Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

 

Кратък списък на нещата, които майките не правят, не могат да правят и не бива да правят според тийнейджърите.

1. Майките не танцуват.

Всеки път, когато заподскачам из къщи на някое мега яко парче, пуберът ми обяснява, че съм смешна, че майките никога не танцуват или евентуално, дори ако танцуват, може да е само на някой бавен танц, и то с баща им.

Не дай си боже обаче да затанцувам на бавен танц с баща им. Веднага някой от малките пристига и се залепва за нас и тогава се налага да танцуваме смешно тримата, а хората да се усмихват „О, колко мило, колко сте сладки“, докато всъщност единственото, което искаме е, това проклето хлапе да се заиграе някъде и ние да се понатискаме на спокойствие.

 

2. Майките не се обличат модерно.

Не може майките да се обличат като тийнейджъри. Това е почти също толкова смешно, колкото ако тийнейджърите се обличат като майки. Освен това майките не могат да се обличат секси, защото веднага им съобщават, че са се объркали и днес не е Хелоуин. Пази Боже обаче и майките да се обличат като лелки, защото тогава незабавният коментар е, че приличат на бабки.

Когато попиташ как тогава се очаква да се обличаш, отговорът е „както винаги се обличаш, като майка“. ?!?!?!?!?!?!?!?!

 

3. Майките не са забавни.                                

Ако се случи майката да каже нещо наистина смешно и тийнейджърът да се усмихне, веднага след това я поглежда намръщено и дори с укор: „Ти защо си мислиш, че си забавна?“ Вицовете на майката задължително са “нещо не го разбрах” или “тук ли трябваше да засмея?”, а смешните й истории „вече съм ги чувал сто пъти“. Ако тийнейджърът случайно участва в смешната история, то тя изобщо не е вярна и той дори още не е бил роден. С други думи, майките трябва да са подобаващо сериозни и да разсъждават върху екзистенциални теми, като например какво ще има за вечеря и дали футболният екип е изпран, а не да си губят времето в шеги и закачки.

 

4. Майките не си правят селфита.

Селфитата са запазена територия за съученички и непознати красиви момичета. Майките нямат право да се снимат и да качват снимки в социалните мрежи. Цитирам „Никой не иска да гледа селфита с 40-годишни жени, мамо.“ А когато селфито за час се сдобие с двеста лайка, коментарът е: „Това е, защото са ти приятели, а не защото наистина те харесват.“ WTF?! (впрочем майките не използват и такива изрази)

 

5. Майките не боледуват.

Нормално е да боледуват децата, а майките да се грижат за тях. Ако се случи майката да се разболее, на първия ден всички се изпълват с мълчаливо негодувание, на втория изпадат в паника, а на третия къщата е в хаос, бебето е облечено с тениската на батко си, таткото е с различни чорапи, а баткото се опитва да нахлузи гащите на 4-годишния си брат и се чуди защо не му стават. Затова майките боледуват изключително рядко, но затова пък качествено. Ако случайно ги хване хрема веднъж годишно, то тя задължително ще ги удари чак в бъбреците. По тази причина, един от големите ми кошмари е как се разболявам и ме взимат в болница, а вкъщи децата ядат сурови картофи, защото никой не знае как се пуска печката.

 

6. Последно, но не най-маловажно. Майките не правят секс.

Това е общоизвестна истина. Вие мислите ли, че вашите майки правят секс? Никога, нали? Да се запита човек откъде се пръкват всички тези деца по света, сигурно всички са на чужди хора.

Една от най-смешните ми истории, която ще напомня на моя тийнейджър някой ден, когато отново получа правото да съм забавна, е как преди години му обясних как се правят бебетата, а след няколко дни размисъл той дойде при мен и с искрено възмущение заяви:

- Ти имаш четири деца! И те не са близнаци! Това означава ли, че си правила секс с баща ми ЦЕЛИ ЧЕТИРИ ПЪТИ?

 

Прочетохте ли Да е умна, но не много?

Може би ще ви харесат още и Бебе в кофа или Внимание, приказки.

 

 

Този страхотен текст ни прати Данаил Найденов, когото отдавна четете в Popcornmoviesbg.com. Той е икономист по образование, киноман по душа и си мечтае неговия син да стане гийк като него - кино, комикси, фантастика, книги. Но най-важното е как от парти-машина Данаил стана татко-машина, с което съвсем ни спечели. Ето какво ви очаква, татковци. 

Ходите по барове. Спите по няколко часа в денонощието, а след това отивате освежени на лекции или на работа, а лекият махмурлук не ви пречи - все пак сте машини, живеещи за нощния живот. Правите огромни партита в ергенската си квартира, а ако сте късметлии и имате собствен апартамент, в който сте разположили колекциите си от списание "Плейбой" и дивидита с избрани филми и гордо ги показвате на аверите си, то вие сте класически пример за ерген. Годините обаче минават неусетно и в един момент се оказва, че жената до вас носи плода на съвместната ви любов. Щастливи сте, хвалите се на приятелите си, а родителите ви гордо и със сълзи на очи ви целуват по челото. Дотук добре.

Ненадейно обаче идва онази нощ, в която сте сръчкани от съпругата си и междувременно усещате, че чаршафите са мокри. Да, часът настъпи! Водите изтекоха, а вие трябва за секунди да се облечете, да натоварите в колата предварително подготвения сак с един милион и триста хиляди принадлежности, да крепите клетата женица в асансьора и да пристигнете възможно най-бързо до родилното отделение. Всичко това го вършите с размах, защото сте пичове и знаете, че дори Кобе Брайънт и Лионел Меси не са толкова бързи, колкото сте вие.

Какво обаче мислите, че следва оттук нататък? Интернет е пълен със съвети за мъже, които тепърва се сблъскват с бащинството. Да, трябва да помагате на съпругите, трябва да ги обгрижвате и трябва да не се гнусите от току-що нааканите памперси. Има обаче някои основни положения, за които никой не ви подготвя и с които се сблъсквате в процеса на отглеждане на този малък ревлив пакет, който е способен да заглуши онези триставатови колони, които сами си направихте в гимназията и които са достатъчни, за да държат половин "Люлин" в будно състояние в делничен ден.

Момчета, няма нищо по-хубаво от бащинството, но е много, много важно да знаете какво ви очаква.

Първо - спането! Знам, че може да изкарате няколко нощи подред, играейки Counter-Strike или добрия стар Brood War, а междувременно да се наливате с бира и да пушите трета кутия цигари за деня. Всичко е чудесно до момента, в който малкото същество не бъде изписано от болницата. Тогава започват събужданията на всеки петнадесет-двадесет минути. Бебето плаче и нито вие, нито съпругата ви знаете защо, особено в първите няколко дни. Бебетата имат приятния навик да се наакват нощно време по няколко пъти, да се хранят по няколко пъти или просто да решат, че трябва да развиват гласовите си данни. След първите няколко нощи може би ще си помислите, че това ще спре скоро. Не, няма! Нито вие, нито жена ви ще сте спокойни и отпочинали и най-забавното е, че след месец вече приличате на зомбита, отивайки на работа, а единствената ви мечта е вечерта да се наспите. Не и днес! Довечера сте пак на същото дередже, така че спете сега толкова, колкото можете. Ако не ви се спи - пийте два валериана и лягайте. Мислите тази вечер да останете до късно, за да разровите фейсбук и Instagram? Лоша идея, dudes! Наваксвайте сега, защото после вече ще бъде прекалено късно.

Второ - радвайте се, че сте се родили мъже! Знаете ли какво напрежение е да чакате пред родилното отделение, а всяко отваряне на вратата да предизвиква у вас контракции, че най-накрая мъките вътре са приключили и ще успеете да си отдъхнете? Кафето и цигарите не помагат. Моят скромен опит бе подплатен с три кафета и кутия цигари за четири часа очакване, а резултатът беше единствено допълнително изнервяне. Ако имате някой "колега" по съдба, то най-вероятно ще си споделяте мрачни мисли за живота, ще тръпнете заедно и най-вероятно няма да си помагате взаимно. Въоръжете се с търпение - това минава, а спомените избледняват. Май...

Трето - след като видите за пръв път съкровището, то най-вероятно няма да сте очаровани. Не за друго, а защото мисълта ви не може да свикне за секунди, че това малко и красиво нещо произлиза от вас. То ще ви гледа с ококорени очи, ще мига плахо и ще поема първите си глътки въздух, а вие няма да осъзнавате какво точно се е случило. При мен най-изгарящото желание беше да видя съпругата си дали е жива и здрава, вместо да гледам бебе, привидно приличащо на мен и стоящо в ръцете на акушерката. Успях да се докопам до нея, докато тя все още беше в родилната зала. Епидуралната упойка все още й действаше и след това нямаше много спомени какво сме си говорили, но знайте, че ако сте там и я целунете, то това ще бъде запомнено завинаги.

Четвърто - или си купете външна батерия, или си вземете два телефона. През първия ден ви очакват десетки хиляди обаждания, а отделно вие трябва да уреждате най-забавната част. Ще бъдете в движение между хипермаркета, аптеката, родилното, след това пак до магазина за малкото алкохол, който сте купили. Имайте го предвид.

Пето - няма баща, който да не желае да вдигне огромна врява по случай раждането на детето си. Ако си мислите, че ще пропуснете този момент, то най-вероятно се лъжете. Така или иначе това ще бъде последното истинско парти, на което ще присъствате в близките няколко години, така че направете фурор и знайте, че ще трябва да поканите много повече гости, отколкото ви позволяват условията вкъщи. Съществува и вариант за кръчма/заведение/бар/дискотека, но там няма да усетите онази емоция, която може да усетите вкъщи. Истинската звезда на вечерта ще бъдете вие, а и с риск да се повторя - това ви е за последно, така че действайте смело и изкупете близкия магазин. Не ви трябват много мезета - гостите идват, за да се напият, а не да ядат. Не се притеснявайте и за чистенето - просто трябва да поканите няколко приятелки от компанията на жена ви. Те ще се погрижат за ситуацията "този нехранимайко на Таня/Мария/Петя/Спаска и грозните му алкохолизирани приятели изцапаха всичко, трябва да изчистим, че не знам как ще посрещат бебе тук".

Шесто - погрижете се да си приберете сувенирите, играчките и колекциите нависоко. Знам, че ги цените и знам, че искате детето ви да бъде същия гийк като вас. Просто изчакайте да порасне, за да можете заедно да се наслаждавате на онази колекционерска фигурка на Вито Корлеоне, вместо тъжно да гледате отчупената й глава.

Седмо - знаете ли какво е "свободно време"? Е, след раждането ще забравите. Няма да имате време за филми, игри, четене или бира в кварталната кръчма, а всяко ходене до аптеката или до клекшопа ще ви се струват като огромна ваканция, нейде из островите на Карибско море. Свободното време ще се завърне бавно и сигурно след няколко месеца, но в началото се подгответе за истински хеви метъл.

