Ninja Editor

Ninja Editor

Блогърка предлага колекция от костюми за Хелоуин, предназначена за млади майки

Стефани Хорман е майка на две деца, която оцелява на студено кафе и трохички от закуска. Наскоро тя зарадва последователките си в инстаграм с креативна колекция за Деня на Вси светии.

В интервю за онлайн изданието Babble Стефани разказва, че идеята й хрумва след поредната обиколка по магазините за Хелоуин. В процеса на търсене установява, че всички костюми за жени съдържат в названието си думата „секси“: „секси лекарка“, „секси пожарникарка“, дори „секси миньонче“.

Порядъчно афектирана Хорман решава, че е време да покаже на света, какво значи да си „секси“, когато имаш малки деца. Така създава собствена колекция от костюми, които всяка жена може да измайстори с това, което има вкъщи. Модната линия получава названието „Секси хелоуински костюми, които всяка майка вече има“

Стефани ни предлага да се пременим в съблазнителни шивачки, сред костюмите са още и „50 нюанса странни петна“, „Дамата с чиниите“, „Мрачната богиня на градинарството“, „Недоволната водопроводчица“. Малко подробности за самата колекция.

„Недоволната каналджийка“

ucNL3Eb

Instagram

На преден план виждате млада майка, която е на път да отпуши тоалетната, задръстена от невръстните й хлапета. Гумените ръкавици са задължителен аксесоар, както и плунжерът, който е свеж акцент към костюма. За предпочитане е дрехите, които ще изберете, да могат да се изхвърлят веднага след дефилето.

„Съблазнителната шивачка“

7G6k4ZI

Instagram

„Всичко, от което се нуждаете е малко конец и лепило (сигурна съм, че това е начинът, по който сменяте циповете).“, казва находчивата дизайнерка.

Костюмът е наистина секси, а това, че устата ви е запушена, го прави още по-привлекателен за мъжа до вас. Не се учудвайте обаче, ако по време на партито някой ви помоли да му зашиете копче или да му фиксирате подгъва.

„50 нюанса загадъчни петна“

2Fvxp1H

Instagram

Много актуален модел.
„В пералнята ми имаше доста „по-секси“ варианти, но се въздържах да ги ползвам.“, признава Стефани. Тя твърди, че този модел стимулира към забавни игри по време на партито като например „Отгатни кое петно от какво е“.

„Мама е вещица“

8FmKR8v

Instagram

Често ли използвате метлата? Вероятно. А когато опитат храната ви децата ви правят ли физиономии на отровени? Иска ли ви се понякога да развъртите вълшебната си метла и всички да изчезнат? А може би просто мечтаете да я яхнете и да отлетите надалеч?

Тогава това е вашият костюм!

„Дамата с чиниите“

Efti68B

Instagram

За този костюм ви трябват няколко мръсни чинии и разпиляна зърнена закуска наоколо за по-автентично. Сложете си секси престилката и не забравяйте, че прясно прегорената храна е най-добрият аксесоар.

„Мрачната богиня на градинарството“

BztMJzZ

Instagram

Прост, но зашеметяващ костюм. Нужно е ви е мъртво растение от двора, който отдавна не сте поглеждали. Бъдете готови за флирт след репликата: „Бихте ли ми окосили тревата?“ Приятно допълнение към тоалета са и лопатката и греблото, а гумените ботуши му придават завършеност.

По думите на Стефани, много от майките, които я следват в инстаграм, са й благодарили за предложенията, които показват „тъмната страна“ на майчинството. Много от тях допълват идеите й с мотиви от собствения си опит – загорели тигани, зашити крачоли на панталони, грим от детско ако и т. н.

„Всяка от нас е изпадала в подобна ситуация, затова беше приятно да се посмеем над ежедневието си на майки.“ – допълва Стефани.

Снимки: Instagram


Препоръчваме ви още:

Мама е сухарка

Хелоуин и прекалените светии

Хелоуин - кръв, пот и рецепти

Тези съвети, представете си, са изпратени ПРЕДИ ЦЕЛИ 35 ГОДИНИ, през 1983 г. до редакцията на списание „Жената днес“ от Параскева Хр. Стойкова от Велико Търново. С позволение на редакцията ги публикувам и тук, като към всеки от тях добавям по един кратък коментар от мен с надеждата Параскева да е жива и здрава, за да прочете и да каже дали съм една добра съвременна свекърва. Ето и писмото на Параскева.

„С интерес следя вашето списание в продължение на 20 години. Винаги са ме вълнували материалите, които засягат отношенията между свекърва и снаха. И тъй като имам двама синове и в недалечно бъдеще навярно ми предстои да стана свекърва, аз се замислих над въпроса: „Каква свекърва ще бъда?“

Използвах моя опит като снаха и опита на мои приятелки – вече свекърви, и реших да си създам правила, които най-строго да спазвам. Ето и някои от тях:

1. Да помня, че момичето е нежно същество и изисква повече внимание. Да я посрещна с уважение, дори да не ми харесва. Тя не е виновна за това – вкусът на сина ми не съвпада с моя.

Напълно съм съгласна с Параскева. С първата снаха извадих късмет, че съвсем точно отговаря на моя вкус, но и да не беше така, щях да я уважавам и приема. В крайна сметка синът ми се жени за нея, важното е той да си я харесва. 

2. Да не се поддавам на внушения! Да не слушам оценките на хората за нея! Ако съм достатъчно умна, сама ще преценя снаха си. О, не само това. Тук бих добавила, че ако някой си позволи да коментира снаха ми в нейно отсъствие пред мен, ще получи сериозен хейт. Или смъмряне, както би казала Параскева. Всеки сам трябва да си прави изводите за хората, няма нужда да се "подготвяме" от всезнаещи клюкари.

Добрата свекърва

sveki

3. Да не говоря лошо за момичето пред хората и сина си! Да не се оплаквам от снаха си на родителите й — те никога няма да се обявят против собственото си дете, дори то да греши.

Параскева все повече ми харесва. Мъдра жена е тя. Но и тук ще добавя нещо. Каквото има да се казва, по-добре да си го кажем директно на момичето. Най-добре насаме. С усмивка и без назидания.

4. Да не пестя похвалите за снаха си! Те ще я окуражат! Да се радвам искрено на нейните успехи! Ако в нещо тя е по-добра от мен, да се поуча от нея! Нали човек цял живот се учи! 

Още веднъж - браво, Параскева. Снахата и свекървата не са в конкуренция. Те са от един отбор. 

5. Да не бъда горда! Когато се налага, да отстъпя в интерес на семейното спокойствие и хармония. Ако младите са разумни, по-късно ще разберат грешката си. 

И много правилно. Хубаво е ние, свекървите, да не забравяме, че младите са отделно, ново семейство. Ние сме от така нареченото "разширено семейство". Трябва да им оставим пространство да си живеят живота и да си правят грешките на спокойствие.

6. Да не искам от снаха си обезателно да ме нарича „майко“. Ако почувства тази необходимост, тя сама ще го стори. Не знам дали изобщо някога ще чуя "майка", но вече достатъчно съм го чувала от децата си. Нямам нищо против да бъда просто "Мими". 

7. Ако младото семейство е затруднено материално, да му помогна, но без да поставям никакви условия. Да помогна така, че да не унизя младите!

Дай боже всеки да има възможност да помага на децата си, а още повече ще се радваме да не им се налага. Не защото не искаме, а защото предпочитаме да се чувстват самостоятелни и независими.

Добрата снаха

sveki2

8. Да не обвинявам младите, че харчат много пари за развлечения и тоалети! Ако все пак младото семейство пилее неразумно средствата си, да се сърдя на себе си, че не съм възпитала добре сина си в пестеливост. 

Мъдра, мъдра жена. Аз все още се сърдя на себе си понякога. Но все по-рядко. 

9. Да не се сърдя, ако внучето не носи моето име! Младите навярно си имат свои съображения. 

О, тук имам цяла история. Тя няма да се казва Мария. Е, в крайна сметка се казва Борис. Разбира се, ние тайно му казваме "Ванчо". (ШЕГУВАМ СЕ!)

10. Да не се намесвам в споровете и разногласията помежду им! Повече ще навредя, отколкото ще помогна!

Самата истина, Параскева. Когато се опитвам да дам някой съвет на сина си, положението само се влошава. Затова твърда политика на ненамеса. Да съм го възпитавала, когато ми е бил в ръцете. Сега вече е късно. Но снахата ще си го превъзпита. :)

11. Да не поставям изискването да ме гледат на стари години! Ако съм дала добри примери на сина си, той няма да ме изостави в труден момент. Нещо, което казах на децата си веднъж - ако някой ден не можем да се гледаме сами с баща им - да намерят най-хубавия дом за възрастни хора, който ни е по джоба и да идват да ни виждат когато могат. Ужасява ме мисълта, че някой ден ще тежа на децата си и те ще се измъчват от чувство за вина, че не полагат достатъчно добри грижи за мен. Затова си има специални домове, а наш дълг е да помислим и за старини, поне доколкото можем.

12. Да не се лишавам от самостоятелен живот, да не ставам зависима изцяло от младото семейство! Да оставя младите сами да се сблъскват с трудностите. И все пак да не бъда страничен наблюдател! И това е може би най-важният принцип - помагаш, когато можеш и когато има нужда, без натрапване, без назидания.

Да си майка е дълг, да си баба е титла. Но и двете са първо обич.

Не знам къде си, Параскева, но ако ти или снахите ти прочетат това, ще се радвам да ми пишете. Бъдете щастливи!


Препоръчваме ви още:

Майко, разбери ме

Свекървището...

26 неща, които свекървата мисли, но не казва

 

Автор: Атанас Ташков

Здравейте, казвам се Атанас Ташков и подкрепям Протеста на майките. Това, което ще прочетете, вече би трябвало да сте го виждали много пъти през последните месеци, но сега ще го обобщя и ще дам няколко нагледни примера. Може примерите да са прекалено нагледни и нечия ранима душевност да се повъзпали, затова ви предупреждавам отсега.

Какво се случва?

През последните няколко години излизат едни хора, бутат разни там странни неща и вдигат шум. Ако се вгледате, ще видите, че това са ТЕЗИ родители на ОНЕЗИ деца.

Е, за мен това не са ТЕЗИ родители, а са конкретни хора, мои роднини, приятели и съседи. Те имат своите лица и имена, и излизат открито с тях. За мен това са Мая, Валя, Веси и много други, с които съм се запознал през последните 17 години.

Не са и ОНЕЗИ деца, те също имат своите лица и имена: Гого, Мария, Мила и много други. Повечето от тях може рядко да ги видите и затова си има причина - за да ги видите, те трябва да излязат от дома си и да отидат някъде. И колкото и да е невероятно, това е един много, ама много голям проблем. Далеч не всеки може просто да се обуе, да се облече и да отиде някъде. Излизането през вратата, влизането в асансьора, слизането по стълбите, транспорта, тротоарите, стълбите, всичко това, което за другите е нещо елементарно, за тях е като изкачване на планина. За другото няма да споменавам.

Какво искат тези хора?

Същото, каквото и вие - да са хора. И децата им, и те да са хора.

Да ги видите, че съществуват, че имат своите мисли, чувства, желания, че им е приятно да бъдат с други човешки същества, да си пообщуват с вас, да си поиграете, въобще да споделите времето си с тях. Както и с другите си приятели. А ако се престрашите, ще видите, че те, да и те, колкото и да е невероятно, са интересни личности, които могат да ви дадат много. И любов, и смях, и радост.

И сега, дръжте се здраво, защото следва потресаващата новина: те могат и да са полезни. Да, представете си, колкото и да е невероятно, това, че някой не чува, не означава, че не може да пише! Или ако има проблем с ходенето, то може и да няма проблем с говоренето. Тогава защо да не се трудят, защо да не са в полза за себе си и всички нас, защо да не живеят пълноценен живот? В голяма част от случаите трябва малко помощ и промяна в околната среда и ОНЕЗИ хора заемат своето място сред нас. Да сте чували за Стивън Хокинг?

Защо протестират?

Като цяло, защото има проблем за решаване. Този проблем е много сложен, прониква на всички нива в общество ни и засяга всеки негов детайл.

Ако трябва да съм конкретен: социална сфера, здравеопазване, образование, инфраструктура, и т.н., и т.н. Накъдето и да погледнете ще видите проблем.

А тези хора не са проблем. Както се вижда в примера по-горе те са една възможност, която трябва да се реализира. И ТЕЗИ хора с ОНЕЗИ деца не само искат, те конкретно адресират проблемите и посочват техните решения.

Иначе казано (обяснението е в стил разбираем и от вицепремиер, предупредени сте) ТИЯ хора НЕ искат торби с кинти фърляни на калпак в тълпата. Защото дори и да им дават по 10000 седмично те няма да могат да влязат с количката в асансьора. Те не искат да ги дондуркат, те искат да са полезни и пълноценни.

Какво ТОЧНО искат?

Искат системна промяна. Да, колкото и да е невероятно, „СИСТЕМАТА НИ УБИВА“ не е произволно нахвърляне на думи, не е нелеп емоционален рекет, не е безполезно мрънкане, а е плод на дълбоко разбиране на проблемите и начина за решаването им.

Затова и ТЕЗИ хора с ОНЕЗИ деца искат:

1. Индивидуална оценка

2. Регистър

3. Парите да следват (човек, проблем, проект и т.н.)

И тука започва сложната конкретика, която обхваща толкова много сфери от живота ни, че не може да бъде описана кратко и разбираемо. Реално е пакет от закони и произтичащите от тях промени.

Ще дам един пример: ако имате проблем, сега ще получите стол на колела, стол за баня, патерици и други неща в комплекта. А дали тези неща ще са подходящи за вас? Дали са с вашия размер? Дали могат да се пригодят към обитаваната от вас среда? Всичко това не се взима предвид, просто го получавате, защото така е предвидено. А ако не чувате как ще ви помогнат патериците? Да, точно така, в момента Системата „помага“ на глухите да проходят, на слепите да чуват, и на куците да виждат. Да ви звучи като подигравка?

Това е все едно ако не виждате надалеч, да идете при личния лекар, да ви прегледа и след това да ви каже: да, имате проблем и ето го решението по клинична пътека - антибиотик, аспирин, витамин В комплекс, противопърхотен шампоан, половин бъбречна трансплантация (другото не се доплаща) и клизма. Щото разбираш ли това били най-често срещаните проблеми.

Реален случай: количка, стандартна, в която детето получава изкривявания водещи до операция за десетки хиляди левове. Вместо количка, за 1/10 от стойността на операцията и прогрес в състоянието.

Коридорите на властта и майките

onezi maiki4

Как да се реализират промените?

Като за начало трябва да има пакет от закони, които да започнат прилагането на тези промени. И тук навлизаме в конкретика, която е прекалено сложна за неспециалисти, за това я пропускам. Тук майките имат думата.

Проблемът е, че живеем в реален свят и трябва да се съобразяваме с възможностите и ресурсите.

Възможностите са ясни. ТЕЗИ хора имат конкретни решения, те не седят и чакат наготово. Това, което не се вижда е една денонощна работа, търчане по работни групи, събиране на информация и добри практики, и сметки, сметки, сметки…

Ресурсите също са ясни. Има предвидени средства за разходи, добавиха се ОНЕЗИ 150 млн. Но освен това има и примерно административен капацитет на структурите. Там няма да коментирам, че се сещам за текущото WC-е, чете се „вице-„ и лексиката търпи рЕзки промени.

Какъв е ТОЗИ протест?

През изминалите три години се случиха доста неща. Имаше много срещи, доста позиции се сближиха, дадоха се много обещания, поеха се конкретни ангажименти. И нищо от тях не се случи. Нищо в смисъл на нищо. Ама съвсем нищо. Никакво нищо.

И на ТЕЗИ хора им писна. Писна им да ги правят на маймуни. Да навъртат стотици километри, за да участват на среща, а след няколко часа да чуят и видят съвсем различно нещо. Писна им в 22:00 да се съгласуват едни текстове, а в 9:00 на следващия ден да са съвсем други. Писна им да си пилеят отпуската, за да висят пред разни врати и да чакат с часове да ги приемат на срещата, на която официално са поканени.

И излязоха на палатките. Излязоха и с точно определен срок, в който вече поетите ангажименти да бъдат спазени.

А след като този срок беше пропилян, след като и следващите два бяха пропилени последваха палатките на „Дондуков“.

И нещата се случиха. Изненадващо се оказа, че можело и да се спазват договорките. И че има с какво да са полезни.

Какво се случва сега?

Подготвен е пакет от закони, които са внесени в Народното събрание, внесени са в комисиите и започва разглеждането им преди внасянето за първо четене. Има хора, които участват в този процес пряко, те ще коментират кое, как и защо се случва. До този момент, на думи има пълно съгласие и одобрение.

Това е един компромис, защото нещата трябва постепенно да почнат да се случват. Да, тези закони не са идеални, да в тях има неща, които ще търпят промени, да би могло и още по-добре да е, но отнякъде трябва да се почне.

От първостепенно значение е ангажиментите да са включени в Закона за бюджета за 2019 г. и да са финансово обезпечени.

Защо Закони, а не Кодекс?

Защото законите могат да бъдат приети сега и да започнат да се реализират възможно най-скоро, а работата по Кодекс, доколкото въобще е възможно да има такъв акт, хвърля хоризонта на 3-5 години, поради своята комплексност, а това е меко казано неприемливо. Постепенно материята ще се развива, а след 3-5 години ще има достатъчно практика, за да станат нещата още по-добри.

Също така важен е и политическият цикъл. Няма кой да се хване на глупостта сега някой да се ангажира с акт за следващия парламент.

Онези другите майки!

44671222 350975498972132 3442781282654748672 n

Защо не спира протеста?

Защото до този момент няма спазено обещание. Даже при лично поети ангажименти на възможно най-високо ниво, тези по-надолу си позволяват да не спазват договорките, на които лично са присъствали и са си дали съгласието. Примерите са прекалено позорни, за да ги давам, не се шегувам.

Може да видите КРЕСЛИВИТЕ майки защо са такива, има достатъчно телевизионни записи. Това, което не знаете, е че вечерта преди тази среща е имало един разговор, на които са поети ангажименти. На сутринта на палатката отиват едни „много важни“ хора, за да ги поканят на среща в Народното събрание. А тези КРЕСЛИВИ майки да вземат да се обадят на медии, защото представи си не щът да се договарят потайно. И на тази среща отново да слушат същите безсмислени дрънканици, които са по-скоро тост, отколкото сериозен разговор. Вие бихте ли станали такива КРЕСЛИВИ при такова отношение?

Кой плаща протеста?

Плаща всеки сам. Колкото може. Вижте банерите, балоните, палатките. Повечето са на много централни места, спокойно може да минете покрай тях и да ги видите.

Палатката в София, която всъщност е градинска тента е от възможно най-евтините. За три месеца е в състояние, в което всеки друг просто би я изхвърлил. В събота и неделя я потегнахме. С 12 метра найлон, въже за простор, тел за окачени тавани, ремонтна лента и свински опашки. Плати ги съпругата ми. И всички, които се бяха случили на палатката, се хванахме и свършихме работата. Дано да издържи следващия дъжд, ако не - пак ще съберем пари и ще я ремонтираме.

Същото е и с балоните - който може купува, после всички ги надуват и се отива на протест. Както виждате, последните 2-3 пъти балони няма. Сещате ли се защо?

Знамената и дръжките за тях, които са всъщност телескопични удължители за боядисване, също някой ги донесе.

Тениските не знам първоначално кой ги дари, но вече който иска сам си ги прави, има го надписа, който иска да си направи и стикер. Ако някой се сети и донесе на палатките и там има, но НЕ се продават и никой не събира дарения.

Идват всякакви хора и даряват кой каквото може: солети, чипс, банички, вода, кафе, чай. Даже донесоха шапки и ръкавички, и за майките, и за децата.

При протеста на „Дондуков“ от съседните кафета носеха чай, разни малки вкусотийки и предоставиха достъп до… ъъъ… да кажем, че чаят трябва да намери естествения си път. При това сами, без никой да ги моли.

Пак казвам - идете и вижте, това не може да се скрие. Вижте как изглежда палатката, как се поддържа чистота, поговорете с хората в съдните кафета, всичко се вижда.

Кой стои зад протеста?

Вижте снимките. За тези три години, и най-вече за последните три месеца, ще видите едни и същи хора. Това са 10-15 майки в София, в другите градове не ги познавам. Всяка от тях излиза с името си, с ясен ФБ профил, и много лесно може да се проследи с кого контактува. Могат да се срещнат и в работните групи.

Стои ли БСП зад протеста?

Ще дам пример: за три месеца в палатката са дошли 8 (ОСЕМ!!!) от 240 народни представители. Палатката е на буквално 10 метра от входа на парламента, всеки минаващ оттам може поне да кимне, ако не чак да иде и да поговори. Статистически погледнато това е по-скоро грешка, отколкото факт.

Много интересна е реакцията на разни ГОЛЕМЦИ, с разпознаваеми отТъВъ-то образи. Бягат като от тежко заразни, за разговор и дума не може да става. Преди да излязат колата спира точно пред входа и почти се телепортират в нея. Не се шегувам.

А това, че на сутринта след изцепката на WC-то някой си позволява да злоупотребява с мъката им и да се снима на техен фон… Това ще си виси на съвестта МУ.

За да е недвусмислено ясно: не, не стои. Както и никоя друга партия, без изключение. Който иска да дойде и да подкрепи, но като личност, индивидуално. Работа има и ще има за всички. Но без партии.

А WC-то?

Ще говоря само и единствено от мое име: за мен такъв изказ е безусловно неприемлив. По принцип, от който и да е човек. В случая обаче става дума за изречено от Вицепремиер. Това е длъжност, намираща се в десетте най-важни за държавата!!! Практически всичко казано от заемащия я е официална държавна позиция. Конкретното име на заемащия я няма абсолютно никакво значение, никакво. Нито от коя политическа формация е. Това е позорящ факт, неизмиваем, не може да има друго последствие от освобождаване на заеманата длъжност поради непригодност за изпълнението на задълженията. Точка!

А конкретния индивид заслужи искреното ми презрение, затова и името му няма да бъде написано тук. Разбрах, че уж се бил извинил, щото така го накарали партньорите. Сутринта отново каза, че не смята казаното за неправилно, за поне десети път оттогава. Както и да се погледне, това не е плод на разбиране, а натиск да се устиска кокала.

Конкретно като личност е показал, че такова е принципното му поведение. Такъв е бил през годините, такъв е и сега. Вероятността да се осъзнае и промени е точно никаква. Няма какво да се отговори, не може да бъде воден спор. За мен не е проблем да формулирам тезата си по разбираем за него начин, но няма да го правя. Такива като него се хранят от скандали и омраза, затова каквато и злост да се изсипе по него ще я възприеме като освежаващ душ.

Но има и друго. Когато премиерът е извън страната, се определя негов заместник да е изпълняващ длъжността премиер. Това се налага от чисто формални задължения: от подписване на бумащина до въпроси от националната сигурност. Практиката е, такъв заместник да е някой от вицепремиерите. Та чисто хипотетично може да се окаже, че и. д. премиер е изтрещял въпросната глупост…

Отивам на протест. Първият ми от 30 години...

onezi maiki3

Има ли политически искания?

Има искания за политики. Това означава, че има искания да се определят принципите, по които действа държавата, а не КОЙ да ги действа тези принципи.

Ще дам пример: това е като разликата между метро (превозно средство) и Метро (търговска верига). Пишат се с едни и същи букви, подредени по един и същи начин, но означават принципно различни неща, нищо че на моменти са близки едно до друго.

За да има политическо искане би трябвало някой да излезе и да каже: „Махнете го тоя министър, щото за нищо не става, ей го нашия, за чудо и приказ е.“ - Да припомня случая, когато министърът на труда си подаде оставката и незабавната реакция на КРЕСЛИВИТЕ майки.

Не се сещам за разговор, при който да не се казва недвусмислено, че се иска промяна на работата, не на работника. Както и допълнението, че всяка промяна води до 3-6 месечно забавяне, докато новият навлезе в работата. Загубеното време води до загубени животи.

Искате ли оставки и нови избори?

Отговорът е същия - НЕ, това води до забавяне, а то е неприемливо. Нови избори означава отлагане с една година. В идеалния случай.

Кой иска избори?

Да погледнем календара: мандата на главния прокурор е седемгодишен, настоящия е избран на 21.12.2012 г., а встъпва в длъжност на 10.01.2013 г. Избира се от Парламента. Айде, сещайте се кой иска да си подчертае цената за гласуването (пак разбираемо като за wc-та).

А ако тоя поговори още един-два дни електоралната му подкрепа ще стане като на Яне Янев, помните ли го?

Да се сещате, защо внезапно взе да се извинява? Даже и без да му искат извинението.

Какво следва?

В момента следва работа на експертно ниво по законите. За нея не мога да кажа нищо, защото тона е професионална материя и може да се коментира само от преки участници.

Защо майките?

Защото на другите не им се получава. Ако им се получаваше сега нямаше да има протести. Те имат всичката необходима информация, експертиза и т.н., но този път решенията ще са техните и нещата ще се подредят. Защото Майките знаят, могат и искат! И така ще бъде!

Кои са майките?

Това са нашите роднини, приятели и близки. Някои имат проблеми в семейството, други имат лични проблеми. А има и такива, които помагат. Всякакви са. Има и юристи, и лекари, и мениджъри, и обикновени работници.

И излизат с имената си, без да се крият зад нищо.

Както сами казват: „Не ни е страх от нищо, няма какво да губим, и нищо няма да ни спре.“

Това са. С едно изключение: не им закачай децата! Ако ще ги обгрижваш - може. Иначе много внимавай! И не се притесняват да го кажат в прав текст на всякакво министерско величие. Без майтап!

А на фона на всичкото, което ги плюе и облива с какво ли не, изглеждат като диамант пред гурел. Те знаят как да ги чистят.

Къде са татковците?

Където им е мястото - подкрепящи майките. Трудно е ги видите, защото майката не оставя детето си на кой да е. Не ги питайте те какво мислят, защото далеч не са толкова мили като майките. Да не се стига до тях.

Естествено, говоря за бащите, не за източниците на генетичен материал.

И накрая:

Защо подкрепям протеста?

Защото това е начина хора да започнат да живеят като хора. При това при ефективно, както за тяхна лична полза, така и за държавата, и като творящи данъкоплатци и като яснота на финансирането.

Защото всеки трябва да получава това, което му е необходимо и ще му е в полза.

Защото ако има регистър, ще се знае кой какъв проблем има, какво НЕ може и какво МОЖЕ (!!!); какви средства се отделят за решаването на проблемите и подпомагането на възможностите; колко са тези като него; какъв е ефектът от изразходването на средствата; и т.н. и т.н.

А тези, които са най-зле ще могат достойно да изживеят дните си, а не да вегетират в агония. Няма да давам примери.

Няма и да споменавам тези, които се молят децата им да напуснат този свят преди тях, защото няма кой друг да се погрижи за тях. Това не е поза за пред камера, където клет родител да пОсне сълза, за да събере умиление. Това е дълбоко изстрадано и осъзнато изказване на отговорен човек, ясно съзнаващ кое как се случва. И при това не един.

Искам много ясно да го кажа: аз не съчувствам, не съизживявам, не съм изпълнен със състрадание към ТЕЗИ родители на ОНЕЗИ деца. Това са моите приятели, имат своите лица и имена, те не са атракцион или нещо за сочене с пръст. Това са МОИТЕ приятели, с ТЕХНИТЕ деца. Аз ги познавам, имаме много общи спомени, децата са ме допуснали до тях да си играем. За това аз заставам С тях, не ДО тях, не ПРЕД, не ЗАД, не където и да е, а заедно с тях, там където те имат нужда и тогава, когато имат нужда. Защото съм видял достатъчно, за да осъзнавам, че не бих могъл даже да подозирам какво изживяват и през какво са минали, минават и ще минат.

Те нямат нужда от съчувствие, състрадание или съжаление. Това са отговорни хора, знаещи, можещи и искащи промяната. Те имат нужда от моята, твоята, нашата подкрепа за да осъществят необходимото. Който може да помогне, другите да не се пречкат.

Затова Мая, Криси, Цеци, Валя, Веси, Вера, Надя и всички останали - не сте сами, заедно сме. Вие си го знаете, но пак да ви го кажа. Който иска да дойде с нас.

Фотограф Татяна Чохаджиева


Препоръчваме ви още:

Система, зачената в грях

И Европа изкрещя

Да не дава Господ!

Авторката на този текст Ася Явиц е IT консултант, блогър и майка на едно дете.

"Дете на 5 години. Два проклети часа учим буквата „Б“, преминаваме на „В“, а след половин час вече е ЗАБРАВИЛ „Б“. Тъп ли е, или е за лекар?"

Такива постове виждам в социалните мрежи, чувам на детската площадка. И не мога да мълча. Не защото съм детски психолог с опит. Не защото съм педагог с опит. Та аз дори не съм майка с опит – детето ми няма и две години! Всъщност е съвсем просто. Аз бях „тъпо“ дете.

Да, да. На 7 години изчитах 32 думи в минута, на срички. В края на първи клас извикаха майка ми в училище, на разговор. Имахме урок, на който всяко дете трябваше да донесе любимата си книжка и да я представи. Едно момиченце донесе „Малкият принц“. Отличникът на класа донесе Жул Верн, разбира се. А аз донесох книжка за оцветяване. С феи. Между другото, там също имаше текст. Е, от типа: „Това е феята Флора.“ или „Оцветете феята Фауна и феята Флора.“ Кой знае защо учителката ми не я оцени.

На майка ми въобще не й беше лесно. Наложи й се да се прости с увереността във фантастичните си майчински способности. А и какво да прави, когато първо й се ражда дете, което на 8 месеца подрежда фигурите на шаха по местата им, на 1,5 години цитира Манделщам изправено върху табуретката. На две вече го чете самостоятелно… но следващото й дете прохожда на 2, а на 5 играе на шах с кукли.

С математиката второто й дете е още по-зле. В края на трети клас баща ми се опита все пак да ми обясни уравненията, след три часа мъки рухна и се отказа.

Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?

61aca5ef49bff2f9be565298d6b5c855 XL

Водиха ме при психолози, те ми показваха някакви карти. Даваха ми да пия „грахчета“ за награда. А аз не просто бях „тъпа“, аз си смучех палеца до 7-та година и си ровех в пъпа. Това между другото е мое ноу-хау. Много успокоява и провокира пъпна херния. Опитайте. Психолозите и лекарите не се впечатляваха и ми изписваха тонове лекарства. Дядо ми, който е лекар, видя една от тия рецепти и каза, че това е прекрасна рецепта, ако искаш да отглеждаш зеленчук, който се плюнчи, докато се припича на слънце. Но пък гарантира, че ще престана да играя с куклите си на шах.

Защо ви казвам всичко това? Защото сега имам дипломи от два факултета – икономически и филологически. В трети клас четях най-добре от всички. В шести заех трето място на олимпиадата по математика в Петербург. Не помогнаха нито „грахчетата“, които редовно изхвърлях в коша, нито психологическите сеанси, по време на които съзерцавах мазилката на тавана. Е, не се научих да играя на шах, но вече не си смуча палеца, честно.

Как ми се получи? От само себе си. Когато му дойде времето. Без викове и без шамари.

След случая с книжката за оцветяване, мама се прости с психолозите и ме задължи цяло лято да чета по страница от една книжка на Марчело Арджили. На глас.

Не можех да понасям главния герой и чугунените му приключения, но мама реши, че няма да видя разходка, ако не си прочета задължителната страница. Струва ми се, като имам предвид способността си за самовнушение, че четях само с някаква миниатюрна част от мозъка си, да не би случайно да се науча да чета нормално.

Щастието да имаш дете с характер

f01972808de30afd6149c13c22628d9c XL

После дойде есента. Разходките вече не ме мотивираха, а и съпротивителните сили на мама като че ли отслабнаха. Тя започна отново да ми чете за лека нощ – "Чичо Томовата колиба", "Мери Попинс", "Моят прадядо и аз". Вечер обаче имаше и други неособено важни ангажименти – да сготви, да почисти, да се подготви за утрешната си лекция. И започна да закъснява за вечерното ни четене. Или да идва за половин час. Или въобще да не идва.

Какво безобразие, нали? Наложи се тайно да си дочитам сама.

После вече не ми беше интересно да слушам същото за втори път, но пък можех ли да се издам, че умея да чета? В някакъв момент тя все пак ме разкри, но не спря да ми чете на глас, просто продължаваше оттам докъдето бях стигнала.

С математиката се получи още по-лесно. В осми клас попаднах в най-силната паралелка по математика в училището. Имах нереално добър преподавател. Той не просто обясняваше добре, не само беше интересен и многостранно развит човек, но и въведе модата на шестиците по математика. А ако е модерно, кой ще му устои? Отначало си довършвах класната работа вкъщи, по три часа. После неусетно установих, че математиката е единственият предмет, който владея на 100 % и насън да ме бутнеш – ще ти отговоря.

Така че, ако сте родител на „тъпо“ дете, което отказва да си включи мозъка, за да ви прави напук, ще ви помоля, много ще ви помоля… Не го закачайте. Дайте му време. Разберете какво го мотивира. Намерете му добър учител. Не такъв, който ще го изцеди, не такъв, който ще му осигури добър бал на матурата, а ДОБЪР. Който ще го заинтригува и то само ще намери олимпиадата, в която би искало да участва.

Вярвам, че силите ви са на изчерпване, вярвам, че ви е писнало от „Мими има три ябълки, а Петьо й дал още една“. Но ако детето ви изобщо не е заинтересовано, може би просто трябва да му зададете други въпроси – коя Мими – от градината или от селото на вилата. Защо са й тези ябълки, щом не ги яде? От какъв зор Петьо й е дал още една, ако не е изяла своите три? А баналните въпроси „Кой колко ябълки има?“ ще започнат по-късно, като му дойде времето. А може и да не започнат. Без тях също можеш да бъдеш щастлив. Не е ли така? 

Препоръчваме ви:

Правилата не са по-важни от детето

Представете си, че са ви подхвърлили извънземно

Колко извънкласни форми са нужни на щастливото дете

Даниела Симеонова сподели следния призив в социалните мрежи:

Синът ми почина от рак преди 16 години. Беше на десет… Затова съм наясно какво се случваше с децата и семействата им преди създаването на Фонда за лечение на деца в чужбина и след като той заработи…

Шестнадесет години не си позволих да напиша една дума срещу здравната ни система, защото уважавам лекарите и сестрите и знам каква сила и каква надежда трябва да има човек, за да лекува умиращи деца. Не написах и по още една причина – за да не се приемат думите ми като вопли на майка, която изкривява фактите, защото я боли.

Днес обаче не искам да мълча. Поводът е вливането на Фонда за лечение на деца в чужбина в НЗОК и премахването на гражданския съвет, който контролира дейността му.

Всеки родител на болно от тежко заболяване дете не иска и не може да повярва, че ще се случи фаталното. Нощите са пълни с въпроси, на които нямаш отговор – кой друг в рода ми поколения назад е бил болен, какво толкова лошо направих, че Господ ме наказва, защо точно на моето дете се случва това? Търсиш причината в себе си, разтърсен си от чувство за вина дали причината за болестта на детето не е в теб. Но повярвайте ми, няма по-тежък товар от това да се чувстваш безсилен и виновен, че нямаш и не можеш да намериш стотици хиляди евро, за да платиш лечението в чужбина.

Преди да бъде създаден Фондът за лечение на деца в чужбина, това беше проблем единствено и само на родителите. Беше и наш проблем.

Синът ни беше с рядка диагноза – когато се разболя в света имаше само 300 човека с такава диагноза, от които само 30 деца. Туморът беше изключително агресивен и надеждата бе в трансплантация на костен мозък, което бе минимум 250 000 евро. И ние, както и много други семейства, нямахме толкова пари. Бяхме „облагодетелствани“, защото и двамата сме журналисти. Колегите веднага започнаха медийна кампания за набиране на средства.

След години разбрах, че една фондация и една банка са се обаждали в клиниката да говорят с професора и да направят дарения по сметката на детето ни. Съветът е бил да не даряват, защото състоянието е безнадеждно…

В детската онкология имаше още едно десетгодишно момченце със злокачествена анемия. Сутрин, когато професорът влизаше на визитация редовно казваше, че се чуди как все още е живо. Според медицината с неговите кръвни показатели отдавна трябвало да не е. Детето обаче живееше… Когато синът ни почина, преведохме всички дарени средства по неговата сметка. Замина за Израел, направиха му трансплантация и се излекува. Въпреки професора и медицинските прогнози. И въпреки здравната ни система, която тогава не даваше и лев за лечение на такива деца в други държави.

Душа не се трансплантира

0120feb98838d333fb173acb9f52435c XL

Фондът за лечение на деца в чужбина бе създаден след случките, които ви разказвам, благодарение на Лидия Шулева, която в този период беше вицепремиер. Първите пари в него бяха държавната субсидия на управляващата тогава партия. Изричното условие бе да има граждански съвет, за да има контрол и публичност на решенията на кое дете се дават пари и за какво, както и за да не могат някои лекари еднолично да произнасят присъди като „безнадежден случай“…

Знам, че през годините в работата на фонда имаше много проблеми. Знам обаче, че няма майка, която да не е готова на всичко, за да спаси детето си. Знам, че една държава, която не може да се грижи за болните си деца, не е държава.

Затова не съм съгласна със закриването на фонда и гражданския съвет. Страхувам се… За болните деца и за родителите им, които няма да знаят кой и защо отхвърля искането им за лечение в чужбина; които ще трябва да гадаят кой е решил кое дете да замине и кое – не, защото „няма шанс“; които отново ще си задават нощем въпроса защо нямат право да опитат всичко, за да живеят децата им…

Ако още сега, когато Фондът за лечение на децата се влива в НЗОК, не се обясни публично как едно болно дете, което не може да бъде лекувано тук, ще заминава за лечение в чужбина, кой ще взема решение и кой ще контролира тези решения, ще се върнем 15 години назад. И отново ще поставим семействата с болни деца в безизходица… Наистина ли искаме това?

Бел.ред. Решението за сливането на фонда с НЗОК е крайно обезпокоително. Това на практика означава, че обществен контрол върху изразходването на средствата за лечение на деца и осигуряване на медицински изделия няма да има. Досега решенията за одобряване или отхвърляне на молбите за лечение се вземаха от Обществен съвет, в който наред с доказани специалисти по детски болести гласуваха и представители на медии и неправителствени организации. Това предполагаше прозрачност на процедурите. Контролният орган на НЗОК е Надзорният съвет, в който влизат представители на Министерствата на здравеопазването и финансите, работодателски организации и синдикати. На практика няма представител, който да защитава правата на пациентите. Членовете на Надзорния съвет са некомпетентни да вземат решения за лечението на болните деца, тъй като не са здравни специалисти. Друг въпрос е, че през последните две години фондът беше на практика осакатен. Това се случи след решението на МЗ (по времето на Петър Москов) формуляр S 2, с който децата се лекуват на преференциални цени в клиники от ЕС, да бъде издаван от НЗОК и министъра на здравеопазването. Така възможностите за лечение в клиники с доказан опит навън бяха ограничени. Факт е, че върху работата на фонда се оказва натиск от отделни български трансплантационни центрове (вижте Душа не се трансплантира), които въпреки липсата на опит в трансплантирането на малки деца (особено до 3-годишна възраст) настояват операциите да бъдат извършвани у нас, застрашавайки живота на пациентите.

Още по темата в следващи публикации…


Препоръчваме ви:

Невидимите битки

Шанс за малкия Никола - продължение!

Да ви разкажа за Лори

 

Автор: Янка Петкова

В разгара на протестите на майките на деца с увреждания и искането за оставка на вицепремиера Валери Симеонов бе публикуван докладът на Комитета за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказания на Съвета на Европа.

Както се казва – и Европа изкрещя.

Докладът е оповестен във вторник, според МедиаПул. Членовете на комитета са потресени от условията в някои домове за хора с психична и умствена изостаналост у нас. Едва ли има по-подходящо време да се каже истината за тези „институции“, защото такава би могла да бъде и съдбата на децата, чиито майки протестират сега. Ако някой все още се съмнява в справедливостта на исканията им, може да се запознае с изводите на комисията, посетила някои от домовете. В тях са настанени хора, за които няма кой да се грижи – близките им са починали или просто са изоставени. Каквито и да са причините, те вегетират в мизерия, жертви са на нечовешко отношение, напълно забравени от държавата.

Система, зачената в грях

vivi2

Всъщност комитетът установява факти, с които институциите у нас отдавна са запознати. Просто не им се занимава с "човекоподобни", а и те не са в състояние да защитят правата си на нормално съществуване. Картината, която виждат пратениците на Съвета на Европа, не ни изненадва – пациенти, накацани от мухи, които живеят сред собствените си изпражнения. Заключени, забравени, без никаква възможност за човешки контакт.

Сред посетените места са домовете за хора с психични разстройства в Твърдица и Радовец, както и домовете за хора с умствена изостаналост в Батошево, Качулка и Радовец. Шокирани от видяното, европратениците констатират, че тези хора са „изоставени от държавата, която се проваля в опитите си да им осигури нормален човешки контакт, комфорт, грижа и подкрепа, от които имат нужда, както и достойнството, което заслужават.“

Коридорите на властта и майките

e78b6e4955151aa3823cbab8d711db2b XL

В доклада се посочва и че персоналът в тези институции е в подобно положение, защото няма финансиране и подкрепа от държавата. Членовете на европейската делегация са озадачени например, че в психиатричната болница в Раднево са назначени за санитари хора, които са с психични заболявания. Според становището на комитета това е недопустимо. В заключението се препоръчва да бъдат взети спешни мерки, за да се решат проблемите с недостига на медицински състав в тези институции.

Показателно е, че с проблема се занимава Комитетът за изтезанията към Съвета на Европа.

Всъщност дори условията в затворите ни са по-добри от тези в описаните домове за хора с умствена и психична изостаналост.

България е страна, подписала Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказания. Като такава, подлежи на мониторинг от Европейския комитет, създаден да обслужва тази конвенция. Това само по себе си нищо не означава, защото страната ни е ратифицирала и Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН, но години наред управляващите упорито се съпротивляват на превеждането на собственото ни законодателство в синхрон с изискванията й – нещо, за което майките на деца с увреждания настояват от години.

Сега имаме доклад, който доказва безотговорното отношение на държавата към хората с увреждания. Официално.

Отивам на протест. Първият ми от 30 години...

7149ce625bf696ea5464d4d10b04ccd1 XL

Каква би трябвало да е реакцията на институциите? Те са длъжни да докладват на Съвета на Европа какво ще предприемат, за да бъдат елиминирани порочните практики – с конкретни мерки, посочени в официален отговор.

Опитът досега показва, че обикновено министерствата, които имат отношение към сигналите, изготвят списък със задачи, които уж ще изпълнят. Последните такива са публикувани през 2015-а година, когато същият комитет е посетил затворите и арестите у нас. Въпреки оповестените в тогавашния отговор до Съвета на Европа „мероприятия“, особена промяна на ситуацията в местата за лишаване от свобода няма.

Така ще е и с домовете на ужасите, които принудиха Комисията да „изкрещи“.

Има ли още някой, който не е разбрал защо протестират майките на деца с увреждания? Защото в Европа вече разбраха.


Основна снимка: www.coe.int


Прочетохте ли:

Майките, от които нищо не зависи

За Валери и Креслите

Системата сме самите ние

 

Това е историята на една майка, която пожела анонимност заради децата си. Впрочем нейните деца са късметлии. Някои хлапета имат само рожден ден, а други - и рожден, и имен. Децата на мама Ру имат цели ТРИ празника - рожден ден, имен ден и Щъркелов ден.

Знаете ли какво е Щъркелов ден? Аз не знаех. Така се нарича денят, в който едно самотно дете намира своето семейство. 

Малко предистория

Като дете имах само една баба – баба Тодорка, майката на моята майка. Дядо почина, когато бях на три, помня погребението, но не и него. Родителите на баща ми не доживели да ме видят. Баба живееше на село, беше обикновена жена, на мравката път правеше. За разлика от другите баби не знаеше песни и приказки. Когато поотраснах и започнах да я питам защо не пее и не ми разказва приказки и защо не може да чете и пише, тя ми разказа своята история.

Родена е в края на януари 1906 година в монтанското село Замфирово. Била най-малкото дете. За нещастие майка й починала при раждането. Няколко години по-късно прадядо ми Трико се върнал от фронта ранен и скоро след това починал. Така преди да тръгне на училище, баба останала кръгъл сирак, на милостта на по-големите си братя и сестра. Единият от братята й присвоил нейния дял от наследството и я превърнал в слугинче в собствения си дом. Вместо на училище, баба ходела след овцете, гладувала и била бита от брат си, който се грижел само за собствените си деца. А сестра й била женена за кмета. Нямала собствени деца, затова си взела хранениче – Гроздан. Когато баба поотраснала, добри хора от селото й помогнали да избяга и да започне работа при един зъболекар в Лом. Там баба срещнала дядо. Той вече имал жена, която починала при раждане, заедно с бебето. Не знам какви пътища отвели младото семейство обратно в селото на покойната му съпруга, но родителите й дядо Петко и баба Ефтима приели моята баба като своя дъщеря и в знак на уважение баба и дядо кръстили първото си дете Ефтима, на баба Ефтима. По-късно се преместили в София, но продължили връзката с дядо Петко и баба Ефтима.

Израснах като единствено дете на възрастни родители. Може би за това мечтаех да направя всичко наобратно – да се омъжа рано, да родя три деца и да бъда най-добрата майка на света. Когато бях малка, много исках да си имам брат или сестра. Дълго уговарях нашите да ми родят или осиновят, но те не се решиха на такава стъпка. Често с майка минавахме край една детска градина и мама ми обясни, че това не е детска градина, а дом за деца без родители. Някои имат късмет да бъдат осиновени, а други израстват по домовете, без да открият какво е да имаш семейство.

Народ от високи хора

fbeffccf3fed7f7c5846873a4b09e989 XL

Пътят към майчинството

Мечтите са хубаво нещо, но невинаги се сбъдват или поне не по начина, който сме си представяли. Така стана и с мен. Годините се нижеха една след друга, а аз все не срещах човека, с когото да ги осъществя. Един ден се огледах и... разбрах, че трябва да направя нещо, ако искам да сбъдна най-съкровеното си желание. Няколко инсеминации, едно неуспешно инвитро и в един прекрасен летен ден на 2011-а година прекрачих прага на отдел „Закрила на детето”, за да подам документи за осиновяване.

Винаги съм знаела, че ако по някакви причини не мога да родя, ще си осиновя, но ще бъда майка. Който си мисли, че е много лесно, дълбоко греши. Чудех се на хората, които предпочитат да изживеят живота си без дете вместо да си осиновят, но през следващите две години започнах да ги разбирам. Самата процедура не е много тромава – събираш документите, попълваш анкета, в която разголваш душата си, минаваш курс, в който проучват нагласите ти и се стремят да те убедят да ги промениш на „без претенции” или поне „без видими ромски черти” в края на третия месец получаваш заветното писмо, че си вписан под №... в регистъра на кандидат-осиновителите за пълно осиновяване и оттук нататък започва голямото очакване.

За мен то продължи почти две години. Вече бях започнала да събирам наново документи, за удължаване на регистрацията с още две години, когато дойде писмото, с което ми напомняха, че регистрацията ми изтича. Две години надежди, молитви, самотни празници и нито едно повикване. При това бях дала доста широки критерии :

- момиченце;

- 0-5 години;

- възможно леко заболяване или увреждане, което подлежи на рехабилитация;

- български произход.

Това за произхода е най-големият препъникамък ми казваха. Убеждаваха ме, че няма такива деца, а в същото време твърдяха, че се отказват деца заради кривогледство например. Реших да не се отказвам и да отстоявам разбиранията си, без да се чувствам виновна за тях.

Няколко дена по-късно, докато си пиехме кафето с майка след нощната ми смяна, на вратата се звънна. Докато ставах да отворя, подхвърлих:

- Представяш ли си да е раздавачката и да носи писмо за мен?

Отворих вратата и сърцето ми пропусна няколко удара. На вратата стоеше раздавачката и ми подаваше препоръчано писмо. Веднага разбрах какво е. Успях само да кажа:

- Най-накрая. От две години го чакам!

- Но нали миналата седмица Ви донесох друго? – изненада се жената.

- То беше за друго, а това...

Разтреперана отворих плика и на няколко пъти погледът ми пробяга по редовете: „Уважаема госпожо ...... имам удоволствието да Ви съобщя, че сте избрана за най-подходяща осиновяваща на детето ..... ..... .... , родена на ............ Каним Ви ......”

Четях и препрочитах тези няколко реда, треперейки от вълнение. Край! Това е! Свърши се! Най-после дойде и моят ред! Вътрешно в себе си знаех, без дори да съм я виждала, че това е Тя – моята дъщеря. Майка ми се опита да охлади ентусиазма ми и да ме свали на земята, но безуспешно. На другия ден не вървях, а летях, докато отивах към работа. Тогава звънна телефонът. От РДСП искаха да потвърдя срещата. Да! Да! Да! Разбира се, че ще дойда.

Нямам кола, не съм шофьор. Бърза справка с разписанията на автобуси и влакове показа, че няма директен транспорт. Леля ми подсказа разрешение – щях да спя у тях, а на сутринта да продължа с автобусче, което тръгва от техния град. Така и роднините споделиха вълнението ми. Излишно е да казвам, че изобщо не мигнах. На другия ден бях замаяна от безсънието и умората от дългия път. Стигнах навреме.

Майчица

911bb6f64463c342ebc758ad1f9000ed XL

№1 СВЕТЛОЗАРА

В РДСП ме запознаха с историята на детето, което ми предлагаха да осиновя. Тежък случай, някак си сякаш ми се извиняваха, че изобщо ми предлагат това дете, но понеже съм заявила, че бих осиновила дете със здравословен проблем, искали да й дадат шанс да остане в България. Бях доста стресирана и уплашена от всичко, което чух. Не бях сигурна дали искам да я видя. Не това си представях и не това очаквах, но след целия този път трябваше да я видя, дори само, за да й дам куклата, която носех. Със социалната служителка на майката, оказа се, че детето е без отказ, се отправихме към ЦНСТ. За незапознатите – Център за настаняване от семеен тип. Не знам кое му е семейното – в къщата се отглеждаха 12 деца на възраст между 3 и 14 години – момичета и момчета, за които се грижат 5-6 жени на смени. Децата ходят на детска градина или училище според възрастта си. Детето, което ми представиха, беше съвсем дребно, гуреливо и сополиво, с развлачени домашни дрешки. На срещата присъстваше и друго 3-годишно дете – едричко момченце, което първо избута момиченцето и застана пред него, след което я побутна към мен. Почувствах се неловко – носех подарък само за „моето дете”, а другото ме гледаше очаквателно – децата са си деца, а тези в още по-голяма степен са жадни за внимание. Мина около час преди моята кандидат-дъщеричка да се отпусне поне малко и да ме допусне до себе си – позволи ми да я взема на ръце, да й помогна да се нахрани. Социалната и служителката от ЦНСТ-то бяха много изненадани, че изобщо ме допусна до себе си, а когато легнах на пода да се борим и тя се разсмя, направо се изумиха.

Бях много раздвоена между желанието си да кажа „Да” и всичко да приключи най-после; страхът, че може да нямам друг шанс и тежкият случай, който представляваше това детенце – на 3 години и 3 месеца тя беше висока едва 85-86 см, тежеше по-малко от 10 кг, не говореше, коефициентът й на развитие беше определен на 62, с лека умствена изостаналост и алкохолна енцефалопатия. Тогава не знаех какво представлява енцефалопатията, хванах се за това, че са й направени всички ваксинации, а доколкото ми е известно, те не се прилагат при мозъчни заболявания. Оказа се, че не е съвсем така. Направеният половин година по-късно ядреномагнитен резонанс потвърди тази диагноза - тежкото раждане и кислородната недостатъчност са дали отражение. Надявам се през пубертета всичко да отшуми от само себе си. Знаех, че ако се прибера вкъщи, без да съм взела решение, близките ми ще ме разколебаят. В краткото време докато слизах по стъпалата от втория към първия етаж аз взех най-важното решение в живота си. Малката беше записана на контролен преглед при кардиолог заради вроден шум на сърцето, социалната настоя да я прегледа и джипито, тъй като имаше суха кашлица. Използвахме служебния транспорт да ни върне в града и аз помолих вместо на автогарата да ме оставят пред РДСП-то, имах още два часа до автобуса и исках да уредя всичко преди да тръгна. Служителките много се изненадаха като разбраха защо се връщам – обясниха ми, че имам един месец, за да взема решение. Бях категорична:

- Какво трябва да подпиша, за да задействам процедурата? Вече реших – осиновявам я и няма какво да чакам.

Попълних декларацията, минах през нотариус, внесох таксата - всичко това за час. Имах достатъчно време да стигна до автогарата.

Върнах се в родния си град. Разказах първо на леля и свако, на другия ден и на майка за момиченцето. Реших да й сменя името – нарекох я Светлозара, за да носи светлина и да озарява около себе си. Възприе го лесно – веднага започна да се отзовава, макар че й трябваха два месеца, за да започне да го казва.

След десетина дена я посетих отново. Позволиха ми да отида с тях на куклен театър. Взеха Светлето заради мен – мислеха, че още е малка и се опасяваха, че няма да стои. Тя обаче гледа с интерес. Преди представлението във фоайето ме нарече „мамо” – беше ме виждала само два пъти преди това. Приех го за добър знак. Бързо се ориентира и започна да търси моята защита, когато по-големите й досаждаха. Присъствах на обяда и бях изумена от „грижите“, които се полагаха за едно недохранено и толкова изоставащо в развитието си дете – таратор не й предложиха (не ядяла краставици); лозовите сармички ги отказа – вероятно й заприличаха на краставици; динята също избута настрана; изяде само едно кебапче. Когато дежурната служителка й каза да си ляга за обед, я попитах изумено:

- Това дете яде само едно кебапче. Така ли ще я оставите?

- Че какво толкова? Стига й! Колко стомах има? – беше отговорът, който получих.

Преди да ги сложат да спят, дойде ред на банята. Още щом разбра какво следва Светлето заплака. Едвам я успокоих. Поисках да я изкъпя аз, но служителките нямаха време за „глезотии”. Малката се вкопчи в легена така, сякаш от това зависи животът й, пищя през цялото време, докато грубо, надве-натри беше изкъпана с маркуча. Душ слушалката липсваше. Трябва да отбележа, че останалите деца понесоха без рев тази баня. Ужасът от водата продължи месеци след като я взех у дома, а спря да плаче, когато й мия косата, около половин година по-късно.

Месец след първата ни среща се явих на делото, а седмица по-късно встъпих в правата си на майка. Вземането на детето не мина гладко. Послушах съвета на познати и роднини и ангажирах познат да ни докара. Пристигнахме по обед. В ЦНСТ бяха много изненадани, че решението е влязло в сила – мислели, че майката ще обжалва и бяха пратили Светлето на детска градина. Радостта от срещата бързо премина в страх и рев, който продължи доста дълго. Вместо 4 часа пътувахме шест. Преминаването на Шипка се превърна в истинско изпитание. Най-много си изпати колата – Светлето на три пъти повръща в неопитните ми ръце. Извинявай, Грети, почистването остана за теб. Още ми е неудобно. Премаляла от умора малката най-накрая заспа в ръцете ми. Пристигнахме по тъмно. Внесох я на ръце, майка и една комшийка помогнаха за багажа. Разбуди се за малко, огледа се и си легна на моето легло без да вечеря. На другия ден се събуди с температура и тежко дишане. Обадих се на моето джипи и тя я прие. Назначи й лечение. Месец по-късно влязохме в детско с 40 градуса температура и бронхопневмония. Едва по-късно научих, че джипитата и педиатрите често не чуват хриповете, обявяват гърдичките за чисти и лекуват кашлици и зачервено гърло, а инфекцията слиза надолу към дробовете и се превръща в бронхити и пневмонии. Светлето тогава дори нямаше кашлица.

Първите три дни у дома бяха спокойни, като изключим това, че моята дъщеричка отказваше да се храни. След това дойде агресията – хапане, дране, замеряне с играчки, тръшкане по улиците и сцени. Видяхме се в чудо. Нямаше с кого да поговорим. Нямаше кой да ни обясни какво се случва и какво изживява едно тригодишно дете, което не говори, на което никой не е обяснил какво ще му се случи, което не е изживяло травмата от раздялата с биологичната си майка и за което ние сме враговете, откъсващи я от нея. Голям грях имат социалните от въпросното РДСП. Много грешки са били допуснати, грешки, за които платихме ние с майка ми и най-вече детето.

Не може да отнемеш едно дете от биологичната му майка и да го държиш в институция три години, без да го интегрираш обратно или да го впишеш в регистъра за пълно осиновяване след 6-месечен престой в ДМСГ, като през цялото време насърчаваш редовни срещи и развиваш привързаност между майка и дете. Това е жестоко и за двете.

Не може след 2,5 години престой да го впишеш в регистрите за осиновяване и да не прекъснеш достъпа на биологичното семейство до детето, и да не започне работа с психолог, който да му помогне да преодолее раздялата и да го подготви да приеме новото семейство.

Не може да не прекъснеш този достъп дори след като е насрочено дело за осиновяване.

За всичко това платихме ние. Детето се адаптира много трудно. Тя все още пита за биологичната си майка; много често ни провокира и продължава да се надява, че ако ни предизвиква достатъчно дълго, най-накрая ще ми писне и ще се откажа, в резултат на което тя ще се върне при „другата си майка”. Дъщеря ми все още не приема осиновяването си, което води до проблеми в поведението, възпитанието и желанието й да учи и да се развива.

Когато я вземах, Светлето беше с много бяла кожа, сякаш никога не беше виждала слънце, веничките на слепоочията и клепачите й прозираха. Започнах да я извеждам предиобед и за малко следобед – беше ноември. Слънцето не е много щедро и ние използвахме всяка възможност. Бавно личицето й започна да придобива цвят. По време на следобедните ни разходки тя опознаваше квартала. Избираше си маршрута, надничаше зад всяка врата – сякаш търсеше някого, или нещо… На площадките се люлееше на люлките с часове, но само ако няма други деца. Едва по-късно започна да проявява интерес към площадки, на които има деца, но без да влиза в контакт с тях.

Един ден, прибирайки се от площадката, ни пресрещна моя позната – начална учителка:

- На кого е това дете? – полюбопитства тя.

- Моето – отговорих.

- Не, не, кажи де, на кого е – продължи да настоява тя.

- Моето, нали ти казах.

- Че ти кога се ожени, кога роди? – Толкова за тактичността и съобразителността.

Разговорът се провеждаше пред детето. Е, Светлето знае, че не съм й биологична майка, ами ако не знаеше?

Около десетина дена по-късно поканих на гости мой съсед, студент по ерготерапия. Той предложи да заведа Светлето в една организация АБЕТ (Асоциация на българските ерготерапевти). Това е неправителствена организация, с международно финансиране, която тъкмо прохождаше в нашия град. Ентусиазирани и сърцати млади хора поеха детето и започнаха занимания по кинези и ерготерапия. Няколко месеца по-късно назначиха логопед, който се включи в екипа, обгрижващ Светлето. Дълго време дъщеричката ми не ми позволяваше да й показвам и да я уча. Терапевтите бяха спасението.

Когато заваля първият сняг, Светлето три дена го гледа през прозореца, но не пожела да излезе навън. На четвъртия ден се наложи да излезем и тя стъписано спря на входа. Насила я накарах да стъпи на снега. Зимните игри й бяха непознати. Страхуваше се. Никога не беше докосвала сняг, 5 пъти падна, докато свикне да върви, а не беше плъзгаво. Когато за втори път валя сняг и на минус 10, едва я прибирах от игра.

Взех си Светлето на 31-ви октомври. Малко след Нова година минавам край магазина на моя братовчедка, не сме близки, но вече съм запознала дъщеря й с детето. Искам да я поздравя. Влизаме. При нея има клиентка или позната. Вместо добър ден и ЧНГ ми се нахвърля с думите:

- За какво ти беше това дете? Кой ще го гледа? Първо трябваше да си намериш мъж, че тогава да гледаш дете.

И това пред чуждия човек и детето. Дори не я погледна. Прибрахме се в къщи, разказах на майка и заявих:

- Емилия повече не ми е братовчедка!

Дъщеря й вече е на 45, сама, без мъж и без дете. Аз тази година ще навърша 44 години, нямам мъж, но имам две прекрасни деца. Не съм сама!

Светлето и до днес трудно приема правила и ограничения. И това несъмнено ни изправя косите и води и до проблеми. Така влязохме за втори път в болница.

Детето много трудно се захрани. Дълго време приемаше храна, колкото да не умре от глад. У дома. А на улицата видеше ли храна на земята, се хвърляше като ястреб. Или заставаше пред някой, който яде с гладен поглед, в очакване да й се подаде, дори си просеше - „Дай!“ – потъвах в земята от срам. На челото й не пише „осиновена“, по-бяла е от мен. Много трудно я отказах от тези й навици.

Отказваше повечето храни, но с охота пиеше лекарства. Дори се сърдеше, ако види нас да пием лекарство и настояваше да дадем и на нея. И понеже не приемаше НЕ за отговор един ден решила да се обслужи сама. От пет месеца беше у дома и проследила къде баба й си крие лекарствата. Една събота привечер, докато аз приготвям вечерята, а баба й простирала на балкона, малката лудетина примъкнала едно столче и се покатерила на секцията. Не обърнала внимание на аспирина, но се почерпила един лексотан – хем по-голям, хем розов. Тя тогава ми каза за някакво бонбонче, но не я разбрах добре, все още не можеше да обяснява, тъкмо беше проговорила. След вечеря стана и краката й се огънаха като кашкавалени. Опитахме се да я сложим да легне, но тя взе да се противи и да буйства. Уплаших се, предстояха няколко почивни дни и я заведох на лекар. Оттам ни вкараха директно в детско отделение – вдигнахме го на главата в пряк и преносен смисъл – писъци, изтръгнати системи, съборени стойки и опити за бягство от отделението посред нощ от едно ненавършило 4 години дете. Много трудно се успокои. Едва на другия ден следобед, след като отхвърлиха всички възможни причини, ме попитаха дали ми липсват лекарства. Отговорих категорично „не“, но после си спомних как гледаше баба си, когато си пие лекарствата и се досетих какво е станало. Когато Светлето се събуди, я попитах и тя потвърди, но не можа да опише хапчето. Баба й уточни, че вечерта й липсвал един лексотан. Подир дъжд качулка. Поседяхме още два дена заради клиничната пътека и се върнахме у дома. Малко натякване от моя страна докъде води неподчинението и Светлето си научи урока. Сега, ако види изтървано хапче го носи на мен или баба си и учи брат си, че чужди лекарства не се пият.

Неусетно дойде лятото. Бях си наумила да я кръстя. Не съм вярваща, но имах натрапчивата мисъл, че тя трябва да е кръстена. Може би за това спомогнаха два инцидента, когато възрастни хора се приближаваха към нас и ме питаха: „Откъде купихте това хубаво дете да си купим и ние?“ – или - „Колко струва?“. Излишно е да казвам колко ме шокираха и плашеха такива хора. И така, ден след четвъртия й рожден ден, я кръстихме на скромна церемония в тесен кръг. Кръстница й стана моя колежка и приятелка, с която заедно извървяхме трудния път към майчинството. Естествено, поканихме и дядо Гого, който ни докара и чиято кола така си изпати. За съжаление той почина внезапно това лято. Заведох Светлето на погребението му да се сбогува с него. На кръщенето Светлето много се забавлява. През цялото време се опитваше да духне свещите, нали предния ден ги духаше на тортата за рождения си ден.

За една година Светлето порасна с 12 сантиметра. Прояде всичко. Тръгна на детска градина. Стана кака.

Когато я взех, тя беше едно уплашено, недохранено и силно изоставащо в развитието си дете. Когато излязохме от РДСП-то и се отправихме към ЦНСТ за първата ми среща с детето, попитах социалната защо след изписването от ДМСГ не е била дадена в приемно семейство, след като очевидно се нуждае от много индивидуално внимание, грижи и терапия. Тя ме погледна учудено и заяви: „Че кой би искал такова дете?“. Направо я бяха отписали като неосиновяема в България. И я бяха вписали в международния регистър.

През изминалите две години тя навакса много и в много отношения догонва връстниците си. Всичко това благодарение на грижите, вниманието и работата на много специалисти – Ружи, Поля, Павел, Маги, Албена. Днес Светлето е средна на ръст, все още е с поднормено тегло и боледува често, но е едно активно, любопитно и общително дете. Обича да й четат книжки, реди пъзели, играе с мозайка и конструктор, оцветява, кара колело, катери се като маймунка, люлее се сама на люлката, с удоволствие заучава стихотворения. Вече е предучилищна, ходи на модерен балет и бойни изкуства.

Благодаря ти, мамо!

1aa2f7441c2e1e8ce1ae43bf58de9bfa XL

№2 БЛАГОВЕСТ      

Като единствено дете в семейството, винаги ми е липсвала любовта и подкрепата на брат или сестра. Цялата любов, грижи, отговорности, очаквания се стовариха отгоре ми. Нямаше кой да поеме част от товара. Винаги и за всичко бях сама. В училище завиждах на съученичките си, които имаха братчета и сестричета, а те от своя страна завиждаха на мен, за това че всичко е за мен. А аз бях съгласна на всичко, само и само да не съм сама. Затова взех решение при никакви обстоятелства да не оставам с едно дете. Въпреки че роднините се опитаха да ме разубедят. Знаех, че ще ми е трудно да отгледам две деца, но исках дъщеря ми един ден да не е сама като мен.

