Автор: Пролет Николаевич

Кой казва, че няма щастие? Леле, животът ми хич не е толкоз черен, ама хич. Претърпях брутални загуби и тежки моменти, но кучето си е куче – продължава да маха с опашка от щастие на изгрева.

Езикът ми е хаплив, циничен, понякога краен. Ама как ти олеква на душата от една звучна псувня. Да, изразите ми са доста странни за някои, но те са умалителни, носят толкова много любов и топлина в себе си. За мен не е обидно да нарека малкия – звяр или бебе, вампирче, гадинка, зверче и т.н. То е като пиленце, мушенце, любов моя, обич моя, слънчице, златенце, душичке, фъстъче и всевъзможните вариации…

На мен ми изглеждат тъпи, а моите пък изглеждат убийствени. Всеки за себе си.

Да изразяваш мислите си по един или друг начин е като стриптийза. Разголваш се и се надяваш да не ти видят целулита и увисналите гърди. Какво да се прави, не сме съвършени. Но пък и всеки е съвършен за себе си.

Кой казва, че мразя децата си? Tакива деца като моите могат ли да се мразят? Дето им викат – еднорози. Спят като пънове от първия месец, ядат като зверове и се хилят на дъжда от щастие. Добрички, разбрани, лесни. Грешно ме разбрахте за майчинството, колеги. Не мразя децата си, мразя всичко останало, защото е функция на безкрайността.

Да бях само мама, да гледам хлапетата и да им се радвам – песен. Ама то, жената е и домакиня, и чистачка, и готвачка, и санитарка, и гладачка, и педагог, и психолог, и съпруга, и бизнесмен, и майстор, и счетоводител, и след всичко туй накрая трябва да бъде и фурията в леглото от едно време. Да бях шесторъкия Шива, добре! Ама съм цъфналата Пролет с двете ръце. Някак си психиката ми поднася на моменти.

Както казва мъжът ми: „Ти не си родена да си жена, бе любов.“ Ми не съм, откога го повтарям. Тия всички отговорности ми се струпаха така изведнъж и по толкова много, че дадох на късо. Като казвам, че мозъкът ми е чисто мъжки и се справя добре само с една праволинейна задача, не пея като говоря. Така си е. Има жени, за които всички гореописани задължения са нищо работа, щракат с пръсти и готово. Че и на децата продължават да им говорят миличко и тихичко, и с умалителни.

Аз не съм от тия мацки. Тази безкрайност на задълженията ме тормози ежедневно и бавно и сигурно се превръщам в сприхава лелка. Виждайки и осъзнавайки това, няма как да не се депресирам. Вие не бихте ли? 

Ама чак да мразя децата си и майчинството. Малко крайно, хора, не мислите ли? Ако не ги исках, нямаше да ги правим. Но че ме дразнят на моменти и че ми идва да се гътна от време на време – ами човек съм, не съм компютъра в офиса. Не може на мен да ми се ака и да не мога да вляза в тоалетната, защото малкото си е изпуснало солетата и врещи на умряло. Всеки има правото на лично пространство, почивка и собствени мисли. А това при повечето майки, мисля, липсва. И не заради друго, а защото ние го позволяваме.

Умирам от кеф, като ми кажат някои приятелки – „ децата са смисълът на живота ми“…А кой ти беше смисълът преди тях, бе мацка? Че те не са твоя собственост. Тия деца са човешки същества, индивиди със собствен живот и ти си там до определена възраст, за да ги обгрижваш и възпитаваш. Те нито са твои, както е твоя чантата ти, нито ще останат до теб за цял живот. Като са смисълът на живота ти и се претопяваш в тях, какво ще правиш, когато пораснат и си хванат пътя?

Много странно ме гледат приятелките всеки път като им задам тези въпроси. И млъкват или започват да пелтечат. Все пак кой е причината да се появят тия деца на бял свят? Любовта естествено. Любовта между двама души, които са намерили онзи заряд в отношенията си, който ги е подтикнал да продължат расата. И именно този заряд трябва да се пази. Защото децата имат своя съдба и ние не трябва да я спираме, заради някакво болезнено чувство на привързаност, което изпитваме.

Много се нагледах на семейства, разкъсани и разрушени, заради тази задушаваща любов на мама към бебе. Таткото почва да се чувства излишен и скоро не намира смисъл да остане. Баланс му е майката – ясна мисъл за нещата такива, каквито са. И може би точно тоя мъжки мозък, който имам, ви кара да си мислите, че мразя всичко свързано с децата и манчинството. Не бе, хора…

Ако мога да мразя някого, то мразя понякога себе си. Защото не съм толкова перфектна, колкото ми се иска и не съм толкова майка, колкото трябва да бъда. Аз съм просто една птичка, която Пролет не прави.

От същия автор можете да прочетете и И твойта майка също, Не се лъжи, животът е майтапчия! и Моля те бе, Боже!