Ninja Editor
Линда Стад, педагог с 25-годишен опит, предлага полезни съвети, за това как да научим децата си правилно да преживяват неуспехите.
Днес мой приятел ми изпрати снимка на сина си, на стълбичката на победителите по плуване. Аз го поздравих, а той ми отговори, че синът му не е заел първо място. Просто организаторите снимали всички деца на почетната стълбичка „за да няма обидени“, „за да не се почувстват неудачници“.
Двете гледни точки
По тази тема педагози и родители се разделят на два непримирими лагера. Едните смятат, че „който не е първи, е втори“, а другите, че „главното не е победата, а участието“. Вторите, при това, смятат, че децата трябва да бъдат пазени от негативния опит на загубата, колкото може по-дълго време, за да не развият чувство за непълноценност.
Предполагам, че важното е не да обобщаваш, а да учиш детето, че грешката или неуспехът не са някаква черна пропаст, от която няма връщане. Това е само един от видовете жизнен опит. Неуспехът е толкова демонизиран, че страхът от него наистина се превърна в проблем за днешните деца: той ограничава желанието им да пробват нови дейности и поражда силна тревожност, дори у тези, които имат много таланти. Често родителите казват: „Да не ти пука, животът продължава!“- или се втурват да спасяват детето, защото не могат да го гледат как страда. Но може би има по-успешни стратегии. Например да го подкрепят и да обяснят.
С какво да започнем?
С това, че неуспехите и грешките са много видове и с различна степен на тежест, различни по степен на сериозност. Ако децата се научат да виждат тези различия в своите неуспехи, ще започнат да ги разбират, а не панически да се страхуват от тях. Ще могат да си обяснят природата на своите грешки и да управляват емоциите си.
Освен това, ако грешката не е съдбоносна, изводите са задължителни: „Следващият път трябва по-сериозно да се готвя за теста по английски“, а може и така: „Английският не е най-силният ми предмет, но за сметка на това по математика съм сред най-добрите.“
Успехът ни като възрастни, след завършване на училище, често тръгва от знанието за собствените ни таланти. Задачата на училището и родителите е да създадат условия, в които детето ще може да открие и развие силните си страни, но ще знае и слабите. Точно затова стимулирането с оценки е глупаво.
Рискова група
Понякога проблеми с устойчивостта имат хора, за които никога не бихте помислили, че са лабилни. Най-зле преживяват неуспехите момиченцата-отличници. Девическото училище Wimbledon Girls High School например има високо ниво на успеваемост, но у ученичките му често се появява страхът от неуспех. Затова в учебното заведение измислили „седмица на неуспеха“, по време на която занимавали децата със съвсем нови видове дейност. В края на тези седмици им организират срещи с известни личности, които им разказват за своите неуспехи и с какво са им помогнали. Така момичетата се учели да извличат полза от неуспехите, да развиват своята устойчивост, да анализират и да бъдат упорити.
Как се отглеждат смели хора?
Неуспехът е нещо нормално
Не реагирайте така, като че ли детето има от какво да се страхува или срамува. Неуспехът е само житейски опит, с който редовно се сблъскваме. Той може да бъде болезнен, но може да бъде и полезен.
Отговорността
Научете децата да поемат отговорност за неуспехите или успехите си, не ги обвинявайте, не очаквайте от тях оправдания.
Анализът
Научете ги да предвиждат или да определят последствията от това, което правят. Какъв е мащабът на грешката или неуспеха? Какви са резултатите от тях? Не ги оставяйте да преживяват ситуацията дълго.
Изводите
Всеки неуспех трябва да е извод за в бъдеще. Какво полезно са разбрали от него?
Разнообразието
Нека децата пробват колкото може повече нови видове активност, физическа и интелектуална. Помогнете им да изявят силните си страни и слабостите си, а след това ги научете да работят с тях.
Рискът
Създайте благоприятна атмосфера. Нека децата не се страхуват да рискуват. Поощрявайте находчивостта им, научете ги да изразяват мнението си и да аргументират гледната си точка. Нека опитват нови неща, дори ако мислят, че ще изглеждат глупаво или смешно.
Препоръчваме ви още:
Как се отглежда дете с труден характер – 10 съвета
Няма извинение за домашното насилие, но за да разберем това явление в нашето семейство и общество, нека погледнем причините:
- Домашното насилие е породено най-вече от патриархалните норми в обществото. То има своите корени в традиционно подчинената роля на жената в личния и обществения живот. За съжаление, все още цари схващането, че мъжете са по-висши, а жените са вещи, които те могат да третират, както намерят за добре. Често дори за мъжете е гордост това, че държат жената в подчинена позиция. Шамарите, и въобще насилието, понякога са повод за хвалба сред приятели.
- Ниският социален и икономичен статус на жените може едновременно да е причина и следствие от насилието. Тежкото социално и икономическо положение се отбелязва като причина за нарастването на домашното насилие. Натрупването на отрицателни емоции се пренася вкъщи, където между четири стени насилникът може да отреагира агресивните си пориви. Домът е защитеното за него място. От една страна актът на насилие рядко излиза извън семейството, а от друга страна той не се наказва. За съжаление, българските мъже нямат придобити навици за отреагиране на агресивните пориви по подходящ начин и често ги насочват към хората, които стоят най-близо до тях.
- Едно от нещата, които със сигурност се знаят за насилието, е, че то в най-голяма степен е свързано с модела на поведение, който се наблюдава в първичното семейство. Когато децата израстват в семейства, в които насилието над жената е толерирано, е много вероятно да пренесат модела, който са наблюдавали, при изграждането на вторичното си семейство. Момичетата често стават жертви, тъй като за тях това е участта на жената - да бъде физически и психически малтретирана, и съответно момчетата от тези семейства често стават насилници. Ако момичето е израствало в семейство, в което побоите от страна на бащата върху майката са били ежедневие, то обикновено заема страната на майката. Става свидетел на послания като: „Една съпруга трябва да търпи, да понася насилието, да е смирена и да се грижи за семейната цялост. Ти, като дъщеря, също трябва да търпиш.” Жената, жертва на насилие, живее с убеждението, че за да бъде обичана, трябва да заплати по някакъв начин и се оставя да бъде малтретирана. Ако момчето е живяло в подобни условия, често то се научава да бъде грубо, защото това е неговия модел за „истински” мъж. При конфликт с партньорката се държи като „истински” мъж и удря. То не познава други начини за справяне с проблемите и повтаря заучения модел.
Жената, жертва на домашно насилие, много често:
- смята, че ако приеме насилието ще разреши семейните проблеми;
- поема вината върху себе си за всичко, което се случва в отношенията с партньора;
- има ниско самочувствие и смята, че не притежава личностни и социални умения и трябва да се подчинява на партньора си;
- расте в семейство, в което има насилие.
Мъжът, който упражнява насилие над партньорката си, много често:
- смята, че насилническото му поведение е за доброто на семейството и неговото благополучие;
- за да се справи с чувството си за вина, предизвикано от упражненото насилие, мисли, че във всяко семейство е редно да се спазва правото на по-силния;
- нахлува рязко в личното пространство на партньорката си, без да си даде сметка, че това измъчва жената;
- расте в семейство, в което има насилие.
Имаш нужда от помощ?
Тест, с който ако поискаш, бързо можеш да провериш дали човекът, с когото излизаш или живееш, е склонен към насилие.
1. Партньорът ти ревнува ли те от твоите познати и приятели?
2. Сам ли взима решения, които засягат двама ви?
3. Страхуваш ли се да бъдеш себе си, когато си с него?
4. Подлага ли те на „разпит” – с кого си говорила, къде си ходила, какво си правила?
5. Има ли конфликти със семейството и приятелите си?
6. Губи ли търпението си лесно?
7. Чувства ли се раздразнен или наранен, когато не му обръщаш достатъчно внимание?
8. Виждала ли си го да хвърля, удря или чупи неща, когато е раздразнен?
9. Има ли видими проблеми с контролирането на своя гняв?
10. Заплашвал ли те е, че ще удари, теб, твой роднина или приятел?
11. Заплашвал ли те е, че ще те напусне, ако му се противопоставяш?
12. Удрял ли ти е шамар, или те е ритал, блъскал, душил?
13. Искал ли е да правите секс, след като те е заплашвал или удрял?
14. Насочвал ли е пистолет или друго оръжие към теб?
Ако си отговорила с „ДА” на няколко, или на всички въпроси, твоята връзка е застрашена. Ако имаш нужда да поговориш с някого, можеш да се свържеш с екипа на фондация П.У.Л.С на телефон 076 60 10 10, да пишеш във фейсбук страницата или на e-mail Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..
Насилието в семейството и обществото е реалност – реагирай, преди да е късно.
Фондация „П.У.Л.С.“ е неправителствена организация, която повече от 18 години оказва помощ и подкрепа на пострадали от насилие. Всяка година над 300 жени прекрачват прага на организацията в търсене на помощ, закрила и разбиране. „П.У.Л.С.“ предоставя безплатна помощ и подкрепа за пострадали от насилие. Екипът е съставен от психолози, социални работници, юристи и доброволци, които ежедневно работят за закрила живота и здравето на всички потърсили помощ. Ако сте жертва на домашно насилие, обадете се на телефон 076 60 10 10, пишете във фейсбук страницата или на e-mail Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..
Препоръчваме ви още:
Феминичидио – италианската дума за женоубийство
Темите на детските игри, рисунки и разговори невинаги са весели и оптимистични. Има такива, от които ти настръхва кожата и ти се иска веднага да спреш мрачните развлечения.
Много родители правят точно това. Дори коментират: „Що за глупост? Няма ли по-приятни теми за игра? Децата не трябва да рисуват (говорят, мислят) за такива неща. Ето ти нормални играчки, ето ти книжка за оцветяване с цветя и пеперуди." Други се плашат, замислят се защо детето им рисува или играе точно на това, но накрая все пак стигат до същата реплика: „Що за глупава игра?“. При цялото ни увлечение по многостранното и ранното развитие на децата, едва ли ще се впуснем да онагледяваме и разиграваме тема като смъртта например. Да, хлапетата рано или късно ще се сблъскат с нея, но защо да привличаме интереса им предварително, има много по-весели занимания. А и ние сме решени да отглеждаме оптимисти, това не кореспондира с идеята за създаване на позитивна нагласа към живота у децата. Едва ли някой копнее да влезе в ролята на Мортиша Адамс и да поощрява рисуването на скелети.
Резултатът от опитите ни да пресечем подобни занимания, за да не се депресира и стресира детето, често е точно обратен.
Защото увлечението по мрачните теми не възниква просто така. Да открием причините за него е по-важно, отколкото да накараме детето да рисува слънца и цветя с ярки цветове.
Виж колко гробове направихме!
„Децата ми седят на масата и лепят нещо от клечки за зъби. Мисля си – много добре, развиват си фината моторика, много подходящо занимание в тази възраст, нали им предстои да тръгнат на училище. По някое време ме викат при тях и казват: „Виж колко гробове направихме! Сега ще ги оцветим и ще сложим в ковчезите мъртвите мухи да ги погребем.“ Направо се изумих. Събрах им гробището и го изхвърлих. Скарах се на по-големия, сигурно той го е измислил. Мъжът ми също беше възмутен и, разбира се, веднага ме обвини, че лошо ги възпитавам. Майка ми изобщо не се впечатли: „И какво толкова, каквото са видели, на това играят. Ти едно време играеше на „раждане“. Слагаше една кукла под роклята си и после я вадеше оттам с крясъци. Гледката не беше от най-приятните." Млъкнах, но все пак си мисля, че е по-добре да играеш на раждане, отколкото на гробище.“ Майка на двама сина, на 6 и 5 години
Коментарът на психолога
Интересът към мрачните теми възниква по-често при момчетата. Те са по-малко склонни да говорят за страховете си. Към петата година вече стават забележимо по-сдържани в емоциите си. Това, че някои родители все още внушават, че момчетата не трябва да плачат, има определящо значение. Затова много от тях пренасят в сферата на играта и творчеството това, което ги вълнува и плаши.
Темата за смъртта започва да привлича вниманието на децата около петата година. Тогава вече имат известен житейски опит и представа за някои абстрактни понятия, познавателният им интерес е силно развит. При това не е задължително да са се сблъскали с подобна ситуация, може да са видели нещо по телевизията или да са чули в някоя приказка. Въображението и логическото мислене им помагат да развият самостоятелно темата, да правят изводи, предположения в игра. Обикновено ние не анализираме задълбочено тези действия, а се съсредоточаваме върху емоционалния ефект от тях. „Добре, играйте на война, но да няма убити, само ранени.“, казва майката, която наблюдава детската игра и веднага я разваля с границите, които й поставя. Защото по време на конфликт има не само ранени и нейното изискване пречи на децата да реализират представата си за войната. Получава се неистинско и това пречи на разреждането на емоциите, на разтоварването, което децата търсят с играта си.
Освен това предизвиква ефектът „тъмната стая“, в която е забранено да се влиза, но много ти се иска да го направиш.
Често сами помагаме интересът към забранените теми да се запази задълго и да придобие особено значение. Най-добрият начин да предотвратим развитието му е като реагираме спокойно на всякакви действия, игри и рисунки; като даваме възможност на децата да се запознаят с всички страни на действителността; като отговаряме на неудобните или неприятните въпроси. Да, подобна тематика може да предизвика негативни емоции у нас, но не пречи да признаем съществуването й. Така игрите на гробище ще отшумят.
А Вълкът как е изял Червената шапчица – цялата наведнъж или на части?
„От цялата приказка за Червената шапчица, моята дъщеря обича най-много момента, в който Вълкът изяжда момиченцето, а след това идва Ловецът и го убива. Тези пасажи ги прочитам по няколко пъти. Когато приказката чете баба й винаги отказва да ги повтори и спира четенето. Тогава дъщеря ми започва да разсъждава на глас: „А той как я е изял – цялата наведнъж или на части? А нея след това зашивали ли са я? А тя, докато е била в корема му, мислела ли е, че е умряла? А имало ли е много кръв, когато са я извадили оттам? А Вълка погребали ли са го?“
В един момент бабата решава да „изгуби“ книжката, за да се занимава детето с нещо по-весело. Тогава момиченцето започва да рисува – Червената шапчица в устата на Вълка, Червената шапчица в корема на Вълка… Майката не може да си обясни откъде се е повил този интерес, казва, че детето не е било плашено, докато бабата предположила, че малката се страхува от нещо. В крайна сметка се оказва, че детето наистина е преживяло силна уплаха. Когато било на четири години, заседнало в асансьора с майка си и още три съседки. Жените извадили телефоните и започнали да крещят: „Елате веднага да отстраните повредата! Какъв половин час! Ние тук ще се задушим!“
Лесно може да бъде внушен страх на децата и нарочно, и съвсем непреднамерено. Това може да стане и с шега, и с разказ, и със собствената ни тревожност, дори с добронамерените ни предупреждения.
Детайлното пресъздаване на темата за смъртта чрез игра е начин детето да се защити от страха.
Подсъзнателно то използва познатия психологически прийом – анализирането, отиграването и повтарянето на проблема.
Коментарът на психолога
Различните, но винаги страшни тайни или преживявания, често свързваме със смъртта: говорим за „скелетите в гардероба“, за „смъртоносна обида“. Когато ги произнасяме обаче не си даваме сметка, че децата не ги възприемат метафорично.
Разбира се, желателно е бързо да открием източника, предизвикал страха или потиснатото състояние на детето. Това не е толкова сложно, колкото ни се струва. В действията на детето винаги има много жокери (повтарящи се моменти, фиксации, детайлизации) - просто трябва да сме внимателни. След това да намерим повод да припомним проблемната ситуация и да поговорим за нея. Не бива да изразяваме опасенията си директно: „Ти видя как колата удари котката. Затова ли сега толкова те е страх?“ По-добрият вариант е: „Спомняш ли си този случай? Ти се държа много смело, не заплака! Мислиш ли сега за това?“ - Дори детето да ни каже, че не мисли за това, можем да споделим, че и на нас, като деца, ни се е случвало да видим подобни неща и дълго не сме могли да забравим. Така ще му помогнем в опита да преживее уплахата си.
Дядо ви няма да се върне! Изчезна!
Ако семейството има тайна, това рано или късно рефлектира върху детето, точно под такава форма – появява се мотивът за смъртта и страданието в игрите и творческите му занимания. Дори ако възрастните не обсъждат това в присъствието на детето. Децата са много проницателни, те са в състояние да уловят какво се случва в семейството по настроението и отделни прояви в поведението на възрастните. Това ги тревожи, макар и често неосъзнато. В такива ситуации подсъзнанието се стреми да разреши ситуацията, подсказвайки различни варианти.
„Баща ми напусна семейството си след 35 години брак. Това беше огромен удар за мама, която му беше посветила целия си живот. Разболя се на нервна почва и дълго лежа в болница. Аз също го понесох тежко, чувствах се изоставена. А и децата ми през цялото време питаха къде е дядо им, дали ще се върне. Един ден ми писна и креснах: „Никога няма да се върне. Изчезна.“ Да, избухнах, бях рязка, но не можех да им кажа, че секретарката му го е откраднала от семейството ни и той е забравил близките си. Повече не ме попитаха, но започнаха да рисуват дядо си като мъртвец. Наложи се да потърся помощ от психолог.“ Майка на две момиченца на 6 и на 5 години
Повечето психолози твърдят, че децата трябва да знаят истината за всичко, което се случва в семейството – болест, смърт, проблеми между родителите, разбира се, обяснено достъпно, според възрастта на децата. Това им помага да преживеят момента, да го осмислят и да го проиграят дори, освобождавайки негативните си емоции.
Препоръчваме ви още:
"Странен" или "уникален" - зависи от нас
Източник: Parents
Японските деца като че ли са от друга планета – организирани, възпитани, скромни. Разхождайки се по улиците на тази страна, едва ли ще видите дете, което се тръшка заради някакъв каприз или пък ще станете свидетели на истерична криза в супермаркета. Това е резултат от столетните традиции във възпитанието, които японските майки спазват и до днес. Да открехнем завесата към тайните на японските родители, за да разберем има ли нещо, което можем да прилагаме в собственото си ежедневие.
Тайна първа: амае
В тази страна не е прието децата да се дават на ясла до навършването на три години. Не се използват и услугите на баби и детегледачки. До тази възраст детето е едно цяло с майката – заедно спят, заедно са навсякъде - майката носи детето си в старинно приспособление подобно на слинга – онбухимо. Никой не се кара и не наказва децата в доучилищна възраст. За майката образът на детето й е идеален и тя понася с любов и търпение всичко, което то прави. В отношението към малките япончета няма строгост и назидателност, въздейства им се в много мека форма, оставаш с впечатлението, че сами се възпитават и че Япония е някакъв детски рай, в който няма „забранен плод“.
Този подход според японците формира у детето усещане, че е нужно, значимо, добро и красиво. Затова то не иска да разрушава тази представа и да разочарова майка си. „Амае“ в приблизителен превод означава „привързаност, зависимост от любовта на близките“. Амае е в основата на взаимоотношенията между родители и деца – малките могат напълно да разчитат на родителите си и не искат да ги разочароват, а възрастните хора се радват на грижите на наследниците си.
Тайна втора - икудзи
Сигурно сте чували за японската система на възпитание икудзи. Да си припомним – детето до 5 години е Бог; до 15 години е слуга, след 15 години – равен. Много хора не разбират за какво всъщност става дума. До 5-та година във възпитанието на детето родителите се водят от традицията „амае“. В този първи етап то бива обгрижвано с безусловна любов и подкрепа. Това не се променя и във втория възрастов етап. Но когато стане по-голямо, започва неговата социализация, чиято главна цел е да осъзнае, че интересите на общността са над интересите на конкретния индивид. И родителите му помагат да намери мястото си в обществото. В японските училища, където значителна роля има не само образованието, но и възпитанието, конкуренцията е изключена. Децата не биват сравнявани едно с друго и никое от тях не се ползва с привилегии. Дух на съперничество няма дори в състезанията. В третия етап детето се възприема като напълно формирана личност. За възпитание вече е късно, време е да се берат плодовете му.
Тайна трета: традиционните семейни ценности
Макар във възпитанието на децата основна роля да има майката, голямо значение има общуването им с по-възрастните членове на семейството – баби, дядовци и други роднини. Кръвните връзки в Япония са много важни. Семейството е „амае“, затова детето винаги усеща подкрепата, защитата, грижата и любовта му. Отношенията между поколенията са много сърдечни и търсенето на съвет от по-възрастните е норма.
Тайна четвърта: личният пример
В книгата на Икено Осаму „Япония. Как да я разбереш“ е описан интересен експеримент. Японски и европейски майки били помолени да направят пирамида заедно с децата си. Японските майки показали на децата си как се прави това, а след това ги помолили да опитат сами. Ако детето не се справяло, му показвали още веднъж. А европейските майки подробно обяснявали на децата си какво трябва да направят. След това ги оставяли да построят пирамидата сами. Японските майки никога не изискват от децата да направят нещо, без да им покажат как става на практика. Така с личен пример ги подтикват към действие.
Тайна пета: възпитание на чувствата
За да живееш в общност, трябва да уважаваш чувствата и да цениш интересите на другите. Така учат децата си японските майки. И както обикновено правят това с личния си пример – ценят и уважават чувствата и интересите на децата си. Във възпитанието те много често задействат емоциите. Ако детето чупи играчките си, не му се карат, не го укоряват, че постъпва лошо, че е повредило скъпа вещ. Японската майка ще каже: „Виж, играчката я боли. Сега тя ще плаче.“
Може би японските методи на възпитание не са идеални, но има какво да научим от тях – подкрепата на семейството, търпението, с което се отглеждат децата, личният пример, това са неща, които не би било зле да възприемем в собственото си ежедневие на родители.
Статията преведе за вас Янка Петкова.
Препоръчваме ви още:
Как детето да заобича здравословната храна – 20 съвета от японските майки
През изминалата 2017 година, специалистите от Център за обществена подкрепа „Св. София“ на фондация „За Нашите Деца“ подкрепиха 47 деца с трудности в развитието по програма „Ранна детска интервенция“. Целта на програмата е да въздейства върху развитието на децата от 0 до 3 години - най-интензивния период, в който те опознават света, формират уменията си за движение, игра, говорене, общуване с другите.
Специалистите по ранна детска интервенция на ЦОП „Св. София“ работят активно със семействата, за да научат родителите как сами да насърчават развитието на детето си. Освен експертната и професионална помощ, която оказват, стремежът им е да осигурят и допълнителни форми на подкрепа за децата с трудности в развитието, включително иновативни програми като хипо- и хидро- терапии, музикотерапия.
Често тези програми са непосилни за голяма част от родителите, таксите за тях варират от 20 до 25 лв. на сесия, а за да има ефект, детето трябва да провежда между две и три сесии седмично продължително време.
Благодарение на подкрепата на редовни дарители, през миналата година, екипът успя да осигури по десет посещения на хипотерапия за 4 деца. Над 20 дечица посещаваха музикотерапия, с някои от тях специалистите работиха и индивидуално.
Какво споделят родители на деца, включени в програмите:
„Благодарение на хидро- и хипотерапията моят син се подобри, започна да пълзи, емоционално се чувства много по-добре“.
„ С хипотерапията детето ми преодоля страха си към животните, научи се да прескача високи препятствия.“
„Музикотерапията я научи по-уверено да разговаря с други деца на площадката, да играе, да споделя играчките си.“
Хидротерапията насърчава децата да се движат, наслаждавайки се и опознавайки ефекта от движението на собственото им тяло.
Хипотерапията е лечебна физкултура, при която основно средство е общуването с конете и ездата, която подобрява качеството на живот, емоционалното и физическо състояние на деца с проблеми в развитието.
Музикотерапията подпомага и насърчава общуването, взаимоотношенията, изразяването, организираността и др., чрез музика.
Препоръчваме ви още:
"Избери, за да помогнеш" - кампания за деца с трудности в развитието
Автор: Симона Николова
Много хора са оставили своя отпечатък върху това как възприемам света. Всички те са ме научили, че животът трябва да се живее по най-добрия начин. Но уроците, които получих от майка ми, кънтят всеки ден в главата ми като запомнящ се припев на любима песен.
Урок 1: “Мисли си за нещо хубаво.”
Нали знаете онзи момент, в който депресията чука на вратата, а ти се опитваш да я изгониш, но е по-трудно отвсякога. Тогава да мислиш за нещо хубаво е идея, която дори те отвращава, защото е толкова далечна от сегашното ти състояние, че предпочиташ просто да спиш и да не мислиш за нищо. Е, да, но работи. Всеки път. Абсолютно всеки път.
Отклонявайки мисленето си в по-добра посока, се успокояваш, може би дори усмихваш или просто се разсейваш. И точно от това имаш нужда. Колкото по-често мислиш за хубави неща, толкова по-добре се чувстваш. А реалността е въпрос на възприятие. От нас зависи дали ще е приятна.
Урок 2: “И това ще мине.”
Може би сте чували тази притча за един цар, който носил пръстен на ръката си и всеки път, когато се случи нещо – дали хубаво, дали лошо – той го поглеждал и леко се усмихвал. На пръстена било написано „И това ще мине“.
Този израз е нещо като напомняне, че всичко рано или късно остава зад гърба ни. Нито добрите моменти, нито лошите продължават вечно. Повечето проблеми, за които сме се тормозили преди 5 години, сега нямат никакво значение. Минало – свършило.
„Цялата прелест на миналото е, че е минало.“ – Оскар Уайлд
Урок 3: “Все ще изскочи нещо.”
Всяка мечта, която изглежда непостижима и сме измислили хиляди причини, с които да подкрепим това твърдение, е на една позитивна мисъл разстояние.
Спомнете си за онзи момент, когато последно си мислехте, че няма как да се случи това или онова, че парите няма да стигнат, че няма да си вземете изпита или че няма да ви повишат. А всъщност нещото се случи, парите стигнаха, имате петица на изпита или черпите за повишението. Никога не се знае какво ни чака утре. Може да е нещо страхотно, може да е още по-добро от най-доброто в представите ни. Усмихни се, все ще изскочи нещо!
Урок 4: “Ела да те целуна, за да ти мине.”
Годините си минават, направо тичат все едно се състезават, а аз все се връщам мислено на детското ми легло, при розовия юрган с пеперуди, където мама лежи до мен и ме целува по-челото, за да ми мине. Универсалното лекарство срещу всяка болест.
След толкова години магическата целувка още работи. Може и да не “изгони” болката веднага, но определено има нещо вълшебно в нея. Усещане за закрила и грижа, за любов без условия. Усещане за топлина, много по-топла от юргана с пеперуди.
„Приятно е дори да боледуваш, когато знаеш, че има хора, които очакват твоето оздравяване като празник.“ – Антон Павлович Чехов
Урок 5: “Щом те прави щастлива, значи го харесвам.”
Имайки предвид колко тежко и драматично се приемат нещата и промените в периода на пубертета, неодобрението на родителите към някого предизвиква редица ужасни емоции – яд, злоба, ярост, агресия. Ситуацията е изключително деликатна, когато става въпрос за ново гадже.
Майка ми имаше много проста схема в такива случаи – ако се прибирам вкъщи щастлива, хвърчаща от радост и вълнение, значи тя го харесва. Без значение дали е добър ученик, дали е висок, нисък, кои са приятелите или родителите му. Тя ми вярваше. Вярваше, че съм разумен човек и че изборът си е мой, но ми напомняше, че целта е да бъда щастлива.
Този урок е един от най-важните за мен, защото несъзнателно започнах да търся хора, които ми носят усещането за уют и спокойствие; хора, които не създават излишна драма и които искат да съм добре. Не съдя човек по семейството или социалния му статус, а по това как ме кара да се чувствам. Точка. Приятел, партньор, колега – постъпките говорят повече от дрехите.
Урок 6: “Кое е най-лошото, което може да стане?”
Когато говорим за риск, хората се делят в две категории: тези, които намират причини защо нещо няма да проработи и тези, които намират причини КАК да проработи. Във втория случай е важно да си зададем следния въпрос: “Кое е най-лошото, което може да стане?”. Ако можем да преживеем най-лошия възможен сценарий, значи действаме!
Този въпрос движи живота ми от години. Поставям на кантар нещата и ако мога да живея с избора си, просто го правя. Имам мотивация и не се оставям на обстоятелствата. Ставам все по-оригинална в начините, по които достигам целите си. Имам хъс и амбиция да предизвиквам себе си и да се чувствам по-добре всеки ден.
“Животът е много по-забавен, ако казваш “да” вместо “не”.” – сър Ричард Брансън
Децата няма да си спомнят гурме вечерята всяка събота или идеално излъскания шкаф в хола.
Но ще запомнят уроците, които им даваме. Ще запомнят подкрепата в трудни моменти, вярата в способностите им и мотивацията, с която ги зареждаме. Ще запомнят смеха, уюта на прегръдките ни, времето, което им отделяме и вниманието, с което слушаме това, което искат да ни кажат.
Майка ми винаги е била мой приятел. С нея мога да споделям, да плача, да се забавлявам. Защото тя винаги избираше да остави всичко друго, за да поговори с мен. Държеше да знам, че имам нейната подкрепа и винаги има на кого да разчитам.
Благодаря ти, мамо!
Препоръчваме ви още:
Господи, колко си хубава, майко!
Не се извинявай, не се страхувай, не крий сълзите си
Автор: Валентина Вълчева
„Снощи беше страхотно! Искам още!!!”
Получавам това съобщение в 7:20 сутринта и не, не е от мъжа ми, който вече трети месец е на работа на другия край на страната.
И не, не е това, което вероятно си мислите в момента.
Съобщението е от един приятел, който ми е и нещо като фен. Снощи съм му пратила нещо мое, да чете, и това е начинът да ми каже, че му е харесало. Аз обаче си представям ситуацията, в която мъжът ми, случайно или не, попада на съобщението и не просто трябва да му обясня, а наистина да го убедя, че: „Не, бе, мило. Не е това, което си мислиш. За литература сме си говорили с човека.” И започвам да се смея сама на глас. Гаранция, че още преди да съм си отворила устата, скандалът е изригнал като Везувий. То вярно, че си имаме доверие, ама чак пък толкова се съмнявам, че въпросното доверие е в състояние да издържи.
После обаче се позамислям и си давам сметка, че... всъщност може и да не съм права. След толкова години доверието отдавна е минало на друго ниво. Леко налудничаво, леко старомодно може би и със сигурност леко прекалено, ако питате повечето ни познати. Откъдето и да го погледнете обаче, си иска сериозна предистория, за да стигнете до нивото, в което аз изтърсвам на мъжа ми, че смятам да си подаря една дива ladies night в стриптийз-клуб и той просто ми връчва дебитната си карта, без да проявява грам интерес или притеснение какво ли съм в състояние да свърша. А аз мога много да свърша.
Мога, ама не искам.
Ревността, липсата на доверие (в другия и най-вече в себе си) е проблем – това поне е убеждението, с което оставам, наблюдавайки различни двойки в реалния живот и в интернет пространството. Любопитен феномен, на който не намирам рационално обяснение. Може би защото не съм го изпитвала. Може и да не съм права – може би една умерена доза съмнение би била уместна. Не знам.
Честно казано, не си представям мъжът ми някога да се натъкне на въпросния SMS, ако аз изрично не му го покажа. Да си ровим по джобовете, телефоните, имейлите, профилите в социалните мрежи и историята в браузърите на компютрите е толкова абсурдно и далечно за нас, че ми звучи направо като истории от типа „трети клас, голямото междучасие”. Но ето че това се случва и то удивително често при другите хора!
И въпросът тук е „защо”.
Откъде започва недоверието, за да се стигне до ситуации, в които нещата ескалират до скандали и насилие? От ниското самочувствие? От предишен горчив опит? От тайно съмнение в собствената вярност и лоялност към другия? От страх да не изгубим човека до себе си заради някой по-съвършен от нас? От проблем с осъзнаването на разликата между това да обичаш някого и това да го притежаваш като трофей? От комплекси?
„Ако не ревнуваш, значи не обичаш.”, казват някои в оправдание на горепосочените действия с телефоните и компютрите. „Ако ревнуваш, значи не уважаваш.”, казвам аз (за което са ме наричали „гъска” в очите, но ми е приятелка и това ѝ спести сериозни разходи за зъболекар тогава).
И друг път съм казвала, че винаги когато се връща от курс, когато мине границата, мъжът ми звъни вкъщи, независимо колко е часът:
- Пусни бойлера! Идвам си.
- Защо ми звъниш? Знаеш много добре, че изобщо не го изключвам.
- За двайсет стотинки няма да си разваляме семейството. Ако има някой там, да има време да се изнесе преди да съм пристигнал.
И това – с един такъв акатемично сериозен тон! Ти луд ли си, бе?! Че кой мазохист ще дойде вкъщи при две деца, две котки и доскоро два папагала? То вярно, че за всеки влак си има пътници, ама точно нашият и така си е достатъчно претоварен, за да качвам на него още хора.
Смешно ми е на мен, но като гледам филмите, в които са се вкарали някои хора, започва да ми става страшничко някак. Може пък наистина нещо да не правя както трябва в тоя живот. Може да пропускам някаква емоция, без която връзката ми е непълноценна, а аз да не знам. И като глупачка си плувам в невежество и измамно чувство за семейна идилия, вместо да си създам малко емоции, ровичкайки из личното пространство на мъжа ми. Друго си е малко адреналин, малко трилър в стил „а ла Джо Кенда”... Абе, съспенс някакъв. Драма. Крясъци, обвинения, сцени!... Я в сериалите колко сълзи и сополи се леят, а аз тук... Скука. Скука!!!
Да, знам. Темата не е за шеги и закачки. В шеги и закачки, само миналата година поне три случая на жени, убити от ревнивите си мъже, гръмнаха в медиите. Виола, Катя, Елена и кой знае още колко други знайни и незнайни. Някои – мъртви като тях, други, за щастие, оцелели, трети – все още насред собствения си малък ад. Не само жени – далеч съм от тази мисъл, макар да не си спомням скоро за случай, в който ревнива съпруга е пръснала черепа на мъжа си насред града, пред очите на децата си и на света. Мисля си само. Търся обяснение.
Кога и как привързаността и любовта се превръщат в претенции за собственост и в желание да доминираш над другия?
Да го обсебиш и затвориш в клетка. Да контролираш къде ходи, с кого се вижда, какво прави, какво облича, накъде да гледа или да не гледа, какво и дали изобщо да говори, дали да работи или не...
И когато се случи, кой е моментът, в който трябва да теглиш чертата, за да не се налага после да воюваш за свободата си? Докъде е допустимо да толерираш такива претенции към своята персона (и дали изобщо) и от кой момент трябва да си вземете сбогом, преди колата да се е обърнала? Защото безспорно е разтапящо да видиш как принцът на живота ти е готов да скочи на бой на всеки, който те погледне накриво, но дали е в реда на нещата да му простиш, когато започне да скача и срещу теб, само защото си погледнала „оня кретен” в метрото и си се усмихнала? Кога „тя” е все още сладка, защото се е нацупила, че не си ѝ подарил цвете за половингодишнината от първата ви целувка, и кога става свадлива вещица, подозираща половината свят в нерегламентирани връзки с теб? Длъжен ли си да простиш? Да пропуснеш? Колко пъти? Защо изобщо?
А решението може би е под носа ни. Толкова простичко, че дори древните са го проумели и формулирали (по-специално Конфуций, ако се вярва на Гугъл). „Не прави на другите това, което не искаш да направят на теб!”
Искаш доверие? Имай такова! Нямаш доверие? Не изисквай такова!
Това е накратко моята философия по въпроса. Спестява и нерви, и време. А може би ми спестява и необходимостта да си търся нов мъж.
Препоръчваме ви още:
Как да разпознаем токсичните връзки и да се предпазим от тях
Стефан Бакалов работи повече от 28 години в митниците, 22 от тях – срещу наркотрафика. Началник е на отдел "Борба с наркотрафика“ в митница Аерогара София. Завършил е „Международни отношения и дипломация“. Обучавал се е в службите на Италия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Великобритания, в Световната митническа организация и академията на ДЕА в Куантико, САЩ. Носител е на наградата „Джовани Фалконе". През последните 16 години, Стефан Бакалов, заедно с неговия екип, реализира срещи с ученици в българските училища, чрез инициативата на Агенция „Митници“, насочена срещу употребата и трафика на наркотични вещества. На тези срещи учениците се запознават с вредата от различните видове наркотици, участват в полеви наркотестове за хероин и кокаин, наблюдават демонстрация на задържане на наркотрафиканти и откриване на наркотици от специално обучени кучета. Задават и много въпроси.
Синтетичните наркотици ли са най-страшната епидемия в момента? Какви са разновидностите, действието им върху организма и какви са мерките срещу тях?
Синтетичните наркотици са бичът на настоящето и бъдещето и това се дължи на много фактори. Първо, този вид наркотични вещества са много разнообразни като действие, задоволяват нуждите на всякакви потребители, тъй като наподобяват и имитират всички познати наркотици. Второ, тъй като са синтетични и не се произвеждат от натурални продукти (мак, кока храст, канабис), те са и много по-евтини. Трето, синтетичните наркотици се продават предимно чрез интернет сайтове, което игнорира уличните дилъри, което от своя страна ги прави по-леснодостъпни. Четвърто, тези покупки в сайтовете за наркотици, се извършват през криптирани браузъри, които правят проследяването до крайния получател от правоохрантелните органи невъзможно и покупката остава анонимна. И накрая, новите синтетични наркотици са с по-висока концентрация и чистота, което дава възможност от един грам да се направят от 10 до 100 готови за употреба дози. Всичко това аз го наричам – Перфектната буря. Синтетичните наркотици се разделят на две – Нови психоактивни субстанции и Амфетаминоподобни наркотици. Новите психоактивни субстанции от своя страна се делят на няколко групи, като най-употребяваните са синтетичните канабиноиди, синтетичните катинони и синтетичните опиоиди. Като това са близо 2000 вида различни вещества. Мерките, които се взимат, са комплексни и включват конкретни стратегии, които водят до намаляване на предлагането на синтетичните наркотици, както чрез контрол по границите и вътрешността на страната, така и към намаляване на търсенето и то най-вече сред учениците.
Какво можем да направим вкъщи? Кога да започнем разговорите с децата на тази тема? Каква трябва да е превенцията в рамките на семейството?
Няма рецепта, която да ни гарантира 100% успех, но от опита, който имам с деца, мога да кажа, че разговорите с децата на темата наркотици, могат да започнат и на 7-8-годишна възраст. Днешните деца на много ранна възраст чуват думата „наркотици“. Затова е важно ние първи да започнем този разговор, а не да го започнат те, на улицата.
Казвате, че: "Колкото и наркотици да хванем, ако децата имат желание да употребяват наркотици, каузата е загубена. Битката е загубена“. Кой и как може да се противопостави на това желание?
Тук съм категоричен, само единна, категорична и осъзната ангажираност на всички институции и всеки един от нас, могат да доведат до обрат в ситуацията. Инвазията на синтетичните наркотици е довела до срив на обществата в много държави и лично аз смятам, че тази заплаха е основен и фундаментален проблем за националната сигурност. В САЩ, през 2016 г., от свръхдози са загинали 71 000 души, много повече, отколкото загиналите във военни конфликти американци от Втората световна война насам.
Вие инициирате срещи с ученици в различни училища. Какви са наблюденията Ви – кои са най-честите причини децата да не разбират сериозността на заплахата и все повече от тях да се поддават на влияние, а възрастовата граница ужасяващо да намалява?
Много са причините, но едни от най-важните са, че децата се влияят много от това да са модерни, да не изостават от другите, модерните и атрактивните. Лесни са за манипулиране и са любопитни, обичат предизвикателствата, както и да експериментират, което е нормално. Би било чудесно, ако им се насочат интересът и свободното време, към спорт, танци, рисуване, забавления и други приятни за тях неща. Това намалява съществено риска от залитане към наркотиците.
По последни данни, ученици стават дилъри за хонорари от по 20, 30 лв. Родителите често ограничават бюджета, именно с цел да не дават пари за „глупости“, но могат ли всъщност така да предизвикат точно обратното?
Да, в момента дилърите на дрога са ученици, които разпространяват сред съучениците си. Що се отнася до бюджета, с който разполагат децата, смятам, че е добре родителите да не дават джобни на децата повече отколкото е необходимо за закуска и вода. Разбира се, децата знаят, че този, който разполага с повече пари изглежда в по-добра социална позиция, а това кара някои от тях, още от ранна възраст, да търсят други възможности. Продажбата на дрога им дава такава възможност и това е сериозен проблем.
Има ли конкретни училища и райони, в които предлагането на наркотици е по-засилено?
Не бих казал, че има огромна разлика между училищата, но да, има някои училища, в които проблемът е по-сериозен от други. Но истината е, че няма училище, което да е застраховано.
Учителите имат ли експертността да разпознаят употребяващи или разпространяващи наркотични вещества ученици? Имат ли работещи инструменти за действие в подобна ситуация?
Доколкото ми е известно, учителите сами се опитват да предпазят децата, но това не е по силите им. Както казах и преди, това трябва да е ангажимент на всички институции и на цялото ни общество.
Кои са първите индикации, че детето ни има влечение или вече е пробвало? Как да постъпим, ако имаме подозрения за собственото си дете или негов приятел?
Различни са, но най-общо казано трябва да следим за сериозни промени в поведението на децата, не толкова на настроенията им, колкото на навиците им и на средата им. Трябва да си имаме доверие, да ни усещат близки и така по-лесно ще разпознаем проблема.
Какво казвате винаги на децата при срещите си с тях?
Казвам им, че не трябва да позволяват на дилърите и на наркотиците да ги направят техни роби и да им унищожат бъдещето. Казвам им още, че животът им ще е по-добър и успешен, когато се борят за него, когато са на страната на доброто!
А на собствените си деца?
О, те са изложени на моето “облъчване“ денонощно! Много неща им казвам, както всеки родител, но най-често им казвам винаги да бъдат на страната на доброто и да не се доверяват на чужди хора!
Интервюто взе Ина Зарева
Един добър начин да обсъдите подобни теми с децата си е като гледате заедно филм по такава тема. Ето препоръките ни за подходящи заглавия.
Прочетохте ли Мълчанието е златото на злото?
Препоръчваме ви още:
