Мария Пеева
Главен редактор
Автори: Мария Пеева и Люси Рикспуун
Наскоро една майка сподели с мен следната ситуация. Три приятелки с три момиченца на възраст около 6 години. Едното дете, властно по характер, си играе само с второто и упорито пренебрегва третото. Второто дете е добронамерено и когато първото го няма, всичко е наред, но когато са трите заедно, слуша първото. Третото дете остава излишно и страда, и плаче, защото се чувства отхвърлено. Майките на другите две деца виждат ситуацията и се опитват да помогнат. Но първото дете е "малко тиранче" и не слуша никого. Майката на третото детенце се измъчва, макар че спазва добрия тон и се усмихва. Не обвинява другите майки, защото те се опитват да решат проблема, но я боли, че детето й страда.
Всъщност и аз съм изпадала в сходна ситуация и предполагам, че не са малко майките, които са се сблъсквали с „деца-тирани“ дори и на тази крехка възраст, когато хлапетата все още се социализират под родителския поглед. Но на тази възраст се залага основата на самочувствието на детето ни и го учим как да реагира при проблемни ситуации, затова е важно да намерим правилната реакция. А положението се усложнява още повече, защото в повечето случаи родителите на такива деца са семейни приятели или компания от детската площадка и са съвсем добронамерени, опитват се да се намесят и да тушират постъпката на детето си. В моя случай синът ми беше на десет, а родителите на тиранчето бяха мило, приятелско семейство, с което прекарвахме много време заедно и се забавлявахме. Проблемът стана видим, когато започнаха да оставят детето често у нас на гости само. Забелязах, че докато пред майка си то се старае да спазва поведение, когато нея я няма, се държи различно. Моите момчета започнаха да се карат много лошо, докато то е на гости и играта винаги завършваше с плач и негативни емоции. Поставих си за цел да наблюдавам внимателно, но ненатрапчиво какво се случва и ми направи впечатление, че хлапето действа на принципа „разделяй и владей“ и прави всичко възможно да скара братята, като пренебрегва големият, който всъщност му е връстник и приятел, и умишлено поощрява малкият да го дразни. В резултат на което по-големият се сърдеше на брат си и търсеше вниманието на госта. Споделих с майката ситуацията възможно най-тактично и съм сигурна, че тя се е опитала да направи нещо по въпроса, но промяна не се забеляза. В присъствието на родител всичко изглеждаше наред, но в момента, в който ги оставим да играят сами, започваха караниците и сълзите. Всяко гостуване приключваше с напрежение и горчив вкус за нас, домакините, и за децата ни.
Признавам си, че се колебаех кое е правилното решение в случая. От една страна си казах, че това е полезен опит за момчетата, нека се научат, че не всички са добронамерени, че някои обичат да интригантстват и да развалят отношения между други хора без никаква причина. Но после се поставих на мястото на децата си. Аз поддържам ли приятелски отношения с хора, които ме тормозят, развалят настроението ми и дори ме правят нещастна, само защото това е „полезен социален опит“? Социалният опит така или иначе ще се натрупа и през живота си всички ние ще срещнем десетки хора, които няма да са ни особено приятни. Ще срещаме и тирани, и вампири, и всякакви типажи, които не са годни за истинска връзка и приятелство. Трябва ли да се сближаваме с тях, само и единствено с целта да им „свикнем“ и да се научим да се „справяме“ с тях? Защото едно е да срещаш такъв човек в училище или на работното място и да го подминаваш с безразличие, и съвсем друго да го допуснеш в живота си и да се стараеш да го зарадваш, да му се харесаш, да допуснеш да определя как се чувстваш ти. Реших, че ако уча децата си на всяка цена да поддържат добри отношения с „тирани“, им давам лошо послание. И някой ден, когато попаднат на такъв агресор в училище, вместо да го игнорират, те отново ще се стараят да са в добри отношения с него и да му се харесват, дори с цената на собствените си чувства. В крайна сметка се дистанцирахме от това семейство и не мисля, че изгубихме много. Децата ми си имат един куп приятели, с които се разбират чудесно и когато някой ги тормози, просто го игнорират. Нищо не обезкуражава малките тиранчета толкова успешно, колкото липсата на внимание.
Друг аспект, на който обърнах внимание в случая е повишаването на самооценката. Забелязах, че „приятелчето“ им много успешно успява да улучи всички техни „слаби места“, всичко, което ги прави различни и да ги дразни с тях. Едното ми момче, например, е доста амбициозно, математик е, обича да се изявява и да постига успехи. Приятелчето му постоянно му натякваше, че е зубър и нърд. В този период започнахме повече да разговаряме вкъщи на теми, свързани с математиката, за Космоса, за интересните професии на математиците, за големи учени и откриватели. Записахме детето на няколко математически и на един космически лагер, където то намери сродни души с подобни интереси. Вече никой не може да го обиди на тази тема. Все едно да засегнеш някой футболист, като му кажеш, че е спортист. Само ще те изгледа с недоумение и ще каже: „Ми много ясно.“ С което тормозът автоматично приключва.
Тъй като тези съвети са от чисто родителска гледна точка, помолих и Люси Рикспуун, моя приятелка, съавтор и доктор по клинична психология да даде професионално мнение как да реагираме, когато детето ни е жертва на тормоз. Ето какво сподели тя.
Воденето на разговори за приятелството с децата е невероятно приключение. Когато аз се опитах да доведа моето дете (на 9 години тогава) до заключението, че един негов "приятел" е агресор, той ми обясни, че Х се държи така, защото не е имал истински приятели и не знае какво означава концепцията за приятелство. Ужас! Как да реагира човек в такъв случай!? Аз реших да му обясня, че вероятно е прав, но неговата роля е на приятел, а не на психотерапевт.
Родителският ни инстинкт ни кара да предпазим децата си от колкото е възможно повече опасности. За съжаление обаче, това отнема възможността на децата да се учат сами да решават проблемите си. В горния случай разговор на тема кой е добър приятел и кой не е, би могъл да накара детето да се замисли кое от децата в коя графа попада. Естествено, важно е детето само да стигне до този извод, вместо "правилният отговор" да му бъде предоставен. Следващият въпрос е какво правим с хората около нас, които не са наши добри приятели. То само ще реши какво решение да приложи. Също ще даде на родителя възможност да го опознае по-добре и да разбере начинът му на мислене и потребностите. Ако детето настоява да остане приятел с "тиранчето", имате много по-голям проблем от тази връзка. Може би детето се идентифицира с жертва, може да има потребност да се харесва на всички, може да усеща влечение към агресори, защото самото то усеща нужда от закрила и какви ли още не варианти. Нормално е за третото дете в каквато и да е ситуация да търси инстинктивно начин да се вмести във вече съществуваща система. Били ли сте приятели с момиче, което има сестра на близка възраст? Неизбежно в тази връзка се формира завист от нечия страна, защото дефиницията на ревността е страх от загуба. Когато хората се страхуват, че ще загубят някого, са склонни на крайности, защото всъщност губят собственото си чувство, че имат значение и са важни за някого.
При децата не е по-различно. Просто често те не са усъвършенствали изкуството на прикритите чувства, и нещата са по-очевидни, пък и социалният им опит е ограничен.
Логиката е малко като в приказката, че мога да ти дам риба, за да те нахраня, но по-добре е да те науча да ловиш риба, за да можеш да храниш себе си за в бъдеще.
Ако родителят разреши проблема, той потушава проблема временно, но ако научи детето как само да реши проблема, също учи детето си на увереност и независимост.
По темата може да прочетете още:
Знаете ли какво е лайф хак? Това са едни такива „житейски трикове“, които човек може да приложи в ежедневието си и да си спести време, усилия, пари. В ютуб има стотици канали, пълни с лайф хакове, които са направо пристрастяващи. Разни красиви хора със сръчни ръце и перфектен маникюр с огромна лекота демонстрират един от друг по-лесни за изпълнение, забавни и полезни номера. Например как да си сложиш сламката в кутията кола, как да нарежеш хляба от правилната страна, как да не ти се разкопчава дюкяна или да не ти се разлива сока, и хиляди подобни важни съвети, без които се чудя как сме оцелели досега. Моят 9-годишен Коко, който освен че има собствен влог, следи и поне двайсет такива, е пристрастен лайфхакер и не само постоянно ме залива с идеи, но и сам пробва и експериментира.
Лошото само е, че повечето от тези лайф хакове са напълно ненужни, а Коко толкова се влага в тях, че сърце не ми дава да му го кажа. Примерно – как да си направиш калъф за телефон от балон. Надуваш балон, слагаш отгоре телефона, притискаш и после чакаш въздуха да излезе. Много хубаво, ама ние всички си имаме калъфи за телефоните. Но какво да го правиш Коко, толкова е убедителен, като те погледне умилително с тези зелени очички и запърха с мигли. Хайде, снабдихме се с балонени калъфи. Слава Богу, модата им мина за един ден и пак си върнахме старите. Един ден пък си търсех ластиче за косата, няма нито едно. Всичките се оказаха оползотворени с важна цел. Коко видял трик, при който нарязаната ябълка я събираш с ластиче и тя не се разваля. Веднага решил да пробва дали работи. Та всичките ябълки в купата на масата изведнъж се оказаха нарязани и грижливо сглобени отново с ластичета. Е, не работеше, изхвърлихме ги. Коко изслуша кратка лекция за ползите и вредите от лайфхаковете и няколко дни имаше затишие. Пращаше ми само полезни клипчета с 25 начина да си завържеш шала, 30 начина да сгънеш по-бързо прането, 10 начина да подредиш шкафовете по-практично и всякакви такива. След като почти щях да се удуша с шала, реших да си го връзвам по скучния стар начин, но за шкафовете позволих на Коко да се пробва. После ми отне само ден да ги преподредя обратно, и то защото се отказах да гладя всички старателно смачкани в странни форми или напъхани една в друга дрешки. Иначе щеше да иде цяла седмица.
После лайфхаковете отново се върнаха с бясна сила. То не бяха палачинки, пълнени с шоколад, които ми изгориха тигана. Цедене на лимони, след което цялата къща лепнеше. Сладоледени експерименти с формички за лед, след които изхвърлих куп продукти и размразявах камера. Чашата почна да прелива, когато от стаята на Коко се разнесе подозрителна миризма. Огледах внимателно, няма забравени неизмити чинии и чаши, подът прахосмукиран. Най-после открих, че неописуемата воня идва от една… кутия за конструктор. Божичко! Какво е измислило пак това дете? Познайте! Лайфхак как да си направиш кофа за боклук от кутия за играчки. И не само си направил кофа, ами за да експериментира дали работи, нахвърлял вътре обелки от банани и портокал, няколко парчета диня, опаковки от десертчета и една-две котешки консерви. А най-гадното беше, че когато хванах „кофата за боклук“, уж обезопасена вътре с найлонов плик, тя взе, че се разпадна по пода и върху краката ми. Кълна се, нададох неистов вой на умряло, добре че децата ги нямаше да се изплашат.
След тази случка забраних на Коко лайфхаковете, свързани с хранителни продукти, ако преди това не ме е попитал изрично. Той започна да гледа лайфхакове, свързани с оцеляване сред природата и тем подобни. Добре, казах си, може да научи нещо полезно. Току-виж ни е спасил живота някой ден. За няколко дни положението се успокои и Коко се разнасяше из къщи с благ вид на ангел-спасител и тръпнещ от нетърпение някой от нас да получи инсулт, инфаркт, да се удави във ваната или задави с костилка, да го ужили пчела или да го ухапе змия, изобщо да се случи нещо непредвидено, при което той да блесне с новите си умения.
Всичко дотук добре, но… Винаги има едно „но“, нали? Вчера, докато висях в банката и бях малко разсеяна и разстроена по друг повод, получих съвсем безобидно обаждане от Коко.
- Мамо, кока-колата хранителен продукт ли е?
- Не, маме, тя се води напитка. Но според мен няма да ти хареса особено, а и не е полезна.
- А, няма да пия, просто питам.
С това разговорът приключи, но едно червейче остана да ме гризе. За какво му е на Коко да пита дали кока-колата е хранителен продукт? Видях, че редът ми вече идва, но реших да звънна за секунда.
- Коки, а ти защо питаш, маме, дали колата е хранителен продукт?
- Ами нали каза да те питам, ако правя експерименти с хранителни продукти?
- Да, и какво?
- Затова те питах. Щом не е хранителен продукт, значи може.
- Моля ти се, маме, какво си намислил да правиш?
- Стига де, мамоооо! Само две кутии ще изхабя! Много е важно.
- За какво? И по-бързичко казвай, че редът ми дойде.
- Има един лайфхак, където си миеш косата с кутия кока-кола и тя става по-руса.
Само за миг си представям как Коко се залива обилно с лепкавата, сладка течност, след което разтръсква порасналия си перчем, както прави винаги с мокра коса, сигурно от кучетата го е научил. И после мия от кока-кола не само детската главичка, ами и цялата баня, плюс тавана и плочките. Да не говорим за дрехите, хавлиите и килимите - косвени щети при процеса.
- Не! Просто забрави! В никакъв случай!
Повишила съм тон и хората ме гледат.
- Уф, добре де… Няма да го правя.
Бързичко затварям и сядам срещу служителката. Почти приключваме, когато изведнъж ми проблясва мисълта, че Коко спомена две кутии кока-кола, а за косата му трябва само една. На паркинга го набирам отново.
- Коки, а втората кутия кока-кола за какво ти е, маме?
- О, това е нещо много яко, ама много! Може да ни спаси животът.
- Сериозно? И какво е? И то ли е много цапащо?
- Ами, не чак, ама аз и без това ще го правя на двора, няма страшно. Ти знаеше ли досега, че с кока-кола можеш да изгасиш пожар, ако нямаш подръка пожарогасител?
!?!?!?!??!?!?!?!?!??!?!?!?!
Не знам с каква скорост съм карала, но успях да се прибера навреме. Слава богу, експериментът с гасенето на пожар не беше осъществен и заварих къщата цяла. От вчера лайфхаковете свързани с оцеляване също са забранени. Забелязвам, че днес Коко гледа лайфхакове за животни. Клетите ми кученца и горкият котак Фройд, какво ли им се готви…
Междувременно се опитвам да огранича интернет достъпа до лайфхаковете, както сме ограничили и този до порносайтове. Ама пусто, лайфхаковете не се водят 18 плюс.
Ако питате мен, трябва. Или поне да измислят някой лайфхак срещу малкия, животозастрашаващ лайфхакер, който вилнее из къщи с дяволита усмивка и хиляди опасни идеи. Може би как да го овържа с ластици, да го закача с кламери за простора или да го увия в прозрачно фолио, преди да ни е „спасил“ съвсем всичките.
Автор: Мария Пеева
Всички, които следят блога ми, вече са наясно, че ежедневието ми преминава предимно вкъщи, с децата, на печката или на компютъра, с кучетата и котарака, с малък кръг приятели и съседи, изобщо доста ограничено, а за мнозина и вероятно скучно битие на работеща вкъщи майка и домакиня. Живот, в който екшънът идва предимно от семейните ни истории и емоциите, които си създаваме сами, а не от външни обстоятелства. Но този начин на живот има едно огромно предимство. Защитен е. Почти напълно е обезопасен от негативните емоции, с които ежедневно се сблъскват хората, работещи в големи офиси. Може би затова толкова много се впечатлявам от ситуации като тази, на която случайно станах свидетел днес, в кварталния клон на банката.
Улучвам обедно време, когато залата е пълна с хора, излезли да отхвърлят някоя задача през почивката. Преброявам поне десетина души преди мен, всеки си взел билетче и седнал в зоната за изчакване. Ще повися, какво да се прави. Поне тази процедура с билетчето е голямо облекчение, защото не ти се налага да помниш след кого си, на едно табло излиза поредния номер и на коя каса да се яви. Впрочем всички каси работят, не виждам никой от служителите да е излязъл в почивка. Сядам и аз, като всички останали си вадя телефона и се зачитам в нещо, докато ми дойде редът.
В този момент край мен минава младеж, двайсет-двайсет и петгодишен, устремен за някъде, чак ме настъпва. Вдигам очи, насреща сърдита физиономия, няма извинение, няма даже „опа“, което е по-добре от нищо. Проследявам го, докато профучава към вътрешната част на банката. Интересен образ. С черен анцуг, нищо че навън е 30 градуса, с ланец, с бръсната глава и за малко да заприлича на мутра, ако мутрите бяха много ниски, подпухнали и не напомпани, ами откровено дебелички. Все едно някой е искал да нарисува лошо момче, пък е излязла карикатура. Младежът застава до една служителка и вдига бесен скандал, че чака 30 минути и вече осем души са го прередили, нищо че има номерче. Служителката проверява билетчето му и клика нещо на компютъра. Изглежда, че младежът си е пропуснал номера. В този момент в скандала се включва и приятелят му, когото едва сега забелязвам. И той облечен в черен анцуг и с ланец, и той с бръсната глава, досущ близнаци, само че този е длъгнест, бледен и мършав. Представете си една класическа мутра от 90-те – висок, гологлав, напомпан, с черен анцуг, маратонки и ланец и го разделете на двама – единият е взел само ръстът, а другият – само килограмите. Мускулите са се изгубили някъде при подялбата. Ето така изглеждат случайните ми непознати.
Всичко това дори е забавно до момента, в който клечавият си изпусна нервите и напсува касиерката. Вулгарно и просташки, на майка, с ярост и в думите, и в жестовете, все едно ще я удари всеки миг. Беше толкова шокиращо и не на място, че абсолютно всички присъстващи на сцената зяпнахме в него. Жената, предполагам на възрастта на майката на тези момчета, изгуби ума и дума за миг, после се окопити и ги помоли да напуснат банката. Мършавият продължи да псува, а дебелият да му приглася. Все си мисля, че едно е да чуеш такъв език на футболен мач или в някоя кръчма, друго е в банка, в учреждение, където хората идват облечени в костюми, говорят на „Ви“ с клиентите и работят с пари. Хората наоколо се притесниха, аз също, даже се загледах момчетата да не извадят бокс, нож и да вземат да раздават „правосъдие“. Сега като се замисля, никой от нас не се намеси, а в залата имаше и доста мъже, включително колеги на касиерката. Изглежда в такъв момент човек наистина се шокира до степен да не знае какво да направи. Да, физически сблъсък нямаше, но вербалната агресия беше смразяваща. Междувременно се появи охраната – двама наистина големи и здрави мъжаги, пред които момчетата толкова бързо се спихнаха, че щеше да ми дожалее до тях, ако преди това не бяха обидили жената така грозно. Скандалът бързо беше потушен, без особени последици за хулиганчетата и ние отново си зяпнахме в телефоните, а касиерите и служителите продължиха работа все едно нищо не е станало.
Да, наистина нищо кой знае какво не стана точно днес, точно там. Но тези две момчета следват един модел. Те подражават на това, което някога някой ги е научил да харесват. Те не са "лоши момчета", нямат физиката, а най-вероятно и дързостта за това. Но им харесва да се държат като такива, нищо че мутрите вече не са на мода. Моделите за подражание са сбъркани. Което е много по-притеснително, отколкото ако бяха истински престъпници. Защото това всъщност са две най-обикновени, простовати момчета, израснали със заблудата, че е мега яко да си агресивен, вулгарен и нагъл, да обиждаш жени, хора, които са физически по-слаби от теб и не са в позиция да ти отвърнат подобаващо, да се държиш сякаш целият свят ти е длъжен, нищо че ти не спазваш правилата му. Тези момчета някой ден ще бият съпругите и децата си, ще тормозят съседите, ще ударят шофьора, който им е счупил мигача, учителката, написала двойка на сина им, старицата, която ги е погледнала на спирката и лекарката, която ги е подразнила. Защото никой не ги е научил, че законът на джунглата работи само в джунглата. Никой не им е казал, че имат късмет, че живеем в цивилизация, защото в джунглата такива като тях, без особени физически и умствени данни, първи стават жертва на хищниците.
И знаете ли, не можем да виним за всичко обществото и училището. За да са такива децата, са отговорни най-вече родителите. Първият модел за подражание сме ние. Чак след това идват учителите, които допускат подобно поведение, защото нямат сили и ресурси да се сражават с него. После и обществото, което си затваря очите, защото е по-лесно. Но родителите са тези, от които тръгва всичко. А най-тъжното е, че тези родители, които си възпитават децата да обиждат и мачкат, точно те изобщо няма да прочетат нито тази история, нито поне една от стотиците книги и статии по темата, които са достъпни навсякъде, стига човек да ги потърси. И някой ден двете момчета ще възпитат децата си точно по същия начин, по който са възпитани и те. Лошо. А ние с вас, приятели, можем да се борим с институции, закони, престъпници и неправди, но не и с простотията и посредствеността. Тази битка, подозирам, е обречена. Много, много тъжно.
Ренета Борисова ни прати този текст в отговор на материала за идеалната майка. Тя се е припознала в моята история, а аз се припознах в нейната. И мисля, че няма да сме само ние двете. Много майки "четат това писмо" всеки ден.
Здравейте! Пише ви Борил на 2.4 години. Преди около пет месеца в мен се всели някакво зверче, което трябва да е много лошо, защото мама, която викам с пълно гърло по около 876 543 на ден, често твърди, че не издържа. Тя плаче и се крие зад вратата, уж на игра, но аз разбирам, че съвсем наистина плаче. Понякога от безсилие. Категорично съм „против” гърнето, мразя чисти дрехи, чиста храна и изрязани нокти. Иначе съм толкова чаровно и красиво момченце. Ако видите само колко се прехласват по мен лелите, вуйните и бабите - и как не, с тази убийствена комбинация от руси къдрици и сини очи. Всички ми казват, че съм „харизматичен“ – една дума, която не разбирам, но подозирам, че е нещо много хубаво. Но мама... тя знае истината! Зад това благо изражение съм всъщност АЗ. Нищо, че съм на две, нищо, че съм още едно миниатюрно парченце от завършеното си Аз, вече нося своята воля, своя характер, своя свят... И тя, моята майка, толкова иска да го прегърне, без да ме пречупи и без да ми даде криле за несъществуващо небе. И толкова често е почти разпадната след поредната ми истерия на пъпчето на малкия ни забравен от всеки бог град. И всеки път се моли днес да не го правя, но уви... тя пак ме предизвиква... Тези кончета на въртележка, нали за мен са там… И топчетата, сладоледа, царевицата, памука. Те са там заради мен. Защо не го разбира?! Според всички вкъщи е най-умната и кадърната от родата, а толкова да не може да разбере мен, най-малкия и уж най-лесен за разгадаване. Обожавам я тази моя мама, искам винаги да е около мен, на всяка цена, и никъде не я пускам самичка, с което често я задушавам и напрягам, изнервям... Но то е защото усещам едно такова топло в стомахчето си, когато е до мен... А нея дълго я нямаше... И няма как да го сбъркам това усещане и винаги ще го търся. Защото е прекрасна. Защото е мама. И въпреки това утре пак ще съм си аз, просто за сега друго не зная. И тя пак ще ме обича. Винаги...
Мила Ренета, разбирам те толкова добре. Вкъщи също си имам един малък „Борил“, само че се казва Алекс и е вече на 4. И онова зверче, което се всели в него преди две години, все още наднича през веселите му сини очички и ме разстройва понякога. Имам за теб две новини – една лоша и една добра. Ще започна с лошата, както повелява традицията. Твоят чаровен Борил ще продължи да те разплаква още дълги години. Приготви си много, много кърпички, защото изглежда си емоционална душа като мен. Това беше лошата новина, а ето че идва ред и на добрата. С годините твоят чаровен Борил все по-често ще те разплаква от радост, а не с пакостите си. Ще преживеете заедно толкова много прекрасни моменти, че когато един ден Борил стане много голямо момче и погледнеш назад към всичките си спомени с него, ще видиш, че сълзите от щастие са далеч повече отколкото тези от безсилие. Всъщност знам ли, може и да не са повече като количество. Но със сигурност тежат много, много повече на везните на майчинството.
Бъдете здрави и щастливи, а този Борил на снимката ви е толкова сладък и чаровен, че наистина всичко може да му се прости! И си го знае, нали?
По темата вижте още:
49 фрази за успокояване на детето
Автор: Траяна Кайракова
Ей, изпукахме от жега туй лято. Разпльоскала съм се кът медуза на пясък и все ме мота главата. Казаха ми, че една ракия вдига кръвното, че мий ниско в тез горещини. Стана сабахлям, ударя една парцуца и не знам дали ми оправя кръвното, ама ми завърти главата, туря си китката на ухото и тука ли си, там стой. Вика ми оня ден комшийката, че съм миришела на ракия от рано. Ма ти луда ли си викам, ма, аз дето алкохол не близвам и на празник, пък сега ще пия. Мажа се зарад комарите и мухите, че в тоз горещинлик много се навъдиха напоследък, и зверски хапят. Айде де, алкохоличка ще ме изкарва. Не знай ли тя, че лоша жена и ракия на гладно вдигат кръвното. Аз не съм лоша, затуй карам с второто.
Тъз година няма да се ходи на море, то е ясно, ами казаха, че нов басейн направили нейде до града, насред къра. Ама парк ли му викаха, аквариум ли му викаха, не разбрах. Взех децата, мойта дружка с нейния малкия и айде с колата на парка. Брей, то голяма красота, голяма работа! Аквапарк да било, ама аз нали съм от село, от тез купешки думи не отбирам. Взела съм голямата чанта, че цял ден ще откарваме там, наблъскала съм я с домати, пържоли, мамули, сливи, баници, боза, малко ракия за кръвното, хавлии, чадъри, семки, чаши, чинии, дини, телевизора и две-три рокли за преобличане. Тъй както ходим на морето. Добре, ама още на входа викат 15 лева, да влезете. Брееей, сви ме под лъжичката. Аз и децата – 45 лева. Бе ти, викам, знаеш ли аз колко домати и краставици на пазаря трябва да продам, доде ги изкарам тез пари, бре серсемино. Не мой, вика, толкоз е! Ми платих, де ще ида. Толкоз път съм била и нафта изгорила, де ще мърдам. Ха сега отворете чантите. Че що? Ти ядене не си ли носиш бе, момче? Не само не носел, ами и мойто да съм оставела на багаж, да ми го пазят. Телевизор не можело, ракия не можело, нищичко! Не щеш ли, викам, само по организъм да вляза, че да ви събера очите? Нали ще се вкисне туй ядене, ще ми вземе някой телевизора „Рубин“, да се чудя догодина с какво ще ида на море. Там и хладилника носим, качен на покрива на москвича, щото в бунгалото няма. Оставихме торбите и само по хавлии и джапанки влязохме. Ей тъй се живей сто години! Бе фонтанчета, бе басейнчета- кеф ти детски, кеф ти за възрастни, бе барче във водата, жакузи, пързалки, едно, дето кът море, вълни му пускат. Пууу, кът на киното! Ама тез всичките работи не ги пускат едновременно, ами с прекъсвания – едно по едно. Сигур бая вода плащат и не им излиза сметката. Нашмулваме се на шезлонзите и залягаме. Преди туй обаче стриктно и стратегически съм избрала мястото. До една леля съм, дет мяза на кит, щото аз, като застана до нея, съм жива фиданка с моите 123 килограма. И на морето тъй правя. Избера си някоя по-тежичка, легна до нея, че и аз да добия самочувствие. Децата се изтупурдяха във водата и им казах, хич да не се връщат, щото за тез пари и денонощно да стоят там, пак не можем ги изби.
Мойта дружка държи малкия на шезлонга, не го пуска до водата да припари, че да се натоплел и напечал, щото простинал. Марсолят му тече на умиране и затуй във водата няма влизане. Бе луда жена си ти ма, Пено. Фърли го туй лапе в басейна, ама по надълбокото. Хубаво да се нагълта с вода, в носа чак да му влезе и туй ще тий цялото лечение. Що да даваш пари за капки? Нали викат, че те били с морска сол. Ми в тоз басейн, дето мяза на море с вълни, и сол има, малко ли народ пикай вътре, и минерална вода, че и хлор. Само кът го наближиш, залютява ти на очите. Изчакай една байлям голяма вълна, па го мятай вътре! Тъй ще му изгори синусите, барабар с гърлото и сливиците, че дорде е жив, сопол няма да му се яви. Таман и малко ще спре да се дере, докат се осефери, че ми проглуши ушите. На туй му викам аз лечение, не на онез ми ти биотици, проидиотици от по сто лева. Тя баба ми на село все тях е пила едно време, докът копай с мотиката. Фърлихме го ний, ама явно бая сме го засилили, че сетне не можем да го намерим сред другите лапета. За малко да го удавим барабар със сополя.
Мина що мина, застърга ми нещо. Бре, ами сега! Чантата мий на входа, тука кебапче и кюфте по два лева, сякаш пред теб ще колят свинята и ще ги пекат. Чакай викам да се поразходя малко, да ми мине гладът, че и москвича да видя, някой да не го подкара, докато ни няма. Там си беше и на сауна станал. Тя поне безплатна. Излизам аз и какво да видя – седнал народът, разпънал по едно одеяло и набива. Ей, светна ми, че чак ми блесна. Я, викам, момче, дай ми торбите, да ги занеса в колата, да не се развали нещо. Извиках дечурлигата и Пена с нейното. Да си пазите билетите, вика младежът, че пак да влезете с тях обратно, иначе няма да ви пуснат. Ма как няма да ги пазя, лелиното. Аз в рамка ще ги туря и цял живот не мога ги забрай, недей ми бра кахъря. Че га излязохме, че га разпънах месаля – ядене да видиш. Бе пържоли, бе мамули, бе ракии, като бели хора и ний да се почувстваме и яденето зян да не става в тая жега. Само телевизия не можахме да гледаме, ама карай. Ако някогаж си въобще пак дода тука, вече ще си знам програмата. Даже от сабалям ще изям една глава чесън, че оня на входа, като му дъхна, да го усмъртя за тез пари, дет ми взе.
Наплющяхме се, както си знаем, дадохме си пак билетите и айде в парка. Пък то жега, не се трай. Я, Керо, влазяй вече в тез басейни, че кога пак ще дойдеш и хем храната да ти се слегне. Аз, като хапна малко, качам два – три килограма. Ама не дебелея, щото после до вечерта ги изкарвам, като ме напъне. Най ми се видя хубаво на пързалките. Тъй извити, инак накривени, от дете не съм се качала. Нямах ролетка да видя ширината, ама на око прецених, че ще вляза, без да я задръстя. Пуфтя и се качвам, пак пуфтя по тез хиляда стълби. Разгеле, стигнах. Отдолу свири едно мършаво момче, маха кът бясно, ама де да го знам на кого вика. Ако е за мене, не е познал! За тез пари и да я счупя пустай пързалка, не мога да я мисля. Да си си правили сметката. Не могат всички да са кът щъркели и с ръбати кокали. Че като се лъзнах, че като полетях, душата ми запя и без ракия! Ма туй чудо много бързо бе! Хем на завоите се задръствах и пак бая скорост развих. Тресе, та се пука таз пластмаса. Накрая вече на една права отсечка, като ме засили тъз ми ти струя, че като се бухнах в басейна, отидоха ми и ролките, и червилото. Хубавичката се нагълтах и аз с хлор /барем и мене хремата ще ме подминава няколко години/. Свири пак тоз спасител и вика – излизай! Вече разбрах, че е за мене. Саде аз бях останала в басейна. Половината му вода беше заляла шезлонгите, децата бяха разхвърлени по чадърите. Излизай, ама как се излиза тъй бе, алоууу? Горнище търся аз и нищо не видя. То да се завърти триж на врата ми кът сватбения наниз, пък аз във водата го търся. На долнището цял кратер се откъснал отзад, зарад тез грапави тръби, че да се чудиш как да го скриеш. Наместих се, отръсках се и напъчена кът Женифер Лопес излязох на брега. С мойте извивки таман на нея докарвам, ама с две-три кила отгоре. Била съм изкарала всичката вода от басейна. То пък голям праз! Таман да я сменят, че сигур цяло лято карат с нея.
Бая ни напече и викам на Пена да ходим на бара във водата. Тез столове вече бяха по-стабилни. Едно младо девойче джвака една дъвка и маже по един жиесем. Я, викам, мойто момиче, дай по едно Дай Кире. Ко? Дай Кире де, не го ли знайш? Тц. Хубу, че го имаше на един плакат, в едни стъклени подбъзикнати чаши с по една ягода отгоре, че й го показах. Ааааа, дайкири. Проста работа, ей. Даже името му не знай. С малък или с голям ром? Бе тъй, кът ме гледаш, аз за малки чаши ли съм? Тъз ракия, дет я ударих от сабалям, знайш ли откога изветря и я изхвърлих в басейна? Джурка, квото журка в един Нутре булет/и аз гледам реклами, нищо, че съм от село/ и го изля в едни прости пластмасови чаши. Бе дай ми на мене от ония, дето са на плаката. Няма ли такива? Че за какво го събирате тоз космически вход, кога пари за чаши нямате? Направо ми развали кефа. Ударих го на два пъти и се прострях на сянка. До нас една другарка не спря да се дере. Две момченца с нея от водата не излизат. Ама голямото не играй с малкото, ми с едно момиче.
- Викторе, Викторе! Ти с кого си дошъл, бе? Искаш ли ей ся книга да четеш, а? Искаш ли? Вземи брат си с тебе, да не реве!
Ма жена, остъй детето. Сега ако не гони мацките, кога? Кът стане на мойте години и кила ли? Забръй таз песен любовна. Направо си й го казах, щото ми пречи малко да дремна. Намуси се и се премести. Да съ сърди, аз кво й преча. Че като съм откъртела, чак вълните в басейна съм заглушила. Ми кво да напрая? Уморих съ от толкоз лежане. По едно време ме заръга един спасител. Станало 6 часа, щели да затварят след малко. Викам му, като мине малкото, тогаз ще си ида. Да изпратят другите, аз най-подире. Първа съм дошла, последна си отивам. Да не дигам панаир, щото за тез пари трябва и тука да ма остаят да нощувам. Събрахме след един час багажите и айде към село. Децата на пожарникарски коли бяха замязали, че сетне две недели ги налагах с мляко и свинска мас, ама и те аквапарк видяха.
Ся, като съ върна, сипвам си една ракия и давам строга нота на Кирето. Почиства помийната яма и я разширява малко. Слага два – три найлона вътре да задържат вода, около нея чадъри за дъжд, няколко стола и да върже стария душ с кладенеца, че да хвърля вода. Земаме пързалката от детската градина, тя и без туй лятото не се ползва. Туй с вълните само още не съм го измислила, ама смятам да сядам вътре и с двата крака да цопам. Бая вълни ще дигна. Сетне пълня кофите, топля ги с бързовар и те ти, булка, селпарк. Сейно си на Шейселските острови, ама без пари. Вапсам името на една дъска, дето се отпра лани от курника: „Селпарк“! И Дай Кире имам, и елитни чаши, а не прости, и яденето няма кой да ме спира да си нося. За акъл мене да ме търсиш еееей, за акъл само!
*****************************
Траяна има вече втора книга с разкази, която можете да поръчате тук.
От същия автор:
Може би ще ви хареса още:
Багажът - драма в три действия
Автор: Мария Пеева
Пневмонията е изключително досадна болест. Може да те лепне посред зима, може и посред лято, а най-гадното е, че си те работи там някъде отвътре и няма дори да разбереш, че си болен, докато една сутрин просто откриеш, че нямаш сили да станеш.
Точно така се случи и с мен преди десетина дни. Ставам и се строполявам обратно в леглото. Ей сега ще се оправя, си мисля. Само още малко да подремна. Децата влизат около 48 пъти да ме попитат какво има за закуска, аз ръмжа нещо под носа си. По едно време започват да питат какво има за обяд, аз пак ръмжа нечленоразделно, че ей сега ще стана и всичко ще оправя, само че на това „ей сега“ нещо не му идва времето. Рея се и ми е толкова зле, че дори не знам точно колко ми е зле и не мога да си поискам помощ.
Накрая момчетата явно се досещат, че съм болна. Чувам като насън краткото им съвещание в коридора, което приключва с две драстични мерки – Косьо ми прави чай, а Коко се обажда разплакан на баща си: Тате, на мама нещо й има и не иска да стане. В резултат на което в работен ден Иван цъфва в 14,30 да спасява дамата си в беда. „Меро, ти гориш“, ми вика, все едно не знам. „Къде е термометърът?“ А аз нямам сили да говоря, само шепна. Бе, Ванка, забрави ли, че термометърът кучето го изяде още преди две години и така и не купихме нов? Да, вярно. Ами сега какво да правя? Дай ми нурофен, му казвам, или нещо за температура, малко да живна. Натъпква ме с лекарства, които не ме вдигат, но поне ме приспиват да не се мятам в това мъчително състояние между сън и наяве, което върви с високата температура. Три дни се валям в леглото, гълтам хапове, гълтам други хапове, с които да убия вредността от първите, и броя стоножки. Стоножките са онова изтръпващо неприятно усещане, когато вдигате температура и усещате милиони малки боцкащи крачета да лазят по вас, напред-назад, назад-напред, понякога под кожата, понякога отгоре. Може би сънувам, но понякога ги чувам как си говорят: „Посетихте ли северните региони? Разходете се и дотам, много е живописно и хълмисто. Изгледът от върха е невероятен.“ И нови орди запъплят нагоре-надолу. Това докато подейства лекарството. После всички стоножки заспиват, а и аз с тях. Другото ужасно нещо освен стоножките е непрестанното изпотяване. После разбирам, че това е основен симптом на пневмонията. Тогава си мислех, че е от жегата, температурата и нурофените. По едно време Иван изравя отнякъде някакво американско лекарство от типа на колдрекс, което съседка ми беше дала и това нещо малко ме вдига, та успявам да се обадя на разни хора и да отложа ангажиментите за уикенда. И не, не си въобразявам. По неизвестни причини американският колдрекс помага повече от българския. Как да не им завиди човек на американците, като даже и хаповете им са по-добри от нашите.
На третия ден мятане в леглото Пеев заявява, че това не може да е вирус и така няма да стане, и вече му е дошло до гуша от мен. Против волята ми ме влачи в болницата. Неделните дни в болниците са сравнително спокойни. Първо минаваме през лаборатория да пусна изследвания, процедурата ми е ясна покрай децата. Задължително пълна кръвна картина и CRP. Второто е много важно – C-реактивен протеин. Диференцира дали сте болни от вирус или от бактерия. Нормата е от 0 до 5. Ако е в норма, значи е вирус. Ако е нагоре – бактерия. Колкото по-високо е, толкова повече ви е попиляла гадната бактерия. Изследването струва 5-10 лв, там някъде. Правете си го. От него със сигурност става ясно дали имате нужда от антибиотик или не. Пускаме изследвания и сядаме пред кабинета на дежурната лекарка УНГ. Ще питате защо УНГ. Ами до този момент освен температурата и постоянното замайване нямам никакъв друг симптом освен досадна прорязваща болка в ушите. Лекарката, образ безподобен, ме слага да седна на стола на мъченията и ме пита дали съм карала синузит. Да, казвам, като дете често имах синузити. „А, зарежи тази работа“ ми обяснява тя най-добронамерено. „То и аз се родих 3 кила, пък виж ме сега на какво приличам.“ Разбирам, че ако не друго, поне прегледът ще е забавен. Няма лошо, стига и да е ползотворен. След като ме засипва с куп народни мъдрости и информацията, че имам отит на средното ухо, лекарката поглежда на монитора изследванията, които междувременно са излезли и подскача.
- Какво си направила ти, бе жена? CRP-то ти е 320 при норма 5. Това не може да е само от отита.
И ми назначава рентген на синуси и дробове, и бъбречни изследвания. Освен това ми предписва антибиотик, който да почвам веднага, ама веднага.
- Той ще подейства ли, ако имам и друго освен отита? – се досещам да попитам.
- Ще подейства, ще подейства. Мъртвите от гроба вдига. – отсича моята докторица. Иска ми се да й кажа онзи докторски виц: Как лекарите трупат опит? Труп, труп, труп… Не посмявам.
От изследванията излиза пневмония плюс бъбречна инфекция за разкош. Отитът наистина се оказва малката беля. На другия ден посещавам още двама доктори – пулмолог и нефролог, които потвърждават диагнозата и лечението. Ясно е, ще се лежи и ще се пият лекарства. Много лекарства.
Десет дни си почивам. Имам ограничение на часовете на компютъра, за което момчетата следят с огромно удоволствие дали го спазвам. Отмъщават ми един вид за правилата, които аз им налагам. Нищо, то всичко се връща. Телефонът също ми е отнет, за да не ме боли глава. Ставам по малко да пошетам нещо из къщи, те ме гонят да си лежа. Цедят ми лимони, режат ми плодове и салатки, мажат ми филийки с мед и масло, че и на „войничета“ ми ги режат. Изобщо накрая ще вземе да ми хареса да съм с пневмония. Викам му на Пеев да не ме глези чак толкова, а той ми се смее насреща:
- Само да не стане като във вица, нали се сещаш – оня за болната жена, дето мъжът й умря.
Иде ми да го замеря с някой чехъл, но нека първо да оздравея съвсем.
Алекс влиза през пет минути и ми задава екзистенциални въпроси. „Защо боледуват майките? Умират ли майките? Кога ще оздравееш? Може ли да спя при теб, или ще стана и аз болен? Кога ще ми направиш кекс?“ Коко ми готви крем супа и ме изнудва да ме снима във видео за ютюбърския си канал. Щяла съм да играя зомбито. Теди пазарува всеки ден и веднъж дори ми сготвя пилешка супа. Вкусна е и никой не се натравя. Яна предлага да го снима, за да увековечи мига, но той не позволява. Косьо ми носи чайче по няколко пъти на ден. Така като го гледам отдолу нагоре, имам чувството, че откакто боледувам, е пораснал двойно. Когато застане на вратата, вече почти изпълва рамката, все едно виждам баща му. Освен че ми прави чай, чете Хамлет за училище и идва да си разсъждаваме върху него. Било трилър с елементи на хорър, казва. Може би е прав. Чудя се какво ще каже за „Декамерон“.
Но Ванката ми е най-мил. Наднича в стаята, докато спя, влиза тихичко, сяда до леглото и въздиша. Не ме буди, но го усещам в просъница. Гледа ме дълго и леко проверява челото ми дали имам температура (бележка – да купя нов термометър). Следи водата да ми е прясна. Цеди ми лимони с мед. За бога, дори ми прави смути, което е абсолютно негодно за пиене, така че тайно го изливам в тоалетната. Сгъва пране по онзи несръчен начин, по който го правят мъжете и се опитва да го прибира по гардеробите, което означава, че после поне 6 месеца ще има да оправям разбъркани чорапи, гащи и тениски. Но си мълча и благодаря. Той го отнася най-много покрай моята пневмония. На мъжете не им е никак присъщо да са болногледачи и точно затова грижите му са толкова трогателни.
Иска ми се да завърша с някоя много мъдра и дълбока мисъл, но не мога да я измисля. Всъщност какво поучително може да има в една пневмония? Хората боледуват. Хората се грижат един за друг. Хората се обичат. Просто неща от живота.
Автор: Мария Пеева
Напоследък писахме много за сексуалните хищници в мрежата и какво можем да направим, за да предпазим децата си от тях. Можете да видите всички статии по темата в края на този текст и ви ги препоръчвам, защото са изключително важни. Един въпрос обаче остана висящ в коментарите. Пристъпвам към него с ясното съзнание за деликатността му. Ще споделя своето мнение като настояща майка, която трепери за сигурността на децата си и някогашна дъщеря, която ревностно пазеше личното си пространство от свръхпротективните си и строги родители.
Имат ли децата право на лично „виртуално“ пространство?
Искам да си представите, че вашата 12-годишна дъщеря излиза навън, да речем на разходка в мола, като всички хлапета на нейната възраст. Към нея се приближава 40-годишен непознат мъж и й казва: „Коте, много си сладко. Искаш ли да сме приятели?“ Как ще реагира дъщеря ви? Обзалагам се, че ще си плюе на петите или дори ще потърси охраната. Как реагира обаче същото това добре възпитано дете, ако 40-годишен непознат я заговори със същите думи в някоя социална мрежа? Дали ще го блокира на мига? Може би. Но в повечето случаи не, защото „виртуално“ може да се пофлиртува и всички го правят, и тя всеки един момент може да преустанови контакта и има усещането за контрол над ситуацията.
Само че то е лъжливо. Деца стават жертви на тормоз, агресия и сексуално насилие и в мрежата. Деца се самоубиват или убиват заради неща, които им се случват виртуално. Мрежата не е безопасно място и ние не я контролираме.
Нека си представим и друга ситуация. Вашата дъщеря би ли се съблякла пред всички в училище по гащички и сутиен? Най-вероятно не. Само че когато на 14-15 години се влюби в някой съученик и станат гаджета, тя най-вероятно ще му прати своя снимка по бельо. Или без, зависи доколко е разкрепостена. Децата го правят. И момичета, и момчета. А фактически то е същото като да се разсъблечеш пред цял свят, защото не знаеш у кого ще попаднат утре тези снимки и как ще се разпространят.
Сега нека се поставим и от другата страна. Нека ние сме децата. Аз съм момиче на 15 години, имам си гадже и след като се разделим в 10 часа, бързам да се прибера, да седна на компютъра и отново да съм с моето момче и да си продължим разговора в чата. Навремето го правехме по телефона, сега децата ни го правят на компютъра. Как бих се почувствала, ако майка ми наднича? Как бих се почувствала, ако неговата майка чете през рамото му колко ми е хубаво да го усещам притиснат до мен и как нямам търпение утре отново да сме заедно и да се целуваме на пейката в парка, например. Или да правим други неща. Не, това не е място, където една майка има право да наднича.
Ясно е, че въпросът има много аспекти и не може да се отсече с лека ръка, че децата нямат право на „лично виртуално пространство“ в името на безопасността им, нито пък че „никой няма право да наднича във виртуалния свят на децата, дори и заради сигурността им“. И двете крайни гледни точки са неприемливи. Трябва да потърсим някакъв баланс. Представете си, че детето ви вече е достатъчно голямо да излиза само на улицата. Защото това е мрежата - една виртуална "улица", на която децата ни излизат сами и откриват света. Срещат се с приятели, намират всякакви интересни находки, играят, научават нови и забавни умения. Но на улицата има и опасности. И докато не сме сигурни, че децата ни знаят как да се предпазят от тях, се налага да сме наоколо. Не да им дишаме във врата и да сме досадните майки-орлици, от които се налага да крият всички интересни неща. А да им подадем ръка, ако се спънат и да изгоним съмнителния тип, който наднича зад ъгъла. Не забравяйте - търсим баланс. Ако прекалим, бързо ще се научат да ни "заобикалят". Ако неглижираме, ги поставяме в опасност. Ще се опитам да обобщя как работи това на практика у нас. Надявам се да намерите нещо полезно в опита ми.
1. Аз ти вярвам, ти ми вярваш. Баланс на доверието.
Децата ни знаят от съвсем малки, че каквото и да направят, в каквато и каша да се забъркат, могат да споделят с нас всичко и ние ще ги подкрепим. Може да има последици, но няма нищо непростимо и винаги сме готови да ги изслушаме. Могат да ми кажат ВСИЧКО. Буквално всичко. И обикновено го правят. Това е много важен момент от възпитанието, който е основата на всичко останало. Ако детето знае, че няма да го осъдите, няма и да крие от вас. В повечето ситуации, в които едно хлапе става жертва на сексуален хищник, всичко тръгва с изнудване, заплахи и срам, че родителите ще разберат. Ако детето няма този страх при малкото „провинение“, няма да затъва все повече и повече. Научете децата си, че могат да ви споделят всичко и не ги съдете. Ако разберете, че са правили секс, не изпадайте в ужас, а поговорете за безопасността. Ако научите, че са пушили трева, не се шокирайте, а поговорете за опасностите от това и докъде може да доведе. Ако ги хванете, че бягат от училище, разберете причината. Не ги лъжете и не ги заплашвайте. Не преувеличавайте опасностите, там където ги няма или са минимални, защото децата всичко разбират в един момент. И ако сте ги излъгали за едно, няма да ви вярват и за всичко останало. Не се карайте с тях, слушайте ги. Не ги съдете, разбирайте ги и се поставяйте на тяхно място. Иначе няма как да им помогнете. След една определена възраст само разговорите работят, иначе просто ги губите. Дори когато се наложи да ги накажете или да им отнемете някоя привилегия, нека стане с разговор и с обяснения защо го правите, не с критики и осъждане. Доверието е първата и най-важна стъпка, за да се погрижите за безопасността на детето си. Доверието, а не безсмислените ограничения и постоянното надничане в личното пространство. Знам всички пароли на моите деца. Никога не съм ги използвала. Това е мярка за крайни ситуации и освен това признак за доверие. "Давам ти паролата ми, защото знам, че няма да я използваш, освен ако наистина не е жизненоважно".
2. Всичко е позволено, ако не е опасно за живота или вредно за здравето. Баланс на правилата.
Правилата – без тях не може, но и не бива да се прекалява. Затова също много съм писала, но ще го кажа пак. Децата трябва да имат правила, които да спазват. Те обичат да има правила, но обичат и да се пробват да ги нарушават. Съобразете ги с възрастта им и със средата, и отново търсете баланса. Аз отраснах в семейство с прекалено строги правила и по тази причина ги нарушавах и тайно, и явно, и постоянно, като се поставях в много по-рискови ситуации от момичета, отраснали в семейства с по-рехава дисциплина. По тази причина в моя дом правилото е едно – Всичко е позволено, стига да не е вредно за здравето или да не застрашава живота. Все пак аз отглеждам момчета, не момичета, така че може би моето правило няма да работи добре във вашето семейство. При мен засега действа безотказно. Моите деца нямат вечерен час. Едното ми момче е на 14 години. Излиза с приятели, които познавам, и всички са свестни, нормални хлапета, с присъщото за възрастта поведение. Обикалят напред-назад из центъра, ходят на кино, говорят си, ядат пица. Първия път, когато излезе сам, ме попита кога трябва да се прибере. Отговорих му с въпрос: „Ти би ли останал навън, когато приятелите ти си тръгнат?“ „Не, много ясно.“ „Значи се прибираш, когато всички си тръгнат.“ Така бяхме и с по-големия му брат. Може да прочетете статията Планът Х – за случаи, в които самостоятелно излизащо дете се почувства застрашено.
3. Правилото „къде и с кого“ – реално и виртуално. Баланс на намесата ни в личния му живот.
Единственото ми условие, когато децата вече излизат сами, е винаги да знам къде се намират, с кого са там, и да ми вдигат телефона, ако ги потърся. Същото това условие „къде и с кого“ се прилага и виртуално. Не желая да чета чатовете на сина ми, но трябва да знам С КОГО си чати и КОИ са приятелите му, дали ги познава в реалния живот и откъде. Ако си чати в разни игри с хора от цял свят, не е позволено да им дава лична информация, дори да са много cool. Ако я искат и го подпитват, значи изобщо не са cool, ами направо са cringy. Има сайтове, които са опасни и там не се влиза. Това и батко му го обяснява, така че имам известна подкрепа. С малките се надявам да е още по-лесно. Примерът на големите винаги е от полза. Личният пример също. Ако сте правили някоя щуротия и сте се разминали на косъм, разкажете я на децата си. „И мама е правила глупости“ е това, което ще накара децата ви да споделят с вас, когато някога нарушат правилата и се почувстват застрашени от това. Не бива децата да ни мислят за прекалено идеални, защото тогава се страхуват да не ни разочароват. Същото се случва, ако и ние ги мислим за твърде съвършени. Очакванията на родителя към детето са много задължаващи. Понякога те предпочитат да премълчат нещо, отколкото да слязат от пиедестала, на който сме ги издигнали. „Моето дете никога не би направило нещо подобно“ е една от най-опасните реплики, които съм чувала. Ако детето ви все пак направи „нещо подобно“, то никога няма да посмее да сподели с вас, защото повече ще се тревожи да не ви разочарова, отколкото от ужасните последици, ако премълчи.
4. С възрастта все повече граници ще отпадат. Баланс на свободата и отговорността.
Възрастта и чувството за отговорност са в пряка връзка. Да не забравяме обаче, че децата се развиват много различно и имат различно усещане за отговорност и самосъхранение. Някои деца са много зрели на 14 години, а други на 16 все още правят купища глупости. Обяснете на детето си, че с възрастта свободата расте и границите падат, но само ако расте и чувството за отговорност. Така или иначе възрастта е ключова и за отговора на детето към вашето навлизане в личното му пространство. Попитайте 10-годишното си дете дали има против да му надникнете в чата и то най-вероятно ще ви каже, че няма проблем, даже ще му е забавно да види реакцията ви на смешките, които си говорят с приятелите му. Пробвайте същото с 15-годишното си хлапе. Ще ви отреже на секундата и с право. И ако разговорите му са с негови приятели, не бих ви посъветвала да надничате. Напомням ви правилото „къде и с кого“. Но децата трябва да знаят следното. Да се грижиш за сигурността си също е вид отговорност – отговорност към собствения живот. Можете да им обясните, че колкото са по-отговорни, толкова по-малко ще им дишате във врата. Колкото повече глупости правят, толкова по-близо ще сте до тях, за да ги предпазвате. Дайте им пример с малките деца. Когато детето се научи да не бърка в контакта, може да остане самичко в стаята. Когато се научи да не се катери по прозореца, прозорецът може да остане отворен. Преди това е опасно, макар че бебето не го осъзнава и просто му е интересно. Обяснете на порасналото си хлапе, че ситуацията с интернет е същата. Няма да следите какви сайтове посещава, когато сте сигурни, че знае къде е опасно за него. Няма да го разпитвате за приятелите му, когато сте сигурни, че се е научило да ги подбира. Гледайте да не му досадите с лекции, защото в един момент те просто изключват и вече не ви чуват. Пробвайте успоредното говорене, този модел общо-взето работи добре.
Изобщо личната свобода, била тя и виртуална, върви с определени отговорности и познаване на света, което се случва стъпка по стъпка. И при всяка стъпка детето трябва да знае, че вие сте на една крачка зад него, готови да го подкрепите, ако се спъне. Само че не ме разбирайте грешно. Това не означава да го държите за ръка през цялото време, защото тогава никога няма да проходи само. Веднъж един близък приятел ми каза следното за дъщеря си, добро момиче, отличничка, която се забърка в изключително неприятна и опасна ситуация, когато за първи път в живота си отиде на дискотека в 11 клас.
„Нашите деца са прекалено възпитани и обгрижени. Едно момиче, израснало на улицата, никога нямаше да се подлъже като моята дъщеря, защото още на 14 години е опитало алкохол и е повръщало в кварталната градинка, докато се научи колко да пие. Уличните деца от малки влизат в ситуации и трупат опит и знаят как да се пазят. Нашите деца са гледани в саксия и сега се оказва, че за тях светът е много по-страшен, макар че са вече големи.“
Означава ли това, че трябва да оставим децата си „на виртуалната улица“, за да придобият по трудния начин уменията да оцеляват?
Не, не мисля. Улицата е джунгла – някои оцеляват, други не. Готови ли сме да поемем този риск с нашите деца? Лично аз не съм. Означава ли обаче, че трябва изобщо да не им позволяваме достъп до социалните мрежи? Според мен - не, защото ще изпаднем в другата крайност. Това е тяхна среда, в която поддържат приятелствата и контактите си, в която се изявяват и доказват пред връстниците си. Кога са достатъчно големи? Преценете сами и задръжте максимално, но не дотолкова, че детето да се почувства изолирано и изостанало от приятелите си. Вече знаете - търсим баланса между "уличното дете" и "цветето в саксия". Бягаме от крайностите. Предпазваме ги от наистина опасните ситуации, но им позволяваме да натрупат известен опит и да направят своите грешки, дори и понякога да са болезнени. Част от този опит ще се натрупа и благодарение на това лично виртуално пространство, в което те ще се срещат с приятелите си, ще влизат „във връзка“, а после отново ще са „необвързани“, ще си пращат емотикончета и ще разговарят със странни съкращения, ще слагат любовни обяснения или тежки обвинения по стените си, и изобщо ще преживяват всичко виртуално, но със съвсем реални чувства. А ние ще наблюдаваме отстрани и няма да реагираме, лайкваме и коментираме, защото това е техният виртуален свят и техните условия. Такива са времената, в които живеем. Ще се намесваме само когато в картината влезе непознат и потенциално опасен обект. Също както оставяме най-малките да лудуват на детската площадка и ги защитаваме само при нужда.
Знаете ли, мисля си, че нашите деца може би ще са много по-добри „виртуални“ родители, отколкото сме ние сега. Просто защото са родени и отраснали в този нов и различен свят на технологии, в който се чувстват съвсем в свои води, докато ние все още бавно и тромаво се учим да плуваме покрай тях и с тях, и междувременно някак да ги опазим от акулите. Важното е, че успяваме, макар и с цената на няколко бели косъма и някой друг неврон. Но иначе пък родителството щеше да е толкова скучно и предвидимо занимание, нали?
Вижте и тези материали по темата:
Детето е в мрежата? А ние къде сме?
Как превръщат децата ни в сексуални играчки?
Отваряй си очите, моето момиче!
Автор: Ина Зарева
Първа фаза – начални признаци
Гледа се филм/клип/сериал с възлюбения ни по седемдесет пъти на ден. Преброяват се бенките му, научава се и майчиното му мляко, посредством Гугъл (обаче за училищния проект не може да открием нищо в този тъп интернет); отбелязва се рождения му ден до този на членовете на семейството, издълбава се името му с пергел върху чисто новото бюро от Икеа. Надава се крясък, който напуква чашите и убива нервните клетки – намерили сме профилите му в Twitter, Facebook и Instagram. „Да му пиша?!?! Ти добре ли си? Само ще си го гледам“. След седмици денонощно съзерцание и разучаване на всичките му навици, следва нов разрушителен крясък – „Има си гадже, представяш ли си?!?!“
Втора фаза – отчетливи симптоми
Всеки ден преди часовете, след часовете, по време на часовете се обхожда траекторията, по която се движи субект с рус перчем, трапчинки и мега яки слушалки на ушите. Постепенно научаваме кой клас е, първото му име и – нов разгромяващ къщата крясък – той ни приема поканата във фейс. „Да му пиша?!?!? Ти добре ли си? Само ще си го гледам“. Този път крясъкът причинява напукване по дължина на цялата сграда – той е писал пръв и то не какво да е писане, а истинско любовно обяснение в рамките на три букви: „здр“. Следва драматична и безсънна нощ: „Да му отговоря ли, кога да му отговоря, как да му отговоря, колко бавно да напиша моето „здр“, за да разбере с колко чувство съм го написала, с или без емотикон, ами ако реши, че е лигаво, ами ако не ми пише никога повече...“
Трета фаза – маниакалност
Телефонът се превръща във въздух, вода, храна, живот и смърт. Чати се денонощно с още по-мега якия пич от горния клас. Израженията на лицето често преливат от лека до много напреднала фаза на идиотизъм. През нощта екранът проблясва ритмично като фар в открито море, а денем тийнейджърката развива синдром на Котард, защото от 5 сутринта не й е писал, а само е сийнал. „Как да го питам като се видим днес? Та ние в училище не си говорим, не се поздравяваме, не се поглеждаме дори. За какво ни месинджър иначе?“
Четвърта фаза – оздравителен процес
Внезапно се появява жив, строен и дори симпатичен образ. И то не виртуален, а напълно реален. Тя му носи суитчъра и оставя бележки в джобовете му, той й купува любимите желирани бонбони. Но най-хубавото от всичко е, че безкрайните чатове са минало. Екранът не свети нито тайно вечер, нито денем по време на учене, обяд, разговори, дишане и изобщо по време на всичко. Оказва се, защото той е маниакално обсебен от всички възможни компютърни игри. Играе тайно нощем у тях и съвсем явно денем в часовете. Когато я погледне, вместо влюбен поглед, тя вижда кървясали, мътни очи. Щастието приключва с последното минато ниво.
Следват други реални образи, които бързо отплават в далечината като лодки в Черно море и никакъв фар не може да ги върне обратно – един не обичал да чете, друг слушал омразен стил музика, трети не слушал музика, четвърти бил егати музиката, пети се обявил за хомосексуален, за да е по-феймъс от останалите и т.н., и т.н.
Всяка нова любов се записва на нова страница в голям, тежък тефтер с издълбан на корицата надпис: „Официалното мото в живота ми е: следвай себе си, мечтите си и никога не се предавай. Резервното: К`вот такова“. Когато любовта отплава по реда си, съответните страници се късат и изхвърлят ритуално.
Пета фаза – безнадеждност
Крясъкът събужда дори глухата съседка от първия етаж. Възлюбеният от филма/клипа/сериала от първата фаза се е разделил с гаджето си. „Как какво от това?! Не виждаш ли, че имам повече шансове с него, отколкото с всеки друг. Не ми пречи на щастието, ако обичаш!“
Тийнейджърският тефтер е останал съвсем по корици, а аз нежно забърсвам праха от поредния си изписан том, който тежи колкото предишните.
Утешителното е, че вече никога няма да бъда тийн.
Останалите психопатии са лечими.
**************************
Прочетете още:
Оцеляване сред тийнейджъри - кафе, кафе и пак кафе
Житие и страдание на тийнейджърския гардероб
