Ninja Editor

Ninja Editor

В редакционната поща получихме едно тъжно писмо до Дядо Коледа. "Ще ви разбера, ако не го публикувате", ни написа младата авторка. "Написах го най-вече до себе си. Но докато го пишех, осъзнах, че много жени може би ще се припознаят в него. Нека знаят, че не са сами."

Мили Дядо Коледа,

Не бях добра тази година. Бях гневна, истеричнa, обсебваща, озлобена, изнервена. Бях ужасна. Наранявах хора, които ме обичат, които не го заслужават. Изкарвах си го на всички за постоянното напрежение, за болката, за отчаянието, за умората, дори и да не бяха виновни. Не бях добра, Дядо Коледа, никак даже. Но съм и нахална и пак ще си поискам подаръка.

Моля те, Дядо Коледа, от все сърце те моля, подари ми МЕН. Онази, старата, преди всичко да стане толкова трудно. Преди да ме захване в лапите си и да впие нокти в цялото ми същество този мрак. Защото, дядо Коледа, той убива мен и всичко хубаво в живота ми. Нищо не ме радва. Всичко или ме наранява, или ме изморява, или ме изнервя. Дори и загрижеността на близките ми, дори и жестовете на мъжа ми, дори и блесналите очички и протегнатите мънички ръчички и радостното възклицание: "Мама!", щом детето ми ме види на вратата след работа. Вместо това, дядо Коледа, чувствам постоянно болка, гняв и изнемогване. Толкова дълбоко са се загнездили в мен, че ме превърнаха в съвсем друг човек.

Моето писмо до Дядо Коледа

46341661b287a33b63cd0f66c84da6bb XL

Знаеш ли, Дядо Коледа, някога бях позитивна, любяща и разбираща. Не казвам спокойна, защото, знаеш си ме – винаги съм била емоционална и луда глава. Но бях усмихната, смеех се, радвах се на малките и големите неща. Имах светлина и топлина в мен, които всячески се мъчех да предам и на другите. Мечтаех и вярвах в щастието, любовта и бъдещето.

Сега ли? Сега, Дядо Коледа, не мога да мечтая, дори и да искам, а вече даже май и не искам. Не виждам бъдеще по-далеч от утрешния ден, а то, вместо с надежда, ме изпълва с тревога и тягостно чувство от сивотата си. Малките чудеса са ми безразлични, а малките проблеми усещам като тежестта на света. Хората, които обичам, вместо да ги радвам, аз ги наранявам; вместо да ме радват, те мен също нараняват и натоварват. Любовта ми се е превърнала в отрова за мен и за тях. А щастието е заменено от болка, безнадеждност, в най-добрия случай апатия.

Не се харесвам, Дядо Коледа. Мразя това, в което се превърнах.

Затова, мили Дядо Коледа, друго не искам. Само те моля, от все сърце, върни ми старото АЗ. Върни онази усмихната, любяща и позитивна жена. Защото тя, Дядо Коледа, тя можеше да се бори да постигне всичко друго, което би й било нужно.

С обич,

Едно изгубено пораснало момиче.

Тъжно е, нали? Знам какво би отговорил Дядо Коледа, ако му останат пет минутки след щурото тичане по безбройните поръчки от милиони деца - малки и големи.

Скъпа В., всъщност ти съвсем не беше непослушна. Точно обратното, ти беше твърде послушна. Проблемът е, че прекалено много слушаше други хора. Слушаше ги и откликваше на техните нужди. Стараеше се да си най-добрата майка и изпитваше вина всеки път, когато нещо не се получи. Стараеше се да си най-добрата съпруга и все ти се струваше, че не си достатъчна. Стараеше се да си най-добрата дъщеря, приятелка и колежка и се тревожеше, че не успяваш да угодиш на всички. А всичко това е много изморително. Вината е изморителна. Нуждата да слушаш останалите и да откликваш на очакванията им, е изтощителна. В крайна сметка, ти си просто едно хубаво, младо момиче с добро сърце. Не си дядо Коледа, нали така? Изобщо недей да се стараеш да си като мен, защото не забравяй, че аз се раздавам само един ден в годината, а ти се опитваш да го правиш 365. Хей, детенце, та дори и аз не бих издържал на такова свръхтемпо, а все пак съм малко повече от човек, нали така? Аз съм самият Дядо Коледа.

Ти поиска от мен единствения подарък, който не мога да ти направя. Но мога да ти кажа как да си го дариш сама. През идната година започни да слушаш малко повече себе си. Слушай тялото си и си почивай. Слушай главата си и й давай хубави мисли - книги, филми, изкуство. Слушай душата си и я зареждай с добри хора и приятни преживявания. Не се опитвай да свършиш всичката работа на света и си позволявай да спреш и да се порадваш на живота. Животът не е нищо друго освен пъстра броеница от мигове. Всяко мънисто само по себе си не е нищо особено, просто едно кръгло едноцветно скучно топче. Но когато събереш всички заедно, нанизът изглежда толкова шарен и весел, точно защото всички са в различни цветове. Бялото за светлите моменти, черното за тъжните, червеното за страстните, синьото за морето, зеленото за планината, оранжевото за празниците и сивото за делниците... Реди си броеницата миг след миг и ден след ден, и знай, че ние, приказните създания, я виждаме цялата и тя е прекрасна, въпреки че златните и сребърните мъниста в нея не са чак толкова много. Някой ден и ти ще погледнеш назад, ще се усмихнеш и ще си кажеш: Боже, колко добре съм си поживяла.

Но този ден е далеч, много далеч. Дотогава имаш още много мъниста за редене, усмивки за усмихване, сълзи за проливане, емоции за споделяне и обич за раздаване. Вярвам в теб, както ти вярваш в мен!

С обич, твой Дядо Коледа


Препоръчваме ви още:

Дядо Коледа, подари ми...

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа

Коледно желание

Фрагменти от книгата „Най-здравите деца живеят в Япония“ на Наоми Морияма и Уилям Дойл.

Когато синът ни стана на три месеца в Ню Йорк, от Токио пристигнаха родителите ми да го видят. Първата вечер майка ми Тиджуко приготви домашна японска храна, с продукти купени в най-близкия супермаркет, докато баща ми Шигею люлееше внука си на ръце.

Домът ни постепенно се изпълваше с възхитителни аромати, а ние слушахме удивителните звуци на старинната японска приспивна песен, която баба и дядо пееха на внука си, на два гласа.

Като всички майки по света, японките изразяват любовта към децата си и с приготвянето на вкусна храна. Природната мъдрост и традициите им помагат да отглеждат най-здравите деца на света.

Приложим ли е японският подход в други страни?

Откакто станах майка преди 7 години, аз се старая да храня сина си здравословно и вкусно. Понякога това ми се получава – например като в деня, в който му дадох пюре от авокадо при първото захранване; когато му приготвях картофи на пара или когато мъжът ми, американецът, ни глезеше сутрин със закуска по традиционни японски рецепти (за които са нужни не повече от 5 минути).

В други дни ядяхме това, което обичат децата – пица, чипс, пържени картофки, мъфини. Но все пак от време на време в менюто ни се появяваха японски ястия.

С какво е добра японската кухня? Преди всичко с простотата си. Продуктите за различните ястия могат да бъдат купени навсякъде. Навярно японските готвачи имат някакви тайни, но не мисля, че са определящи. Според мен повечето ястия от японската национална кухня са по силите на всяка домакиня и не е необходимо специално кухненско оборудване.

Кой как отглежда децата си по света

7586bcdd7a745d843a3897512742ccdb XL

Мъдростта на Япония

Когато синът ни стана на 3 години, видя по телевизията знаменития японски синкансен, който е познат повече като влакът-стрела и по цял ден говореше само за него. Аз отдавна исках да му покажа местата, където е минало детството ми. След година взехме самолета от Ню Йорк за Токио. Цяло лято живяхме в Япония. През това време наблюдавах и старателно запомнях какво и как готвят в местните семейства, за да приложа знанията и уменията си на практика, когато се върнем в Америка.

В елитните японски хранителни магазини може да се намерят всякакви продукти, които биха задоволили вкуса и на най-капризния кулинар. Но и в обикновените токийски супермаркети изборът също е огромен. С удоволствие обикалях щандовете, а после помагах на майка си да приготвя традиционна японска храна. След няколко дни в Токио, отново взехме влакът-стрела и се отправихме към малкото планинско селце Коджака, където се намира семейната ни ферма. От прозореца виждах прекрасните японски пейзажи, в далечината се открояваше силуета на Фуджияма, а аз си спомнях детството в тази ферма. В паметта ми изплуваха картини от традиционния есенен панаир, на който местни фермери излагаха всевъзможни плодове и зеленчуци.

Сякаш усещах наистина позабравения вкус на зрелите мандарини. Като момиченце ги късах и ядях направо от дървото… Спомних си, че никой от приятелите ми тогава не боледуваше. По онова време не се питах защо е така. Не разбирах, че имаме късмет да се родим и растем в страна, която векове наред е създавала своя култура на бита, която позволява на човека да се наслаждава на достоен живот, без болка.

Защо японците почти не боледуват?

Съвременната наука няма точен отговор. Дълго време се смяташе, че причината са гените, но учените доказаха, че не е така.

Ръководителят на изследователска група от Лионския държавен научен център, който изучава средиземноморската диета и профилактиката на сърдечно-съдовите заболявания Мишел де Лоржерил е убеден, че: „Генетичните особености не са застраховка на японците срещу болести.“

Може би една от причините е, че японците живеят далеч от другите народи; може би заслуга има здравната система, която гарантира на всеки гражданин висококачествена, безплатна медицинска помощ.

Не бива да се подценява и традиционната японска чистоплътност, заради която страната значително снижи нивото на ранната детска смъртност и детските инфекциозни заболявания. Във връзка с борбата срещу сърдечно-съдовите заболявания в Япония бяха проведени няколко национални кампании, с цел да бъде намалена консумацията на сол. В последните десетилетия фармацевтичните компании пуснаха и някои много ефективни препарати за хората с високо кръвно.

Огромно внимание се обръща на профилактиката на тези заболявания – в училищата и фирмите, редовно се извършват медицински прегледи, финансирани от държавата.

Своята роля има и начинът на живот на японците. Местното общество е невероятно сплотено. Представителите на различните социални групи традиционно поддържат тесни връзки помежду си, а в колективното съзнание здраво е вкоренено понятието „икигаи“, което означава „жизнена цел“. С необикновена популярност се ползват различни конкурси по ерудиция и интелект, които помагат на японците успешно и без всякакви лекарства да снемат стреса.

Професорът от Токийския университет Кенджи Шибуя и колегите му от Министерството на здравеопазването определят три фактора, които според тях обясняват защо японците живеят най-дълго.

Първо, японците отделят голямо внимание на личната хигиена. Може би този навик е свързан с климата – в много области на страната той е влажен и горещ; възможно е причината да е в традиционната японска религия синто, която препоръчва на човека да пречисти тялото и ума си преди среща с други хора. Второ, японците се отнасят отговорно към здравето си и не пропускат профилактичен преглед. Това позволява да се осъществява ранна диагностика на заболяванията, което повишава шансовете за успешно лечение. Трето, за японската кухня е характерна максимална балансираност на хранителните вещества. Колкото по-висок е икономическият ръст на страната, толкова по-добре се храни населението. “ („Япония: успехите на здравеопазването за 50 години“, Lancet, 30 август 2011 г.)

Тайните на японското възпитание

98ec0092d694f3f780e032d45228a0f5 XL

12 здравословни навика на японските деца

За разлика от връстниците си от другите развити страни японските деца:

1. Консумират рибни и зеленчукови ястия от националната кухня, които съдържат повече хранителни вещества и по-малко калории от месните.

2. От ранно детство свикват с голямото разнообразие на плодове и зеленчуци.

3. Ядат от малки чинии.

4. Приучени са не към строги забрани, а към разумни ограничения.

5. Хапват между основните хранения и обичат сладкото, но по малко и не твърде често.

6. Много се движат. Учениците спортуват всеки ден и не само в часовете по физическо възпитание. Спортните петминутки са включени в програмата на всички останали учебни дисциплини.

7. Умеят да ценят наградите и поощренията за постижения в спорта.

8. Вечерят предимно вкъщи, в семеен кръг. Семейната вечеря е един от почитаните японски ритуали.

9. Вкъщи и в училище се обградени с любов и грижа от възрастните, което позволява да се минимизират психологическите проблеми, които често са причина за преяждане.

10. Имат пълната подкрепа на родителите си, които не само ги учат да се хранят правилно, но изискват същото и от училището им.

11. Усвояват правилата на здравословното хранене и здравословния начин на живот чрез домашното възпитание, основано на родителския авторитет, а не на авторитаризма.

12. От ранно детство помагат на родителите си да приготвят храната, слагат масата и я прибират.

В резултат на всичко това японските деца наистина са шампиони по здраве.

Особено убедително изглежда японското чудо в сравнение със ситуацията в другите развити страни по света. На практика навсякъде расте броят на децата, които страдат от затлъстяване. Само в Япония този показател в последните години забележимо се снижава. Разбира се, японците също страдат от хранителни разстройства като анорексията при момичетата, но мащабите са несъпоставими с това, което се случва в другите страни, вкл. в САЩ. Може да се каже, че в Япония ( и в Южна Корея) днес се провежда най-ефективната политика за борба с детското затлъстяване. Японците усвояват основните правила на здравословното хранене от най-ранна възраст, което несъмнено изиграва своята роля за това, че живеят най-дълго от всички на планетата.

 

Най-четената ни статия по темата:

Как детето да заобича здравословното хранене -  20 съвета от японските майки

Препоръчваме ви още: 

Защо японските запалянковци чистят стадионите след себе си

Как се хранят малките европейци

 

За почитателите на Вердън, сред които съм и аз - откъс от новата му книга.

Гърни паркира до класическата мощна кола на Хардуик – червено „Джи Ти О“ от 1970 година. Веднага щом влезе в магазина, забеляза Хардуик, седнал на една от малките кръгли масички в дъното. Приятелят му носеше черна тениска и черни джинси, превърнали се в негова униформа още откакто беше изгонен от щатската полиция, задето обидил началниците си прекалено много пъти. Хардуик беше негодник със светлосини очи на впрегатно куче от Аляска, остър като бръснач ум и кисел хумор, както и страст към обидите – голяма лъжица за повечето усти, но човек успяваше почти да го хареса, ако първо не се задави с него.

Беше отпуснал мускулестите си ръце на масата, която изглеждаше прекалено паянтова да го крепи. Говореше с Марика, която се смееше. Косата ѝ в този ден бе губер от шипчета в неоноворозово и металносиньо.

– Кафе? – попита тя, когато Гърни стигна до масата. Поразителният ѝ контраалтов глас неизменно приковаваше вниманието му.

– Разбира се. Двойно еспресо.

Тя кимна одобрително и се насочи към машината. Детективът се настани на стола срещу Хардуик, който проследи с поглед Марика.

Когато тя изчезна зад далечния тезгях, се обърна към Гърни:

– Сладко момиче, не е толкова луда, колкото изглежда. И със сигурност не и наполовина толкова луда, колкото си ти, ако смяташ да се забъркваш в тази гадост в Уайт Ривър.

– Лоша идея, а?

Хардуик се изсмя хрипливо, взе чашата си с кафе, отпи голяма глътка и я остави със същото внимание, което човек отделя на експлозивите.

– Забъркани са твърде много важни клечки. И всичките ценят високо собствените си представи за справедливост. На този свят няма нищо по-лошо от глутница откаченяци, които са убедени – и то твърдо, – че са прави.

– За Алианса за расова справедливост ли говориш?

– Те са част от целия цирк. Но само част. Зависи от това в какво искаш да вярваш.

– Разкажи ми повече.

– Откъде да започна?

– От онова, което би обяснило желанието на Клайн да ме въвлече.

Хардуик се замисли за момент.

– Причината най-вероятно е Дел Бекерт.

– Защо, по дяволите, Бекерт би искал да участвам?

– Не би искал. Исках да кажа, че вероятно Бекерт е проблемът на Клайн... – Преди да продължи, Хардуик направи гримаса, сякаш темата му горчи. – Знам какъв беше мръсникът, когато работех с него преди десет години в Бюрото. Преди да се превърне в голямата клечка, каквато е днес. Но дори тогава се беше прицелил в това. Виж, ето това е проблемът – Бекерт винаги е устремен към нещо. Втренчен в целта. Има онази мания за победа на всяка цена, която обикновено превръща хората в негодници.

– От това, което чух, репутацията му е по-скоро на защитник на реда, отколкото на негодник.

– Както много високопоставени негодници, и него го бива да подхранва и лъска тази репутация. Бекерт има инстинкта да обръща всичко в своя полза, дори най-гадните събития. Може би трябва да кажа, особено тях.

– Като какво например?

– Като семейния си живот. Спохождали са го всякакви беди. Синът му, към тринайсетгодишен по това време, беше гнусно малко копеленце. Мразеше баща си. Правеше всичко по силите си да го изложи. Рисуваше свастики по полицейските коли. Каза на „Защита на детето“, че баща му продавал конфискувани наркотици. След това се опита да запали кантората на службата за набор на морски пехотинци, вероятно защото баща му е бил морски пехотинец. Тогава Бекерт взе решителни мерки. Прати хлапето в интернат със суперстрог режим на възпитание, някъде на Юг – по-скоро затвор, отколкото училище. И после... – Хардуик направи драматична пауза.

Гърни го гледаше.

– И после... какво?

– И после Дел Бекерт разкри истинския си талант. Превърна цялата смрадлива купчина лайна в злато. Повечето ченгета се стараят да държат личния си живот в тайна. Но той направи обратното. Говореше пред родителски групи. Даваше интервюта по медиите. Появи се по токшоута. Стана известен в света на родителите с деца непрокопсаници. Ченгето със суровата любов, направило каквото е нужно. И когато пристрастената му към болкоуспокояващи жена почина около година по-късно от предозиране с хероин, той превърна дори това в плюс. Стана ченгето, борещо се с наркотиците, чиито безкомпромисни атаки срещу дилърите идват от самото му сърце, от собствения му болезнен опит.

Гърни усети лош вкус в устата си.

– Звучи като прекрасна личност.

– Студен като лед. Но успя да си изгради репутация на идеалното кораво ченге, което всеки гражданин би харесал. И би гласувал за него.

– Да гласува ли?

– Още няма официално изявление. Но униформената клюкарница твърди, че ще се яви на изборите за щатски главен прокурор.

– Клайн спомена същия слух.

– Би било идеалната звезда за безценната му трудова характеристика.

Марика донесе двойното еспресо на Гърни. Хардуик продължи:

– Шибаната характеристика, между другото, е доста впечатляваща. Най-високите резултати във всички изпити в Нюйоркската полицейска школа, които е полагал. След четири адски горещи години в Бюрото, по време на които се сдоби с докторантура по публична администрация, Бекерт седна на шефския стол в Отдела за професионални стандарти. След това се премести в частния сектор и създаде консултантска организация, която да работи с полицейските управления в щата – да оценява психологическия статут на ченгетата, замесени в сблъсъци с насилие, да ги консултира и да обучава хората по управленията в естеството и причините на инцидентите с насилие.

– Получи ли се?

– Получи се перфектно за Бекерт. Силно разшири връзките му в света на реда и закона.

– Но?

– Юридическите активисти твърдяха, че целта на „консултациите“ му е да помогне на полицията да описва съмнителните инциденти по начини, които намалят възможността за наказателно или гражданско преследване.

Гърни отпи от извънредно силното кафе.

– Интересно. И как тази изгряваща звезда е станала шеф на полицията в Уайт Ривър?

– Преди три-четири години – точно преди ти да се преместиш тук – имаше корупционен скандал. Хакнаха телефона на тогавашния комисар и оттам се изля цяла лайняна рекичка. Изглежда, комисарят, един от капитаните и трима от детективите, са били на издръжка на банда, която вкарва мексикански хероин в Централен Ню Йорк. Репутацията на управлението в Уайт Ривър се срина. Надигна се вой за нов екип. И какъв по- добър вариант от Бекерт – с неговите успехи в налагането на професионални стандарти и с твърдата му репутация – да прогони вредителите, да успокои гражданите и да изгради наново управлението...

– Поредният успех?

– Повечето хора мислят така. След като изрита онези с мръсни ръце, той доведе свои хора – съюзници от щатската полиция и компанията му за консултации... – На скулата на Хардуик за­подскача мускул. – Включително и особено близък съюзник – Джуд Търлок, когото назначи за свой заместник.

– Колко близък по-точно?

– Търлок е бил в академията заедно с него, после му беше на пряко подчинение в Бюрото, а в консултантската компания му беше заместник. Дори са служили заедно в проклетата морска пехота.

– Явно не си падаш особено по този тип.

– Трудно е да падаш по свирепо псе социопат.

Гърни премисли това, докато отпиваше следващата глътка кафе.

– Как се оценява работата на Бекерт в Уайт Ривър, счита ли се за успех?

– Зависи от гледната точка. Разчисти улиците. Разкара много от дилърите на наркотици. Намали броя на проникванията с взлом, кражбите и свързаните с насилие престъпления.

– Но?

– Имаше и някои инциденти. Веднага след като той постъ­пи на служба, няколко години преди тази история с Лакстън Джоунс, рутинна пътна проверка ескалира до побой и арест на млад чернокож шофьор – Нелсън Тъгъл. Ченгето твърдеше, че е намерило оръжие и пликче с кока под предната седалка и Тъгъл му посегнал. Младежът поиска тест с детектора на лъжата. Адвокатът му подхождаше много агресивно по въпроса, дори успя да привлече известно медийно внимание, като публично настояваше клиентът му и ченгето да минат през полиграф. Два дни по-късно Тъгъл беше намерен мъртъв в килията си. Според съдебния лекар предозирал с хероин. Докопал връзка със затворническата контрабанда, така го обясни полицията. Неколцина от приятелите му твърдяха, че това са глупости – Тъгъл може и да е припалвал по някой коз от време на време, но не пипал силните дроги.

– Някой разследвал ли е случая?

– Тъгъл не е имал роднини. Липсвали са свидетели. Както и близки приятели. На никого не му е пукало.

– А има ли рецидиви? Хора, които твърдят, че полицията в Уайт Ривър играе по свои собствени правила.

– Повечето от осъдените дилъри на наркотици тъкмо това разправят. Разбира се, никой от тях не може да го докаже. Съдиите и заседателите в региона са преобладаващо на страната на ченгетата. Но номерът е в това, че колкото точки за популярност печели Бекерт в бялата половина на Уайт Ривър, толкова губи в черната. Не че там не искат да се отърват от престъпни­те елементи, но имат чувството, че комисарят си играе на гос­под и стоварва чука с допълнителна сила върху чернокожите, за да се изкара герой.

– Значи тенджерата под налягане ври?

– И още как. За нещастие на Бекерт, недоволството, което няма как да бъде изразено в случая с дилърите на наркотици, намери идеален изход в случая на Лакстън Джоунс. Разликата между него и Тъгъл е, че Джоунс не е бил сам. Имал е приятелка, станала свидетел на случката и твърдо решена да направи нещо по въпроса. Блейз Лавли Джаксън.

– Гледах я по „Вечерен сблъсък“ на РАМ. Много гневна дама ми се стори.

– Много е гневна. Но е и много умна. Така че на Бекерт му предстоят особено проблемни времена – и трябва да избягва зейналите под краката си дупки, ако иска да стигне там, накъдето се е запътил.

– Имаш предвид в кабинета на главния прокурор?

– И по-нагоре. Мизерникът като нищо се вижда дори в Белия дом някой ден.

Хардуик вероятно преувеличаваше амбициите на Бекерт. Но пък... кой знае? Комисарят определено подхождаше за ролята, и то повече от много от гнусните копелета, хвърлили око на най-горното стъпало на стълбата. Всъщност с това лице като на каменна статуя направо си просеше да го изсекат на Ръшмор.

– Междувременно – смени темата Гърни – имаме снайперист на свобода. Успя ли да научиш нещо за Стийл?

Хардуик сви рамене.

– Праволинеен. Правел е всичко по правилата. Умен. Завършил колеж. Следвал задочно право. Искаш ли да поровя по-дълбоко?

Гърни се замисли по-сериозно, но след малко поклати глава.

– Засега не.

Хардуик го изгледа с любопитство.

– Е, какво следва? Ще се запишеш ли за лова на снайперисти?

– Не мисля. Ако Клайн се притеснява от методите на Бекерт, това си е негов проблем, не мой.

– Значи ще обърнеш гръб?

– Изглежда ми като разумно решение.

Хардуик го озари със сурова широка усмивка:

– Имаш предвид, че не храниш апетити към мръсната купчина пране в тъмния килер? Мамка му, Гърни, имаш повече здрав разум, отколкото мислех!

Zapali rekata korica

За книгата:

Шестата книга от поредицата за брилянтния детектив Гърни е вече по книжарниците. „Запали реката“ е истински хитов трилър с интелигентен и актуален сюжет от автора, когото New York Times нарича истински майстор.

Действието се развива в малък западнал американски град – Уайт Ривър. Полицай е убит от професионален стрелец и това разбунва местните жители. Властите демонстрират воля за бързото разрешаване на случая и наемат прословутия пенсиониран детектив Дейв Гърни. Докато той започва да разплита мистерията, втори полицай става жертва на снайперист. И това обръща играта. Гърни е отстранен от случая, но вдовицата на първото убито ченге има сериозни съмнения за укрита информация. Това е достатъчно за детектива с дългогодишна кариера и рекордьор по разкриване на убийства да започне свое собствено разследване. Корупция ли стои зад жестоките престъпления, или истината е още по-порочна? Колко добър психолог трябва да си, за да влезеш под кожата на маниакален убиец и да предвидиш следващия му ход? Как да провеждаш разследване, когато всяка улика е потенциален капан? И възможно ли е този път самият Гърни да греши?

Почитателите на поредицата ще се срещнат с поредната заплетена загадка с множество разклонения и неочакван финал, който доказва, че често сме склонни да виждаме само онова, което очакваме. Но истината винаги намира начин да излезе на повърхността...

verdon 2

За автора:

Джон Вердън работи на няколко отговорни позиции в рекламни агенции, преди да се посвети на писането. Също като героя си напуска шумотевицата на големия град и заживява в провинциалната част на Ню Йорк заедно със съпругата си. Той самият не очаква дебютният му роман „Намисли си число” да се радва на кой знае какъв успех, но в действителност още с публикуването си книгата се превръща в бестселър с феноменални продажби. Читателите копнеят да проследят живота и кариерата на магнетичния детектив Дейв Гърни и така се появяват следващите части – „Затвори очи”, „Не дърпай дявола за опашката”, „Питър Пан трябва да умре” и „Не заспивай”.


Препоръчваме ви още:

И никога не я откиха

"Човекът от остров Луис" - мрак, любов и тайни

"Момичето преди" на Дж. П. Дилейни

Преди 12 години в майчински форум една учителка от Тексас на име Лесли Ръш разказа как в нейното семейство представят истината за Дядо Коледа на децата си. 

„Когато ти беше малък, той съществуваше. Дали ще съществува и занапред, зависи само от теб… “

„Когато детето стане на 6 или 7 години и забележите първите съмнения в съществуването на Дядо Коледа, значи е готово да чуе истината. Обикновено аз водя децата си в сладкарница, сядаме, поръчваме си и казвам следното: „Тази година ти много порасна. Не само стана по-висок, виждам, че и сърцето ти е по-голямо. Вече си готов да станеш Дядо Коледа. Сигурно си забелязал, че повечето Дядо Коледа са преоблечени хора. Някои твои приятели може да ти кажат, че той изобщо не съществува. Така мислят много деца, защото още не са готови да станат Дядо Коледа. Но ти си готов.“

С най-тайнствения си глас предложете на детето да избере един човек, който не е от семейството, например някой съсед. Мисията му е тайно да разбере от какво има нужда той. После да намери тази вещ, да я опакова като подарък и да я достави. И никога да не разкрива, че го е направило. Да бъдеш Дядо Коледа не означава да получаваш одобрението на останалите, а да имаш безкористното желание да даваш.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

a0c2a640e1085a57e07c368bfe5151f0 XL

Големият ни син Адам си избра „Вещицата“, която живее на ъгъла. Жената наистина внушава страх: дворът й е заобиколен с ограда и никога не разрешава на децата да играят на топка или фрисби. Често крещи по тях да не вдигат шум… На път за училище синът ми забеляза, че всяка сутрин тази жена излиза боса на верандата, за да си вземе пощата, и реши, че тя има нужда от домашни пантофи. Наложи се да я шпионира, да се крие в храстите, за да разбере приблизително кой номер носи.

Когато й купихме топли пантофи, той ги опакова и залепи отгоре картичка с надпис: „Честита Коледа! От Дядо Коледа!“ На Бъдни вечер, след като се навечеря, отиде до дома й и остави подаръка пред  вратата. На другата сутрин наблюдавахме как жената излиза на верандата, взема подаръка и се прибира. Синът ми нямаше търпение да разбере какво ще се случи по-нататък. На следващия ден я видяхме как взема пощата си обута в топлите пантофи. Синът ми изпадна в еуфория. Наложи се да му напомня, че никой не трябва да знае какво е направил, иначе няма да бъде Дядо Коледа.

rushfam

 

Пред следващите години той си избираше все нови и нови хора и винаги им подготвяше оригинален подарък. Една година почисти идеално велосипеда си, смени му седалката и го подари на дъщерята на наши приятели. Хората бяха много бедни. Попитахме предварително бащата дали ще е уместно. Изражението на момиченцето, когато видя колелото пред дома си, можеше да се сравни само със светещото от радост лице на сина ми.“

Тази история 57-годишната учителка разказва преди 12 години в майчински форум, където се обсъжда как е най-добре да кажем на порасналите деца, че Дядо Коледа е измислица. Десет години по-късно на нея попадна жена, която търси идеи по темата. Тя толкова много я харесва, че веднага я споделя в социалните мрежи. Разбира се, хиляди хора я харесват и споделят, после няколко медии я публикуват и историята става все по-известна. А самата Лесли разбира за това, чак когато семейна приятелка я разпознава като автор. Тогава Лесли осъзнава, че е достигнала до милиони хора по целия свят.

Вероятно в това е магията на Коледа – да дадеш на хората това, от което най-много имат нужда.


Препоръчваме ви още: 

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа

"Скъпи Дядо Коледа, донеси ми един нормален батко!"

Ало? Обажда се Дядо Коледа!

Коледно джудже

Автор: Радослава Чернева

Аз съм мечтата на всеки продавач. Поръчвам едно нещо, но се оставям да бъда убедена да купя още две абсолютно ненужни неща. Всеки път се заричам, че ще бъда твърда, но не става. Мека душа съм.

Нали помните вица за мъжа, който влязъл голям хипермаркет, за да купи дамски превръзки за жена си, а си тръгнал с въдица, кукички и лодка? Ами и аз така!

Поръчах си ботуши, които според рекламата са меки, топли, удобни, активират определени мускулни групи при ходене и отслабваш. Абе, само дето не ти масажират краката при ходене!

Обади ми се момиче с приятен глас, за да потвърдя поръчката си. Потвърдих я. Но вместо с това разговорът да приключи, тя с тайнствен глас ме информира, че аз вече съм ВИП клиент и като такъв получавам меко, топло одеяло с 50% отстъпка, което е много изгодна за мен оферта, защото ако купя одеялото получавам и ВИП карта, с която една година ще ползвам голяма отстъпка при покупката на всички предлагани от тях стоки. Тук беше моментът твърдо да откажа, но тя продължи да ме обработва и за да приключа разговора се съгласих да получа и одеяло, което всъщност въобще не ми трябва.

Розови маратонки за 12 лв.?

56f9425837efc4d90ad0006be3e16952 XL

Пристигна поръчката и установих следното – ботушите наистина са меки и удобни, но ужасяващо грозни. Не просто грозни. Ужасяващо грозни. А одеялото беше почти прозрачно. На мен по принцип не ми трябваше одеяло, а полупрозрачно – никак. Както и да е. Сдобих се и с ботуши, и с одеяло. Твърдо реших, че повече няма да се поддавам на подобни търговски трикове. Но както вече казах – мека душа съм.

Наближават коледните празници и реших да поръчам за родителите си меки, топли и удобни пантофи, които премахват болката в гърба и кръста, създават усещане за лекота в краката и предизвикват още много други невероятни усещания. Поръчах ги. И всичко се повтори. Обадиха ми се за потвърждение на поръчката. Потвърдих, но някак си така се завъртя разговора, че преди да затворя телефона бях дала съгласието си освен пантофи да купя и кецове. Та сега коледните подаръци са готови, а аз имам кецове – удобни, меки и ужасяващо грозни. Не ми трябваха кецове. Но вече имам.

И разбрах – аз съм мечта. Мечтата на всеки продавач!


Препоръчваме ви още

Малки трикове за ефективно пазаруване в Черния петък

Как да не ни измамят на Black Friday

На пазар с дева

Автор: Мая Цанева

Сега, седнете, ако сте полегнали, изправете се, ако желаете, и се подгответе да повтаряте след мен. Ако има едно годишно обещание, което ще спазите, призовавам ви да бъде това. Аз ще се постарая, много обещавам, и ставам.

Аз и вие ФБ участници, пристрастени към смартфона потребители и забравили да пишете на хартия хора, обещаваме следното през 2019 г.:

1. Да не споделяме всичко, което ни хрумне или видим онлайн.

Добрата новина е, че имаме сцена за лична изява 24/7, но лошата е, че почти на никого не му пука за нас в частност (освен мама, разбира се, затова мислете какво и как го пишете). По-точно на света му пука за нас, когато казваме нещо важно, някаква проверена информация, пишем от сърце, или нещо, което може да промени света към по-добро. Не забравяйте, че ФБ помни какво сме постнали след онази бутилка просеко или когато пуйката стана овъглен труп миналата Коледа и винаги, ама винаги, ни го припомня в най-неподходящия момент! Затова – сбогом сладки котета и кученца, здравейте умни мисли, здрав разум, думи от сърце и истински спомени в кадър! (Споделянето на австралийски пожарникари не се брои за прегрешение.)

2. Да не се отбелязваме „ще присъствам“ на събития, на които не планираме да отидем, но „щях, ако мога“.

Била съм от двете страни – като организатор и като виртуален зрител, поддръжник на важни каузи. Като организатор мога да ви кажа, че е много неприятно да се окажеш с 3-ма души екип и двама роднини в зала за 50-ина. Била съм и виртуален поддръжник на каузи и след това ми е било много тъпо, че съм подвела хората, които са разчитали на още един глас в подкрепа, на още един зает стол в салона. „Щях, ако мога“ е равно на „интересувам се“ и то може би. Така че мислете как и къде ще отидете виртуално, защото реално имаме само 24 часа и куп „ако“, които да премислим.

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

feb01c6426e9633288bf84ce1e186ae3 XL

3. Ще пишем грамотно, стегнато и така, сякаш госпожата по български език ще пише „двойки“, ако има грешки.

Дори и няма да засегна въпроса за т.н. „шльокавица“, защото, нали, никой от нас не го прави. Но да не забравяме, че децата ни ще ни четат повече по социалните медии, отколкото на хартия, така че как да ги накараме да пишат с пълен член на мястото му и със запетая пред "защото", ако ние ги пропускаме... С аутокорект и с госпожата по български, напред!

4. Ще говорим, пишем и коментираме винаги и само с уважение и с чувство за хумор, и според публичния образ, който искаме да изградим.

През последната година установих, че като активен, дори досаден ФБ потребител и писач, мога да кажа много и по различни теми, но на живо има теми, които избягвам в разговор с един човек, а с друг не засягам. И така някак си знам кой е ОК да обсъждаме детските игри и възпитание, с кого да си говорим за насилието, а с трети да спорим за това как да решим проблема с тротоарите. На живо съм по-деликатна и публично приемлива, отколкото онлайн.

Но ФБ и социалните мрежи изискват същата гъвкавост в поведението, поради една проста причина – дори и да говорим чрез личния си профил, той отдавна не е само наш. Шефът, клиентите ни, приятелите, дори баба ни ни следи какви ги вършим понякога напълно с наше съгласие! А много хора, с които дори не се знаем от училище, смятат, че ни познават, защото сме казали разни неща виртуално. Затова вече много премислям преди да пиша или споделям нещо. Никога, никога не знам кой ме чете и защо. Моят съвет е: „Бъдете себе си по въпросите, които ви вълнуват, но си пестете силите от коментари и мисли, които не са ви важни!“

Криворазбраната социална мрежа

f08d745f8cd842c9a7c1bfef2e271930 XL

5. И накрая най-важното. Повтаряйте след мен: „Обещавам да общувам, да обичам и да живея повече истински, отколкото виртуално!“

Тогава ще споделяме в социалните медии мъдри, остроумни и сърцати мисли, с уважение и дори на по-добър правопис. Пожелавам ви повече истински каузи, реални концерти и походи за по-добро и после по живо, по здраво и във ФБ!

 

Препоръчваме ви още:

Правилата на интернет общуването

Из групите на майките: Дара наблюдава!

Какво научих от фейсбук

Автор: Мая Цанева

В някоя от дебелите книги за родителството пише, че за децата до 3 години понятията „сега“, „след 5 минути“ или „утре“ са напълно относителни. Тоест всичко е или „СЕГАААА“ или „никога“. Условията за криза са налице, без да ги създаваме.

От скромния ми опит на майка с 5-годишно дете подозирам, че положението след това не се подобрява, а се влошава. Хлапетата придобиват магическата способност да превърнат 5 минути в многочасово изпитание за търпението ни или така да забавят хода на секундарника, че накрая и ние да забравим накъде или защо сме се запътили. Има едни 15 минути всеки ден, които завинаги са в онази полумагическа разтеглена времева плоскост на нощта срещу Прасоколеда.

И така, 15-те най-дълги минути в живота ми всеки ден, са тези между 8 и 8,15 часа сутринта и между 21 и 21,15 часа вечерта.

Всяка сутрин Митко се облича за градина, щом чуе, че съм излязла от банята. Тогава баща му го гледа и от време на време от хола се чува: „Облечи се, защото ще извикам майка ти. Ще ти спре филма, нали знаеш?“ - или - „Къде ти е потникът? А това отпред или отзад е?“. След около 5-10 минути аз също съм облечена и… така започват 15-те дълги минути.

- Митко, готова съм, избери си играчка, тръгваме след 5 минути.

Мълчание. Повтарям, 3,4 пъти... кой ги брои всъщност. Поглеждам и виждам как той... рисува вдъхновено. Ако не беше 8 сутринта, бих се усмихнала щастлива, окрилена от таланта на детето ми, но е... 8 сутринта, а според програмата за първа предучилищна група, първата „ситуация“ е след 20 минути.

- Мамо, трябва да довърша робота! Всички ще ми се смеят, ако нямам!

- Сега ли се сети... Приключвай и тръгваме!

- 5 минути! – и ми пуска усмивка трепач, която би трябвало да ме разтопи, но е... 8,05 сутринта.

Малкият човек и светът наоколо

6fb6361f3090ca652e78e6d49f30c5f9 XL

След 5 минути аз вече съм напълно облечена и дори гримирана, с лаптоп, чанта и раница на Батман на гърба.

- Идвай, закъснявам! И ти също!

- Чакай да си намеря Маккуина... Няма го, ти си ми го изгубила! - и ме поглежда полуобвинително-жалостиво и а-ха да се разплаче.

- Остави колата! Тръгваме! – просъсквам аз.

- Защо само ти си да си шефка?! Аз ще съм шеф!

Баща му, като най-благоразумен между нас, и котката, като най-големия непукист в семейството, избягват да се намесват в тази сценка, докато аз не зазвуча като Смигъл от „Властелинът на пръстените“. Тогава бащата избутва сина си в коридора с мърморене, че всяка сутрин му опъваме нервите. Вярвам му, а хлапето не може да устои на любимия си татко, камо ли да го ядоса, защото кой друг да му съчувства.

Идва деликатният момент детето да си избере обувки. Явно е наследило от баба си придирчивостта към обувките си и всяка сутрин оглежда трите си чифта есенно-зимни обувки задълбочено както че ли е модна полиция.

- Искам кецовете!

- Навън вали, сложи си ботите! Сложи нещо!

- А защо не маратонките?

- Обувай се! - обажда се отново Смигъл.

Тъй като познава историята, хлапето се обува бързо, после аз му нахлузвам яке, шапка и т. н. и в нервен галоп тръгваме за градина. Мъжът ми се провиква от вратата ни: „Обичам ви! До довечера!“, а после, кълна се, че го чувам, казва: „Най-после тръгнаха.“

Щастието да имаш дете с характер

f01972808de30afd6149c13c22628d9c XL

Вкъщи 21 часа е вълшебният час, в който всички се запътваме към леглата, а кой кога ще си легне, е друг въпрос. Установихме, че немските детски канали изпращат добрите хлапета с песен за „лека нощ“ точно в 9 часа и се почувствахме много добре, някак си по-успешни родители. Но при нас нещата не вървят така гладко както при примерните семейства от рекламите.

Около 20:50 часа вече върви първо предупреждение, че скоро идва време за баня и... (дълга прозявка) сън. Пет минути по-късно синът ми изведнъж изпитва прилив на енергия, натрупана в 2 часа уж тихи игри, вечеря, детско филмче и гушкане. И точно в този момент трябва да покаже как се прави мост, да решава задачи, да се учи на бейзбол… или каквото друго се сети. Котката, която е най-големият привърженик на строгия вечерен час, го гледа лошо и... първа си ляга.

Но Митко, общо взето, е готов да надиграе всеки на гол покер, защото не дава нито една част от облеклото си без бой и винаги е готов да блъфира. Призивът „Съблечи се, за да се къпеш!“ става натрапчив като коледен хит на Марая Кери през декември. Все пак след като вижда, че няма кого да надлъже на карти, синът ми решава да се съблича, но дънките му все не излизат лесно, пуловерът му засича на главата, или... “Мамо, виж, тук имам синка!“. Следва волейбол с дрехи с баща му, докато аз не прекратя гейма.

Всъщност, като повечето Деви, той обича реда и заплахата да го оставя без баня действа в 70% от случаите, затова забързва, точно преди Смигъл моментът да настъпи. В другите 30% му припомням факта, че баща му заспива бързо тоест, ако се забави полягването, няма да има приказка. Така че, колкото по-бързо се изкъпе и си легне, толкова повече екстри ще има преди сън.

И така, 15 минути по-късно – поне 30 в моето съзнание или според часовника, все пак ние се къпем!

След това, колкото и да е часът, времето е мое – мога да си го разтягам като дъвка или като дядо Прас – тик-так.


Препоръчваме ви още:

Преди няколко седмици синът ми каза...

На какво ме учат децата

Бях прекрасен родител, докато не се родиха децата ми

 

Няма по-забавно четиво от детските писма до Дядо Коледа. Всеки от нас е писал, чел и изпълнявал желанията в тези писма. Има обаче и такива, които дори Дядо Коледа не може да изпълни. Подбрахме няколко забавни разказа на родители за този важен момент от подготовката за празниците.

Синът ми пише писмо до Дядо Коледа. До него в креслото си почива свекървата.

Той:

- Бабо, ти ще пишеш ли писмо на Дядо Коледа?

- Не.

- Защо?

- Ами нищо не ми е нужно.

- И нова лопата ли не искаш?

Баба му е страстна градинарка:

- Е, лопата може и да ми трябва.

На другия ден откриваме писмо, написано от грижовния внук: „Скъпи Дядо Коледа, казвам се Лидка, на 60 години съм. Подари ми, моля те, нова лопата за Коледа.“

***

Говорим си със сина ми:

- Трябва да напишем писмо на Дядо Коледа, диктувай ми. – казвам аз.

- Добре, пиши: „Скъпи Дядо Коледа, искам хеликоптер с дистанционно.“

- Хм, трябва да му дадем някакъв резервен вариант, ако му свършат хеликоптерите?

- Мамо, ти пък. Той е вълшебник!

- И все пак…

- Добре, добре, пиши, ако няма хеликоптери, тогава сурикат в клетка.

Ало? Обажда се Дядо Коледа!

bdc461eaf996b173ad0fb6c6f846ce76 XL

В навечерието на Коледа дядото на сина ми (4 г.) му купува играчката, която отдавна иска. Детето не е на себе си от щастие:

- Еха, вече няма нужда да пиша писмо на Дядо Коледа!

***

Дъщеря ми (6 г.):

- Такааа, написахме писмото до Дядо Коледа, сега да решим какво ще ми подарят тате, баба, дядо, леля, чичо и, разбира се, ти, любима мамо!

***

Преди Коледа дълго и упорито уговарям детето да напише писмо на Дядо Коледа. Казвам:

- Ако не напишеш писмо, няма да получиш подаръци.

Две седмици преди Коледа синът ми казва:

- Мамо, не искам да пиша никакво писмо, имам си достатъчно играчки, стигат ми.

***

Преди години аз и по-малката ми сестра пишем писмо до Дядо Коледа. В него разказваме, че цяла година сме ходили на детска градина без да плачем, не сме се карали, изяждали сме си супата, изпивали сме си млякото… В края на писмото го молим да ни подари живо пони (което ще живее на балкона, проверили сме, има място). Даваме писмото на мама и чакаме.

На следващия ден тя ни носи отговор: нашето писмо, в което с червен химикал са поправени всички грешки. Накрая Дядо Коледа пише, че на деца, които още не са се научили да пишат добре, такива подаръци не се подаряват.

Деца пишат на Дядо Коледа

6ce40ca473ef510f24fbc7453f694e63 XL

Дъщеря ми (5 г.) пише писмо на Дядо Коледа: „Здравей, Дядо Коледа! Моля те донеси ми кукла Уинкс, бинокъл и конче Фили. Благодаря ти. Кира.“

Казвам:

- Дай да го пусна.

Чета, но не знам какво е това конче Фили. Все пак аз ще го търся по магазините. Питам:

- Кира, какво е това конче?

Тя ме гледа с недоумение, как изобщо мога да питам:

- Мамо, не гледаш ли телевизия?

После въздъхва тежко, трудно е с нас, възрастните…

- Надявам се, че поне Дядо Коледа знае!

***

- Мамо, аз ще видя ли Дядо Коледа?

- Не, той оставя подаръците през нощта, докато всички спят.

- Колко ще се изненада, когато му пиша: „Дядо Коледа, не ми носи подаръци, ела да се видим.“

***

В магазин за детски играчки е поставена кутия с писма за Дядо Коледа. Пристига момченце на около 10 години, с раницата, явно идва от училище и казва:

- Да видим сега…

Слага писмо в кутията и си тръгва. Малко преди да затворят магазина връхлита един забързан татко и пита:

- Къде събирате писмата до Дядо Коледа?

Оказва се, че като се прибрал, синът му казал:

- Да видим сега има ли Дядо Коледа, или не. Аз му пуснах писмото.

Бащата внимателно го разпитва къде е пуснал писмото и хуква към магазина. Продавачките отварят кутията, намират писмото и го дават на таткото. Той чете: „Скъпи Дядо Коледа, много искам Монсуно, козметика за мама и портфейл за татко.“

- Какво е това Монсуно? Имате ли такова при вас?

- Имаме.

- Дайте ми едно!

Бащата плаща и въздъхва:

- А на мен за какво ми е портфейл? Ще се наложи да си купя…

***

Дъщеря ми (8 г.) се скарва с по-големия си брат (13 г.). След около час влизам в детската и я виждам да пише писмо на Дядо Коледа: „Скъпи Дядо Коледа, моля те, донеси ми един нормален батко и вземи моя със себе си.“

Не разваляй дисциплината, Дядо Коледа!

8b48a3d3ff200010263c0fc8d232b3ac XL

Синът ми (9г.) е сериозен мъж… но от време на време детето в него все пак се проявява. Заявява ни, че вече не вярва в Дядо Коледа и че знае кой слага подаръците под елхата. Един ден по-голямата му сестра пристига вкъщи със специален плик за писма до Дядо Коледа. Нашето момче сяда и пише – разказва подробно подвизите си през изминалата година и иска за подарък футболни обувки. На сутринта сестра му отнася писмото. Отивам на работа, телефонът ми звъни на пожар. Синът ми, с отчаян глас, казва:

- Мамо, какво ще правим? Аз забравих да напиша кой номер обувки нося.

***

С дъщеря ми пишем писмо на Дядо Коледа. Питам я:

- Какво искаш за Коледа?

Тя, съвсем делово:

- Детски компютър, но предпочитам тате да ми го купи, а Дядо Коледа може да ми донесе бонбони или нещо подобно.

- Защо?

- Защото тате е по-сигурен.

***

Питам сина си (7,5):

- Ти ще пишеш ли писмо на Дядо Коледа?

- Защо?

- Ами не искаш ли подарък за Коледа?

- Добре, ще му напиша, но няма да ти покажа писмото, да го видим какво ще прави.

***

Дъщеря ми е на 3 години и 6 месеца. Обясняваме й, че трябва да напишем писмо на Дядо Коледа, да го сложим на перваза, за да дойде да го вземе. Тя седи, мълчи, явно не й е много ясно за какво става дума. Питам я:

- А ти искаш ли да помолиш нещо Дядо Коледа?

- Да! Да вземе писмото!

***

Дъщеря ми (4 г.) диктува писмото си до Дядо Коледа. Записваме подаръците, даже как трябва да бъдат опаковани. Запечатваме писмото. По някое време идва и допълва:

- И го пусни по имейла, мамо, да потвърди, че го е получил.

***

Готвим се за Коледа, синът ни (6 г.) активно пише писма на Дядо Коледа. Вече има три. Поръчва си играчки. После ме пита:

- А ти какво искаш?

- Нова рокля.

- Какъв подарък е това. Поискай нещо нормално…

После взема нов лист и пише „За мама и тате желая да са щастливи.“


Източник: интернет


Препоръчваме ви още:

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Коледно джудже

Каквото сам си направиш и Дядо Коледа не може да ти причини

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам