Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Имаше един Иван

Нашите деца никога няма да разберат какво е „ученическа бригада“. Как ли биха си я представили малките им мозъчета, което живеят във виртуалната реалност? Орди изнурени деца, станали да берат тютюн в ранни зори, нацвъкани по безкрайните полета като малки черни роби?

Или някакъв социалистически концлагер, в който дрипави невръстни затворници тъжно висят по решетките и плачат за мама и тате у дома? Но бригадите не бяха нищо подобно. Не знам кой комунистически гений ги е измислил и каква е била първоначалната идея. Може би да учи младите комсомолци на труд и обществена отговорност. Но истината за бригадите е, че те бяха един безкраен купон, при който тълпи момичета и момчета в разцвета на пубертета, пращящи от крепко здраве, енергия и хормони, изведнъж биваха отвеждани далеч от дома и строгия родителски надзор и разхвърляни по общежития и квартири под оскъдно учителско наблюдение. Дните преминаваха в отбиване на измислени норми, а вечерите… О, вечерите! То не бяха дискотеки, нощни събирания по стаите, песни, свалки, алкохол и цигари. Дрога още нямаше по онова време, може би най-алтернативните са докопвали малко трева от време на време, обаче ние в математическата гимназия винаги сме били малко по-задръстени и наблягахме най-вече на бирата. Но честно казано и без забранени субстанции, настроението по бригадите винаги беше страхотно, постоянно се случваха куп забавни истории и ако някой клетник не успееше да дойде, после винаги съжаляваше, че е пропуснал големия купон.

Тук е мястото да поясня, че по онова време мама нинджа не беше благопристойна, приятно заоблена матрона с четири деца и строг морал, а вироглава и малко високомерна десетокласничка, от онзи тип, който сега наричат популярни момичета. Момчетата ме харесваха, но мъничко се плашеха от мен, най-вече от цапнатата ми уста, от време на време свъртах по някой смелчак за гадже, но нещо все не ми угаждаха достатъчно, а може и да не съм била готова за нещо по-сериозно. Имаше в нашия клас един Иван, който може да се каже, че беше неформалният лидер на момчетата. Адски ме дразнеше това момче, защото не ми вървеше по гайдата, макар че видимо ме харесваше и все в мен му бяха очите. Момичетата ги усещат тези погледи и с гърба си, колкото и да се правят, че не ги забелязват. Но при все че беше хубаво момче, не можеше да задържи вниманието ми повече от десет минути и то предимно да го нахокам, защото всяко момиче ще ви обясни, че в десети клас ние се заглеждахме в дванадесетокласници и наборите ни изобщо не съществуваха за нас. Така беше в онези времена, сега не знам как е, надали е много различно.

Та въпросният Иван, умен, с един такъв проницателен поглед, имаше проклето чувство за хумор и даже веднъж ме беше разревал, защото ме обвини, че облизвам филиите с лютеница на закуска в столовата, а това Ева го правеше. Друг път хвърли чанта по една моя приятелка, с което адски ме вбеси и после аз му хвърлих раницата от третия етаж на двора. Изобщо между нас хвърчаха доста искри, ама не от тези любовните, а по-скоро бойни. Държеше се ужасно надуто, винаги с една хитра усмивка на ъгълчето на устата, винаги готов да ме „затапи“, на всичкото отгоре постоянно влачеше момчетата да играят футбол през междучасията вместо да ни оказват внимание, на нас девойчетата, които се кикотехме на пейките по училищния двор. Голям проклетник, казвам ви, не можех да го дишам. При него всичко беше под контрол, винаги знаеше какво прави, какво говори, никога не го бях виждала да прояви слабост, да се изложи по какъвто и да е начин или да се остави на някого да го мачка. Независимо дали спорът беше с учител, със съученик или с моята важна особа, Иван винаги вземаше връх. Страшно неприятен тип, казвам ви.

Но на една от гореспоменатите бригади, точно преди началото на учебната година, в една прекрасна вечер с три приятелки се носехме към селската дискотека в мрака, дълго след като учителката ни беше пратила по стаите. И кого да видим насреща – пет момчета от нашия клас мъкнат Иван, безобразно пиян към стаята му. Всички се хилеха като идиоти, а неговата физиономия беше разкривена и отпусната, ризата му раздърпана, панталонът – изцапан, а те буквално го влачеха по улицата, толкова яко се беше насвяткал. Никога не го бях виждала в такава форма, тотално извън контрол и не на себе си, мръсен, нещастен и объркан. Притеснихме се с момичетата и тръгнахме с тях да видим какво става, а те го захвърлиха в стаята му и продължиха купона в съседната. Момичетата отидоха при тях, и аз се канех да се присъединя, когато забелязах, че Иван не е заспал, както си мислехме, а му е лошо и повръща. Сигурно сте виждали мъртво пиян човек, на мен ми беше за първи път, признавам си и картинката ме ужаси. Тогава не ми хрумна, че има реална опасност за него, но като го знаех какъв е чистник и фукльо, само като си представих как на другия ден се събужда целия оповръщан и как всички му се подиграват, сви ми се сърцето за него. Може да е гадняр, но е гадняр с достойнство, а аз съм последният човек, който би позволил с лека ръка да се мачка нечие достойнство. И така, цяла нощ Мими, хубавицата от В клас, която обръщаше погледите на половината училище, прекара в бърсане на лиги и повърня от най-проклетия си съученик, докато в съседната стая всички останали се забавляваха. Някъде след малките часове положението се успокои, Иван най-после заспа дълбоко, изхвърлих и последния леген с мръсотии, обърсах му грижливо устата, тениската вече му я бях сменила (да, и това се сетих), загасих лампата и тихичко се прибрах да поспя малко, че на другия ден бригадата продължава и ни чакаха нови купища щайги с ябълки за белене. Бях сигурна, че Иван ще ми е адски благодарен и дори обмислях точно как да се държа, за да не вземе да си помисли, че случайно съм си паднала по него.

На другия ден Иван не помнеше нищо, ама съвсем нищичко. Спомените му се губеха някъде след четвъртата бира и изобщо не знаеше до какво падение е стигнал. Дори едно благодаря не чух. Естествено, аз супер възмутено му разказах цялата история и нищичко не премълчах, а той обяви, че си измислям и окото не му трепна.

Някъде по това време за свое огромно изумление осъзнах, че съм влюбена в него. Точно преди да започнем училище обаче се тръшнах от варицела и когато оздравях, бяха минали цели две седмици и интересите в училище се бяха преразпределили. Появих се и веднага забелязах, че Иван вместо да ме регистрира незабавно, виси пред кабинета по биология и си говори твърде задълбочено с дългокраката Петя, моя много добра приятелка. Без много да му мисля, отидох и застанах пред него, наклоних леко глава и му хвърлих един от онези коси погледи, дето подкосяват краката на момчетата.

 – Иване, само да ти кажа, че аз вече съм тук.

Иван може да е всякакъв, но от малко разбира. Повече не му трябваше. Захапа ме здраво и да ви кажа, оттогава не ме е пускал.

А какво исках да ви кажа всъщност… Мъжете толкова държат да вдъхват респект и възхищение. Все нещо да си мерят, все да са най-силни. Така и не разбират, че ние ги обичаме най-много заради малките мигове на уязвимост, когато осъзнаваме колко сме им нужни. Ама не им го казвайте. Ние си знаем и това е достатъчно.

И освен това тази история далеч не е възхвала на алкохолизма. Пеев повече не съм го виждала в онова състояние и слава богу! Слабост, слабост, ама всичко да е с мярка.

Последно променена в Понеделник, 06 Февруари 2017 12:42
Прочетена 2224 пъти

Оставете коментар

Уверете се, че сте въвели цялата необходима информация, означени със звездичка (*). Не се допуска HTML код.

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook