Автор: Светла Чимчимова

Много се чудех дали да напиша този пост, а и как точно да го напиша, че хем да не се приеме като хейт, хем да не прилича на самореклама или нравоучение, хем да ме разберат правилно и радетелите на безклинието над определени килограми, и тези, дето се свиват всеки път като от удар, когато попаднат на подобни дискусии. Не го измислих и карам направо. 

Вчера прочетох пост - защо се носи рокля с панталон. Не знам защо го правят другите, аз го правя, защото ми харесва и с това действие не преча на никого.  Отдолу под този пост прочетох коментари, че на жени над 60 килограма и над 60 години трябва да се забрани да носят клин. Аз съм висока 1.60 и тежа доста над 60 килограма, не че не ми се иска да съм по-малко и не полагам усилия за това, ама нито се гордея, нито се срамувам от теглото си. Аз съм суетна като всяка жена, ходя с клин, на два завоя пред петдесетте ми години и на много килограми над шейсетте. Е, и? Умря ли някой? Нечие естетическо чувство пострада ли?

Аз редовно ходя с мини рокли и с ярки дрехи, което е в разрез с общественото мнение, че съм твърде стара за това. Твърде стара се чувствам, само когато съм тъжна, а съм тъжна като прочета, че някой се гордее, че се подиграва на човек с наднормено тегло. Идва време в живота на всеки, в който той трябва да надрасне махленският си манталитет да обсъжда външния вид, годините, теглото, сексуалната ориентация и сексуалния живот на другите в постове по групи и ако не може, то да се ограничи да клюкари със съседките и в тесен приятелски кръг. И аз клюкаря, да не мислите, че не и съм много баш. Ама за друго, формите на хората не ме вълнуват. Не може да сме хем претендиращи, че сме бели и добри, и носители на изконни семейни ценности и да пускаме постове, кой ходи с къси гащи, пък е дебел, кой си показва целулита и кой как е успял в живота. Остави моралния дисонанс. Лошо е за публичния образ, който градят някои. Като маркетингов специалист ви го казвам, не като човек.

И за да пресека от корен репликите, че килограмите се обсъждат, защото не е здравословно да си дебел - ами спестете ми лицемерието. Не го вярвам. Тютюнопушенето е вредно, злоупотребата с алкохол е вредна, а колко поста в тази посока сте чели из групите? Аз не се сещам, ама и да е имало са нищожно малко. И как не ви дразнят постове - откровено парвенюшки, празнодумски и безсмислени, а целулитът и клинът на другите ви пречат? Не го разбирам.

На мен целулитът ми пречи само на моя задник, на чуждия - не. Никой не е длъжен да бъде слаб или изискан, или със спортна фигура заради другия, мисля, а само заради себе си. Аз например искам да съм по-слаба. Суета. Правя каквото мога, когато имам потребност и отказвам да съм нещастна, когато съм дебела, ако се чувствам добре в кожата си. Безкрайно уважавам жените, които полагат грижи и усилия заради фигурата и самочувствието си, когато го правят за себе си. Даже им се възхищавам. За мен спортът е непосилно и омразно нещо. Затова вървя като кон и внимавам какво ям. Ама с променлив успех де.

Обаче на тези, които тръгват да отслабват под натиск на общественото мнение или приятели, или защото вярват, че това означава, че ще са непременно по-щастливи, недейте. Най-нещастна съм била в този живот, когато съм изглеждала най-добре. Да не кажа, че не ми се живееше. Не знам кое ни прави щастливи, никой не знае. Но не е това да тежиш 50 кила, нито да имаш чанта Гучи, нито къща на плажа...

Аз сега отивам да пека пиле, че вече съм на диета, а вие... бъдете щастливи, хапнете един шоколад заради мен и си носете новите клинове.

Снимка: Ясмина Роси, 65-годишен модел/Instagram

Още от Светла:

Празни мисли на един пълен човек

Специалната рецепта

Автор: Мария Пеева

Кученцето беше толкова старо, че едва креташе зад собствениците - симпатична двойка на неопределена възраст, малко сънени в ранното утро. Жената с чаша кафе и цигара, а мъжът с каишка, чийто край се полюшваше свободно във въздуха. Обичаха ги тези сутрешни разходки, преди всеки да се гмурне в задачите на деня. Понякога бъбреха, в повечето случаи просто мълчаха. Разходките напоследък бяха кратки, защото животинката все по-бързо се уморяваше. 

- Сложи му каишката. - подхвърли жената.

- Ох, сложи му я ти. - сопна се той. - Всичко го боли, какво да го мъчим с тази каишка. Виж, че няма жива душа, няма кой да ти направи забележка.

Сякаш повика дявола с тези думи. Той се появи в лицето на ядосаната жена, чиито спирачки изскърцаха на малката улица. Тя изскочи от колата и се развика:

- Не, това наистина е прекалено. Снощи ви видях, но си замълчах, защото беше късно и нямаше хора, но сега е ранна сутрин, а вие пак сте си пуснали кучето.

- Ама то… - мъжът се опита да обясни нещо.

- Няма “ама”! Има правила тук и те се отнасят за всички. Като захапе детето ми, какво ще ми обясните тогава? Ами ако ми изскочи пред колата и го блъсна, после аз ще съм виновна! Има си кучкарник, заведете го там и го пуснете.

- Но то… - мъжът преглътна. Непознатата пръскаше слюнки, възмущение и справедлив гняв, и нямаше никакъв смисъл да й обяснява нито че кучето е старо, не може да ходи дълго и правят само няколко стъпки пред блока, нито че всички костици го болят от артрита и е мъка да му се сложи каишка, нито че това са последните му дни и не искат да го лишат от любимата разходка, неотменна част от деня на тримата в продължение на осемнайсет години.

- Да, госпожо, права сте, не бива да го разхождаме без каишка.

Жената кимна доволно, хвърли последен надменен поглед на семейството, качи се в колата и потегли.

*****************

Минаха години след тази история. Стоях пред кварталното кафе, до мен подскачаше Чарето, още бебе, беше може би една от първите ни разходки. До мен спря мъж на мотор, влезе, купи си цигари и на тръгване ме заговори.

- Много е красиво кученцето ви. Как се казва?

- Чара. Ох, само бели прави, но просто я обожаваме. Вие имате ли куче?

- Не ме ли познахте?

Човекът си свали каската.

- Ами, не. - сконфузих се малко. Познат ми изглеждаше, но не можех да си спомня откъде.

- Аз съм съседът с кучето… Спомняте ли си? То беше старо куче, едва ходеше и всичко го болеше. Затова не слагахме каишката. Исках да ви обясня тогава, но бяхте много ядосана и се отказах.

Проблесна ми в тоя миг онази сцена със забележката. Да, аз бях жената, която я направи.

Кълна ви се, никога не съм се чувствала толкова засрамена от себе си. Така се сепнах, че дори не успях да му се извиня.

Сетих се за тази случка във връзка с днешната тема за предразсъдъците и стереотипите.

Толкова е лесно да осъдиш, да избухнеш от висотата на правилната си морална позиция. И ти доставя едно удовлетворение, че видиш ли, за добро го правиш, да направиш света по-хубаво място за живеене.

А всъщност си просто една хулиганка, която размахва пръст, защото може.

Но понякога хулиганките порастват и спират да съдят когото и да било за каквото и да било.

Започват да работят най-вече върху себе си.

И току-виж света станал наистина по-приятно място. Поне техния личен свят.

На снимката виждате нашия старец Фреди, който също не понася каишка и ми се зъби, когато се опитам да му я сложа. Но първото ни куче всъщност беше Чара.

Автор: Силвия Методиева

Ами малко като прахови частици ми идват – гледам да ги изкашлям, за да освободя трахеята и алвеолите, та да се напълнят с чист, природен въздух, който не дави, не те замайва, не те въздига на някакво “специално” място, което съществува само в твоята картинка. Кой кого с пръстчето сочи и защо бе, братя мили?

Не-майка

Една казала на друга - “Айде, кога ще раждаш деца, за кога чакаш? Аз вече съм на второто” - га че ли е състезание... Жената ТРЯБВА да роди, ТРЯБВА да има деца, ТРЯБВА да се осъществи като майка (щото то други роли за жената в това общество май не са били отредени). И после какво? Жената се научила да използва децата си, да ги тормози, защото не се е възползвала от свободната си воля да бъде свободен индивид, а живеещ с чувства на вина и неосъщественост. То без дете...к'ва си? ПАРЯСНИЦА, дето скача от мъж на мъж, самотница, дето никой не й се е вързал, някаква там странница, шарена и изкукуригала? Как ли не се сочим с пръст, какви ли не брутални черни етикети не лепваме и дамгосваме?! От една страна ние си ги живеем, от друга страна правим и другите получовеци, като им вменяваме някаква недостатъчност, нещо несъвършено, мръсно, ако щеш. Някаква недоизкусуреност. Амиии... сигурно е ЯЛОВА.

Айде, моля ви се да не се пръскаме с плюнки от вчерашни вечери, че става скучно и противно!

Любовчията

Тоя, с колко жени ходи... развейпрах. Не може една къща да съгради, семейство да отгледа... Да, ама може да люби така, както нито един от тия с големите, хубави къщи не може и върши работата, която те не могат да свършат. И вместо да му се отблагодарят, че им прави жените щастливи и да му купят мотор да се кефи, те му завиждат и естествено изтъкват имуществото или ранга си като признаци за превъзходство. А че жените им копнеят за една умела ласка и докосване, което да изпълни цялата им женска същност... Ма не, да го дамгосаме и него : ЛЮБОВЧИЯ. Ми той обича всички жени и им се е раздал, за да ви запази семействата. Тоз прекрасен Дон Жуан! Как пък вие знаете кое е “добрето” за него? А той ви гледа и ви се смее, че снощи пак е качил жена ви в рая и блажена я е направил. По-скоро да си поговорите на чаша бира и скромно да го помолите да продължи да радва вашата красива жена, защото я обичате и искате най-доброто за нея. Ей това е любов. Другото е собственост. Нарича се още робство. Тя ти се продава, защото си заможен, но НЕ ТЕ САКА, душо. И тръпне в ужас като я приближиш и затваря очи и запушва ноздри, щото си станал на кюфте и отдавна не си я любил страстно и красиво. За да любиш красиво се иска да запазиш финеса си и уважението към тялото си, за да изпита тя максимална наслада от допира с теб.

Афродита - любовчийка

Я, я посочете с пръстчето си сега, цъфтяща и горда в своето блаженство жена! Ами да, ще я посочат другите жените и то със завист. Ще кажат...”Гледай я къде ходи, не си гледа къщата. Какъв човек -слънце има, на ръце я носи, а тя зад гърба му...” А тайничко вътре не могат да се нагледат на Венериния й чар – чарът на сексуалното щастие, което струи от нея. С любовната наслада идва и творчеството. Либидото е не само сексуален драйв, то е цялостно възраждане на красотата и копнежа по живота. Чувството, че си задоволена ти дава тласъци за творчество, маха злобата, потичат реките на вдъхновението. Това е архетипа на Афродита (римската Венера). Чувствена и магнетична, привлича другите в едно еротично нагнетено поле, което усилва сексуалната осъзнатост. В патриархалните общества обаче (като нашето), тази е превъплъщението на прелъстителката или курвата.

Богатият

Богатият е набеден. Скромният съвестен гражданин със сива ризка и бежови панталони, изрядно сресан и с куфарче в ръка, е на почит. Той не се стреми към тленни удоволствия. Неговият сив костюм го води право към добре изкопания му гроб, два на два, добре оразмерен. Насладите са заклеймени. Високите заплати всички ги искаме, ама който ги има вече е “богаташа”, онази съмнителна, нечиста категория. Ами да, защото така си оправдаваме неуспехите. Ние нямаме “мръсни” пари, ама и чисти нямаме и сме скромни и добри. Ама парите сами по себе си не са мръсни, нито богаташът е за бой с камъни и дърве. Той просто умее да печели и да създава удобства в живота си.

Забележка: Да се разграничават хората с естествен здрав нюх към парите и материалното от нечестно натрупалите богатство. Идеалистичната система изкривява нашия мироглед, оправдавайки бедняка в неговия заблуда и заклеймявайки предприемчивия. Пълни са душичките със завист май.

Добрата майка

Коя е добрата майка – тази, която гушка или тази, която е строга и държи здраво юздите? Тази, която е нежна, разбираща и състрадателна и “глезела детето” или тази, която е амбициозна и прави войник от детето си (често, за да задоволи собствени потребности на нереализираност)? Най-добрата майка е тази , която разбира детето си и иска доброто му, без да смесва собствената си личност с неговата. Къде ли се намира тази майка, обаче?

Стереотипът за добра майка варира, но най-дразнещ и омаловажаващ жената е вариантът "жертвоготовната майка". Как тя, видиш ли, трябва месото си да откъсне и да даде на рожбата (може би, но в изключително екстремни ситуации - бел. авт.). Как тя свой живот не трябва да води, защото вече има дете и НИЩО, видиш ли , не е по-важно за нея вече на този свят. Да, но има други важни неща за нея. И когато очакванията към жената са да е изцяло отдадена на детето си, ако това не съвпада с нейния вътрешен статус, става избождане на очи, вместо изписване на вежди. Жената е щяла да бъде една порядъчна майка, поддържаща женствеността си жива, отдавайки време на своите интереси и професионални амбиции. Някак е щяла да съчетае ролите по свой начин и със свой ритъм, ако обаче един патриархален баща , свекърва и т.н. не се бяха намесили и натрили носа на девойчето да си знае мястото. И ако тя е със сравнително слаб характер, остават милион нереализирани мечти и едно (или повече) реализирани деца. И на нея се вменява, че това ѝ осмисля напълно живота и (най-интересното) , тя сама започва да го вярва. Ето затова има жени като тази, за която ми разказа един таксиметров шофьор по пътя между селото и града:

“Тя замина за Германия, и ми се обади на следващия ден да не я чакаме. Имаме три деца. А я взех с две нейни от предишен брак...”

Избягала жената. Ролята "майка" й дотегнала. Раждала, раждала, отглеждала... до гуша ѝ дошло. Жените обусловени като крави за разплод, да спрат да мислят, че нямат избор и да възпитат мъжете, че също са индивиди с интелектуални заложби и таланти, които търсят своята реализация, също както детето търси изхода, за да види бял свят.

 Обикновеният човек

Артистът, отдаден на неземното, абстрактното, невидимото, заклеймяващ порядъчните хорица със "скучния" им животец. Колко са регулярно регулирани. Те- маймунките, аз - възвишения, инакомислещия. Различното, превърнато в снобария. А това е просто един прозорец, през който виждаш света, който сам по себе си също е ограничаващ. Интересните срещу скучните. Разбиващите статуквото срещу следващите правилата. Щурецът и мравката.

Примери бол. Най-големите "светци" са, ама от най-задръстените, тесногръдите.

Върви си живота. Хубаво е да преразгледаме вярванията и убежденията си, които ни осакатяват и ограничават. Кому служим: на нашата изконна чиста природа, в която няма дуалност или плащаме данък на обществото. Кървав данък, който ни реже крилцата да стоим мирно и да сме добри дечица.

Още истории от Силвия може да намерите тук.

Прочетохте ли:

За момичетата и момчетата

Да отгледаш син без предразсъдъци

Всеки родител изпитва трудност, когато трябва да обясни на малкото си дете някаква внезапно настъпила и тревожна ситуация. Как да накара детето да спазва наложилите се нови правила, без да го стресира прекалено? Как да отговори на вперените в очакване очички: Защо трябва да си стоим вкъщи и не мога да играя навън?

Отговорът е: С терапевтична приказка! 

Сюзън Пероу е написала чудесна история, предназначена за малки деца (възраст между 3 и 7 г.), които се налага да си останат вкъщи по време на текущата пандемия от коронавирус или за които е настъпила драстична промяна в свободата им на движение (напр. ако могат да посещават училище, но не и специални събирания, фестивали, партита или други събития). Песента в края е с отворен край, така че родителите и учителите да могат да я допълнят със собствени строфи с идеи от децата. Приказката може да бъде променяна/редактирана, така че да отговаря на различни ситуации – напр. дървото-майка може да е дървото-баща, баба или дядо, или да пропуснете частта, свързана с „училището за гномчета“. Главният герой също може да бъде променен (напр., вместо да използвате гном, можете да разкажете приказката за едно мишле, залостено в малката си къщичка, или за птиче, което трябва да остане в гнездото и да си почива.)

Приказката е преведена на различни езици тук, а безвъзмездният превод на български е от Елица Виденова.

 Малкото гномче, което трябвало да си остане вкъщи

Автор: Сюзън Пероу

Превод от английски: Елица Виденова

Малкото гномче беше объркано. Защо трябваше да си стои вкъщи? Та нали всички знаят колко обичат да се шляят гномчетата! Не можеше да ходи на училище за гномчета, не можеше да играе с приятелите си в гората и приятелите му не можеха да му идват на гости.

Това беше!

Гномчето беше затворено у дома, в корените на дървото. Поне можеше да гледа през прозореца между камъните и корените. Изненада се колко много неща има навън. Малки мравчици сноват напред-назад, бръмбари в ярки цветове се катерят нагоре и надолу по опадалите листа, а зайците с клепналите си уши непрестанно влизат и излизат на подскоци от дупките си. Тогава Дървото-майка му прошепна:

„Нещата не са същите, но те моля да ми се довериш – скоро ще бъдеш свободен – довери ми се, довери ми се, довери ми се.“

Малкото гномче знаеше дълбоко в сърцето си, че винаги може да се довери на Дървотомайка. Тя носеше мъдростта на цялата гора. Дървото-майка знаеше всичко. Птиците и вятърът бяха нейни приятели и приносители. Посещаваха я всеки ден и ѝ разказваха какво са научили по широкия свят. Малкото гномче чуваше, когато птиците пристигаха при нея. Можеше да чуе песните им високо в клоните на Дървото-майка. Можеше да види кога вятърът ѝ идва на гости. Как клоните се огъват насам и натам. Понякога трябваше да затвори прозореца, за да попречи на вятъра да раздуха листата и праха. Всеки ден Дървото-майка не спираше да му нашепва:

„Нещата не са същите, но те моля да ми се довериш – скоро ще бъдеш свободен – довери ми се, довери ми се, довери ми се.“

И така малкото гномче трябваше да се довери и да почака. Скоро вече знаеше, че отново ще може свободно да излезе от къщичката си сред камъните и корените на дърветата. Скоро знаеше, че ще може свободно да се шляе из красивата гора. А докато чакаше, се изненада колко много неща можеше да прави в малкия си уютен дом сред корените на дървото.

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да рисуват

и на всичкото отгоре да се смеят.

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата чистят, готвят и подреждат

И после пъзели нареждат.

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят Гномчетата могат да ……..

и ……………..

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да ………

и ………….

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да ……….

и ………………

Забележка от автора: Реших да използвам огледална структура в тази приказка – историята просто отразява ситуацията и я разгръща с образи, които помагат да споделим с малките деца по по-малко директен и шокиращ начин нещо, което иначе е силно емоционално. В този разказ не обещавам крайна дата, защото това би било безотговорно, предвид неизвестността, която тегне над всички ни на този етап. Целта на приказката е да помогне на децата да приемат настоящата ситуация на „социално оттегляне“ и да ги мотивира да намират занимания, които да им доставят удоволствие, докато живеят вкъщи. За всички, за които „медицина на приказките“ е нещо ново, бих искала да обясня, че приказките и историите помагат в насочването на емоциите, придружаващи различните видове загуба и трудните ситуации. Като допуснем истината, вместо да ѝ се съпротивляваме, и като я облечем в одеждите на въображението, можем да втъчем нишката на истината чрез приказки в ежедневието си, особено когато имаме малки деца. Тази приказка ще бъде включена в раздела „Загуба на здраве и благосъстояние“ в следващата ми книга със заглавие „Приказки да озарим нощта: Колекция от приказки за загубата и тъгата за деца, семейства и общности“ (очаква се в края на 2020 г. от Hawthorn Press, Обединеното кралство). Книгата ще съдържа повече от 80 приказки в различни раздели – приказки за загубата на любим човек, дом, семейни отношения, домашен любимец, здраве и благосъстояние, доверие или загуба в природния свят.

Малкото гномче, което трябваше да си остане вкъщи (вариант в рими)

Да остане вкъщи трябва, с изненада гномчето разбра.

Без с приятел да играе,

без в гората да се шляе.

Затворен вкъщи сам-самичък

сред корените на дървото старо.

Та не знаете ли всички,

че гномче на затворено не трае!

Дървото-майка му прошепна „Чуй!

Нещата вече са различни,

но повярвай, скоро ще забравиш

и преди да се усетиш, пак навън

из дебрите заплетени ще бродиш!“

Доброто гномче не спорѐше.

Дървото-майка мъдра е, тя знае.

На нея вяра можеше да има.

Затова послуша я, повярва

и търпеливо свободата си зачака.

Високо във Дървото-майка

птички пееха в захлас.

Ветрец закачаше ги плахо

и на дървото носеше по час

какво се случва по света,

и тук, и там, из цялата Земя.

В корените на дървото,

там, където слънце не достига,

в малката му сладичка къщурка

за гномчето минутка не остана.

То, толкова неща да прави,

кое по-първо да подхване!

Я да видим ти дали ще можеш

всичко туй и ти да сториш!

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да рисуват

и на всичкото отгоре да се смеят.

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата чистят, готвят и подреждат

И после пъзели нареждат.

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да ……..

и ……………..

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да ………

и ………….

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да ……….

и ………………

Сюзън Пероу e лектор от международно значение, обучител и ментор от 1994 год. Основната област в нейната работа с психолози, учители, родители, социални и медицински работници е писането на приказки, умението да се разказват и използват като терапевтично средство. Авторка е на книгите „Използване на приказките за терапия на поведенчески проблеми”/2008 год./ и „Терапевтични приказки”/2012 год./. В тях тя е издигнала изкуството за писане на педагогически приказки на изключително високо ниво. Книгите съдържат десетки приказки, някои от които са авторски, а други - събрани и преразказани от нея. Всяка приказка съдържа „лечебно” семе за почти всякакъв вид поведенчески проблеми при децата-пренебрегване на правилата, тревожност, ниска самооценка, конфликтно и агресивно поведение, нощни кошмари, дълбока скръб и др.Тонът в приказките и е мек и грижовен, те са еднакво полезни за деца и възрастни.

Вижте също: 

Песничка за буквите

Джони и малките човечета

Автор: Мария Пеева

Лора… Как си отива на името тази жена, едновременно крехка и силна, нежна и безстрашна.

Запознахме се покрай блога ми, но се срещнахме на живо, когато държеше едно чудно ресторантче в центъра. Отидохме с тайфа приятелки, нагости ни вкусно, разсмя ни, откарахме до късно в сладки приказки. Обичам да се срещам с такива жени и в живота ми винаги има място за тях.

Ако трябва да опиша Лора с една дума, тя ще бъде майсторица. Каквото подхване, отръки й идва, а най-любимият ми момент е, когато ни разказва за това. От устата й всичко звучи толкова лесно и приятно. Ще ви призная, че тя е човекът, заради когото реших, че ще си имам истинска зеленчукова градинка някой ден. Така интересно беше описала как се е научила сам-самичка, как с децата заедно са извървели целия път от посаждането на малкото семе до откъсването на зрелия плод, че си казах - защо да не опитам и аз.

Е, този проект малко се поотложи, но Лора продължава да ме вдъхновява за какво ли не. Например с превъзходните си рецепти, които редовно споделя в кулинарната ни група. Някои са солени, други люти, киселки или сладки, но имат нещо общо. Всички са с един и същи вкус - вкус към живота.

Ето как учи на това и децата си:

Преди доста години (може би около захранването на голямото ми дете) четох за това как човек свиква с вкуса и заобичва нещо. В едната си част е валидно не само за деца, но и при възрастните, но понякога при възрастните става по-бавно.

Най-важните принципи бяха два:

- каквото детето яде през първите 3 години в живота си, това ще му остане любима храна през живота.

Следователно, ако яде плодове, зеленчуци, варива, месо и т.н. това ще е моделът на хранене през живота му въобще. Ако яде чипс, сладкиши, сандвичи, то това ще се превърне в неговото умами. Ето защо вредните храни не бива да бъдат давани през първите 3 години на детето. (Спазвах това правило, включително децата ми до 2-годишна възраст не са яли захар въобще, зрънчо, кола и други не са опитвали и до днес и към настоящия момент тази теория при нас се потвърждава - вече са на 7 и 8 и обичат да ядат всичко, което съм им давала от захранването до предучилищната. Нито един продукт или ястие оттогава не е минало в графата “аз такова не обичам”)

- вторият принцип е, че за да разберем дали наистина харесваме вкуса на нещо, трябва да го опитаме три пъти (при възрастен човек, понякога може да са необходими 4 или 5).

Но не 3 хапки на един път, а 3 отделни пъти (дни). Ако след 3-ия не ни харесва, значи не бихме свикнали с този вкус. Но най-често след 3-ия опит свикваме с вкуса, проявяваме любопитство към тази храна и започва да се появява харесване на вкуса ѝ. Аз по този начин проядох много неща, включително суши, което при първото опитване ми беше много неприятно, но си наложих второ и трето опитване и сега ми е една от любимите храни.
Този принцип по отношение на децата ми съм съчетала с книжката “Яйца зелени и колбас” и, още когато децата ми бяха съвсем малки, се разбрахме, че за да не става като в книжката, винаги ще опитват нещо и тогава ще решат дали им харесва. Като съм обяснила за 3-те опита и сме се разбрали, че под опитване, разбираме 3 пъти. Сега, макар и преминали възрастта на книжката, опитването по три пъти стана техен навик.

Днес за пореден път се убедих в действието на 3-те опитвания. Миналата година за първи път на два пъти им правих лозови сърмички (зелеви и чушки си ядат от малки, макар самата чушка и зелето понякога да ги ядат, друг път само плънката). Първият път се намръщиха и казаха, че не им харесва. Втория път опитаха по една хапка с нежелание и казаха “пак е гадно, но става, ако си много гладен”. Днес беше 3-ото опитване. Направих им с едни замразени листа от същите, с които готвих през лятото. Като ги видяха казаха “ооо, малки сърмички, добре, ще ги опитаме пак”. Изядоха по две и казаха, че са много вкусни. И официално лозовите сърмички са вече в менюто им.

Дали онази статия, която четох, е била вярна не знам, но е факт, че при нас проработи. И реших да я споделя с вас.

А аз избрах да споделя с вас две от по-екзотичните й рецепти с много зеленчуци.

Посоле

Днес правих друга от любимите ми супи - Посоле.

Мексиканска е и в оригиналната рецепта има лют пипер. Аз заради децата я правя сладка. По принцип е свинска, като може да се ползва пилешки бульон, но аз имах още от телешкия плюс от самото телешко, така че я направих с тях. (Даже метнах вътре костния мозък и го пасирах и даде допълнителен аромат).

За тези, които не я познават, давам рецепта, както аз я правя:

- глава лук
- голям морков
- две червени чушки (без семки)
- чесън
- бульон
- доматено пюре - лъжичка и половина
- сол
- черен пипер
- червен пипер (може и лют)
- кимион

Слага се всичко в тенджера да се свари. Щом е готово, се пасира, за да е плътен сосът (но не като крем супа, а по-рядко).

Добавят се:
- месо на парченца
- царевица

Щом е готова, се сервира с:

- резанче лимон (още по-добре лайм)

- репичка нарязана на тънко

- маруля (салата, айсберг или друго зелено, може даже киселец) също фино нарязана.

Кимчи

Направих за първи път в живота си кимчи.

Ползвах за база рецептата на Стамен Стаменов от групата "Ферментиране на храна". Продукти:

3-5 кг китайско зеле
200 г ориз
3 връзки репички - 340 г почистени
1 ряпа - бяла - 650 г
1 ябълка - 320 г
7-8 моркова - 830 г
2 бр джинджифил - 90 г
Чесън 80 г
2 гл червен кромид лук - 220 г
6 връзки пресен кромид - 700 г почистени
60 г червен пипер сладък
5 кубчета кафява захар - 20 г

Направих леки корекции, съобразени с моя вкус - никакъв чесън, много малко лук и зелен лук само една връзка. Но прибавих рибен сос, защото знам, че го има в оригиналната рецепта.
Оригиналната рецепта е с лют червен пипер, тук масово се слага сладък. Аз сложих и от двата, за да не е много люто, но и да не е съвсем сладко.

Листата на китайското зеле се измиват и се подреждат в съд, като всеки ред листа се поръсват обилно със сол. Натиска се с чиния и се притиска. Така седи 24 часа. Пуска много вода и 200 мл от нея се ползва за пастата.

Оризът се вари в немного вода, като е сварен почти да няма течност.

Оризът, заедно с останалата му течност (за това е важно да не е много) се пасира със солената вода от листата плюс ябълката, джинджифила, лук, чесън, захар, рибен сос, червен пипер, репички.

Настъргват се морковите и ряпата, нарязва се зеленият лук. Тези съставки се смесват с пастата и отцедените листа се редят и мажат с плънката - ред листа, ред плънка. Моите снимки са от мазането и листата. Завършва се с листа. Притиска се (ползвах чиния), като е добре веднъж дневно да се натиска с ръка.

Седи на стайна температура, докато ферментира. После се съхранява в хладилник.

Вдъхновяща жена, нали? Семейството на Лора, Емил и Никола Райчеви от София са майските посланици на Lidl, чрез които откриваме както любими продукти във веригата, така и интересни хора с вълнуващи професии и занимания от близки и далечни кътчета на България. Следващото усмихнато семейство очаквайте през юни. А междувременно, в Lidl можеш да откриеш разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.

Tук може да прочетете за Елеонора и Калоян от Видин - мартенските посланици на Lidl, както и за Вася и Пламен от Дупница - посланиците от месец април.

Някои истории на Лора можете да прочетете тук:

Моите приятели, доматите 

Не го оставяйте само

Автор: Весела Георгиева

Преди седмица-две си поръчахме шатра. То не е точно шатра де, и беседка не е. Не е шатра, защото покривът й не е платнен, а не е беседка, защото няма странични прегради. Няма странични прегради, тъй като на една от последните шатри с такива, децата усилено опитваха да си разбият главите на тротоарните плочки. Катереха се. Провесваха се през тях като змийчета в лъвски одежди. Провираха се отгоре им, отдолу им, върху една летва стъпваха с дясно ухо, с половин нос върху друга. Такива едни работи.

Нямаме много късмет с шатрите досега. Първата, най-прозаично, изгоря от слънцето. Това беше по времето, когато имахме само едно дете и вече сравнително голямо. Затова и шатрата си отиде по естествен начин и след дълъг живот. Следващата не случи на толкова късмет. Вече имахме и Велизар. Само на годинка и половина, но напълно способен с труд и постоянство да извади плочката, служеща за основа на единия й крак. Шатрата му се поклони, усука се, болтовете се разхлабиха и скоро замина на вторични суровини. Сигурна съм, че желязото се е молело да го претопят в казан за ракия или контейнер за отпадъци, но само не и отново в шатра. Следващата беше онази с преградите, за която вече ви споменах. Хубава беше. Но вече имахме и Велизар, и Ростислав. Силата на Велизар се беше удвоила, а Ростислав жадно попиваше знанията от брат си. Не успяха да си разбият главите, но пък строшиха всички напречни заварки. Къде с крак, къде с камъни, къде с ратановата мебелировка. Гибелта й не беше толкова бърза – първо се разскърца, после се разклати, ръждата прояде къде що имаше дупки, и накрая замина за колци за доматите на съседите.

В началото на този пролетно-летен сезон отново си купихме шатра. Имах едно-единствено условие – да няма странични прегради и да бъде здрава. Пристигнаха някакви кашони, от които излезе едно квадратно нещо, държащо се на четири тръби с диаметър има-няма 10 см. Още докато баща им я сглобяваше, предрекох живот не повече от един игрален предиобед – около час и 15 минути. Докато пощеха платнените й страници, излезе буря. Децата се прибраха по-рано, а силният вятър се забави някъде между Нова Загора и Раднево. Това осигури на шатрата два часа живот повече, след което беше отнесена в ъгъла на двора. Не знам дали вятърът наистина беше толкова силен или краката й бяха направени от боядисана целулоза, но остатъците не ставаха дори за колци за домати. Не подценявам и уменията на децата в случая, които и за по-малко от час и 15 минути са способни на скрити чудеса. Факт! Шатрата нямаше странични прегради и никак не беше здрава.

Когато вече бях сигурна, че не ни е писано да имаме шатра и проучвах възможностите за построяване на наземен бункер с прозрачен покрив в задния двор, баща им направи проучване. Търси и рови, твърдо решен да докаже на хлапетата, че на тоя свят съществува сила по-голяма от тях. Показа ми я – хубава, просторна, уж здрава. Ама здрава, здрава, колко здрава може да бъде, че да издържи на ударните вълни в нашата къща. Скептична бях доста. А той въртя, сука, пъшка и охка, докато един ден не се престраши и каза:

- Гоги, поръчах я. Не можах да се сдържа.
- Е, хубу де – вдигнах рамене, - като я разчленят на атоми и молекули, ще я подарим на съседите да си вдигнат оранжерия, к’о толкоз?
Отказах се от плътните страници, които се поръчваха отделно. При цена за един комплект, близка до БВП на бедна африканска държава, прецених, че нямам нищо против съседите да ме гледат как душа децата и без изтънчени пердета.

Когато пристигна шатрата, по-голямата част от къщата спеше. За кратко. Само колкото Бранимир и баща им да успеят да разтоварят и да разпръснат чарковете й из целия двор. Щом се наспаха, зверовете бяха очаровани от настъпилото оживление. Роско, като по-спокоен и самодостатъчен в игрите, не зададе никакви много въпроси. Насочи се устремено към разпилените плоскости из ливадата и започна да инспектира дали наистина са толкова здрави, колкото обещаваха. С подскачане. Когато му се скарахме, подкара триколката на Борето отгоре им. С Борето в нея. Пак му се скарахме. Разстрои се и се скри в най-големия кашон, който намери, заедно със съдържанието на половината пясъчник.

Велизар обаче е съвсем друга работа. От много малък проявява интерес към инженерните науки, в частност взривните дейности и разчленяването на различни субекти на съставните им части. Още не отворил напълно очи от следобедния сън, се лепна за татко им и пръснатите наоколо инструменти.

- Тате! Искам да помагам.
- Зарко, добрите помощници слушат и пипат само това, което им се каже. Ти ще слушаш ли?
- Ще слушам.
- И няма да пипаш нищо, без да ти кажа, нали?
- Няма.

Едно навеждане на баща им:

- Тате, какво е това?
- Зарко не пипай!
- Аз само да го подържа.
- Зарко, върни се веднага с бургията! Бургията не е за надуване на топката! Зарко, не ми бягай и извади бургията от ухото си!
След 22 секунди:
- Зарко, какво взе?
- Аз само да го подържа…
- Велизаре, върни нивелира! Не! Не хвърляй! Хвърлиш ли го, ще изядеш пердаха! Велизаре… Сега кой ще се катери на покрива на бараката да го сваля… Момченце, кротни се за две минути поне!
- Добре. Тате, с това как се работи?

Когато успяхме да изтръгнем пистолета за силикон от ръцете му и той се разстрои. Присъедини се към Роско в кашона, като домъкна и другата половина на съдържанието в пясъчника. Двамата заформиха своеобразен кеч сблъсък с плажни елементи върху картонен тепих. Борето им беше часови – мачът трябваше да свърши, когато теренът бъде изяден. Но баща им забеляза по-рано, че не малка част от подредените по конец части, необходими за сглобяването на шатрата, липсваха. След като ги разтърва в кашона, откри по-голямата част от тях в търбуха на една плюшена мечка, а Борето чистеше картона от двата си зъба с последната липсваща кукичка. Мачът свърши по-рано и тримата вече бяха разстроени. Но за кратко.
Бранимир е много сладък, когато е изнервен. Особено когато е качен на трето стъпало на стълба, подпиращ поликарбонатна плоскост с главата си. Жилите на врата му изпъкват, устата му се изкривява в бясна гримаса, а чаровното дефектно „р“, носи на интонацията му един свеж романтичен привкус, присъщ на френски любовник, държан два месеца под карантина сам.

- Зарко! Не дърпай кабелите!
- Роско! Слез от стола!
- Борко! Изплюй кашона!
А дъхът му е толкова нагорещен, че държи мехурчетата бяс, които излизат от устата му, на две педи пред него.
- Бранимире, не е нужно толкова истерично да викаш. Има и по-цивилизовани начини да им крещиш.
- Да, ама тогава няма да ми обърнат внимание!
- Ми те и сега не ти обръщат внимание.

Което си беше самата истина. Батко им викаше, баща им въртеше отвертката между зъбите си. Велизар вадеше камъчетата от гедорето и ги мяташе по Роско. Той старателно се опитваше да ги удари в полет с гумения чук, като се целеше в Борето. А той кротичко продължаваше да си ръфа кашона и да се лигави.
Докато помагаха, набраха и килограм и половина зелени череши и три кила джанки. Най-вече чрез брулене, дърпане на клоните и хвърляне по тях на части от бормашината на баща им. Татко им не беше много ядосан - след час и половина обикаляне с металния детектор си събра инструментите. Повече се разстрои, когато Велизар изхвърли зад оградата чисто новия му винтоверт. Наложи се да прескача два метра тухлен зид, да слиза от другата страна по обрасла вековна черница и да потроши две мачете, докато срази бурените в запустялото съседско място. Намери винтоверта, но пък се прости с част от анкерните болтове, които Роско пусна в бунара, и с няколко дюбела - Борето видя в тях перфектните гризалки за полуизбилите му резци.

Всичко вървеше повече от чудесно. С тези темпове за Петровден щяхме да сме готови със сглобяването на шатрата. Добре че беше Пройка - милото ни котенце, което прояви смелостта да провери отблизо защо е тази суматоха. Когато видях как Роско изпробва здравината на включените в комплекта комарници с котешки нокти, още веднъж се потупах по рамото, задето се отказах от допълнителните завеси. Сигурно майчиното ми сърце нямаше да преживее да удуша децата, преди да са ги съдрали, пък никой да не види.

На Пройка бързо й омръзна да я използват за ренде. Не се наложи да душа никого, защото се отскубна от мечешката прегръдка на Роско и се покатери на сливата. Двамата с Велизар я подгониха, опитаха да се покачат след нея, паднаха един върху друг и се сбиха. Борето продължаваше да им бъде часови, но кашонът вече не ставаше за дъвчене. Беше добарал гумения чук и отмерваше всеки десет секунди с удар по нечия глава. Мачът отново свърши преждевременно. С рев, сополи и никакво настроение за повече помощ. Прибраха се доброволно и много разстроени. Прекараха цялата привечер залепени на прозореца, а от другата страна Пройка им се подиграваше по котешки.

Шатрата беше сглобена! Наистина изглежда здрава и няма странични прегради. Дала съм заръка на баща им всеки ден да инспектира състоянието на анкерните болтове и дали няма наядени заварки.

Сега домочадието спи. Аз съм вдигнала крачка върху ратана и замислено гледам кофичката с няколкото кила зелени череши и джанки. Хората правят сладко от зелени домати и ставало вкусно. Аз не съм яла. Дали не мога да спретна нещо и с тези? Но ако се окаже, че има подобна рецепта и те решат отново да са помощници? Какви ли биха били последиците за кухнята? И за къщата...

Весела Георгиева е майка на четири момчета, автор на стихове, забавни истории, фотограф и копирайтер. За разказите си от пълната къща обича да казва: „Ако имаш четири деца, четири котки, куче, татко и баба, не чети. В останалите случаи – не пропускай!"

Още от Весела:  Дворно приключение в извънредно положение

Многодетен родител? Съвсем не е страшно!

Автор: Богомил Димитров

Преди повече от 10-на години с жена ми бяхме правили разходка по маршрута „Паметника на трудовака-крепостта „Урвич“– с.Кокаляне“.
Една неделя решихме да повторим екскурзията. От паметника слязохме надолу и оттам по пътека покрай река Искър поехме към с.Кокаляне. Не свърнахме към близкия манастир, а по вече губещата се просека към крепостта, нагоре. В един момент пред нас се появи ограда и табела: „Частна собственост. Зло куче“.

Жена ми издивя:

- Каквооо?? Крепостта е вече частна собственост??
- Не, крепостта май бе още по-нагоре. Ама и да викаме, освен злото куче може да дойде и някой гавазин, отвърнах, вбесен също като нея.

Наистина бе идиотско - оградата бе перпендикулярно на пътеката и както бе казал дядо Вазов: „Отнийде помощ отчаяний взор не види“. Или трябваше безславно да се върнем обратно и да направим една бабешка разходка, или да слезем до реката и да потърсим пътечка в желаната посока. Надолу бе стръмен сипей. Някъде в дъното му трябваше да е реката. Седнахме да изпушим по цигара, а и да съставим план. Жена ми не е мирянин като мен и знаех, че за нея да се върнем ще е пълен провал. Заяви, че все някакси трябва да се спуснем по гъз надолу, ако ще и това да ѝ коства девствеността. Разсмях се на хубавата ѝ смешка. Казах ѝ да не се притеснява - нося бърдуче с блага ракия. Тя ме изгледа строго и каза, че съвсем не ѝ е до шеги. Да вървя отпред и да я държа. Много добре съм знаел, че има фобия от падане, когато слиза.

- Искаш да кажеш, че мразиш падението?
- Млъкни! Знаеш, че съм нервна и не ми е до твоите каламбури. Тръгвай и ме придържай да не се утрепам!

Тук отварям една скоба. Забелязал бях, че когато тя говори, не може да контролира добре движенията си. Въпреки, а може би именно заради това, в момент на опасност тя започваше да говори повече. През цялото време на суркането ни надолу й повтарях: Сега мълчи! Благодарение на този синхрон след половин час, изподраскани от шубраци и запъхтени, стигнахме благополучно до залиняла пътечка в нашата посока. Може би поради загубата на девствеността си тя започна да се държи като Хаджи Димитър - „Уста проклиня цяла вселена“. Апропо, тя бе родена именно в този софийски квартал. Изпушихме по още една цигара. Използвах момента да я осведомя, че крепостта „Урвич“ е от периода на Второто българско царство, свързана е с царете Самуил и Иван Шишман.

- Преди 10-на години поне видяхме крепостта отблизо. А сега, с надрания си задник, не искам изобщо да я виждам! Още утре ще напиша петиция до Столична община, почти извика тя.
- И шестиция да напишеш, все тая!
- Да тръгваме, че ме боли, когато седя!
По пътя се опитах да я поразведря с още справки. Крепостта “Урвич“ била използвана като стратегически пункт, препятстващ пътя към София.

Продължихме да се дерем о драките по пътеката. По едно време тя се поразшири. След малко започнахме да виждаме над нас крепостта, надвесена застрашително заедно с близките ѝ зъбери и скали. Изказах мнение, че наистина изглежда стратегическа и непревземаема. Около нея в небето кръжаха птици, според мен орли, според нея гарги. Изглежда бях досадил със справките, защото след малко жена ми каза:

- Непревзимаема е, защото на никой не му е притрябвало да я превземе!
- Според историята, враговете са се опитвали, но не са успявали.
- А според мен, враговете са разсъждавали логично - от какъв зор да се катерят нагоре и да се бият, като могат просто да си продължат по пътя към София и да я плячкосат? Вървели са по нашата пътека. Защитниците на крепостта са стояли там горе и едва биха се сурнали надолу като нас по гъз. Всичко е било точно и за двете страни.
- А според теб, защо изобщо нашите са построили тази крепост?
- Може би за да отчетат дейност пред царя. И да си поживуркат на спокойствие в нея далеч от жените и децата си в София.
- Дори и да са били в нея без манджа и без жени?
- В крепостта със сигурност са имали много вино и шаврантии от второто българско царство.

Имаше някаква логика в думите ѝ и се опитах да ѝ предложа реми:

- Има и друг начин да превземеш крепост - като ѝ направиш обсада и оставиш защитниците ѝ без храна.
- Ама самата обсаждаща войска какво ще яде долу при реката - само риба?

Усещах, че мнението на жена ми се втвърдява.

- Явно, нищо не разбираш от военни стратегии! Бил съм войник и знам по-добре, взех да се поразпалвам и аз.
- Ти самият си ми споделял, че в казармата са те учели най-вече да маршируваш, да търкаш без да мъркаш и че ако изобщо сте щурмували тогава нещо, е било столовата. Така че знам колкото и ти. За да те убедя в правотата си, ще ти дам пример - построявам си аз, българинът, една крепост в средата на софийското поле. Приближаваш ти, византиецо, начело на огромната си войска и искаш да превземеш София. Какво ще направиш като голям стратег?
- Естествено, че ще атакувам първо крепостта. След като я превзема, пътят ми към София ще е открит!
- Вие, мъжете, често сте доста смотани. Има един сръбски лаф: „Закон е врата у поле. Кой е луд, да минува през вратата.“ Аз, ако съм византийската императрица начело на моята армия, просто ще мина пренебрежително с войската си покрай крепостта и само ще размахам среден пръст нагоре. Вие там, като нейни защитници, не бива да я напускате, а само да я браните. На мен, като на практична жена, и през ум няма да ми мине да нападам една крепост залудо. Отпрашвам с войската към града, плячкосвам го и толкоз!
- Обаче тилът ти няма да е подсигурен!
- За какво ми е тил, като пред мен насред полето има град с плячка?
- Исках да кажа, че откъм крепостта може да ви нападнем в гръб!
- И ще си напуснете уютната крепост? Айде, моля ти се, не сте такива! А и нали много обичате да се фукате, че никога не действате в гръб, както жените?
- Добре, тогава ще ви нападнем по обратния път!
- Ние едва ли ще бързаме да си тръгнем и едва ли по същия път!
- Тогава ще ви нападнем още на идване!
- И защо изобщо в този случай ви е трябвало да строите крепост?

Изтощен от желязната ѝ женска логика, отвърнах, без да дообмисля:

- Ами за да има къде да се скрием!
- Разгеле! Именно затова мъжете си строите крепости цял живот! Майка ти, милата, често ми е казвала: „Мъжете обичат да си строят Маркови кули. Оставяш ги там да се наиграят и после им гледаш сеира.“

Препоръчваме ви още:

Мама пак не стана скиор

Имиджът ми сред жените

Автор: Йоана Боянова

Преди десетина години, на прага на тридесетте, с мъжа ми - тогавашно гадже решихме, че е време да излетим от семейните гнезда и да си направи наше си такова.

В един студен мартенски ден горди, напети и премръзнали, се озовахме пред панелен блок от шейсетте години на миналия век. Ще спестя, че съседите са само пенсионери и входът е поддържан, за което брокерката отдели минимум час и ни държа още толкова време в общите части. Возихме се в асансьора няколко пъти по нейна инициатива, за да се убедим, че не засяда. Ох, не мога да не ви кажа, че общите щрангове са сменени, просто няма как да пропусна този факт. Имам и още една изненада. Ще помоля обаче да не завиждате. Разбрахме се, нали! И...Та дааааа в апартамента е живял министър на нещо си от 79 година. Не завиждайтее ей, живея в апартамент на известни...

След почти час и половина ходене по етажите и возене в асансьора, две премръзнали и изморени души влязоха в най-топлия и слънчев апартамент на света. Не ме питайте лятото как се живее и през нощта не се диша от жега в тоз южен панел, нагрят цял ден на жаркото слънце... Но пък са живели известни, не помня дали споменах...

И да се върнем на студеното мартенско утро.... Вътре беше сякаш е паднала бомба, висеше един корниз и имаше стара кукла с едно око на средата на стаята. Сега, като се замисля, малко зловещо звучи. Обаче, хора, вътре беше топло, топло сякаш е май или не - сякаш е юни и съм на брега на морето. Казвам светкавично с почервенели бузи: купуваме го! Собственикът в същия момент отронва:  Мога сваля 2000 евро. Сега, представете си как  едновременно ги казваме тези думи. Толкова съжали този човек, че не се държи езика зад зъбите, а на мен ми беше толкова студено, че го купихме, само и само да не се налага да излизам пак навън. Не могло. Трябвало превод и нотариус. Егати скучните хора.

Преводът в банката  и сделката пред нотариуса ще ги спестя. Беше весело. Няма да казвам кой си беше забравил личната карта и го гледаха накриво. Не могло без лична карта.

И се започнаха едни разкопки, едно къртене и писане на бележки по вратата :“Спрете ремонта, не си чувам сериала в 16 и 30“, „ Върнете се на село“, „ Котката ни спря да снася, спрете ремонта, ако ли не - ще ви съдим“... Едно шише ракия по-късно и съседът почна да си чува и сериала, и новините, а котето си заживя щастливо и спокойно. Добри хора са моите съседи.

Нанесохме се на 1 май, но следващата година. Заживяхме в нашия дом, с аромат на латекс, нови мебели и блажна боя. Казвам ви, един месец ми се повръщаше, като се прибирах вкъщи. Нормалните хора нямат търпение да се приберат, аз обикалях и се настройвах часове наред, за да се прибера при миризмата на нов дом.

Една сутрин се звъни на звънеца. Отварям рошава и виждам някаква жена.

Аз любезна:

- Добро утро.

Тя още по-любезна:

- Извинете, търся си парцала.

Аз:  

- Не съм го виждала, как се казва?

Тя:

- Не, не, докато миех прозорците, парцалът падна на вашия перваз.

Защо реших, че мъжа си търси, не знам, а защо ще го търси у нас – пък съвсем!

В панел да живееш е много яко, чуваш всичко, знам кой съсед се къпе, кой съсед светва лампата, кой какво яде. Все едно у нас го готвят , така мирише!

Веднъж, потънала в размисли, пиех кафе. Съседът кихна, а аз така се стреснах, че се полях с кафето.

Но аз ги обичам. Всичките си съседи обичам. Те са най-милите и добри хора на света.

Търпят ми шумното семейство и обичат още по-шумното ми дете.

Препоръчваме ви още: 

Да случиш на съседи