Автор: Валентина  Вълчева - откъс от книгата "И будителите били хора"

Ако си мислите, че враждата между Вазов и Дядо Славейков е някакъв прецедент в литературния живот на младата все още Нова България... ами не е. Неслучайно българските писатели от онова време били наричани „крехки честолюбци“. 

Бохемските среди в родината ни тъкмо се формирали, търсели поле за изява и въобще се опитвали да преминат от ориенталското към западното. Особено силно това важи за писателите и поетите, които по една или друга причина първи влезли в светлината на прожекторите и грабнали народното внимание и любопитство след Освобождението. А творците са хора страстни и емоционални, те горят в огъня на таланта и вдъхновението си и често пъти страстите помежду им стигали до плашещи или комични размери. Та освен дуела, който Вазов и Петко Р. Славейков си спретнали уж заради творческа ревност, а всъщност май по-скоро заради прелестните очи на хубавата Пелагия, всъщност още цяла плеяда познати ни от учебниците имена в някакъв момент се оказвали един срещу друг с револвери в ръце вместо с перо и лист. 

Така например между експлозивния Петко Каравелов (брат на писателя Любен Каравелов и баща на Лора, бъдещата съпруга на Пейо Яворов) и Тодор Икономов (издател, политик, писател, учител и един от най-изявените деятели в борбата за независима българска екзархия) по политически причини също замирисало на барут в един момент през 1880 г. Естествено, вина за това имали както двамата главни участници в историята, така и техни приятели и сподвижници, които дълго време наливали масло в огъня. В крайна сметка след серия препирни Каравелов изтърсил някаква необмислена заплаха пред някого по адрес на своя опонент, Икономов счел за необходимо да потърси възмездие за обидата и го прави с писмо, което праща на Каравелов по секундантите си – д-р Пандели Минчович и Георги Вълчанов. Каравелов спокойно ги посреща, прочита писмото и възкликва: 

- Аз да не съм Пушкин! 

И за него въпросът приключил. Дуелът не се състоял поради пълната незаинтересованост на Петко Каравелов към емоционалния изблик на Икономов. 

В началото на ХХ век пък заради един опит за хитруване Антон Страшимиров си навлича гнева на писателското братство в България и се сдобива с покана за дуел не от кого да е, а от един от най-нежните и идилични творци в българската литература – автора на „Змейова сватба“ и „Невеста Боряна“ Петко Ю. Тодоров. Разправията станала заради един конкурс, в който Страшимиров спечелил първо и второ място с две пиеси, като по правилата трябвало да участва само с една. Доста по-късно той разказва, че го направил заради перманентно безпаричие и големи борчове. Третата награда спечелила пиеса на Петко Ю. Тодоров. И сигурно всичко би се разминало, ако Страшимиров не демонстрирал прекалено високо самочувствие според някои свидетели на случката. Разчуло се за измамата му и Петко Тодоров се оплакал на своя приятел и колега от Народния театър и от кръга „Мисъл“ Пейо Яворов. 

Емоционален като всеки творец и силно недолюбващ Страшимиров по лични и творчески причини, пък и неслучайно известен като македонски комита, Яворов избухва: 

- Дуел! Нищо друго – дуел! 

Тодоров едва ли е бил очарован от идеята, но... какво да прави. С Яворов не се спори. Всички знаем на какво е бил способен – личният му живот е бил повече от каша заради склонността му да се хвърля във всичко с главата надолу.
Яворов и Александър Балабанов като приятели и секунданти на Тодоров отиват при Страшимиров в кафене „Македония“, набързо спретват скандал, че дори и опит за сбиване от страна на Яворов, който – ако се вярва на слуховете – замерва опонента си с бутилка лимонада, и принуждават Страшимиров да се спасява с бягство през една витрина. 

До дуел не се стига. Деликатният автор на идилии и драми Петко Ю. Тодоров, склонен към доста по-фини начини за общуване, вероятно и не е имал намерение да се стига дотам, но Яворов бил доста разочарован от невъзможността да си разчисти сметките със своя отколешен литературен противник, който известно време след случката дори обявява за плагиат автора на „Когато гръм удари...“. 

С дуел между Георги Стаматов и Добри Немиров се полага началото на Съюза на българските писатели. Дуел бива насрочен и между Кирил Христов (за когото ще разкажа по-подробно в „Грандоманията на Кирил Христов“) и някакъв друг българин в Белгия. Нито един от тях обаче не стига до реален сблъсък с оръжия. И слава богу, дето се вика. Иначе колко ли прекрасни творби биха останали ненаписани! 

Теодор Траянов (с чийто противоречив характер ще се запознаем по-отблизо в „Нежният лирик с душа на насилник“) също има един дуел зад гърба си още като ученик заради жена. От този дуел му остава един белег и едно стихотворение, озаглавено „Скръб“. 

Както казахме вече, всъщност единственият успешно проведен дуел в писателското общество на България (ако не броим ученическата история на Теодор Траянов) бил този на големия публицист и политик Найчо Цанов срещу австро-унгарския дипломат Доменик Кирали, след като във видинския вестник „Народен лист“ Цанов открито обвинява Кирали в бракониерство на диви патици и го нарича „рядък страхливец“, когато Кирали отказва да опровергае обвиненията срещу себе си. 

Няма начин да не направя паралел със станалото в началото на 2019 г. със специалиста по оцеляване Беър Грилс в планината Рила, когато той бе осъден да заплати 10 000 лева глоба за това, че изял няколко жаби, докато заснемал поредния епизод от предаването си. Тоест ние може и да сме си малко диви, тъмни балкански субекти, но нашата фауна си е наша и всеки друг, дръзнал да посегне на патиците и жабите ни, ще си плаща. Я с глоба, я с дуел. 

Дуелът на Найчо Цанов протича по драматичен начин, за щастие, без жертви. Пръв стреля Кирали. Прицелва се, гръмва и... не улучва. Българинът вдига пистолета, прицелва се и... хвърля оръжието си спо- ред плана си. Целта му не била да убива дипломата, а просто да му даде урок и да му докаже, че не се бои от смъртта, когато трябва да защити честта и думите си. 

Хубаво е човек да е готов да застане зад думите си, дори и с револвер в ръка! Това малко хора го могат. Интересен факт е, че нито един от българските писатели и поети, участвали в дуел, не е включил този си момент от живот в своя биография. Може би след утихването на страстите си давали сметка за смехотворността в цялата история. 

Знаете ли дали Щастливеца Алеко е бил наистина щастлив човек? А за чие мъжко сърце са водили битки Дора Габе и Елисавета Багряна? Кой лиричен наш поет е бил насилник? Кои творци са обичали да се почерпят и изобщо какви чудаци са били нашите будители? 

Да, същите онези, които изучаваме в училище и които си представяме като сухи, скучновати портрети на стената.

Целта на тази книга с 50 забавни, но съвсем истински истории не е да “омаскари” (както в онази епоха биха се изразили) нашите бележити сънародници, а напротив - да ги направи по-близки на сърцето ни, като ни напомни, че те са били хора, също като нас - със своите грешки, странности и смешни случки. Страници от нея можете да разгледате тук. Илюстрациите са на Неда Малчева.

Хелоуин. Един от най-любимите дни на децата. Преобразяват се в любими и плашещи герои и ядат лакомства на корем, докато родителите им са заети да спорят за или против празника.

Ако и вие сте сред тези, които не виждат нищо лошо в още един повод за забавление, ето няколко идеи за страшни рецепти от групата сол&пипер. 

• Дяволски яйца от Healthy with Deni

Нужните продукти: твърдо сварени яйца, уасаби, авокадо

Разрязвате яйцата на половинки и изваждате жълтъците, като се стараете да запазите белтъците, защото ще ги използвате отново. Жълтъците намачквате с помощта на вилица или преса за картофи. Към тях прибавяте и авокадото и уасабито (което е доста люто и за това ви препоръчвам да започнете с малка част и да опитате докато намерите вашата степен на лютивост) и отново намачквате до получаването на еднородна смес с приятен бледо зелен цвят. Връщате сместа с помощта на лъжичка или пош обратно в белтъците.

Няколко страшни предложения от Александра Нико:

• Мъфини. Пригответе ги по любимата си рецепта. Поставете изпечените мъфини в подходящ съд и нарисувайте около тях глава и крака на паяк с течен шоколад или твърд какаов крем.

• Плато мезета и сирена. Всички сирена и колбаси, които обичате, аранжирани около пластмасов скелет. Ужасно, нали!

• Мандарини, портокали, лимони - вложете цялото си въображение и ги изрисувайте с маркер. Скоро фруктиерата ви ще се превърне в  истински злокобно място.

• Мезета.  Подходящите продукти прикрепете с клечка за зъби към подходящ кръгъл предмет. Може да използвате зеле, тиква и пр. Зловещата трапеза е гарантирана.

• Орео прилепчета. Любимите бисквити на децата, украсени с очички и шоколадови пръчици. Може да гарнирате с тях мъфини, крем или каквото фантазията ви подскаже.

• Паяци. Приготвят се изключително лесно от твърдо сварени яйца и оформени като паяци маслини. 

•  Шермин Колева показва как изглежда една страшна маса:

•  Червеите от желатин се приготвят лесно, а и са здравословни. От желатин, пълни се в сламки, стягат 24 часа, и се поднася върху натрошено орео вместо почва.

Страшните предложения на Нина Мочева:

• Мъфини черепи - солени или сладки, изпечени в подходящата форма, се превръщат в чудесни лакомства за хелоуинската вечер.

• Кървавата лимонада и мозъкът от желе, направени от подходящ сок в червен цвят, идеално допълват страшната вечеря. 

• Вкусни и зловещи меденки с фондан от Светослава Кръстева. Направени по класическа рецепта за меденки и изрязани с подходяща форма. 

Вижте също:

Как да накараме децата да намразят Хелоуин

Автор: Весела Георгиева

„Спокойно, петото ще е момиче!“

Такова успокоение на майка с четири момчета може да даде само човек, който и представа си няма какво е да живееш под един покрив с петима мъже. Като съвършено малцинство.

Не знам как се гледат днешните момичета, но затова пък в момчетата си откривам немалко прилики с онези девойки, които бяха на мода преди 30-тина година. Не знам, не знам. Може и сега да са актуални.

Ако мислите, че в едно семейство с четири момчета най-бързо свършва хлябът, грешите. Нито саламът, ни солетите, ни шоколадът. Шампоанът пръв свършва. Всяка седмица стек и половина екзотичен химически коктейл се влива в градската канализация под формата на пухкава пяна. От нашата къща. Шампоан за права коса, за къдрава коса, за мазна коса, за суха коса, за руса коса, за тъмна коса, за скалп без коса, шампоан за брада. Хората с толкоз ракия цяла зима не изтрезняват, ние не можем да се изкъпем.

И как иначе, щом батко им прекарва около 90 минути на ден в банята. Два бойлера, по 160 литра всеки, не стигат, за да блеснат плочките по корема му, кожичките на пръстите му и евстахиевата му тръба. Огледалата вкъщи потъмняха, някои се напукаха от съвършено изпипаната му суета. Гребените се изпотрошиха от старание да докарат пътя в косата му до точност един фемтометър.

Онзи ден го гледам, ще се самоубива с ютията. Трепери пред огледалото и приближава нажежения й до огън връх към сънната си артерия. Като скочих! Като хвърлих ютията в мивката! Като го ошамарих едно хубаво, че да си припомни тръпката от живота. А той реве и споделя, че от ляво яката му била с 13 градуса по-наклонена и искал да я приглади.

Сложна е тази с дрехите и висотата на естетическия вид на момчетата.

- Роско, моите маратонки са по-хубави! – заяжда се Зарко.

- Моите са по-червени – не му остава длъжен Роско.

- Моите са по-зелени!

- Моите са по-хубави и по-бели!

- Момчета, маратонките ви са сини. И са еднакви…

- Мамо, може ли на мен белия Спайдърмен?

- Кой е белият Спайдърмен, Зарко?

- Ей този.

- Това е червената тениска с Бен 10. Къде видя Спайдърмен?

- Искам тазииииии!

- Тази е на Роско и ти е малка.

- Искаааааааам тазииииииии!

- Зарко, твоята тениска е същата, два номера по-голяма!

- Мамо, и аз искам Спайдърмена!

- Роско, тук няма Спайдърмен!

- Искааааааам!

А онзи ден батко им ги оприличи в прав текст на момичета. И не сбърка.

- Алоууууу, вие сте като госпойците, бре! Ходите заедно до тоалетната!

А разговорът между 5-годишния Велизар и 3-годишния Ростислав си струва да се пресъздаде.

- Роси?

- Да, За`ко?

- Пишка ми се. Искаш ли да пишкаме заедно?

- Да!

Мамо, искам да ти кажа нещо

Тупур-тупур – два чифта детски крачета потеглят. Бум! Тряс! Пляс! Вдигат капака на тоалетната чиния. Шушу-мушу, леко кикотене. След което – тишина. Бързам към банята. Току-виж изпили водата от казанчето! Нищо подобно! Застанали двамата юнаци по диагонал на тоалетната чиния. Захвърлили долнища и бельо в душкабината и като истински дами – голи под кръста, сравняват достойнствата си и пишкат. Навсякъде, но не и в тоалетната чиния. Не мога да им го отрека – проявяват и мъжки характери понякога.

- Роси, аз свърших пръв! – подскача Зарко и тръгва голичък към стаята.

- Чакай мееееее! – догонва го Роско, все още не свършил задачата.

Ще кажете – Борис е малък. Малък, малък, ама от сега развява едни буйни къдрици. Бориса биваше да го кръстя и така да го представям. И без това вечно ме спират с думичките: „Леле, колко е красива!“, „Леле, какви очи има принцесата!“, „Мале, да й изям къдриците!“ Онзи ден, докато се разхождахме, един пудел припадна. А три от овцете на съседа сами подстригали вълната си. Не се чувствали добре в компанията на Борко, така ми призна стопанинът. Мисля си, че батко му тайно го работи с някой стерилизиращ спрей за къдрици. Не може да има такава коса това дребно човече! Просто не може! А миглите, да ви кажа. Премигне ли, въздушната струя разлива кафето на бабите в харманлийските заведения.

Толкоз мъжественост струи от нашата къща, че не мога да пропусна да спомена и баща им. Нормален мъж беше. До скоро. Преди няколко месеца реши да пуска брада. На мен ми хареса, а той я обикна. Обикна я, досущ възрастен пенсионер как обгрижва блестящ Москвич 12-ка, модел 1969 година. И тъй като отдавна няма коса, отдава цялото си внимание на брадата. Реши я, глади, подстригва я. Маже я с кремчета, балсамчета и отвара от змийска кожа и стрит таралеж за блестящ косъм. Има ножичка, с която я подстригва от лявата страна, ножичка за дясната страна, а машинката за брада му стои заключена в каса с пръстов отпечатък.

- Гледай сега! Туй косъмче как ми е избягало! – вайка се жално пред огледалото и върти един къдрав, посребрен косъм в кутрето си. Очите му се пълнят със сълзи, а по челото му капчици пот поливат свъсените му вежди.

- Дай да го отрежа – предлагам великодушно помощта си.

- Въх! Сакън! А барнеш, а ти цупим ръцицките!

А аз, единствената физиологически аргументирана дама в семейството, ставам сутрин и докато си пия кафето, удрям една четка на гривата. Ако намеря четката, че често ми я крадат. Не я ли намеря, развявам се артистично. Обличам първата дреха, която НЕ мирише и която НЕ стои права, ако я изпъна до стената. Къпя се за три минути и не смея да барна козметичния каталог на поне 4 компании, нареден в шкафчето в банята, че не знам от кое ще ми опадат веждите и кое ще ми докара проблеми с простата. Нищо че уж нямам простата. В нашето семейство чудесата се случват.

Така че, благодаря ви от сърце, загрижени хора! Но не искам още девойки. Ако стигнем до пето и се окаже момиче, още от магарето ще го върна за доработка. Освен ако няма походката на Чък Норис и нрава на Франкенщайн.

Още от Весела:

Записките на една безсмъртна майка

От 29 октомври до 12 ноември се преустановяват присъствените учебни занятия за учениците в гимназиален етап на образование и присъственият учебен процес във висшите учебни заведения. Заповедта е издадена от министъра на здравеопазването. 

Ето още какви противоепидемични мерки се въвеждат на територията на Р България:

- Преустановяват се груповите извънкласни дейности и занимания в присъствена среда, както и присъствените занятия в езикови центрове, образователни центрове, занимални и други, организирани от юридически и физически лица. Изключение се допуска за дейностите по интереси и занималните за ученици в начален и прогимназиален етап на образование;

-  Преустановяват се присъствените занимания в центровете за подкрепа на личностното развитие;

- Провеждането на конгресно-конферентни мероприятия, семинари, изложения и други обществени мероприятия в присъствена форма се допуска при участие на не повече от 30 души;

- Допуска се провеждането на културни и развлекателни мероприятия (театри, кина, сценични прояви, концерти, занятия от танцовото, творческото и музикално изкуство) при заетост на местата до 30 %;

- Колективните и индивидуални спортни мероприятия с тренировъчен и състезателен характер на закрито и открито се провеждат без публика. Изключение се допуска за международния турнир по тенис Sofia Open 2020, като настаняването на зрителите е най-малко през две седалки;

- Преустановяват се посещенията в дискотеки, пиано-барове, нощен барове, клубове и др. подобни нощни заведения за развлечения на закрито.

- Заведенията за хранене и развлечения (ресторанти, заведения за бързо обслужване, питейни заведения, кафе-сладкарници и барове, с изключение на нощните заведения) трябва да осигурят дистанция от 1,5 м. между облегалките на най-близко разположените столове от две съседни маси. Не се допускат повече от 6 души на маса.

- Собствениците и управители на обекти с обществено предназначение, търговски, административни и други обекти, предоставящи услуги на гражданите, трябва да създадат организация, така че да не се допускат повече от 1 човек на 3 кв. м. в съответния обект;

- Преустановява се организирането на екскурзии и групови посещения на туристически обекти;

- На всички пазари, тържища и базари на открито и закрито се създава организация за еднопосочно движение и осигуряване на дистанция от 1,5 м. между посетителите. Работещите и посетителите са длъжни да носят защитна маска за лице;

- Със същата заповед се посочва, че преустановяването на плановия прием в областите в червената и оранжева зона не се отнася и за дейностите по рехабилитация, продължително лечение и психиатрична помощ.

Вижте резултатите от нашата анкета

На училище - да или не

Първата интерактивна галерия с творчество на хора, страдащи от анорексия, булимия, хиперфагия и други хранителни разстройства е вече онлайн. SML art си поставя задачата да повиши информираността в обществото за този вид душевни страдания с помощта на приятелски разговор и разбиране, а не със заклеймяване и назидание. Крайната цел е превенция на хранителните разстройства. Авторите от “Живот на килограм” искат с помощта на творчеството да ни помогнат да погледнем през очите на човек, страдащ от проблеми с храненето. Реализацията е със съдействието на Telus International, ING Bank и Reach for Change. 

Има два начина да се преживее SML art — първият е посетителят да се впусне сам във виртуалната разходка. Той ще научи за основни психологически аспекти, които могат да отключат проблеми с храненето, в края на всеки раздел има и психологически задачи за себепознание, с чиято помощ посетителят ще може да предизвика себе си.

За максимална достъпност за хора с увреждания, съдържанието може да се чете или да се слуша като аудио запис. 

Не по-малко вълнуващ е вторият вид виртуална разходка в SML art. Неин водач е Любомира Манчева, психолог, психотерапевт и автор на идеята за интерактивната галерия. Тя ще даде изключително интересен и задълбочен поглед върху хранителните проблеми и терапевтичната сила на творчеството. За нея желаещите трябва да се запишат предварително на сайта на SML Art.

SML art е пореден проект на екипа психолози и психотерапевти от “Живот на килограм” — благотворителна програма за сред учениците от 12 до 18 години, която си постави амбициозната цел да обърнат тревожната тенденция към непрекъснато увеличение на случаите на проблеми с храненето. Чрез творчески подход и игрови методи, вдъхновени от метода на психодрамата, младите хора осъзнават връзката с храната и възпитават у себе си бдителност към хранителни проблеми. За съжаление, възрастта на тийнейджърството е моментът, когато подобни душевни страдания се появяват за пръв път. Затова и превенцията трябва да започне много рано. До този момент през програмата са преминали стотици ученици в десетки учебни заведения в цялата страна.

Още по темата: 

Моята болка, моят лек

Автор: Мария Пеева

В полите на Пангео са накацали като чайки по дюните китни малки селца с приветливи къщи, всички до една с поглед към морето, което се е проснало на десетина километра от тях. В ясните летни  дни издължения зелен силует на Тасос радва окото, а в синята морска шир кротко се поклащат рибарските лодки. Нощем щурци и цикади се надпреварват да възпяват тишината, а насреща от острова примигват стотици светлинки от безбройните вили и  къщи за гости. Наесен туристите си отиват, а местните жители отдъхват облекчено и се залавят с обичайните си занимания - първо обират лозята, а после идва ред на маслините.

В едно такова селце преди някоя година се засели и нашето шумно българско семейство, стегнахме къщата, разчистихме двора и започнахме да идваме - първо само за лятото, после и за Коледа, а впоследствие и поне два пъти месечно. Стана си нашето село. От баба ми знам, че някога семейството й се преселило от тези краища, точно откъде нямам представа, но ми е приятна мисълта, че тук е имало моя кръв и не знам дали си внушавам, че затова припознах този край като свой втори дом. А може би просто човек свиква бързо с хубавото. Миналата година събрахме 150 кг маслини от двете огромни стари дървета в двора и си произведохме 13 литра чист студенопресован зехтин. Вкусът на пресния  зехтин не може да се сравни с нищо, а цветът му е бистрозеленикав и с леко ухание на трева и чистота. Препичаш филийка, капваш отгоре и отново си прегладнялото дете, което тича за циганска баница при баба си.

Селските хора не са като градските. От мига, в който разбраха, че не сме туристи, усмивките станаха още по-широки, а вратите се отвориха. Говорим на различни езици, но езикът на гостоприемството е ясен за всички. Тук по дворовете асмички няма, защото всички притежават лозя извън селото. Всички освен нас. Затова узрее ли гроздето, пред входната врата ми оставят цяла щайга, всяка седмица по една, дори не знам от Христос ли е, или от Йоргос. Другият Христос (половината ми съседи са Христос, другата половина Йоргос, което доста облекчава комуникацията) пък ни носи всяка Коледа чувалче с киви. Нашата цитрусова градина още е млада и едва събираме по два-три килограма лимони и портокали, но Урания праща съпруга си да ни подаде през оградата от техните смокини, а тиквеното й сладко е вкусно като рачела, който правеше баба ми едно време.

Всичко това е прекрасно, но най-прекрасното тук е спокойствието. Когато миналата година доведохме Митко, пътешественикът, нашият канадско-доминикански роднина, в  селото, той часове наред обикаляше малките улички със стари каменни къщи и сенчести дворчета, спря пред високата църква, селските кръчмички с дървени столове, по  които са насядали старците да поиграят табла, пекарната на центъра, “модерното” кафене, което събира младежите с моторите, а накрая се прибра у дома, седна на верандата и  впери поглед в морето.

- Харесва ли ти? - попитах го. Искаше ми се да чуя мнението му, говорим за човек, който не просто е видял целия свят, ами е поживял в различните му краища.

- Тук има хора -  каза той замислено - които цял живот не са излизали от това селце. Цял живот. Тук са се родили, венчали, създали деца и тук ще си умрат. И колко доволни изглеждат от това. Виж им спокойните лица. Тези хора са щастливи по начин, по който ние, вечно търсещите, никога не можем да бъдем.

Това е усещането ни тук. Сякаш времето е спряло и нищо, което се случва някъде там, в големия далечен свят, не може да ни застигне. Дали е от Пангео, дали е от морето, дали е от старите дървета в двора, но този дом ми е по на сърцето от всеки друг, в който съм живяла. Блазни ме мисълта някой ден да бъда една от местните старици, с хиляди бръчици по лицата, повече от смях, отколкото от грижи, които шумно ме канят на кафе и баклавички.

“Ела, ела, Мария”. 

Как да не ги разбера?  

На снимката виждате "преди и сега". Бавно и спокойно, сега-сега, както казват тук правим дома на мечтите си.

Автор: Ния Йотова

Съзряването и след това възрастта идват първо при нас, жените. Това го забелязах още като бях на 12-13 и всички момчета на моята възраст ми изглеждаха като недоразвити амеби. От друга страна ние – аз и приятелките ми от 7“а“ клас-  ние си изглеждахме точно както трябваше (според нас) да изглеждат млади дами на нашата възраст – с грим, прически и впити дрехи.

В днешно време, в качеството ми на майка на две момчета, вече имам нова гледна точка. Момчетата ми се виждат нормално развити дечица, а момичетата на същата възраст ми се струват нахакани акселерати, които със самото си присъствие заплашват моите невинни зайчета-байчета. Знам, знам - започнах да се превръщам в типична мъжка майка.

Валентин, големият ми син, е на 13. В съзнанието си обаче той е още дете и въобще не се интересува как изглежда. За пореден път се убедих в това на семейното ни посещение на морето, когато се понесе към плажа  с бодра стъпка, издокаран с бански, бели хавлиени чорапи до коляното и гумени джапанки на дългите си космати крака.

След  час хвърляне във вълните, Вальо виси унило на плажа – висока, космата, отегчена мускулеста върлина, преливаща от неосъзнати хормони. Аз побутвам Мъжа ми Емо и му показвам с поглед Валентин. Пак с поглед искам да предам на Емо, че на Вальо  му е скучно.

Емо веднага взима нещата в свои ръце.  Поглежда Вальо и гласът му изгърмява наставнически: „Абе Валентине, вземи си една кофичка и една лопатка и си поиграй в пясъка. Аз ли да ти измислям игрите?“

Емо ми пуска властен мъжки поглед, който казва – „Ето, безсилна женичке, успокои ли се, проблемът  ти е решен. Ако имаш друг проблем за решаване – насреща съм“.

Вальо  от своя страна, пусна този поглед към нас с баща си.

Разбирам Вальо. Извъртам си бялото на очите, за да му покажа, че душевно съм с него.

Вечерта се храним с децата и едно приятелско семейство в ресторант до плажа. Идилия! Вальо си седи на масата при нас. Цъка нещо на телефона си, опрян на сгънатите му крака, върху които любимото ми комбо от чорапи и джапанки е възстановено. До него брат му наднича в екрана му. Аз си пия бялото вино и си хапвам пържените калмари. Емо се разтоварва от разрешаването на проблемите ми като си пие бирата, все пак е на почивка човекът.  Заглеждам се в една страхотна мадама на съседната маса. Изглежда ми около 20 годишна, много добре гримирана, с лъскава коса, страхотен тен, натежал бюст и много дългокрака. Брей, тази днешната младеж колко е красива! Добре, че не ми е конкуренция! – минава някак си небрежно през главата ми.

Под булото на ревността

Оказва се, че не е изключено и да си станем конкуренция, защото Мария, жената от приятелското ни семейство, с които вечеряме, маха от нашата маса към страхотната мадама:

-Алекс, ела при нас да те запозная с един батко, да има с кого да си играете!

Виж я пък тази Мария! Подскачам като ужилена! От къде на къде иска да запознава красавицата Алекс с мъжа ми, и отгоре на всичкото го представя като „батко“. Светкавичната ми асоциация като чуя „Батко“ е за свалка. „Батко“ незабавно извиква в съзнанието ми образ на мустакат сваляч с привкус на тарикат. Предполагам, че е така заради натрапваната ми с години класика в поп-фолка, а именно - "Я елате, пиленца, при батко". Но освен това, сещам се, че преди да, така да се каже, „укротя“ мъжа ми, той се подвизаваше из София със сваляческото прозвище „бат' Ем4о“.Много в стил 1999-2002 година.

Връщам се към настоящето и към недообмисленото, да не кажа безотговорно поведение на приятелката ми Мария......Ама тази Мария вярно какви ги върши -  отгоре на всичко вика Алекс да си били „играели“ с баткото, моля ти се! Представям си как скришом от мен мъжът ми се потупва сам себе си по рамото и си  казва тихичко "бат'Ем4о о6те го бива в игри4ките"!

Разярено  се обръщам на другата страна към Мария. Ако й е толкова важно да запознава Алекс с „батковци“, да я запознае с Бат' 4ефо ( нейния си мъж и стар авер на Бат'Ем4о, с когото едно време са вършали заедно из дискотеките).

Но за голяма изненада, нашата маса излъчва трети, неочакван за мен представител на „батковците“

-Алекс, запознай се с батко Вальо! - Мария запознава Алекс с ДЕТЕТО МИ!

-Ти 2008-ма година ли си? – пита Алекс, подавайки си ръката.

- 2007-ма съм роден – изревава мутирало Вальо.

-Еййй, ама вярно си ми бил батко. Аз съм 2008ма.– Алекс  изчезва в мрака, оставяйки след себе си  облак прекрасен парфюм, обвиващ неизреченото, но очевидно "въпреки това малък си за мен". Чудя се дали е забелязала чорапите и джапанките.

Оказа се, че Алекс е на 12, а не на 20. Мария, която е приятелка на майка ѝ,  ме пита как така не съм познала Алекс. В отговор на учудения ми поглед разбирам, че когато 2010 г Алекс била бебе, аз съм я взимала няколко пъти с нас, за да си „играят на плажа, с кофичката и лопатката на батко Вальо“. Емо ме сръчква - "Ето, като си е играел с кофичката и лопатката, поне е успявал да задържи интереса на Алекс по-дълго към себе си. Ти не се ли научи, че винаги съм прав! Другият път ще ме подкрепиш като казвам на детето какво да прави, а няма да ми въртиш бялото на очите си".

Въобще не го и слушам. Срам ме е от себе си. Сетих се как, вече в средата на 20те ми години, съм виждала оценяващи погледи на (както аз така им виках тогава -) „женички“ на 40-тина години, които с опитно око „пробягваха“ по фигурата ми и пускаха коментари от рода на „ами ние с теб сме с еднакви дупета“. Признавам си, тогава си казвах-когато стана на 40, няма да съм като тези - аз ще остарея с достойнство. Във въображението си се виждах като една достолепна 40 годишна госпожа, облечена в безформен блузон, която затваря буркани с туршия, шие гоблени и не си мери дупето с тези на младите.

На 40 не правя нито едно от тези четири неща.  Но за сметка на това  правя целенасочени усилия да се видя отстрани. Видях се отстрани и осъзнах, че съм попаднала в капана на цикличното поведение, налагано ни с векове, като  „жена, която има син и става майка-орлица“. Също така съм се обиждала, когато са ми казвали, че изглеждам добре за възрастта си ( чудя се защо - предпочитала съм да ми кажат, че изглеждам зле за възрастта си ли). Сега пък се притесних от 12-годишно дете!

Сетих се за  моята домашна помощница, 75-годишната рускиня Оксана. Тя не се обижда на тема „възраст“, както и на повечето други теми, защото е в мир със себе си. Разбрах това, когато един ден малкият ми син Николай, още преди да тръгне на училище, се чудеше дали хан Аспарух е имал мускули и дали е можел да се набира. Този въпрос го човъркаше цял ден,  защото „ако е можел да се набира, как така не е успял да счупи сноп стрели“. В търсене на съвременник на Хан Аспарух, който да свидетелства от първо лице за физическите му способности, погледът на Николай с надежда се спря върху Оксана. Изтърси без никакви заобиколки:

-Окси, а ти била ли си приятелка на Хан Аспарух? Ако си го познавала - помниш ли дали е можел да се набира?

Замръзнах. Щях да разбера, ако Оксана се обидеше. Не е първа младост, ама чак пък наборка на Хан Аспарух….

-Да, миличък – отговори Оксана и погали Николай по главичката. Бьла многа близка с Ган Аспарух. Имал агромни мускули и бьл отльичен военньик.

Оксана ми намига. Аз й се усмихвам облекчено. Николай е щастлив. Оттогава като стане дума за Окси вкъщи, винаги я споменаваме като „Приятелката на Хан Аспарух“. И ако „Приятелката на Хан Аспарух“ означава жена, която е в мир със себе си, живее спокойно живота си, не се обижда и не се сравнява с никого, тогава и аз искам да стана "приятелка на хан Аспарух".  Защото това е да остаряваш с достойнство…. всъщност, този израз въобще не ми харесва. Поправям се - исках да кажа - това е да живееш с достойнство.

Още от Ния:

Лечение с чесън