Ако някое от горните неща не ви харесва към този момент и мислите, че може би сте се "прецакали" леко, то най-вероятно грешите.

Ще видите колко е хубаво да създадете семейство и да изградите връзка с малкото същество, което носи вашите и на съпругата ви гени. Ще преоткривате света наново, ще играете, ще плачете, ще сменяте памперси, а всяко едно профилактично посещение при джипито ще провокира желанието да извиете вратлето на педиатъра, който лошо боцка крачетата с поредната ваксина. Детето ще ви промени толкова много, че най-вероятно ще станете много по-добър човек и ще забравите, че някога сте имали хобита. Ще заобичате още повече съпругата си и ще й прощавате, че понякога тя ще обръща повече внимание на престолонаследника, отколкото на вас. И всичко това е мега готино, момчета! Изживейте го максимално и не забравяйте, че храната се пече, докато все още е гореща фурната.

А ако си мислите, че само на татковците им идва малко нанагорно, прочетете и Женските тайни, които научаваме твърде късно. 

На 24 юни, най-дългият ден от годината, народът ни почита Йоан Предтеча и неговото рождание.

Еньовден е.

Поверието гласи, че на този ден – „навръх лято” – небесните тела „полудяват”, Еньо намята ямурлука си, яхва белия си кон и отива да „забере земата”. Дните започват да се скъсяват. Оттук нататък Еньо носи отговорност за снега и в него търсят вина, ако завали прекалено рано или прекалено късно, ако е твърде малко или изобщо не завали. Но и това има начин да се предвиди. Кучето както заспи на Еньовден, такава ще е зимата. Ако спи свито на топка, идва люта и снежна зима. Ако се е поопънало, ще е мека.

Някога и на Еньовден са се палели и прескачали огньове за здраве, подобно на Сирни Заговезни, но точно тази традиция не се е съхранила при нас. Останала е традицията за гадаене по сянката. Сутрин, когато слънцето изгрява, цялата рода – от най-малкото до най-възрастния се нареждат пред „дувара” и си гледат сенките. Онзи, чиято сянка се вижда цялата, ще е здрав през годината. Онзи, чиято глава не се види цялата на сянката, ще се разболее. А онзи, чиято сянка остане без глава, няма да жъне догодина, защото ще е мъртъв.

На този ден стават големи чудеса, магиите са най-силни, билките – най-лековити. В полунощ срещу празника небето се отваря. Светът на живите и царството на мъртвите стават едно. В нощта преди Еньовден се носи „мълчана вода”, по която момите да гадаят какъв жених ще им се падне, а Еньовата Буля на сутринта обикаля чешми и кладенци, носена от момите, за да не стъпва нито на гола земя, нито на постлано. Рано сутрин на празника тръгват житомамници и бродници, които „обират” нивите на хората, за да останат те слаби, а житото отива в собстветите им нивя.

Еньовден е празникът на билкарите и знахарите. Затова и Йоан Предтеча често е наричан Иван Бильобер. За хората оцеляването на светеца в пустинята, животът му сред вълшебните треви на природата е чудо. Затова и познаването им е чудно познание, а всяка трева и цвете, набрани на неговия ден, са лековити. В нощта преди Еньовден се берат седемдесет и седем билки и половина, за да се направят китки, като половинката е билката, способна да излекува болестта, която няма име. С тези китки цяла година се лекували болни и лехуси. На много места къпят малките деца с вода, в която е престояла еньовска китка. Пак за здраве.

Еньовден е и един от най-тачените празници сред нестинарите – българските шамани-огнеиграчи.

Въпреки приемането на християнството, народът ни пази неизброимо много поверия от езическото си минало и някак е успял да ги вплете в християнската си вяра, да ги вкара в църквата, да ги пригоди към религията. Вяра, легенди и приказки някак са се вплели в един пъстър венец, който ни формира като българи. Може би не сме по-добри, нито по-велики от останалите народи, но сме си ние. Такива, каквито сме. Почитта към слънцето се е преродила в почит към Йоан Кръстител. Денят на лятното слънцестоене е станал ден на раждането на светеца. Който успее да зърне изгрева на небесното светило в този ден, ще е здрав и честит цяла година, а водата, в която се е окъпало, има лечебни, магични свойства. От Еньовден слънцето започва да „умира”, а дните – да се скъсяват. Българинът казва, че „кукувицата кука до Еньовден и после онемява”.

В поверията хората търсели отговорите, които не намирали никъде другаде.

Например лек за страстта. Страстта, която замъглява погледа, заглушава гласа на разума, разболява те почти, подлудява те, а понякога дори убива. Страстта, добила образа на прекрасен момък-змей. Изкушението, което макар и желано, било греховно и пагубно и момите търсели начин да му устоят, берейки дъхави билки в нощта срещу Еньовден. Защото страстта руши прегради, норми и правила. Страстта заплашва устоите на морала и честта. Страстта руши всичко по пътя си подобно на внезапно придошла черешова вода. Страстта може да подпали света ти. Не случайно и в песните идването на змейовете, на страстта е описано почти като природно бедствие:

...Като през гора ще вървят,

гора без вятър ще легне;

като през поле минуват,

поле без огън ще трепти;

като у дома ще дойдат,

къщата, мамо, ще пламне,

от четирите кюшета...*

И за да се спаси момата от Змея, в нощта преди Еньовден излизала да бере билки – вратига, комунига, перуника, синя тинтява и чемерика. Да ги запали в огън и с димът им да прогони онзи тъжен, но и страшен самотник, който от греховна страст е готов да я отдели от род и приятели, да я принуди да загърби чест и свян.

Странен празник е Еньовден. Празник на слънцето и огъня, но и на водата и пречистването. Къпането в еньовската утрин е полезно, защото носи здраве, но и опасно, защото водата иска жертвоприношение. Особено морето. На този ден то иска жертва и си я взема. Водата може да е и добра, и лоша. Водата е жива, пълна с магични същества, които нощем я населяват. Затова и на Еньовден не се пере. Има поверие за жена, която прала на този ден. „Заболяла от болест в ръцете и нямало лек.”

Празникът на лятното слънцестоене все така е един от най-почитаните. Днес вероятно голяма част от обредността му е забравена и изчезнала, но дори и само заради традицията пак го отбелязваме с вода, огън и билки. Тези три магически елемента още от древността давали на човека усещането, че донякъде е по силите му да си осигури благодeнствие, добра реколта, здраве и късмет. И може би все пак тази вяра не е чак толкова далеч от нас днес.

Автор: Валентина Вълчева

*Откъсът е от народната песен "Радка и змей"

 

 

Автор: Мария Пеева

Из майчинските групи мълниеносно се разпространи един пост – тийнейджъри от София си правят селфита на опасни места – кацнали върху парапета на последните етажи на блокове, покатерени върху кранове и строежи, в спиращи дъха пози, с блеснали от адреналина погледи. Снимките бързо бяха изтрити и вече трудно могат да се открият, а ужасени родители, които са чули твърде късно от някого, се питат дали и техните момчета са били там. Но чии точно са децата не е толкова важно – това са нашите деца.

Някои деца се мислят за безсмъртни. Преди беше модерно да задигнат колата на баща си и да я подкарат с бясна скорост, да се сбият с момчетата от съседния квартал или противниковата футболна агитка, а сега се появи и нова адреналинова мода – опасните селфита. Това, че веднъж сме ги спипали, няма да ги спре – просто ще затворят групите, в които си споделят уловените мигове на безсмъртие и ние дори няма да разберем какво се случва. Докато някой не пострада.

„Адреналинът ни дава незабравимо усещане за удоволствие и ужас.“, казва анонимен автор в тийн сайт. „Може да е опасно, но защо хората го търсят тогава? Защото стимулира ума и тялото по неподозирани начини и предизвиква чудовищен прилив на енергия“.

Това усещане е причината някои хора да търсят екстремни опасности. Или да се дрогират. И няма две мнения, че и двете са в черния списък на всеки родител, така че ако детето ни е адреналинов тип, определено трябва да направим нещо по въпроса.

Според психолозите хората, които изпитват постоянна потребност от адреналин:

1. Търсят екстремни усещания, въпреки риска за живота им.

2. Търсят нещо ново в околната среда – пътешествия, приключения, нови усещания, експериментиране.

3. Склонни са да „минават границите“ – с алкохол, секс, дрога.

4. Често се оплакват, че скучаят и всичко ги отегчава.

Психологът Франк Фарли съветва родителите на адреналинови деца (той ги нарича Thrill-seeking type) да приемат, че детето им е различно и да работят с него, като насочват енергията му в позитивна насока. Адреналиновите деца според него са по-склонни да се забъркват и в престъпления, точно заради склонността си да търсят екстремни усещания, но от друга страна от тях може да излезе някой малък Айнщайн, който също е бил адреналинов тип. Затова родителят има нелеката задача да канализира енергията на детето си в правилната посока. Адреналиновите деца са тези, които нарушават правилата, така са родени, и точно поради това те са бъдещите иноватори.

Но именно защото тези деца са вечните нарушители на правилата, родителите не трябва да се опитват да налагат строги правила със сила. При тези деца това би имало точно обратния ефект. Начинът да се работи с тях е като се ангажират в правилната посока. Ако вие им наложите закони, правила, ограничения, просто ги стимулирате да ги нарушават – това, което умеят най-добре и обичат най-много.

 

Правилната посока, в която се работи с адреналиновите деца, е:

1. Приключения. Ще се наложи да станете планинари, или да се захванете с планинско колоездене, или да се гмуркате, или изобщо да измислите нещо, което да правите заедно с тях и което да ги накара да припознаят във вас търсачите на адреналина. Ще трябва да спечелите уважението им не само като родители, а и като любители на екстремното.

2. Спорт. Адреналиновите деца се нуждаят задължително от спорт, който да практикуват ежедневно, за да изразходват енергията си позитивно. Намерете това, което ги привлича, дори ако се наложи да смените 20 спорта, преди да намерят своето нещо.

3. Творчески занимания. В нашия свят креативността е навсякъде. Помогнете на детето да открие творчески занимания – това може и да е онлайн. Въпросът е да има място, където да се изразява и да твори без ограничения. Дали ще са графити или технологии – няма никакво значение.

4. Предизвикателства. Ще се наложи да измисляте нови и нови предизвикателства за вашите деца. Дали ще са предизвикателства на психиката или на физиката - адреналиновите деца имат тази необходимост и за да не се впуснат в застрашаващи живота приключения, е нужно да им предложите алтернативи. Така че сядайте на компютъра и търсете идеи - от фотографски курсове до кастинги за модели, или турнири по компютърни игри - всичко, което може да задоволи нуждата на детето от адреналин, без да постави в опасност здравето му. 

Както казва д-р Фарли, нашият свят се нуждае от адреналиновите деца. В известен смисъл – те са бъдещето ни. Всичко се променя, ние се отправяме към Космоса, завладяваме нови светове, променяме стереотипите. Точно адреналиновите деца са тези, които ще ни изведат напред.

Може би е добра идея да седнете и да поговорите с детето си по тези въпроси. Да му обясните за здравословните рискове и нездравословните рискове. Да измислите заедно в какви дейности може да се ангажира, за да развива и канализира енергията си правилно. Кажете му, че хора като него стават астронавти, велики математици и световни лидери, блестящи спортисти, творци със световно значение. Мотивирайте го да намери поле за изява, което не е свързано с риск за живота му. Моделирайте нуждата му от адреналин в позитивна посока с негово дейно участие. Не налагайте правила, а обсъждайте посоки.

Друга добра практика, за която съветват психолозите, е интервенцията след злополуки. Ако вашето дете е адреналинов тип, със сигурност се случва да пострада при поемане на нездравословни рискове. Използвайте всеки подобен повод за разговор (не за лекция, не за назидание), в който да обсъждате опасностите, които поема. Не омаловажавайте случилото се, не им обяснявайте, че раната ще оздравее бързо, че почти не ги боли. Този тип деца имат нужда да са наясно с опасностите, защото без друго са склонни да ги пренебрегват.

Ще завърша с думите на Лорънс Стийнбърг, професор по психология в „Темпъл“ и автор на книгата „Възрастта на възможностите: Уроци от новата наука за юношеството“, който казва, че да се опитаме да спрем децата да поемат рискове е „битка срещу еволюцията и ендокринологията, която няма как да спечелим“. Факт е, че за всички деца е изключително важно да поемат определени рискове, за да станат зрели хора, които се справят с предизвикателствата на съвременния свят. Ако вашите са по-склонни да поемат рискове от останалите, имате важна мисия като родители. Да превърнете това в тяхно предимство.

 

Препоръчваме още

Децата не са проект на родителя 

И мама е правила глупости 

За хората, които се счупват 

Моето трудно дете

 

 

Автор: Нина Любенова

И сам войнът е войн! Често дори татковците минават във вражеския лагер редом с всички роднини и приятели. А най-учудващото е, че точно те са били свидетели на тежките алергични реакции на децата. И се започва една изтощителна ежедневна битка и спасяване на детето от всички опити в устата му да се напъха забранената храна, защото видиш ли тая лоша жена го лишавала. Майките биват издебвани да идат до тоалетна или дори само да се обърнат, за да се наруши забраната, но когато след това детето е в критично състояние, виновниците се укриват, омаловажават сторенето и майката сама поема цялата грижа по възстановяването и страда заедно с болката на детето дни наред. И именно тя лежи с него в болницата и поема всичките несгоди.
Понякога е изправена пред дилема, дали да не изритат таткото с кучето/канарчето на улицата, защото той вместо да се притесни от поредния астматичен пристъп на детето си, й лази по нервите, напомняйки как някога била казала, че като се роди бебето, животното ще продължи да живее с тях.

Непрофесионална медицинска квалификация се придобива много скоро след поставяне на диагнозата, че дори и преди това. В дешно време диагнозата алергия се раздава на конвейер от всевъзможни лекари ей така на око. Само, че майките бързо влизат в час, намират точния специалист (разбира се, алергии са учили алерголозите) и се установява, че или детето има друга диагноза, или има съвсем различни алергии от предполаганата, а понякога дори, че е напълно здраво и всички мъки са били напразни.
И понеже всички омаловажават алергията на детето, всяко изписвано лекарство бива щателно проверявано съставка по съставка съвместимо ли е с диагнозата, разбира се от чуждестранна медицинска литература и всеки даден съвет бива подлаган на съмнение и проучван с факти преди да бъде одобрен или отхвърлен. До това професионално поприще се стига след като няколко пъти сляпо си слушал лекуващите лекари, но вместо чаканото подобрение, детето попада в болница с усложнения без значение колко пъти навираш диагнозата в лицето им.

allergies o

Кулинарен факир. Друга супер сила на майките на алергични деца. Всички етикети на цялата гама хранителни продукти по веригите са щателно изучени на всички отпечатани езици по опаковката (дори не предполагате колко разминавания има), а набелязаните марки са с проучено цялостно производство и дълга лична кореспонденция със завода за допълнителна информация. Малкото съвместими с диетата продукти (обикновено от неоправдано скъпите биомагазини или за по-евтино поръчани от чужбина) заемат челна позиция в списъка за пазаруване, а на хладилника са залепени всякакви магии и трикове като това как да направиш яйчен крем без яйца или крема сирене без сирене.
И понеже такова нещо като диетолог не съществува по нашите географски ширини, майката отлично знае в кой продукт колко калций или желязо се съдържа и балансира като цирков артист с малкото позволени храни от списъка.
Да не забравяме, че останалата част от домакинството не признава нейните кулинарни постижения и тропа с нож и вилица по масата докато не получи "истинска храна".

Обаче си пада малко асоциален типаж. Проучва кога няма деца по детските площадки да води своето там, защото обикновено майките ги ползват да хранят децата си, а не толкова за игра. Или пък ако случайно не е успяла да издебне такъв момент, крещи истерично по всеки, опитал се да почерпи детето, дръпва го встрани и му дава да яде разни странни неща претендирайки, че е същото каквото другите деца на площадката разнасят. Пуска го да играе обратно, чак след като педантично е обрала всички остатъци от чуждата храна.
Но понеже напълно безопасни места няма, всеки терен се инспектира преди детето да играе там. В един момент майката фиксира парченце баничка на земята. Стрелва поглед към отрочето си, което в същия момент пъха нещо с абсолютно същия цвят в устата си. Със скоростта на светлина тя вади с една ръка антихистаминовия сироп от раницата, а с другата вече е извадила съмнителното нещо от устата на детето си, обляна цялата в ледна пот. "Клечка!Слава Богу!"- отдъхва тя и я навира отново в устата на детето да се забавлява.
Ако въобще отиде на ресторант, тази жена засипва сервитьорите с въпроси със сложност на изпит по ядрена физика, и накрая й носят просто една празна чиния, която тя пълни с храна от раницата си. Ако случайно не е подготвена, забърсва скришом лигите си над чаша с минерална вода, в която се опитва да удави разочарованието си.
От детски рождени дни обикновено се прибират с детето дружно разревани. Тя от обида, че за пореден път никой не се е съобразил, а то - че всичко налично за ядене, особено голямата лъскава торта са му били забранени. Разбира се, с времето се обиграва и в подробности разучава какво ще е менюто на партито, носейки със себе си почти идентично изглеждаща алтернатива, а точно преди да разрежат тортата си тръгват, за да спести на всички предполагаемата драма.

Една от най-тежките битки остава тази с учебните заведения. Някои поне са искрени и безцеремонно тръшват врати пред лицата на горките родители отказвайки да поемат каквато и да е отговорност за детето. Други искат безброй бележки от лекарски комисии, ХЕИ.... следват разговори с общината и редица институции с цел да се намери работещ вариант. Най-сетне майката попада на градина, в която я успокояват, че ще отделят от мусаката преди заливката и от супата преди застройката за нейното дете. Ех, доживя и тая майка спокойствие! До момента, в който за шести път!!! детето е зле заради неспазената диета. И в този момент й идва да си купи пистолет, защото не се намира институция да я защити. Обаче себе си ли да гръмне и да сложи край на всичките си мъки или да отиде да разстреля персонала на учебното заведение, който се опитва за пореден път да убие детето й?!

Видяло се е, ще го обучи да се грижи само за себе си. Тренира го ежедневно как да се пази от алергена си като дявол от тяман до момента, в който алергията бива израстната. Тогава пред нея изниква ново предизвикателство - да го научи да обича  това, което до вчера го е учила да мрази и избягва.

П.П. Всички лица и събития са реални. Сигурна съм, че героите ще се припознаят в тях, както и много други родители на деца с алергии. Не се отчайвате, мили родители! И това ще има край. Продължавайте да се борите! Вашата сила и борбеност пази децата ви.

 

Препоръчваме ви още темата за Захранване на алергично дете и хранителните алергии.

Тук може да прочетете съветите на лекари за алергичния ринит и атопичния дерматит.

Ако детето ви не обича да ходи на лекар, препоръчваме ви тази статия.

 

Автор: Мария Пеева

Едно време у дома беше почти като хан. Постоянно някой влизаше и излизаше, през деня гостите на момчетата, вечер – нашите съседи, приятели, колеги. Осъзнах, че май сме пресолили гозбата, когато съвсем непознато момченце звънна на вратата и каза:

- Тук живее Коко, нали? Разбрах, че у вас правите много вкусни мъфини за гости.

За жалост точно в този момент нямах мъфини, така че любезно го отпратих. След 10 минути се звънна отново. Отворих, а насреща ми същото момченце, придружено от още трима.

- А дали може поне да се изпишкаме?

Когато забременях с Алекс, непрестанният поток от гости започна да ми идва в повече, чувствах се ужасно зле и помолих моите хлапета да не водят никого у дома за известно време. Не им беше лесно, но влязоха в положение. После бебето се роди, пазехме се от вируси, пазехме тишина (доколкото е възможно в пълна къща с деца). Когато Алекс поотрасна, отново започнахме да каним гости и всичко тръгна по старому.

Обаче ми прави впечатление известен отлив в ентусиазма на гостите ни напоследък. Влизам им в положение. Малцина могат да понесат нещата, които се случват с хората, които се осмелят да пристъпят прага ни, откакто се сдобихме с две хъскита, коте и Алекс.

Първо на вратата ви посрещат хъскитата. Те са много дружелюбни животни, може би дори твърде дружелюбни за вкуса ви. Ще ви наскачат, ще се отъркат хубаво у вас, за да замиришете на „свой“, ще оставят косми по хубавите ви дрехи, а за капак ще ви оближат старателно от глава до пети. Както една приятелка каза веднъж:

- Чак зъбите ми измива твоята Чара.

Ако направите грешката да се събуете, на ход идва Фройд. Най му е любимо да се изпишка в обувката на някой гост. Все пак друго си е да се разнесе миризмата надалеч от дома, пък да я подуши някоя мацка и да сънува пухкави котешки мокри сънища. А другата обувка винаги има риск някое от кучетата да отмъкне и зарови на тайно местенце в двора.

Но кучетата не са единствените „крадци“ на обувки у дома. Веднъж на гости беше дошъл наш приятел, Дани, който въпреки молбите ми настоя да се събуе в коридора. Когато си тръгваше, обувките - изчезнали. Първо обвинихме несправедливо Чарето, която възмутено залая срещу нас, но в крайна сметка се оказа, че баща ми, вече доста разсеян покрай заболяването си, обул чуждите обувки по погрешка.

- Ами, аз го видях – каза Дани – но просто си помислих, че има същите обувки като моите.

Не, Дани, няма. Явно вкъщи човек трябва добре да си пази личните вещи. Ще го потвърди и морският ни приятел Илиан, който ни гостува този уикенд и който определено не вярвам да дойде отново в скоро време. Не само защото у нас като си легне човек в два през нощта след сладки приказки и много бири, на следващата сутрин кучетата неумолимо го събуждат в седем. Не само защото Алекс натъпка пластилин в багажа му. Не само защото кучетата избягаха, и домакин и гост прекараха целия съботен следобед в гоненица под дъжда. Не само защото в неделя сутрин цялата къща беше оповръщана от кучетата, а като не е свикнал човек, е много лесно да настъпи бос някоя купчинка в сънено състояние. Това се казва грубо събуждане, от опит ви го казвам.

Всичко това бяха бели кахъри. Най-гадното беше, когато му изчезна часовникът. А Илиан и часовникът му имат специална връзка. Не само защото часовникът е скъп, а и защото Илиан, тази суетна девичка, го е избирал месеци наред, докато се спре точно на този модел, поддържа го в безупречно състояние, носи го на точно определен часовникар за профилактика и изобщо се грижи за него със същата налудничава страст, с която някои мъже си поддържат колите, а други – жените.

Та в неделя сутринта, точно когато трябваше да си тръгва, Илиан откри, че часовникът липсва. Естествено, обърнахме къщата с главата надолу. Бани, спални, шкафове – часовникът го няма никъде. По едно време Иван се сети, че кучето е повръщало сутринта. Притеснихме се, че го е изяло. На Илиан физиономията му се издължи. Вече обмисляхме да водим Цезар на видеозон, за да проверим дали нещо тиктака в корема му. Решихме да направим последен оглед на къщата за всеки случай, а после да тръгваме към ветеринарката. Вече съвсем объркана, отворих дори хладилника да го търся. А Алекс, който през цялото време, докато ние се суетяхме напред-назад, си нареждаше кротко и задълбочено някакви колички по масата, изведнъж се обади:

- Не е там.

След което стана и домъкна отнякъде цял-целеничък часовника на Илиан, със златната верижка и всичко, даже неодраскан.

Всичките ни опити да получим разумно обяснение как часовникът е изчезнал, получиха само един отговор:

- Сигурно някой го е прибрал, за да не го изяде Цезар.

Та Илиан си тръгна с часовника и огромно облекчение, а ние с Пеев решихме да принтираме декларации за всички гости. Нека занапред да се подписват, че са уведомени за рисковете на гостуването у семейство Пееви.

 

Впрочем хъскитата не бягат за първи път. Тук можете да прочетете как ги гонихме из троянския балкан посред зима.

Препоръчвам ви и тази забавна история, в която се сдобихме с котарака Фройд. 

А тук ще прочетете за специалната връзка между Иван и неговата кучка.

 

Автор: Мария Пеева

Днес е денят на бащата в много държави по света. При нас не е прието да се празнува като някакво голямо събитие, а може би трябва. Нека и татковците да си имат техен специален ден, в който да им кажем колко много ги обичаме и колко много са ни нужни.

За нашия татко често ви разказвам. Знаете как се влюбих в него от историята Имаше един Иван, знаете колко грижовен баща е от „Как си починах на морето“, знаете как не се дава на момчетата от „Младите лъвове“. Но сега ще споделя с вас три страни на нашия татко, които не познавах и не подозирах, и които ме накараха да го обичам още повече.

Притесненият татко. Когато Теди се роди беше едно сладко, малко бебче, което изписаха със затворени очи, заради алергия към някакви капки, които му сложили в болницата. Тогава имаше практика личният лекар да посети новороденото у дома още на първия ден от изписването и да даде насоки на младата неопитна майка. Нашата докторица по онова време беше от тези, които смятат, че всички млади родители са по подразбиране несериозни, развейпрах и има огромен риск да уморят бебето от глупост и невежество, и по тази причина е редно от първия миг хубавичко да се наплашат. Пристигна, прегледа Теди старателно, като сумтеше и хъмкаше през цялото време, докато ние седяхме изправени до нея като на изпит, и накрая каза:

- Това дете е много болно. Не знам дали очите му някога ще се отворят изобщо. Освен това отсега ви казвам, че цял живот ще има сериозни проблеми с гърлото, а ангината докарва сериозни усложнения, така че да си отваряте очите. На всичкото отгоре е изписано с тежка жълтеница, трябваше да ви задържат още няколко дни. Та това си е животозастрашаващо състояние.

Слушам аз, но през цялото време хвърлям по едно око към Иван, който пребледнява все повече и повече, докато накрая се облегна на стената и приседна. Прилоша му на човека от глупостите на докторката. Ядосах й се и я изпратих да си ходи на бърза ръка. А Ванката ми казва после:

- Какво ще правим сега с това болно детенце? Ще го опазим ли?

Избухнах в смях, признавам си. И в същото време ми стана едно такова мило за нашия татко, който иначе от нищо не се плаши, но когато става дума за детето, трепери като лист. Пеевчето и досега не може да превърже рана, да сложи капки в нослето и да извади зъбче. Когато някое от хлапетата е болно, се притеснява повече от мен, а когато има изпит или някакъв проблем, виждам как сърцето му се свива. И понеже децата са му такава слабост, още повече оценявам колко е корав всъщност за всичко останало.

Работливият татко. Възхищавах му се за неизчерпаемата енергия още в онези далечни, но незабравени времена, когато се налагаше да работи на две места, а после да се върне и да ми помага за бебето. Никога не се е пестил, когато става дума за децата и семейството. И отгоре на всичко, никога не се е оплакал, че е изморен и няма сили. Връща се изцеден като лимон от работа, а момчетата скачат върху него и искат да се боричкат или да ритат заедно, или да карат колело. Може да се поболее от умора, но не си спомням някога да им е отказвал. А после ще се включи и в домакинстването, ако трябва. Нашият татко е най-работливият и всеотдаен човек на света. Прави чудеса от храброст за нас, а най-милото е, че не очаква дори благодарност – убеден е, че това са съвсем нормални неща, които се полага да прави всеки баща.

Таткото, който доставя радост. Понякога чак му се ядосвам за това. Готов е на всякакви жертви, за да зарадва хлапетата. За себе си е толкова скромен, а за тях нищо не жали. Единствената причина момчетата да не са затрупани с подаръци и разглезени до безобразие са постоянните ми усилия да го обуздавам. Разбирам го и не му се сърдя много, защото един от детските му спомени е как са му подарявали само книжка за рождения ден, и как баща му веднъж го набил, защото си скъсал гуменките. А колело си е купил сам, на 14 години, след като цяло лято е работил. Често, когато човек е имал трудно детство и е лишаван от доста неща, подлага на това и децата си, като ги поставя в същите условия, за да им „изгради характер“. Е, нашият татко е малко в другата крайност – той се старае не само нищо да не им липсва, ами ако има как и да го получат, още в момента, в който го пожелаят. Но в същото време им дава отличен личен пример, така че накрая спрях да се тревожа, че прекалено много им угажда. Той просто е от рядката порода хора, за които да даваш, носи много по-голяма радост отколкото да получаваш.

Ето такъв е нашият татко. Може би някои биха приели тези му качества като недостатъци, но аз го обичам още повече заради тях, а момчетата направо го боготворят. Затова и не чакат специалния ден на бащата, а често-често му скачат на врата и му казват, че е най-добрият татко на света.

А най-хубавото е, че и аз така мисля.

 

Може би ще ви е интересно да прочетете и какво споделя той за Света на бащите.

Автор: Мария Пеева

Често чувам тази реплика. И в нея на пръв поглед няма нищо лошо – наистина е така, ние сме свободни хора и сами решаваме какво да правим с живота си, както и с живота на децата си поне до една определена възраст.

Тънкият момент обаче е, че преценката на всеки един от нас е валидна дотолкова, доколкото не засяга останалите около него. Защото ние нямаме право – най-малкото морално, а често и законно – с преценките и действията си да вредим на околните. И за да го осъзнаем, не е нужно висше образование, нито пък някакви специални умения и познания. Достатъчно е да се огледаме и да приемем факта, че не сме отшелници на пустинен остров, а живеем в общество. Ние сме част от него, децата ни също, и всяко наше действие или бездействие променят динамиката му, колкото и да ни се струва, че сме нищожни и незначителни на фона на цялата картина.

Днес гледах любителско видео от Варна, в което татко е снимал на детска площадка как някакъв човек от горните етажи хвърля найлонов плик пълен с вряла вода върху децата, защото му вдигат шум отдолу. Възмутително, нали? Или пък не?

Човекът сам си преценява. Децата му пречат, той им прави забележка, те не реагират и той действа. Ако нашето общество действа на принципа „всеки сам си преценява“ – не е направил нищо лошо. Преценил е, че трябва да вземе мерки, за да си осигури спокойствие.

Видяхме наскоро как младеж блъска възрастна женица на автобусна спирка и никой не се намесва. Отново всеки сам си преценява. Младежът е преценил да си спре лекарствата за шизофрения, свидетелите са преценили, че не ги е грижа, или ги е страх.

Наскоро гледахме още как шведски турист рита българска камериерка. После председател на хотелиерска организация се изказа, че по-добре да си мълчим, за да не изгоним скандинавските летовници. Две възмутителни постъпки, нали? Но всъщност какво пък? Туристът е преценил, че камериерката го дразни и я е подритнал, хотелиерският председател е преценил, че му е по-важно да има туристи, отколкото да защити пребитата служителка. Всеки сам си преценява.

Също така всеки сам си преценява дали да си изхвърли боклука през терасата, дали да почисти акото на кучето си, дали да излъже в градината, че детето му е ваксинирано, дали да си смени адресната регистрация, за да приемат детето му в по-хубаво училище, дали да отстъпи на бременна жена или на човек с увреждания място в градския транспорт, дали да изпотроши чисто новите катерушки на детската площадка.

„Всеки сам си преценява“ нанася на обществото ни много повече вреди, отколкото биха могли да причинят всички корумпирани политици заедно. Не съм социолог и не мога да дам обяснение защо в България този израз е толкова популярен и с него слагаме край на всеки спор кое е редно и кое – не. Може би има някакво историческо обяснение – например робството, когато преклонената главица уж не била посечена от сабя. Може би това ни е превърнало в индивидуалисти, които мислят само как да се спасят поединично и нямат гражданско съзнание, нито доверие в обществото. Само че не работи така. Всеки преценява за себе си, само и единствено когато касае лично него. НЕ преценява сам, когато засяга всички останали. Обществените „преценки“ са регулирани законово и морално, и са пределно ясни. И колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-малко ритници ще нанасяме и понасяме.

И следващият път, когато някой ви каже „всеки сам си преценява“, за да оправдае поредното грозно действие или бездействие, моля ви, попитайте го:

Тогава защо ти преценяваш вместо мен?

В края на статията можете да видите видеото от детската площадка, което ще ви възмути на много нива. За мен то е идеалната илюстрация за това как действа принципът "Всеки сам си преценява". Грозна постъпка и неадекватна реакция, малко хейт и всичко по старому. Е, докога?

Препоръчваме ви още тази история за хората, които се счупват, и ние, които го допускаме.

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook