Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Коко отива на гости у приятелче от комплекса и аз търся нещо да пратя за почерпка на бандата хлапета. Приготвям връзка банани, но се сещам, че таткото е чернокож

(впрочем изключително чаровен и забавен мъж), а в един филм обидиха чернокож, като му пратиха банани и бързо сменям бананите с кутия ябълков сок. На вратата Коко ми казва: „Значи да кажа, че си щяла да пратиш банани, но те сигурно си имат много вкъщи и затова носим сок.“

В една група за читатели някой постнал онази мисъл на Кафка „Първият признак, че започваш да разбираш, е желанието да умреш.“ Кафка е изгубил три от сестрите си в концентрационни лагери и е починал от туберкулоза на 40 години. Преживял е времена, когато отчуждението, жестокостта и безчовечността са били норма. Някак е разбираемо отчаянието му.
Обаче отдолу под цитата на Кафка чета интересни коментари – как един се уморил от живота, друг от хората, трети от сивотата… Е, това екзистенциално пресищане вече ми идва малко в повече.
 
Сещам се за моята баба Миче (Мария, на нея съм кръстена). Тя е родила 4 деца, отгледала три, първородният починал на 6 годинки след тежко заболяване. Преживяла е глад, мизерия и две световни войни. Цял живот е работила, предимно като санитарка в психиатрия, защото нямаше образование. По гърба имаше прободни рани с нож от някакъв пациент, който я нападнал. И да, нямаше образование, но четеше Библията и я знаеше наизуст. Погреба дядо ми, след като години наред го гледа и се грижи за него, лежащо болен. Всеки ден месеше и печеше хляб, макар че беше градска жена. Точеше най-вкусните баници и готвеше вкусно и здравословно, със зехтин и вегетариански, по време, когато никой не се интересуваше от това. Говореше малко, но каквото каже, беше на място. Не оставаше без работа. Като приключи с домакинството, грабваше куките и плетеше. Майка ми все още пази някъде изкъщи нейните плетива - всеки бод си е на мястото. Ако нямаше внуче, за което да плете, гласеше елечета и за съседските деца. А аз я чаках да седне с куките в ръце и се настанявах до нея на старото диванче. Идваше моят час. Като някое досадно малко свределче започвах да я разпитвам за това и онова, докато не я разприказвам, та да ми разкаже някое семейна история. Или библейска. Други не знаеше, но тези й се удаваха. А на мен и досега малко ми се мешат в главата фамилните спомени с историите на Аврам и Сара, Самсон и Далила, Давид и Витсавее.
 
Отгледа пет внуци, сред които и мен, а после помагаше и за правнуците. Беше над осемдесетгодишна, когато веднъж Теди, моят първороден, вдигна 40 градуса и никакви лекарства не помагаха, а тя дойде и ме научи как се сваля температура с мокри чаршафи и оцет. До сетния си дъх не се спря. Когато я видях, за последен път малко преди да си отиде, ми каза: „Миме, уморих се вече, май ми е време“. Беше на 98 години, когато за първи път я чух да каже тази дума – уморих се! Какво право имаме да се уморяваме от живота, ние, млади, здрави и силни хора, на които всичко ни е по конец? Ето това би отвърнала баба Миче на Кафка. Така че, скъпи ми Кафка, и последователи, аз мисля да слушам баба Миче, а вие си се уморявайте преждевременно.
Разказването на приказки може да е опасно за здравето на мама!
Ето какво ми се случи в един отвратителен зимен ден.
Излизам да хвърля миризливия памперс в кофата, вратата се хлопва зад мен и се заключвам отвън в ужасния студ, без яке, без телефон, по чехлички. Тоя филм вече съм го играла преди време, като беше малък Алекс. Тогава още не можеше да ходи и тичах боса да прескачам през задния двор, където за късмет вратата беше отворена.
И повторението съм го играла, когато нямаше никой вкъщи и вече се канех да викам ключар, но Ванката се върна от работа, покатери се до втория етаж и влезе през отворения прозорец като един истински супермен.
Слава богу, сега Алекс е вкъщи, вече е голям и вече може да отваря вратата. Звъня на пожар. Чувам тропот на детски краченца по коридора.
– Кой зъни?
– Алекс, отвори, мама е.
Кратко мълчание и…
– Нееее, ти не си мама. Ти си Кучо Вучо!
След известно количество убеждения, обещания и заплахи ми отвори, обаче аз си имам вече обеца на ухото.
Повече никакви приказки за Седемте козленца преди лягане.
Имаме си нов член на семейството. Пухкав, бял, синеок персиец, подарен от приятелка на мама Нинджа, за да бъде обгрижван като малък принц. Пеев първо сумти и клати глава, след което му бива предложена снимка и студеното сърце се разтапя.
И той прилича на теб, Меро. – ми се заявява. – Мекичък, бял и синеок. Ще го вземем, но при  едно условие. Ще се казва Фройд, защото вкъщи определено ще имаме нужда от психиатър, ако вземем и коте.
И така, Фройд пристига, посрещнат с писъци, рев и цвилене от мама и момчетата, а от Чара с любопитство и за начало политика на „no contact“. Така ще е няколко дни. Остатъкът от деня преминава в спорове кой ще гали котето и кой ще му чисти акито. Познайте кой изтегли късата клечка? Мама Нинджа, има си хас.
Първа нощ с Фройд. Момчетата се бият при кого да спи котката. Котката решава да спи под леглото. Дружно вдигане на легло с цел измъкване на котката. Котката благополучно спасена. Чара скимти пред вратата, Алекс реве за котето, момчетата пак се бият. Котето се уморява и заспива, момчетата се карат още малко и заспиват и те, всички в едната детска, за да са при котето. В три часа от детската над нас се чува трополене и непривична шумотевица. Скачаме ужасени и хукваме с Пеев нагоре. Котето събудило момчетата, всички играят на гоненица и се кикотят. С Пеев раздаваме бързо правосъдие и пак се опитваме да заспим. Чара бясна, че не е център на внимание скимти пред вратата. Алекс се събужда отново. Аз успокоявам Чара, Иван – Алекс. Отново се опитваме да заспим. Сутринта се успиваме и пропускаме разходката на Чара. Пеев сънено пие кафе и очевидно има нужда да бъде успокоен.
- Ванка, не се притеснявай, ще свикнем с котето и всичко ще се нареди. - казвам с най-благия си тон. А Пеев ме поглежда.
- Котето най-малко ми пречи. Опитвам се да свикна с децата.
Още за Фройд можете да видите тук.
На снимката - Фройд, вече осиновен от Чара, и обилно изкъпан, заспива гушнат в нея.
12670718 10208136277898431 3468294662916986802 n
Алекс и Фройд - двамата постоянно вършат пакости и всеки обвинява другия.
12936525 10208120884753612 655137436431422611 n
Двамата редовно се хранят от една купичка. Ако Фройд й се ядоса, пикае в паничката й за вода. Изобщо... не е лесен.
13394011 10208625302603743 5598769938166247667 n12932975 10208136166895656 8865137073495240588 n
14445935 10209521861937166 4185102039031014511 n15241354 10210022113803150 7237693350170774851 n13902761 10209040994195773 270228829954600238 n

Лени ни разказва за ученическите си години. Прочетете, за да знаете защо не беше добра идея да живееш с вдигната глава и да показваш много знания във соц. времената. Повечето от нас се приспособяваха към системата или се научаваха да бъдат себе си извън нея и някак се разминаваха без това да остави трайна следа в живота им. Но Лени все още носи раната си.

Благодаря й, че го сподели с нас. И дано наистина го прочетат не само родителите, но и много учители. Те са хората, от които до голяма степен зависи бъдещето на децата ни.

Провокирана от новото предизвикателство на Мама Нинджа реших да ви споделя един стар епизод от бурната ми младост, който за жалост си остава все така болезнен за мен поне.

Бях прилежна и много старателна ученичка … това до 5-6 клас пък особено.

Вървеше ми всичко и понякога малко не ми стигаше да съм напълно перфектна, но пък и никога не са ме натискали затова.

Имах и детство изпълнено с много игри, с много спорт и с много приятели, затова не съм страдала, че не съм пълна отличничка.

В 7 клас с изненада разбрах, че за да попаднеш в „елитна“ езикова гимназия обаче, не е достатъчна училищната перфектност и малко не ми стигна … стотни да бъдем по-точни, отделно едно време освен стотните решаващо значение имаха и връзките и партийното членство на родителите, пък аз нямах от никое.

Преживях го макар и не особено безболезнено.

Попаднах в един от най-добрите за времето си техникуми в столицата и то в 4-годишния му курс, подготвящ проектанти.

В интерес на истината някои неща ми харесаха, отделно получих определено екзотичната за една дама квалификация по стругарство, заваряване – не се смейте, даже и разряд имам … леярство, ковачество и тн.

Но, да учиш в подобно мъжко учебно заведение едно време си беше предизвикателство и освен безспорната полза да имаш 30 съученика /момчета и повечето от тях супер пичове/ си имаше и минуси, кои забавни кои не, за които искам да ви разкажа сега.

 

Момичетата от випуска, особено някои, дразнеха много част от другарките – тогава така се зовяха преподавателките.

Защо?! Идея си нямам, но да не ви държа в напрежение и да споделя част от случките, които за днешните младежи могат да се окажат забавни, но навремето си бяха инфарктни :

 

Случка първа или защо не е добре да знаеш повече руски от другарката по руски. Първата ни класна преподаваше по руски език и това поне за мен беше особено обнадеждаващо, защото идвах от начално руско училище и езика ми се беше „лепнал“ направо. Обичах този предмет, обичах да чета на руски, обичах руски филми, имах си другарчета, с които си пишехме и така нататък – всичките нормални соц. Забавления. На няколко пъти изпреварвах другарката с реплики и от време на време спорех с нея по повод падежи и окончания, като за неин ужас изнамирах пропуски и безмилостно отварях там учебника, за да се аргументирам…

При поредният ни такъв спор другарката не издържа на напрежението и запрати по мен една показалка, но все пак на тази възраст бях все още първо доста пъргава и второ съвсем дребна мишена, та не можа да ме улучи. Но за сметка на това аз успях J с кутията за моливи – дървена, скъп подарък от тати J

След случката баща ми беше привикан, за да му бъде обяснено, че ще съм с намалено поведение до края на годината и при повторно провинение ще бъда изключена.

Не бях го виждала толкова смълчан дотогава и дори се чудех дали няма да изкопча най-накрая първия пердах в живота си, но ми се размина след като обясних цялата случка.

 

Случка втора – кучета и котки може, а прасета – не … За мнозина от читателите, родени след 75 година на миналия век, сигурно ще бъде забавно, но за по-зрелите като мен си е потрисащ спомен – освен, че бяха забранени каквито и да е бижута на момичетата /след тези години никога не съм носила огромни обици на клипс, защото изобщо не ми допадаха, но не можех да понеса някой да ми казва какво да нося и какво не/, та не бяха разрешени също никакви гримове /което не пречеше да си носим червила и гримове и да се плескаме във всяко междучасие или поне някои от нас, тук признавам рядко участвах и то по-скоро от инат или за идеята, а не защото се харесвах така/ и най-вече униформата беше вездесъща – само престилки за момичетата, в много краен случай с клин или панталон отдолу зимата и само сини ученически палта, които бяха образователният еквивалент на войнишките въшкарници. Момичешките палта бяха едни безформени, ужасяващо гнусно сини дебели шинели, които целяха да прикрият и да заличат и най-малкия елемент на женска красота. Не че на този етап изобщо ми пукаше за въпросната красота, но пак сърце юнашко не траеше да ме наврат в такъв чувал.

Отидох и си купих с парите за палтото, което ми дадоха нашите, страхотно късичко червено палтенце от Колоните на „Валентината“ 

За да ме допуснат в училище, се събличах отвън пред вратата и обръщах палтото  наобратно, да се вижда само хастара. Е, един ден все пак ме хванаха и отново привикаха баща ми да му трият сол на главата и до ден днешен помня, как той за мое учудване излъга, за да ме покрие и обясни, че други палта с моя номер е нямало в нито един магазин и просто не е имал избор….

И до ден днешен си спомням гордо, как светех като крушка в трамвая на път за училище J

Случка трета – жена конструктор не става, жена инженер не става, жена шофьор не става …. И тн и тн. Сигурна съм, че мнозина сте го чували – една от случките, които нямаха хепи енд за мен и моите съученички беше именно под този надслов. Имахме си една уникална другарка по „метални елементи и конструкции“ със звучното име Пенка Кирилова, която естествено всички наричахме „Кака Пена“. Та кака Пена беше атрактивна, смятаща се за уникална хубавица, стара мома, която мразеше до смърт всичко, що не е с панталони…

И така на края на 3 курс всички момичета се оказаха с двойки и тройки по предмета й. Нищо че правехме проектите и на някои от момчетата и учехме като луди, не можахме да я убедим, че не е единствената жена, която разбира от този твърде интересен учебен предмет.

Дипломата ми за средно образование беше 5.88 благодарение на нея и на героинята от следващият ми разказ.

Случка последна и за жалост сложила наистина отпечатък върху живота ми такъв, какъвто беше в мечтите ми…

Имах уникална, ама наистина уникална учителка по биология в началното училище, ходех на кръжоци, поглъщах всичко по темата, майка ми работеше в БАН в института по Молекулярна биология.

Малко е да се каже, че биологията беше любимият ми предмет. Тя беше цел номер едно за мен, защото бях решила че професията, на която искам да се посветя е лекарската. Но докато тогавашната ми учителка по химия в техникума беше щастлива за моя бъдещ избор и непрекъснато ми даваше допълнителни материали на добра воля, то другарката по биология ми заяви още в началото на десети клас, че само си въобразявам, че знам материала, но няма да получа 6-ца.

Естествено, че не се впечатлих, естествено, че не се уплаших, защото наистина насън да ме бутне човек, знаех всичко от учебния материал и доста извън него от учебниците на майка ми. Твърдо бях решила, че това ще е моят път и нямаше сила, която да ме отклони от него – освен злобата, която на този етап от живота си понятно не познавах така добре.

В края на първия срок получих двойка за опит за подсказване и оценката ми за срока при три оценки на изпитване шест – изведнъж се оказа петица. Това само ме амбицира, но втория срок отново се намери някакъв повод, вече не помня точно какъв, и отново получих 5 за срока, което естествено доведе и 5 за годината и 5.50 в дипломата.

Наивно подадох молба да се явя на повишителен изпит след 10 клас, за комисия беше назначена същата преподавателка, която се дразнеше цяла година от това, че „много знам“ и класната – да, именно онази същата с моливите J

Е, днес това може би не би могло да попречи на някой устремил се към една така хуманна професия, но в годините на моята бурна младост и пълни шестици в дипломата и две шестици пак не гарантираха приема в заветния ВУЗ.

Така, не станах лекар… нещо, за което и до ден-днешен съжалявам, но и никога не наведох глава в този живот, не се унижавах и не се молех никому, просто защото знам, че е безсмислено!

Завърших не едно, ами две висши образования, това сигурно също си е вид избиване на комплекси. Бих казала, че животът беше щедър към мен по много начини, но… Винаги ще ми е мъчно за това, че нямах шанс за тази своя мечта…

Малко тъжно се получи, но пък от друга страна животът не винаги е цветя и рози, важното е борбата да не спира, а при мен наистина не спира и това ме кара да се чувствам жива!

Тази година синът ми завърши с успех над 5,90 математическата гимназия, една от двете различните от шест оценки в дипломата му беше… Биологията. Защото учителката му не успяла да го намери да го изпита. Тъжно… жалко… Явно все още живеем в отминалите времена и мачкаме младите, защото можем и докато можем.

Е, слава богу синът ми е избрал за себе си друго поприще и освен горчивия спомен няма да му останат нереализирани мечти, но се надявам сред читателите тук да има и учители и те да се замислят поне веднъж, решавайки чуждите съдби!

 

Лени, може да не си станала лекар, но имаш чудесна професия, страхотно голямо семейство, а освен това твориш най-прекрасните копринени шалове на света. Вярвам, че много читатели вече те познават и заради активната ти обществена позиция. Ако искате да прочетете повече за Лени, може да видите блога й. Снимката е от личния архив на Лени.

Нашите деца никога няма да разберат какво е „ученическа бригада“. Как ли биха си я представили малките им мозъчета, което живеят във виртуалната реалност? Орди изнурени деца, станали да берат тютюн в ранни зори, нацвъкани по безкрайните полета като малки черни роби?

Или някакъв социалистически концлагер, в който дрипави невръстни затворници тъжно висят по решетките и плачат за мама и тате у дома? Но бригадите не бяха нищо подобно. Не знам кой комунистически гений ги е измислил и каква е била първоначалната идея. Може би да учи младите комсомолци на труд и обществена отговорност. Но истината за бригадите е, че те бяха един безкраен купон, при който тълпи момичета и момчета в разцвета на пубертета, пращящи от крепко здраве, енергия и хормони, изведнъж биваха отвеждани далеч от дома и строгия родителски надзор и разхвърляни по общежития и квартири под оскъдно учителско наблюдение. Дните преминаваха в отбиване на измислени норми, а вечерите… О, вечерите! То не бяха дискотеки, нощни събирания по стаите, песни, свалки, алкохол и цигари. Дрога още нямаше по онова време, може би най-алтернативните са докопвали малко трева от време на време, обаче ние в математическата гимназия винаги сме били малко по-задръстени и наблягахме най-вече на бирата. Но честно казано и без забранени субстанции, настроението по бригадите винаги беше страхотно, постоянно се случваха куп забавни истории и ако някой клетник не успееше да дойде, после винаги съжаляваше, че е пропуснал големия купон.

Тук е мястото да поясня, че по онова време не бях благопристойна, приятно заоблена матрона с четири деца и строг морал, а вироглава и малко високомерна десетокласничка, от онзи тип, който сега наричат популярни момичета. Момчетата ме харесваха, но мъничко се плашеха от мен, най-вече от цапнатата ми уста, от време на време свъртах по някой смелчак за гадже, но нещо все не ми угаждаха достатъчно, а може и да не съм била готова за нещо по-сериозно. Имаше в нашия клас един Иван, който може да се каже, че беше неформалният лидер на момчетата. Адски ме дразнеше това момче, защото не ми вървеше по гайдата, макар че видимо ме харесваше и все в мен му бяха очите. Момичетата ги усещат тези погледи и с гърба си, колкото и да се правят, че не ги забелязват. Но при все че беше хубаво момче, не можеше да задържи вниманието ми повече от десет минути и то предимно да го нахокам, защото всяко момиче ще ви обясни, че в десети клас ние се заглеждахме в дванадесетокласници и наборите ни изобщо не съществуваха за нас. Така беше в онези времена, сега не знам как е, надали е много различно.

Та въпросният Иван, умен, с един такъв проницателен поглед, имаше проклето чувство за хумор и даже веднъж ме беше разревал, защото ме обвини, че облизвам филиите с лютеница на закуска в столовата, а това Ева го правеше. Друг път хвърли чанта по една моя приятелка, с което адски ме вбеси и после аз му хвърлих раницата от третия етаж на двора. Изобщо между нас хвърчаха доста искри, ама не от тези любовните, а по-скоро бойни. Държеше се ужасно надуто, винаги с една хитра усмивка на ъгълчето на устата, винаги готов да ме „затапи“, на всичкото отгоре постоянно влачеше момчетата да играят футбол през междучасията вместо да ни оказват внимание, на нас девойчетата, които се кикотехме на пейките по училищния двор. Голям проклетник, казвам ви, не можех да го дишам. При него всичко беше под контрол, винаги знаеше какво прави, какво говори, никога не го бях виждала да прояви слабост, да се изложи по какъвто и да е начин или да се остави на някого да го мачка. Независимо дали спорът беше с учител, със съученик или с моята важна особа, Иван винаги вземаше връх. Страшно неприятен тип, казвам ви.

Но на една от гореспоменатите бригади, точно преди началото на учебната година, в една прекрасна вечер с три приятелки се носехме към селската дискотека в мрака, дълго след като учителката ни беше пратила по стаите. И кого да видим насреща – пет момчета от нашия клас мъкнат Иван, безобразно пиян към стаята му. Всички се хилеха като идиоти, а неговата физиономия беше разкривена и отпусната, ризата му раздърпана, панталонът – изцапан, а те буквално го влачеха по улицата, толкова яко се беше насвяткал. Никога не го бях виждала в такава форма, тотално извън контрол и не на себе си, мръсен, нещастен и объркан. Притеснихме се с момичетата и тръгнахме с тях да видим какво става, а те го захвърлиха в стаята му и продължиха купона в съседната. Момичетата отидоха при тях, и аз се канех да се присъединя, когато забелязах, че Иван не е заспал, както си мислехме, а му е лошо и повръща. Сигурно сте виждали мъртво пиян човек, на мен ми беше за първи път, признавам си и картинката ме ужаси. Тогава не ми хрумна, че има реална опасност за него, но като го знаех какъв е чистник и фукльо, само като си представих как на другия ден се събужда целия оповръщан и как всички му се подиграват, сви ми се сърцето за него. Може да е гадняр, но е гадняр с достойнство, а аз съм последният човек, който би позволил с лека ръка да се мачка нечие достойнство. И така, цяла нощ Мими, хубавицата от В клас, която обръщаше погледите на половината училище, прекара в бърсане на лиги и повърня от най-проклетия си съученик, докато в съседната стая всички останали се забавляваха. Някъде след малките часове положението се успокои, Иван най-после заспа дълбоко, изхвърлих и последния леген с мръсотии, обърсах му грижливо устата, тениската вече му я бях сменила (да, и това се сетих), загасих лампата и тихичко се прибрах да поспя малко, че на другия ден бригадата продължава и ни чакаха нови купища щайги с ябълки за белене. Бях сигурна, че Иван ще ми е адски благодарен и дори обмислях точно как да се държа, за да не вземе да си помисли, че случайно съм си паднала по него.

На другия ден Иван не помнеше нищо, ама съвсем нищичко. Спомените му се губеха някъде след четвъртата бира и изобщо не знаеше до какво падение е стигнал. Дори едно благодаря не чух. Естествено, аз супер възмутено му разказах цялата история и нищичко не премълчах, а той обяви, че си измислям и окото не му трепна.

Някъде по това време за свое огромно изумление осъзнах, че съм влюбена в него. Точно преди да започнем училище обаче се тръшнах от варицела и когато оздравях, бяха минали цели две седмици и интересите в училище се бяха преразпределили. Появих се и веднага забелязах, че Иван вместо да ме регистрира незабавно, виси пред кабинета по биология и си говори твърде задълбочено с дългокраката Петя, моя много добра приятелка. Без много да му мисля, отидох и застанах пред него, наклоних леко глава и му хвърлих един от онези коси погледи, дето подкосяват краката на момчетата.

 – Иване, само да ти кажа, че аз вече съм тук.

Иван може да е всякакъв, но от малко разбира. Повече не му трябваше. Захапа ме здраво и да ви кажа, оттогава не ме е пускал.

А какво исках да ви кажа всъщност… Мъжете толкова държат да вдъхват респект и възхищение. Все нещо да си мерят, все да са най-силни. Така и не разбират, че ние ги обичаме най-много заради малките мигове на уязвимост, когато осъзнаваме колко сме им нужни. Ама не им го казвайте. Ние си знаем и това е достатъчно.

И освен това тази история далеч не е възхвала на алкохолизма. Пеев повече не съм го виждала в онова състояние и слава богу! Слабост, слабост, ама всичко да е с мярка.

Мама нинджа не е от най-ревнивите жени, но не е и от тези, дето им е все едно къде вилнее мъжът им, щом и те са свободни да го правят. Да речем, поддържам някакво средно положение. Средно в смисъл – нямам нищо против Пеев да пътува по семинари и командировки с красиви колежки, но не пропускам да му пратя някое провокативно селфи за лека нощ. Ей така, да си знае, че мисля за него. Веднъж не знам какво се обърках и вместо да му пратя снимката по вайбър, я пратих на мейла. Ванката звъни след две минути с леко смутен тон и ми казва:

– Мерче, ако ще пращаш още снимки, не на служебния мейл, моля, че го чете половината фирма.

От следващата история обаче си проличава, че дълбоко в подсъзнанието ми се таи една бясно ревнива жена, която очевидно не е имала все още терен да се прояви, но при необходимост ще изскочи със зъби и нокти да си брани територията и водачът на глутницата. Ето за какво иде реч.

По едно време момчетата се бяха запалили по волейбол, сякаш футболът не ми стига) и всяка седмица се ходеше на мачове по няколко пъти. Честно казано, нямам нищо против да ме оставят на мира от време на време вечер, да си чета и разпускам, без наоколо да ври и кипи тестостерон. Алекс обикновено е спокоен, когато батковците не са наоколо да им се доказва, и кротичко си реди конструктор, рисува, занимаваме се с някакви тихи игри и изобщо у дома цари мир. Веднъж обаче се случи така, че точно когато трябваше да ходят на волейбол, аз взех, че се тръшнах с кошмарна настинка, от тези, при които носът ти тече като водопад, главата ти се пръска по шевовете и кашляш като магаре. Единственото ти желание е да легнеш и да заспиш с надеждата, че ако не умреш насън, удавен в собствените си сополи, като се събудиш, всичко ще е отминало. Изобщо не ти е до деца, домакинстване и грижи за когото и да било, освен за личното ти тъжно и омерзено подобие на човешко същество. Но въпреки очевидно тежкото ми, макар и не чак животозастрашаващо състояние, Пеев грабна момчетата, излъга Алекс, че отива за бонбони и тримата изоставиха болната майка да се грижи за здравото и енергично дете. Справих се някак с Алекс, нахраних го, прочетох някаква приказка между кихавиците и кашлянето, сложих го да спи и самата аз откъртих дълбоко. Но изглежда доста съм му набрала на Ванката, че ме изостави така, защото ми се яви следният кошмар. Седнали сме ние двамката в едно кафе, тип френско бистро, и аз му обяснявам хладнокръвно, жестоко и безсърдечно, че ми е до гуша дошло от него и мисля да се разделяме. Пеев ме гледа тъжно и точно се готви да се извини и да помоли за прошка дълбоко наранената ми душа, когато изневиделица се появява някакво девойче, с един такъв бронзов, та чак златист тен, опънало до пръсване ярко жълт бански в две части, оскъдно прикриващ щедрите й форми, и се надупва да си бърбори с хората на съседната маса. (Защо с бански се беше барнала кифлата му с кифла нямам обяснение, все пак не беше плажно кафене). А дупето й едно такова стегнато, досущ във формата на сърце, ама обърнато наопаки, банският едва го прикрива. Такова дупе направо да ти проговори, чак на мен ми приседна буца на гърлото от съвършенство. Както и да е, поглеждам аз Пеев в очакване да ми поиска прошка и да ме умолява да преосмисля решението си. А той вместо да обмисля как да ме разубеди да не го изоставям, се вторачил в красноречивото дупе с жълтия бански и ми отговори, без дори да ме погледне: „Ами, добре, щом искаш.“ Ей, казвам ви, събудих се обляна в пот и толкова потресена, все едно съм сънувала, че умирам в ръцете на Испанската инквизиция. От шок и ужас чак настинката ми се уплаши и свали знамената. (Може и упсаринът да е помогнал, но това е друга тема).

И така, тоя сън незабавно реших да го забравя, обаче той продължи да ме гложди и на следващия ден се пресрамих да го разкажа на Пеев. Разказах го цветно и подробно, с детайлно описание на банския, дупето и изтерзаната ми душа. Изслуша ме той и се подсмихна, обаче нищо не каза да ме успокои. А мен сънят продължи да ме измъчва. На по-следващия ден се опитах да измисля коя от нашите познати има стегнато бронзово дупе, което би изглеждало така великолепно в жълт бански. Не ми излиза от главата коя може да е тази коварна мъжетрошачка и сърцеразбивачка. А вечерта пием с Пеев чай и пушим на верандата, бърборим си за това-онова и аз уж така, между другото, подхвърлям:
– Ванка, сещаш ли се за онази хубавката брокерка, която ни води на оглед миналата седмица? Мислиш ли, че тя би изглеждала като тази девойка от съня ми, ако си облече жълт бански?
Поглежда ме Иван косо и отговаря:
– Меро, цял ден мисля и аз за твоя сън и виж какво измислих. Ако трябва и насън да ти доказвам, че имам очи само за една жена, голям зор ще видя. Затова вземи да си купиш един жълт бански и да приключваме с въпроса. А другия път, като я сънуваш тази девойка, предай й да си вре дупето в лицето ми, след като ми роди четирима сина. Иначе не важи.

Бих й казала, ама оттогава се засрами момичето и не ми се е мяркала, ни насън, ни наяве.

И накрая с прискърбие ще уточня, че на снимката не е моето дупе. Нямам представа чие е, защото я изрових някъде в интернет. Впрочем, някой има ли идея откъде да си взема жълт бански, в който и моето би изглеждало така?

Значи, с всяка следваща бременност регистрирам уникален напредък в развитието на бебешките джаджи и иновации. Залъгалките стават все по-физиологични, шишетата – от все по-екологична и безвредна пластмаса, памперсите все по-попивни, приспивни и антибактериални, бебефоните все по-технологични, многоканални и хипербезопасни.

Само не мога да разбера защо бебетата не стават по-лесни за гледане, но това е друга тема.

 

Както и да е, като върл последовател и ценител на бебешките нововъведения, за последния младеж реших да купя кофа за къпане на бебета, с търговско название за по-лесно намиране – „ергономичен бебешки аксесоар за баня, заместващ стандартната ваничка“. Стори ми се много лесно и удобно, особено при пътувания. А и не заема половината баня, лесно се излива и пълни, не се плъзга по плочките на банята, може да се използва удобно във всякакво помещение. Изгледах един куп клипчета в ютуб на тема как се къпе бебе в кофа, (без да се удави), докато накрая реших, че съм овладяла този майсторлък и поръчах кофата.

 

Още щом я видя, Пеев старши, като един виден консерватор, оказа решителен отпор. Въпреки подробните ми обяснения колко е безопасно и удобно, той заяви, че няма да се включи в подобно изтезание на бебето, което много му напомняло метода за мъчения с хавлиена кърпа и вода, прилаган от американците в онези прословути незаконни лагери за терористи. Но е трудно да излезеш на глава с майка-радикалистка, така че най-интелигентно го пратих по дяволите, взех си гукащото бебе под мишница и следвайки точно инструкциите от клипчето, го мушнах в пълната до указаната дълбочина красива резедава кофа. Алекс не оказа съпротива, изглеждаше леко ошашавен в първия момент, но нямаше рев и скърцане със зъби. (На онзи етап все още нямаше зъби все пак). Интересното при този вид къпане е, че с едната ръка държиш бебето за вратлето над водата като малко котенце, а с другата внимателно го обливаш. Пеев през цялото време подскачаше около мен в шок и ужас и ме разсейваше с излишни възклицания от сорта: „Убихме детето!“, „Виж му краченцата! Ще му се изкривят, после ще кажеш: Много съжалявам, аз не знаех.“ „Извади го оттам, ще удавиш детето.“. Но аз храбро, спокойно и невъзмутимо си продължих процедурата. По едно време дори си направих труда да му обясня, че в цяла Европа така къпят бебетата, а той безочливо ми се озъби:

„Ние нека да сме прости и да си го къпем на широко във ваничката.“

Дори тази наглост не ме спря.

 

След като извадих невинният младенец от кофата съвсем жив, розов, чистичък и с неизкривени крака, го приспах и слязох да вечерям. Посрещнаха ме ледени погледи от цялото мъжко войнство, което таткото вече беше убедил, че се опитвам да уморя нещастното им братче. Вечерята премина в мъртва тишина, от време на време пронизвана от умолителните въздишки и жални погледи на момчетата и хапливите коментари на Иван: „Никога не съм си представял, че ще стигна дотам да си къпя детето в кофа. „, „Ами, да го бяхме изкъпали направо в бидето“. „Даже не в бидето, а в тоалетната.“

 

Аз си мълчах красноречиво, нали съм си дебела глава. Само по едно време ги изгледах свъсено и им дадох да разберат, че са на косъм да сгазят лука.

 

Като си лягахме обаче, чух как Пеев прошепна на дълбоко заспалия Алекс:

– Алексче, татко ще те спаси.

 

И какво мислите? На другата сутрин кофата я няма. Обаче Пеев не посмял да я изхвърли (дори моето търпение и всеопрощаваща любов има някакви граници) и само я скрил в килера с надеждата, че ще я забравя и ще продължа да го къпя в морално остарялата наследствена бебешка ваничка. Хаха, не позна! Изрових я под купа кашони с вехтории и пак си я пренесох в банята. Пеев се отказа от спора, но не пропускаше да изсумти неодобрително, всеки път когато изкарам кофата за къпане.

 

През лятото отидохме на море и естествено, кофата дойде с нас. Заема тройно по-малко място в колата, в крайна сметка. На връщане обаче проклетията на Пеев взе връх и той съвсем умишлено я забрави в хотела. Най-нагло заяви, че сигурно я е сбъркал с кофата за боклук и затова не я взел.

 

Но пак не стана на неговата. Обадих се в хотела и помолих да проверят. Малко ме вбесиха, когато ми отговориха, че много се учудили защо сме си носили втора кофа за боклук!!! Но бързо се коригираха и предложиха да ми я пратят с куриер.

 

И кофата пак се върна у дома.  Къпах Алекс в нея цели шест месеца, а после я подарих в един форум. Сега нечий друг татко фучи и смърди.

 

Но, ние, мамите сме иноваторки, нали?

 

 

Снимката е от магазин за бебешки аксесоари. Колкото и да търсих подходяща снимка, намерих само една, в която Алекс се къпе в бидето. Може би все пак наистина съм му нанесла непоправими травми с тази кофа.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам