Автор: Мария Пеева

Не ме вини, снахо мила. Голяма напаст сме. Първо, на връх рождения ти ден те заразихме с въшки. И то не стига, че Коко ги домъкна от училище, ами като му казах, че двамата с Теди сте въшлясали, ме гледа с тия ми ти невинни сини очи и ми вика:

- Ето значи от кого съм се заразил!

Даже и виновни излязохте. Ама какво да направя, като толкова те обича Коко и все гледа да те гушне. Е, от много гушкане, прихванахте бубите.

Ами кучетата? Не ти стигат вашите две, че те дърпат, и ти вият, и ти цапат, ами и нашите песове, щом те видят, и двамата са върху теб да те оближат. Да не те плаша, ама и на бебето така ще правят. Ти не че си от страхливите де.

Пък сега и с тоя вирус, където го прихванаха всички вкъщи… Ти ще раждаш тези дни, а момчетата се натръшкаха с по четиридесет градуса. Треска ме тресе, ама не от грипа, а да не вземат и това да ти лепнат.

Но в наша защита ще кажа, че никое друго бебенце няма да бъде толкова обгрижвано, и обичано, и облизвано, и разсмивано, колкото твоето. Четирима чичовци го чакат, да, четирима, и брат ти броя, и всеки си е наумил на какво ще го научи и на какво ще си играе с него. Не знам кога ще се дореди татко му до него, толкова желаещи има вече на опашката.

Косьо каза, че ще рита с него и ще го научи на всичките компютърни игри. Не че баща му не ги владее, но бас ловя, че малкият ще се крие от татко си и ще тича у нас да играе. Коко каза, че ще му готви и ще му рисува, и клипчета ще снима с него. От малък ще го открехне на всички джентълменски похвати, и комплименти ще го научи да прави. Алекс… Алекс каза, че много ще го гушка и понякога ще го побийва, ама само като не слуша. Но такъв си е Алекс, все с лошото почва, иначе е душа човек. Онзи ден като разчиствах играчките, гледам в една кутийка подредени колички. Питах го да не ги е забравил, че не си играе с тях, а той ми отговори съвсем сериозно и даже малко строго: 

- Не, тези ги пазя за бебето на Яна и Теди, като порасне, да му ги подаря.

Освен това да те предупредя, че сме много ревливи. Хеле аз, ама и момчетата пускат по някоя сълза. Ще ревем на раждането, ще ревем на изписването, после на погачата, после на рождените дни, на всеки първи учебен ден, както и на последния, и изобщо с нас от рев и от смях няма да се отървеш. Помниш ли как всички ревахме, като заминахте за Англия с Теди? Ей така ще е. 

Само свекър ти не реве, но той пък е най-смешен. Онази вечер, както си седи и ни в клин, ни в ръкав скокна изведнъж:
- Бебето къде ще спи, като ни го дават в събота и неделя? Ми трябва да купим креватче!
- Ванка, спокойно! - му казвам. - Първо, не знаем дали ще ни го дават всяка събота и неделя. Може майка му изобщо да не иска да го дава. А дори да иска - все пак си има и друга баба. Може у Петя да ходи в събота и неделя.
А Ванката мълча, мълча, пък изтърси:
- Петя винаги може да идва да го вижда тук.

Такива сме ние, Пеевите, ту въшливи, ту кекави и сополиви, ту ужасно обсебващи, но… поне сме обичливи.

Но ти това си го знаеш. Затова и ни прощаваш останалото.

А аз си пазя онова, което ми написа веднъж. И като се притесня, че много ти досаждаме, си го вадя и си го препрочитам.

Ти може и да не си случила на семейство, но аз наистина случих на снаха.

****************

Прочетохте ли Иван ще да е?

За раждането си Яна разказва ето тук.

А това е прекрасното писмо, което тя ми написа.