на абсолютно всички прегледи – до един, заедно бяхме и в деня на раждането. Всъщност дните, прекарани от мен в родилното отделение, бяха нещо като първата ни раздяла, макар че се виждахме за по няколко минути ежедневно.

Когато дъщеря ни се появи на бял свят, негласно се споразумяхме, че ще си делим по равно грижите за нея. Няколко години по-рано не можех дори да си представя, че ще видя момчето с големите слушалки и готините слънчеви очила да сменя пелени. Но той се научи да го прави преди мен. И по-добре от мен. Бащинският му инстинкт се включи веднага и още от първия миг знаеше как да държи това толкова миниатюрно бебе. Вечер ставаше с мен, когато тя беше гладна и нито за миг не ме остави да се почувствам на ръба на силите си. А в същото време не спираше да работи.

Мисля, че когато един мъж стане баща, тогава съвсем ясно започва да личи що за човек е. Личи в отношението към съпругата му, в отношението към целия нов свят, който се открива пред току-що увеличилото се семейство, личи най-вече в отношението към детето. Никога не чух от него, че нещо, свързано с бебето, е „женска работа“, нито веднъж той не отиде да спи в другата стая, за да отпочине за предстоящия работен ден, никога не ме накара да се чувствам сама. Тогава разбрах със сигурност, че имам истинска опора – а не просто сигурност на думи и подпис.

Често казвам на необвързаните си приятелки, че се надявам и те да си намерят своя Коко. Аз например твърдо вярвам в сродните души и зная, че с него сме две допълващи се до съвършенство половинки от едно цяло. Все пак, къде другаде ще намеря мъж, който, също като мен, предпочита домашния уют в събота вечер, с когото можем да си говорим за книги до припадък, с когото да играем файтинг игри на плейстейшъна, с когото просто да стоим, да си мълчим и да се чувстваме добре от факта, че се намираме в една стая? И още, и още, и още...

Днес моят Коко празнува своя 30-и рожден ден. И искам да му подаря целия свят. Но ще започна с този текст. Защото е най-добрият съпруг и най-добрият тата. Тата нинджа! Защото го обичам.

Препоръчваме ви още:

Имаше един Иван
Love.net или нашата история
Цяла, цяла от любов