Ninja Editor
Автор: Марая Чуруликова
Днес осъзнах, че съм изгубила една цяла година. Изобщо не разбрах как се е случило! Уж съм денонощно с децата си, а внезапно установих, че съм проспала цяла година от живота на малката ми щерка. Това са цели 365 дни, през които тя се е водила на 14. Как иначе да си обясня, че до вчера беше САМО на 13, а сега ВЕЧЕ е на 15.
Вероятно тъкмо 14-те ѝ години са били тънката граница между детето и момичето, не зная. За мен винаги ще си остане моето бебе. Затова се смея, когато виждам колко сериозно ми обяснява, че ВЕЧЕ е на 15 и може да закъснява в почивните дни.
И се замислих. И установих, че животът с дъщерите ми в последните години се лашка между тези две думички: САМО и ВЕЧЕ! Как не съм се усетила?! ВЕЧЕ 15-годишната ми държи сметка защо позволявам на САМО 17-годишната ѝ сестра два поредни дни да не се прибира у дома. В същото време ВЕЧЕ 17-годишната вдига скандали как сме пуснали САМО 15-годишната си дъщеря на клуб, "защото, нали помните, когато аз бях на 15, на мен не позволявахте?!"
Оказва се, че ВЕЧЕ и САМО са като тирето в граматиката: ако се колебаете кой пунктуационен знак да използвате в изречението, смело слагайте тире и няма да сгрешите. Та ВЕЧЕ и САМО се наместват при нужда навсякъде, като често си сменят местата, за удобство. Пример - в рамките на 2 минути чух, че "Не може да ми говориш с такъв тон - вече съм на 15" и "Само на 15 съм, няма как да съм наясно какво искам да уча след 3 години". По-голямата ми дъщеря също умело дриблира с ВЕЧЕ и САМО - или е достатъчно възрастна (ВЕЧЕ на 17!) и може да закъснява, да остава за по ден-два у приятелка (хмммм!), да иска да ходи на екскурзия с гаджето или направо да се изнесе на квартира. Или е твърде млада (САМО на 17) и трябва да взема решения като възрастен - къде да кандидатства, как ще се оправя сама надалеч, ще ѝ стига ли месечната издръжка, ако скъса копче - кой ще ѝ го зашие... За последните тревоги бяхме обвинени с баща ѝ, че сме я натикали едва 5-годишна в първи клас и ето днес, САМО на 17, тя трябва да се справя с казуси, които са за възрастни (разбирай - за над 18 г.).
Та между САМО-то и ВЕЧЕ-то на моите ненагледни, аз - честно си признавам - много се обърках. И все по-объркана ставам - кога как да се държа. Защото понякога не мога да различа поведението на ВЕЧЕ n-годишната от държанието на САМО n-годишното ѝ Алтер его. Еднакво ми е.
Обърквам се, честно! ВЕЧЕ съм около 50. Та не съм достатъчно млада, за да знам всичко.
Препоръчваме ви още:
Покрай бракоразводните дела, родителите са заети със собствените си преживявания и много често децата преживяват мъката си без подкрепата им. Психоложката Ан Бушо обяснява защо е добре да се извиним на детето си за всичко, което се е случило по време на разрива, и да възстановим емоционалния си контакт с него. Бушо работи със семейства, които се развеждат по взаимно съгласие. По думите ѝ, както и да протече разводът – спокойно или с напрежение – отношенията между родителите и децата се променят. Децата са изплашени, сърдят се, чувстват се изгубени, разочароват се от единия си родител, а понякога и от двамата. Психоложката обаче е убедена, че искреното извинение може да помогне отношенията им да бъдат възстановени.
В разгара на развода родители са обсебени от собствените си чувства – гняв, тревога, недоумение, обида, страх от бъдещето. Това ги прави по-малко чувствителни към преживяванията на децата им. Разбира се, продължават да ги обичат и да се грижат за тях, но престават да се съобразяват с емоционалното им състояние.
Родителите като че ли забравят, че детето в този момент изпитва огромни проблеми с привързаността. И в процеса на развода, и след приключването му, те приемат детската тревога за нещо преекспонирано, отказват да я признаят. За да избегнат чувството за вина, възрастните свързват промените в настроението или поведението на детето с особеностите на неговия характер.
Когато отношенията между родителите са гранични, детето може да реши, че ситуацията е безнадеждна и да изпадне в дълбоко отчаяние. Или да приеме, че единият от възрастните е уязвим и има нужда от помощ. Някои деца осъждат родителите си. Тийнейджърите се сърдят, заради поведението на някой от възрастните. В подобни ситуации децата се стараят да скриват чувствата си и не ги обсъждат с родителите си, смятайки, че по този начин проявяват загриженост - на големите и без това не им е леко.
По време на развода у по-малките деца много често се забелязва известно забавяне на развитието, а при тийнейджърите чувствата са или дълбоко скрити или излизат на повърхността и водят до поведенчески проблеми или понижаване на успеха. Това, че децата крият емоциите си, напълно се вписва в картината за света на родителите, които са склонни да мислят, че с наследниците им всичко е наред.
Правила за съвместен живот като разведени
Как да се подготвим за извинението
На родителите им е трудно да признаят, че реакцията на децата на развода е много по-сложна, отколкото са предполагали. Но ако осъзнаят това, може да възникне желание да се извинят. Извинението е началото на помирението, смята Бушо. То помага на възрастния навреме да се откаже от „бронята“ си и повишава емпатията, а на детето позволява да се дистанцира от конфликта на родителите. Благодарение на извинението, децата чувстват, че са им обърнали внимание и загубената привързаност се възстановява.
„Ако искате да се извините на детето си, първо се поставете на негово място и опитайте да почувствате, какво е изпитвало през цялото време. Не забравяйте, че вие сте компетентен и любящ родител, за да види детето ви зрелия човек, на когото може да се довери.“
Бушо предлага на възрастните да мислят за себе си като за любящи родители, които са допуснали грешка. Не е нужно да се мисли за развода с угризения, а с доброта към себе си. Никой не е длъжен да бъде идеален. Да, малките деца идеализират родителите си, а тийнейджърите са толкова разочаровани от нас, че всяка грешка им се струва трагедия. Затова и на нас, и на децата ни рано или късно ще ни се наложи да се откажем от идеята, че сме съвършени.
Извинението като възпитателен метод
Извинението е възпитателен метод, за който много родители дори не подозират. То позволява да отдадеш дължимото както на собствените си чувства, така и на чувствата на детето, да признаеш през какво е преминало то по време на развода. Важно е възрастният да признае как се е държал в този период: „Разбирам те, аз бях толкова заета с развода, че не ти отделях никакво време.“ или „Струва ми се, че през последните месеци бях твърде строг с теб.“ Подобни признания помагат на детето да преосмисли представата си за това, което се случва в семейството. Извинението придава значимост на емоциите му, но признавайки неговите чувства, родителите не са длъжни да се съгласят с гледната му точка или с обвиненията му.
Как да разберем какво е преживяло детето
Преди да потънат в ужаса на развода, децата са били по-скоро много привързани към нас, а в хода на конфликта са ни изгубили. Те се плашат и се чувстват наранени от това, че са лишени от вниманието ни, а емоциите ни са непредсказуеми.
Полезно е да си спомним какви сме били ние на същата възраст, да помислим за това, което сме преживявали тогава. В различните възрасти децата възприемат реалността различно. Малките са ужасени от мисълта, че може да ги изоставят, затова имат нужда да им се обясни много подробно какво се случва и защо.
Друг важен въпрос е как да се извиним, без да обвиняваме другия родител и без да поемаме излишна вина върху себе си. Нападките по адрес на бившия партньор или разговора за собствените ни недостатъци изместват акцента от преживяванията на детето към това, което чувстваме ние. Да, по-примамливо е да споделим своите представи как е трябвало да се постъпи в тази ситуация, но едва ли ще помогнем на децата си. Нужно е да признаем грешките си, но е по-добре да се фокусираме върху това как разводът е повлиял на детето.
Как да се извиним
Ан Бушо смята, че извинението трябва да е кратко: да изразим съжаление, да опишем как си представяме чувствата на детето, а то може да ни коригира, ако сметне за нужно. Може да представим ситуацията като начин да научим нещо: „Точно сега не зная какво да направя, за да се почувстваш по-добре, но заедно бихме могли да измислим нещо.“
Извинението на родителя дава увереност на детето. Може да потърсим помощта на другия възрастен: „Говорих с баща ти и двамата сме съгласни, че не трябваше да повишаваме тон. Радвам се, че обсъдихме това. Ще се опитаме да не повтаряме тази грешка.“
Ако разликата във възрастта на децата не е голяма – може да ги съберем заедно и да поговорим, особено ако са ставали свидетели на неприятни сцени. Тонът трябва да е мек и спокоен.
Ако съумеем искрено да се извиним на детето си, ще бъдем по-добър пример за него.
Препоръчваме ви още:
Рецепта за сладкиш с горчив привкус
Има ли живот след развода? И как да въведем децата в него?
Мащеха в семейството - истински истории
Чудили ли сте се какво да правите с ненужните детски дрешки и играчки? Или може би искате да се сдобиете с нещо хубаво и запазено на добра цена? Ето една идея за вас - посетете Kids&Chiks на 18-ти май в Музейко.
Идеята на организаторите много ни допадна - Kids&Chiks е едно социално събитие, на което всеки родител ще може да донесе запазени и подбрани дрехи, обувки и играчки на децата си, които вече са малки или не се използват, и да ги продаде. Почти всички сме затрупани от вещи, които не използваме, а детските дрешки толкова бързо умаляват, че много от тях остават дори неизползвани. Целта на базара е едни родители да разчистят гардеробите на децата си, а други да намерят ценни находки на много достъпни цени.
Ще има музика, добро настроение и, разбира се, много интересни попадения за вашите деца.
Какво да правим с ненужните дрехи
В чужбина тези базари са доста популярни, затова идеята на Kids&Chiks е да популяризира този тип събития и в България. Заедно с удължаването на живота на вещите се насърчава и опазването на природата, тъй като модната индустрия е вторият по големина замърсител на околната среда.
Организаторите имат амбицията Kids&Chiks да се провежда всеки месец, на любими локации, за които ще ви информират предварително. Всеки, който пожелае, ще може да участва. За целта е нужно да подберете добре запазени дрешки, колела, колички, играчки, ролери, кукли и всичко, което вече не използвате. Вещи, каквито вие самите бихте купили за децата си.
За повече информация вижте на страницата на Kids&Chiks.
Прочетохте ли
Автор: Татко Калоян
Пак съм в Анталия и пак гледам сериали вечер. В един епизод съпругата казва на съпруга, че са ѝ свършили противозачатъчните. Имат дете на около 5-6 години, което е настинало и някой трябва да отиде до аптеката. Мъжът казва, че ще купи каквото е необходимо, и се облича, за да излезе. На вратата жената го спира и с пърхащи мигли му казва, че може и да не купува противозачатъчни, а само илачи за детето. Той я поглежда тъпо или влюбено (и в двата случая изглежда еднакво) и за миг се замисля със зареян поглед в бъдещето. После я поглежда още по-тъпо или влюбено и ѝ казва, че няма да купува противозачатъчни. Съпругата се ухилва изключително тъпо и влюбено, след което с треперещ от глупост и любов глас го пита дали не е лудост да имат второ дете. Той я погалва нежно по русите букли и ѝ казва с дълбок и дрезгав глас - "Не, любов моя! Не е лудост!". Тя проследява с копнеещ поглед и изпърхали мигли как мъжът ѝ отива за "Нурофен", но не и за противозачатъчни. Това е най-великото чувство на света, което ни отличава и извисява от добитъка! Това е любовта без противозачатъчни!
Ние имаме три деца и последно жена ми е пърхала с мигли, когато най-малкият ѝ се изплю със зелен сироп за кашлица в окото и ослепя за два часа. Не искаме повече деца и освен противозачатъчни (за всеки случай и аз пия) ползваме презервативи, белина и тя никога не спи по гръб. Въпреки сковаващия ужас от евентуална трета бременност, аз обожавам да правя любов с жена си и не бих се спрял пред нищо. Започне ли чистенето с прахосмукачка да ми прилича на изкусителен и съблазняващ танц или видя ли я да вади прането от пералнята и да почувствам, че едва се удържам да не разбия барабана с мощна атака, има само един начин за продължим напред с живота си. Колкото и телата ни да са уморени и зажаднели за нощен покой, ще трябва да ги принесем в жертва на нагона или казано по-простичко: няма да мирясам, докато не видя секс!
Ето че невероятната Neda Malcheva ми уйдиса на молбите и нарисува този момент от нашия брачен живот!
Легнали сме, всички спят, подмил съм си карантиите и многозначително прегръщам Росито. Жена ми не е вчерашна и щом усеща ръката ми върху нея изстрелва:
- Презервативи има ли? - горката оптимистка ме пита в множествено число!
- Има - хабер си нямам, но по принцип винаги сме заредени и разполагаме с каучук колкото малък вулканизатор.
Росито ме познава (тоест не ми вярва) и скача да погледне. Откакто Микаела занесе един презерватив на баба си и поиска да ѝ го отвори, щото си била намерила бонбон, а баба ѝ заприлича на китайското знаме, прехапа си езика и събра границите на кръвното, крием кондомите в шкафа нависоко. Жена ми рови дълго из рафтовете и когато се върна в леглото отсече:
- Няма, заспивай!
Да бе, все едно Колумб е плавал месеци наред и когато е видял земя пред себе си е трябвало да обърне и да си прибере... бинокъла! Моят перископ беше разпънат и аз изобщо не исках да заспивам. Следващият разговор се проведе шепнешком, но беше зареден с доста енергия и двете страни пламенно отстояваха позициите си. Започнах аз:
- Айде ся, голяма работа! От един път нищо няма да стане!
- Ти луд ли си, абсурд!
- Ама чакай само малко...
- Махай се оттука!
- Махни си ръката оттам!
- Няма!
- Голяма си дрисла!
- Не ме интересува!
- Айде де, дай само да...
- Не, млъкни ще събудиш бебето!
- Ама ще ми се подуят и ще ме боли!
- Отивай до аптеката!
- К'во?!
- Отивай и хем да вземеш физиологичен разтвор за инхалации, че свърши!
- Не ми се ходи!
- Еми заспивай тогава!
- Аз вънка ще свъ...
- НЕ!
"Като ти казвах да не ставаш наркобарон, ти не, та не!"
И преди съм бил в такава задънена улица и затова малко отпускам хватката преди да продължа. Прилагам евтини, но изпитани с времето номера: скимтя, пъшкам сладострастно, показвам бицепс и я побутвам с мъжеството си настойчиво. Накрая пускам тежката артилерия и смело забивам език в ухото ѝ. Как подскочи, как се изстреля туй момиче не разбрах, но езикът още стърчеше от устата ми, когато тя се приземяваше някъде в средата на стаята. Пипнешком, и съскайки, се върна в леглото и се сви като мида. След като неуспешно потърсих пролуки (имах повече шанс да се съеша с огнеупорна каса) аз продължих великодушно да я убеждавам в контрацептивните си умения:
- Ще внимавам много!
- Не!
- Само малко!
- Не!
- Само главич...
- НЕ!
Уффффф, трябва да измисля нещо. Спешно!
- Ами ако го увия?!
- Как ще го увиваш, бе?!
- С онова фолио дето завиваш салатите?
- И к'во?
- К'во к'во?! Увивам го, свършвам, развивам го и няма проблеми.
- Не.
- Що?
- Щото как с фолио ще... такова вътре... т'ва да не е салам, не, не, забрави!
- Ами онова дето го ползват за тортите?
- Кое?
- Дето слагат крем вътре и после изстискват формички върху тортата.
- Шприц?
- Ъхъ, само че ще му вържа края дето пуска крема.
- Нямаме.
- Сигурна ли си?
- Да, мастър шефе! Айде заспивай!
- Не мога, всичката ми кръв се е събрала и ако не се случи нещо мога да получа инсулт!
- Нищо ти няма.
- Абе ще ревеш ти после на гроба.
- Млъкни бе, глупак! Ще ти дам един гроб на тебе!
- Еми дай ми де! Аз да не съм някакъв пубер, че ще ти се моля тука. Подписала си, че ще си с мен в добро и лошо. Сега е лошо и вместо да го направиш добро, ти ме изоставяш! Нарушаваш брачния договор и хвърляш срамно петно върху...
- Намери презерватив!
- Използван може ли? От вчера е и май още е в кошчето в банята!
- Не може.
- От на децата балоните?
- Не може.
- Ще измия презерватива от вчера!
- Не може.
- Ще го изваря!
- Все тая!
- В шкафа има резервна гума за количката. Вътрешна, 12-цолова!
- И какво точно смяташ да правиш с нея?
- Не знам, то и цолажът не съвпада!
- Заспивай, утре!
- Не мога, убива ми! Да звънна на Джендови?
- Защо?
- За една среднощна оргийка, Росицо! Може би те имат!
- Късно е и ще събудиш малкия, не може!
- Все не може! То какво ли може в тая къща!
Тук явно и Росито не издържа и започва шепнешком да ми говори през зъби:
- Ти що не купи презервативи, бе? Що? Какво ще ти стане, ако отидеш сега до аптеката?!
- Ми то вече е станало.
- Като ти е станало ставай и бягай.
- Да бе, ей ся хукнах! Не мога да шофирам в такова състояние!
- Що?
- Щото е опасно. Влиза във волана, пуска чистачките, натиска копчетата по таблото...
- За какво говориш, бе?!
- За, ъъъъъ, за Кракена!
- Кое?
- От "Карибски пирати" оня звяр с дългите пипала дето...
- Оффффф, айде заспивай!
- Щото и моето пипало е дълго и...
- Да, да, знам!
- Да ти го покажа?!
- Не сега, утре като имаме презервативи!
- Чакай да видиш...
- Добре, стой тука, а аз ще отида!
- В никакъв случай!
- Спокойно, ще отида с колата. Ти да не се притесни, че някой ще ме открадне?!
- Естествено - всъщност се притесних, че ще заспя преди да се върне. Е, и за колата се притесних малко.
- Росо, чакай, сетих се! Ами ако изрежа парче от мушамата или от завесата в банята и ти го тропосаш набързо, дали няма да стане?! Обаче гледай да стане шева гладък, щото нали разбираш?!
- Отивам до аптеката!
- Лягай, аз ще отида!
Ставам и си обувам анцуга с досада. Излизам в коридора да си сложа маратонките, а след мен изскача Росито и започва настървено да бърка в гардероба. Тъкмо взимам връзката с ключовете и тя тържествуващо подскача с три неразопаковани, новички и подканящи презерватива. С очи я питам: "Откъде пък ги измъкна?! " и тя ми отговаря (с глас): "От сака, с който бяхме в Испания!". После се врътна грациозно и влезе в спалнята с тиха стъпка. Гледката на полуголата ми съпруга лишава мозъка ми от кислород, тъй като кръвопотокът ми е съсредоточен в подкоремната област и поради невъзможността да размишлявам трезво, започвам да си събувам долницата на анцуга през главата. Тази жена може да ме възбуди и по време на собствената ми екзекуция!
Залитайки и блъскайки се в стените, успявам да се освободя от повечето дрехи и тръгвам с пружинираща крачка към леглото, тананикайки си стара песен на Aerosmith:
"Well, on a train, I meet a dame
She rather handsome, we kinda look the same
She was pretty, from New York City... "
Пуф-паф, пуф-паф - Train Keep Rollin', baby!
Препоръчваме ви още:
"Секс? О, не! Та ние сме женени от векове!"
Как да отбием майката от детето
Автор: Йоана Боянова
Покрай страстите от стратегията, искам да се изкажа.
Сега, тия деца не са толкова беззащитни, колкото ги изкарвате. Още като се родят, се опитват да ни изядат и малкото останали ц@ц@. Моят почти успя, сега едната е отхапана и наполовина по-малка от другата, при близък контакт и на баща си почти успя. Освен това в тази стратегия за защита на майката и бащата искам да има клауза, която гласи, че децата са длъжни да спят до 9 сутринта и минимум 12 часа на денонощие. Какво е това ставане в 6 и 30!? Децата трябва да бъдат така добри да могат след втората си година да се обслужват сами, `щото и ние, родителите, имаме нужди, ама кой ли ни пита.
Предлагам в стратегията да се наблегне на това, че е желателно да ни консултира психолог относно чувствата ни и дали децата ни тормозят. Ето, моят син ме тормози психически като постоянно ми повтаря, че имам големи крака. Как да му обясня, че краката ми заради него станаха от 38-ми номер - 40-ти, `щото докато бях бременна пораснаха и не се смалиха после.
В стратегията нека има клауза засягаща миризмите, ми не сме длъжни де, тормоз си е това.
Сега, стратегически много държа, поне веднъж дневно, да мога да посещавам баня и тоалетна сама. И на едно кафе държа, ама не само да си го направя, и да го изпия, искам.
Стратегията за защита на родителя предпазва от преждевременно полудяване, след това идва в ход стратегията за защита на бабите и дядовците. В стратегията за бабите е включено, че поне един уикенд в месеца внучетата не бива да им бъдат оставяни. Забрани на майката от рода на „шоколадът не е обяд“ не са желателни, шоколадът е много полезна храна...
Искам да бъда добре разбрана, изключително важно е стратегията за защита на родителя да бъде приета. Важно е не само за родителите на няколко деца, а и за тези с едно.
Предлагам да има национален телефон, на който бихме могли да се оплачем, че детето си е изсипало супата върху чисто новия ни килим или да се оплачем от нанесените обиди от тийнейджъра ни. Телефонът да бъде денонощен и написан на всяка бутилкa вино.
Трябва да се включи клауза, че както казах, родителят може да ходи веднъж дневно сам до тоалетна, но без да му се блъска по вратата междувременно.
В стратегията би било хубаво да е заложена и отделна глава с наказания за така невинните дечица - примерно ядене на супа от броколи цяла седмица; оправяне на стаята цяла година; миене на зъби три пъти на ден; ядене на супа от коприва - все любими дейности на невинните дечица. За най-големите наказанието може да е телефон с копчета.
Мили хора, поръчала съм тениски с рошави и недоспали родители, част от движението „Родители без бръчки“.
За мамнезията и други отклонения
Коментари от груповото обсъждане на стратегията
„Искам клауза за равенство между родителите. Важно ми е! `Щот: "Аз не мога, ей там майка ти да види!", го чувам вече и насън.... Но пък този рефрен прераства в: "Ще го направя, щом мама ми каже! Тя казва всичко у дома!"... Та, не съм сигурна в клаузата, ама е добре да я има!“… И: „Не знам как се обуват чорапи, майка ти да ти ги обуе!“
„Ама нали телефонът ще е анонимен и, като звънна да се оплаквам, няма да ме дадат на други деца?“
„Трябва да се изчистят тия моменти в стратегията... `щото като чуят при какви условия оцеляваме, ще се намесят органите и кой знае на к`ви деца ще ни натресат.... ако ме дадат на норвежчета, даже няма да им разбирам.“
„Поне един ден месечно родителят да има право на уикенд без деца и далеч от вкъщи. Може и на спа. А държавата да осигури детегледачки, пък и уикендът да е безплатен. Тъй де, и родителят е човек.“
„Подкрепям! Протестът кога ще е?“
„Протестът ще е в Сапарева баня и ще пресушаваме вино, за да можем да си отлепим етикетчетата с телефона, докато се мъчим в някой горещ басейн.“
„Подкрепям с две ръце!!! Подписка, протест каквото е, веднага се включвам.“
„Подкрепям на 100%! Къде да подпиша?“
Препоръчваме ви още:
"Чаках, плаках и няма кой да ме избърше"
Автор: Мая Цанева
Когато се срещнахме, нямахме идея да ставаме двойка. После станахме „ние“. Казахме си „обичам те“, но както се оказа, не бяхме двама, а трима – заедно с автоимунната болест на Бехтерев или анкилозиращ спондилит. Никой не ни предупреди – диагнозата дойде няколко години по-късно, след като вече живеехме заедно и правихме планове за бъдещето.
Един ден, след поредните прегледи и случайна забележка съпругът ми да провери още нещо, лекарят отсече: „Това е болест на Бехтерев“. Спокойно, от това не се умира, но животът е по-малко подвижен и по-неспокоен. Засяга ставите, и ако видите възрастен, а и по-млад човек, изгърбен като ченгелче, вероятно той страда от същото заболяване.
Когато тогава приятелят ми, а сега съпруг, се прибра вкъщи и ми каза диагнозата, аз нямах думи нито да го утеша, нито да го насърча, че всичко ще е наред. Нещата отдавна не бяха наред. Той изпитваше силни болки при движение, спеше лошо, понякога едва влизаше в колата. Знаехме, че нещо не е наред, но не и какво. Доктор Гугъл влоши нещата, защото там пише, че болестта се наследява от майка на син. Нямаше категорични данни дали и потенциалното ни дете щеше да има същия бъгав ензим, който да скапе тазобедрените му стави. Двамата мълчахме. Отидох в другата стая и затворих вратата. Обадих се на най-добрата си приятелка и през сълзи ѝ разказах какво се случва. Тя ми каза: „Колкото по-дълго останеш с един мъж, толкова повече той ще има нужда от теб. Изборът е твой.“
След малко той дойде при мен. Погледна ме. „Ако искаш, тръгни си. Ще те разбера.“ Аз му отговорих тихо: „Ще остана.“
Останах не само защото бях решила, че това е моят човек, защото ме приема такава, каквато съм, а защото не можех да го оставя да си отиде в болка, само защото е болен. Той беше жив, аз - също, и бяхме „ние“.
Когато разбрахме, че ние, тримата, ще сме неразделни, се научихме да живеем в примирие. Беше тежко. Имаше нощи, в които той буквално крещеше от болка или спеше на креслото в хола, със слушалки на главата, потънал в мъгла от любимата си музика и обезболяващи.
Имаше дни, в които правехме купони с танци, и той беше в центъра на дансинга. Качихме се на Черни връх, на връх Тодорка, пренасяхме мебели, нищо необичайно, в която и да е двойка.
Крещяхме си и стискахме зъби. „Ще ти мине“ излезе от речника ми. Нямаше да му мине, а щеше да отмине, но да се завърне. Имаше моменти, в които ми се искаше да плача заради него или да му викам, защото не беше до мен за нещо важно, защото изпадаше в паника, страх, безпомощност. Не знаех как се обича мъж, който го боли, и нямаше кой да ме научи.
Научих се да стискам зъби, когато ми се иска до мен да стои здрав и прав мъж, който може да ми даде тигана от най-ниския рафт в кухнята например. Разбрах колко е важно да знаеш кога да викнеш или да приласкаеш някого, който го боли, или е пропаднал в мрака на тежки мисли. Умея да се намесвам деликатно, но категорично, когато има нужда от физическа подкрепа. Уважавам личното му пространство, когато има нужда да го боли сам. Не се научих да не питам „Боли ли те?“, но на мен ми се иска да ме излъже. Разпознавам гнева към болката, независимо, че крещи по мен. Прощавам на него и проклинам болестта наум.
Рядко някой пита човека до болния: „Как си?“. Предполага се, че ти си здрав, силен и спокоен. Предполага се, че ще се справиш, както винаги досега. Единственият, който може да те разбере или да те отхвърли, е същият този, който го боли. Той може да разпознае страданието в твърдия ти поглед, в свитите ти в юмрук ръце, в сухите устни или в нетърпението на крачката два метра преди теб. Важно е да види, че и ти носиш болката му и тя не е по-лека. И да те обича, независимо че двамата ще влизате в най-дълбокото на болката, след това ще я забравяте за ден, месец, година. А после отново ще ви е трудно.
Когато се замислихме за деца, отидохме на консултация при генетик. Лекарят погледна изследванията, после моята по-къса ръка по рождение и каза: „Няма гаранция, че детето ви няма да развие автоимунно заболяване. Няма тест, който да го установи. Вероятността е малка, но не мога да ви отговоря нито с „да“, нито с „не“.
Не знам дали преди или след диагнозата мъжът ми е решил, че иска да се ожени за мен. Нито кога е видял в мен майката на детето си. Предложи ми няколко години по-късно. Аз казах „да“ и за двете, независимо, че не знаехме и не знаем нито дали когато остареем той ще бъде обездвижен, или дали детето ни ще преживее същите мъчителни дни и нощи с болки в ставите. Аз бях направила своя избор да останем ние тримата, с болестта, и каквото друго дойде.
Днес сме женени с дете, което знае, че татко му е болен, но силен. Както ми каза един познат наскоро, работата на един баща не започва и не свършва с това да играе футбол със сина си, а да му дава пример как да живее. Тримата спечелихме първата голяма битка с болестта – съпругът ми смени едната става и си върна ведрия нрав и силата да иска повече от живота. Вече вярва, че можем повече.
Продължаваме да виждаме сянката на болестта, когато се движи, понякога нощем, когато го боли другият крак, но това вече не ни потапя. "Ще сменим резервните части“, както казва той, и ще живеем. А тя, болестта, ще се свие в ъгъла и котката ще ѝ съска: „Стой далеч! Махай се!“.
Препоръчваме ви още:
Когато Бог е влязъл първи у дома
"Иска ми се да правя отново простичките неща."
Заплатите, малките групи, по-големият брой възпитатели – с всичко това западно-европейските детски градини ни превъзхождат. Елена Сай, журналист и блогър, споделя впечатленията си от организацията на работа, с която имала възможност да се запознае по време на тримесечния си стаж в една немска градина.
Да поиграя, да помогна на децата да се облекат и съблекат, да им асистирам в тоалетната, да сервирам храната, да дохранвам, ако детето не се справя само, да подготвя креватчетата за следобедния сън – всичко това правих наравно с другите възпитатели. Три неща обаче ми харесаха най-много. Тях бих използвала и в собствената си детска градина.
Morgenkreis или Сутрешен кръг
Това е нещо като детска оперативка, с която започва всяка сутрин в немската градина – в тази, в която работих, и в останалите, които посещаваха децата на познатите и приятелите ми. Децата и възпитателите сядат в кръг, изпяват си песен за добро утро, в някои религиозни детски градини четат молитва. След това коментират каква дата е, кой месец, коя година, ден от седмицата, годишно време. Възпитателите разказват на децата какво ще правят през деня или ги питат с какво биха искали да се занимават.
Този сутрешен кръг е отлична възможност да обсъдят нещо, да съобщят за предстоящ рожден ден, да коментират новите играчки в групата, да разрешат конфликт между децата. В градината, където премина практиката ми, концепцията на групата беше съсредоточена около развитието на речта. Веднъж седмично възпитателят подхващаше определена тема, която обсъждаше с децата – Какво е приятелството? Как можем да бъдем добри приятели? Какво е безопасност? Защо някои от нас се молят преди хранене?
5-6-годишните хлапета разсъждаваха невероятно интересно. Едно момиченце беше донесло снимка на баща си, с когото вече не живеят заедно, но за когото тъгува. Помоли да разкаже за него на сутрешния кръг. След това децата спонтанно започнаха да обсъждат разводите.
Формата, в която протичат тези разговори, предразполага към откритост и откровеност. Всички са в кръг, на едно ниво на очите, не се изисква специален декор или подготовка, могат дори да седят на земята. Освен това не отнема кой знае колко време. Това е първото, което бих въвела като традиция в моята детска градина.
На 4 месеца на ясла, на 3 години на училище
Връзката на детските градини с домовете за стари хора
Много детски градини в Германия си сътрудничат с домове за стари хора и непрекъснато водят децата на гости там. Обикновено малките подаряват сувенири, които са изработили сами (в градините се правят в промишлени количества), устройват си мастър класове с възрастните, изнасят концерти, пеят песни, а бабите и дядовците им четат книжки.
В нашата детска градина децата ходеха да поздравяват старците за рождените им дни. По време на сутрешния кръг репетираха специалната песничка, после вземахме китарата, купувахме по пътя букет и в 11 часа пристигахме на място. Там децата пееха и подаряваха букета на рожденика. Бабите и дядовците им ръкопляскаха, бършейки сълзите си, черпеха ги с бонбони, а после се връщахме в градината.
Когато ходех на такива срещи на мен самата ми струваше огромно усилие да не се разплача. Мисля, че от подобна връзка печелят всички. Това, което получават пенсионерите от тези посещения, няма смисъл да се коментира. Но децата, които си нямат баба и дядо, имат възможност да общуват с възрастното поколение.
Никакво насилие в храненето
Кажете ми честно – кой от вас има неприятни спомени, свързани с храненето в детската градина? От менюто, от храненето по принуда?
Има и щастливи истории, в които детето е с добър апетит или в кухнята на градината готвят много вкусно, или възпитателите са много внимателни и грижовни. Но има и истории, в които децата са насилвани да се хранят „докато чинията се опразни“ и, за съжаление, не са толкова редки.
В Германия не принуждават децата да ядат, само ги молят да опитат. Но ако детето е изяло една лъжичка и не му е харесало, го оставят на мира. Не го хранят насила, не го оставят само на масата, по никакъв начин не го травмират. Още когато са на година, в яслите, децата се учат да се отнасят с уважение към храната и да я ценят. Ако си играеш с хляба, може да бъдеш преместен сам на маса. За разхищение на храна, ти се карат много строго.
От тригодишни децата сами си сипват обяда и определят количеството на порцията си. Възпитателите им напомнят, че е по-добре да си сипеш на два пъти по малко, отколкото да препълниш чинията си и да остане храна, която трябва да се изхвърли. Подходът към храната е принципно различен. Тя не се появява като по чудо в чинията. Тя не е наказание, не е задължение, а благо, което трябва да се цени.
Има едно важно НО. В Германия е позволено децата да си носят домашна храна. Най-често в градините се предлагат само обяд и следобедна закуска (предимно плодове). Децата си носят храна в кутия. Ако обядът не им хареса, могат да си вземат кутията от раничката и да хапнат това, което мама им е приготвила сутринта.
Все пак без домашна храна „за всеки случай“ такава свобода на храненето трудно ще се получи. Когато писах за храната в немските градини в блога си, мненията се разделиха на две. Някои родители заявиха, че възможността да си носиш храна от вкъщи е спасение, когато детето е на целодневна градина и не харесва готвената там храна. Другите бяха сигурни, че подобна система няма да им допадне. Какво означава детето да си сипва само и колкото иска. Ами ако иска само две лъжици макарони например? Не, по-добре е лелката да им сипе храната, която им се полага, а каквото остане – да се изхвърли. При всички случаи домашната храна изисква спазването на санитарни изисквания, повече бюрокрация, затова този вариант е по-труден за реализиране.
И все пак, струва си да опитаме да въведем някои от споменатите идеи.
Снимка: kita.de
Препоръчваме ви още:
Лесна адаптация в яслата - мисията е възможна
Вярвам, че човешките истории имат нужда да бъдат разказвани, дори когато стягат гърлото, докато ги разказваш. Нашата история е точно такава и единствената ни молба е да я разкажете и вие!
Великден мина... но остави своето послание към хората – да бъдат по-човечни, не само един ден в годината, не само към най-близките си, а към всички, всеки ден!
Днес ви пиша именно с тази молба – да проявите човечност, защото имаме огромна нужда от нея. Не утре, не другата седмица, а сега!
Едно туптящо добро сърце, на едно слънчево дете, има нужда от малко човечност. Това слънчево дете е Мими. Тя е слънчева принцеса, не само защото е родена със Синдром на Даун и наричат тези деца „слънчеви“, а защото усмивката ѝ грее като истинско слънце и топли всеки, който я е видял. Тя не секна дори след петия ѝ рожден ден, когато чухме тежката присъда - остра лимфобластна Б-клетъчна левкемия.
Надеждата ни крепеше, защото шансовете тогава бяха добри. Мими бързо влезе в ремисия и решихме да я лекуваме в България. Проведохме няколко курса химиотерапия, лумбална пункция и миелограма. Вярвахме, че правим всичко възможно и че Мими ще се оправи. Но...
Преди десетина дни научихме това, което никой родител не иска да чуе втори път – ракът се беше завърнал. Започнахме веднага да търсим решение. Пуснахме запитвания до различни клиники в чужбина. Във Вюрцбург, Германия, се съгласиха да проведат лечението на Мими.
Естествено сумите, които ни съобщиха, смразиха родителските ни сърца... Нужни са СПЕШНО 120 000 € за провеждане на химиотерапия, която трябва да вкара Мими в ремисия, и веднага след това 190 000 €, общо 310 000 €.
В момента Мими е в ИСУЛ с диагноза 82% бластни клетки. Сега е на оводняване, ще започне и урбазон, след което следва тежка химия. Въпреки това тя продължава да се усмихва! Искаме да върнем живота на „слънцето“ и ви молим да разкажете нашата история, за да може повече хора да помогнат. Дори с малко, но всяка протегната ръка е шанс за Мими да продължава да грее в живота ни.
Историята на Мими е една истинска човешка история за слънцето и добрината, която можем да донапишем заедно. Вярваме, че тя ще има щастлив край! И ви благодарим за помощта!
Дарителска сметка:
BG34RZBB91551007617418
Bic:RZBBBGSF
Райфайзен банк
София
Мария Иванова Иванова
Pay pal: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Можете да се включите и в благотворителния базар в подкрепа на Мими.
Препоръчваме ви още:
