Ninja Editor

Ninja Editor

„Христо Стоичков. Историята“ не е книга само за футбола, а и за живота. В нея единственият български футболист, носител на „Златна топка“, най-после допуска публиката близо до себе си. Написана в съавторство с популярния спортен журналист Владимир Памуков – носител на наградата за спортна журналистика „Черноризец Храбър“, книгата разказва за смайващото пътешествие на едно момче от уличката на съседния блок до стохилядната сцена на „Камп Ноу“. 

Времената, преди да получа билет към славата, не бяха трудни. Те бяха... отчайващо трудни. Роден съм на 8 февруари 1966 година в Пловдив. Израснах в обикновено, или както го наричаха – средностатистическо семейство в тогавашната социалистическа държава. Майка ми Пенка и баща ми Стоичко са имали куража да изгледат 3 деца в период, в който нямало опасност хладилникът ти да остане празен, но пък за екстри в живота било нереално даже и да се мечтае. С по-голямата ми сестра Петя и моя по-малък брат Цанко обичахме да ходим в близкото село Ясно поле, защото там баба и дядо не само ни глезеха, но и си затваряха очите за всички наши лудории.

Бях големият любимец на дядо ми Христо, на когото съм кръстен без никакви полемики или колебания. В един период той се опитваше да не показва така явно пристрастието си към мен пред фамилията, но с времето се отказа, защото то можеше да се види от самолет. Замирах, когато ми говореше за живота – за честта на мъжа, за приятелството, за характера, за нещата, от които трябва да се пазя. От него се научих винаги във важните моменти да гледам човека срещу мен в очите. И през годините така се опитвах да разкодирам хората. Започне ли някой да върти очи и да търси с поглед нещо около мен – внимавай! Измамата чука на вратата.

Баща ми, светла му памет и на него, е бил вратар на „Спартак“ (Пловдив), но дядо Христо го спрял от футбола след поредния получен удар от съперник в главата. Ситуацията с мен обаче беше „друга бира“. Постоянно ме насърчаваше за кариера и разпалваше мечтите ми. Често спореха с татко на тема: „Какъв наивник трябва да си, щом искаш да си вратар в игра, в която блестят голмайсторите?“. Плочата се въртеше в стил „Кое е първо – яйцето или кокошката?“. А понякога имаше и странни отговори на вечния въпрос като например: „Петелът!“.

Да, след тези техни спорове, попитайте ме дали някога съм мечтаел за вратар? Не искате да задавате отговори? Правилно. А ляв бек, какъвто е играл в ниските дивизии чичо ми Христо? Да ви призная – случи ми се. Като новобранец в ЦСКА за два-три мача, но тогава бях готов да скоча дори в празен басейн, само и само да ме пуснат в игра. Ляв бек! Да, но в ЦСКА. Много яко! Е, като начало, разбира се.

Изобщо не се въодушевих така обаче във втория ми период в „Барса“, когато през ноември 1997 година ми наложиха веднъж да играя на този пост, и то в „Ел Класико“. В мача на мачовете! Тогава един холандец се правеше на Ван Гог във футбола и в тежкото си умопомрачение ме пусна ляв бек срещу „Реал“ в Мадрид. Спечелихме с 3:2, но разбрах не от първа ръка, а от първо коляно какво е пирова победа – скъсах менискус. Нека обаче не скачаме във времето. Ще ви разкажа по-нататък и за въпросната персона Ван – „герой с отрицателен тип очарование“, както казват в киното за лошите в сценария на филма. Сега още сме на старта на моята история, а и надявам се не бързаме за никъде, нали?

В България безценни навремето бяха апостолите на спорта. Така наричаха треньорите, които обикаляха улици и училища, за да селектират за школите децата, хванали окото им за една или друга дисциплина. Така ме откри за футбола и Огнян Атанасов от пловдивския клуб „Марица“. Къде ме видя? На любимото ми място, естествено – на улицата, където беше най-интересно. Особено за палаво момче като мен, което постоянно имаше пожар в задника. Футбол, надбягвания и надскачания, гонки с велосипеди, стрелби с прашки. Бях слабичък, но жилав и бърз като син на вятъра. Печелех всички спринтове за моето школо „Никола Йонков Вапцаров“ в състезанията между училищата в града, но атлетиката ми беше някак скучна. И когато Атанасов ме включи в най-важния тест за място в школата – мач 15 срещу 15 на големия терен на футболен клуб „Марица“, дадох всичко, за да се харесам. И явно ми се получи, щом не само ме взеха в отбора на най-малките, но и бате Оги дори ме попитата какъв искам да играя. Малка подробност – „какъв“, но... в защитата. Избрах либеро, без още да знам какво точно значи този термин. Звучеше ми обаче някак много специално, солидно и просто нямаше шанс да го изпусна този лъскав етикет.

Либеро! Пост, който днес го няма в съвременния футбол, но по това време моят приятел Франц Бекенбауер го беше направил култов в развитието на футбола. Разбира се, тогава сополанко като мен нямаше как да го знае. А и в случая важното беше, че ми даваха свобода да се движа по целия фронт на отбраната, а в дадени моменти дори да се включвам в атаката. Позицията ми допадна, защото обикновено стигах първи до всяка спорна топка в нашето поле. А най-много се кефех, когато разгадавах ходовете на съперниците и ги изпреварвах. „Като костенурка си бърз... Пътувай бе, тюфлек... Айде, смешко, марш в съблекалнята!“ Това бяха само част от лафовете, които ръсех по терена. Правех се на печен футболист, играех го Голямата работа. Носех номер 5 на гърба на фланелката и се опитвах да афиширам самочувствие във всеки един момент. Мечтаех на едро и силно вярвах – футболът ще е моят билет към славата.

stoichkov 2

Официалната биография на Камата, е написана в съавторство с Владимир Памуков - 400 страници лични истории за живота и кариерата на най-големия български футболист – с твърди корици и цветни снимки.

Стоичков и Памуков работят над биографията повече от година, за да разкажат история, която ще развълнува всеки българин и всеки почитател на футбола без значение от неговите пристрастия към играчи и отбори. В книгата Стоичков и Памуков пресъздават живо и кинематографично израстването на Камата като играч, препятствията, през които преминава по пътя към успеха, и епохата – доминирания от държавата спорт, който създава шампиони, но и наказва жестоко провинилите се. По-младите читатели ще разберат любопитни подробности за живота и спорта в социалистическа България, а по-възрастните ще си припомнят златните мигове и традиции на миналото. Луксозното издание можете да намерите навсякъде, където се продават книги, издание на "СофтПрес".


Препоръчваме ви още:

Какво ще четем у дома тази есен

Магични мистерии

Уки уки, Япония

Автор: Анета Ралчева

Винаги някой ви обича.

Дори и да е само един човек. Дори и този един човек да сте самите вие.

Винаги някой ви обича и е много вероятно и вие също да го обичате. И в момент на безизходица, в момент, в който забравите това и сте тръгнали да направите някоя глупост – от яд, от его, от страх – спомнете си, че някой ви обича и му кажете на този някой – „Обичам те, правил си много глупости, но те обичам.“

Това искам да кажа сега на едно дете от седми клас, което вчера реши, че да имаш двойка по математика е краят на света и затова е редно да изчезне от този свят. Изчезна само за часове, но в тези часове сърцето ми се преобърна стотици пъти.

Не знам дали можем да спасим целия свят, но съм убедена, че можем да спасим тези, които са близо до нас. И спасението не е в мига, в който нещата се преобърнат. Спасението е във всеки миг преди това.

Спомен от преди 17 години. Дъщеря ми е в осми клас и е на детска дискотека. В Индиго, да, в онова Индиго. Прибра се вкъщи почти в момента, в който чух по новините за случилото се там, но помня онези две минути, не, онези дълги секунди между новините и превъртането на ключа в бравата. Тогава малцина имаха мобилни телефони и помня и топката страх в корема ми, когато набирах стационарните телефони на приятелите й. Защо не вдигат? Не са се прибрали или...? Може би си мислите, че случаят от днес е друг? Не е.

Защото помня и как тя ми каза: “Мамо, ти ме спаси!“

Тийнейджър, който споделя

bd3ae3397a346906fa365a98f1c695e4 XL

Как ще съм те спасила, като дори не бях там?

Тогава тя ми разказа как. От първия момент, в който децата ми проговориха, започнах да играя с тях една игра, която бях измислила сама.

Бях я нарекла „Какво да правя, ако… ?“, като всеки път след „ако“ измислях най-различни ситуации, които майчиното ми страхливо сърце раждаше. През годините, разбира се, ситуациите се променяха и усложняваха. Какво да правя, ако някой ме удари на площадката, никой не види, а после кажат, че аз съм започнал? А ако съм сам и някой голям ме изгони от люлката? Какво да правя, ако отида за хляб, но си загубя парите по пътя? Какво да правя, ако някой позвъни на вратата и съм сам вкъщи? Какво да правя, ако някой ме уговаря да избягаме от час? Какво да правя, ако ме заговори непознат човек на улицата? Какво да правя, ако видя големите да преджобват малките? И още, и още.

Измисляхме заедно правилния отговор, като ги оставях първо те да предложат своя версия на реакция. И след това винаги им казвах – „Да, това, което предлагаш е много добро, но то не е първото, което трябва да направиш наистина.“ - И обяснявах. В момент на сериозна беда времето за реакция е много малко. Понякога имаш само секунди, затова първото и най-важно нещо е да изхарчиш всички тези налични секунди по предназначение.

Тогава, кое е най-важното, което трябва да направиш ПЪРВО?

Трябва да не се страхуваш. Да запазиш самообладание, за да можеш да употребиш наличното време да се справиш с проблема. После, когато бедата отмине, ще имаш цялото време на света да се боиш, да плачеш и да трепериш.

И така играхме много, много пъти докато те не започнаха да ми отговарят (отне години) автоматично и с досада: „ОХ, МАМО, ясно, когато стане нещо страшно, първо трябва да не се страхуваме.“

Първият купон - правила за безопасност

facbb06d6d18afd30055031c05e0c8a3 XL

Това ми разказа дъщеря ми в нощта на Индиго.

Помниш ли, мамо, как ме учеше да не се страхувам, когато е страшно, а чак СЛЕД това? Когато всички деца край мен започнаха да пищят и да викат, аз изведнъж си спомних какво ми говореше. Едно високо момче край мен също запази самообладание, беше се хванало за една решетка на тавана, която аз не можех да достигна и ми извика да се държа за него. Двамата някак успяхме да накараме още няколко души да се хванем един за друг и да станем като един дебел и голям човек и заедно да останем на едно място.

Била е точно преди завоя на стълбите.

На пръв поглед това няма нищо общо с днешния инцидент. И времената са други, уж. Обаче...

Имате ли телефоните на приятелите на вашите деца?

Имате ли телефоните на техните родители?

Знаете ли къде се събират „готините“ да пушат?

Знаете ли кои са тези, които бягат от час и къде ходят, когато не са на училище?

Знаете ли дали вашето дете би потърсило тяхната компания в случай, че внезапно получи лоша оценка?

Обаждате ли се винаги на учителите в училище и в школите, когато детето е болно или имате много работа и това не е важно – щом не е дошло в час значи детето по подразбиране си е вкъщи?

Посочили ли сте на тийнейджъра „аварийния изход“ – друг възрастен, психолог, любима баба, някого, при когото би отишъл и който би го утешил, когато е решил, че вие сте „врагът“?

Знае ли детето с всяка своя клетка, че го обичате повече, отколкото обичате шестиците му?

Сигурна съм, че знае.

Знае ли тийнейджърът, в чието тяло хормоните си правят парти, че все още е най-важният ви човек?

Никак, никак не съм сигурна.


Препоръчваме ви още: 

Въпросите, чиито отговор трябва да знае всяко дете

Мълчанието е вик за помощ

Планът Х

Родители и тийнейджъри - как да съхраним връзката си

57 урока в двете книги „Уроци за сърцето” са посветени на сърцето, защото в тях се разглеждат едни от най-ценените и затрогващи човешки качества – нашите добродетели. Те са тези, които ни позволяват да постъпваме честно, да споделяме щедро, да общуваме с любов, да проявяваме смелост, да отдаваме грижа и да развиваме най-благородните си страни. Те са заложени във всеки от нас, а способността да ги развиваме зависи от много фактори. Децата получават послания за тях от различни места – в семейството се създават първите представи за това кое е правилно и грешно, в детската градина и училище научават повече за света и неговите порядки, с приятелите разбират какво означава да бъдеш и да имаш близки хора, а обществото влияе на всички нас в изборите, които правим.

В следващите страници обръщаме внимание и на още нещо важно – нашите чувства и емоции, или по-скоро как да помогнем на себе си и децата да ги разбират, трансформират и изразяват по пълноценен начин, за да изградим емоционална зрялост и здрави взаимоотношения. Книгите са за всички възпитатели, които вярват, че моралните избори, които правим, емоционалната устойчивост, която развиваме, и взаимоотношенията, които градим, са основите, върху които създаваме смисъл и удовлетворение в живота си. А какво, ако можем да направим така, че училището да помогне на децата да правят точно това – да намират смисъл и да градят щастие? От дълго време насам децата ни израстват в дълбоко противоречива среда без ясни норми – често семействата преживяват дълготрайни конфликти, училището невинаги успява да настигне хода на времето, обществената култура ни насърчава да бъдем потребители и да следваме нереалистични стандарти за красота и успех, а взаимоотношенията продължават да носят със себе си много въпроси относно това кое е правилно и грешно. Съвремието поставя пред децата ни много въпроси, на които няма лесни отговори: Какво е моето място в едно отчуждено семейство? Как да успея? Какво ценят другите в мен? Какво означава да бъдеш щастлив? Как да обичам себе си? Как да създавам пълноценни взаимоотношения с другите? Кое е най-важното в живота? Как да се справя с гнева/тъгата/тревогата си? Как е правилно да постъпя, когато... ? Много често семейството, приятелите, обществото и личността имат различни отговори на тези въпроси и днес, повече от всякога, човек е оставен сам да прецени кой е най-подходящият за него.

uroci3

Когато децата започват да разпознават, разбират и да се вдъхновяват от добродетелите на характера, отговорите на тези въпроси започват да добиват все повече яснота. Детето, а по-късно и възрастният, се научават да общуват и действат спрямо своята висша природа – да осмислят живота си според проявата на честност, щедрост, справедливост и смелост. Много често отговорите на въпросите, които си задаваме, се коренят в добродетелите – за да излезем от оковите на конфликтното семейство, е важно да простим и да намерим смисъл; за да бъдем щастливи, е нужно да се чувстваме полезни, а когато се чудим как да постъпим правилно, често отговорът се корени в справедливостта, единството, търпението, себеотстояването, подкрепата и др. Както въпросите, които ни вълнуват, намират яснота когато превърнем добродетелите в стандарт на поведение, така и решенията на проблемите, които вълнуват света, можем да открием отново в добродетелите. Днес сме свидетели на разрастващи се глобални кризи – крайности на бедност и богатство, екологични катастрофи, финансова несигурност, корупция, епидемии от хронични и терминални заболявания, технологично господство, нарастващи чувства на отчуждение, самота и емоционална лабилност, загуба на смисъл и др. Дълбоко в своите корени, тези явления имат своите нравствени основи в алчността, несправедливостта, срама, безразличието и невежеството. Всяка от тези прояви е резултат от липсата на благодарност, единство, справедливост, уважение, съобразителност и мъдрост. Ако ние, възпитателите, искаме да превърнем образованието и възпитанието в инструменти за установяване на мир в света, на справедливи обществени принципи и устойчива грижа за бъдещето, е нужно да се грижим за сърцата на децата. Да възпитаваме стремежа им към съпричастност, грижа и справедливост, които да съпътстват амбициите им за успех, развитие и знание. А заедно с това да им помагаме да разбират по-добре нуждите и желанията си, чувствата и поведението си, както и тези на останалите хора и да изградят самооценка и взаимоотношения, белязани от емоционална зрялост и емпатия.

Като възпитаваме добродетели у децата, вдъхновяваме ги да ги проявяват и да опознават човешката психика, помагаме не само на тях да бъдат щастливи и пълноценни, но допринасяме и за справедливото и омиротворено бъдеще на обществото ни.

***

Наръчниците за учители, родители и възпитатели на деца в предучилищна и в начална степен на образование се издават по проект „Изкуството да общуваме”, част от програма „Добродетели“ на Фондация „Благотворител“.

Екипът на фондацията вярва, че образованието е най-смислената инвестиция в бъдещето на обществото и е важно да се подкрепя изграждането на характера и емоционалната зрялост на деца и младежи. Наред със семейството, училището е мястото, където децата могат да учат и да развиват качества като честност, смелост, уважение, търпение, щедрост, толерантност, постоянство, отговорност, себеотстояване… и да ги прилагат в общуването си.

uroci2

През последните 8 години чрез реализиране на 12 проекта повече от 16 000 деца и ученици от над 110 училища и детски градини участват в часове по добродетели, които променят много нагласи. Обучение преминават повече от 300 учители и над 200 ученици, които преподават на съученици в часове на класа и в извънкласни занимания.

Може да изтеглите няколко урока тук и да се ориентирате искате ли да имате книгите.

 „Уроци за сърцето” може да закупите в книжарниците, в офиса на „Благотворител” или онлайн.

Повече информация за Фондацията и за програма Добродетели можете да намерите на страниците ни www.blagotvoritel.org и www.dobrodeteli.bg


Прочетохте ли:

"Обич", "родина" и "благодаря"
са любимите думи на българите

Автор: Иво Иванов

Вярвате ли, че дърветата са живи същества, които имат характер и памет също като хората? И че имат способността да влияят по някакъв начин на живота ни, особено ако дълги години пазят сянка над главите ни и клоните им надничат в прозорците на дома ни? Аз съм склонен да вярвам.

В двора на родната ми къща от незапомнени времена изправя мощна снага и хвърля дебела сянка стар кичест орех. Това изречение малко като начало на реклама за колбаси се получи. Добре де, не чак от незапомнени времена - баба ми го е посадила като са се заселили с дядо ми и тримата им синове в София преди около 80-ина години. Отначало живеели в малка къщурка, после дружно построили сегашната. Вдигнали новата къща досами ореха, сърце не им дало да го отсекат и сега дебелото му стъбло отстои само на около метър от нея.

Орехите развиват мощна коренова система с широк периметър, така че с времето дървото така яко се е впило в основите на къщата, че са станали едно цяло. Къщата и орехът са изградили през всичките тези години една много здрава и устойчива семейна връзка, така да се каже. Като мъж и жена са. Симбиоза между камък и дърво.
Тъй че на практика ние живеем над огромните корени на дърво. Тази мисъл е хем плашеща (защото, рационално погледнато, къщата може да падне някой ден - такава близост с дърво е в противоречие с всякакви строителни норми), хем е вълнуваща в същото време. Не ми се вярва да падне обаче – орехът здраво я крепи. Така както един мъж винаги крепи семейството си.

Да познаваш корените си повишава самооценката

f77d553c52fa954c4cb29f5292f015ef XL

Орехите са най-здравите дървета по нашите географски ширини и са защитен вид. Дървесината им е много ценна, защото е твърда и устойчива на всякакви вредители.
А нашият орех е още по-твърд, защото е посаден от мегакорава шопкиня с властен характер, която е преживяла няколко войни (при това е изпращала син-доброволец на война) и е отгледала с твърда ръка един болюк деца и внуци. Ако помните Султана от „Железният светилник“ – ей такъв характер беше моята баба Райна. Не си поплюваше – колеше петел на дръвника без да й мигне окото. Баща ми разказваше през смях една история от детството му – било люта зима, езерата замръзнали и той отишъл да се пързаля върху ледената кора на езерото със собственоръчно направени кънки от маши. За негов късмет ледът се пропукал и той паднал в ледената вода. Прибрал се вкъщи мокър до кости, премръзнал и зъзнещ и баба ми го като го видяла такъв, го подпукала още от вратата. Опухала го здравата. Ама такъв як пердах му теглила, че той се загрял и пневмонията му се е разминала. Не се наложило да ходят по лекари и да хвърлят пари за лекарства, баба ми му отворила, така да се каже, всички чакри с тоя укрепващ и тонизиращ ‚масаж‘.

Старо поверие предвещава смърт на този, който посади орех, когато стволът на дървото стане дебел колкото врата му. Моята баба е знаела за това поверие, но това явно изобщо не я е уплашило. Нея поначало много малко неща можеха да я уплашат. Тя почина на 85, а по това време стъблото на ореха беше вече колкото бъчва.

Дали е заради силния и чепат характер на баба ми, или защото нямат достатъчно хранителна почва, но орехите, които дървото ражда, са с толкова здрави и костеливи черупки, че можеш да си счупиш ръцете, докато се опитваш да ги строшиш. Не стават за гадаене на Бъдни вечер за добър късмет през новата година. Ядките се натрошават и изобщо не стават за ядене. Сега като се замисля, май-станаха по-костеливи след като баба ми почина - преди това като че ли по-лесно се трошаха и ядките им бяха по-хубави. А може би е просто защото дървото остарява...
Навремето това дърво раждаше много орехи и бруленето им през есента си беше истинско събитие, в което участваше цялата рода. Комшиите също взимаха участие, както и - разбира се - децата от квартала. Събраното количество орехи се разделяше по равно, оставаше по една торба и за комшиите.

Време назад

f2d330db2c1d302715223f7cd15cd5fa XL

Зелената корона на нашия орех хвърля много дебела сянка. Под тази сянка нищо не никне и не вирее, дори и трева. Комшиите отсреща също имат орех – двете дървета са сплели клони като стари приятели и образуват зелена арка над нашата малка уличка. Когато окапе ореховата шума, както сега, настава едно щафетно метене и премитане на двора и тротоара по няколко пъти на ден.
Затова пък през топлите месеци от годината под сянката на ореха кипи от живот и открай време винаги се събират хора. Сватби, кръщенета, рождени дни, помени, детски игри, партии белот и шах – всичко се е случвало и се случва под ореха. Навремето там играехме децата от квартала и шумните ни крясъци огласяха цялата улица. На един клон баща ми беше закачил саморъчно направена солидна дървена люлка. Майстор беше той и здрава я беше направил тая люлка, та изкара няколко години, но веднъж се люлеехме толкова дивашки двамата с брат ми, че изхвърчахме заедно с люлката – добре че тогава имаше пясък отсреща и се приземихме в него. Катапултирахме успешно, за наш късмет.
Години по-късно и синът ми се преби ефектно от друга люлка на същото място. Бащичко!
Под тоя орех баба ми ме гонеше с филия, така както няколко години преди това е гонела брат ми, а предполагам преди това и братовчедите ми, и баща ми, и чичовците ми. Като изключим обаче гоненето с филия, баба ми ме оставяше да вирея на свобода. След толкова много отгледани мъже, беше убедена, че едно момче няма нужда от твърде много грижи и надзор. Благодарен съм й за това!

Като се замисля, голяма част от живота ни е протекла под зелените листа на тоя орех. Сега под ореха играят моите деца и децата на братовчедите ми, така че той изобщо не може да се оплаче, че е самотно дърво.

Орехите са почитани от векове като символ на стабилност, плодовитост, здраве и дълъг живот. Орехът е „световно дърво” от сътворението на света: „… станала земя, и то отначало станала като тепсия голяма, а сетне като харман, в средата на който Господ посадил орех”.

Лютеница за душата

cee8d15e533fe0d998594b417925cd58 XL

Орехът свързва света на живите и света на мъртвите, предците ни дори вярвали, че може да се разговаря с тях, ако се допре ухо до ствола на дървото.
Хич не вярвам това средство за комуникация да проработи, но все пак тайно, когато наоколо няма никой, долепвам лице до грубата му и грапава като кожа на динозавър кора, за да кажа на баба ми, че много добра работа е свършила навремето с посаждането на тоя орех.
Казвам й също, че я помня добре, въпреки че почина когато бях на дванайсет и че понякога (както оня ден на Архангелова задушница) се сещам зе нея и разказвам за нея на правнуците й. Тя празнуваше имен ден на Архангел Михаил.

Баба ми си отиде много отдавна, отидоха си и чичовците ми, и баща ми. Орехът обаче си е все там и ако е рекъл Господ, ще е там и след мен.

Такива ми ти работи с тоя орех. Сега разбирате ли защо вярвам, че дърветата имат душа?


Препоръчваме ви още:

Тук и сега

Деветата рокля

Имало едно време баба и дядо

Александрина Делевска ни прати този текст, който много ни хареса и с радост го публикуваме и й пожелаваме скоро да "изкукурига" и тя :) 

Винаги съм се чудила на жените, които след като забременеят, просто откачат. Започват се едни споделяния на бебешки картинки, крачета, истории, сърчица и песнички. Започват да говорят за децата си така, сякаш са едно цяло. Днес имахме колики, днес се оригнахме, спахме 2 часа и т.н. Истории с деца, хиляди снимки на деца, първото зъбче, първата крачка, кръщене, рожден ден, стига! Сякаш не са били жени преди децата, а просто са съществували.

За мамнезията и други отклонения

8ea39100d6fa68688cb8ca7e36ea950a XL

Всичко това ме е изнервяло до n-та степен. Кой иска да знае, че днес детето ти казало "мама"? Или че е спало непробудно цяла нощ? Ей такива истории. От известно време обаче се улавям, че гледам бебешки картинки, крачета, че чета бебешки истории и да си казвам:

"Ей, толкова е хубаво, и аз искам!".

Усещам как тялото ми ми подсказва, че е готово за едно малко бебче. Че искам да имам дете. Всичко се промени. Аз изкукуригах, още преди да съм забременяла! Тия майки са имало право, за Бога! 9 месеца ти носиш в утробата си плода на любовта, пазиш се, притесняваш се, трепериш, преминаваш през напълно непознати чувства, емоции и физически промени и си в правото си да изкукуригаш, да! Имаш право да споделяш бебешки неща. Това е най-висшата благословия и ти си благословена с титлата „майка“.

30 признака, че имате "мамешки" мозък

f7644b56cd0ae537784e23b64857cf80 XLИмаш право да бъдеш каквато си пожелаеш.

Да, днес имахте колики, ще мине. Да, днес бебчето ти се научи да се обръща от гръбче на корем, поздравления! Първите емоции, свързани с малкото ти съкровище ще те променят и може да се държиш малко странно, но това е нормално. Имаш право. В очите на детето си ти си най-красивата и добра майка, ти си всичко за него. И то за теб. Вие сте едно цяло. Имаш право да полудееш от щастие и ако решиш да споделиш със света, давай, ти си! Сега вече всичко разбирам. Дай Боже, всяка жена да "полудее" така. Имате право да изкукуригате.

И без това този свят е пълна лудница!


Препоръчваме ви още:

Някога си бях съвсем наред

Мразя разходките

Преди и ние бяхме като вас

Автор: Мая Цанева

Докато пътувам с автобус, наблюдавам. Вчера видях страхотна двойка – баба и внуче, и двамата елегантни и красиви, които бяха като глътка свеж въздух в претъпкания автобус. Почти визуализирах сина ми и баба му на път за парка, за кукления театър…

Видях и друго – възрастна жена, която наблюдава спирката и хората от прозореца на дома си, който гледа към булеварда. Избрала е час пик, същия, в който по моите скромни наблюдения, по повечето тв канали дават индийска или турска заплетена семейна история. Тази баба предпочита истинския живот, доколкото гледката от прозореца й го представя. Вероятно щом се стъмни, разказва на близките си (дано са с нея на вечеря) кой как е облечен ден по ден, кой е променил прическата, бил е щастлив или е крещял по телефона, спънал се е или е тичал след автобуса.
Замислих се за моята баба – в хубаво време и тя слиза до пейката пред блока, говори си със съседките, заедно гледат как животът вече тече покрай тях, но по-важното, има на кого да разкаже какво се случва долу, пред блока.

Стани приятел на човек с деменция

615033493d84468fb165029946f0c44e XL

Пиша това, защото изпитвам известна вина. Миналата седмица забравих да й звънна, както си е ред, в неделя. Влязох във въртележката работа-пазаруване-детска градина-площадка-ларингит и… се отнесох.

Вчера, седмица по-късно, й се обадих. Говорихме си за пакостите на правнука й, за кекса й, който все не успявам да направя като нейния, за разни болежки, за приятелките й… 10 минути, които са истинска глътка живот извън турския/индийски сериал.

Понякога, независимо от усилията ни, е трудно да удължим времето на нашите баби и дядовци сред нас. Единствено можем да удължим моментите, прекарани заедно, може би не всеки ден, но не само по празниците.

Писмо до "остарелите" вече майки

c0e773e65f8953e5bbcd93f7e592444a XL

Нека сме честни, гузни сме, но често съкращаваме визитата при баба и дядо, защото вече сме чули повечето им истории или времето ни влече.

Всеки момент с тях е също толкова ценен, колкото и тези с децата ни. Това е и превенция срещу телефонни измамници, внезапни и неочаквани здравословни проблеми, загуби, които не могат да върнат 10-те минути истински живот за тях с нас, децата и внуците, които не са герои на сериал.
Вече по-рядко пътувам с този автобус, но всеки път гледам към прозореца на бабата. Надявам се още дълго да я виждам – тя ми напомня да се обадя на баба си - да я питам „как си“, да й разкажа за белите вкъщи, да се похваля с лещата си или да я питам точно колко какао слага в заливката на кекса. И това е достатъчно, за да има какво да я вълнува истински, да живее. Да бъде с нас.


Препоръчваме ви още:

Има ли на кого да правиш кафе сутрин?

Какво представлява бабата

Поколението на НЕбабите

Детска рисунка може отново да се превърне в плюшена играчка с мисия в конкурса на ИКЕА

Всички приходи от продажбата на играчките SAGOSKATT отиват в полза на проекти на УНИЦЕФ за децата в България

Започна ежегодният конкурс за детска рисунка на ИКЕА, в който творенията на децата на лист хартия могат да „оживеят“ и да бъдат произведени от компанията като плюшена играчка от колекцията SAGOSKATT. „Вълшебен конкурс 5“ и колекцията SAGOSKATT са част от кампанията Let’s Play, която извежда на преден план ролята на играта – не само за децата, но и за всички хора – защото играта е незаменима човешка потребност.

ikea1

Рисунка на вълшебен приятел

Във „Вълшебен конкурс 5“ в България могат да се включат деца до 12-годишна възраст, като в периода от 1 до 18 ноември качат рисунка на своя въображаем приятел на специалната платформа ikeaplay.bg. Трима от малките творци, събрали най-много гласове, и още 12, избрани от специално жури, ще бъдат финалистите от страната ни. Техните рисунки ще бъдат изпратени в ИКЕА Швеция, където измежду участници от целия свят, шест героя ще бъдат произведени като плюшени играчки и налични през следващата година във всички магазини на ИКЕА.

В журито ще се включат Богдана Трифонова – радио и телевизионен водещ, Боряна Зафирова – творчески директор на детски научен център „Музейко“, д-р Джейн Муита – представител на УНИЦЕФ за България и Мая Велянова – мениджър комуникации и интериорен дизайн в ИКЕА.

ikea4

Деца помагат на деца

Рисунките от миналогодишния конкурс вече са произведени и са част от колекцията плюшени играчки SAGOSKATT на ИКЕА. Всички приходи от продажбата на колекцията отиват в подкрепа на проекта на УНИЦЕФ „Заедно от детската градина“. Той цели да осигури достъпна и приобщаваща обучителна среда за децата, с фокус върху момичетата и момчетата с увреждания и специфични потребности, така че те да учат, играят и да се развиват заедно с връстниците си от най-ранна възраст. Благодарение на служителите и клиентите на ИКЕА, както и на плюшените герои с добра кауза, сред които бе и летящият дакел Мури на Мира от България, към днешна дата в подкрепа на проекта „Заедно от детската градина“ и работата на УНИЦЕФ в страната от ИКЕА са дарени 192 327 лева.

ikea6

Играта е важна

Конкурсът за детска рисунка и колекцията SAGOSKATT са част от мащабната кампания на ИКЕА - Let’s play, която се провежда под надслов „Да играем! Важно е за всички нас“. Чрез поредица от инициативи, компанията подкрепя правото на децата да играят и по този начин да развиват уменията и талантите си. Затова в дните до края на годината в магазина си в София, ИКЕА ще провокира посетителите с поредица от мини игри, защото освен за забавление, игрите са идеални за въображението и за изграждане на силни емоционални връзки в семейството.

Повече за конкурса вижте тук.


Препоръчваме ви още:

Време за мама и син

Образователни карти за любопитни деца

Игри и играчки през втората година на детето

Автор: Нейт Бегли

Каква е целта на брака?

Въпросът е сериозен наистина.

Ако нямаме конкретна представа и не знаем какво искаме от отношенията си, едва ли ще можем правилно да преценим добър ли е бракът ни, или не. Лъжливата представа за брака поражда неудовлетвореност, самота, понякога и гняв. Като стана дума за гнева – неотдавна видях в социалните мрежи цитат, който ме ядоса:

Вие заслужавате да бъдете с този, който ви прави щастливи. С този, който няма да усложни живота ви. С този, който няма да ви причини болка.

Ядосах се. Подобна баналност може да разруши много добри връзки, ако се вземе насериозно.

Безкрайно щастие – това ли е целта на брака? Звучи скучно.

Вълнува ме и още един въпрос: откога идеалните отношения станаха норма в ежедневието? Кога фантазията „живяха дълго и щастливо“ престана да бъде финал от детска приказка и се превърна в буквално възприемана жизнена цел? Спомням си, че когато със съпругата ми се женихме, един от обетите ни беше „да бъдем за другия безкраен източник на щастие“. Социалният психолог Ели Финкъл в книгата си „Бракът: всичко или нищо“ пише за това, че в съвременния свят двойките имат все по-завишени очаквания от другия. Ние търсим от партньора си общуването и подкрепата, които хората през 20 век са намирали извън семействата си.

Умира ли бракът?

b5eb64b92ec2bc303a0ab3ae5d25b105 XL

Не ме разбирайте погрешно - щастието е нещо прекрасно. То е необходимост за хората във всички сфери на живота им и особено в отношенията. Но е твърде непостоянно преживяване. То идва и си отива според това какво сме яли днес на обяд, колко неприятни ангажименти сме имали в работата, какви закони е приело правителството, спечелил ли е любимият ни футболен отбор и кой е умрял и кой е останал жив в поредната серия на „Игра на тронове“.

Щастието не е надеждната основа, върху която можем да изградим дълга и силна връзка. То е твърде променливо, твърде неуловимо.

Ако трябва да сме откровени, постоянното и неизменно щастие е възможно най-неоправданата цел, на която можем да подчиним отношенията си, защото е недостижима. Усещането за щастие идва и си отива като модните тенденции, като коликите, като родителите на съпруга/та.

10 неща, които щастливите войки не правят

cc7d5309aa94aa0d0b6c12a9b8c6f0e5 XL


Ето коя е истината, дори да звучи неприятно:

Смисълът на брака не е в щастието. Смисълът на брака е в развитието.

Той е инструмент на човешкото развитие. Ключът към това да се превърнем в наистина сплотена, любяща двойка е в поемането на отговорност, в разширяването на собствената ни зона на комфорт. Бракът е зона на растеж и развитие. В днешния свят това е възможно както никога по-рано. Появи се бракът от нов тип, в който основни ценности са самопознанието, самоуважението и личностното развитие. Идеята за брака, ориентиран към личностното развитие е привлекателна със своята реалистичност. Чувството, че в семейството си раста и се развивам като човек дълбоко ме удовлетворява. Това е постижима цел.

Малка вметка относно целите: през последните години започнах да правя нещо, което никога не съм си представял. Вдигам тежести. Преди бях слабичък. Веднъж изпуснах едно момиче, докато танцувахме и толкова се засрамих, че повече не отидох на танци. После тръгнах на фитнес. Спомням си, че когато за първи път вдигнах 100 кг, треньорът ми каза: "Страхотен си, Нейт." Толкова бях горд с постижението си! И продължих. След няколко години тренировки вече вдигам около 170 кг. Страхотен напредък, нали? И всеки път, когато добавя килограм, се чувствам като шампион, защото да вървиш напред е прекрасно.

Сега прилагам принципите от фитнеса в брака си. По-рано изпитвах силна тревога, когато жена ми се натъжаваше или плачеше. В такива моменти избухвах, защото се чувствах застрашен. Повече от година работя над себе си в конфликтни моменти: преди да отговоря, поемам дълбоко въздух, успокоявам се и обмислям какво да кажа. Дори да ми е болно или неприятно, се опитвам да се поставя на нейно място и да разбера гледната й точка. Определено не съм идеален (кой ли е?), но се справям по-добре с конфликтите помежду ни. По-рядко избухвам.

Веднъж съпругата ми каза, че ставам по-добър и затова отношенията ни са по-добри. Работата над душата, както и над тялото, е трудна, особено в началото. Разширява зоната ни на комфорт и възможностите ни като хора, също като в спорта. Този процес е болезнен и подсказва, че бракът ни невинаги създава усещане за щастие.

5 мита за съвместния живот

71ac5b80685e4596720322591f3b2a98 XL

Как да съхраним брака си?

Често казано, това е предизвикателство. И е добро предизвикателство, защото точно в тези отношения откриваме слабостите, недостатъците си и уязвимите си места. Семейният живот ни заставя да приемем различията си, особено когато сме претоварени, уморени или просто гладни. Понякога във връзката си боледуваме, преживяваме финансови трудности, кризи на доверието, преоценка на ценностите, загуба на родители и близки, истински семейни трагедии. И с всичко това ни помага да се справим човекът до нас.

Не можем да минем през това и да си останем същите хора, които сме били някога, когато сме се влюбили един в друг. Не можем да минем през това заедно, бидейки във вечно блаженство. Ние трябва постоянно да се развиваме, да растем, превръщайки се в своя нова версия, която посреща и преодолява трудностите, които й подхвърля живота.

Това като че ли не прилича на идеален брак, и не е нужно. Известният специалист по семейни отношения проф. Джон Готмън се застъпва за „достатъчно добрата връзка“, противопоставяйки я на „идеалната“. В такава връзка партньорите очакват към тях да се отнасят с доброта, любов, уважение. Те не търпят емоционално и физическо насилие. Очакват, че другият ще им бъде предан. Това не означава безконфликтни отношения. Дори щастливите двойки спорят. Конфликтът е полезен, защото води до по-голямо взаимно опознаване. Разногласията ни съпътстват през целия съвместен живот. Причините могат да бъдат секс, пари, времето прекарано заедно, възпитанието на децата или всичко това взето заедно. Невинаги всичко върви по план, а и е твърде възможно да променим плановете си, ако искаме да останем заедно.

Растежът и развитието може да бъдат преживявани болезнено и, преди да се подобрят отношенията ни, да се наложи да минем през сложни периоди. Връзката ни може да се окаже застрашена, ако партньорът ни или ние не работим над недостатъците си, или не поемаме отговорност при възникване на проблем. Ако не успеем да се преборим с предвестниците на развода, отношенията ни може да са обречени.

Нещичко за любовта

bf26253d7b8f171dddb155f84ce1d562 XL

Какво е любовта всъщност? Тя не е в стремежа непрекъснато да ощастливяваш себе си или другия. Тя е в подкрепата.

Подкрепата предполага да се отнасяме с внимание и уважение към потребностите и интересите на партньора си. Означава, че винаги ще сме на негова страна, ще му осигурим рамо, когато е нужно, ще се противопоставяме когато постъпва глупаво или ни причинява болка. Истински влюбените хора обричат сърцата си на тези, които обичат, на чието отношение държат, дори ако тази преданост се постига трудно и изисква работа над себе си. Схващането, че смисълът на брака е в развитието ни като личности, открива слабостите ни, неувереността ни, страховете ни, но точно това ни води към моментите на щастие, доверие, страст и дълбока привързаност един към друг.

Не е ли това любовта, която всички искаме? 

Препоръчваме ви още:

Емоционалният интелект на мъжа - разковничето на силната връзка

Компромисите, които превръщат зимите ни в лято

Не остарявай, любов

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам