Автор: Ина Зарева 

В прахоляка на делника, в истерията на трафика, в умората на рутината иззад ъгъла неизменно се подава едно от онези магазинчета – оазиси, в които влизаш и потъваш целия. Дали ще са пълни с цветя, сувенири, картини или всичко накуп, те игриво те дръпват за ръка от сивия тротоар и те гмурват в пълноцветието си. В тях никога не работят безлични хора, които са там само, за да продадат стоката си. В тях посрещат вълшебници, с които искаш да разговаряш поне толкова дълго, колкото и разглеждаш изяществата наоколо.

При последното ми подобно спасяване, ме посрещна слънчева и одухотворена жена, която простичко каза:

- Не може да не се грижим за душите си. Недопустимо е. Всеки трябва да намери какво го радва. От мен си купуват цветя, аз пък си купувам поне по една книга всеки ден. Иначе работя друго, на смени съм. Но веднага щом приключа там, идвам тук. Не печеля почти нищо, обаче душата ми така ликува да е тук.

Грижим се за телата си – избираме все по-здравословни и все по-екзотични храни; тренираме все по-атрактивни спортове; обличаме се във все по-естествени и разградими материи. Ходим на спа, масажи и всевъзможни процедури.

Грижим се материалностите ни – работим все повече и повече; пишем служебни имейли от плажа; печелим, влагаме, издигаме се.

Грижим се за всичко около нас – семейство, близки, приятели, колеги. Отдали сме целия си живот да сме на тяхно разположение.

Грижим се понякога дори за духа си – вярваме, молим, разкайваме се, търсим, намираме.

Единственото, за което не само забравяме да се грижим, но и непрекъснато се оплакваме е душата ни – „Ще ми се пръсне душата!” „Тежко ми е на душата”; „Болно ми е на душата”; „Душа не ми остана”; „Изгоря ми душата”.

Душата не е егото, което все се мери, сравнява и иска. Душата не е тялото, което трупа или линее. Душата не е и духът на живота, който имаме даром.

Душата е най-вътрешното ни, най-дълбокото ни, най-нашето си аз.

Тя съдържа всички: килограми смях, страници книги, ноти музика, километри цветове, лумени любов, литри нежност, секунди щастие и декари мъка, които сме имали в живота си. И всичко това е събрано, натъпкано и пресовано едва в 21 грама – колкото учените смятат, че тежи душата ни.

Ако все успяваме да пропуснем и омаловажим необходимостта от хубави неща, с които да я храним, то страданията никога не я подминават – физически или не, те преминават през лакмуса й и дори, когато сетивното отдавна е преминало, болката в нея остава. Обидата остава. Горчивината остава. Заседнали там, те започват да разболяват тялото и ума. Страданието на плътта все някак се преживява, но за душата се оказва толкова важно да е добре, че за целта във всички вярвания и религии се полагат множество специални ритуали и грижи. За жалост, едва след като вече е напуснала земния свят.

Колкото повече вярваме в нейната вечност, толкова по-малко усилия влагаме за нея приживе. Пренебрегваме себе си, любимите си, нараняваме се, обиждаме, унищожаваме непрекъснато частички от тази наша необятна душа.

Омаловажаваме непрекъснато нуждите и мъките й. Смятаме, че щом се грижим физически за охолството на децата ни или на възрастните ни родители, те нямат право да се оплакват. От какво има да страдат – та нали всичко им е подсигурено?! Казваме грозни думи, крещим, затръшваме врати, разплакваме, но винаги намираме оправдание за себе си и никога не се връщаме обратно на мига. Чакаме да ни мине, да ни се извинят, да забравят. А понякога това е последното, което душата на човека поема от нас. На следващия ден него го няма. Внезапно или очаквано. Горим за кратко в чувство за вина, после пак се оправдаваме, пускаме се с все сили в истерията на делника и се стараем да не си спомняме.

Един погребален агент веднъж ми каза, че всички хора умирали със свити в юмруци ръце:

- Много мъчно излиза душата, с много болка и затова така. После изпъваме ръцете, за да изглеждат спокойни в смъртта си.

Колко ли точно тежат тези 21 грама? Дали натежават от повече километри любов или от килограм лоша дума? Дали болната душа боли повече от усмихнатата? Дали празната излиза по-трудно от пълната? Никой не знае. Но за всеки случай, гмурнете се днес в едно от онези магазинчета и си отпуснете душата. И не се разделяйте с никого гневни и обидени. Просто така, за всеки случай.

Препоръчваме ви още:

Денят, в който пораснах 

Докато чакам, просто живея 

Нещичко за любовта