Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Как си починах на морето

На всяка почивка някой от фамилията пада жертва на повръщане (или разстройство, или и двете), друг на слънчево изгаряне. Някое от децата ще изреве от възпалено ушенце, друго ще пусне сопол, трето ще се разкашля като магаре. Един ще го ужилят оси, друг ще го налази кърлеж/паяк/скорпион, трети ще получи алергия. Тази година ни сполетяха четири злини – слънчево изгаряне, жесток летен вирус, алергия и възпалено ухо. А най-интересното е, че и четирите удариха една и съща кротка и безпомощна жертва – моята скромна особа.

Всичко започна със слънчевото изгаряне. Напук на всичките ми био-еко-органични мазила и макар че се криех под чадъра като градска кокона от миналия век, успях да се подредя още на първия ден и от бяла станах розово-червена с нюанси на пурпур. Въпреки това тъпо и упорито отидох на плаж и на втория ден с надеждата, че клин клин избива. Свих се под чадъра, увита с огромен син шал от глава до пети, с една малка дупка за очите и носа, и тъжно наблюдавах как момчетата търчат под жарките слънчеви лъчи и скачат във вълните, безстрашни и неуязвими като млади полубогове от котилото на Нептун. По едно време забелязах, че съседите по чадър ме гледат с неприкрито любопитство. Веднага се досетих, че с тази бурка най-вероятно им напомням мюсюлманка от най-крайните фракции. Направих грешката да споделя с Иван подозрението си, а той, нали си мре да ме поставя в крайно неудобни ситуации, нарочно взе да ми маха и подвиква закачливо „Аллах акбар“ всеки път, като излезе от морето. Накрая се принудих да се разкрия – обърнах няколко менти и запалих цигара, действия твърде неприсъщи за една благоверна фундаменталистка дори и на плажа. Да не си помислите, че иначе бих пила коктейли преди пет часа, в никакъв случай! Пожертвах се само, за да успокоя подозренията им и да ги оставя да си почиват спокойно.
Не знам дали от ментите или от друго, но вечерта, сякаш изгарянето не ми беше достатъчно, се подредих и с отвратителен… не мога да намеря евфемизъм, затова ще си го нарека направо дрисък. (Разстройство ми звучи някак твърде снизходително). Натъпках се с ентерол и на другата сутрин се почувствах малко по-добре, затова отново потеглих към плажа с ентусиазъм и надежда, че дрисъкът може да се обиди и да ме напусне окончателно, ако го игнорирам.
Но дрисъкът се оказа широко скроен и се върна със страшна сила. Злата сервитьорка в близкото кафе ми обясни, че не предлагат такива екстри като тоалетна за клиенти, но такава има не в съседното, нито в следващото, а в по-по-следващото кафе, ей онова там само на два километра нагоре по плажа. Няма да ви разказвам как се тича по горещия пясък, увита в бурка. Няколко пъти. Не беше най-щастливият ден в живота ми, но мисля, че свалих успешно два-три до пет килограма.
На следващата сутрин ми изби ужасна алергия, която уплаши дори дрисъка. Но лекарството за алергия е фотосензитивно, тоест противопоказно за слънчеви бани, така че остатъкът от почивката ми премина на прекрасната сенчеста тераса на хотела, на хлад и проветрение, с книжка в ръка. Някъде по това време започна да ме боли и ухо, но бях толкова доволна от спокойствието и тишината, че излях половин шишенце отипакс в него, запуших го с малко памук, надрусах се с два нурофена и забравих за него. Прочетох една семейна драма, един кървав трилър и една жестока комедия в пълно блаженство, без никой да ми мрънка за сладолед, царевица, гевреци и сокчета, да ме залива с кофи студена вода, да ми хвърля пясък върху хавлията, да ми крещи в ухото и да ми пуска водорасли, рапани, рачета, медузи и други морски твари по гърба.

Пеев упорито продължи да води бандата на плаж, вечер се връщаше изтерзан като войник от бойното поле, натоварен с плажни чанти, кофички, топки и деца, след което за мое изумление пускаше момчетата неуморимо да беснеят в басейна на хотела до вечерта. Мисля, че тайничко се надяваше да се разболеят и да сложат край на мъките му, но не му се получи. Като истински мъж той удържа фронта до последния ден, а когато вече натоварихме багажа в колата и потеглихме, само въздъхна с облекчение и отбеляза:

– Е, Мерке, поне ти си почина.

Как не го е срам да говори така на горката си болна жена.
Впрочем, следващия път отиваме на планина.

Последно променена в Понеделник, 24 Април 2017 09:45
Прочетена 16430 пъти

Оставете коментар

Уверете се, че сте въвели цялата необходима информация, означени със звездичка (*). Не се допуска HTML код.

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook