Автор: Ина Зарева

Преди няколко години, в едно столично училище, шестокласници се бяха гаврили с първолаче. Случилото се бе отразено във всички медии. Хората коментираха разпалено - прехвърляха се отговорности, отправяха се обвинения, предлагаха се строги мерки и наказания. Сред коментарите имаше един, който пазя и до днес и цитирам дословно:

„През 1996 г. дъщеря ми се разболя от коварна болест - сарком на бедрото. След хиляди мъки бе оперирана в Германия, като беше протезирано бедрото с тазобедрената става. Удоволствието ми струваше много. Тогава детето беше в 1 клас. Една година след това тя бе отново в 1 клас, защото пропусна годината. Куцаше силно - половината й краче беше от метал. Тогава се появиха лайненцата - всеки ден тормоз и бездействие от страна на всички. Дойде моментът, в който я спънаха и протезата се счупи - всичко отиде по дяволите - пари вече нямах, съдействие от никого, детето остана... с един крак... Просто пребих говедото, заедно с баща му... Дадоха ми 7 години. Излежах ги. Сега детето е все още в инвалиден стол и е дете на престъпник.”

То започва от пясъчника.

Николай удря Мишо, за да му вземе играчката. Мишо удря Николай, за да си я вземе обратно.

В яслата, лелята удря Мишо, защото се е изцапал. Майка му го шляпва вкъщи, защото се е разплакал. Баща му удря по масата. Мишо отива и удря котката.

Мишо расте с убеждението, че всичко може да получи с удряне – хубавата раница, модерните маратонки, вкусния сандвич.

Бащата на Мишо вдига рамене пред учителката и отсича, че детето му се е отбранявало. Те първи започнали. Мишо ликува – баща му го защитава, значи и се гордее с него.

Силните момчета не хленчат. Те атакуват. Той трябва да е силен поне колкото баща си.

Удря.

Всеки ден.

За нещо.

Вечер му се иска някой да гушне и него, така както вижда да утешават жертвите му – приятелите им, учителите, родителите. „Силните момчета нямат нужда от лиготии”, чува да казва баща му. Майка му е още на работа. Мишо се свива на топка в леглото и му е много, много студено.

Колкото по-студено му е вечер, толкова по-силен е на другия ден. Не му трябват страхливци, които да го отбягват. Не му трябва и класната, с нейната вечна загриженост – „Кажи ми, Мишо, какво се случва? Разкажи ми, ще ти помогна.”

Е как ще му помогне тая, „дето цялата й заплатата е колкото кецовете ти“ – думите на бащата кънтят в съзнанието му – „телефонът й е като на баба ти, а тя ще ти преподава света. Да не й обръщаш внимание – ако ти се кара, да се разправя с мен. Завижда и те набеждава за всичко. Що не се оплаква от другите – щото са смотльовци, овце някакви. Умните деца са буйни и се отстояват!“ – продължаваше родителят.

Искаше да накаже учителката си за това й лицемерие – излъга, че й пука за него, а всъщност е искала да го направи лузър като останалите.

След часовете се сби с Николай. Удряше го разярено, а учителката се опитваше с все сили да го изтръгне от боя. Прибра се с подута буза:

- Николай ме нападна, а госпожата удари мен – излъга баща си.

След минути бяха в учителската стая, баща му размахваше пистолета си и крещеше на всички, бутна класната в стената. Мишо гледаше как и най-строгите му учители са вцепенени и отново ликуваше – „Така им се пада!“

Класната му напусна. Него го изключиха.

„Тя е виновна. С нейната вечна загриженост. Да ме беше оставила на спокойствие и двамата щяхме да сме в училище” – мислеше си, докато вървеше безцелно. Яростта го изгаряше. Нямаше я вече властта, с която да сплаши по-малките и да си го изкара на някого. Докато обикаляше улиците, попадна на агитка на противниковия отбор – само как ги мрази тези лузъри! В джоба си напипа подаръка от баща му – сгъваем нож от дамаска стомана. Разтвори го и го стисна здраво в ръката си. Сам е. Могат да му скочат. Едно от момчетата го бутна леко, докато се разминаваха. Мишо извади ножа си и удари. После удари отново. И после пак.

То започва от пясъчника, но не свършва в пясъка.

То се просмуква, изтича, разпростира като радиация. Някои увреди са мигновени, други се проявяват във времето, носят се из поколенията, дебнат из гените.

То е лесно, достъпно, примамливо, обещаващо, съблазнително.

То отваря врати и затваря съвести.

То намира оправдания и се крие зад големи цели.

То е глад, който няма засищане.

То е власт във властта.

То е болест, която поразява всички органи.

То е зараза, която се разпростира навсякъде.

То превръща нормалните хора в насилници, а насилниците в убийци.

То прави от децата инвалиди, а от бащите - престъпници.

То е усещането за безнаказаност.

Автор: Весела Алексиева

Аз започвам борба! Борба срещу твърде остарелия модел на възпитание в яслите и отношението на персонала към децата. Не може възпитателки да подстрекават децата към насилие, да ги обиждат и крещят истерично. Както казва сина ми: "Мамо, не искам да ходя там, защото леличките се карат на децата, че мърдат". Не може да се държат с тях грубо и нечовешки - пак цитат:"Аз пишках, папках и поисках водичка и тя не ми даде" - с чувство за безнаказаност, защото знаят, че все още не могат да говорят. Да, но моят говори много и обяснява всичко с подробности, а на тази възраст децата все още не могат да лъжат. Не искам да си представям какво се случва с децата, които не говорят - всички сме чували, че се отварят прозорци през зимата, за да настиват и да не посещават яслата, че не им се дава вода, за да не пишкат много, че се наказват, като се затварят и изолират сами в отделна стая.

Започвам борба за промяна на начина за адаптация при постъпване в ясла - не може синът ми на 2г. 6м., който при постъпването си в яслата се разделя с мен с усмивка, дава ми целувка и ми казва съвсем спокойно, без да плаче "Чао", да бъде дърпан от служителката, сякаш е затворник и отива на екзекуция. Сещате се какво доверие той изгражда за това място - в "белите" държави родител придружава детето за няколко часа при опознаване на новото място и хора.

Прилагаме Берлинския адаптационен модел с позволението на Асоциацията за родителски кооперативи.

Провокирана съм да започна тази борба от личен опит, от случващото се напоследък и от репортажа на "Господари на ефира". Споделям с вас, защото смятам, че е крайно време да сме единни и съпричастни, да спрем да мълчим и да започнем да се борим за промяна и нормално отношение към децата ни. Нека спрем със страха, че ако проговорим, това ще се отрази върху отношението към тях, та то и без това е отвратително, но ако мълчим със сигурност ще продължи да е такова. Ще сезирам всички възможни институции, които биха могли да направят промяната възможна с искане: 1. Поставяне на камери за наблюдение и 2. Промяна на адаптационния модел. Приканвам и всички вас да го направите. Нека ги залеем с писма. Може да започнем със сигнали до Омбудсмана - в сайта има възможност за подаване на жалби и сигнали онлайн.

Не слагам всички кадри от тази професия под общ знаменател, напротив, дълбоко уважавам професионализма и търпението на тези, които обичат професията си и я работят с удоволствие.

Информация за Националния протест против насилието може да намерите тук.

Препоръчваме ви и статията  "Майката на Иван".

Автор: Валентина Вълчева

Наскоро прочетох някъде, че „единственият начин да се справиш с децата е да им покажеш, че си по-голям психопат от тях”. Честно казано, за пръв път усетих, че май не съм сама. С други думи, за да научиш децата на нещо, необходимо е да слезеш на тяхното ниво (или да се издигнеш до него - въпрос на гледна точка). За мен няма проблем като цяло - винаги съм гледала на себе си като на човек с неизживяно детство. Нямам проблем с това да се вдетинявам, макар че понякога докарвам до бяс мъжа ми.

Длъжна съм да призная, че дори и след две деца изобщо не съм сигурна, че съм на верен път в опитите си да направя хора от тях, а за разбирателство е твърде рано да говоря, големият е на четири, а малкият още няма и годинка. Но открих, че се налага едновременно да възпитавам и децата, и баба и дядо.

Когато се роди първият син, на излизане от родилното някак спонтанно от устата ми излезе един въпрос, който доста ме тревожеше през последните дни:

- И сега кой ще носи отговорност за това дете?

Отговорът на майка ми беше повече от отрезвяващ:

- Който има деца, да си ги гледа! Ние с баща ти само ще помагаме.

Тогава дори не подозирах какъв късмет имам, че не бяха решили да се включат твърде активно в грижата за престолонаследника.

Да уточня, че мама е била 40 и малко отгоре години детски учител и директор на детска градина. Което ще рече, че професионалните деформации са сериозни и забележими. Така например тя просто не е в състояние да води разговор, който да не докарва по децибели луд скандал. Също така, колкото и да се старае (а тя се старае ужасно - повярвайте ми), не успява да устои на изкушението да се пробва поне от време на време с намеци от рода на: „Не че се бъркам, ама според мен трябва да направиш еди-какво-си.” (което в превод означава „Направи го!”) И малко по-директните от рода на „Това дете не е яло!”, нищо че детето току-що е омело две солидни парчета домашна баница. Дори няма да споменавам не много далечното минало, в което се е случвало да ми звънне вечер по телефона, за да ми напомни да отида до тоалетната преди да си легна.

Но общо-взето с това се изчерпват опитите ѝ да изземва ролята ми по отношение на наследниците. С течение на времето осъзнах, че като цяло съм облагодетелствана с баби и дядовци, които нямат много желание да се бъркат. И въпреки това понякога се налага да защитавам границите си с повече или по-малко военна сила.

Всъщност оказа се, че най-сериозният ни проблем в общото възпитание на децата е да накарам бабата и дядото да внимават с езика. С годините те сякаш все повече откриваха съмнителното очарование на дивия северозападен диалект, което като цяло е симпатично, докато не чуеш детето си да изтърси нещо от рода на „Я че си одим дома пеши.” И започваш да се чудиш какви ли ги ръси в детската градина. Всъщност, в детската градина далеч не само диалектът ни е проблем, но за „лошите думички” вината е обща. Едно време, докато работех в библиотека, дотолкова бях добила навик да внимавам, че даже на стелажите се извинявах, ако се блъсна в някой от тях. Само че после напуснах и възпитанието ми отиде по дяволите. Няма как да си кривя душата, и аз имам вина за някои нежелани придобивки в речника на престолонаследник №1.

Давам си сметка, че много родители нямат моя късмет. От друга страна всички онези баби и дядовци, които не знаят кога да спрат, също имат късмет, че дъщерите и синовете им не са проклети като мен и не палят от първо ритане. Достатъчно ми е, че трябва по цял ден да споря с децата си, та да понеса безропотно да споря и с родителите си. Откъде такова търпение? Режа на място и нищо не спестявам.

Защото бабите и дядовците понякога трябва да бъдат възпитавани наравно с внуците, ако искате да ви е мирна главата. Съгласна съм - огромен разход на нерви е. Но трябва да имате ясно очертани граници, които да пазите по-зорко отколкото триглавото псе Цербер охранява портите на ада. Не за друго, а защото ако пускате някой твърде често и надълбоко да навлиза в личната ви територия, именно ще отприщите същински ад. Не ви трябва! Вярно, понякога на човек му се иска да прехвърли поне за ден задълженията и отговорностите по децата на някой друг и да си вземе почивка от ролята на родител, но... Спомнете си историята на Ричард Лъвското сърце и коварния му брат Джон. Сложите ли короната на чужда глава дори временно, не знаете после какви жертви и усилия ще ви струва да си я върнете. Нищо, че по право ви принадлежи.

Преди време обсъждах проблема с правилното възпитание на децата с една приятелка. Тогава тя ми каза нещо, което не бях осъзнавала дотогава:

- Просто трябва да си гледаме децата като чужди.

Знаете тази поговорка - „много баби - хилаво бебе“. Майка ми например ужасно страдаше от факта, че не ѝ позволявам да храни вече тригодишния ми син, че не ѝ позволявам да го облича, да тича след него от люлка на люлка в парковете, и прочие. Трудно я приучих да гледа на него като на самостоятелна единица. „На теб не ти пука за това дете!” казва ми понякога, вбесена, че съм ѝ изсъскала за пореден път да остави детето на мира. Всъщност пука ми твърде много. Осъзнавам, че мое задължение е да го направя самостоятелен мъж, който да не се страхува да взема решения след двайсет години, а не като Буридановото магаре да стои и да чупи пръсти до второ пришествие всеки път, когато се наложи да прави избор, и да чака мама/баба да реши вместо него.

Мисля си, че това бяха най-трудните ни моменти за преодоляване и като цяло срещнах добро разбиране, най-вече защото съм проклет инат. Вероятно на фона на някои чужди, моите са бели кахъри. А вие? Превъзпитахте ли бабите?

***********

Препоръчваме ви още: 

Въпросите, които всяка бъдеща майка си задава

Чуждите деца ме вбесяват!

Продължаваме с темата за летни почивки. Интересът към Неа Ираклица беше голям, сега ще ви представим Палио.

Палио или Paleo Tsifliki  е курортно селище, известно като вилна зона на Кавала, което се намира на 6 км от града. На 152 км е от КПП Кулата, 97 км от КПП Илинден и 131 км от КПП Маказа. Там притежават вили и къщи предимно заможните гърци от района и го ползват за релаксираща почивка. Това е най-зеленото и спокойно място от близките курорти. В Палио няма пешеходна алея за разходки, къщите са построени по начупената плажна ивица и са се разраствали към хълма над Палио, който открива невероятна гледка. Там има няколко заведения, магазини тип бакалии, заредени с основни продукти, а големите супермаркети са в Кавала или Ираклица, която е на 2-3 км. Има също аптека, фурна, бензиностанция. Интересното в Гърция е, че често в магазините не се продава хляб, той и други тестени изделия се предлагат във фурните, които работят от рано сутринта до около 14 часа. В Палио няма нощни барове.

Цените на горивата към 02 май 2017 г., обявени към съответното министерство са - за област Кавала бензин средна цена1.50 евро, дизел около 1.30 евро, газ около 0.86 евро. Метан станции в района няма. Могат да се проверяват в този сайт.

До преди няколко години в Палио не беше развит толкова чуждестранния туризъм, затова има малко хотели. Тъй като интересът всяка година се засилва, вече могат да се намерят много частни вили и къщи, предлагащи простор, удобство и зелени градини. Повечето от тях не са строени с цел туризъм, но гърците все повече предоставят вилите си под наем. 

В Палио има няколко плажа - част от тях са с плажни барове, предлагащи шезлонги и чадъри, но има и такива. Чадърите и шезлонгите се ползват срещу консумация от заведението, с цени около 2.5-3 евро за кафе, фрапе или безалкохолно. Всички плажове са отличени със Син флаг за екологично чиста вода. Най-известният плаж е Навагос, където има и хубаво заведение за хранене. Плажът е пясъчен и плитък, с кристална вода. Друг плаж е Гластрес, намира се в началото на Палио. Бийч барове са Коста Вита и Кикабу. Около скалите може да има морски таралежи. Аква обувките предпазват от тях, предлагат се в специализираните магазини, не са скъпи, за предпочитане е да не са силиконови, защото бодлите ги пробиват.Ако настъпите морски таралеж, трябва да излезете от водата и да се опитате да извадите бодлите, които са видими. Те са чупливи и е възможно да остане част от тях. Принципно организмът ги разгражда, но ако имате неудобство е хубаво да се потърси лекар. Най-близката болница е в Кавала. Можете да я ползвате с Европейска здравна карта, която покрива медицински услуги в чужбина и се издава безплатно в офисите на банка ДСК, вижте къде тук. Всички застрахователни компании също предлагат здравни пакети за екскурзии в чужбина, не са скъпи, правят се индивидуално според параметрите, които зададете.

На 2 км. се намира Multiplex Batis, с частен плаж, много зеленина, заведения, два басейна, единият, от които детски. Има вход 2 евро на човек. Плажът там е каменист в началото, но има чували с пясък, по които да се влезе в морето. Към него има също и къмпинг Тера, разположен на 33 дка. площ.Наблизо се намира Toska beach, къмпинг с бунгала на плажа. Известна таверна е То Филараки - Το φιλαράκι, която се намира близо до бензиностанцията и предлага традиционни ястия, основно риба, калмари, октопод. Калмарите са предимно пържени или печени и обезателно трябва да се опитат. Октоподът е с пипала и се приготвя по няколко начина - варен на салата, печен на скара или сушен на слънце и стоплен на скара. Миди има само когато е сезон, като се приготвят саганаки -с червен сос, на пара или миди с ориз. Рибата е спрямо сезона, почти винаги прясна. 

Известните плажове на Амолофи са на 10 км. Лесно се стига до тях, трафикът в района рядко е натоварен, по-големи задръствания стават на входа на Кавала. 

Една от най-значимите исторически забележителности в района е древния град Филипи. Намира се на около 20 км в посока Драма. Град от ерата на Филип Македонски, баща на Александър Велики, където съществува древен театър, изцяло запазен, и на който през летния сезон се правят концерти и театрални постановки. Много интересна възможност е в наши дни да се посети концерт втеатър на повече от 2300 години. Там ще намерите и музей с археологически находки от онези древни времена.

Кавала е интересен град за разходка съвсем наблизо. Паркирането в центъра е трудно, но покрай морето е възможно, има платени паркинги за около 2 евро. Ако видите син знак, на който пише -κάρτα-, трябва да се закупи талон от павилионите за цигари, да се отбележе престоя и да се постави на стъклото на колата.

На граничните пунктове се преминава със задграничен паспорт или лична карта. Децата трябва да имат паспорт. Желателно е да се носи копие от акта за раждане, ако родителите са с различни фамилии. При пътуване само с един родител, трябва декларация от другия. Важат същите закони за столчета за кола, колани, разговори по мобилни устройства. Сумата в брой без задължение да се декларира е до 10 хиляди евро. Цигари - до 800 броя, до 10 литра спиртни напитки.

Палио е прекрасно място за спокойна, морска почивка. Непременно разгледайте галерията ни със снимки.

Благодарим на Антоанета Георгиева за подробната информация. Ако имате допълнителни въпроси, може да ги зададете на страницата й във фейсбук. 

Божидар е племенник на мои приятели - Виктория и Деян Арнаудови. Божидар има голямо и обичливо семейство, което се бори с всичките си сили за живота му. Нека им помогнем, защото времето е малко и сами няма да се справят.

Виктория се обръща към нас с призив за помощ:

Нашият племенник Божидар има тумор в гръбначния стълб и нямаме никакво време.

На 21.03 Боби беше опериран неуспешно в София и трябва по спешност да посети болница в Турция, за да могат да му помогнат наистина.

Туморът расте много бързо. На 10.05 е назначена операция в Турция, парите трябва да са събрани до 8.05.

Лекарите от „Аджабадем“ Турция дават добра прогноза. Имаме само шест дни. Нека опитаме.

Всичката документация можете да видите на страничката на Божидар във фейсбук.

Хора, помогнете им. Няма време за ДМС, процедурата изисква повече дни, отколкото има пред Божидар.

Има вече дарителски сметки на името на детето. 33 000 долара са много, но 10, 20, 30 лв. не са чак толкова.

Който може, както може. И моля ви, споделете.

Благодарим на всички, които ни пишат денонощно, звънят ни и не ни оставят време за отчаяние!

Прилагаме в галерията и снимки на банковите сметки, които успяхме да открием днес, както и документите за диагнозата и прегледите в Турция.

Дарителската сметка в лева е

BG87UNCR70001522942057 Божидар Тихомиров Кръстев.

Ние вярваме в чудеса и се надяваме нашият прекрасен племенник отново да бъде усмихнат и игрив, както преди!

Благодарим ви, добри хора!

Ето и новата информация за лечението на Боби, публикувана от семейството му на страничката им във фейсбук:

Тъй като от Фонда за лечение на деца взеха решение да ни откажат финансиране след първата неуспешна операция в България - Свети Иван Рилски София, ние благодарение на вашата помощ и подкрепа успяхме да я направим в Аджъбадем Турция - туморът беше отстранен но хистологията показа че е от 4 степен GBM - много бързо развиващ се.

Бяхме длъжни да ви информираме за ситуацията в момента и да изкажем нашата дълбока признателност към Вас.
Отново се обръщаме с огромна молба към Вас, ще ни трябва помощта Ви  за събиране на остатъка на сумата за първия етап от лечението. Вече има и DMS.
Това са сметките :
Bg87 UNCR 7000 1522 9420 57 в лева
Bg11 UNCR 7000 1522 9420 67 в евро
УниКредит Булбанк: UNCRBGSF код
Божидар Тихомиров Кръстев
DMS BOBCHO на номер 17 777

Последна информация за Божидарчо. Битката продължава.

Божидар проведе лечението, препоръчано от турските специалисти, но след направения в началото на август контролен преглед се установява, че туморните клетки са стопирани, но не са намалели. Родителите решават да потърсят второ мнение от Университетска клиника Ди Наваро в Испания и оттам им предлагат комбинирано лечение – имунотерапия и химиотерапия.

На 10.08. Божидар е приет в клиниката и лечението е започнато веднага. Стойността на пълния курс имунотерапия, химиотерапия и рехабилитация е 54 695 евро.

Автор: Мария Пеева

До 2-годишни момчетата ми искат само мен. Аз съм любовта на живота им, хлябът и водата, прегръдката, сънят, денят и нощта, целият им свят. Всичко това звучи много поетично, но всяка майка ще ви каже, че безусловната любов е адски изтощителна. Особено когато в два през нощта хлапето иска точно МАМА да му донесе вода, и само МАМА да го гушка.

На 4-5-6 годинки, за мое облекчение момчетата откриват, че из къщи от време на време се мотае една личност с бодливо лице, твърди ръце и колене, и с дебел глас, който може да пее само футболни химни… и ме забравят. Изобщо няма да ви заблуждавам, че съм недоволна от този житейски факт. Дори напротив. Вече дотолкова ми е писнало за всичко винаги да търсят мама, че вместо да ревнувам, се подсмихвам и вдигам рамене, когато татко все повече става корифеят по актуалните за възрастта въпроси като ритането на топка, ходенето на кино през уикенда, ски-лагерите, самостоятелното излизане и избора на телефон.

Докато изведнъж настъпва онзи етап в пубертета, когато „татко“ става „баща ми“ и от най-уважавания и любим човек в семейството изведнъж се превръща в постоянната конкуренция, пред която трябва да се доказват като по-умни, по-знаещи, по-силни, с една дума – повече мъже. И тогава осъзнавам, че живея във филм на Нешънъл Джиографик, в който старият лъв ръмжи на младите мъжкари и ги поставя на мястото им, а те на свой ред му показват зъби, размахват заканително гриви и опашки, перчат се пред глутницата, но бързо се спъхват, когато най-после го ядосат и той ги сръфа предупредително.

С най-големия ми син минахме през този период, вече е пораснал и така да се каже, се сдоби със собствена глутница. Но имаше много интересни моменти. Например, когато реши да натяква на баща си, че знае английски повече от него. Татко му се подсмихваше и отговаряше, че всеки баща се радва, когато синът му го надмине. Веднъж обаче синът обясни на бащата, че със сигурност бяга по-бързо от него. Това вече никак не се понрави на стария лъв, който много държи да е в отлична спортна форма. На следващия ден моите момчета си спретнаха надбягване на улицата пред дома ни, за голяма радост на съседите, които според мен отдавна са приели семейството ни като една от кварталните атракции. Даже залагания си организираха. Вторият син също се включи, не само със залог, а и с участие. Третият младеж заложи на големия батко, а аз естествено заложих на бащата, което ми докара сърдити погледи и цупене от страна на младите участници. Само че аз си познавам кончетата. Естествено, бащата победи, макар и с 20-30 години по-стар от синовете. Момчетата недоумяваха, а той им обясни.

- Всичко е въпрос на психика. И куц да бях, пак ще съм по-бърз от вас, защото съм уверен в себе си.

Момчетата се ядосваха, проклинаха наум и се оправдаваха с нечестна игра, искаха реванш и оплакваха изгубените си спестявания. Защото баща им неумолимо си прибра печалбата от залаганията – при него няма празни приказки, държи се на мъжката дума. На вечеря вече ми писна да ми се жалват обидените хлапаци, и си нямах друга работа, ами взех, че им обясних как според Фройд един син става мъж, чак когато умре баща му.

По-големият младеж сякаш не се впечатли чак толкова, но поне млъкна. 10-годишният хлапак обаче направо се втрещи. Само зяпна баща си и с умолително гласче, изведнъж изтъняло, каза:

- Ама аз изобщо не искам татко да умира.

Естествено, обясних му, че това е метафорично, какво всъщност има предвид Фройд и какво представлява едиповият комплекс. Което не попречи на момчето месеци наред преди лягане да уверява баща си:

- Татко, само да ти кажа, че аз не искам да умираш.

Което е началото звучеше забавно, но после някак взе да дотяга. Особено след като няколко пъти се случи дори да се стряскаме през нощта и да подскачаме в леглото, за да заварим едно малко привидение в пижама с комиксови герои, застанало до баща си, за да провери дали случайно не е умрял. Изобщо с този Фройд си взехме голяма беля на главата. Слава богу, и тази лудост я израснахме, и сега баща и син се дърлят спокойно колкото си искат за всякакви дреболии, без никой да се страхува, че другият ще умре. Повярвайте ми, това е по-добрият вариант.

Онази вечер обаче третото ни лъвче изведнъж заяви:

- Не знам защо само татко трябва да сяда на най-хубавото място на масата. Мисля, че е справедливо да се редуваме, нали така?

Спогледахме се с Пеев и аз понечих да обясня за едиповия комплекс и израстването, но едва бях споменала:

- А според Фройд…

Когато таткото подскочи:

- Няма да умирам! И никой да не е посмял да ми сяда на мястото! Точка по въпроса!

Младите лъвчета поръмжаха недоволно няколко минути и продължиха да си ядат вечерята. Вече толкова сме им свикнали, че не се впечатляваме. Ръмжат, ядат, растат. Нещата от живота.

Подозирам, че скоро пак ще се надбягваме пред къщи.

С четвъртото ни хлапе разликата с таткото е цели 40 години. Когато дойде време да се надбягват, единият ще е на 15, а другият - на 55. Аз обаче пак ще заложа на стария лъв. Дори да е окуцял.

Препоръчваме ви да прочетете и "Осиновете си татко" както и "Бащи и синове".

Автор: Ина Зарева

Четиригодишната Ирина щастливо оглеждаше новата си копринена рокля и огромните панделки на главата си, без да подозира колко силно ще бележи живота й днешният ден. Не знаеше защо са толкова възторжени всички, но реши и тя да бъде, за всеки случай. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере защо точно на деня на труда никой не работи, а всички се събират и празнуват заедно. Множеството от хора я притисна и понесе нанякъде. Чуваше песни, викове, ръкопляскания, но не можеше да види нищо, освен гора от рокли и костюми. Спряха. Някакъв човек започна да говори силно на микрофона. Гласът му се извиваше твърде смешно на някои изречения. Повтаряше едни и същи имена непрекъснато. Доскуча й. Клекна до една каменна саксия и започна да изучава стъблото на цветята в нея. Съвсем до ръката й падна фас от цигара. Все още димеше и огънчето му блещукаше. Сигурно и на други хора им е скучно, помисли си Ирена. Майка й така казваше - че пуши от скука. Ами тогава и тя може да опита. Хвана внимателно остатъка от цигарата, постави я в устата си и пое дълбоко въздух, както бе виждала да правят големите. Залютя й, очите й се насълзиха и се закашля много силно, но в този момент всички викнаха оглушително „Ураааааа“ и майка й не можа да чуе нищо от първомайското преживяване на дъщеря си.

Години по-късно, Ирина вече беше студентка и вместо на манифестации, ходеше на протести, но дълбоко в нея неразривната връзка труд-цигара повлияваше на всеки неин избор. Щом иска да пуши или да си доставя други дребни удоволствия, трябва сама да си изкарва парите за тях. Изпълнена с пламенен идеализъм, тя бе решена да се справя с живота си и да не разчита на никого. Но дори и най-силната амбиция на света нямаше как да не изпита сериозни затруднения във времена, белязани с купони за хляб, инфлация 300% и организирана престъпност като в „Кръстника“ 1-ва, 2-ра и 3-та серия наведнъж.

Ирина не само не можеше да спести нито лев, но дори и не знаеше дали парите за цигарите ще й стигнат от сутринта до вечерта. През деня ходеше в университета, пушеше много пестеливо и упорито си търсеше работа. Колежката й, която непрекъснато отсъстваше и взимаше лекции от нея, в знак на благодарност й съобщи, че търсят временно продавачка в един магазин. Да спомене кой я праща и да не се притеснява от нищо.

Ирина се притесняваше най-много от „връзкарството“ й всичките му проявления. Омръзнало й бе да слуша кой с кого е свързан, както сред познатите й, така и в новините, докато поясняваха чие протеже е бил поредният убит гангстер. Имаше чувството, че живее в зле написан криминален роман. Всичко около нея беше страшно тъжно и страшно опасно – хората мизерстваха, редяха се с часове за един хляб, магазините бяха празни, а през това време мутри вилнееха из града в скъпите си коли. Колкото по-противно й ставаше от всичко това, толкова повече вярваше с цялото си сърце, че както тогава на Първи май - много хора с много хубави мисли правят празник. И изпълнена с оптимизъм отиваше на поредния протест за по-добро бъдеще.

Въпреки възгледите си, Ирина започна работа още на другия ден. Магазинът беше голям, много чист и много зареден. Имаше цял щанд със сладкиши и точно там беше нейното работно място. Но работа нямаше. Хората си търсиха хляба, а не пастите. На Ирина й направи впечатление, че само в техния магазин хлябът никога не свършва, месото и колбасите са в изобилие, а нейният щанд се зарежда всеки ден, независимо, че хората изобщо не го поглеждаха, а купуваха все по-малко и все по-еднообразни продукти.

Сладкишите се бракуваха най-бързо, защото трайността им беше най-кратка. Ирина гледаше с такава жалост как изхвърлят вкуснотиите от детството й, които днес не можеше да си позволи. Управителката няколко дни наблюдаваше тъжното преглъщане на момичето, пък накрая й каза:

- Взимай си вечер каквото искаш от подготвеното за бракуване на сутринта. През нощта няма как да ги купи някой, нали така. Аз съм диабетик и не са ми потрябвали. А и шефът го няма сега, никой няма да разбере.

Ирина потрепери – „Та това е кражба!“ – каза си. „Взема ли нещо, без да го платя, значи съм го откраднала. Но да се изхвърля храна също е много лошо“ – разпъваше се от дилеми гладната студентка.

Цял ден мисли и се лута между убежденията си и изкусителното предложение. Помисли и за съквартирантките си, които разчитаха само на няколкото буркана храна седмично, изпратена от родителите им. Реши, че ако не за себе си, може да се погрижи за тях. Едната учеше медицина, а другата право. Нямаха никакво свободно време, какво остана да работят някъде.

Ирина се прибра вкъщи и сложи пред момичетата голяма чиния, пълна с еклери. Двете се ококориха:

- Рожден ден ли имаш?

- Не, премия от работата.

И така вечер след вечер изяждаха с примижали от удоволствие очи „премията“, а Ирина се чувстваше все по-малко виновна.

Няколкото месеца в магазина изтекоха бързо. Ирина се готвеше за тежка сесия, а след нея се надяваше да замине на бригада в чужбина. Не знаеше изобщо какво да очаква, но самата мисъл да е далече от тази „мутренска държава“, както вече всички я наричаха, беше съвсем достатъчна мотивация. Изпитваше все по-голямо отвращение към тези мрачни, тъмни хора, които убиваха, рекетираха и се обогатяваха непрекъснато. „Какво ли ги правят всички тези пари“ – се питаше. „Как ли се чувстват на пищните си оргии, докато нормалните хора едва си купуват хляб. С какви ли хора са обградени? Знаят ли изобщо какво е и един ден труд?“

Ей така си мислеше Ирина, докато прибираше последната порция сладкиши и си взимаше довиждане с Управителката.

- Ти точно днес ли напускаш? – удиви се жената.

- Нали си пуснах молба още преди месец – притесни се момичето.

- О, да. Документите ти са готови . Мислих, че ще останеш да видиш шефа. Той точно днес излиза.

- Къде излиза?

- Ти вестници не четеш ли? – Управителката извади изпод тезгяха вчерашния вестник, с умиление поглади страницата и я тикна пред лицето на Ирина.

„Първомайски подарък за най-големия подземен бос“ – гласеше заглавието. В текста се поясняваше, че въпреки обвиненията за рекет и убийство, гангстерът ще бъде пуснат от затвора, поради липса на доказателства. От снимката гледаше добре познатият от новините престъпник, с неизменните си тъмни очила и ехидна усмивка.

Ирина остави бавно сладкишите на рафта, а заедно с тях - цигарите и последния си залък идеализъм. Залютя й, очите й се насълзиха и се закашля много силно.