Автор: Ясена Врачева

Преди няколко дни попаднах на следната дискусия: трябва ли една жена задължително да има деца. Изначално чуя ли думите „задължително“ и „трябва“, и козирожката ми същност подивява. Мразя някой да ме задължава или да ми налага нещо. Когато пък става въпрос за тялото и живота ми, съм готова да мина през него като валяк.

Ай сиктир, от наложени норми. В идеалния вариант всички сме Саманта от „Сексът и Градът“ и правим секс до 80-годишна възраст с руси атлети. Точка.

Но се замислих. За мен си и моя си случай. Майка съм. От година и три месеца. Помня, че едно от първите неща, които казах на кумата си след щастливото събитие беше: Ма защо не ме предупреди, че е толкова страшно, бе коза?! Че ще го проверявам дали диша, че първата му температура ще ми бъде като Апокалипсис сега, че сърцето ми ще изкача всеки път, когато се спъне?!

Вярвайте ми, имало е моменти, в които си мислех, леле, ако мога да върна времето назад, дали бих си го причинила отново?

Fuck (както би казал вещерът Гералт от Ривия). ДА!

И причината, да ви кажа, е малко егоистична. В момента, аз съм най-добрата версия на себе си. Готвя като мастър шеф – имам кокосово брашно, оризово брашно, брашно от лимец, коприва и рошков, и ги ползвам, по дяволите. Работя от вкъщи, като никога не съм била толкова организирана и някак живея, все едно някой ме наблюдава. Непрекъснато. Което не е много далеч от истината, имайки предвид, че дори в тоалетната съм с компания. И нали знаете, когато някой ви гледа, се стараете повече. Все едно сте в една стая с шефа.

Та.

Рециклирам. 

Разхождайки се по пътя вдигам боклуците от земята. С него. С човечето на година и три месеца. И му обяснявам, че така не бива. А той ме гледа с маслинените си очи.

Разказваме му вкъщи за коалите. И за възможността никога да не ги види на живо. И защо се стига до тук. Той ме слуша. Едва ли ме разбира. Но аз продължавам.

Пътуваме. Ходим в гората. Мразех да ходя в гората. Сега боровете са най-добрите ни приятели. И шумата под краката ни. И червените бузи. Чудесно е да видиш червени бузи на малко дете. 

Псувам двойно повече като шофирам. Все някога трябва да се научат тея хора, че мигач се дава като се завива, пусто да остане.

Четем книжки. За Мишоци с големи сърца, за Всеядни чудовища, за Момчето, което оцеля и има белег във формата на мълния.

Спасявам сгазени котки. И му споделям, че мама не е луда, просто обича животни и вярва, че трябва да се помага.

Ядем плодове. И аз. Никога преди не ядях плодове. И внимавам как се обличам. За да не настина. Не заради мен. А заради него. Защото знам, че при мен е най-добре.

Или че аз съм най-добра при него.

Няма значение. 

Дали да имаш дете е избор. По дяволите, най-важният, който можеш да направиш.

Аз благодаря за моя. И на него. Че всеки ден ме прави по-добра!

Още от Ясена:

Срещайте се с други майки

За раждането и бременеенето не по план

Автор: Нели Славова

Лутър дойде в семейството ни в един топъл септемврийски ден, някъде следобед. Пътувахме до град Девня близо до Варна, уж само да го видим.

Такава беше идеята - само виждаме и решаваме на място дали това е нашето момче.

Влязохме в големия двор, където той се намираше заедно с братята, сестрите и майка си, в едно заграждение, което вероятно бе тясно за всички.
Това ми напомня да ви споделя нещо и да се отклоня от темата. Хората имат честия навик да казват "Голямо куче в апартамент, ама как така, ще го уморим, ако го гледаме в апартамент, трябва му място за бягане и скачане!"
Един вид искат да кажат, че му трябва място, където да си бъде куче, да бъде себе си, обаче съдят спрямо своята перспектива и не допускат, че не всички хора живеят в 30 квадрата. Но ти не си длъжен да им даваш обяснения.
Не допускат, че за много кучета, животът в двор означава едно нещо - синджир с дължина 5 метра около врата и цял ден обикаляш един периметър с бака дъждовна вода и попара с накиснат баят хляб. Сигурна съм, че тези кучета копнеят за добра грижа, любов, продължителни и разнообразни разходки, качествена храна и живот, който един апартамент може да ти осигури.

Започнахме да разглеждаме малките кутрета едно по едно, когато любезно ни ги извадиха от заграждението, докато тяхната майка наблюдаваше всичко отстрани и понякога ги закачаше или ги гонеше. Майката беше доста игрива и внимателна също и към нас. Това бе третата ми среща с порода Кане Корсо и за пореден път ми направи приятно впечетление, че когато ръката ми е старателно облизана от върха на пръстите до дланта - няма никаква лоша миризма. Устите на тези кучета не миришеха, беше ми странно. Очаквах смрад.
Козината им също не излъчваше така познатата типична кучешка миризма.
Явно бяха гледани добре и хранени с подходяща храна или просто породата им бе такава, че това е един чудесен плюс за стопанина.
Може би и сравнявах с пинчера ни, чиято уста вонеше ужасно, а също и козина, въпреки редовното къпане и спане в легло.
Говорехме си разни неща, трупахме опит, Коце се боричкаше с някои кученца, но те бягаха. Само едно остана при детето ни. Малко, сиво, със сини очи, шест пръсти на крайниците, пречупена опашка, бяло на гърдите и огромни уши като сенници срещу слънцето, като джапанки. Това беше Лутър.

Очарователен, различен, обезоръжаващо сладък и наш. Попитахме се няколко пъти дали сега го правим, сега ли го взимаме, наистина ли, сега. Нямахме нищо вкъщи, нито легло, нито храна, нито шампоан, нито сме избрали ветеринар, нито имаме хавлия за след баня, нито купи за вода и гранули. Все едно да влезеш с бебе на ръце в дома си, изписан от родилното отделение, но в апартамента ти няма кошара, дрехи, мляко, завивки, корито и биберон. Нямаш нищо, освен много обич за даване. Любов, която чака без нищо в замяна, за да бъде погълната. Днес. Сега. И напълно неподготвено.
Ние с детето и вече вторият ми син, изкачахме Гено да се разплати и да си тръгнем с новия член на семейство ни. Предстои ни доста работа по пътя, а и в последствие пазар за нуждите на Лутър. Кучето веднага повърна в колата, това е първото му пътуване. Повърна цели гранули, с които е бил хранен и стомахът все още не ги е обработил.
От този случай насам не сме имали трудности и препятствия с пътуването в автомобил.
Майката на Лутър ни изпрати на оградата, не лаеше, не скимтеше, просто си взе довиждане, явно ни одобри. Лутър също не плака, което ни облекчи много.
Отбихме се по предложение на собствениците да видим отблизо бащата на Лутър.
И той не миришеше, но беше зловещ. Сякаш сглобен от други кучета, животни и динозаври. Глава като менгеме, крака като пръти, огромна паст вместо уста, мощно, здраво, огромно тяло на бик. Беше Франкенщайн от плът и кръв. Изпитах страхопочитание към него, въпреки че собствениците, също като нас, не възпитават в ярост и нямат звяр, а са възпитали внимателни кучета, добронамерени, доброжелателни, игриви, не трътлести, огромни, но не дебели, умни, пазачи, но не хищници, бранители на територия и хора, но не зверове.
Бащата веднага искаше да играе и оближе ръцете ни.
Очарована съм и от друго от собствениците на тези кучета конкретно. В продължение на известно време се обаждаха на мъжа ми и го питаха как е Лутър, дали има някакви проблеми, справяме ли се и наред ли е всичко с него и нас. Това ми направи много добро впечетление. Не беше просто размяна на куче срещу пари, а имаше и последващо човешко отношение и заинтересованост.
Лутър беше бебе на 40 дни и за нас всичко бе ново и непознато, а за него - два пъти повече.
Роден на 08.08. имаше двуполюсна романтична и тъжна символика. Бяхме погребали преди години баща ми на същата дата - осми август, а сега, Лутър е роден в нея. Свързах двете събития и ми харесваше символиката.
Бяхме изчели всичката налична информация за породата, бяхме разговаряли с хора, бяхме гледали обучение от специалисти треньори, а след няколко часа кучето ще прекрачи прага на нашия дом, на своя дом. Бяхме чули и все още не ни подминават, огромното количество басни и легенди, които хората харесват да говорят. Успявахме добре да отсеем достоверността и фактите от преувеличената информация или дървеното философстване. Слушахме обаче и едните с достоверността, както и другите - с празните, общи, философски съждения. Всеки опит бе добре дошъл, не искахме никакво допускане на чужди грешки.
Попитах някои близки приятелки с големи породи кучета как се справят чисто в битово отношение. Интересуваше ме къде си държат гъбата за миене на съдовете на кучето. Къде стои хавлията им за подсушаване на лапи след разходка. Каква марка шампоан използват и колко често къпят. Приятелките не ми спестиха нищо и обясниха техния начин на живот.
Бяха ме наплашили празните приказки с космите. Косми! Косми! Козина! Приготви се! Ураган! Навсякъде! Дори в гащите!
Много ми допаднаха думите на една приятелка по повод на космите. Тя каза: Просто чистиш, това е. Нищо особено. Нормално е да си поддържаш къщата и чистота в нея. Животът с куче не променя това.

Права е. Ако си мърла, си такава със и без домашен любимец, какъвто ѝ да е той. Не се извинявай с кучето/котката. Май проблемът е в теб, не в животното.
Космите на Лутър към момента са още една преувеличена приказка. Породите кучета са различни и както хората, не бива да ги поставяме под общ знаменател.
Казвам "към момента" с уговорката, че не знам какво ще се случи след 3 години.
За сега това, което пада, е оскъдно и се почиства лесно, защото не се забива в материята.
Те са тънки и къси косъмчета, които можеш да изтупаш без излишно затруднение. На пинчера се забиваха. По диваните и леглата косми нямам, но това има различно обяснение. Харесва ми да го викаме и той да се хвърля за прегръдки на дивана, където сгушени да прекараме време. Тялото му излъчва блага топлина и ти дава усещане за спокойствие. Има навика и да слага лапа на крака ти и да поставя уморено глава на корема ти. Често и лежи като човек - по гръб с разперени ръце и крака в разни посоки.
Не го взимам в леглото във връзка с доминантния му характер и силно изявено лидерство. Лутър има меко, пухкаво легло и всеки е добре да си знае мястото.
Приятно изненадана останах от факта колко своевременно и бързо се научи къде да ходи до тоалетна за двете си нужди.
Бях му застелила обикновени пелени в хола, а също и на терасата. Веднъж взех пелени с феромонни капки, но сякаш беше излишно. И едните и другите попиваха по един и същи начин. И на едните и на другите кучето вършеше потребностите си. Нямаше нужда и остана с обикновени пелени, а разликата в тяхната цена е някакви стотинки.
Когато го оставихме за първи път сам, не спази нищо от наученото. Беше опикал и осрал целия ни хол, разочароващо, но и типично бебешко.
Гено все казваше, че това е да имаш куче, трябва да минеш през всички трудности, за да разбереш какво е. Трябва да е с теб от бебе, ти да го научиш, да се измъчиш и после да се радваш. А не да вземеш наготово обучено куче. Ти трябва да си минеш по реда. И за този ред никой не те подготвя.
Не бих казала, че когато сме го оставяли сам Лутър е правил чутовни мизерии. Някоя друга пикня, разскъсан пантоф и унищожена играчка (от неговите лични) не броя за мизерия, това е напълно в реда на нещата. Имаме два броя възглавници по диваните, често има и дрехи на един от столовете в хола, но не си е позволявал да ги наръфа и скъса.
Веднъж отиде в стаята на Коце и се върна с кола в устата, наведени уши и виновен поглед. Бързо разбра кои играчки са негови и кои на детето.
Естествено с научаване и поощрения. В началото поощренията му бяха под формата на гранули за изпълнение на някаква команда, но после това приключи и сега просто го галим или почесваме от дясната страна на главата.
А когато искаме играта да приключи - го притискаме от лявата страна на главата с ръка, някъде под гушата му. Лутър е интелигентно животно и не му трябва много, за да разбере желанията ти.
Пинчерът ни беше отвратително отмъстителен като бебе. Освен пикня, имахме скъсани дрехи, продупчени блузи и нощници, изядени дискове за музика, наядени книги, изядени кабели. Беше злобен като малък и почти не разсъждаваше.
Винаги беше ненаситен и вечно гладен. Понякога повръщаше, за да може пак да яде.
Когато се храним Лутър, определено ни наблюдава известно време, отначалото му се карахме, защото проси.
Сега пак ни наблюдава, но после ляга в краката на един от нас и заспива.
Продължавам да бъда против храненето на тази конкретна порода куче със сурово, необработено месо, кайма, кокали и други.
Нещото, което си позволявам да давам на Лутър от човешката храна - са моркови и краставица.
Лутър има необходимост от калций повече от друга порода животно, тъй като расте бързо и с часове.
Таблетките му в момента достигат две на ден заедно със закуската.

Все още държа пелени в хола си, но преди седмица се изненадах, че не съм ги сменяла - напълно сухи са.
Започнал е да стиска.
В хубавото време разходките му бяха три пъти дневно, а вече са две - сутрин и вечер.
Обожава да играе с други кучета и да ги души.
В началото по време на разходките не се изхождаше навън, абсолютно нищо, нито урина, нито изпражнения. Всичко му бе ново. Не си вдигаше и крака.
Постепенно започна и това също бързо се промени.
Имахме изисквания към него, но и бяхме благосклонни, все пак всичко е процес, а не работа за ден и половина.
Не обича да бъде наказван и взима бележка за поведението си.
Преди месец получи зловещо разстройство. Гено се занимава с това какво поглъща навън и постоянно го контролира и следи. Гледайки го, си давам сметка, колко е трудно и уморително. На всяка крачка надзор и проверка.

Но това е необходимо да се прави и някой трябва да го върши.
Бях смаяна от разстройството. Беше буквално през десетина минути, обилно, с консистенцията на смути или пяна. Излизаше като от машина за сладолед без пауза и почивка.
Това животно ме изуми, заклевам се. Представям си какво го мъчи и какво изпитва, как пикае през гъза, а в същото време успява всеки път да отиде веднага на пелената и да се облекчи там. Всеки път. Все още пазя снимките на различните лайна върху пелени - трудно е за вярване.
Ако всичко това се бе случило по килимите или из цялата къща, не ми се мисли от къде щях да я подхващам.
Лутър има три хранения дневно - сутрин рано, обед и вечер в ранните часове. Съвсем скоро обядът ще отпадне за негова жалост, защото обича да яде. Храненето му обаче е с продължителност 30 секунди, дъвче, не гълта като гларус, но се справя изключително свойски. Не губи време. Изпива доста вода на ден. А дори и да не я изпил, измивам купата и зареждам нова и прясна вода.
Тук може би е моментът, в който след пиене на вода, трябва да уточня още нещо отново с уговорката, че не знам какво ще бъде след три години.
Лутър има вече големи бърни, които висят, темповете на растеж, макар и без конско месо, кайма и кокали, са му бързи както стана ясно. Но когато пие вода не текат реки от бърните и устата му. Отново хората обичат малко повече от нужното да преувеличават. Обикновено се задържат по бърните му две капки от двете страни, които той си облизва и почиства. Лигите вероятно ще започнат да му капят по време на разходка или при силно вълнение, когато се разпени и се събере слюнка в устата му. Въпреки това не съм притеснена. В живота има далеч по-страшни неща и понякога се молим най-страшното да бъде косми и лиги. Така че предлагам да не бъдем дребнави, а да гледаме по-мащабно и кое е истински страшното и неприятното.
Като, например, лошо поведение и държане спрямо хора. Това мисля е доста страшно и подлежащо на поправка.
От самото начало тихо се разбрахме, че животът ни не се променя особено.
Обичаме гостите - да посрещаме такива, както и да ходим при такива. Не би следвало това да се промени.
Не можем да пазим тишина на кучето и муха да не прехвръкне над особата му.
Хора ще идват у нас, а те ще водят и децата си.
Ние ще ходим на гости, ще остава сам и после всичко каквото сме оставили - следва да заварим в същия вид.
Добре е да покажете с отношението си какво не толерирате. Не е нужно да убивате кучето от бой. Имате си работа с интелигентно животно, което разбира и помни. Куче, което мисли и мозъкът му не се равнява на грахово зърно.
Не му обръщайте внимание, говорете, нека чува вашия глас, нека вижда изражението и разочарованието ви, нека разбере постъпката си, нека бъде изолиран за малко, нека не е въвлечен в нищо, което правите - много бързо ще дойде да ви търси извинение, ще се чувства виновен и няма да изпитва колебание дали да прави отново грешка. Лутър не обича самотата, обича вниманието и в известна степен е принц, свикнал с отношение към себе си. Той също има потребности, които далеч не свършват с тоалетна, пълен корем и дълъг сън. Обича да е значим и важен. Обича да се гали. Обича да му се говори.
Да играе на воля по плажа или по поляна, да играе с други и за разлика от други хора, с които се срещаме и комуникираме - гони и носи пръчка или друг предмет от малък. Сякаш хем заради самата игра, хем и зарази удовлетворението, което вижда в нас и купищата "браво" и похвали.
Особено държа когато идват определени хора вкъщи, първата им среща да се случва в коридора, защото се напикава от радост и то обилно, а не пет капки. От присъствието на майка ми и когато тя отвори вратата, понякога се е напикавал и три пъти. Тя го прегръща, целува, глези и му говори като на човек равен с нея.
Важно ми беше когато ще идват гости и приятели у дома - да не се съобразяваме напълно с животното. Нека знае, вижда, адаптира, изучава, социализира, играе и ближе възможно повече хора. На децата се дава пълна свобода да правят всичко с него, а той не отвръща по никакъв начин. Прагът на търпимост предпочитам да му бъде висок.
Животното ще стане масивно и огромно, нямам намерение при всеки случай да бъдем негови роби, да пазим тихо, да вървим на пръсти или децата да не могат да го гонят или играят с него. Не. Звяр не ми трябва. Видът му е достатъчно заплашителен и респектиращ.
Даже често си говорим, че е много по-добре така, отколкото някое бясно куче.
Често си споделяме, че е прекрасно, че е Лутър и не бихме искали Луцифер.
Бях член за доста кратко в групи за притежатели на Кане Корсо. Отврати ме начинът, по който хората си общуват и взаимодействат помежду си. На ден, подобно на групите за автомобили и кулинария, ми излизаха във фийда безкрайно много снимки и клипчета на Кане, които се отглеждат като хищници и имат проблемен нрав, който обаче бе представен с насмешка и майтап, а не като аларма за нередност.
Бързо приключих членството си във всички.
Не научих нищо. Не се обогатих с нищо. Нямаше адекватна информация, обмяна на опит и полезни съвети, но пък бълваше с обиди, препирни, подигравки, правописни грешки, безсъдържателни разговори и множество снимки на накълцано конско месо и пилешки фенер. Донякъде ги разбирам, хората с големи кучета си правят сметката с храната и гледат да спестят каквото може. Не ми допадна.
Всички имаха твърде големи разногласия и по мои наблюдения никой не прави нищо, за да ги обедини. Или просто им прави кеф да се драчат по цял ден, не знам, не е за мен, това предполага време.
Лутър дава лапа на нас и понякога на приятели. Когато е навън и е разсеян - още не го прави на чужди хора.
Минувачите много му се радват и никога не е незабелязан. Винаги получава поне десет комплименти за външния си вид. Това донякъде нараняваше като че ли Коце. Хората обръщаха особено внимание на кучето в парка, на разходка, в супера, по улиците, а на Коце никой не се спираше да говори. Обяснихме му причината за това и спря да му прави впечетление. Също така и аз, и Гено се стараехме детето да не се чувства пренебрегнато. Разпределихме си задълженията и приятностите помежду си.
Понякога Коце разхожда кучето или е хванат за тротинетката, където да се състезават заедно. Измислят си кодови имена - Кос Дергар и Лут Рен. А няколко пъти Коце говори за кучето като използва думата "брат". Това било негов брат.
Коце е този, който дава храна и носи купата. Научи се да използва кантара, да мери и да не нарушава количеството определена храна. Знае къде държим чувала с гранули и понякога зарежда купата, от която прехвърляме храната му.

Чувства се ангажиран и въвлечен.
Не държа да го прави всеки път, радвам се, че има желание.
Преди години бях Моника, така ме наричаха, тъй като чистотата в моя дом беше безукорна. Живеехме в аптека, музей, където всичко беше по конец.
Детето промени това в мен отчасти.
А Лутър още повече.
Сега къщата ми пак е чиста, хващам се, че питам хора, когато ни гостуват дали им мирише, искам да си кажат, знам ли, може само в нашите очи да е така. Те казват, че всичко е наред.
Обаче аз знам какво виждам. Има едно леко военно положение, има пелени по пода, има малък хаос и безпорядък, има разхвърляни играчки и последните не са на Коце, а на кучето. Аз ги прибирам, той ги връща обратно на килима. Също като дете.
В банята ми виси още една хавлия. В мивката ми има още една гъба. В помещението ни за килер има 15 килограмов чувал, който мирише на сьомга, водорасли и още нещо, но обонянието ми спира до там.
Има едно друго същество с мраморен поглед, което ме следва навсякъде. А когато не следва мен, е подир друг член на семейството - жаден за ласките му.
Различно е. Нищо не е същото. По-хубаво е.

Нели Славова ви е позната и от Смелостта да си нормална, Застанете в поза Мудра, Добра свекърва .

Страницата ѝ "Истории от Гардероба" е мястото, където откровено говори за живота си и нещата, които ѝ се случват в текстове, които те карат да се смееш и такива, за които трябва да помислиш.

Автор: Мария Пеева

Преди няколко години в живота ми се появи Яна.

Първата ни среща беше доста забавна. Бременна в седми месец и кацнала на един стол, се опитвах да вадя някакви кутии с детски дрехи от високите рафтове в гаража. И изведнъж вратата се отвори и се появи Теди с едно слабо, русо, красиво и сериозно, дори бих казала НЕУСМИХНАТО момиче. 

- Мамо! - изкрещя, като ме видя - Слизай веднага оттам, ще се пребиеш.

Изтърколих се някак от стола и стигнах до тях през кашоните по пода, червена, потна и задъхана.

- Запознай се. Това е моята приятелка.

Това ми беше първата среща с нея. Веднага разбрах, че работата е сериозна, не знам как и защо, в крайна сметка не е първото момиче, с което ме запознава. Но беше първото момиче, което толкова много искаше да харесам.

Е, не беше трудно да я харесам, особено когато започна да се усмихва, което отне известно време. Яна не е от хората, които бързо се сприятеляват, но когато те допусне до себе си, няма по-верен приятел от нея.

Но съвсем се уверих, че са един за друг от случката с чорапите няколко дни по-късно. Прибраха се отнякъде двамата, Теди се събу в коридора и забелязах, че е с различни чорапи. Олеле, помислих си, какво ще си каже за него това хубаво, елегантно момиче. Чакай да го оправдая някак.

- Теди, - подхвърлих уж между другото - май си объркал в тъмното чорапите, маме, различни са.

- О, мамо - отговори той - виж и на Яна са различни. Ние така си ги разменяме.

И до днес го правят.

После родих Алекс, а те дойдоха двамата заедно да ни видят и ми донесоха шоколад. Яна първо поиска да го гушне, после малко се притесни, но в крайна сметка го пое в ръце, внимателно, като кукла.

После заминаха заедно да учат в Англия.

После се върнаха заедно.

После се ожениха и тя ме покани с нея да избираме сватбена рокля, едно от най-милите неща, които една снаха може да направи за свекърва си, майка на момчета, която вероятно никога повече няма да избира сватбена рокля.

После ми каза, че е бременна. Дойде една сутрин, притеснена някак, а аз си дърдорих моите обичайни празни приказки, тя си мълчеше както винаги. И изведнъж каза:

- Мими, аз съм бременна.

Плаках от радост.

После се роди Бобче и бях ъпгрейдната в баба, с което животът ми мина на по-високо ниво.

После се оказа, че Бобче е сериозно болен. 

Тогава за броени дни видях как Яна от младо момиче, от дете, се превърна в жена - истинска, силна жена, на която нищо в този живот не може да се опре. Която е способна да обича толкова много, че да натика болката в миша дупка някъде в сърцето си, да я прескочи и да се пребори с всичко, без сълзи, без драми, без вайкане. Да е силна и смела заради детето си, заради съпруга си, заради всички ни. Яна беше ядрото на нашия малък, семеен кръг, който здраво се затегна около нея и се спои като верига на обичта, за да спаси малкото човече от най-лошото.

Няма да забравя никога Яна в онзи ужасен месец април 2019. Спокойна, гушнала детето, дори понякога усмихната. Яна с престилката и прибраните под найлонова шапка руси коси в реанимация, хванала ръчичката на Бобче, упоен и окачен на сто кабела. Отидох да я сменя, защото не беше спала от 24 часа, а той веднага усети, че не съм майка му и се разплака. И аз щях да ревна, толкова безпомощна се почувствах, така ми беше мъчно за него, а и за нея, със сенките под очите, изтощена. А тя ме погледна и пак с тази нейна блага усмивка на мадона: “Тръгвай, аз ще се оправям, ето, дали са ми дори стол”. Яна, която спокойно го кърми, все едно са си у дома, вече в болничната стая, намествайки внимателно дренажните тръби, така че да не се прегъват. Благодарение на нея и само на нея детето преживя всичкия този ужас сравнително леко, без много плач и травма, зареждайки се от нейната увереност и спокойствие.

Благодарение на нея и ние го преживяхме. Тя и до днес ни казва, че силните сме били ние, но не беше така, мило мое момиче, ти беше силната. Ние с майка ти и цялото семейство следвахме теб. Ти ни даваше сила и вяра, ти ни държеше да не се разпаднем. Ти беше Майката.

Мина и това. Остана зад гърба ни. Животът продължи по старому, понякога напрегнат, понякога радостен, винаги шумен - и в делници, и в празници.

Но днес е празник.

Някога, преди сватбата на Теди написах един текст, в който разказах как съм плакала, че губя сина си.

Малко съм знаела тогава, че ще спечеля дъщеря.

Да ми е жива и здрава.

Честит рожден ден, Яна, дете на душата ми.

Автор: Яна Пеева

От около месец постоянно ми се готви, готвя и ми носи неописуемо щастие. Ама наистина. Само за храна мисля, само за храна чета, от два дни разглеждам тигани и ножове, абе... работата е сериозна.

Онзи ден си наумих, че ще правя еклери. Приятелка прави преди няколко седмици и от тогава постоянно ги мисля тия еклери. Обаче бяхме на гости и нямаше как в чужда кухня да почна да бъркам, та стисках зъби и разглеждах рецепти за кремове. Вчера едва устисках Борис да заспи следобедния си сън и ги почнах! Уж щях да чакам брат ми да дойде и заедно да ги правим, но той се забави и пропусна приготвянето на самите еклери.

Та, направих си пареното тесто, то мина всички тестове и почнах да ровя по шкафовете за шприц. Тук шприц, там шприц - няма шприц. Хубаво! Ще звънна на една добра свекърва. Да, ама една добра свекърва не беше вкъщи, а аз не можех да чакам, исках еклери сега, веднага! 

Първо пробвах с филтър за кафе. Стана горе-долу, ама много сложно, пък той филтърът малък, пък тестото излиза. Не си е работа. 

После ми попадна форма за ледени близалки! Силиконова, не по-голяма от филтъра за кафе, но някак... по-подходяща ми изглеждаше. С триста зора натъпках малко тесто вътре, с още триста успях да я изстискам. И това не става. 

Накрая се предадох и действах с лъжички. Рошави станаха, но пак на еклери приличаха! 

Еклерите изобщо не са трудни за правене и стига да не импровизирате с рецептата за парено тесто и да не отваряте вратата на фурната преди да са напълно готови, няма какво да се обърка. Аз ги правя за първи път и с изключение на това, че бяха лееееко влажни отвътре (но не сурови), смятам, че се получиха. Следващия път ще ги пека малко по-дълго време. И ще се уверя, че имам шприц. 

За тестото

Еклерите се правят с парено тесто (choux pastry на английски; pâte à choux на френски), което се състои от вода, масло, брашно, яйца и малко сол. Тестото не е трудно за приготвяне, но може да звучи малко страшно, защото се готви предварително. От това тесто се получават хрупкави форми с куха вътрешност, която е перфектна за запълване с вкусни кремове, както сладки, така и солени. Аз използвах рецепта на GoodFood, но другия път ще пробвам друга, в която пропорциите са 2:1:1:2 (две части вода, една част масло, една част брашно, две части яйца). Тук споделям тази на GoodFood.

1. 450мл вода

2. 170г масло

3. 200г брашно

4. 5 средно големи яйца

5. Щипка-две сол

Водата, солта и нарязаното на кубчета масло се слагат в тенджера на средно висока температура. Когато водата заври (маслото вече трябва да се е стопило), изсипете брашното наведнъж, а после бъркайте! В различните рецепти пишеше различни неща - може или да дръпнете тенджерата и да я върнете на котлона, чак след като сте смесили водата и маслото с брашното толкова добре, че да не го виждате вътре, или да намалите температурата и да бъркате върху котлона. Аз бърках върху котлона и нямах проблеми. След като се смесят добре, бъркайте още 2-3 минути върху котлона, за да се уверите, че тестото е достатъчно сготвено и не е останала прекалено много течност в него. Според тази статия, която аз използвах като наръчник, има няколко начина да се уверите, че тестото ви е готово:

• тестото дърпа от стените на тенджерата и се събира на топка в средата
• тестото оставя следи по дъното на тенджерата (в съд от неръждаема стомана)/по дъното на съда се появяват капки масло (в съд с незалепващо покритие)
• в тестото ви няма абсолютно никакви бучки
• лъжица, сложена изправена в средата на тестото, стои така и не пада

След като се сигурни, че тестото ви е готово, можете да го преместите в купа и да го разстелете по стените, за да изстине по-бързо. Трябва да изчакате десетина минути, за да не е горещо и да не се сготвят яйцата, когато ги добавяте. През това време разбийте яйцата и ги сложете в купа, за да можете да добавяте постепенно. Може да се окаже, че не ви трябват всички яйца, затова не ги изливайте наведнъж! Когато тестото е достатъчно студено, започнете да добавяте яйцата. Когато тестото стане гладко, кремообразно и лъскаво, е готово.

Готовото тесто се шприцова в желаните форми - дълги "пръстчета" за еклери, кръгли за профитероли и се пече за 35-45 минути (в зависимост от размера и формата) в предварително загрята на 190 градуса фурна. Тук също има вариации - някои рецепти съветват да се пече на различни температури - в началото на по-висока, след това на по-ниска. Аз реших да не променям температурата. Освен това нямах шприц и ги оформих с лъжички - не станаха еднакви, каквито биха били, ако имах шприц, но пък определено бяха чаровни. Важно е да не отваряте фурната преди да са напълно готови, защото има опасност еклерите ви да спаднат. Когато ги извадите, пробийте с дървена клечка, за да излезе останалият топъл въздух. Изчакайте да изстинат напълно преди да ги пълните с крем.

За крема

Тук вече има поле за изява. Аз реших да заложа на традиционното и направих сладкарски крем (crѐme patissière). Ползвах тази рецепта и смятам, че е доста сполучлива, макар и на мен това изобщо да не ми е любимият крем. Точно затова и го "подобрих" леко с малко лимонови и лаймови корички и сок. Сетих се в последствие и добавих много малко, за да не разваля консистенцията, но се усещаше и беше вкусно. Също така нямах шушулка ванилия и сложих екстракт, което не е голяма драма, но определено би било доста ефектно, ако се виждат топченцата ванилия в крема. 

1. 480мл прясно мляко 

2. 75г захар (аз сложих пудра, защото за пореден път се оказа, че нямам бяла захар)

3. щипка сол 

4. 25г царевично нишесте 

5. 3чл екстракт ванилия/паста или една шушулка

6. 3 големи жълтъка

7. 1 голямо яйце

8. 43г масло

Прясното мляко се загрява в тенджера (с ванилията, ако използвате шушулка), като през това време се разбиват яйцата със захарта, нишестето, солта и ванилията (ако използвате екстракт/паста). Когато млякото започне да бълбука леко, но преди да е завряло, го свалете от огъня и изсипете половината от него в яйчената смес, като бъркате непрекъснато, за да темперирате яйцата. След това изсипете темперираните яйца при останалата част от млякото, върнете го на котлона, на средна температура, и бъркайте непрекъснато, докато сместта се сгъсти. Когато започне да завира, намалете температурата и бъркайте още 1-2 минути, след което свалете от котлона и добавете нарязаното на кубчета масло. Разбърквайте, докато маслото не се смеси напълно с крема. Изсипете крема в купа и го покрийте плътно с фолио/хартия за печене, така че да се допира до повърността, иначе ще се получи коричка и го оставете да изстине, а после го приберете в хладилника за няколко часа. 

Когато кремът и еклерите са напълно изстинали, може да ги напълните с пош или да ги разрежете и да действате с лъжичка, както направих аз. Най-вкусни са на същия ден, но се съмнявам някой да ги върне и на следващия. 

Прочетете още:

Вълшебните сладки на Яна 

Бързи мъфини и банички

Коледен фъч

Автор: Весела Георгиева

„Как се оправяш, направо не те знам!?!“ Най-често чуваният от мен почти реторичен въпрос. Как да се оправям? Когато имаш едно дете – гледаш го като писано яйчице. С второто леко отхлабваш режима и си позволяваш да не си чак толкова перфектна майка. На третото му хвърляш едно око дали е нахранено и да е в що годе приличен вид, а четвъртото и всяко следващо от родилното ги пускаш директно на ринга да се спасяват.

Истината е, че изобщо не е толкова страшно да си многодетен родител. Трябва само да намерите сили и кураж в себе си и отведнъж да се хвърлите в бездната отвъд ръба на лудостта. Ако сте на кръстопът и се чудите дали ще се справите, долният текст е точно за вас. Директно от кухнята – какво ще се случи с дома и ежедневието ви, ако сте многодетен родител?

През голяма част от времето ще сменяте пелени и ще бършете дупета. В началото на вашето многодетно родителство, особено ако сте решили да изстреляте наследниците си един след друг като залп от калашник, ще правите точно това. Между усмихнатите снимки за социалните мрежи, готвенето, чистенето, разтърваването и скубането на собствените си коси, ще се занимавате единствено с омазани пелени, гърнета и тоалетни чинии. Докато бършете нааканото дупе на бебето, двегодишното ще е насрано, на четиригодишното ще му се ака, а тийнейджърът ще крещи, че му е свършила тоалетната хартия. Колкото и невероятно да ви се струва сега, тогава изобщо няма да ви прави впечатление, ако с едната ръка бършете аки, а с другата се наслаждавате на най-вкусния шоколадов сладолед.

Подготовката за детска градина сутрин ще ви отнема толкова време, колкото ще ви е нужно да се нагласите за сватбата на датската принцеса. Ще дундуркате бебето, опитвайки се да удържите останалите да не излизат по гащи, за да плюят в ушите на кучето. Ще ги вадите изпод леглата, от шкафовете и наполовина от тоалетната чиния. На всяко успешно настигане, ще обувате по един чорап и половин тениска. Ще търсите лявата обувка на едното в хладилника, докато другото се събува и вече закусва със стелките. Когато се убедите, че няма начин да подредите като хората всичките им дрехи, ще започнете да им купувате еднакви по вид, но различни по размер облекла. Уж за по-лесно. Бързо ще спре да ви прави впечатление, че едното си настъпва ръкавите, а долнището на другото му седи като боксерки. До един момент ще се оправдавате в детската градината, че в бързината не сте забелязали, но бързо ще спрете, защото вече никой няма да ви вярва. Но ще продължат да ви поздравяват за хубавите деца и за това, че все още не сте изтървали бебето, което размятате под мишница. Когато ги взимате от градината, ще изпитвате остра нужда от трета, четвърта и пета ръка, с които да носите раниците им, покупките и самите тях. Ще се молите най-вече да приберете от детска градина вашите деца, защото покрай лудницата

ще бъркате имената им и самите тях. Ако Велизар направи беля, ще подгоните Ростислав, ще искате на набиете Борис, а в същото време ще крещите: „Бранимире, ако те хвана, ще увия три камиона с роби около врата ти, да те подритват до Гюешево и обратно!" Ако все пак настигнете някой от тях, вероятността невинния да изяде шамарите е много голяма, но хич няма да се впечатлявате – първо, докато хванете някое от диванетата, ще сте забравили кого и за какво го гоните, и, второ – вече ще сте наясно, че когато и да ги пердашите – все им е късно. И рождените им дни ще бъркате, но няма да ви дадат шанса да ги забравите напълно, както много би ви се искало. 

Домът ви винаги ще мяза на ракетна площадка, горящо сметище и тенджера с тридневни макарони. За постигането на този ефект понякога и едно дете е достатъчно, но наличието на две, че и повече, гарантира непрекъснатото рисковано преминаване през бойно поле. След един следобед кротки игри ще се чудите защо кухнята не е там, където я оставихте преди час, и как целият хол се е побрал под масата в трапезарията. Ще разберете, че прахосмукачката е един от най-безсмислените уреди, създавани някога – ще се чудите какъв е смисълът да смучете отпред, когато отзад боклуците излизат в троен обем.

Ще се научите да се къпете за пет минути. Първоначално ще пренаредите приоритетите си и ще сметнете, че ежедневното къпане е прекалено. Ще минете на средновековен европейски режим с къпане един път, максимум два пъти месечно. Обкръжението ви обаче (доколкото ви е останало такова), резко ще ви върне в действителността на 21 век и ще преосмислите отново решението си. Ще подновите ежедневното къпане. Ще влизате в банята полусъблечени, със сапунисана глава и с напоена гъба в ръката. За по-малко от пет минути ще сте успели да се изплакнете, да си обръснете краката и да си измиете зъбите наполовина. Ако имате баба, със сигурност ще е от полза, но сама по себе си бабата не е панацея. Сигурността, че има кой да ги наблюдава, ще ви даде възможност да доизмиете зъбите си, но не е сигурно, че няма да се наложи да плюете пастата в кухнята – писъците на бабата ще ви напомнят, че тя е една, а те са много!

Когато някой вкъщи поиска салам, ще бъдете готови да се разделите с цялата пръчка. Кварталните магазини ще ви боготворят, защото ще реализирате половината от дневния им оборот. В същото време няма да се отнасят със специално внимание към вас, тъй като ще са наясно, че няма къде да избягате. Но вие ще обмисляте учредяването на юридическо лице и сключването на договор с различни дистрибутори за покупки на едро. Дистрибуторите също ще ви боготворят и наред със седмичната доставка от  30 килограма шпеков салам, 20 килограма картофи, две щайги кисели млека, половин микробус бял хляб и още толкова сокове, солети, мандарини и разнообразен джънк фуудс, ще ви подаряват винаги по един от най-новите им шоколади. Задължително по един, за да си купите допълнителните 3, 4 или 5 бройки, ако не искате наследниците ви да се избият. 

Стандартните съдове за готвене – тенджери и тави, ще ви се струват подигравателно малки. Ще обикаляте затворените военни поделения из страната с надеждата да откриете забравени казани за бобена чорба. Ще се разочаровате, когато откриете, че всичко отдавна е върнато на скрап. Ще потърсите връзки в действащо поделение, откъдето някоя старшинка да ви снабди с необходимите съдове. Дори и срещу възнаграждение, няма да свършите работа, защото войниците отдавна се хранят чрез кетъринг. От фирмата за кетъринг също ще ви откажат, защото досега не им се е налагало да използват толкова големи тави. Ще опитате да откраднете казана на баба Пена, в който вари свинското с кисело зеле. Тя обаче ще ви усети, ще пусне кучетата и три недели няма да ви говори. В отчаянието си ще закарате 20-годишния голф на тенекеджия и ще го помолите от калниците и предния капак да ви сглоби нужната посуда. После ще издирвате в Интернет производители на фурни с нестандартно мислене, склонни да изработят специално за вас такава, която да побере тава с размери минимум метър на метър. В краен случай ще си купите промишлена фурна, в която ще можете да печете гергьовските агнета на махалата. Само ще ги печете, но махалата никога няма да ги опита, защото многолюдната ви челяд, ще ги оглозга наред с кокалите, докато мигнете.

По телевизора ви винаги ще има отпечатъци, достатъчни да уплътнят работния ден на три отдела криминалисти до следващата Коледа. Ще опитвате да ги изчистите с най-съвременните и агресивни препарати. Дори ще прибегнете до четки от закалена стомана, но ефектът ще е краткотраен. За да си спестите непрекъснатото жулене, ще поискате да качите телевизора нависоко. Ще го лепнете на тавана и всеки път, когато трябва да забършете прах, ще използвате стълба. Номерът ще минава, докато наследниците ви не решат да резнат краката на стълбата, когато сте отгоре й. След третото падане, ще върнете телевизора на старото място. Мазните отпечатъци вече няма да бъдат сериозен проблем, когато откриете колко добра работа върши маламашката в изчегъртването им.

Няма да ви се налага отново да питате родителите си дали може да излезете вечер – никога няма да ви огрее. Затова пък ще ви се наложи да искате разрешение от по-големите си деца, за да излезете да изпушите една цигара на балкона.

Но не се тревожете. Те ще пораснат. Вие отдавна ще сте прескочили оттатък ръба на лудостта. Нещата ще стават по-лесни. Единственият сериозен проблем, който можете да очаквате е, че колкото повече растат, толкова повече ще искат да ядат. Поръчковите посуди скоро няма да вършат работа, а втори 20-годишен голф едва ли държите в гаража си.

Весела ви е позната и от други истории при нас - С тийнейджъри на заколение и Петима мъже и нуждата от разтоварване. Във фейсбук може да я намерите на страничката ѝ БъркоThings и Усмивките на Весела. 

Още истории на многодетни семейства:

Експериментът

Късметът на Явашеви 

Моите четири изненади

„Да форматираш детето с пресата на собствените си интереси – това е най-страшното, което можеш да направиш”

Екатерина Алеева

В семейството на главния редактор на сайта Colta.ru – писателката Мария Степанова, винаги украсявали елхата на 31 декември, а със стихотворенията, с които приспивала сина си Гриша (13-годишен), още баба ѝ приспивала нейната майка. В новите „Правила за възпитание” тя разказва за бунта на тийнейджърите, поколението на несплашваните деца и чувството за свобода, което дава на детето едно обикновено ученическо бягство от час.

1. Може би аз съм късно реализираното сбъднато желание на моята майка. На нея винаги ѝ се е искало да пише стихове, но тя беше удивителен, благодарен читател, за какъвто сигурно си мечтае всеки автор. Мама се стесняваше да ми пее приспивни песни, защото мислеше, че не умее, но нали детето трябва с нещо да се приспива. Вместо с песнички тя ме закърми с руска преводна поезия – може да се каже, че в ранното ми детство цялата домашна библиотека се лееше върху мен като душ. И аз доста бързо започнах да римувам.

Научиха ме да чета на около три годинки. Нататък беше много просто: трябваше само да пъхнат в ръката ми някоя книжка и аз замирах и потъвах в нея. Това беше голямо улеснение за родителите ми, особено на опашките в магазините. 

2. На 15 години аз, както и много други младежи, поех по „наклонената плоскост”. Гонеха ме от училище, по едно време престанах да ходя там, а когато се появявах – нямаше много файда. С приятелите ми издавахме стенвестник и написахме, например, авангардната статия „Училището – спирачка за перестройката”, където разказвахме как то ни ограничава и преподава не това, което ни трябва, и не така, както трябва. И след като в 10-ти клас напълно заслужено ме изгониха, аз си доучвах във вечерното училище. Разбира се, мама страдаше, но нищо не ми казваше.

Вероятно защото самата тя на 17 години е искала да влезе в литературния институт, а дядо ми със стоманен глас и е рекъл: „Ти луда ли си? Ти си еврейка, трябва да имаш професия!” Така тя постъпила в строителния институт, завършила го със златен медал и цял живот работеше като инженер. Изглежда затова никога не са ме задължавали да бъда нещо различно от това, което съм, макар че, разбира се, на моите родителите им се е искало да излезе нещо читаво от мен.

3. В разговорите ми с Гриша се старая да избягвам обобщения от типа „ти винаги”, „ти пак”, „децата трябва”. Макар че няма как напълно да се мине и без това. Синът ми е склонен към безсмислено красноречие когато всяка точка от беседата безкрайно многословно се опровергава. Сега той е почти на 14 години и аз с ужас разбирам, че остава само година до възрастта, в която аз самата „скъсах синджира”. Но сега-засега диалогът ни се получава. На 15–17 години отлично знаех как не бива да се държат с мен, затова се старая да се въздържам, когато ми се прииска да се държа със сина ми по подобен начин.

Как да отгледаме творец

4. Моят син е умен, интересен и добър човек, с някакви вродени емпатични навици. Макар че и той като другите бърза и да живее и да чувства, и да успее, стремглаво се променя, нещо от някого да копира.  И това вероятно е най-сложното – не ми се получава да бъда за него, както се казва, еталон, модел за подражание, модна икона. Мога да му предложа филм, музика, книги, на което той снизходително и доброжелателно да ми отговори: „Да, маме, обезателно ще прочета”. После на гости ще дойде приятелка или приятел, които мимоходом ще споменат заглавието на същата книга, и той ще се втурне да я чете. Но това е естествено и в известен смисъл не е зле.

5. Най-страшното, което можеш да направиш с детето си – това е да го форматираш с пресата на собствените си интереси. То трябва да има своя територия, местенце, в което никой не се меси, докато самото то не те покани да надникнеш. Може би колкото по-малко демонстрираш интерес, толкова по-добре. Аз и досега съжалявам за една ситуация. Когато Гриша беше на 12 видях, че му харесва да рисува и аз тутакси го заведох в магазин за художници, изрових земята, за да му помагам да се ориентира професионално. В резултат на това той помръкна и се отклони от пътя на художника. И сега рисува само, ако има настроение.

Той изобщо към нищо няма силно пристрастие. Харесват му всички хуманитарни дисциплини, компютрите, математиката. На мен ми е трудно да го приема, защото в разсъдъка си изхождам от това, че човек трябва да бъде страстно увлечен по нещо и да копае-копае-копае. Но се сдържам, защото разбирам, че е съвсем неправилно.

6. Да имаш възможност да избираш – това е голямо благо, територия на свободата. Тя се появява, когато човек от детството си има „възглавничка на сигурността”. Когато Гриша беше на 4–5 годинки и тръгнахме по доктори, проумях колко много се различават съвременните деца от мен и моите връстници. Помня как като дете сядах в лекарския кабинет на стола, тапициран с изкуствена кожа, изопнала железен гръб, коленцата прибрани, с ръце плътно към тялото, а лекарят разговаряше с мама и безкрайно попълваше картона. Гриша и неговите връстници от вратата се засилват към перваза на прозореца и, преди да си се опомнил, те вече са се втурнали да вземат слушалката, която виси на врата на лекаря. Те са други, не плашени.

7. Както и поколението на моите предци аз вярвам: най-доброто, което можеш да дадеш на детето е университетската диплома. Моята задача бе жив, здрав, нахранен и изгладен да докарам сина ми до нейното получаване. Нататък съм си свършила работата, сетне той може и сам. Но и това убеждение в известен смисъл също е фетиш на хората, страшно наплашени от живота. Вярата, че образованието само по себе си е онзи социален асансьор, който ще те изведе от мрака навън там, където човек така или иначе няма да пропадне – това е резултат от десетилетната, ако не и столетната, отчаяна дарвинистка борба. И на мен ми се струва, че апатията на тези пораснали деца, която изглежда като чувство на безволие,  липса на интерес към нещата – е част от техния нов характер. А ние като поколение просто до кости сме просмукани от неспасяемия страх: затвори, дългове, катастрофи.

8. Ако сега синът ми дойде при мен и ми каже, че се жени – как трябва да постъпя? Да го разубеждавам. Но, ако не успея, няма да тръгна да го отблъсквам. Всяка родителска мъдрост, всичките ни уловки, сложни сметки така или иначе се превръщат в своята противоположност. Разсъдливо съм готова да се съглася, че консервативното възпитание – железният график на деня, строгият разчет на нещата, системата на отговорност и отчет – сигурно би сработило, но не съм убедена, че в резултат на това ще се получи човека, когото бих искала да видя след десет години.

9. Аз уважавам Гриша, аз не го ограбвам – обичам го. Старая се там, където е възможно, да подхвърля или да оставя на видно място нещо, което ще му помогне да намери отговор на някакви въпроси. А всичко останало, не само че се случва от само себе си, но и вече се е случило. Може би дори преди самият той да се роди. Наистина е поразително колко готови се раждат децата — с определени симпатии и антипатии,  с вече оформен характер, който може едва-едва да се пренастрои, но не и да се промени. Струва ми се, че зоната, в която можеш съзнателно да повлияеш на нещо, е пет процента. Хайде да са десет, ако детето е особено податливо. 

10. Колкото и да се стараят родителите, колкото и да се старае обществото, детето не може да избегне травмата: все едно, тя ще бъде нанесена под някаква форма. Срещнах тази мисъл в статия на американския поет Уистън Хю Одън и тя дотолкова ме порази, че често се връщам към нея. Според Одън не може да ни се размине нито травмата, нито неврозата. Така или иначе ще се срутиш в тях като в дупка. Но от друга страна именно те ни формират. И може би трябва да ги приемем, да им благодарим и просто да осъзнаем, че не навсякъде по пътя е мед и масло. И тогава да се захващаме не с травмата, а с нейните последствия. 

11. Не всички родители могат да научат на нещо децата си. Затова ми се искаше да дам сина си в училище, където процесът на учене няма да е в ръцете на родителите. Като във всяко семейство, аз мога да направя друго – както казва Каспаров в „Записки и преписки”,  да обгазя, да наситя въздуха с култура. Когато детето или юношата нещо не знае, нека разбира, че вкъщи има рафт, на който стои книга и тя ще му разкаже всичко. Семейството дава навигатор или търсачка, но все пак друг трябва да води обучението. 

Пубертетът - неизбежното зло

12. Сега разбрах, че изобщо не съм ви от полза. Нямам никаква педагогическа доктрина. Постъпвам в зависимост от обстоятелствата. Някъде към 8 вечерта със съпруга ми Глеб питаме Гриша докъде е стигнал с домашното си. Ако нещо не му е ясно, разбира се – помагаме. И тук най-трудното е да не направим всичко вместо него. От друга страна, когато започнеш да обясняваш нещо на детето е страшно интересно: и граматиката, и изключенията от правилата. Ако ги опаковаш като хитри трикове, които можеш да използваш, за да отключиш кутията с вълшебства, тогава всичко е изключително любопитно. Но от друга страна – да ставаш в седем часа сутринта – не си е работа.

13. Никой не се чувства по-нещастен от дете, което отива на училище. Спомням си моето собствено усещане: излизаш навън за първия час, мразовита синкава тъмница, снегът скрибуца като сираче, светлинките се отразяват, стъклата са ледени дантели, а аз вървя сама и така нещастна, мислейки си: „Е добре, още 10 години,  и после никога повече!” Когато си малък не можеш да си господар на своето време. 

Самата аз получавах чувството за свобода и господство само тогава, когато бягах от час

(но това не означава, че препоръчвам да правите така).

Излизах от къщи за първия урок, сядах в метрото, отварях книгата и пътувах една или две обиколки по Пръстеновидната линия. През това време мама успяваше да отиде на работа, а аз се връщах у дома и тогава цял ден всичко там принадлежеше само на мен.

14. Винаги се боя малко за обсебените от родителите послушни деца. Виждам в това липсата на отделянето, което трябва да се случи, за да може човек да види отстрани както родителите, така и себе си. Само така той ще може да налучка собствените си граници. Може би е уютно да се живее без тях, но е и страшно – не знаеш откъде започваш и къде свършваш. С Гриша имах късмет. Той по рождение е всезнайко, който все спори, което в бита понякога е непоносимо, но затова пък му позволява доста критично да гледа на всичко, което го заобикаля. На мен особено. Разбира се той се интересува и от журналистически работи, и от моите писателски успехи, но при все това постоянно ме дразни, и слава Богу.

15. Когато не се опитваш да разбереш много за своите близки, ти живееш като в топъл пашкул. Имаш усещането просто за семейство: аз съм се появил от някъде. Много е болезнено да разкъсаш тези обятия, това също е един вид сепарация – да излезеш и да погледнеш отстрани цялата си рода. Не ти се иска да се разделиш с топлото незнание, да не говорим, че един Господ знае какво ще ти се наложи да откриеш.

Мария Степанова (род. 1972, Москва) е руска поетеса, писателка и есеистка. Главен редактор на руското интернет издание за изкуство и култура Colta.ru. В края на 2017 г. излиза философският ѝ роман есе „В памет на Паметта“, който печели трите най-престижни руски литературни награди – специалната награда „Изборът на читателите“ на премията „Ясна поляна“ (2018), Националната литературна премия „Большая книга“ 2018 и литературната наградата „НоС“ („Новая Словесность“, 2019). Степанова е поканена от Хумболтовия университет в Берлин през учебната 2019–2020 г. с цикъл лекции и семинари за (ре)конструкция на миналото. „В памет на Паметта“ е издадена в Германия, Швеция и Холандия, а до края на 2019 г. се очаква да излезе и във Франция, Италия, Великобритания, Испания, Финландия, САЩ. На български език „В памет на Паметта“ излиза със знака на издателска къща „Жанет 45“ и в превод на Здравка Петрова.

Превод от руски: Илиана Илиева, източник:mel.fm, фотография:ru.wikipedia.org 

По ваша молба Яна написа рецептата на божествените сладки, които споменах в "Баници, късмети и ебола" и заради които я обявих за кулинарната богиня на фамилията. Не само за тях, тя изобщо си е родена за кулинар, а може би и за богиня. Но както и да е, ето и рецептата. Яна, за разлика от мен, мери всичко с кухненски везни, така че ако я спазвате точно, магията ще се получи и при вас.

Пълнеж:

170 г фъстъчено масло

80 г пудра захар 

Две щипки едра морска сол

Тесто за сладките:

115 г масло на стайна температура 

100 г захар, плюс още за отгоре

95 г кафява захар

65 г фъстъчено масло 

1 голямо яйце 

5 мл екстракт от ванилия 

55 г какао (в оригинална рецепта е Dutch-process, всякакво върши работа) 

2 ч.л бакпулвер 

1/4 ч.л. сол

175 г брашно

Сместа за пълнежа се разбърква, докато стане лъскава и горе-долу еднородна. Няма проблем да използвате и фъстъчено масло с парченца, но с кремообразно е по-добре. Готовата смес се оформя на топчета с големина колкото лешник. Може да го направите с ръце, може и просто да ги изгребете с лъжичка, няма нужда да са перфектни сфери. Сложете ги във фризер за повече от половин час, защото иначе рискувате да се разтекат, преди да приключите с оформянето на всички бисквити. 

Докато сърцевините се замразяват, направете тестото, като разбиете кравето масло с фъстъченото масло и захарта. Когато се получи кремообразна смес, добавете ванилията, яйцето и солта, а след това и бакпулвера и какаото. Разбъркайте, за да ги смесите, а после добавете и брашното и бъркайте, докато не изчезне в сместа.

Сложете захар в купичка. Оформете бисквитите, като с помощта за лъжица за сладолед вземете от сместа, сложите я в дланта си и натиснете с палец. В средата сложете топче фъстъчена смес и завийте тестото около него. Оваляйте оформената бисквита в захар и я сложете в тава с хартия за печене, като леко притиснете отгоре. 

Печете в предварително загрята на 190 градуса фурна между 8-10 минути. Оставете да изстинат върху решетка.

Забележка: Аз ги правя само с кафява захар, защото ми харесва как ухаят. Замествам бялата с кафява, а кафявата с меласа.

Оригиналната рецепта е от Smitten Kitchen. 

Още интересни рецепти вижте тук: 

Две чудни гръцки рецепти за сладки 

Пай с мандарини и любов 

Месечната сбирка на шестте етърви

Автор: Надя Брайт

Я да видим какво всеки от нас ще изтегли от шапката на 2020-та. Работа, пари, бебета, здравословни навици? Аз лично бих искала да изтегля спокойствие и топла храна, обаче годишните хороскопи не работят така. В годишните хороскопи ви казвам какви са благоприятните аспекти за годината и върху какво да работите. 

Реакциите не закъсняват. Козирогът просто ме поглежда и казва „Хм...“, Близнаците се завъртат с танцова стъпка, Овенът не ме забелязва, защото тича нанякъде, Скорпионът пък аз не забелязвам, кога е седнал на две ръце разстояние от мен и ме е загледал втренчено, Ракът си поплаква, обаче ми закърпва падналото копче от палтото, Водолеят траква два пъти червените си обувки една в друга и вече го няма, Везните не откъсват поглед от безкрая, където са изрисувани мечтите им, Телецът ми показва новия си часовник, Девата ми обяснява накратко световното положение, Стрелецът ми казва, че хубаво говоря, но малко съм надебеляла, но защо се обиждам пък сега – животът е прекрасен, Рибите набързо ме завъртат в кратък флирт, а Лъвът още го няма, защото мрази студа и е на почивка на някой остров.

Овен: Ти познаваш само една посока и тя е „напред“. И тази година копитцата ще парят и рогцата ще се вирят! Звучи по-лесно, отколкото е в действителност. Ще имате големи амбиции и енергия, обаче годината ще ви поднесе нещо скандално за Овен – ще трябва да се научите на някои чужди правила! Моля ви, спокойно, сега... само спокойно... Това ще е през пролетно-летния сезон, когато просто трябва да се адаптирате към определена работна среда и да я превземете отвътре. Накратко – чака ви година с много блъскане (вие обичате) и много успехи (още повече обичате това). 

Внимавайте, да не набучвате хора на рогата. Вие сте добри души, обаче няма да навреди и другите да го разберат. Ключова дума – деликатност. Малко, моля. Колкото да работите в екип за да постигнете повече неща.

2020-та не е година, в която Овенът ще е романтичен. За сметка на това – ще е много страстен! Ако партньорът Ви е Овен – пийте си витамините, хидратирайте се и се епилирайте редовно. Ако Вие сте Овен – не забравяйте, преди да се хвърлите в чаршафите, да захапвате по една роза, за да изглежда по-романтично. Това, че не сте на тази вълна, не означава, че партньорът няма да е...

Годината ще е жар, мили Овни!

Телец: 2020-та ви поставя пред немислимо до момента предизвикателство – да се научите да поемате рискове. Не знам защо един Телец изобщо трябва да се учи на това, обаче планетите казват своето. Просто Юпитер се пльосва в Козирог тази година и от там – директно в 9-ия ви дом. Последното изреченеие, освен за да ми придаде астрологична тежест, го използвам за да ви покажа неизбежността на флиртовете с риска, Телци. 

Да го погледнем от добрата страна – ще научите нови неща, ще имате нови постижения, ще се отворят нови хоризонти. И може би, може би, въздушните зодии ще спрат да разправят, че само ядете и си купувате нови дрехи!

Хубавото е, че все пак Козирогът ще държи някаква структура на тоя игривец Юпитер и рисковете, които ще поемате няма да са съвсем откачени. Така, че – без паника – просто тръгнете към бъдещето, а не го чакайте да дойде.

В любовен план тази година ще сте.... доста земни. Ще искате да видите картите на масата, преди да се впуснете в каквото и да е. Имам предвид кредитните карти. Някак през 2020-та любовта и парите ще бъдат свързани за вас. Няма лошо – очевидно това е година, в която най-силните около вас ще оцелеят!

Скъпи Телци, по всичко личи, че поемате приключенски път!

Това също може да е приключение :)

Близнаци: Виж ти, виж ти... Даже, ако може, нека всичките ви личности се вгледат. През 2020-та имате благоприятни аспекти за... ами за всичко! То май така си беше и миналата година. И май като цяло – "роди ме мамо Близнак, па ме хвърли на хубавия живот" е работата!

Тъй като обаче астрологията е майка за едни и мащеха за други, имам новина – ще трябва да приоритизирате. Не може да сте царе на всички царства или по-просто казано – не може да огреете във всеки будоар и да осребрите всеки чек.

Още по-простичко казано – ще имате много възможности, обаче рискувате да ги загубите, ако не сте умни. А нека да си го признаем – толкова ви върви на чар, че понякога не ви трябва ум. 

Седнете сега и хубаво си помислете какво искате от тази година, напишете си го на един лист и си го носете в портфейла, за да не забравяте. Всеки път, когато ви се стори, че всичко се получава от самосебе си – извадете листа и сверявайте с реалността. А, и пътувайте. Топлият сезон ви е за пътешествия.

Ще бъде космическа година, чаровни Близнаци!

Рак: 2020-та е година за връзки за Раците. (Като че ли това не се касае за всяка година на Раците... )

Искате ли обаче да си признаем нещо честно, Раци? (тихо, без другите да ни слушат) Понякога „връзка“ за Рака означава да приклещи някой в собствената си черупка и да се слее с него до степен, в която... Другият полудява, бяга или просто наранява Рака, за да получи нещо различно от уютната черупка. Знам, че не звучи добре, но помнете, че казах „понякога“.

Това е предизвикателството през тази година за нас – да се научим на партньорство и граници, докато обичаме. А ние да обичаме можем. Истински, до дъно, открито, лоялно, завинаги (и малко бой, и много рев).

Така, че – когато се случи любовта да напълни Рачешката черупка, чак до преливане – не забравяйте – ние сме отделни личности с общ път.

Пари и работа през 2020-та ли? Оглеждайте се за добри партньорства и инвестиции и на това поле. Иначе си е същото – работа, заделяне и нормално положение.

За вас ще бъде 2♥2♥-та година!

А може би любовта ще изглежда така :)

Лъв: Царю честити, ще трябва да се погрижиш за здравето си през 2020-та!

Зелени смутита, спорт и спокойствие – тялото и ума ви няма да откаже от тези благини, Лъвове. Естествено, за вас не е достатъчно просто да се погрижите за себе си. Трябва да постигнете най-добрата форма, с най-модерните методи, трябва всички около вас да го видят и оценят. Може дори да станете нещо като инфлуенсър, защото годината е благосклонна към технологиите за вашия знак. Вроденият ви Лъвизъм ще свърши останалото.

Любовта не е бурна, обаче я има. Грижете се за нея, годината ще бъде добра за дълбоко свързване с партньора. Споделяйте време и дейности, инвестицията ще ви се отплати.

Изобщо – дайте си ясна сметка къде и за какво давате енергията си и дали това са най-добрите канали. 

Това ще помогне не само на здравето и връзките ви, но и в кариерното израстване. Това е година, в която търсите и откривате себе си в този план. Година мост към нещо по-различно или ново. Слушайте внимателно вътрешния си глас и не пренебрегвайте желанията си.

2020-та ще е годината на лъскавата грива!

Дева: Носи ви се слава на много подредени и даже понякога на малко скучни. Е, който е повярвал в това, през 2020-та ше бъде много изненадан. Конфети, пайети и фойерверки навсякъде около Девите ще има. Това е година, в която просто трябва да взимате радостта от живота и най-вече – да се радвате на себе си.

Не се страхувайте, да изкарате всички ваши мечти и фантазии на показ, раздайте щедро от екстравагантността, която носите. Между другото – знаете ли, че Бийонсе е Дева? Явно не е толкова скромен знак. 

В кариерен план ще имате достатъчно амбиция и сила, за да постигнете желаното. Имайте предвид, че тази година е много важно, да намерите правилните хора, с които да осъществите идеите си. Или те да ги осъществят, докато вие раждате нови идеи и планове (най-вече планове!).

Радвайте се на 2020-та и нека тя се радва на вас, Деви!

Везни: Влече ви да сте си у дома и да сте със семейството си тази година, Везни. Свързването с корените и с най-близките ви ще ви даде сила за нови проекти. Може би дори семеен бизнес или пък нов семеен имот. Или пък бебе, разбира се – най-големият проект.

Опитайте се, да използвате 2020-та и това сближаване за семейството като възможност, да им се разкриете малко повече и да ви опознаят по-добре. Много често се създават проблеми около вашата личност, именно защото другите не ви разбират достатъчно. Наистина не знаем какво става зад романтичния поглед, спокойните движения и красивите думи. Понякога и вие не знаете, но това не е лошо. Просто сте търсещ знак.

Тази година позволете на близките ви да потърсят и открият вас и почувствайте силата на семейството, Везни!

Скорпион: Понякога сте мистериозни, а понякога сте просто подозрителни, Скорпиони! Тъкмо ви разгадем и хоп! Появява се нова мистерия. 

Започнах отдалече, защото знам, че няма да го приемете лесно. Тази година трябва да сте по-открити към хората. Аз знам, че не сте лоши и че да не се доверявате лесно е всъщност начин да опазите околните. Защото ако някой злоупотреби с доверието ви, ще трябва да понесе скорпионско отмъщение, а това е много сериозно. 2020-та обаче е година, в която може да срещнете сродни души. А знаете ли какво прави душите „сродни“? Опознаването.

Освен това тази година ще бъдете сапиосексуални повече от всякога. Така, че качественото общуване е неизбежно. Само от вас зависи, дали връзката ви ще прерасне в нещо по-дълбоко и смислено.

Може да искат да ви наемат от няколко места, но това е нормално – Скорпионите са много добри професионалисти.

През 2020-та кажете „Сбогом на оръжията“, Скорпиони!

Стрелец: 2020-та ще иска от вас нещо напълно непознато. Ще се наложи да го проверите в речника – търпение. Задава се година на пари и на успехи. Обаче има уловка – трябва да сте търпеливи и структурирани. 

Истината е, че можете. Защото вие можете всичко. Проблемът е, че правите само каквото искате. Което не минава през сърцето ви, не заслужава усилията ви. 

Обаче, айде малко по-сериозно тази година, а? Съсредоточете се над желанията си в дългосрочен план и не се отклонявайте от целите си. Дори и много да ви се иска да си играете на пясъчника (или със сексапилното другарче на пясъчника) – помнете, че шансовете не трябва да се пропиляват.

Стрелци, бъдете умни и вземете своето през 2020-та!  

Или пък бягайте на пясъчника :)

Козирог: През 2020-та Сатурн, Юпитер и Плутон завихрят странна пачанга във вашия знак и ви дават просто всичко, Козирози! Вие сте си достатъчно умни и трудолюбиви, да си познаете шансовете и да си ги изработите, а и колкото и да сте неемоционални на вид – винаги се намира кой да ви обича. 

И понеже нещата стоят по този простичък начин тази година, а на астролозите много им се иска все пак да кажат нещо – има една особеност. Това е годината, в която може да се заровите по-дълбоко в себе си и да опознаете сянката си. Страховете, тревогите, лошите си страни. Разбира се, един истински Козирог не вярва, че има лоши страни. Все пак няма да навреди да се погледнете по-отблизо. Нищо чудно да се окаже, че наистина нямате лоши страни. 

Познание и добра печалба за тази година, Козирози!

Водолей: 2020-та слага началото на нов 12 годишен цикъл в живота на Водолеите. Което означава, че ще има размествания. Което означава, че трябва да сте честни със себе си. Също, ще е супер, ако доближите вашите мисли до реалността. Поне за малко. 

Тази година е времето, да решите какво искате и не искате и да предприемете стъпки. Може да се разведете, може да предложите брак, може да напуснете работа, може да тръгнете на спорт. Всичко може и трябва да направите, ако наистина е това, което искате. 

Помнете обаче, че истинска промяна може да се случи само, ако сте решителни и честни. Позволете си да бъдете такива и да споделите с другите как точно се чувствате. Който много се пази, нищо не усеща накрая.

Успешна нова ера, Водолеи!

Риби: Ще плувате в свои води и през 2020-та. Тук един флирт, там една успешна сделка, тук нови приятели, там нова кауза...

Вие си живеете интересно, макар и да не вдигате шум около това, нали? Чарът ви ходи пред вас и проправя пътища в сърцата. И каква Риба ще сте, ако не знаете как да ползвате това?

Това, което тази година ще е ново за вас, е желанието да издигнете глас. Увличате се по каузи, искате да сте лидери, да водите напред, да правите големи промени. Това е чудесно и не е непосилно за бляскавите Риби. Просто бъдете автентични и поддържайте вярата си.

Смело напред във водововъртежа на 2020-та, Риби!

Разбира се, има какво още да се каже за всяка зодия, както и за комбинациите от наталната карта на всеки. Но засега ще спрем до тук, споделяйки тази информация:

Годината е добра за промени, обаче трябва да се правят отвътре-навън. Истински, структурни промени могат да ни отворят нови хоризонти, да доведат нови хора в живота ни и да ни сплотят с тези, които вече са с нас.

Желая здраве, любов и късмет на всички и питайте, ако искате да знаете нещо повече! 

Надя се занимава с психология, пилатес и е стендъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори. Ако искате да ви разсмее и на живо, елате на шоуто ѝ на 15 януари в "Камино" пиано бар.

Още от Надя: 

Животът на 30+годишната жена

Типовете мъже според Надя