Когато подавах документите за Светлето, се наложи да подновя регистрацията си, която изтичаше преди делото. Тамошните социални ми казаха, че ако искам, мога да не я прекратявам след делото и да чакам за второ дете. Тъй като винаги съм искала повече от едно дете, реших да направя така, вместо по-късно да подавам наново документи. Честно казано, не се и надявах да стане в рамките на следващите две години. Промених профила на момче; до 6-месечна възраст; физически и психически здраво и от български произход. Улисана в грижите по Светлето не усетих кога дойде лятото. Кандидатствахме за детска градина, предстоеше рожденият й ден, организирах и кръщене. И така, в деня, в който излезе класирането за детската градина, дойде и второто писмо. Отложих срещата с десетина дена и заминах без всякакви очаквания и надежди.

Случаят се оказа коренно различен. Отношението също. Не можех да не кажа „да”. Нямаше да получа второ такова предложение. Седмица по-късно събрах всички необходими документи и се върнах, за да стана майка за втори път - на едно прекрасно тримесечно момченце. Всичко мина гладко и в един горещ летен ден в стаята на РДСП, където за първи път видях сина си, аз го поех в ръцете си, сложих го в столчето, снимка за спомен и с приемната майка, която стана моя приятелка, седнахме в едно кафене да се сбогуваме. Последно хранене, преобличане, думите засядат в гърлото. За нея това е първото приемно дете, много се е привързала и тя, и семейството й и не искат друго. Разделяме се със сълзи в очите и обещанието, че ще се обаждам. Изпращат ме на автогарата. В колата малкият заспива, но половин час по-късно в автобуса се събужда. Не плаче. Пътуваме спокойно. Прибираме се. Кака спи. Посреща ни баба. Два часа спокойно бодърстване и изследване на обстановката. След това плач. Силен. Продължителен. Обаждам се на приемната майка. Малкият се поуспокоява, познава гласа й. После пак си поплака и накрая изтощен заспива в леглото си. Събуди се спокоен сякаш винаги е бил с нас.

Адаптира се много бързо и неусетно. Още от първия ден тръгна с нас „по задачи“ – водихме кака на плуване, логопед, ерготерапевт, на разходка. Често заспиваше в количката. Бодърстваше спокойно, оглеждаше се с любопитство. На площадката често предизвикваше любопитството и интереса на другите деца като най-малък, но реагираше само на своята кака – щом я видеше грейваше целия. Реших да не го държа само в количката – слагах го на люлката и го придържах, за да го полюлея, научих кака да се спуска по пързалката с него в полата си, слагах го да седне в мен или го държах на ръце. А беше само на 4-5 месеца. Взех го съвсем развит за възрастта си и социализиран – прекрасно гледано дете, прието като свое от приемното семейство, отглеждано в малко градче.

БЛАГОДАРЯ ТИ, Дими! Благодаря на теб и на цялото ти семейство за любовта, с която бяхте обградили детенцето ми, за всеотдайните грижи, които сте положили за него – вие сте първото му семейстсво.

Две седмици по-късно отидохме за 2 дена на лагер с кака, а там направо не можех да се отърва от кандидат-гледачи. По същото време се научи да се обръща сам по корем и да драпа по войнишки по покривката на леглото. Не знам дали е от зодията – Овен или от факта, че е второ дете, но Благо се разви много рано – на 6 месеца се научи да пълзи; на 7 се изправи, и придържайки се с две ръце по покривката на леглото, започна да го обикаля, тогава и каза за първи път „мама“; на 9,5 месеца проходи сам – първите самостоятелни крачки избра да направи в чакалнята на педиатъра пред 10-тина души публика. По същото време вече казваше „мама“, „баба“ и „кака“, „дай“, „ам-ам“, „хайде“, „там“ и посочваше с ръчичика, за да се ориентираме за посоката. На годинката вече се катереше сам, люлееше се сам на люлка тип дъска и използваше двайсетина думички. Днес Благо говори с изречения от по 5-6 думи, прави изказвания, а още няма 2 години. Превърна се в едно любящо, палаво момченце, което много ни забавлява – обожава канал „Класика“ и, естествено, „Бейби тв“, играе на всичко, на което си играе и кака – чичо доктор, готви, вози бебето, пазарува – „Аз купа мако“ - и тръгва да вози камиончето, строи кули и къщи от кубчета, опитва се да рисува – е засега само драска на листа, а понякога и по стени и мебели.

Сигурно е най-малкият зрител на кукления театър. Тъкмо беше навършил седем месеца, когато го заведох за първи път. Събуди се докато гасяха светлините и гледа като омагьосан „Косе Босе“. Оттогава сме редовни зрители. Отначало учудено питаха на колко е. Изненадваха се, че не плаче и гледа с интерес. Днес ни познават и ни се радват. Гушва се в мен и не мръдва . Накрая пляска, а когато излизаме казва: „Пак дойдем.“

Когато получих писмото за Благо, казах на Светлето, че може да си има братче. Тя не беше много наясно какво значи това. Прие го спокойно. Когато отивах да си подам документите, уговорих втората среща с бебето и взех Светлето с мен. Прояви умерено любопитство. Седнахме в едно барче. Заговорихме се и със социалните, които придружаваха приемната майка. Докато наблюдаваха Светлето едната каза: „Това дете не е за ЦНСТ. То е трябвало да бъде настанено в приемно семейство. ЦНСТ-то е голяма грешка. Там е щяла да бъде съсипана. Такива деца ги упояват, за да не се налага да ги наблюдават непрекъснато.“ Взех я на следващите две срещи, а по време на делото приемното семейство ни придружи до областния град и я гледаха. Двамата бързо се привързаха един към друг. Не минава без спорове и драми от рода на: „Дай си ми куклата/колата!“- или - „Мамо, а пък Благо ме оскуба!“, но иначе кака се грижи за братчето и го учи: „Няма да се качваш сам в чужда кола, защото някой може да те отвлече!“ – или - „Няма да пипаш лекарствата, само тези, които ти дава мама, иначе ще влезеш в болница като мен!“. Наскоро една вечер го хвана за ръката – бяха на края на килима - посочи ламината и каза:

- Там е улицата! Няма да пресичаш сам, защото ще те блъсне кола и ще станеш като дядо Гого!

Вчера като отивахме до магазина Благо спря на края на тротоара и каза:

- Там има коли. Чакам.


Ти не си от дом 

90e4574ba672d4d34fc6640b601fb5ae XL

Вместо епилог

Относно тайната: Напоследък много се дискутира въпроса относно тайната на осиновяването. Много от осиновителите и кандидат-осиновителите се питат кога и как да кажат на детето, че е осиновено. Аз казах на Светлето почти веднага, когато я водех за първата среща в осиновителската група. А и тя го знаеше – познаваше биологичната си майка. Не мисля, че все още го осъзнава, но го знае като факт и на този етап това е достатъчно. Когато гледаше албумчето на Благо, тя посочи снимката от родилното, на която е с лекарката и ме попита коя е тази жена. По-късно, когато й показах нейна снимка с биологичната й майка тя не я позна, а помисли, че е лекарка от дома. Реших да не я оставям в заблуждение и й казах истината. А когато една вечер поиска да узнае защо майка й я е изоставила й обясних, че не е изоставена, а отделена от майка си и дадена за осиновяване и разказах тъжната й история. Прие нещата такива каквито са. Рядко повдига темата, но винаги когато поиска, говорим за това.

На няколко пъти, в най-съкровените и интимни моменти, докато го гушках, казвах на Благо, че много го обичам, въпреки че не съм го родила аз. Допреди няколко месеца той присъстваше на срещите ми с другите осиновители и слушаше нашите разговори, така че на подсъзнателно ниво вече го знае. 

Изборът: Често ме питат могат ли кандидат-осиновителите да си избират децата. Днес мога да кажа, че никой родител не си избира детето – нито биологичния, нито осиновителя. Единственото, което можем да изберем, е полът на детето и произходът, но донякъде.

Вярвам, че няма случайности и детето, което ни е отредила съдбата, идва при нас. Ако не бях казала „да“ за Светлето, ако се бях уплашила от трудностите, днес нямаше да имам и Благо. Вярвам, че Светлето доведе брат си. Щях да продължа да чакам за момиченце. И едва по-късно да подам документи за второ дете и Благо щеше да отиде в друго семейство. А аз да имам други деца. Не бих се отказала от тези – те са моите деца!

Не съжалявам за решенията, които взех. Извървях дълъг път и продължавам да вървя по него. Нещата с едното дете протекоха трудно, стресиращо и за двете страни. В такива случаи е много важна подкрепата на специалистите – най-вече психолог, който да работи и със семейството и с детето за успешната адаптация. Второто осиновяване протече в съвсем различни условия – от отношението и съдействието на социалните до леката и безпроблемна адаптация на Благо, но пък той беше само на 4 месеца и това някак си се разбира от самосебе си. С него ми беше спестен стресът, който преживях със Светлето, нямаше ги безсънните нощи, отказът от храна, непреживяната болка от раздялата с биологичната майка. Всяко дете е различно, със своя история и характер, всяко дете е уникално. Надявам се само аз наистина да съм „най-подходящата“ майка за тези две деца. 

Законът: Питали са ме дават ли деца на самотни майки. Да, дават. Ако сте самотна кандидат-осиновителка знайте, че не е задължително да запишете детето на свое име. За бащино име може да му дадете и името на вашия баща. Има само едно условие, ако е жив трябва да даде разрешение – писмено, нотариално заверено или лично на делото. Ако е починал, такова разрешение не се изисква – решението е на съдията. И при двете осиновявания съдиите уважиха моето желание и записаха децата на името на покойния ми баща.

Обществото: Отношението на обществото към мен и децата ми е различно – от потупване по рамото, до нетърпимост от страна на някои хора, на които децата пречат, защото вдигат шум, стават рано, боледуват и т.н.

И въпросите: „Плащат ли ти?“, „Колко?“ - Не, не ми плащат. Докато имах само едно дете, нямах право и на детски. За Благо нямах право и на еднократната помощ при раждане, защото не съм биологична майка, въпреки че и тя не я е получила, тъй като е изоставила детето при раждането му. Хорат все още бъркат приемния родител и осиновителя. Приемният родител осигурява временна грижа, за която му се плаща, поема се и издръжката на детето. Той е родител на трудов договор. Осиновителят е родител за цял живот. С всички права и задължения, радости и тревоги на биологичния. Осиновяването поставя знак за равенство между биологичния родител и осиновителя.

Как се промених аз: Майчинството ме направи по-толерантна. По-рано, като видех плачещо или капризнечещо дете, или пък изнервена майка, си казвах: „Моето дете няма да прави така“ – или - „Аз няма да съм като нея“. Сега знам, че зад подобно поведение често се крие не лошо възпитание, а недоспиване, растящи зъбки, болка, неразположение, глад, нужда от внимание сега, веднага, а не после. Защото после не съществува. Детето си е дете. А за изнервеността на майката често вина имат и странични фактори, напрежение, изкуствено създадено от семейство, съседи, обстоятелства… Не бързайте да осъждате. Дори и вашите деца никога да не са правили така. 

Към всички кандидат-осиновители: Ако сте избрали този път, да станете родител, не се отказвайте, борете се и вярвайте, че и на вашата улица ще изгрее слънце, че и вашият дом ще се изпълни с детски смях и плач. Струва си! Въпреки трудностите, СТРУВА СИ!

 Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност

77a1d541d7e5b1220d6ea4607688bef0 XL

На моите деца

Моето малко момиче

ме посреща на прага

и прегръща ме силно,

тихо шепнейки:”мамо”.


По петите й тича

по-малкото братче,

то протяга ръчички

и се бори за място.
 

Той не знае все още, че в сърцето на мама

има място за двама,

че ръцете на мама са две –

по една за всяко дете.
 

Щом го взема в ръце,

прислонява главичка на моето рамо –

досущ като птиче

под крилото на мама.
 

Те са всичко за мен –

слънчев лъч в мрачен ден

и балсам за душата изстрадала.

Те са моето днес.

Те са моето утре.

И безсънните нощи, и молитвите чути.
 

Дълъг път извървях, до заветната цел.

Много сълзи пролях,

много болка преглътнах,

за да стигна до тук,

за да чуя и аз свещеното: „мамо”.
 

Четири малки ръце се протягат към мен –

те ме гушкат и дават ми сили.

И събуждам се ден подир ден

с мисълта за рожбите мили.

 

 

Препоръчваме ви още:

Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си

Ти няма ли да раждаш?

Мисия "приемен родител"

Автор: Ина Маринова

На много хора им е направило впечатление, че майките на деца с увреждания се разделиха. Още през юли се усети напрежение сред тях, познати лица изчезнаха от пространството и може би е време да се чуе и другата гледна точка.

Модерно е всичко да се обяснява с максимата „Разделяй и владей“, сякаш все друг ни е виновен, но всъщност ние сме мислещи хора и всяка от нас има право да има собствена позиция по проблема и начините за справяне с него.

Още през 2009-та година, няколко майки се събрахме, ей такива диви, непримирими и можещи да кажат какво липсва и какво трябва. Не знаехме пътя, но се учехме в движение и много се карахме, постоянно. Тук-там опитвахме да протестираме, но все не се получаваше.

Появи се Фейсбук, създадохме групи и възможностите на социалните мрежи ни дадоха нова и по-добра трибуна, също и възможности да обединяваме повече хора. През 2015-та организирахме първия голям протест на черните балони. Аз бях човекът зад компютъра, който поддържаше събитията, пишеше си нон стоп с хората, търсеше приятели за дребните разходи тогава. Събирали сме пари сред нас си. Наши приятели с печатници (2 са, една в София и една в Бургас) печатаха плакатите и 3-те транспаранта, които от тогава до сега са си все същите. Протестите ни искаха достоен живот за хората с увреждания, но ние бяхме майките, протестираха майките.

"Системата на УБИВА" - фланелката, която скара властта

da ne dava

Винаги сме визирали всички хора с увреждания, но предвид проблемите им, те сами трудно могат да воюват за правата си, а ние все още сме здрави, знаем какво трябва, усещаме го, но чрез децата си, а телата ни са здрави и можещи да представляват тази борба. Гонихме Калфин, тъпкаха ни в студена зала 200 човека, лъгаха ни. Дойде Русинова. Тогава вече беше 3-ят протест и Борисов явно си рече: „Оф, тия взеха да стават нахални, я им дайте на майките по малко пари.“ - Е, даде. Даде 930 лв. на тежките деца, ама само деца, щото ние нали... майките. Децата с под 90% увреждане обаче останаха където са, а за да даде на тежките 930, всъщност взе от децата с под 70% увреждане и днес те взимат по-малко, отколкото преди този трети протест. Реално майките на по-леките деца дадоха на тези с по-тежки проблеми, но никой не разбра в морето от медиен тираж – колко много даде Борисов. Тук обаче, умишлено или не, наистина се появи разделение, защото хората с увреждания над 18 г. си останаха в нищото с една социална пенсия и заедно с чуждата помощ те продължиха да живеят общо с 235 лв. за двама души. А семействата с 930 получиха само пълен хладилник, нищо различно от живота им до момента.

Протестите продължиха. Искахме да докажем на хората, че ние наистина се борим за всички. Винаги сме казвали, че реформата, която искаме, не е за пари, не защото не са пари, а защото парите, които държавата трябва да дава, трябва да са под формата на услуги и възможности. Въпросът обаче винаги е в парите, защото и услугите, и възможностите са с финансова обосновка и планиране. Да, увреждането трябва да има компенсация, защото човекът с увреждане може да има запазен капацитет и възможности, но те винаги ще бъдат наполовина от пълния капацитет на здрав човек, затова и финансовата компенсация, мило наречена „пенсия“, трябва да съществува, но само тя не е достатъчна, че този човек да може да направи нещо с живота си, да се чувства достоен, да се чувства полезен и жив.

Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те всички са наши деца!

protest

Междувременно около човека с увреждане винаги има и един обгрижващ го, но не защото държавата е създала условията той да бъде оценен и осигурен, а това обикновено е майката, за която държавата е забравила, тя е отпаднала от живота, нея я няма никъде, защото пък първият не съществува.

И понеже първите протести с дългия списък искания не успяха, решихме да се съсредоточим в едно искане и да го караме едно по едно, за да можем бавно, но сигурно един ден да създадем реформата по начина, по който трябва. Сигурно сбъркахме, не зная, но така продължихме протестите с искане на Закон за личната помощ. Рекохме си – хората да имат помощ, да имат сигурен асистент, или пък майките да са асистенти, защото в малките населени места кой да е, пак майките ще са, но да имат сигурност, осигуровка, трудов договор, така че един ден и те да се пенсионират, а и данък да плащат като всички нормални хора, защото това ще е работата им. Пък после едно по едно, все ще се случват нещата. Два протеста и нищо.

През април 2018-та решихме отново да излезем на протест, вече се бяха надигнали и национално представителните организации, онези с държавна субсидия, защото явно смятаха, че ние не млъкваме и ще им разбутаме кочинките. Така се роди и закачката – "Я да спретнем едно протестче седмица преди този на майките, да объркаме хората, да позамирише." Протестът им беше уж за новата наредба в ТЕЛК, която тотално съсипва хората и дори и лекарите от ТЕЛК мислят така, но в крайна сметка беше зле режисиран цирк, защото наредбата си беше приета в този й вид 2 месеца по-късно, без ропота на националните НПО-та, които уж протестираха. Нашият протест се състоя на 18-ти април, получи се красив протест. Мислите си – „Тая па, какво му е красивото на един протест?“ - Наистина, бяхме се научили, някак с поглед се разбирахме как да държим транспарантите, как да се подредим мълчаливо. Събрахме пари между нас си, приятели и две наши майки живеещи на Запад ни изпратиха по-големи суми, че да купим 500 фланелки и да платим 200 лв. за колона и микрофон. Звучеше музика, беше докосващо.

Моля те, Боже... или нещо друго...

30712391 10214507862557583 4709281792950009856 o

Протестът постигна целта си, бяхме поканени в различните работни групи по законите. Мая Манолова се беше включила година преди това с предложение за помощ от екипа й юристи, за изготвянето на проекта за Закон за личната помощ и спази обещанието си. Законът беше изготвен около времето на протеста на 18-ти април. За да засилим настояването си именно за него, решихме да опънем палатката пред НС и наистина тя постигна целта си. Проектът беше внесен в НС, работата в работните групи продължаваше, имаше комуникация с властта. Тогава някои от нас, тези първите, тези в каузата от 2009-та, казахме: „Дайте да махнем палатките. На хората им писна от нас. Ние търсим подкрепа, а всъщност ще получим обратното, защото всеки ненавътре в нещата ще си каже – Добре де, ето на, работи се, контактуват, чуват ги, а те продължават да протестират, за какво?“ - И са прави. Независимо че работата по новите закони не беше това, което очакваме, ние бяхме там вътре, докато се решава, там трябва да се вика, не навън, обществото няма вина и не разбира защо спираме трафика на Орлов мост, когато същите тези майки са в контакт с властта и властта работи. Ние, първите, се бяхме оттеглили вече, защото нашето искане да махнем палатките и да контактуваме с общество и власт по нормален начин не се прие от масата. Майките бяха решили, че са на вихъра на вълната и не трябва да слизат. Междувременно, ние като странични наблюдатели вече, се чудехме защо отброяваме приемане на закони, които не ни харесват и са погрешно скроени, но си ги искаме в срок. Значи, протестираме с искане за спешно приемане на закони, които не са променени и няма реформа, но ние искаме реформа. Боже, и аз се обърках... Някой нещо се обърка, дали не бяха и всички майки всъщност. Стремежите на някои майки да не млъкват, да не спират, защото фокусът на телевизии, политически лица и т.н. е адреналин, шанс за нещо, или просто обикновено самозабравяне, ние не знаем, но се изгуби ясният път, загубиха се ясните искания и желание за промяна, което пък доведе само и единствено до политически игри на партиите. Жалко.

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

e45ccd1c0bf45be3d998a64c82246c0e XL

А майките, онези първите, те мълчаха, за да не бъдат разбрани погрешно от хората и всички да гракнат отново със старите заучени фрази: „Е, тия ги разделиха!“ - или - „Тези отцепници искат да скапят каузата!“, което щеше да е обикновена глупост, защото ние сме живи хора и имаме право да мислим различно.

Днес обаче, наблюдавайки прекаляването около проблема „хора с увреждания“, прекаляване и от страна на майките, и от страна на власт и опозиция, се измести фокусът на каузата, затова мълчанието за нас свърши и аз реших да запозная обществото с онова, което беше изгубено, забравено и тотално опорочено.

Ние, майките на деца с увреждания, хората с увреждания, искаме само едно:

РЕФОРМАТА да е пълно Изпълнение на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и всички принципи заложени в нея!

Покрай протестните заигравки и пресоляването на манджата, някои от нас изработиха предложение за пълна промяна на модела и вместо кофти закони, предложиха изцяло нов КОДЕКС за хората с увреждания. Предоставен е на властта, а според мнението на Томислав Дончев, наистина е добър. Затова днес го предоставям и на вас – обществото.

Това е истината, а там някъде стоят майки и чакат промяната, но онази истинската, човешката, не политическата заигравка, не онова, което размива целта и я прави още по-далечна. И не, ние не умираме от глад и мизерия, децата ни са прекрасни, можещи и също чакащи да покажат възможности, чакащи промяна, която да им даде образование, реализация, помощни материали и адекватна асистентска грижа. А техните родители да излязат от затвора на живота си и да дадат труда си като всеки човек в тази мила България. Това искат майките и нищо повече, абсолютно нищо и дори не крещят! Искат кодекса!

Вижте Кодекса в галерията и тук.

 

Прочетохте ли

Отивам на протест. Първият ми от 30 години...

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам