След темата за сектите и опасния интернет продължаваме с темата за безопасността на децата. Следващият материал е от книгата на Лия Шарова – психолог: „Стоп-Заплаха. Деца в безопасност.“

Уважаеми, майки и бащи, разговорът ни няма да продължи повече от три минути, но е много, много важен.

В периода 2014-1015 година, проведох стотици тренинги по безопасност, близо 3000 деца ми разказаха как си представят един престъпник и какво биха направили в случай на опасност.

Споделям ви своите изводи, основани на това изследване:

9 от 10 деца на възраст 7-9 години не знаят наизуст мобилните номера на родителите си. Помислете, какво може да се случи, ако детето ви се озове на улицата без телефона си.

19 от 20 деца от всякакви възрасти са склонни да заведат вежливата леличка до близкия магазин, да помогнат на възрастен чичко да отнесе до колата котенцето или чантата си.

При това 10 от 10 ученици смятат, че „стари“ са хората навършили 40 години. А на „старите хора“ трябва да се помага.

Близо половината от децата на възраст между 10 и 14 години са уверени, че лесно могат да разпознаят престъпника на улицата (той е с черни дрехи; прилича на призрак; гледа „странно“; усмихва се неестествено хитро; примамва с бонбони; неприятен мъж, който прилича на скитник или на затворник).

Най-малко половината от анкетираните деца ще побягнат с случай на опасност в подлеза, където могат да се „скрият“.

Всички малчугани смятат, че могат да се доверят на „познат възрастен“, в това число на съсед, родител на приятел – все хора, които някога са виждали.

19 от 20 деца без да се замислят ще тръгнат накъдето им каже човек, който ги назове по име и се притесняват да закрещят силно: „Помощ! Не познавам този човек!“.

Това е само част от тревожната статистика.

Истинският престъпник не е подозрителен. Най-често той буди най-малко подозрение от всички хора наоколо.

Това е вежлив, добре облечен човек, възможно е дори да е миловидна жена или „немощен“ старец.

Наша задача е да направим така, че децата да не се поддават на провокации, да не сядат в чужда кола, да знаят как да реагират в случай на опасност, а най-важното – да споделят откровено всичко, което се случва с тях, извън границите на родителския контрол.

Златните правила за безопасност

1. Създаваме положителна нагласа вместо негативна, повишаваме самооценката на детето.

Вместо „никога не вземай нищо от непознат“ казваме: „винаги ме питай, ако някой ти предложи лакомство, играчка или те кани да отидеш с него някъде. Обещаваш ли?“. Вместо: „лесно могат да те заблудят или излъжат“ казваме: „Имам ти доверие, справяш се отлично!“. Хвалим и за най-дребния напредък.

2. Заменяме инструкциите и заплахите с игра.

Трябва да дадем пример за най-обикновените ситуации - да покажем на детето, а не да опишем: Как да отговориш на телефонно обаждане. Какво да кажеш, ако някой звъни на вратата. Кога и как да кажеш „не“. Хайде да намерим най-безопасните места по пътя към къщи! Покажи ми накъде ще побегнеш, ако непознат човек се опита да те хване! Кой от тези хора ти се струва най-подозрителен, и кой ти харесва и внушава доверие? Първоначално сами проиграваме ситуацията, след това каним детето да повтори: „Сега опитай ти.“

3. По време на всяка разходка отделяме пет минути за „проверка на бдителността“.

Ненатрапчиво вплитаме в разговора правилата за безопасност в подлеза, в асансьора, при преминаване покрай строеж или гараж.

4. Даваме пример с поведението си.

Гледаме в очите. Винаги заключваме входната врата, дори да излезем за минута.

5. Наизустяваме с детето телефонните номера, домашният адрес, как да се ползва бутонът за бързо избиране.

Включваме и наблюдение на автомобилите, покрай които минаваме – марките, номерата, запомняме марката и номера на семейния автомобил. Могат да се научат имената на улиците, названията на близките магазини или учреждения. Тези прости упражнения развиват не само вниманието, но и умението да се преценява околния свят от гледна точка на безопасността.

6. Повтаряме на кои възрастни детето може да се довери.

Разказваме на децата, че човек, който не им е близък не може да си позволява да ги докосва, целува или прегръща. Тази информация можете да поднесете примерно така: „Всеки човек има свое лично пространство, в което могат да „влизат“ само най-близките. Твоите близки са твоето семейство.“

7. Разговаряме и на „сложни“ теми.

Повечето родители изпитват трудност да говорят с детето си за отвличане, за измами, да не говорим за сексуално насилие. Това е грешка. Колкото по-просто, спокойно и често говорим с децата си за тези неща, толкова повече доверие предизвикваме в тях.

8. Предоставяме възможност за самостоятелност.

Разходки, преходи с градския транспорт, среща с приятели. Това е болезнен опит за нас родителите. Но приучавайки детето към самостоятелност, ние възпитаваме увереност и отговорност.

9. Показваме слабостите си.

Трябва да се сприятелим с детето си. Защото приятелите си споделят и неприятните, не само хубавите неща. Можем да разкажем на детето за своите собствени грешки и малки провали, нека опознае силните и слабите ни страни. Така в сложната тийнейджърска възраст вече ще сме изградили доверителни отношения помежду си.

10. Спазваме договорките си.

Не бива да се караме на детето, че е закъсняло, ако се е обадило да ни предупреди за това. Установяваме правилото: „Ако навреме ме попиташ за разрешение и предупредиш е по-вероятно да получиш каквото искаш.. но ако ме излъжеш – ще последва заслужено наказание.“ Важно в случая е детето да разбере, че главното е не да забраниш, а да бъдеш сигурен във възможността честно да се договориш.

Ние не можем да направим така, че децата ни никога да не бъдат застрашени, но е напълно във възможностите ни да ги научим в случай на опасност не само да знаят как да постъпят правилно, но и да действат без объркване и съмнения.

Материалът подготви Янка Петкова