Автор: Светослав Колев - Светлик

Истината е, че се възприемах като дете на града. До момента, в който се наложи да отидем в близкото, разположено в равнината село. Двамата със съпругата ми трябваше да се погрижим за къщата, животните и разни зеленчуци в дома на родителите й. Дотогава бях виждал плодовете и зеленчуците единствено по рафтовете на магазините. А се оказа, че ще се грижим и за две козички, прасенце и банда кокошки, предвождани от агресивен на вид - а впоследствие се оказа и откъм действия - петел. 

Не разполагахме с автомобил, така че се наложи да ползваме междуселската линия от малки микробуси, създадени според мен с експериментална цел. Щастливо настанили се двамата на една седалка, зачакахме с любопитство завоите на съдбата. 

Слънчевите лъчи на ранната есен обагряха в охра пришпорвания от кроткия северен ветрец прах, а ние разсеяно наблюдавахме еднообразния пейзаж, докато дойде моментът автобусът да спре на спирката в нашето село. Вратата се отвори и ние, промушвайки се и залитайки, почти сгърчени, както физически, така и морално, слязохме. 

Селският площад, или това, което бе останало от него, приютяваше остатъците от спирка с навес от ръждясали винкели и изкорубена бивша пейка. Внезапно ме обзе чувство на тъга и меланхолия. Приветствани от тишината, нарушавана само от любовните задявки на две гугутки, кацнали на един от клоните на огромния, извисяващ се над спирката бор, взехме чантите си и се оправихме към къщата. 

Още първата вечер съпругата ми се оклюма и успя да запази нивото почти до края на престоя ни. Аз - не! Бях обзет от въодушевление и срамежлив ентусиазъм да се грижа за стопанството. В общи линии се справих не зле, тоест не успях да объркам всички неща... 

Влязохме в къщата, оставихме багажа и след като благоверната ми се подготви да начене кратка тирада относно несгодите на селския живот, изскочих на двора, за да нагледам обитателите на повереното ни стопанство. Нужно е да подчертая, че бях изпълнен с добри, с великолепни даже намерения и солидна увереност в способността ми да се приспособя към нужния ритъм, така че животните да останат не само живи и здрави, но и доволни; с две думи вживях се в ролята си на селски стопанин, изпълнен с амбиции. 

За съжаление, реалността се оказа друга - грубо нетолерантна към огромното ми желание да се справя с привидно елементарните задължения на селския човек. 

Неприятностите ми започнаха с кокошките и авторитарния им водач с червен перчем. Пълнейки дробовете си с ободряващ следобеден въздух, нахакано отворих вратичката на кокошарника. Почти разнежен, с купичка царевица в ръцете, се отправих към хранилките. На тила си усещах приятна топлина от лъчите на слизащото на запад слънце, мислите ми бяха прости и изчистени, долавях в себе си силата на земята и тъкмо, когато се канех да благодаря на Бог за сътвореното от него просто съвършенство, чувайки шум от завихрена устременост, разбрах, че някой забива инжекция в десния ми прасец... 

Подскочих нависоко, откъдето се чух да изкрещявам едно силно и отчетливо: „ Ъъъ – х“, и въртейки обезумяло очите си, приземявайки се, съгледах източника на неподправения първичен страх, обхванал цялото ми същество. Отбягвам да кажа, че съм страхливец. Даже в мигове на самоанализ съм стигал до заключението, че съм един корав, почти груб тип, който не се стряска лесно. Накокошинен, напрегнат и очевидно готвещ се за нова, унищожителна атака, огромният пилешки мъжкар, съдейки по безумния му, вманиачен поглед, бе решил да ме довърши. Чувствах смазващото му надмощие; желанието за убиване вибрираше от всяка фибра на разчорлената му, червена като прясна кръв перушина. Мислех си, че в сравнително некраткия ми жизнен път не се бях изправял срещу по-целеустремен и свиреп противник. Мъст и горчива омраза бликаха от малките му, приближени към смъртоносния клюн жестоки очи. Представих си как след часове, а вероятно и след дни, открила отсъствието ми, отегчена, съпругата ми ще излезе все пак да ме потърси и вместо красивия си, благороден мъж, ще открие жалките тленни останки на един смел, но безотговорен човек. 

Помислих си, че петелът първо щеше вероятно да изкълве очите ми, а после...Тогава осъзнах критичността на положението, захвърлих достойнството си възможно по-далеч и надявайки се да съм достатъчно бърз, се втурнах към спасителната портичка. Струваше ми се, че е на километри разстояние, когато от нея ме деляха метър и половина-два. Тогава разбрах, че времето наистина е относително понятие; секундите се нижеха лениво, небързайки за никъде, за разлика от мен. Най-накрая, струва ми се след няколко часа, видях как двете ми, все още здрави ръце затръшват вратичката - преграда между нещастното ми, обречено на жестока гавра тяло и смъртния ми враг. Дишането ми беше учестено, пулсът ми се канеше да изскочи и да заподскача по пътечката между лехите, но постепенно в съзнанието ми се наместваше мисълта, че съм спасен и животът ми ще продължи. 

Погледнах към пернатото чудовище и видях, че петелът дори не беше мръднал от мястото си и само втренченият му поглед издаваше потиснатите му намерения. Захванах се да кроя план, как ще направя така, че тлъстото пернато животно да напълни корема ми. Сетих се за един от героите на Чудомир и хитрия му сполучлив замисъл да изяде петела на съседката. Само че проблемът при мен е, че не мога да хапвам от някой, когото познавам, и макар и да не можех да твърдя, че с новия ми познат ще изградим крепка дружба, все пак вече се познавахме, та дори и откъм тъмната си страна. 

Обърнах се, и вече помъдрял от първия си сблъсък с реалностите на провинциалния живот, реших да бъда по-бдителен и подготвен за опасностите, които - бях сигурен - щяха да ме дебнат и занапред. 

На сутринта, разбира се, станах рано. Стъпил върху твърдия като камък матрак, прекрачих любимата, като хвърляйки й пътьом нежен, изпълнен с обич поглед, предположих, че вероятно ще се събуди към обяд. „Толкова по-добре“, казах си, придърпах към отвитите й рамене тежкия юрган и заподскачах върху мъхнатата, поизбледняла черга. „Тъкмо ще свърша повече работа“- зарекох се, размахвайки вкочаняващите ми се крайници. В малката баня сутрешният хлад като че се бе концентрирал и придобил характерът на истински студ, който рикошираше от сивите, измазани с цимент стени и преборваше желанието ми за лична хигиена. Реших да оставя това за по-благоприятен момент. 

Навлякъл пуловер над потника, тишърта и вълнената пижама, добавих грейка, дебел раздърпан елек и една камуфлажна полувоенна шуба с подплата, така че, поклащайки се като стар, уморен от живота мечок се отправих към задълженията си. 

Първо трябваше да набавя мляко от двете козички. Фасулска работа. Затова я отложих и реших като начало да напълня кошничката с пресни яйца. Не бях забравил и смъртния си враг. За да се предпазя от убождания по краката, си обух едни големи гумени ботуши, които намерих в дървената пристройка до кокошарника. Малко преди да изляза, забелязах подпряна на кацата за кисело зеле огромна дървена лъжица. В последния момент зърнах ръждясала военна каска, та реших да си я сложа на главата - за всеки случай. Така оборудван, приближих фаталната портичка, а той стоеше там отсреща и леко пренебрежително, както ми се стори, ме наблюдаваше с ледено спокойствие. Веднъж отворил, понечих да направя първата крачка....и се спрях с ботуш във въздуха - готов въпреки солидното си въоръжение - да побягна позорно назад. Спокойствието му ме респектираше и притесняваше. Изведнъж от дълбините на съзнанието си дочух гласът на гените. Духът на смелите ми предшественици ме зовеше да убия страхливеца в себе си и да призова победителя, да бъда герой, а не жалка курешка. Нададох боен вик, нещо като „ Хай- я- я- оо“, който впоследствие се оказа е прозвучал като жално стенание и е станал причина този ден моите съселяни да си мислят, че някой коли прасето си преждевременно. Та извиках, хванах здраво лъжицата с две ръце и напрягайки цялата мощ на мишците си, се прицелих с неподозирана за мен кръвожадност в острия като връх на гладиаторски меч клюн на петела, описах полукръг на височина около метър над наглия му червен гребен и ...с ужасяваща сила я забих в телената ограда... 

Оформи се дупка, телчетата на разкъсаната ограда щръкнаха подобно на срязани сухожилия, а треските от дървената лъжица се наместиха между тях, навявайки алюзията за атрофиралата паст на праисторическо чудовище. От инерцията, естествено, загубих равновесие и правейки несръчен пирует, забих главата си в отвора. Изревах отново (бедните хора, стигнали до извода, че прасето не се дава лесно) и вече на колене, с крака, впити в земята, се вкопчих в оградата, като с масата на обемното си тяло и куража на камикадзе – ветеран, я катурнах напред. Политнах, задните ми части се повдигнаха, левият ми крак се оплете в нещо, спънах се и направих кълбо. Единственото хубаво нещо от този номер беше фактът, че главата ми излезе от дупката, а болките в кръста и навехнатата китка в този критичен момент сметнах за маловажни. Важното е, че не загубих самообладание и съобразих, макар и с издрани ръце и трески в ушите, да подхвана две от колчетата на оградата и да я повдигна. 

През мъглата от слама, в която се беше оваляла главата ми, задушаван от сподавена ярост, успях да го зърна. Все така си стоеше, на същото място, непоклатим, суров, господар на битието и времето; нищо в поведението му не подсказваше, че съм успял да го респектирам, само леко наклонената му глава издаваше недоумение от откритието, че някои от хората се идиоти. Мълниеносно реших да подновя атаката. С остатъците от лъжицата и гордостта си навлязох отново в неговия периметър. Пристъпвайки напред, застраших владенията му, поставих под въпрос влиянието му, честта, стоманеното му достойнство. На крачка от него спрях и го погледнах твърдо в очите. Неговият поглед се заби като гвоздей в основата на волята ми. Беше игра на нерви, преборване на тежки характери, борба на живот и смърт. Гледахме се неотклонно, дълбоко в душите си, а напрежението неумолимо растеше, залогът се покачваше и животът ми изглеждаше безсмислен, моята цел беше моя същност (едва сега разбрах какво е имал предвид Кафка).  

Тайната

- Ей, какво го гледаш бе, джанъм! Да му се невиди... и петела му таквоз! Да не те уплаши, комшу? - гласът на комшията прогърмя като гръмотевица в безоблачен юлски ден. Изправен до оградата, разделяща дворовете, бай Въчу, по потник и дочени панталони, ме гледаше привидно застрашително, но ъгълчетата на устата му под буйните хайдушки мустаци и играещото огънче в очите му издаваха сладката радост от неочакваната сцена. Още от първите думи на мъжагата, петелът видимо загуби концентрация, забрави за положението си в обществото и търти нанякъде, издавайки звуци на неодобрение. Думата „победа“ постепенно се наместваше в съзнанието ми, макар и да осъзнавах, че е въпрос на часове да се прочуя, облечен с лоша слава, и да вляза в пантеона на комичните персонажи в местния фолклор. „Майната му“- казах си, а на бай Въчу се ухилих до уши, понаместих каската върху главата си и казах: 

- А..., как си байно? Аз, тука...такова...с петлето, де, имахме малък спор – окопитил се, вече заемах обичайната си героична поза. - Как я карате? - изместих полека темата аз, - прасетата растат ли, внуците в кой клас са? - без да правя видима връзка, надявах се, между едните и другите – попитах аз. 

- Добре са, и прасетата и внуците - лека сянка на съмнение премина откъм челото до краищата на мустаците му. - Ами да те питам аз тебе, тъстовете, как са? - с искрена загриженост в гласа ме попита той. 

- Ще се оправят. Но ще минат две седмици, а дотогава аз ще съм ти комшия. Ако имаш нужда от помощ - насреща съм, - в миг на самарянско просветление го притиснах аз ( като че ли можех да му помогна с нещо - факт, който той вече подозираше, и не му се сърдих). 

Засмя се, погледна лопатата в ръцете си и каза: - Мерси, комшу. То здраве да имам, нямам нужда от помощ. Ей, тия две ръчички, докато пипат, сам се оправям, живот и здраве. Ами хайде, да я мятам, че мене чака - пристъпи на другия крак.- Е, вий, елате, де, елате довечера с булката да пием по една! 

- Ще дойдем, бай Въчо, как няма да дойдем – стараех се аз да му отговоря без излишен ентусиазъм, - и вино от града сме взели – ще донесем. 

- Хайде тогава, до довечера – почеса се по корема той, обърна се и тръгна навътре към задълженията си. 

Поех към кокошарника, като с крайчеца на окото си внимавах да не заставам с гръб към кръвния си враг. Въобще от този момент до края на престоя ни и двамата спазвахме 

почетно разстояние, стараейки се да не предоставим на другия сгоден случай за подла атака; дори в отношенията ни се настани една сдържана добронамереност, респект от присъствието на другия. 

Веднъж вече при полозите, захванах дълго и изтощително търсене, резултатът от което бяха три розови яйца. Замислих се и реших, че равносметката три яйца, отнесени към десет кокошки, не бе в полза на хранителните ни запаси. Това ме притесни. Трябваше да взема мерки. Или кокошките се бяха депресирали от авторитетното ми присъствие, или оная перната гад не си изпълняваше задълженията. Започнах да кроя пъклен план за отлъчването му. Със сладост в душата си представях как най-малкото зло, което можех да му причиня, бе да го натопя пред тъста. За момент погалих идеята с нежен копнеж, но накрая реших да доразвия стратегията си по-късно. Сега трябваше да нахраня прасето и да издоя козите. 

С прасето, оказа се, проблеми нямах - открай време съм се разбирал със себеподобните си. Подпрян от доволството, което изпитах, осъзнавайки капацитета си да проявявам почти мазохистична самоирония, се заех с лесната задача да издоя козите. 

През първия половин час гоних козичките из малкия обор. Заплашвах ги и ги увещавах, че ако ми съдействат, никога повече няма да си купя мляко от магазина. Ще закърмя и отгледам децата си с тяхното мляко. Даже вместо да се наливам с противен алкохол, ще пия само мляко. 

Нищо от това не помогна. Седнах отчаян върху празната тенджера и хванах главата си с ръце. Тежко отчаяние ме обзе и изпълни обора. Изведнъж едната козичка се приближи и ме побутна с рогца. Сълзите напираха в очите ми. Погалих я по главичката. Не се възпротиви. Озарен от надежда се залових за работа. Опъвах, дърпах, побутвах вимето с пръст оттук- оттам. След още половин час реших, че явно това е количеството за деня - в съда се мъдреха около шейсет милилитра подути сиви мехури, поръсени със слама и тук-там тънки косъмчета. 

Изнурен, с навехната китка, чорлава глава и уталожен ентусиазъм, поставих на масата в кухнята тенджерата, яйцата и плахата си молба за баница по селски. Любимата ми се беше събудила и облякла шушляк с подплата, подваряваше кафе в малко джезве. Поседнах на дървената табуретка, с ръка позагладих бръчките по мушамата и съвсем накратко й описах какво съм свършил, избягвайки неудобните подробности, като за финал, оказа се съвсем неуместно, изразих желанието си да хапна баница. 

- Ако искаш да ядеш баница, отиди и си купи! Само с три яйца и изцапана тенджера баница не става! - с душаща сърцето ми неблагодарност ми отвърна тя. - И следващия път помоли комшията да ти покаже. 

Мъж на диета

Увесих нос, раменете ми се свиха, сетих се, че на този свят наистина няма добро, което да е останало ненаказано. Забелязала пашкула, в който се превърнах, моята любима се прекърши, разчувства се, седна в скута ми и обгърна нежно с ръце рошавата ми глава. Наведе се към ухото ми и след като ловко извади със зъби последната останала там треска, зашепна нежни думи, думи на обич и анихилиращо желание; обещания пробиваха кората на втвърденото ми съзнание, греховни желания екзекутираха пуритана в мен... 

Пропуснахме закуската, обяда и следобедната дрямка. Едва към ранния следобед магията ни напусна и на нейно място се настани спомена за поетите отговорности. Скочих и с безумна целеустременост нахвърлих някакви дрехи върху умореното си, но издръжливо тяло, и излетях навън. Вследствие горчивия си досегашен опит, реших да се облегна на мъдростта на местните хора. Скътах гордостта си на четири ката и се обадих на бай Въчу. 

Макар и с внушителната си физика да всяваше страхопочитание и първичен респект, този човек беше добър като новороден ангел, и признавам, че прояви йезуитско търпение към необузданата ми некадърност. До края на престоя ни той беше мой треньор по животновъдство, гуру, способен да спечели за верен последовател и най-безутешния нещастник, сенсей, разкриващ пред очите на изумения охлюв върху татамито висшите техники за боравене с крива лопата и търнокоп. Съзнавах, че предстои най-сложната лекция – на масата, с бутилка ракия, която да нахвърли решителни щрихи върху духовната нищета, в 

която се намирах, бидейки отдаден на размекващия характера градски живот. 

Късно следобед със съпругата ми, в прекрасно настроение, излязохме да се разходим в околностите на селото. Беше златен есенен ден. Един от тези, които природата подарява на живите твари, за да се простят с лятото и да съберат сили за идващите зимни месеци. 

Вървяхме по прашните пътеки, говорихме, смяхме се, мълчахме, радвахме се на слънцето и разни буболечки. Бяхме щастливи, бяхме млади. 

Дните се изнизваха и неочакваната идилия приближаваше към своя край. Все пак поканата на нашият съсед оставаше в сила и последната вечер отидохме у тях. 

Пословично е гостоприемството на българина. Също както и трудолюбието му. Аз лично с второто нямам нищо общо. Но виж, поканят ли ме, приветствам и съм винаги в кондиция да помогна с присъствието си. Давам всичко от себе си, за да не се почувстват домакините обидени, че трудът им е отишъл на вятъра. 

Жената на бай Въчу, леля Жана, беше разкошна жена. Във всеки смисъл. Работеше нещо в града, което не й позволяваше през деня да дава израз на речевите си способности. Затова пък след работа капацитетът й за вербална комуникация достигаше нелимитирани висоти. И колкото по-речевата беше тя, толкова, респективно, по-мълчалив беше Въчу. Мълчанието му обаче беше изразително, комуникативно и даващо информация, закодирана в играта на гъстите вежди, присмехулно лукавите мустаци и постоянно променящия се пъзел на лицевите му мускули. Голям мъж беше чичо Въчу. И като такъв - и глътката му беше голяма. Аз, предвид по-скромните си габарити обаче не се давах. Последствията, естествено, щях да изпитам на сутринта. 

Известно време нищихме политиката, до момента, в който така се оплетохме, че спонтанно решихме да преминем на значително по-безопасното и благодатно поле на местните клюки. Вследствие на факта, че не бяхме много сведущи по въпроса, нашата функция в разговора се свеждаше до кимане, цъкане, одобрение - неодобрение, на тоя - оня, и като цяло подклаждане и съпорт на неизчерпаемия ентусиазъм на новите ни приятели по темата. Тук - там, в паузите виках по едно „наздраве“, абстрахирайки се от болката в ребрата, причинена от острия лакът на съпругата ми. И макар и да съм й обяснявал и преди, че пия от куртоазия, от страх да не се изложа, тя упорито продължава да проявява твърдоглаво неразбиране. 

Като цяло, вечерта премина в приятно настроение, създаде се атмосфера на инцидентно приятелство и цинично откровение. Към края, двамата с бай Въчу, прегърнати, изпяхме„Облаче ле, бяло“; той не знаеше думите, аз не усещах ритъма, и макар и съпругите ни да се държаха странно в този момент - леля Жана се кръстеше, съпругата ми вече вместо с лакът, ме ръчкаше с ножчето за десерт - ние бяхме възхитени. 

На раздяла, пред къщата, си стиснахме ръцете и с охладени от нощния хлад емоции, си пожелахме здраве и скорошно виждане. 

Не се срещнахме никога повече. Фунията на съдбата скоро ни засмука и захвърли твърде далеч в пространството. Само споменът за това късче от Родината подклажда от време на време носталгията по нещо скъпо, нещо съкровено, но завинаги изгубено.... Поне в рамките на отреденото ни време. 

Още от автора:

Релакс ли?

Автор: Дарина Димитрова

"Най-добре – да не се родиш.

Втора участ – щом си роден –

там, откъдето си дошъл,

час по-скоро да се върнеш." 

                             Софокъл

В съзнателния живот на всеки човек идва момент, когато той поставя под съмнение някои общоприети норми и схващания за това как трябва да изживее живота си. Това го подтиква да търси съмишленици и да разглежда различни виждания и схващания, които биха били най-близко до неговите разбирания. 

Антинатализмът е последният "писък на модата" в човешката еволюция, казват критиците му с широка иронична усмивка. Новото движение набира все по-голяма сила и популярност в света, въпреки че у нас все още не е чак толкова нашумяло. 

Последователите на идеята се множат, а разпространението на философията на антинаталистите измества фокуса от различни теми, които разделят обществеността от години на два враждуващи лагера като например хомосексуалността или пък вегетарианството, или веганството, които доскоро бяха обект на внимание, обсъждане и спорове. Дори и джендърите като че ли вече си взеха своите минути слава. Свикнахме им, както се казва. 

Но какво всъщност искат антинаталистите? 

Главната им идея обикновено е мотивирана от разбирането, че това е една състрадателна позиция, с която се опитват да се противопоставят на ражданията на човешки същества, за разлика от наталистите, които защитават тезата, че всеки човек има право да създава поколения и дори това е задължително – смисълът на живота, логичното развитие на човек – да създаде поколение. Според логиката на антинатализма обаче изборът дали човек да има дете или не, не трябва да бъде личен избор, а би следвало по-скоро да се разглежда от етична гледна точка, като в такъв случай отговорът ще бъде винаги не. С други думи "истинските" последователи на движението на антинаталистите не одобряват създаването на поколение при никакви обстоятелства. 

Въпреки че философската позиция на антинаталистите е доста стара, сякаш едва днес започва да набира популярност и все повече последователи, вярващи в правотата ѝ. В социалните мрежи вече има създадени групи с хиляди последователи, а като основен мотив за антинатализма се изтъква емпатията. Антинаталистите най-често изтъкват като причината за своите виждания изменението на климата и влиянието му върху околната среда, намаляване на популацията, войните и все по-лошите условия за живот, като смятат, че е неморално да се дава живот в условията, в които живее светът днес. Освен това смятат, че хората с генетични заболявания съзнателно обременяват създадените от тях деца и ги обричат на страдания през целия им живот. 

Някои от антинаталистите стигат до крайности и подхождат нападателно към хората, решили да станат родители, като ги наричат „инкубатори“ или откровено си признават, че изпитват отвращение, когато видят бременна жена. Въпреки това голяма част от антинаталистите казват, че харесват децата и единствената им идея е да направят така, че те да спрат да страдат. Със сигурност в ситуацията на световна пандемия антинаталистите имат още една основателна причина, с която да затвърдят тезата си, че създаването на живот не трябва да бъде собствен избор и по-скоро трябва да спре, ако може – веднага. 

Не казвайте тези неща на жена, която не е майка

В началото на миналата година Рафаел Самуел – млад бизнесмен от Индия, с ясното съзнание, че не би могъл сам да избере дали да се роди на този свят, обяви публично намерението си, че иска да съди родителите си, защото са му дали живот без да го питат. Рафаел смята, че човешкото съществуване е напълно безсмислено. Младият индиец е последовател на движението на антинаталистите и подкрепя тяхната теза, че човешкият живот е пълен с толкова много страдания, заради които е редно хората да се замислят дали трябва да продължават да се множат. И въпреки че самият Рафаел е доволен от живота си, смята, че е погрешно да се дава живот на деца, които впоследствие ще бъдат обречени на страдание. В тази връзка той обобщава: „Ще ми се да не се бях раждал. Но не защото съм нещастен в живота. Животът ми е хубав, но ми се ще да не бях тук. Все едно съм в хубава стая, но не искам да бъда в нея.“ 

И така – да не правим деца, за да страдат, казват антинаталистите. Колко благородно от тяхна страна, нали? Според тях децата, които са се раждали в миналото са били подложени на много по-малко болка и страдание, отколкото сега. Все пак антинаталистите могат да ни помогнат да преценим дали несигурността и болката са част от жизненото съществуване, дори и да не сме съгласни с тях, че тезата им си заслужава да бъде взета насериозно.

Прочетете също:

Всеки сам си преценява

Автор: Иво Иванов

Ние, българите, винаги се разделяме на два лагера.

И само двама да сме, ще заформим две враждуващи сили и ще спорим, и ще воюваме до последно!

Не за да се роди истината в спора, а ей така, заради спорта. Да се поддържаме във форма.

Имаме дълголетни традиции в разделението, разцеплението и разединението. Така ни е тръгнало още от време оно и изглежда това ни е заложено в генетичния код.

Славяни срещу прабългари,
християни срещу езичници,
българи срещу турци,
революционери срещу апатична рая,
либерали срещу консерватори,
капиталисти срещу комунисти,
Левски срещу ЦСКА,
СДС срещу БСП,
сини срещу червени,
леви срещу десни,
селяни срещу граждани,
русофили срещу русофоби,
пушачи срещу непушачи,
вегани срещу месоядни,
кърмещи срещу некърмещи,
ваксъри срещу антиваксъри,
мутафчийци срещу мангъровци,
летуващи на гръцкото море срещу летуващи на нашето море,
протестиращи срещу контрапротестиращи...

Списъкът може да се разширява безкрайно.

А имаше история за Хан Кубрат, нали, и снопа с пръчките.

Само ни дайте опорна точка и достатъчно дълъг лост и.... ще се хванем от двете страни на лоста, едни срещу други.
Няма за нас средно положение. Диалог. Компромисен вариант. Съгласие. Win-win. Не намираме пресечна точка. Не че я търсим, де. А дори и две успоредни прави се пресичат някъде в безкрайността.

Защо българинът е джигит на пътя

Имаме две Българии - едната тук, а другата - зад граница (известна и като Другата България). Тази тукашната съответно също е разделена на две - едната България е бедна, занемарена и обезлюдена, а другата е показно богата, модерна и претъпкана.

България на пустеещите ниви и България на лъскавите молове.

Едната си брои стотинките за хляб от пенсията, другата кара скъпи коли и харчи хиляди за последния модел смартфон.

Едната България се облича с дрехи 2-ра ръка, другата е накипрена по последна мода. Едната пътува по света и разширява хоризонтите си, другата не е излизала цял живот от къщи и не вижда по-далече от оградата на двора си.

В едната България хората живеят с носталгия по миналото и псуват настоящето, другата уж е стъпила с единия крак в бъдещето, но засега е в разкрачено положение.

В унисон с традицията, тия две Българии все повече се отдалечават една от друга. Ако все пак има нещо, което ги свързва, то е, че и в двете здраво е пуснал корени двойният стандарт и двойният морал, и в двете нещата са се случвали и се случват често по втория начин.

Едната България гласува на избори, другата не гласува.

Изборите обикновено печелят две взаимно критикуващи се десни партии, две леви партии, които са в противоборство, две взаимно отричащи се националистически партии и две свързани помежду си като скачени съдове партии, които иначе се разграничават категорично една от друга.

А на сградата на народното ни събрание пише: „Съединението прави силата“. Няма по-голяма смешка от тази.

Земя като една човешка длан, а свита винаги или в юмрук, или в конфигурация със среден пръст.

Още от Иво: Йонизми & Бобизми

Завист, повече завист!

Във връзка с вчерашния разказ на Десислава Матева за сблъсъка й с COVID-19 и липсата на адекватна реакция от институциите, споделяме протокола, по който се очаква да работят РЗИ.

Ако установите, че той не е спазен, може да подадете жалба в Министерство на здравеопазването и Административния съд.

Препоръки към здравните власти за управление на контактни на COVID-19 лица, вкл. здравни работници в ЕС

Поради бързо развиващата се епидемична ситуация, свързана с разпространението на COVID-19, е необходимо държавите членки да преразгледат не само управлението на случаи, но и подходът на здравните власти спрямо хората, които са били в контакт с новооткрити случаи – така наречени контактни лица.

Документът предоставя насоки на здравните власти в ЕС/ЕИП относно управлението на лица, вкл. и здравни работници, които са били в контакт със случаи на COVID-19.

Целта на управлението на контактните на COVID-19 лица е:

- да се открият възможно най-рано контактни лица с оплаквания, които да се изолират и лекуват;

- да се спомогне за навременната лабораторна диагностика на COVID-19.

Определение за контактно на COVID-19 лице: лице без клинични оплаквания към момента, което е или може да е било в контакт със случай на COVID-19. Асоциираният риск от заразяване зависи от степента на експозиция, която от своя страна ще определи типа на наблюдение. Установяването на степента на експозиция може да е трудно и изисква лицето да се интервюира/разпита.

1. Лица с високорискова експозиция (близки контактни):

- Лице, което съжителства в едно домакинство с пациент с COVID-19;

- Лице, осъществило директен физически контакт с пациент с COVID-19 (напр. ръкостискане);

- Лице, осъществило директен незащитен контакт с инфекциозни секрети на пациент с COVID-19 (напр. при опръскване при кихане, допир до използвани от пациента кърпички с голи ръце);

- Лице, осъществило директен (лице в лице) контакт с пациент с COVID-19 на разстояние до 2 метра и продължителност над 15 мин.;

- Лице, престояло в затворено помещение (напр. класна стая, болнична стая, стая за срещи и др.) с пациент с COVID-19 за повече от 15 мин. и на разстояние минимум 2 метра;

- Здравен работник или друго лице, полагащо директни грижи за пациент с COVID-19, или лабораторен персонал, обработващ клинични проби на пациент с COVID-19 без препоръчаните лични предпазни средства или с евентуално нарушена цялост на личните предпазни средства;

- Лице, пътувало в самолет в близост до лице с COVID-19 (до две места във всички посоки), придружител при пътуване или лица, полагащи грижи, членове на екипажа, обслужващи дадения сектор, където седи заболелият (ако тежестта на симптомите при заболелия или негово преместване/движение сочи за по-голяма експозиция за близък контакт, може да се определят и други или всички пътници в самолета).

2. Нискорискова експозиция (обикновен контакт)

- Лице, което е било в затворено помещение със случай на COVID-19 за по-малко от 15 минути или на разстояние повече от 2 метра;

- Лице, осъществило директен контакт (лице в лице) със случай на COVID-19 за по-малко 15 минути или на разстояние повече от 2 метра;

- Пътуване със случай на COVID-19 във всеки вид превозно средство. По-дългата продължителност на контакт увеличава риска от заразяване - 15- минутният интервал е селективно избран с практическа цел. На базата на индивидуални оценки на риска, здравните власти могат да считат за необходимо да разширят обхвата на контактните лица, като намалят времетраенето на контакт.

Здравни работници

Здравните работници, които полагат грижи за пациенти с COVID-19 в лечебни заведения за болнична помощ, трябва да се регистрират и наблюдават в съответствие с националните процедури за рискове на работното място и трудова медицина. На базата на установения висок риск от заразяване, свързано с предоставяне на здравни грижи, както и предвид препоръки на други институции, се предлагат следните специфични препоръки:

 Незащитен контакт (високорискова експозиция):

- активно наблюдение за 14 дни

- отстраняване от работа за 14 дни, считано от последната експозиция

Контакт, осъществен с ползване на препоръчаните ЛПС: 

- самонаблюдение и самоизолация при поява на респираторни симптоми

- не се отстранява от работа

Управление на контакта след установяване на случай

Незабавно, след потвърждаване на случай, трябва да се:

- идентифицират контактните лица и да се запишат; да се определят контактните като високо- или ниско-рискови;

- издирят контактните и да се оценят;

- извърши управление на контактните лица и последващо наблюдение (напр. информиране, съветване, наблюдение, вкл. и изследване, ако е показано);

- проследят резултатите от издирване на контактните лица.

Сблъсък с COVID-19

Наблюдение на контактните

В зависимост от дадената ситуация здравните власти могат да подкрепят, предложат или приложат последващи ограничения (напр. доброволно ограничаване на контактите, избягване на масови струпвания на хора).

Издирването и управлението на контактни се основава на наличните данни, както следва:

- Настоящите изчисления сочат, че средният инкубационен период е между 5 и 6 дни, до 14 дни. Проведено моделиращо проучване потвърждава, че е разумно да се приема инкубационен период от минимум 14 дни.

- Приема се, че болният е най-заразен, когато има клинични изяви, но би могло да е заразен и преди началото на симптомите.

- Приема се, че заразяването се осъществява главно чрез дихателни капчици. Все още не е ясно дали въздушно-капковият или чревният механизъм на предаване са възможни.

- Допълнителните мерки спрямо здравни работници се предлагат на база на съществуващите данни или честота на вътреболнично заразяване. При 138 случаи в болница Zhongnan в Ухан вътреболнично заразяване се предполага при 40 (29%) здравни работника и 17 (12.3%) пациента.

Основни действия спрямо контактни лица:

Контактни с високорискова експозиция: 

- активно наблюдение от здравните власти за период от 14 дни от последната експозиция;

- ежедневно наблюдение за симптоми на COVID-19 – повишена телесна температура, кашлица или затруднено дишане;

- избягване на социални контакти;

- избягване на пътувания;

- достъпен за активно наблюдение.

Контактни с нискорискова експозиция: 

- самонаблюдение за симптоми на COVID-19 - повишена телесна температура, кашлица или затруднено дишане за период от 14 дни от последната експозиция;

- здравните власти могат да предприемат и други действия, съобразно ситуацията.

Контактни лица, независимо от типа на експозицията, трябва да се изолират незабавно и да се свържат със здравните служби при поява на симптоми в рамките на 14 дни от последната експозиция. Ако липсват симптоми в рамките на 14 дни от последната експозиция контактното лице не се счита в риск от заболяване от COVID-19. Прилагането на действията може да се изменя от здравните власти в зависимост от оценката на риска за отделни случаи и техните контактни.

Още по темата:

Митът за платените болни

Автор: Богомил Димитров

Джобовете на панталоните на разсеяния ми баща бяха винаги издути. В тях имаше цигари, кибрит, запалки, гаечни и обикновени ключове, бурми, отвертки, стотинки и т.н. Отдалеч приличаше на каубой с два патлака. Когато му се допушеше, бъркаше в тях безпомощно и бързаше да се откаже, ако наблизо някой бе пушач. Запалваше, всмукваше жадно дима и вдигаше поглед към тавана. Изпускаше тънка струйка и изпадаше в размисъл: „Какво нещо е димът! Дали движението му може да се опише математически?- едва ли, братче!“ Не търсеше пепелник, подлагаше шепа под цигарата и тръскаше в нея дори да бе загаснала. Дълбоките му разсъждения завършваха с "братче" или "мамка му".

Когато отиваше в командировка, понякога се оказваше с шлифера на майка ми и вечерта се чудеше защо цял ден той се закопчавал някак си на терсене. Връщаше се с част от дрехите си, а веднъж и с чужд куфар.

Разсеяността ми бе като неговата и често ставах за смях.

Например, идват ми гости. Искат ми чай. Донасям им го. След малко започва кикотене. Басирали се били, че няма да им донеса захар и лъжички. Веднъж се взех в ръце и внимавах много. Донесох им захарница, лъжички, дори и чинийки. В една от тях обаче вместо лъжичка бях поставила химикалка - тогава учех за изпит. Дълго след това искаха да им сервирам „Чай с химикалка“. Връх бе, когато бях забравила изобщо да сложа липов цвят в чайника. Някои пиеха и дори хвалеха чая, но един от тях се усети, мамка му.

Ето някои от най-смешните ми случки:

Мецанинът

Работех в проектантска организация. Веднъж един началник ми даде папка, която да предам на съветския специалист, който вчера бил в отдела ни и щял да ме чака на входа пред Мецанина на ЦУМ. Човекът гонел самолет.

- Тичай веднага там, вземи папката му и я донеси веднага тук!

Когато се озовах пред ЦУМ, се замислих. Ясно ми бе само, че другарят се казва Мецанин, но входовете на ЦУМ бяха три. Тръгнах от далечните към близкия и обратно. Оглеждах се за съветски мъж с папка. Попитах двама:

- Товарищ Мецанин?

Те ме поизгледаха и свиха рамене. Най-накрая, прелитаща потна пред най-ниския от входовете, дочух:

- Вы– Росыца?

- А Вы– товарищ Мецанин?

- Нет, я– Новиков. Ну, дайте свою папочку! А вот и Вам! Большое спасибо!

Когато се върнах в службата, занесох папката на началника и се троснах:

- Можеше да ми кажете, че не се казва Мецанин, а Новиков!

Случаят предизвика бурен смях сред колегите още същия ден. Накрая ми обясниха, че „мецанин“ значело приземен етаж.

Саламът

Една вечер останах след работното време. Бяха ми възложили проект, който бе над възможностите ми и се потях. Вътрешният телефон звънна:

- Роси, ще се качиш ли при мен?-познах гласа на главния проектант Митев.

Отидох в стаята му. Той и един колега бяха заболи глави в чертежите, явно имаха проблеми. Митев попита, без да вдигне глава:

- Роси, би ли ни купила от близката бакалия хляб и някакъв салам?

- Разбира се. Ама какъв салам искате?

- А какви салами има?

- Има твърди, тънки, дълги, меки, къси, дебели, сухи, мокри–всякакви.

Двамата вдигнаха поглед и ме загледаха с интерес:

- А има ли дълъг, твърд и дебел?–попита Митев развеселен.

Може би току-що бе намерил решение на проблемите им. Започнах да се колебая дали да не му задам въпрос относно моя проект, когато другият колега повтори:

- Роси, а има ли дълъг, твърд и дебел?

- Може и да има, но аз такъв не съм виждала!

И двамата прихнаха и заляха със слюнки чертежите. Сопнах им се:

- Не знам защо ми се смеете. Ако не спрете, купете си хляб и салам сами!

- Чакай, Роси, кажи ни – ти лично какъв салам предпочиташ?

- Зависи с какво ще го ям. Ако има домати, ще си взема тънък, дълъг и твърд. Само с хляб бих си взела мек и дебел.

Фръцнах се и тръгнах към бакалията. Коридорът все още кънтеше от смеха им, който преминаваше в хрипове. В тоалетната се успокоих - нищо не ми стърчеше и гримът ми не бе размазан. Купих набързо хляб, салам и домати и им ги треснах на бюрото. Още сутринта на следващия ден колегите ме караха да разказвам многократно случая и се заливаха от смях.

- Ама кажете най-накрая какво е смешното?

Обясниха ми. Дърти хора – дай им да си говорят за глупости

Тоалетната

Преди доста години, приятелят ми и трима негови състуденти бяха решили да се почерпят във „Феята” – любимо място за много софиянци. Гаджетата на другите не дойдоха. По едно време отидох до тоалетната. Когато се върнах, те ме гледаха насмешливо. Притесних се, да не би да им мириша на тоалетна.

- Роси, видя ли нещо особено там?

- А, да –  един мъж не знам защо бе вътре. А на една от стените имаше наредени 4-5 идиотски малки ниски мивчици!

Те се разсмяха до сълзи. Реших да поясня:

– Все пак на нормалната мивка имаше сапун. Натъртих това. Те продължаваха да хлипат:

- Идиотски малки ниски мивчици!

Ядосана, поисках обяснение. Гаджето ми каза, че съм влязла в мъжката тоалетна. Заоправдавах се:

- Кълна се, че на вратата имаше надпис WC, но вместо „Жени“ имаше картинка на жена с панталон. Ами да правят картинките по-ясни!

Нов истеричен смях. Пръв „се върна“ гаджето ми. Обясни ми какви са били „идиотските малки ниски мивчици“ – писоари за мъже.

След малко приятелите му си тръгнаха и платиха сметката. Оказа се, че той се басирал с тях, че ще вляза в мъжката тоалетна. Не му говорих два дни.

Тайната

Конякът

Една неделя мъжът ми предложи да отидем да се почерпим, а родителите ми да гледат нашето бебе. За мен разнообразието бе добре дошло. По пътя той предложи в заведението да се пошегуваме, като се държим по следния сценарий:

- Ние с теб сме разведени. Детето ни е вече на 3 годинки и е при теб. Днес се срещаме, за да обсъдим някои имуществени проблеми относно развода ни.

Поръчахме си по една малка водка и газирано. Скоро на масата ни седна и друга двойка. Ние се бяхме се вживели в ролите си и поожесточили:

- А ти тръгна ли вече на работа?

- След два месеца. Преди това ще дам детето на детска градина.

- А аз дори не знам дали то е проговорило!

- Абе, ти идиот ли си? Тя е на три годинки и говори по-добре и от теб! - направо му се разкрещях. Вече не играехме, а се карахме. Не обръщахме внимание на нищо, така се бяхме вживели. Сервитьорът дойде и поиска да платим сметката.
Мъжът ми се бръкна и каза:

- Задръжте рестото /40 стотинки/.

Преди келнерът да си тръгне, мъжът от другата двойка му каза:

- Чакайте, включете в сметката им и коняка ми!

- Моля?– почти едновременно скочихме ние.

- Вие–погледна мен–Вие изпихте коняка ми, но не смеех да Ви прекъсвам!

- Извинявайте, но аз никога не пия коняк!

- Е, днес пихте – но моят!

Келнерът се отдалечи, за да се разберем. С мъжа ми се чудехме какво да направим - нямахме толкова пари. Усетих и че съм доста пияна. В този момент се намеси жената от масата:

- Скъпи, не видя ли колко бяха вглъбени в разговора си? Прежали, моля те, този коняк и си поръчай нов! И за тях, ако поискат още нещо!

Манекенката

Един следобед мъжът ми се похвали по телефона, че е взел премия. Колежките ми тъкмо коментираха, че в ЦУМ били пуснали някакви много сладки дамски костюмчета. Зарадвана, го „поканих“ в ЦУМ да ми купи някоя дрешка. Там, пред каквото и да спирах, той веднага питаше:

- Купуваме ли го?

- Чакай, още не съм решила.

На последния етаж се озовахме пред щанд на новопоявилата се модна къща „Валентина“. Каквото и да пипнех, мъжът ми бързаше:

- Иди да го пробваш!

В пробната обикновено бяхме няколко жени. Бих искала да се поогледам отвсякъде в огледалото, но трудно заемах позиция. Отвън се дочуваше:

- Роси?
- Тамън ли ти е?
- Роси, какво става?

Накрая се подавах облечена и следваше:

- Взимаме го!

- Виж, в раменете ми е малко тясно, а в ханша – широко.

- Ще понапълнееш. А и може да стесниш полата. Много ти отива!

Тръгнахме си разочаровани. Точно тогава сякаш нещо блесна срещу мен: Върху едно кубче-преградка седеше манекенка, почти с моите пропорции, облечена в костюмче, което ми спря дъха. Сякаш бе дошло от небето или от моите мечти. Затичах се и застанах пред нея, готова да браня костюмчето, което чудно защо все още не бе забелязано от другите женуря. Пипнах сакото - платът бе плътен и здрав. Когато бръкнах под полата, за да опипам и там, манекенката внезапно скочи и се развика:

- Ама какво правите бе, другарко!

Още от Богомил Димитров:

Спиралата

Моята желязна лейди

Автор: Десислава Матева

Реших да споделя преживяното от мен, семейството и приятелите ми през последните 14 дни, за да извлечем необходимите поуки и да направим съответните изводи.

Предисторията: Затворена група от деца от София организирано провеждат лагер извън София. На мястото на лагера са само те – без други външни посетители и гости на хотела. Лагерът продължава 10 дни. При завръщането им някои родители решават да изследват доброволно децата си с ПСР. Едно от децата излиза позитивно. Уведомяват организатора на лагера, който уведомява незабавно останалите родители. Почти всички родители започват спешно ПСР тестуване на децата. Само за няколко дни излиза, че над 7-8 деца са с позитивни резултати. Повечето от тях са без никакви симптоми. В това число и малката ми дъщеря – позитивна, но без симптоми.

Следва: Незабавно уведомяване от лабораторията. Незабавно позвъняване от личните ни лекари от Груповата практика към Поликлиника България – адмирации, нямам думи! Следва и позвъняване от РЗИ – разбира се в първия делничен ден, защото кой ти работи през уикенда, ама нищо чудно да вземат 30% увеличение през септември за работа на първа линия.

Да не си мислите, че някой от РЗИ поиска информация за организатора на лагера, нищо че хората бяха готови да дадат списък с децата и да отговорят на всякакви въпроси. Да не си мислите, че някой от РЗИ поиска контактните лице на всяко едно от позитивните деца!

Нищо подобно – ние известихме всичките си приятели, които са били контактни с нас последните дни преди теста. Всеки от родителите проведе на собствена издръжка и отговорност всичките необходими изследвания и се самоизолира до излизането на резултатите от тестовете!

Горното да се знае, когато следващия път чуете от медиите как държавата бори клъстъри и огнища! Ние бяхме клъстър реално, но никой не се поинтересува от това! 

Горното да се знае също така, когато чуете, че българите не са самодисциплинирани и не умеят да спазват правила! Почти всички родители, част от тях маргинали разбира се, на собствена издръжка предприеха незабавни действия по изолиране и превенция на заразата!

РЗИ ни определиха ден и час след 14 дни за ПСР тестуване на дъщеря ми и всички от домакинството ни, които бяхме под карантина. Да, ама се оказва, че това е било така за нас! На други родители са казали, че само позитивното дете се изследва на 14-ния ден, но не и членовете на семейството под карантина. На едните са казали, че ще отидат на място, на други – сами да отидат. На едни са връчили заповеди, на други – не! Ние и до ден-днешен нямаме заповед!

Бяхме инструктирани по телефона – „на собствен ход, със собствен транспорт“ за ПСР в РЗИ след 14 дни - повториха го няколко пъти, да не би да имам очаквания, че ще дойдат у дома!
Отидохме на заветния ден в лабораторията на РЗИ – чудно и китно място! На входа пише „Вход за външни лица забранен“, ама от охраната казват – "влизай, влизай", без да питат бомба ли ще хвърлям, или цветя ще поднасям!

Няма никакъв списък на лицата, които подлежат на изследване, респективно лицата, които са били поставени под карантина. Спокойно можех да заведа детето на съседката и да го представя за болната ми от Ковид19 дъщеря. Също така можех спокойно да дам трите имена и ЕГН-то на майка ми например, защото никой не ми поиска нито лична карта за мен, нито някакъв удостоверителен документ, че това са моите деца. Носех документ за самоличност за себе си и удостоверения за раждане на децата – не ми потрябваха!

COVID-19: Плашещите числа за България

Резултатите от изследванията: получават се като при мълчалив отказ. Ако не ти се обадят, отрицателен си. Ако ти се обадят – ще видим тогава. Понеже не вярвам на администрацията и нейното обаждане, реших да проверя по телефона след 2 дни. От трите позвънявания на номерата за Ковид19, оповестени на сайта на РЗИ София, получих 3 различни информации. Първо, разбира се, беше традиционното – ами не знам, питайте лабораторията. Второто беше – от сайта си вземете телефона на лабораторията, не знам защо не вдигат. Третото беше – моля, дайте си ЕГН-та, тук имаме цялата информация, сега ще проверя! И се оказа, че можело – информация за начало и за край на карантината, информация, че тестовете ни са наистина отрицателни и информация, разбира се, че се получават срещу лична карта на регистратурата след няколко дни. Нямало такова нещо като изпращане по електронен път!

Изводи:

1. Мерките и действията са палиативни и спорадични и не съответстват на нищо чуто или видяно по медиите, че администрацията на държавата се бори със заразата.

2. Няма никаква последователност и алгоритъм на действие – установяване на контактни, заразни, превенция, тестуване, даване на уеднаквени инструкции и предписания за действия и т.н. Всичко зависи от усмотрението на съответния служител от РЗИ, който ви обслужва и от вашия късмет, разбира се, за да не попаднете на някой, който за първи път установява кой е, от къде е и защо е там.

3. Развитието, в това число превенцията срещу болестта е оставено основно на самосъзнанието на хората, желаещи да оцеляват и да предпазват близките си и социума като цяло.

Не ми се мисли какво ни чака от 15 септември. Да стягаме портфейлите, че тестът е само 110 лева на човек! 

Апропо, болестта премина безсимптомно при дъщеря ми. Ние от семейството не бяхме заразени. По съвет на нашия приятел д-р Делиева – не сме й давали никакви медикаменти до появата на симптоми. Такива не се появиха, Слава Богу!

Хайде, със здраве и на късмет да ви е с РЗИ и супер загрижената за здравето ни държава, която 6 месеца по-късно след старта на извънредното положение няма разработен уеднаквен алгоритъм за действие!

Историята на Десислава споделих с нейно позволение от профила й във фейсбук. Изключително тревожен е фактът, че няма ясно разписан протокол за действие в случай на ковид - кой от близките се тества, кога, кой е под карантина. Сякаш всичко е оставено на съвестта ни, а в същото време толкова хора изобщо не вярват, че има вирус.

Моля, ако случайно тази история достигне до отговорно лице, някой да си направи труда да напише и оповести ясна процедура за действие в случай на ковид. Хубаво е тази процедура да бъде сведена и до знанието на всички служители в РЗИ и медици.

Още по темата:

Безопасно ли е децата да се върнат в училище

Автор: Д-р Георги Гайдурков

Може би всички знаем и сме виждали тези деца. Много пъти ние самите сме изпитвали като деца на гърба си това нещо. Хайде: една лъжичка за мама, за татко, за баба. Т.е. приемаме храна насила, по задължение, с нежелание. 

Старите хора казват: ако ядеш храна насила, тя е отрова. Все едно я хвърляш зад гърба си. Така казват бабите и имат право. 

Защо? Защото храненето и храносмилането, и усвояването на храната са сложен процес на хидролиза и сложен рефлекторен процес. Ако ние консумираме храна без желание, без апетит, тогава най-малкото не се отделя достатъчно слюнка. 

Всички знаем за експеримента на Павлов. Ако  имаме желание и видим храната, веднага се отделят слюнки. Ако имаме апетит. 

Ако не – това не става. Т.е. ако ние дъвчем храна насила, тя няма да започне хидролиза, нейната хидролиза ще куца още в устната кухина, където започва храносмилането, както знаем. 

Под действие на амилазата, нишестето започва да се смила още в устната кухина. Ще дъвчем, но храната няма да се смила. Ще попадне в стомаха и надолу несмляна и ще се подложи на гниене и на ферментация. 

Въглехидратите ферментират. Белтъчините гният. И започват да се развиват патогенни микроби с възпаление, в резултат на което възпаление, лигавицата не усвоява вещества и настъпва на още едно ниво малнутриция т.е. недохранване. 

Т.е. в никакъв случай ние и като малки, и като големи не би трябвало да приемаме храна по задължение, храна без вътрешния инстинкт на желание. Това е най-първичен инстинкт и би трябвало, когато той е наличен, само тогава организмът да е готов да приема и да метаболизира  тази храна. В обратния случай то е отрова, независимо как ще натъпчем в гърлото на детето тази храна. 

Но защо присъства, защо е наличен, защо въобще се случва този феномен? Защо има такива злояди деца? Естественият инстинкт е там, където организмът иска да изхвърли някакви вещества, когато има нужда от почивка на своята лигавица или когато има нужда от почивка на някакъв друг физиологичен процес, тогава апетитът спира. 

Никое болно животно в природата не консумира храна. Когато има стрес, не се приема храна. Още по-малко – стрес-храна по задължение. Не се приема. Тя не се усвоява. 

Искам да кажа, че това, което наричаме синдром на злоядото дете, всъщност е естествена защитна реакция на детето към някаква причина, която настоява организмът да направи почивка, за да може да протича лечебен процес в него. 

И от там нататък ние, давайки тази почивка, да подадем вече правилната храна, която да не дава тази токсичност, тези отпадъчни вещества, спрямо които организма реагира и иска да се освободи. Така, че „злоядото дете“ – това е феномен, това вече е симптом, че нещо сме сбъркали с храненето, че това дете има нужда от физиологичната защита, от покоя, който да даде почивка на стомашно-чревния тракт, за да може да се реабилитира и вече да бъде готов да приема храна. 

При всеки случай, най-доброто, което в случая трябва да направим е да дадем отсрочка, да не даваме храна насила. Нека да предлагаме алтернативи, но в никакъв случай не настояваме насила за прием на храна. Нищо няма да стане, ако ние отсрочим едно планирано от нас хранене. 

Природата в случая има други, много по-конкретни и по-истински планове. Когато дадем тази отсрочка, когато лигавиците и ензимните системи са готови, когато целият храносмилателен тракт и нашите органи са готови за прием на храна, тогава ще се появи и апетитът, и тогава тази храна ще се приеме с охота и ще даде своя принос за нашето тяло.

Д-р Гайдурков е специалист вътрешни болести, нутриционист и психолог. Тази негова статия споделих от най-новата онлайн енциклопедия за майки Мамапедия. Ако имате въпроси към експерти по всякакви детски теми, можете да ги зададете в платформата и ще получите отговор съвсем безплатно.

Писали сме доста по темата. Може би ще ви са полезни тези статии: 

7 идеи за родителите на злояди деца 

Как детето да заобича здравословната храна? 20 съвета от японските майки

Автор: Петър Велков

Тази седмицата е най-смъртоносната (50 починали) от началото на пандемията, а има още 2 дни от нея, като 26% от починалите тази седмица са без открити придружаващи заболявания към момента.

Болниците продължават да се пълнят и да бележим всекидневни рекорди – 874 (и то с пореден висок брой излекувани за последните седмици), медицинските специалисти да поддържат високи стойности по заразеност (12 днес), смъртността продължава да расте драстично всекидневно (над 2,5 пъти по-висок леталитет за последните 7 дни, отколкото средно за пандемията). Започнахме ударно новия месец, който по мои, а и на повечето специалисти, прогнози ще задмине, най-вероятно, предния рекорден по най-много жертви и по почти всички други стойности, в които юли беше рекордьор.

Новите диагностицирани с Covid-19 са 297 като това е при 6433 теста за последните 24 часа. Традиционно във вторник, сряда и четвъртък се правят най-много тестове, защото тези дни съвпадат с максимални срок от 72 ч. за направа на PCR тест преди пътувания с цел туризъм и днес точно достигаме рекорд за седмицата. Това се случва поредна седмица. Вчера имаме 13% ръст в тестовете, на който отговаря спад от 2% в откритите случаи. Възможно е вече, влизайки в най-отпускарския месец, да няма голямо значение в кой ден от седмицата се намираме за увеличението на пробите, в резултат на пътуващите, но ще видим тепърва. Сегашната седмица за първите четири дни заема второ място след най-рекордната до този момент.

По-важното, което трябва да гледаме (по принцип, но последните седмици трудно можеше да ни даде ясна представа), е процентът позитивни тестове от общия брой, който днес е 4,6% при 5,3% и 4,3% средно за миналата седмица. Ако имаме разбивка по причина за тестване (пътуване, симптоми, контактен) и какъв % на позитивните има всяка група, то бихме могли да направим по-ясни изводи, но на този етап е много трудно.

Да видим какво е положението в страната – днес имаме рекордни 27 области с нови случаи. Само в област Ловеч няма открит позитивен. Положението в 5-те епицентъра е следното:
София (80), Пловдив (35) Добрич (28), Варна (25), Благоевград (13). В София и Добрич случаите се утрояват след последните ниски стойности. Във Варна, а и особено в Благоевград спадат драстично, но тепърва имайте предвид, както многократно съм ви обяснявал, откриването и тестването на контактни лица изисква време, а понякога и самото тестване се изнася напред във времето с оглед търсене на по-голяма надеждност в резултатите от теста. Възможно е в тези региони и РЗИ да имат сериозен проблем с капацитета си за проследяване и тестване. Доцент Кунчев обяви, че всички РЗИ служби в страната търсят доброволци в момента.

Положението в другите области, в които има повече случаи, е следното: Разград (16), Бургас (10), Плевен (10),Смолян (8), Ямбол (8), Позитивното е, че в последните дни се запазва тенденцията за ниски стойности в Кюстендил (4) и Русе (2), дано там са овладели обстановката.

От началото на т.нар. втора вълна или втори пик "тежките случаи" не може да се използват като най-надежден и добър индикатор, защото повечето от починалите вероятно не минават през интензивните отделения (заради промяна на инструкциите - влизат на командно дишане пациенти само в краен случай), а и поради рязкото влошаване на състоянието на някои пациенти, а през миналия месец често имахме точно такива случаи (около 30% до 50%), които директно умираха преди да стигнат до интензивните отделения. Това се вижда най-отчетливо в дните, когато има много починали, но случаите в интензивните отделения намаляват с малко или дори се увеличават. Вчера е поредното потвърждения за това – имаме 11 починали, а случаите в интензивните отделения се качват втори пореден ден дори с 3. Тук обаче категорични изводи не могат да се направят заради неизчерпателната статистика - съобщава се само общият брой на настанените в интензивни отделения, но не и дневните промени - колко души са починали от тях, колко са се подобрили и са преместени в други отделения и колко са новопостъпилите. Но със сигурност тенденцията е за силно влошено състоянието на доста хора последните седмици – висока смъртност при дори увеличение на нивата в интензивните отделения.

Митът за платените болни

Много е притеснително, че броят лекувани в болница нараства значимо (и то при сменени процедури, протоколи и постъпващи далеч само по-тежки случаи в сравнение с предния пик през април) и бележим нов рекорд – 874, скок с поне 80 нагоре спрямо данните в началото на седмицата. Увеличават се на ден с около 15-20. В края на първата вълна/пик хоспитализираните бяха едва 132. А още по-притеснителното е, че това се случва на фона на отново много висок брой излекувани последните седмици – 220. За съжаление, не знаем колко от излекуваните са били изписани в болницата, а техните места са заети от нови, нуждаещи се хора, което ще ни покаже какъв е реалният % хоспитализирани днес. Със сигурност няма как от 297-те новооткрити да има само 2 (колкото е разликата между вчера и днес). Обичайно около 20% от откритите за деня попадат в болница по света, след като този процент последно време беше дълго време около 14-15% у нас, то последните 2 седмици започна рязко да скача и в момента отново се връща към обичайните си стойности на дневна база, което за днес би било 45 човека минимум. Ръстът в хоспитализираните мина 100% от края на юни.

Ще припомня, че проблемът не е толкова в големия брой новозаразени, а в хоспитализираните, защото те директно след време се трансформират в % смъртни случаи, като това е неизбежно. За България до 30-ти юни, процентът смъртност сред хоспитализираните е над 13%. С оглед огромния ръст смъртни случаи този месец, то този % ще скочи драстично, за съжаление.

16,8% от всички активни случаи се лекуват в болниците (при 14,4% в началото на предната седмицата), като 5,38% от тях са в критично състояние. От една страна е добре, че поддържаме горе-долу всички проценти спрямо средните за света – % хоспитализирани, % критични случаи. Това означава, че у нас, въпреки все още малкото в абсолютен брой открити хора и смъртни случаи, то нямаме нищо странно. Лошата новина, е че ако продължаваме да поддържаме тези проценти и случаите нарастват, то в абсолютни числа нямаме да имаме капацитет здравната система да се справи. Това е много ключово условие – не забравяйте, че имаме определен брой легла и медицински персонал, който може да се справи. Не са важни само процентите. Един прост измерител за натовареността е "човеко часовете на обучени хора по работните места, оборудвани с нужната техника и консумативи за извършване на съответни дейности".

Един от важните показатели (който се гледа в световен мащаб), за това на какъв етап от кризата е всяка държава, е съотношението, коефициентът, между новозаразените и излекуваните лица. Показател за лоша тенденция е, че у нас всекидневно няколко пъти е разликата (днес 1,4 пъти, при 1,9 пъти средно за последните 3 седмици) и са повече новозаразените от излекуваните, въпреки огромния брой оздравели. Ако ситуацията продължава да е такава, броят на активните случаи ще расте драстично, а от там и броят на хората в лечебни заведения и тн. Т.е. това, което трябва да гледаме, е съотношението между новодиагностицираните случаи към излекуваните случаи и това трябва да е в полза на излекуваните случаи, за да знаем, че стихва епидемичната обстановка, както е в немалко държави в Европа и света.

Днес броят заразени медицински е 12 при средно 8 за месеца. След като миналият месец беше най-жестокият от гледна точка на най-много заразен медицински персонал (при средно 9 на ден) и то при наличие на повече защитни облекла, повече информация за вируса, повече процедури, но и ужасяваща умора от медицинските кадри, този негативната тенденция продължава да бъде все по-притеснителна. 5,6% от всички заразени в България са медицински кадри, а от тях 35% са лекари, а 34% сестри.

Броят на починалите днес е отново много висок - 11, при средно близо 3 смъртни случая за пандемията до тук. 8,7% е средната смъртност (леталитет) за последните 7 дни при 3,3% средно за цялата пандемия у нас.

Официално вече тази седмица е най-смъртоносната от началото на пандемията с 50 починали, а има още цели 2 дни, като 26% от всички починали са без открити придружаващи заболявания към момента, като отново имаме млад човек в тази група – мъж на 37 години.

*Починалите в България без придружаващи заболявания

18,6% от умрелите от Covid-19 в България са без открити придружаващи заболявания. Този процент непрекъснато расте от юни месец насам, в началото на който беше около 12%....А още по-притеснителното е, че това се случва на фона на увеличаване ефективността на лечението и процедурите (на база напредъка на науката) и на фона на намаление рязко на средната възраст на заболелите.

Най-младите загинали без открити съпътстващи заболявания са на 19, 33, 36 и 37 години, a 17% от тях са под 50 години.

Прави впечатление, че 70,4% от смъртните случаи без придружаващи заболявания са на мъже.

В статистиката не са включени 5 смъртни случая, които са силно притеснителни, това са на млади хора (мъже) на моята възраст – на 31, 36 и 37 години единствено с диабет и на 31 години със затлъстяване, както и един от най-младите починал от Covid-19 – на 21 години с вродено бъбречно заболяване.

Важно е също така да уточним, че мащабно изследване в Италия доказва, че 89% от смъртните случаи от Covid-19, са причинени от самия вирус, а не от съпътстващите заболявания. Същото се доказва от редица аутопсии по света, включително и направените у нас.

Изследване на Университета в Глазгоу разкрива, че средно човек умира 12 години по-рано вследствие на COVID-19, в резултат на заболяване се е намалил тяхната очаквана продължителност на живота. Изследването е направено при отчитане на всички съпътстващи заболявания, с които са били хората преди да умрат с вируса и колко биха живели те с тези заболявания, ако не бяха се срещнали с Covid-19. Човек с диабет, високо кръвно и други придружаващи заболявания, би могъл да живее до старини, ако не се срещне организмът му с такъв жесток вирус и контролира другите си заболявания.

Още по темата:

5 правила за живот по време на пандемия