logomamaninjashop

Не мълчете като мен

Тази потресаваща история ще остане анонимна, макар че действащите лица в нея може и да се разпознаят. Авторката е прекрасна млада жена, образована, интелигентна, нищо в нея не издава през какво е преминала. Знам колко усилия й е струвало да сподели преживения ужас. Благодаря й! Надявам се, че ще помогне на други жени, които мълчаливо търпят подобен тормоз. 

Знам също, че ще си зададете въпроса, който и аз попитах. Защо не избяга по-рано, сестро? Жените, които са жертва на такова отношение, знаят отговора, но на тези, които не са го преживели, им е трудно да го проумеят. Дано никога не им се наложи.

Според приятели сме идеална двойка и се чудят какви пък проблеми може да имаме, обаче твърде много мълчах, крих и преживях. В началото сме имали проблеми основно заради неспазени обещания от негова страна и своеволни изчезвания без обаждане. Когато задавах въпроси, той хвърляше предмети - бирена бутилка по прозорец и т.н. Сметнах, че не е притеснително и е моментен изблик, знаех, че е вид агресия, въпреки това бяхме заедно във всичко. Ноември 2014-а видях двете чертички на теста за бременност. Наложи се да прекъсна докторантурата си по икономика и да заминем за другия край на света - Кейптаун, Република Южна Африка.

Всичко изглеждаше прекрасно, аз обаче бях в депресия - откъсната и бременна, сама на края на света. Компенсирах със спорт и хубава храна. Желанието ми за близост с него се поизпари, тъй като след всяка интимност леко прокървявах. Оттогава агресиите зачестиха. Отказите ми също, обяснявала съм, говорили сме... Случи се веднъж да ме сръчка агресивно в корема тогава.

В 5-ия месец от бременността се прибрахме в България и стана страшно. Живеехме в апартамент на майка ми, а тя в друг, понеже искахме да ремонтираме неговия за идващото събитие - бебето. Там многократно бях свидетел на избухванията му, потроши някои мебели, а аз си премълчавах и давах глупави обяснения. Той пие всеки ден по бира, две, три, четири, ракия - каквото има. Дойде детето и още първия месец, без да са ми минали лохиите, ядох бой. Не помня причините, но те бяха всевъзможни - дали защото съм обяснила как се сменя памперс или нещо от сорта. Опитвах се да го науча, защото самият той имаше желание. Тогава (никога няма да забравя) бебето беше голичко на повивалника, избухна, хвърли ме на леглото и започна да ми извива ръцете и да ме блъска. Паднах на земята, крещейки, че детето ще падне от високия повивалник. Това беляза началото на низ от подобни случаи, част от които не помня вече, толкова много бяха. Не работеше нищо и по цял ден стоеше в съседната стая, вперил поглед във фейсбука си. Не искаше да работи в София, въпреки че имаше възможност за това, и го е правил максимум един-два дни. После си заминаваше за дълги "ваканции" в Сопот, където се водеше работата му.

Престоите у дома бяха тежки. Всеки път, като се ядосаше, ми извиваше ръцете, блъскаше врати и чупеше предмети. Хвърляше детската количка в банята, закачалката с всички дрехи на земята, колелото в средата на хола и откачаше всички врати от пантите и ги слагаше в средата на стаите, многократно хвърляше кучето от единия край на стаята в другия, а след това излизаше да "поразпусне".

Дойде ноември 2015-а, време отново да заминем. Аз през изминалите месеци бях писала по дисертацията, доколкото успявах, и предадох два варианта на труда си. Отново избухна, защото къпейки детето беше влязъл в банята с бутилка бира и бебето беше паднало по очи на ваничката си, защото бирата е по-важна от грижата. Александър (бебето) имаше съсирек на клепача и в окото. Исках да напусне банята и да ме остави да довърша. Пак избухване, пак хвърляне, пак дърпане, блъскане с голото бебе в хавлията в ръцете ми. Този път не издържах, обадих се в полицията и се прибрах при майка си. Разказах й, прие ме. Останах една-две седмици. Започна едно молене и обаждане, качване на снимки на детето във фейсбук - видиш ли как съжалява и колко му е мъчно. Ръката ми беше зле. В зоната на китката се беше подула, при сухожилията, и не можех да хващам и лъжица, тъй като пръстите ми отказваха да се свият.

С много увещаване от семействата ни се прибрах, подготвихме документи за заминаване, ужким там ще ни е по-добре, сега сме стресирани, и всичко ще мине, като заминем. Да, ама не. Там старанието да не избухва се свеждаше до чупенето на 7 броя керамични чаши в стената срещу балкона ни, публичния линч, който ми причини в малайския квартал Бо Каап на Кейптаун, пред очите на 4-5 момчета на възраст около 10 години. Посегна към лицето ми и смъкна слънчевите ми очила, смачквайки ги злобно на хиляди парченца. Разплаках се, отбих с количката в съвсем друга посока и тръгнах да се прибирам ревяща. Нямаше и как да се скрия. Децата ме настигнаха и питаха всичко ли е наред, след което още повече се разплаках. Хората ме питаха добре ли съм. Не, не бях добре и бях сама. Отново последваха празни приказки. 

Една вечер пак там, къпем бебето, той от метри мирише на десетки изпити бири, и го помолих да изкъпя аз детето, защото ми се струва, че е пил много. Той си замълчава. Банята беше с вана и във ваната слагахме детското коритце. Наведена над цялата тази инсталация къпя Алексчето, когато получавам силен удар в задните части, докато детето е в ръцете ми, политам с лице към стената и увисвам по корем върху ваната. Детето цопва в коритцето си и когато поглеждам надолу, за да се уверя, че с него всичко е наред, и го виждам цялото обляно в кръв. Обезумявам, вдигам го и започвам трескаво да го преглеждам, няма рани, няма му нищо, слава Богу. То пищи от стреса. Виждам в огледалото лицето си цялото в кръв. Разбила съм си носа в стената, а в гърдите имам ужасни болки, защото при падането съм се подпряла на ръба на ваната с гърди и ребрата ми са се натъртили. Успях да стигна до лекар след няколко дни, не бяха счупени. Всяко вдишване и издишване в следващия месец беше болезнено. 

Писах на посолството на България и ми отговориха бързо с телефон на полицията, обадих се на няколко приятели. Само че... В РЮА домашното насилие се осъжда със затвор, не исках да постъпя така с бащата на детето ми, а трябваше! Не споделих на нашите за случващото се, защото са възрастни хора, на другия край на света, и не исках да се тревожат. Общо-взето лъжех и прикривах. 

Обратно в България нещата ескалираха до степен, че господин „бащата на детето ми“ не се прибираше по цели нощи. Все имаше с кого, къде и как да се пие. Все беше натоварен от ежедневието с дете и т.н. Тръгнахме на семеен терапевт като крайна мярка. След 2 общи срещи той нареди аз да продължавам терапията самостоятелно. Терапията се отразяваше добре само за два дни след нея и после всичко започваше отначало. Ритане, кълчене, извиване, цялата къща след ремонта приличаше на бойно поле. През цялото време, откакто е родено детето и ходим на лекар, на плуване за деца или друго събитие аз плащам, а той седи до мен с ръце в джобовете. За година и половина е купил цифром и словом 2 пакета с памперси. Иначе си прави екскурзии с яхта в Гърция 4 седмици, 2 седмици в Япония в рамките на 3 месеца. Хвана си любовница в Сопот, която преди да разбера, се държеше с мен като с приятелка. Той заяви, че има интерес към няколко Невени, Нелита, Ирини и Силвии и ако аз не го приема какъвто е, да си вървя. 
Бита съм в София, Сопот, Варна, Луковит, Кейптаун, о-в Скиатос, Неа Перамос.

Покрай тези конкретни случаи последните са опит да ме запали на вилата в двора, изливайки ракия в огнището, докато сме с детето до огъня, ритане в капачките на колената, пак в Сопот, шамари във Варна, влизане с взлом в къщата на майка ми в 00:12 ч. Ритане в глезена - ноември. След това си замина сам, без да остави една стотинка за зимата на семейството си. 
Решение съм взела дълбоко в себе си. Стъпките, които следват да бъдат направени, са в ход. Вече не ме е страх. Не си мълчете като мен, макар и наглед невинни, изблиците в началото са една голяма червена лампа, която да ви подскаже какво следва. И да, вярно е, че всеки следващ път е още по-жестоко. Не живейте в ад като мен и детето ми! Никога няма да си простя отлагането на това решение.

Подадох молба за развод малко преди да се върне в България (февруари 2017), за да може да беснее там, а не върху нас тук. После му съобщих номера на делото и т.н. по телефона. Дойде си март месец. По-нисък от тревата, още деляхме един покрив, може би се е надявал да размисля. Бях с детето в болница, понеже беше тежко болно и се наложи. В това време идваха на свиждане мама, той и неговата майка. Изненадващо дружелюбно се държеше с мен, прегръщаше ме пред майка ми и т.н. Понеже не можех да излизам от болницата, го бях помолила да купи някои неща от аптеката за малкия. Представете си изненадата ми, като се прибрахме у дома и намерих фактури от лекарствата. През повечето време гледахме да не се засичаме вкъщи, аз работех, детето на градина, бащата по пътешествия и гуляи. Имаше само едно спречкване, което той инсценира, но толкова не ме вълнуваше този човек вече, че дори не се вързах. Стана май месец, замина отново за повече от две седмици и реших да си "обирам крушите". За два-три дни опаковах нещата ни с детето старателно в предварително поръчани кашони, подаръците от татко и майка за къщата и в един ден с фирма за преместване всичко свърши. Звучи като хепи енд, но не е. Всеки предмет, всяко нещо носеше спомени. Спомени от това как направихме своя дом заедно, как сме мислили за всяко нещо и т.н. При всяко посещение там, докато опаковах, имах чувството, че ей сега ще умра, просто няма да мога да продължа нататък, нещо ме задушаваше и караше сърцето ми да бие като полудял кон в галоп. 
Паническа атака... 
Да, и през това преминах. Получавах ги, когато го хванах в изневяра, когато слушах лъжите му по телефона, когато се изнасях, но изчезнаха сами, откакто се отдалечих от този човек. Не му казах, че се изнасям. Ползвах неговата тактика на свършените факти. Гадничко. 
Насрочиха дело чак за ноември 2017 г. В това време вече не исках да ни доближава, беше ме страх. Ходеше зад гърба ми да извежда детето от градина, докато съм на работа и се снимаше в социалните мрежи!
Последваха социални доклади за нас като родители и условия за отглеждане на дете вкъщи, рутинна процедура при раздяла или развод. Разбира се, че го нарекоха добър родител - как няма, като на срещата носеше подаръци за детето (на 2 години вече). Огледът вкъщи, който ми беше направен, траеше точно 5 минути, в които двете дами влязоха вкъщи с обувки, където се предполага, че живея с малко дете. Заключиха, че всичко е супер, разреваха детето и си тръгнаха. 
Преследването от бащата продължи и през следващите месеци. На една от срещите като ни изпращаше с детето на входната врата с автомат, така я засили в гърба ми, че блъсна количката с детето. Не знаех, че е можело да се оплача и за това, но впоследствие разбрах. Направих го при следващия му опит за насилие над нас - при получаването на социалния доклад, който отидохме да подпишем заедно. Тогава пак се опита да ме изблъска с количката. 
Имахме привременни мерки (режим за срещи с детето), решени на закрито заседание през септември, та и на съдът му е все тая при какъв човек ще попадне детето ти. Баща му не го търсеше особено, все пак имаше по-важни дела - пътешествия и т.н.
Първо дело - прилича повече на интервю и визуална преценка на съдията за страните. Склоняват те за споразумение. Моят адвокат къде на шега, къде на сериозно предложи на мъжа ми да се признае за виновен. И той се призна. Разбира се, с това не се свърши, тъй като съдийката не го включи в протокола и се наложи да чакаме следващата дата на делото, в което време да се споразумеем. Това не се случи. От 2 ноември до 19 декември се напрягах в очакване, инициирах срещи, дори го пуснах у дома да говорим, но нямаше развитие, така до второто дело. Там, на място разписахме някакви правила за виждане с детето до осемнадесетгодишната му възраст, подписах се и се почувствах най-щастливият човек на света, че се отървах. :) Не е щастлив финал, а щастливо начало ;) Гледам напред, опитвам да изтрия някои спомени. Обръщах се назад в снимките, опитвайки се да намеря преломния момент, но така и не го открих. Видях много мили снимки, хора и спомени. Те си остават там - в миналото, за да направят място на новото и хубавото, но следващият път ще си отварям очите на четири.
 
Препоръчваме ви още: 

 

Имаш ли нужда от помощ?

Аз, жертвата

Феминичидио – италианската дума за женоубийство

Осмомартенско: за цветята, поднесени с юмрук

Последно променена в Сряда, 31 Януари 2018 09:21
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам