Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Валентина Вълчева

Току ни отмина Националната седмица на четенето и ето ни в Деня на будителите! Разбира се, традицията повелява по това време на годината да ставаме свидетели на голямото „яхане на метлата” от привърженици на набедения за американски Хелоуин и такива на изконно българското. Сякаш едното непременно изключва другото.

Но да се съсредоточим върху будителите!

Пак традиционно някак си, повечето от нас, когато стане дума за „будители”, инстинктивно се сещат първо за онази картина с Паисий, преклонил глава над писалището в Зографския манастир, с перо в ръка. Будителите са хора съзерцателни, потънали в своя си възвишен свят на литература и гениалност.

И да, те са гениални. Но само гениалността не е достатъчна, за да пробуди интереса на тийнейджърите днес например. Всъщност гениалността им изобщо не е била достатъчна, за да бъдат оценени по достойнство приживе, в резултат на което Елин Пелин например веднъж припада от глад, Димчо Дебелянов работи като репортер в цирк, Алеко описва липсата на пари дори за тютюн в цял фейлетон, първото издание на „Бай Ганьо” докарва до фалит издателя си, Чудомир веднъж плаща за храна с фалшива двулевка…

Вчера, признавам си, се постарах да вдигна кръвното на противниците на Хелоуин. Днес да приемем, че е време за малък реванш! Понеже вече получихте съвети как да накарате децата да намразят Хелоуин, може би е време за няколко идеи как да ги накарате да заобичат пък Деня на будителите. Сериозна съм! Наистина… Нищо че се подсмихвам, докато пиша.

Ще ви подскажа малко, ако се чудите как да направите днешния празник поне малко интересен за наследниците:

Направете будителите интересни!

Защото те са. Те са, освен будители, преди всичко хора. Хора страстни, хора грешащи, хора с чувство за хумор, хора със своите си „идиотски” моменти, със своите си лудости.

paisii1

Вазов - с двойка по литература

Мога да припомня например историята с прословутата двойка по литература на Иван Вазов върху собствения му шедьовър „Под игото”. О, да. Вазов може и да е бил гениален творец, но като литературен критик е бил под всякаква критика. Това се случило през 1919 г., а учителят, който преценил, че Вазов хал хабер си няма какво е искал да каже в собственото си произведение, се казвал Велико Йорданов. Темата трябвало да бъде написана всъщност от племенника на Вазов – Александър, но той имал и друг ангажимент като вратар на един от двата тогавашни футболни отбора в София. Затова помолил чичо си и Вазов се заел да спасява семейната чест. Та кой по-добре от самия автор на „Под игото” може да разкаже за „Под игото”! Обаче домашната работа на Александър получила „слаб 2”, а учителят Йорданов гневно обяснил, че тя е пълна с нелепи приумици, които по никакъв начин не били съобразени с неговия учебник, който на всичкото отгоре бил спечелил дори конкурс и одобрение от Министерството на просветата. По-късно историята се разчула и Велико Йорданов дълги години не говорел с Вазов, обиден от „номера”, който му спретнали чичо и племенник.

И ако си мислите, че това е изолиран случай в литературната ни история… Ами не е. За свой срам гениалният Ивайло Петров също е отнесъл веднъж двойката върху свое произведение и то не за кое да е, ами точно за „Преди да се родя и след смъртта ми”. Така де, дъщеря му София получила слаба оценка заради съчинението на баща си.

Славейков и Вазов - съперници

Ако останем още малко в компанията на дядо Вазов (струва си – той бил голям чешит всъщност), ще трябва да споменем категоричния му отказ да приеме в живота си тази „дяволска работа” телефона например, който той определил като „най-неприятния подарък”. Също така и дуелът, който си спретнал на младини с Петко Р. Славейков заради една засукана красавица. Е, дуелът така и не се състоял, благодарение на верни приятели на двамата гении, които в последния момент разтурили работата, а като във всяка такава история, в крайна сметка хубавата Пелагия зарязала и двамата си ухажори и се омъжила за някакъв руски офицер – явно по-перспективна партия от вечно безпаричните поети. „Човешко, твърде човешко”, би казал Ницше. Но пък кой знае колко от най-хубавите стихове на двамата поети са се родили след тази история!

vazov

Славейков и Яворов - ужасът на артистичния ни елит

И ако, все пак продължавате да мислите за поетите като за нежни души, непознаващи правилата на бойния клуб „Живот”, то да ви кажа – в голяма грешка сте. Защото точно двама от най-нежните ни поети – Пенчо Славейков и Пейо Яворов – са останали в архивите на Народния театър „Иван Вазов” като ужасът на артистичния ни елит в началото на ХХ век. На 1 април 1908 г. Пенчо Славейков става директор на Народния театър в София, а за секретар е назначен Яворов. По това време в театъра цари меко казано творчески хаос и липса на дисциплина, но много скоро артистите разбират, че в лицето на двамата поети са си намерили майстора. Парадоксалното е, че по това време Славейков, който не се обичал твърде много с Вазов (може би покрай историята с дуела за хубавата Пелагия), сваля неговите пиеси от сцена с мотива, че нямали литературна стойност, а години по-късно същият този театър вече носи името именно на Иван Вазов. (Толкова за преклонението пред будителите!) Скоро Славейков вече е взел страха на всички в театъра и успява да въведе казармен ред и дисциплина не само сред самозабравилите се артисти, но и сред всички останали персони, гравитиращи покрай театъра. Яворов пък си поставя амбициозната задача да изчисти говора на артистите, голяма част от които говорели на диалект.

Елин Пелин - ой, шопе, шопе...

И като заговорихме за диалект… Бардът на българското село Елин Пелин имал доста тежък шопски говор в ежедневието си. Споменавам го, в случай че си мислите за тези хора като за ходещи правоговорни речници. И почти като анекдот е една случка, когато солидно почерпени с художника Константин Щъркелов тръгват посреднощ да се прибират, ама нали… така… със стъпка „оверлог” дето се вика… Та Елин Пелин по едно време въздъхнал философски: „Кочо, оно и двамата не живееме далеко, ама бая одене че подне.” Да, същият – авторът на „Гераците” и „Ян Бибиян”.

Аз лично имам особено отношение към диалекта (абе откровено си ме вбесява, най-вече когато изхвърчи от устата на някой от синовете ми), но в случая си ми стои направо бисерно!

Мога да продължавам с още и още истории, но нека остана вярна на себе си. Надявайки се да съм подразнила нечие любопитство, ви предизвиквам да откриете будителите отново, но не като портрети от стената и имена от библиотеката вкъщи, а като хора – живи, дишащи, забавни, тъжни, грешащи, смешни, от плът и кръв!

Предизвиквам ви да разкажете на детето си за двойката на Вазов! За пиянската вечер на Елин Пелин – от мен да мине – може да изчакате във времето удобен момент.


Препоръчваме ви още:

Няколко тенденции в българския патриотизъм

Войната на езиците

"НЕграмотен" е една дума, за разлика от "НЕ знам"

 

Резултатите са от анкета на проекта „Как беше... на български?“, в която участват 1000 души от цялата страна 

В навечерието на Деня на народните будители проектът Как беше... на български? направи проучване за българския език, в което се включиха 1000 души от цялата страна. То дава отговори на въпросите кои са любимите думи на българите, какви чуждици използваме най-често в ежедневието си и кои са народните будители, които ни вдъхновяват. Инициативата съществува повече от година, родена от желанието на екипа на агенция за маркетингови комуникации Knowbox, да уважаваме езика си и в същото време да не преставаме да бъдем модерни.

Анкетата се провежда онлайн и в нея взимат участие 1000 души от цялата страна. Интересен е фактът, че сред тях има представители на почти всички възрастови групи: 28,3% са на възраст между 18 и 28 години, 28,5 % - между 29 и 39 години, 24,2 % - между 39 и 50 години, 18,9 % са на възраст 50+ години.

От всички анкетирани 91,6 % смятат, че ежедневната им реч съдържа повече от 50% български думи. Като любими думи сред отговорите се открояват „обич“, „родина“ и „благодаря“ (посочени са общо от 389 човека). Сред останалите думи, които хората припознават като мили и родни, са „либе“, „обич“, „омая“.

Най-често използваните чуждици пък са „ок“, „мерси“, „супер“, „уикенд“ като при възрастовата група от 18 до 28 години, съвсем естествено, като по-често употребявани думи се явяват всички, свързани с технологиите: ъпгрейд, иновация, имейл, копи/пейст, скрийншот, лайк и др.

Сред любимите народни будители на първо място се откроява Васил Левски, който е оставил най-дълбока следа както в самосъзнанието, така и в езика ни. До него се нареждат имената на Пейо Яворов, Иван Вазов, Христо Ботев, Добри Чинтулов, братята Евлоги и Христо Георгиеви, Любен Каравелов, Петър Берон и много други.

Любимият откъс от българско произведение, който се нарежда на първо място с 38% цитирания, е първият куплет от „Две хубави очи“ на Пейо Яворов. Сред любимите автори на участниците са както непреходни български творци като Никола Вапцаров, Елин Пелин, Захари Стоянов, Петя Дубарова, Димитър Талев, така и автори от ново време като Георги Господинов, Георги Божинов и Ивайло Петров.

„Изненадани сме от броя хора, които взеха участие в нашето проучване. Това означава, че много от нас имат отношение към българския език. Иска ни се да вярваме, че и нашата страница „Как беше... на български?“ има принос за това. Започнахме да припомняме хубавите български думи преди година и половина, а вече имаме над 10 000 последователи. Това е проектът, който е на сърце на всеки колега от Knowbox и заедно ежедневно се опитваме да търсим и провокираме употребата на българските думи, за да се разбират посланията по-добре и от повече хора“, разказва Силвия Митова – управляващ партньор на Knowbox.

Като комплимент към участниците 10 от попълнилите анкетата ще получат ваучери на стойност 20 лв. всеки, предоставени от книжарници Хеликон, които припознаха инициативата на „Как беше... на български?“.

Как беше на български

За проекта „Как беше... на български?“

Проектът „Как беше... на български?“ стартира през лятото на 2017 година като идея на екипа на маркетингова и ПР агенция Knowbox да си припомняме хубавите български думи, които понякога остават на заден план пред модерните чуждици. Всичко се случва на Facebook страницата, която за малко повече от година има над 10 000 последователи. Някои от обичаните рубрики в страницата са „Помогнете ни да преведем“, „Как беше... на български?“ и „Любими цитати“.

 

Препоръчваме ви още:

Българчетата в чужбина, които говорят български

България - родината на крадливите роми, чистачките и лютата ракия?

Иван Ночев - българинът, който вписа името си в космическата история

 

Автор: Ина Зарева

Да си представим, че току-що сме срещнали любовта на живота си. Къпем се в розов прах, храним се с погледи, отпиваме от усмивки. Искаме да прекараме заедно целия си живот и да бъдем идеални за другия, защото той напълно го заслужава. Но откъде да знаем как да се превърнем в перфектните съпруг и съпруга? Разбира се, задаваме въпроса в Гугъл, потапяме се в море от съвети и четем напосоки следното:

"Перфектната съпруга е: добра любовница; добра домакиня, която винаги иска да приготви нещо вкусно, за да поглези мъжа си; грижовна към съпруга и децата си; разбира, че мъжът ѝ има право на лични доходи и не се учудва, че той не ѝ дава цялата заплата; поддържа външния си вид и тяло; прощава грешките на мъжа си.

Перфектният съпруг е: силен; честен; бори се за това, което смята за правилно; наясно е със себе си и целите си; осъзнава значението на „мъжката дума“; признава грешките си; не подценява романтиката."

Какво разбираме?

Съветите към съпрузите внушават: ти си мъж и си прекрасен, такъв какъвто си, нужно е само да се развиваш, да възмъжаваш, да се усъвършенстваш, да отстояваш принципите си, да живееш достойно, когато можеш да бъдеш романтичен.

Съветите към съпругите внушават: да си жена не е достатъчно, трябва да си богиня и нямаш никакво оправдание да не си; за да заслужиш този мъж, трябва да правиш всичко за него; да му прощаваш непрекъснато; да изучиш еднакво добре Кама Сутра и Джейми Оливър; накрая той ще ти заплати за добре свършената работа.

Това казват жените на другите жени. Това казват бабите им, майките им, жените, които продават на други жени вълшебни еликсири за отслабване. Казват им – "Много лошо, че се роди жена, сега има толкова много за поправяне по теб. Но ще търпиш, ще прощаваш и ще се мъчиш да си заслужиш мъжа си и половината му заплата. Независимо какво си мислиш, че си, какво искаш да си, какво учиш или работиш, колко езика знаеш или колко титли имаш, ти трябва да си добра готвачка, чистачка, бавачка, учителка, модел, компаньонка и светица. Никой не го е грижа колко човешки живота си спасила днес в болницата или колко деца си научила на нещо, ако не можеш да готвиш или гардеробът ти не е подреден, ако не можеш да се вмъкнеш в размер S или ти хрумне да се цупиш за нещо на съпруга си."

Представяте ли си някой да казва на мъжа – "Трябва да си страхотен зидар, водопроводчик или механик, за да заслужиш жена си; трябва гръдната ти обиколка да е толкова, а талията толкова? Иначе не ставаш! Не ставаш и нямаш оправдание!"

Защо любовта се превръща в претенции към другия

41c7056a7d01541bc8a76255e50db617 XL

Унизително е! Повече от унизително – страшно е!

Правя всичко, което мога за съпруга си – опитвам се да не го тровя като готвя, да не оцветявам белите му ризи в розово много често, да укротявам косата си в някаква нормална прическа, да не крещя всеки път, когато някой ни изпреварва опасно, да правя смислени и интересни неща в живота си, с които и той да се гордее, да не превръщам децата ни в безличностни изпълнители на родителските ми копнежи; дори се опитвам да гледам футбол. Опитвам всички тези неща единствено и само защото го обичам и защото бих дала остатъка от живота си за него. Не защото съм длъжна. И всъщност правя тези неща по-скоро за себе си, отколкото за него. Защото искам да се предизвиквам, да се променям, да се изненадвам. Излиза, че съм повече мъж, отколкото жена, защото не се чувствам подчинена и задължена на никого, освен на това, в което вярвам. А аз вярвам, че никой никому не е длъжен. Ние сами си вменяваме безкрайни и безумни задължения. А дори не сме сигурни какво искат мъжете ни. Не ги питаме, защото ние винаги знаем по-добре. Ние така погрешно разбрахме еманципацията, че ги взехме тия наши стреснати мъже, сложихме ги в ъгъла и им изкрещяхме – "Виж сега, аз правя за теб всичко това, ти си длъжен да го искаш, да го харесваш и за благодарност да ме слушаш какво ти говоря."

Ние превръщаме мъжете в това, което са. Първо като майки, после като техни любими. Дори те да се опитват да се държат различно, ние ги тръшваме на стола и им казваме: „Стой сега тук, не ми помагай, нищо не прави, защото аз съм длъжна да се справя с всичко, а и ти си смотан и нищо не правиш като хората.“

Но колкото по-снизходителни сме към мъжете, толкова по-безпощадни сме към себе си и останалите жени:

Как няма да я зареже, като е с десет кила отгоре!

Как няма да я бие, като едно ядене не може да му сготви!

Как няма да изнасили, като се е облякла като проститутка!

Остави я тая еманциПатка!

За семейството и кой в него е главен

5db215d945dee62bcf9ae3751d586723 XL

А истината е, че:

Еманципацията означава освобождаване от зависимост, ограничения и предразсъдъци. Нищо повече.

В България все още сме много далече от равенство между половете. Всяка четвърта жена е била жертва на насилие. Жените получават по-малки заплати и пенсии и по-често губят работата си, в сравнение с мъжете.

Ако един мъж обича една жена, той няма да я изостави, заради двата сантиметра върху талията ѝ. Ако го направи, то той никога не я е обичал. И не жената има проблем, а мъжът със самия себе си.

Един мъж обича една жена заради начина, по който тя го кара да се чувства. Но тук „обича“ не бива да се бърка с „избира“. Защото често се оказва, че не двама обичащи се хора са един с друг, а насилникът е избрал жертвата си, защото го кара да се чувства силен, важен, всемогъщ.

Никой мъж няма да зареже една жена, защото тя не може да готви като майка му. Пише мъж, а не момченце, което още се бърше в полата на мама.

Никой не е длъжен да изглежда по определен начин, за да бъде обичан.

Никой не е длъжен да може да готви или лепи фаянс, за да бъде обичан.

Никой не е длъжен да търпи нещо, което го обижда и наранява, за да бъде обичан.

Никой не е длъжен да обича всички, но е длъжен да не ги наранява.

Никакви свестни мъже няма да станат синовете ни, докато учим дъщерите си, че те трябва да обгрижват и да се боят от мъжете си.

Никакви уверени жени няма да бъдат дъщерите ни, докато не позволяваме на синовете си да ни помагат, защото това не е мъжка работа, а по-добре да се учат да бъдат мъже и да я поставят „оная там на мястото ѝ“.

Наранените жени в България няма да намалеят, докато продължаваме да вярваме, че си го заслужават. Защото не са или защото са прекалено перфектни.

Не си сама

b98f6f9001c8ec24f716437d68f9cb59 XL

Животът ни ще става все по-тъжен, докато продължаваме да се окайваме, че да се родиш жена е малшанс. Докато продължаваме да мислим, че е признак на мързел да не готвиш или да искаш помощ в домакинството. Докато продължаваме да вярваме, че сме си заслужили боя, изнасилването, смъртта...

Никакви закони и конвенции няма да проработят тук, докато високопоставени мъже могат свободно да обиждат, нараняват и заклеймяват жени, без да губят високите си постове.

Всичко започва и свършва с уважението и зачитането на другия като равностойна личност. Време е не само да го разберем, но и да го наложим като правило в живота си. Уважението и приемането на другия за равен не зависят от пол, възраст, образование, религия, произход. Даже напротив – никое образование или висок стандарт на живот не могат да гарантират наличие на човечност, почит и зачитане на другия.

Преди години две жени попаднали в една и съща стая в онкологично отделение. Преживели заедно мастектомията и химиотерапията, ужаса, страха и надеждата. Това ги сприятелило, независимо колко различни били една от друга. Едната – красива, интелигентна, образована жена, съпруга на професор. Другата – от ромски произход, със съпруга ѝ работели във фирма за почистване. След време се срещнали на един от контролните прегледи. Радостни, че се виждат, че са добре, че са живи! Лицето на професорската съпруга обаче било потънало в тъмна паяжина, различна от тази на болестта. Съпругът ѝ - професорът я уведомил, че не може да поддържа повече никакви интимни отношения с нея, защото не му понасяла гледката след операцията. Не била естетична. И той нищо не можел да направи по въпроса. Той бил мъж, все пак. Пред кабинета на лекаря, тя се осмелила се да попита мургавата си познайница как се отнася мъжът ѝ към нейната операция.

„Всяка вечер, като си лягаме, той слага ръката си на белега, гали го и ми повтаря, че съм най-хубавата жена на света, че нищо не ми липсва, и че не спира да ме обича. В началото ме беше срам, но той като че гони болестта още по-далече така. И сега вече не ми е толкова страшно.“ – казала ромската жена с ромския си необразован мъж.

Никога нищо не е толкова страшно, когато някой те обича, уважава, приема, подкрепя, закриля, помага, разбира.

Страшно е да те обиждат, защото не си достатъчно хубава; да те изнасилват, защото си; да те манипулират, защото си уплашена; да те убиват, защото не искаш да се страхуваш повече; да ти вменяват вина за всичко, което правиш; да омаловажават труда ти. Страшно е да има мъже, които не осъзнават какво точно значи да си мъж. Още по-страшно е, да има жени, които се оставят на напълно погрешната представа какво означава да си жена. Защото докато те се стремят към перфектност и покорство, други правят филми като този.


Препоръчваме ви още:

Да те ритнат в топките

Защо любовта не е достатъчна?

Вие сте градинарят и пазителят на брачните си отношения

 

 

Фотографката Анджела Форкър е автор на The Precious Baby Project. Този проект е посветен на специалните бебета – родени с различни нарушения, претърпели операции, страдащи от неизлечими заболявания и недъзи.

Форкър разказва, че дълго е мислила над проекта си. Желанието й е снимките да разказват някаква история, да кореспондират със света, да привлекат вниманието към сложната и болезнена тема.

5bd19c6352ba7 0x0

Решава да посвети The Precious Baby Project на семейството на Маделин, момиченце, което умира на 15-ия ден от живота си. Анджела се запознава с родителите й в църква и научава историята им. Точно тя я вдъхновява да се заеме с темата за вродените и хронични заболявания, от които страдат бебетата.

5bd19bfb5acbc 0x0

За да осъществи проекта си Форкър публикува съобщение на стената си, в което казва, че фотосесията, ще бъде безплатна. Благодарение на многото споделяния информацията за идеята на фотографката бързо се разпространява в мрежата. За проекта научават хора, които живеят на хиляди километри от нея и пътуват часове наред, за да се доберат до студиото й.

5bd19c3c1c903 0x0

Анджела споделя, че нейната идея била да използва декори, които могат да бъдат разположени върху хоризонтална плоскост. Прави този избор, защото много от малките участници в проекта не могат да седят или да се движат.

5bd19c4e85279 0x0

До момента в The Precious Baby Project се взели участие 23 деца: деца със синдром на Даун, Едуардс, Goldenhar, Крузон, с различни видове ДЦП, със сърдечно-съдови и белодробни заболявания, с вродена глухота или слепота, с епилепсия и т.н.

За снимките, Анджела, която специализира работа с новородени, използва различен фон, който не само служи за красива рамка на снимката, но и има особен смисъл.

Момиченцето Елис Роуз е с неизлечимо заболяване и няма да живее повече от година. То е снимано като Феята на незабравките в градина от рози – защото приемните му родители споделят, че никога няма да забравят своята малка роза.

screen shot 2018 10 25 at 11 37 45 pm

 Малкият Илайджа, който има тръбичка в трахеята си и е с ортопедична каска, е представен като астронавт. 

5bd19c0d855e4 0x0

Грейсън, който според лекарите никога няма да бъде изписан от интензивното отделение, е сниман с балони, които изобразяват думата Hope (надежда).

5bd19bbeb6070 0x0

„Бях вдъхновена и трогната от любовта и грижата, с която се отнасят родителите към децата си. Въпреки че животът им е много труден, виждах колко радост носят тези деца на родителите си.“ – споделя Анджела.

5bd19bd68fc09 0x0

Нейните снимки са изложени в детски клиники, болници и християнски асоциации. Тя се надява, че проектът ще е в подкрепа на родителите на специални деца и ще покаже на света, че те заслужават да бъдат обичани, лекувани, обгрижвани и имат право на пълноценен живот.

Снимки: The Precious Baby Project


Препоръчваме ви още:

25 снимки, които не би могъл да режисираш

Помощ! Баща ни е фотограф!

Мадона, Клеопатра, Хилъри Клинтън

Автор: Йорданка Воденичарска

Често ме питат: "Защо Корея? Какво толкова ти харесва?"

А защо не? Защо очите ми са сини, а на друг кафяви? Защо някой предпочита синия пред жълтия цвят, люто пред кисело? Как някои се раждат левичари, други десняци, а такива като мен откровени леваци? Защото светът е шарен и интересен, и има толкова страхотни неща, които ни обогатяват, карат ни да се усмихваме повече, да бъдем по-добри? За нас остава само да ги забележим и споделим. Надявам се това, което съм написала по темата, да ви хареса или поне малко да ме разберете.

Корея през моите очи

Каква е Корея през моите очи? Не бях се замисляла до този момент, но когато го направих, когато се запитах, пред мен изникна една картина. Видях широка улица с подредени павета и бели зидове, над които кокетно се подаваха цветните, ярки краища на покривите. Това е за мен Корея - път от загадки, мечти и красиви задявки. Корея, мой път...
Запознах се с нея отдавна, формално. Площ близка до родната България, климат - подобен, население... повечко, доста при това. Столицата се казва Сеул, една държава, разделена на две. Това знаех и за друго не питах. Но дойде време, в което малко по малко тази далечна земя започна да влиза в сърцето ми. Първо леко почука, надникна и ми се усмихна чрез драмите си, разпери красивия си ханбок, кокетно ме погледна с очите си бадеми и с музика и песен се настани в сърцето. Подмами ме с вкусната си кухня... Вкусна? Не само, но и красива. Всяко ястие поднесено с финес, какъвто балканската ми душа не познавaше. О, кухнята, за нея песен трябва да се напише!

Когато Корея поиска душата ми, отдадох я без съпротива, с усмивка и радост. Мисля, че тогава осъзнах влюбването си. Приех го и реших да стана нейна. Без страх, без протест, драговолно поех по пътя на Утринната свежест. И се родиха мечтите за младост, за радост, за усмивка, за красива градина и нежна песен. Във време, в което хората си изричат грозни думи, а за хубава е набедена пошлостта, аз успях да се докосна до красотата. Повярвах, когато мнозина се отказваха, приех различното, което повечето не познаваха, станах част от група на новатори, повярвах в себе си, създадох си цел, родих се отново! Сърцето ми се изпълни с любов, а душата с живот.
Корея, която е на хиляди километри от моят дом, ми изглежда все по-близка и моя. Тя е моят път непознат, но обичан, тя е тази, която ме води напред.

Към мечтите!

София, 04.03.2015 г.

44267095 1692644187506490 7634074957256851456 o

И днес, няколко години по-късно, продължвам да се чувствам влюбена. Държи ме дълго, почти колкото половинката :) С благодарност и радост споделям събития, които запознават хората със Страната на утринната свежест - кауза, която приемам за лична и една от малкото позитивни такива.

Съвсем скоро, в средата на ноември, в София и Пловдив предстои кратка кино панорама организирана от корейското посолство. Представени ще бъдат четири филма, като особено един от тях препоръчвам с две ръце, глава и сърце. Корейските кинематографи обичат да заимстват известни заглавия, какъвто е и случаят със „Шофьор на такси“. В корейския филм се говори за малкия човек, способен на голямо дело, за отваряне на очите за чуждата болка, за това как „аз“ се превръща в „ние“. Базиран на реални събития, филмът ни показва една малко позната част от съвременната история на Южна Корея - далечна страна, която в очите ни е символ на технологии, благосъстояние и успех. Но всичко това не е поднесено на тепсия, нито е постигнато с лекота. Корейците изминават дълъг и болезнен път, за да стигнат до почетното първо място за иновативна икономика в света. Част от него преминава през последствията от една още неприключила война, разделение на държавата, диктатура, икономически срив...

03koreataxi 1 superJumbo

nytimes

 „Шофьор на такси“ е посветен на частта с бунта и рефлектирането му върху един обикновен човек. Толкова обикновен, че не бихте го забелязали на улицата, не бихте запомнили гласа му. Може би толкова „обикновен“, колкото всеки от нас? В края на филма си мисля как всички ние всъщност сме уникални, но същевременно си приличаме. И тайничко се надявам, че моята скромна персона прилича с частица поне на главния герой, обикновения шофьор на такси – човек, споделящ доброто от себе си с останалата част на света.

Ако обичате филми по действителни събития, ако ви радва добрата актьорска игра, ако просто искате да видите нещо различно, може да отделите 2 часа от времето си в една предстояща вечер и да гледате филма, а ако желаете после и да споделите мнение.

„Шофьор на такси“ е част от Седмицата на корейското кино 2018, която предстои в София и Пловдив от 9 до 14.11.2018 г.


Прочетохте ли

Корейската вълна

Повече от 30 институции и организации от всички сектори се обединиха в партньорска инициатива, посветена на възможностите за учене и развитие чрез неформалното образование.

Тя ще се състои на 4-ти, 5-ти и 6-ти ноември и обхваща три паралелни събития

1. Международна научно-практическа конференция „Неформалното образование пред предизвикателствата на 21-ви век", посветена на 130-годишнината на СУ „Свети Климент Охридски“ и 10-та годишнина на специалност „Неформално образование“ към Факултета по педагогика.

2. Изложение "Дни на неформалното образование" в музея „Земята и хората“.

3. Представяне на ново академично издание "Антология неформално образование". което ще се състои в рамките на три дни.

Изложението "Дни на неформалното образование" в музея "Земята и хората" включва три тематични дни – 4-ти ноември е посветен на семейството; 5-ти ноември на училището; 6-ти ноември – на младите хора. В рамките на 3-те дни от 10:00 до 18:00 ч. посетителите ще могат да видят различни тематични щандове, да станат участници в работилници и ателиета, както и да се насладят на разнообразни пърформънси и демонстрации в музея.

Официалното откриване на инициативата, с участието на представители на няколко министерства, браншови организации и творчески съюзи, е на 4-ти ноември (неделя) от 12:00 ч. в музея „Земята и хората“. Този първи семеен ден от "Дните на неформалното образование" включва интерактивни занимания за децата и техните родители. По същото време участниците в конференцията ще се срещнат с лидери на иновативни български модели за неформално образование, а на следобедна постерна сесия ще се запознаят с опита на 15 авторски екипа - изследователи и автори на иновативни програми за неформално учене и обучение.

На 5-ти ноември (понеделник), в музея „Земята и хората“, посетителите ще могат да избират между богата палитра от информационни и обучителни сесии за треньори, обучители и ментори на неформални образователни програми. В същия ден от 9:30 ч. в Нова конферентна зала на  Софийския университет започва и пленарната сесия на конференцията, в която гост-лектори са проф. Алън Роджърс и проф. Майкъл Осбърн (Великобритания), проф. Рене Кларихс (Холандия) и проф. Силвия Николаева (България). От 17:30 часа в нова конферентна зала на Ректората ще бъде представена и новоизлязлата „Антология Неформално образование“. В своите над 850 страници изданието обединява исторически извори, оригинални и вече публикувани текстове на над 60 български и чуждестранни автори - изследователи, водещи практици, докторанти, общественици.

6-ти ноември (вторник) е младежкият ден на Дните на неформалното образование в музея. Негови домакини са младежки и бизнес организации, които развиват свои оригинални обучителни и квалификационни дейности. В програмата на конференцията за деня са включени мобилни учебни визити за запознаване с 11 иновативни образователни практики в град София.

Повече информация за програмата на Дните на неформалното образование - телефони 0888 688 304, 0887070112, еmail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., obrazovatelenforum.wixsite.com, а за конференцията тук.
 

НАШАТА ПАРТНЬОРСКА МРЕЖА

Инициативата се финансира частично от:

Университетски фонд "Научни изследвания" на Софийския университет

Център за приобщаващо образование

Национален дворец на децата

 

НАШИТЕ ПАРТНЬОРИ

  • Професионален форум за образование
  • Сдружение „Общност за демократично образование“
  • Междууниверситетски институт по мениджмънт на образованието - Интераула
  • Академия Телерик
  • „Алма Матер ТВ“
  • „Зеленият двор“
  • „Музейко“
  • Асоциация „Родители“
  • Асоциация на българските училища в чужбина
  • Дружество „Знание“
  • Институт за прогресивно образование
  • Институт за социални услуги в общността
  • Музей „Земята и хорат
  • Музейко
  • Национален дворец на децата
  • Национален младежки форум
  • Национален политехнически музей
  • Национален център за безопасен интернет
  • Национална гимназия по приложни изкуства „Св. Лука“, София
  • Национална мрежа за децата
  • Образователен театър
  • Сдружение „Дете и пространство“
  • Сдружение „Екоцентрик“
  • Сдружение „Платформа АГОРА"
  • ТехноМеджикЛенд
  • Трансформатори
  • Фондация „Партньори България“
  • Фондация „ТЕО“
  • Център за изкуство, култура и образование "София"
  • Център за приобщаващо образование
  • Център за демократично учене


Препоръчваме ви още:

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

Извънкласното обучение и методите на преподаване за по-добри резултати

Защото това трябва да се казва

 

Автор: Валентина Димитрова

Животът ми се срина! Всичко се преобърна, какво ще правя?

Искам си семейството обратно.

Аз съм виновен/а за това.

Готов/а съм на всичко да си го/я върна.

Въпреки че аз поисках да се разделим, ми е много трудно и страдам.

Това са само част от нещата, които съм чувала да споделят хората, когато преминават през такъв тежък период, какъвто е разводът. Ако попитаме тези хора има ли живот след развода, сигурно биха казали: „Има, ама е гаден.“ - и ще са прави. Но… нека разгледаме как стоят нещата преди да се стигне до него.

В нашата култура (сиреч – българската) на развода все още се гледа като на всеобщ семеен (поне три поколения назад) провал. Какво? Как така се развеждаш? Не си успял да си запазиш семейството? Цц, ужас, това е срамота! Какво ще кажат хората? Какво ЩЕ ОБЯСНИМ на хората? Леля Гичка много ще се разстрои (ама за същата леля Гичка и да живеете без брак си е срамота), затова най-добре да не се развеждате! Спете в отделни спални, не си говорете, успокоявайте вечер децата, когато са разстроени след поредния ви скандал, но леля Гичка ще спи спокойно, че сте ЗАЕДНО! Това, че не се чувствате добре, и че не сте щастливи, няма никакво значение – ще търпите! Децата ви ще търпят! В противен случай ще сте първо поколение разведен/а или още по-лошо, ще сте разведени „като родителите си“, а вие не може да понесете това!
А ако сте от онези хора, които са се развели, без да им мигне окото за мнението и кръвното на леля Гичка, искам да ви поздравя.  

Около развода

ef22b354928b6d94927383bb07bbfdd1 XL

Друг мотив да поддържате връзка, в която не се чувствате щастливи, са децата. Децата имат нужда от семейство! Децата имат нужда и от двамата си родители, за да растат уверени и спокойни. Да, ама не. Децата имат нужда от ЩАСТЛИВИ родители, било то и разделени. Понякога напрегнатата и трудна за комуникация семейна среда може да бъде много по-токсична за децата, отколкото физическата раздяла.

Приемаме обаче, че някак си успявате да разберете, че това да се разведете е най-доброто нещо, което можете да направите за себе си, за партньора си и за децата си. Тогава идва болката, огорчението, обидата, вината! Но не можете да получите подкрепата, от която имате нужда от вашите близки, защото „сами сте си го направили този избор“. В други случаи обаче реакцията може да бъде и омаловажаване на събитието: “Хайде, стегни се, нали никой не е умрял!“

Разбира се, че е умрял!

Умрял е един съюз между двама души. Умрели са едни общи мечти и проекти. Умряло е едно съвместно бъдеще. Това може да се преживее също толкова болезнено, колкото се преживява и физическата загуба. При някои този етап минава по-безболезнено, но смятам, че всеки по някакъв начин трябва да си изтъгува загубата, за да може да продължи напред!

Оттук следват много различни сценарии в зависимост от това дали имате деца или не. По взаимно съгласие ли се развеждате, или започвате да водите война; спирате ли да комуникирате един с друг и всичко да започва да минава през децата…

6 начина да запазите ума си след развода

dfa9650c98032a5e3fe09ff138cbc0c1 XL

Когато сте само двамата и се развеждате, има една мисъл, която ви дава утеха: „Ох, добре че нямаме деца!“ В повечето случаи обаче, за жалост, децата са разменната монета, с която започват да жонглират родителите. Обидите по адрес на другия и непрестанните обвинения се забиват като ножове в душата им!

Баща ти ни изостави и сега ще си има ново семейство и други деца.

Майка ти иска да ме изгони! Тя е виновна, че няма да живея вече при вас.

Баща ти не ни обича вече!

Майка ти е уличница!

Баща ти е един нещастник!

Това са думи хвърлени в пространството, когато наистина сте много наранени, чувствате се отхвърлени и гневът взима превес. Но тези думи имат свойството да убиват! Да, точно така, да убиват малко по малко част от идентичността на децата ви. В този момент вие наистина мислите, че мъжът ви е нещастник, но дали си давате сметка, че изричайки тези думи пред детето, то започва да ги тълкува така: „Щом тати е нещастник, а аз съм негов син, значи и аз съм нещастник.“ – или - „Но аз обичам тати! Обичам и мама, но тя го мрази, какво да правя? Ако продължа да обичам тати, означава ли това, че предавам мама?“; „Тати ми каза, че мама вече не ни обича, аз съм виновен за всичко.“

Когато отношенията между родителите се движат в този диапазон, децата започват да изпитват огромна вина, че те са причината за краха на взаимоотношенията им. Несъзнателно започват да се опитват да „съберат“ отново своите родители като боледуват по-често, бягат от училище или „създават проблеми“. Това се наблюдава не само при разведени родители, но и при такива, които са загубили комуникация помежду си, непрекъснато се карат или единият родител често отсъства от дома.

Разводът през очите на детето

razvod2

В случай че сте попаднали в тази нелека ситуация на развод, едно от най-важните неща, за да съхраните децата си, е да преминете през това адекватно. Сигурно всички си мислите: „Какво искаш да кажеш, жено?! Как, по дяволите, си го представяш?“

1.  Посетете специалист – подчертавам го, защото това може да ви помогне да излезете от омагьосания кръг, в който се въртите (или сега започвате)! Не, приятелките няма да свършат работа (с тях можете просто да плюете нещастника). Специалистът ще ви подкрепи в този труден период! Ще имате времето и пространството да преминете през всички чувства съпровождащи раздялата! Ще ви помогне да погледнете цялата картина и вашето участие в нея. Вследствие на това ще можете сами да си отговорите на много от въпросите, които си задавате.

2.  Говорете с децата си за развода, като им отнемете отговорността за случващото се (ако може, го направете заедно)! Кажете им, че се разделяте като съпрузи, но като родители никога няма да се разделите и че те нямат нищо общо с решението, което сте взели. И ДВАМАТА много ги обичате! 

3. Децата НЕ СА ваши приятели! Не им казвайте: „Вече ти си мъжът в къщата“ или „Вече си останахме само двечките.“ Това ги поставя в ситуация, в която те започват да се чувстват ЕДИНСТВЕНИТЕ отговорни за вашето щастие! Това е огромен товар за едно дете и е съпроводен с непосилна за него отговорност и същевременно вина, че не може да се справи с „поставената му задача“. 

4. Общувайте директно с бившия/та си, не казвайте на детето да „предаде информация“, защото отново го поставяте в конфликт на лоялност, разкъсано между мама и тати. 

5. НЕ обиждайте бившия си партньор пред детето, защото по този начин косвено обиждате него (нали е нейна/негова плът и кръв).

6. НЕ ГО КАРАЙТЕ ДА ИЗБИРА! Това е може би най-лошото нещо, което може да се случи на едно дете. Все едно някой да иска да ви ампутира крака и да ви накара да изберете левия или десния.

Сигурно сте свикнали да се справяте сами в трудните моменти, да бъдете „силни“, „да не плачете“ и „да се стягате“. Традицията при встъпването в брак повелява да има хора, които да бъдат до вас в този важен ден и да споделят радостта ви – със съвети, опора, подкрепа.

Но нима нямате нужда от същите неща в не по-малко важният за вас ден - денят на вашия развод?!

Авторката Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант и основател на център "Нюанси" - пространство, където хората да се чувстват спокойни, сигурни и подкрепени, и всеки път да си тръгват, открили нещо ново за себе си. Вярва, че всеки добър специалист в областта на терапията участва в този процес с цялата си личност, опит и знания. Затова и непрекъснато инвестира в своето развитие и преживява историята на всеки клиент, с когото работи, лично!

 

Прочетохте ли

Щастливо разведени

 

Автор: Бени Хюбнер

Та начи, на хоризонта се задава Хелоуин. Онзи, хамериканският (дет не е и баш хамерикански, ма това е друга тема). Хелоуин, дето навличаш одежди, които те правят по-красив, по-грозен, по-страшен, по-приказен и за един ден от страшното си правиш страшен купон.

Може би това е денят, в който ако ти кажат, че си голяма тиква, жив дявол или пък ужасна вещица, си е направо комплимент. Не е комплимент обаче, ако ти кажат, че си родоотстъпник, предател, тъпанар, тъпигьоз, и недай си Боже, не тропкаш хоро пред Лувъра.

Всяка година по това време на годината, както и около 14 февруари, слушам как разни лелки и чички, набори демек, размахват пръсти по тивито и викат - "Хелоуин, Хелоуин, ама будителите, ами Левски и Раковски, защо ги забравихме?!? Де го Вазов, де го Пишурката... де и Караджата???" - За Багряна не питат, щото тя още е спорна, пък и прекалено хубава била - по на вещица го докарва.

Та така наборите - размахват пръсти и знамена и крещят като изоглавени колко е важно да си патрЕот, ама не само да си, но и да го демонстрираш. Да не пиеш хамериканско уиски, да не ядеш хамбургери, да не слушаш „Скорпионс“ и в никаком случеям да не се маскираш на нещо различно от Динко, или в много краен случай - на рокер-чалгар с бръчник и беневрек.

Щото, видиш ли, подобни срамни празници, като Хелоуин и бай ти Вальо влюбеният, ни засенчват будителите, заличават ни ги, един вид ни ги бастисват направо. Така излиза.

И може и така да е, защото до такава степен сме си свили рамката, че вече не допускаме... усмивка. Това е - затворено сърце, отворена уста. Ако ме разбирате.

Как да накараме децата да намразят Хелоуин

44927046 503061656830107 7920451835977007104 n

Всъщност, начи, според мен - никой, ама псолютно никой, НИКОЙ вносен не мож ни взе, заличи, засенчи, изтри, напи... будителите. Това го можем само ний си. О, как добре го можем! С незнанието си, с непомненето, с безинтересуването. Защото те са нашите будители и ако не са успели, не успяват, или пък не ще успеят да ни събудят... за какво говорим. Значи не сме заспали, нещо друго сме. И в този случЕй и Вси Светии няма да ни помогнат. Великденският заек също. Дядо Мраз и Дядо Коледа пък ептен, а за Свети Валентин да не говорим - анатема, щото той влюбен и загубен - какво му разбира тиквата!?

Аз, лично и персонално, имам един принцип в тоа живот - никога, ама НИКОГА не отказвам весели празници. НИКОГА, ама НИКОГА не отказвам малко забава и повече усмивка. Пренаситила съм се на мразачество, на рушене, на събаряне, на деструкция. И много се кефя като видя мартеничка на ръцете на чуждоземските си приятели. И много се кефя да видя чуждоземец, облечен като кукер. Чули ли сте някой да ни анатемосва щото му връзваме конци по ръцете? Обичай... за здраве.

Между другото - нямам против и по Сирни Заговезни да покарнавалствам, ама пусто... тоя адет не ни е адет.

Хелоуин и прекалените светии

little children trick or treating on halloween 53876 41184

И за финал на това прочувствено споделяне един виц, който ми е много вери, баш любим:

Малкият Иванчо се прибира вкъщи умислен, нетипично умислен.

- Иванчо, сине, какво има - пита таткото, отпивайки от три пъти претаканата домашна сливовица и проверявайки дали туршийката е втасала.

- Ми чудя се, тате - какъв точно празник е тоя ХелУин, че нещо не ми е мноо ясен.

- Ама сине, сега тате ще ти го обясни. - примлясква компетентно родителят - Нали знаеш Осми март?

- Да, тате, знам го.

- Е, сине, баш същият е и Хелоуин - пияни вещици обикалят улиците.


Прочетохте ли

Хелоуински костюми за секси мамчета

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам