logomamaninjashop

Коледата на семейство Куман

  • 02 Дек, 2020

Автор: Мария Пеева

Г-жа Куман подаде носле през входната врата и мигом й се прииска бързо да влезе отново на топло. Зимата не беше нейният сезон. Ако не беше Коледа, най-вероятно щеше да потъне в депресия още през мрачния  ноември и да се съвземе чак с мартенското ухание на зюмбюли. Понякога тайно си мечтаеше да е мечка и да проспива всичките тези месеци на киша и студ.

- Хайде, Кате, по-топло няма да стане, не и днес. - окуражи я г-н Куман, който търпеливо изчакваше симпатичната розова топка, увита в шалове и шапки, която гордо зовеше своя съпруга, да събере смелост и да излезе навън.

Г-жа Куман въздъхна, вирна глава и смело пристъпи напред. Зимата беше обстоятелство, което не зависеше от нея, така че се налагаше да се примири и да извлече възможно най-доброто от ситуацията, такава бе нейната проста, но ефикасна житейска философия. А винаги имаше какво да се извлече. Ето, сега им предстоеше коледен пазар, а после приготвяне на специалната баклава на семейство Куман, както и на още десет  ястия, които щяха да украсят семейната трапеза за скъпите гости от чужбина - големият й син, снахата и два броя внуци, които семейство Куман очакваха с нетърпение. И дори пръските по пухкавото й ново яке нямаше да развалят доброто й настроение. В никакъв случай.

Четири часа по-късно една щастлива дама и не толкова щастливият й, но за сметка на това с поизпразнени джобове съпруг вървяха към препълнения паркинг, натоварени с пликове с покупки и подаръци. Изглежда те не бяха единствените, оставили пазаруването за последните дни преди Коледа, защото по улиците беше пълно със забързани хора, а място за паркиране бяха открили чак след като обиколиха няколко пъти малките улички около мола. Всичката тази суматоха доста беше изнервила г-н Куман и той вече нямаше търпение да хвърли покупките в багажника и да се прибере у дома, където го очакваха малкият му син, удобния диван и вечерния мач на Ливърпул, все неща далеч по-любими от обикалянето на магазините. Още малко и щеше да е у дома.

Но съдбата беше решила друго. Само на няколко метра от паркинга от входа на стара кооперация изскочи треперещо кученце и залая отчаяно. Не беше по-голямо от дребна котка, а кафявото му телце наподобяваше миниатюрно буре, кацнало върху четири криви клечки.

- Ти пък какво си? - възкликна Катерина и приклекна до клетото създание.

- Най-вероятно е куче, въпреки приликата с плъх. - се пошегува Константин, уви, не съвсем сполучливо, защото получи бърз укоризнен поглед от жена си. Миг по-късно вниманието й отново се беше насочило към създанието, което бе спряло да лае и душеше с известно подозрение ръкавицата й, бледорозова точно като пухеното яке и ботушите й. Ако можеше да различава цветове, сигурно би си помислило, че няма как една толкова розова жена да му причини зло. То обаче не можеше като всички останали по-представителни екземпляри от вида си и затова му се налагаше да разчита най-вече на обонянието си. Г-жа Куман ухаеше на канела, какао и маслени бисквитки, така че то бързо я прие като особа, на която може да се има доверие и завъртя опашка.

- Погледни го само. Не е ли сладко? - заяви г-жа Куман.

Последното, което можеше да се каже за него бе, че е сладко, но всичко в него, от мръсната настръхнала козина до прегракналия вой, излъчваше такава безнадеждност, че г-н Куман веднага разбра, че прибирането у дома се отлага за неопределено време.

- Много. - отговори той разумно, премълчавайки очевидното, и се огледа наоколо. - Най-вероятно стопанката му е някъде тук и си го търси. Нека тръгваме, а? Покупките ти вече започват да ми тежат. И все още има надежда да стигнем навреме за мача, прибави той мислено.

- Мислиш ли, че има стопанка? - зачуди се г-жа Куман, след което се изправи и започна да се оглежда и тя.

- Естествено. Така като го гледаш, дали би оцеляло на улицата в този студ дори и ден?

Тино беше прав. Кученцето най-вероятно беше изгубено и всеки миг зад ъгъла щеше да изскочи някоя грижливо гримирана девойка с маркови дрешки и празна малка чантичка, в която липсва точно това кученце. Катерина помисли малко, след което заяви решително:

- Така е. Кученцето е изгубено. Но също така, както сам каза, такова животинче няма шанс да оцелее и една нощ на улицата, затова нека го вземем сега, моля те.

Тино вече беше започнал да подозира, че разговорът ще завие натам. Тъй като изпитваше дълбока непоносимост към кучета, се опита да разубеди жена си, но иначе кротката и дребничка г-жа Куман присви устни, втвърди погледа и тона, след което започна видимо да се изпълва с гняв. Веднъж снаха й беше описала цветисто това рядко нейно състояние по следния начин: “сякаш пораства и става все по-голяма, и изпълва цялата стая като великан”, което сравнение беше доста точно.  Затова г-н Куман млъкна, кимна примирено и помъкна покупките и лошото си настроение към колата, а г-жа Куман отново придоби нормалното си настроение и маниери, гушна кучето и заситни след съпруга си, чуруликайки нечленоразделни и безсмислени нежности на малкото зверче.

Половин час по-късно бяха у дома, а грозноватото създание беше надлежно снимано и споделено във всички групи за изгубени кучета и котки. Катерина омеси набързо кайма за кюфтета, сложи картофи за пюре и изми една крехка зелена салата, като междувременно надничаше в телефона си с надеждата да прочете в някой коментар, че собственичката си е познала животинчето. А то, нахранено с настърган кашкавал по липса на по-подходяща храна, пи дълго и с наслада вода от една купичка за крем карамел с нащърбено ръбче и се сви в ъгъла на кухнята, до парното, без да отделя поглед от стопанката на дома. Изглежда, че мъжете - г-н Куман и синът им Алекс, го изпълваха с ужас, докато г-жа Куман му харесваше. Което затвърди убеждението на Тино, че собственичката е някоя от онези глезени малки дамички, които си падат по глезени малки кученца. Той сподели наблюдението си с Катерина, като изтъкна също, че кучето е доста старо, да не говорим, че е кривокрако и беззъбо и има голям шанс да не е  изгубено, а да е изоставено, както някои деца изхвърлят старата си плюшена играчка, след като овехтее и си купуват нова. В този момент се появи и коментарът, който провали мача на г-н Куман и тотално съсипа вечерта преди Коледа.

Това грозно куче много прилича на псето на съседа ми, написа потребителка със звучния псевдоним СладкаКотарана. Той  е много неприятен, креслив дядка и сигурно го е изхвърлил. Ще пратя адреса на лични.

- Тино! - възкликна г-жа Куман, след като си прочете  съобщението. - Намерихме собственика!

- Сигурна ли си?

- Да, това е същата улица, на която открихме кученцето. Погледни! - отговори разсеяно Катерина, докато същевременно пишеше със скоростта на опитна секретарка:

Можете ли да ни свържете със съседа ви? Точно на вашата  улица намерихме кученцето днес. 

Добре, ще му звънна ей сега. - неочаквано сговорчиво се съгласи Сладката Котарана. Г-жа Куман въздъхна облекчено и отиде да погледне кюфтетата. Картофите за пюрето бяха почти готови, а кученцето вече спеше блажено. Малко по-късно дойде ново съобщение.

Звънях му няколко пъти и тропах на вратата, не отваря, сигурно вече спи, той си ляга с кокошките дядката, и само ни прави забележки, че вечер вдигаме шум. Сори, утре ще му звънна пак, не че заслужава.

-  Тино - решително заяви Катерина. - Тази работа не ми харесва. Отиваме на място. Как  така ще остави кученцето на улицата и ще легне да спи без да го потърси? Има нещо нередно в тази история.

- Кате, моля ти се, мачът ми почна! Това е Ливърпул, за бога.

- Добре, отивам сама. - Катерина сбърчи нос, врътна се и излезе в коридора, където започна процеса по опаковането си с вълнена жилетка, пухенка, дебели ботуши с подплата, шапка, шалове и ръкавици. Тино се изкуши да я остави да се оправя сама, но после си представи заледените, безлюдни софийски улици, и как една малка фигурка върви в мрака, и пази боже, се подхлъзва и пада, а той не е до нея да я спаси. Силата на г-жа Куман до голяма степен се криеше в нейната беззащитност и тя не се свенеше да я  използва като оръжие. Тино се изправи  с въздишка и каза на Алекс:

- Майка ти като я хванат лудите, нищо не може да я спре.

Алекс само се подсмихна, защото добре познаваше и майка си, и баща си, и от самото начало му беше ясно какво ще стане. Тино взе ключовете за колата и бързичко настигна жена си, за което получи от нея благодарен поглед и мокра целувка, придружена с изръмжаване от кученцето, което надничаше от ръцете й, увито в голям вълнен шал.

Този път пътуването им отне само петнайсет минути, улиците вече бяха празни, а магазините затворени. Входът на кооперацията се оказа заключен, а прозорците нагоре тъмнееха. Г-жа Куман връчи недоволния ръмжащ вързоп на Тино въпреки протестите му и извади от чантата си телефона, за да напише съобщение до Сладката Котарана.

- Здравейте отново, ние сме пред входната врата  на кооперацията ви, дали можете да ни отворите. 

След минута се чу тихо прозвъняване, сигналът, че  вратата се отключва, и г-жа Куман бързо я отвори. По стълбите слизаше жена, която бе всичко друго, но не и Сладка Котарана. Всъщност по-скоро напомняше на Сърдита Мецана. Гневът й за щастие не беше насочен към семейство Куман, поне не съвсем.

- Тоя дъртак само проблеми създава. - изфуча жената. - Заповядайте, звънете вие, щом настоявате. На вас може и да отвори. На втория етаж вляво. Кучето му веднъж щеше да ухапе котката ми, а тя го одра и после аз излязох виновна, че даже заплашваше да ме съди, че съм си пускала котката навън. А сега е изхвърлил псето. То беше на дъщеря му и сигурно му е писнало да го гледа. Не ме занимавайте повече с него.

След тези думи недоволната дама им обърна гръб и се изнесе нагоре по стълбите към третия етаж, оставяйки след себе си уханието на кисело зеле и още по-кисел нрав. Г-н Куман потръпна. Такива жени му напомняха да осъзнае късмета си.

Вратата на втория етаж вляво беше с красив кант, дървена и вероятно някога е била скъпа, но сега просто беше вехта. Украсяваше я малка табелка с красиви ръкописни букви “Семейство Петруханови”, под която се виждаха два отделни некролога - на по-стара жена с достолепен вид и грижливо сресани коси и на младо момиче с големи, изразителни, тъжни очи. Г-жа Куман изведнъж почувства огромната тъга, която се излъчваше от тази врата - тъгата на опразнения дом, в който някога е живяло семейство, а настоящият осиротял собственик е толкова нещастен,че дори няма сили да смени табелката. Кученцето изскимтя, изглежда позна дома си и се размърда в шала, нетърпеливо да се прибере. Катерина го пусна внимателно на земята и чак тогава позвъни. Първо за кратко, веднъж, а след малко отново, по-настоятелно. След като звъняха и тропаха поне петнайсет минути, семейство Куман се увериха, че никой няма да им отвори.

- Може би е отишъл някъде? - каза Константин колебливо. Нещо му подсказваше, че този самотен възрастен човек надали има къде да отиде в предпразничната вечер.

- Дали би оставил кучето си на улицата? - попита Катерина. - Съседката каза, че било на дъщеря му, която е починала.  Не ми се вярва просто да го изхвърли, след като толкова време се е грижил за него. Особено след като е последното, което му е останало от нея. Как мислиш?

- Не, не би го изхвърлил, права си. 

Г-н Куман предпазливо натисна дръжката. Беше заключено. Г-жа Куман се пресегна и още веднъж позвъни. Кученцето беше спряло да скимти и стоеше на изтривалката с напрегнато изражение и наострени уши. Двамата се спогледаха. Една и съща мисъл им мина през главата. Катерина извади отново телефона си и набра 112. Отсреща вдигнаха след няколко сигнала. Г-жа Куман се представи и започна да обяснява ситуацията.

- Госпожо, ние няма с какво да помогнем в случая. - обясни търпеливо, макар и отегчено дежурната служителка. - Лицето не е изчезнало, най-вероятно спи. Няма как да дойдем и да разбием вратата. Трябва някой близък да подаде сигнал и  да минат 24 часа.

- Но той не би оставил кученцето си на улицата! - възмути се г-жа Куман.

- Боже - засмя се горчиво жената. - Хората понякога и децата си оставят, какво ли знаете вие… Както и да е. Приберете се у дома и ако до 24 часа не го откриете, обадете се отново.

С това разговорът приключи, а  разочарованата г-жа Куман погледна очаквателно съпруга си. Нямаше нужда да му обяснява какво очаква от него. Той въздъхна.

- Наистина ще ме вкараш в беля някой ден! Ако сега разбием вратата и той спи с тапи  на ушите, какво ще стане с нас, знаеш ли? Ще му изкараме акъла и ще отидем накрая в ареста.

- Не, ще му обясним и той ще разбере, че сме го направили, за да се уверим, че е жив и здрав, Константине! И разбира се, ще платим ремонта на вратата. Представи си, че е получил инфаркт и лежи вътре неподвижно  и няма кой да му  помогне!

- Много филми си гледала. - измърмори г-н Куман, но не можеше да отрече подобна възможност, затова й даде знак да вземе кученцето в ръце и да му предостави терен за действие.

Катерина се отдръпна, а г-н Куман се засили и ритна вратата с прословутия си силен шут, който на времето за малко да го запрати в шеметна футболна кариера, ако не беше се случил един малък инцидент, за който ще ви разкажем друг път. Макар и вехта, вратата  беше здрава и поддаде чак на третия опит. Г-жа Куман тайно си помисли, че може би ще трябва  да проучи  в интернет как се отваря вратас шперц, както беше гледала, че правят във филмите, не че някога отново би й се наложило, но знае ли човек.

Въпреки целия шум от тряскането по вратата и лаят на притесненото кученце никой от съседите не се показа, може би защото телевизорът на Котараната  от третия етаж гърмеше толкова силно, че диалогът между героите в турския сериал беше ясно различим. Когато най-после влязоха, Фатма точно обясняваше на Ирхан колко много го обича, въпреки че се омъжва за доведения му брат от първия брак на баща му. Тяхната драма малко интересуваше семейство Куман, които току-що бяха нахлули с взлом в дома на непознатия старец с далеч по-тежка съдба. 

Който се оказа съвсем празен откъм живи същества, но за сметка на това пълен с вещи, снимки, стари вестници, празни опаковки и всякакви хартийки и боклучета, подредени в странен ред и цел, понятни само за липсващия собственик на дома. Но нито в спалнята, която очевидно обитаваше човекът, нито във втората спалня, която някога беше служила за детска стая на порасналата дъщеря, нито в кухнята, отделена самостоятелно, както е в по-старите къщи, нито в хола имаше и следа от него. И все пак до скоро някой беше се  хранил, защото на котлона седеше емайлирана малка тенджера. Г-жа Куман я отхлупи любопитно, загледа я за кратко и се обърна пребледняла към съпруга си.

- Погледни!

Той надникна в съда, в който няколко зърна съвсем суров боб плуваха лениво в студената вода.

- Какво означава това? - попита той. Не можеше да разбере внезапната тревога на Катерина, която се защура из чуждото жилище и започна да отваря хладилници и шкафове, като кимаше и пуфтеше, сякаш подозренията й се потвърждават. Кученцето я наблюдаваше от възглавничката в ъгъла на дневната, на която изприпка и се намести удобно още с влизането. Най-после Катерина спря и се обърна към Константин.

- Той има деменция, Тино! Дядото има деменция!

- Моля? Защо? Как разбра? - изуми се мъжът й. Заключенията на жена му често следваха своя собствена странна логика, но въпреки това се оказваха вярни.

- Виж! Суровият боб е на котлона, защото не се е сетил да включи печката. В хладилника намерих чехли, а хлябът е прибрал в гардероба. И е излязъл! Хукнал е навън без дори да си облече палтото, което виси на закачалката в коридора! Портфейлът му е в джоба! Просто е хукнал навън, в студа, без палто и  най-вероятно се е изгубил!

Докато Тино обмисляше предположението й, доста обосновано впрочем, Катерина отново набра 112 и обясни развитието на ситуацията, като мъдро пропусна факта, че са разбили вратата. Отсреща отново й обясниха, че няма какво да се направи, докато не минат 24 часа.

- Старецът се е изгубил! - почти изкрещя тя. - Говорим за  възрастен човек с деменция, без палто посред зима! Този разговор се записва, нали? Обещавам ви, че ако утре го открият вкочанен, ще се погрижа всички медии  да разберат как сте ми отказали  съдействие и сте допуснали един почтен възрастен човек да измръзне като куче  на  улицата!

След кратко мълчание служителката, изтощена от упоритостта на будната гражданка, я помоли да изчака, за да обсъди ситуацията с колегите си. Малко по-късно патрулна кола пътуваше към адреса, а докато ги изчака, г-жа Куман набързо прерови гардероба пред изумения поглед на мъжа си и измъкна голяма красива дървена кутия с дърворезба.

- Какво правиш, за бога? Не пипай чуждите вещи. - опита се да я спре той. Катерина махна с ръка и отвори кутията.

- Документи и снимки… - каза тя. - Разгледай старите документи, търси бележник с телефони на роднини. Хората с деменция обикновено търсят дома от детството си. Може да ни даде някакъв ориентир къде да го търсим. Аз поемам снимките.

Когато полицията дойде, семейство Куман вече имаше набелязани две дестинации. Едното ченге изглеждаше безразлично, но другото - млад, симпатичен, малко бузест полицай, се трогна от историята на болния старец, изгубил близките си, и прояви искрен ентусиазъм да го намерят. След като се убедиха, че няма начин да отпратят г-жа Куман, която се представи като “жената, която се грижи за кучето му” (в интерес на истината това изобщо не беше лъжа, поне в последните часове), те позволиха  на семейството да се включи в издирването.  Разделиха се по двойки. Полицаите тръгнаха да претърсят близкия парк, който очевидно някога беше представлявал любимо кътче за отдих на семейство Петруханови, защото в кутията със снимки беше пълно с кадри на щастливо момиченце, което се катери по пързалки и виси по игрушки. А семейство Куман се качи на колата си и отпраши към улица “Зидарска”, където според един овехтял нотариален акт, някога се е намирал родния дом на възрастния човек. Не намериха  стареца нито в парка, нито на улицата му, където старите сгради от снимките бяха  отстъпили място на нови кооперации, но междувременно диспечерката  беше уведомила и другите патрули, а г-жа Куман без много бавене сподели снимкаи на дядото във фейсбук и ангажира безбройните си приятелки, които ги споделяха отново и отново, докато стигнат до половин София. Около час по-късно човечецът беше намерен жив и здрав, макар и измръзнал на една пейка на гарата - неспособен да си спомни нито името, нито адреса си, нито какво прави навън в мрака и студа. Катерина се оказа права за деменцията му. Полицията го отведе в болница, където хора, по-квалифицирани и разбиращи от семейство Куман, щяха да се погрижат  за него. На въпроса какво да правят с кученцето всички вдигнаха рамене. Не беше тяхна грижа. Можеше да го оставят в приют на следващия ден, а дотогава да спи в апартамента на болния си господар, заключи младичкия полицай и си тръгна.

Катерина погледна Тино умолително с всичкия чар, на който бе способна и запърха с мигли-пеперуди.

- Моля те, Тино! Нека го приберем само тази вечер! Как ще го оставим тук само след всичко, което се случи!

Тино вече бе достатъчно изморен и се остави доброволно да падне в капана. Беше изпуснал мача на любимия отбор, но поне бяха победили. Какво толкова, нека преспи у тях старото куче.

- Само една вечер, нали?

- Само една! - г-жа Куман закима толкова енергично, че сякаш щеше главата й щеше всеки момент да се откачи.

Следващия ден започна с колкото неприятна, толкова и миризлива изненада от кучешко естество, която изнерви г-н Куман. Изнерви го и факта, че се наложи да разхожда досадното животно в студа, за да няма повторение на изненадата. Г-жа Куман нямаше възможност да го отмени, защото се затвори от ранни зори да свещенодейства в кухнята за Бъдни вечер и бленуваните гости, които се очакваха в ранния следобед. Но най-неприятната вест дойде от приюта, който категорично отказа да приеме малкото и старо куче, което не може да се сложи в клетка с друго, поради простата причина, че ще бъде изядено.

Катерина се притесни и се опита да намекне нещо от сорта, че винаги са искали куче и колко хубаво би било да имат компания за разходка, но този път Константин категорично отказа. Дори добър  човек като него имаше своите граници и кучето беше извън тях. Катерина въздъхна и пусна нова обява във фейсбук - този път, че малко чихуахуа с тежко болен стопанин си търси нов дом. Тъжната  история имаше доста реакции и споделяния и рано или късно щеше да се намери желаещ, а дотогава клетото кученце можеше да остане при тях, великодушно позволи Константин. После дойде редът на подреждането на трапезата, после пристигнаха гостите и децата се втурнаха да се радват на  кученцето. И докато се суетяха и подскачаха около него, Катерина вдигна поглед и срещна очите на Тино и не му каза нито дума, но молбата беше там, както и надеждата тази тъжна история на несретното кученце, изгубило вече двама свои човеци, да завърши добре.

Вече приключваха с безобразно вкусните сармички, когато Катерина получи съобщението.

Здравейте, видях обявата за кученцето, което си търси стопанин. Наскоро почина нашия скъп Родерик и бих искала да си взема ново кученце, но само ако е породисто, женско, некастрирано и на не повече от пет години. Има ли родословно дърво?

Катерина прочете текста на Тино и тъжно се засмя. Най-вероятно след празниците кученцето все пак щеше да се озове в приюта, каза тя.

Лицата на деца и внуци се натъжиха. През целия си семеен живот Тино беше отказвал да гледат животно след като котаракът на Катерина почина. Никой не се и опита да го убеждава. Вечерта приключи с леко тягостно настроение, което дори баклавата не успя да разсее.

На сутринта Тино стана  по-рано от другите и с известни усилия успя да нахлузи каишката на кученцето, което все още му  ръмжеше недоверчиво. След кратката разходка, която предоврати нови “изненади” двамата се прибраха бавничко.

Господи, мислеше си г-н Куман - винаги са ми се стрували нелепи мъжете, които разхождат малки, дамски кученца, а сега какво? Поне да беше истинско куче.

В този момент се размина със съседа, който водеше добермана си към парка. Той погледна високомерно и дори с насмешка подобието на куче на г-н Куман. Но в този момент малкото псе скочи храбро и залая по стройния породист екземпляр без никакво съмнение в собствените си сили. Все едно искаше да каже: само ме пусни и ще се  разправя с този дангалак. За миг г-н Куман изпита възхищение от смелостта на малкото зверче и се подсмихна.

- Как се казва? - попита съседът с известно уважение.

- Ал - отвърна Константин. Изобщо не знаеше откъде му дойде. - Ал Кохонес.

- Хубаво име. - кимна съседът. - И му отива. Може да е малък, но виж какъв юнак е.

Константин се прибра, малко преди семейството му да се събуди. Катерина вече приготвяше коледната закуска, а подаръците бяха подредени под елхата. Усмихна му се и го целуна, но сякаш нарочно не поглеждаше кучето, може би, за да не й стане мъчно.

Г-н Куман не каза нищо, но отиде до килера и порови там известно време. Имаше важна работа.

Когато децата се събудиха и се втурнаха да отварят подаръците с щастливи възклицания, г-жа Куман и г-н Куман се подредиха на вратата да ги гледат. Беше им любим момент, който попиваха с очи и сърце, за да им държи влага цяла година - как малки и големи се радват на изненадите си и шумно се възторгват, споделяйки своето и чуждото щастие.  А там, сред подаръците, в малък кашон от червено вино, върху старата възглавница на котарака, дремеше старото кученце с несръчно вързана червена панделка, която благосклонно беше решило да не смъкне.

- Какво е това? - попита Катерина. Все още не можеше да повярва, че Тино е склонил кученцето да остане.

-  Как какво? - вдигна той рамене. - Това е Ал Кохонес, новият член на семейството.

Катерина изпищя, хвърли му се на врата, децата се разсмяха, а после бързо го забравиха и започнаха да разискват името на зверчето, къде ще спи, кога ще го водят на ветеринар, каква храна трябва да му се купи и тем подобни битовизми, свързани с всеки нов живот. Г-н Куман мълчеше и ги наблюдаваше.

Луда жена, мислеше си той, докато цялото семейство се суетеше и подскачаше около клетото, изстрадало животинче, почти обезумяло от толкова внимание. В какъв филм ме вкара пак! Защо ли я обичам толкова? И отговорът дойде от само себе си. Нима не са малките лудости това, което ни привързва толкова към най-скъпите ни? Не парите и успехите им, не красивото лице или стройното тяло, нито младостта или ума, а точно тези дребни, но животоопределящи странности, които ги правят колкото уязвими, толкова и силни, колкото несъвършени, толкова и прекрасни в очите ни.

Малко по-късно една процесия се отправи към болницата. Начело вървеше г-жа Куман, носеща вълнен шал, от който се подаваше остра муцунка. След нея деца и внуци мъкнеха кутии с баклава, сармички, щрудели, тиквеници и други лакомства, достатъчни за цяло болнично отделение. Най-отзад беше Константин, на когото беше поверена голяма торба с топли дрехи, пижами, чорапи, чисто нови чехли и плетено одеяло за стария пациент. Както обикновено плановете му за спокойна Коледа бяха провалени и семейство Куман отново трябваше да спасява някого. Но в крайна сметка това е истинският дух на Коледа, нали? Защото г-н Куман знаеше, че непознатият  старец днес щеше да получи много повече от няколко кутии с лакомства и дрехи. Щеше да получи това, което най-много бе му липсвало през зимата на живота му. Дарът на семейството.

Семейство Катерина и Константин Куман са главните герои в криминалната поредица "Случаите на семейство Куман". Първата книжка "Инцидент в Мадрид" вече е издадена от Софтпрес. Този разказ е подарък за читателите ми. Видео с кратко представяне може да видите тук. Всъщност по-добре не го гледайте, защото Калоян Явашев твърди в него, че съм опасна особа.

Весели празници и нека всички сме здрави, обичани и заобиколени от скъпи хора.

Последно променена в Сряда, 02 Декември 2020 17:16

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам