Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Сева Николаева

Тази история няма да има щастлив край. Няма да завърши и трагично. На финала лежерно ще затворите страницата и спокойно ще продължите пътешествията си из нета. Горчив или сладък вкус също няма да ви остане. Просто ей така, ще кажа: Край!

Предупредени сте.
Приказката е за Берта и Панчо, които са заедно. Имат разлика в годините, не е голяма - 6-7, в нейна полза. Може да се каже, че са в крак с тренда. Блондинка не е. Среброто й отива - когато се движи, слънцето си играе с оттенъците на сивото и малко златно и ги прави да приличат на дъга. Не никого и през ум не минава да предложи да се боядиса - просто това е нейният цвят. Панчо е ...ами по-тъмен (абе направо да си го кажем - синее). Него слънцето също го обича и като го напече - той светва, образно казано. И така се загрява, че около него можеш да получиш топлинен удар. Направо излъчва, честна дума. 
Берта, както личи по името, е германка. Натурална! Много се гордее с произхода си, може стигне до началото на корените си (които са доста дълбоки, започват чак от края на по-миналия век). За добро и зло нейните деди са били редом до всички най-първи мъже на Германия - ухажвани и взривявани, дефилирали са по площади и улици из цял свят - хулени или славени. Фамилният албум на Берта е впечатляващ, който го разгърне, се респектира. Днешните роднини на Берта също са селебрити, както се казва напоследък. Самата тя има самочувствието на уникална красавица, но ако си говорим честно, тунингът е бая на почит в семейството й.
Панчо също е европеец. Името му сигурно ви говори за неговите корени ... френски...не се смейте! И като чист французин, Панчо също се гордее с родата си, междудругото далеч по-многобройна от тази на Берта. Да не си помислите, че Панчо е хванат от гората? Неее, той си знае първите отци и основателно може да се похвали, че фамилията му е далеч по-стара от тази на Берта - с близо век (е, малко по-малко де, ама карай, Панчо да е доволен!).
Стига история. Сега за днес. Когато Панчо нахълта в живота на Берта, тя имаше друг до себе си. От Азия беше, ама японец, кореец или китаец, то днес знае ли се кой откъде идва? Не че са еднакви, ама на мен не са ми много по сърце (много фасони, много претенции, голямо самочувствие). Берта обаче е широкоскроена и не страда от предразсъдъци. Живееше си с японеца (да, японец беше!), всеки си гледаше работата през деня, а вечер замръкваха под един покрив. Тихо, кротко, идилия. Появи се Панчо и обстановката се напрегна. Почти всеки път единият а тръгне да излиза, другият се намърда на мястото му. Берта заминава, двамата остават да си мълчат. Понякога ту единият, ту другият излизаха с нея, но пак не беше ок. Тя такава фукла, всички я гледат! Японецът се оттегли. Не съвсем доброволно, но се получи предложение, на което не можеше да се устои. 
И Панчо остана с Берта. Толкова са различни! Тя едра, могъща такава, със заоблени форми и изящен профил. Той такъв дребничък малко (не много по-нисък, но до Берта направо се губи); погледът му глуповат, но като цяло печели доверие. Много е пъргав, подвижен като бълха. Навсякъде си намира място, а за Берта винаги трябва повече пространство. Ако са заедно навън, тя го засенчва отвсякъде, понякога дори не го отразяват. Децата от къщата (а, да, има и деца), та децата приеха Панчо с отворени обятия. В началото малко им беше срамно да излизат с него - такъв дребен, не много представителен, тъмничък (абе синее, няма какво да се лъжем); пък и в бляскавста компания на Берта преди него... Но после го оцениха. С него беше по-забавно. С него започнаха да се учат да шофират, вечер, ако закъснееха, ползваха го да си се прибират. Берта е специална, не си пада по късни излизания. Тя обаче винаги чакеше Панчо да се върне. Да угасят лампите и да продължат да си мълчат. Заедно. Един зад друг в големия гараж. Тя - Мерцедес златно-сив металик. Той - малко синьо металиково Пежо. А имената Берта и Панчо им ги дадоха децата. Като малки обичаха да кръщават някои вещи, за да си създават лично отношение към околния свят.
Та Берта и Панчо са коли. Затова още в началото ви казах, че нито ще има драма, нито щастлив финал. 
Вие какво си помислихте?

Вижте и тази забавна история

Как да стана интелигентен колкото жената

Когато добрият Господ създаваше майките, се позабави със срока. На шестия ден от закъснението му, се появи ангелът и му каза:

- Много се бавиш с това.

А Бог му отговори:

- Чел ли си заданието към тази поръчка? Трябва да се почиства лесно, но да не е от пластмаса. Да има 180 движещи се компонента и всички да са сменяеми. Горивото ѝ е кафе и остатъци от предното хранене. Целувка, която да лекува всичко - от счупен крак до разбито сърце. И шест чифта ръце!

Ангелът поклати бавно глава и рече:

- Шест чифта ръце… няма начин!

- Не ръцете ми създават проблеми. - отбеляза Господ - А трите чифта очи, които майките трябва да притежават.

- И това е стандартният модел? - попита ангелът. Бог кимна.

- Един чифт, който да вижда през затворени врати, когато тя попита “Какво правите там деца?”, въпреки че ѝ е пределно ясно. Друг на тила ѝ, който да вижда нещата, които не трябва, но и които трябва да знае, и естествено тези отпред, които могат само с поглед да кажат на детето “Разбирам и те обичам”, когато то направи гаф. 

- Боже! - каза ангелът, докосвайки леко ръката му - Почини си малко утре.

- Не мога. - каза Господ. - Толкова съм близо до това да създам свое подобие. Вече имам една, която се лекува сама, когато се разболее… Може да нахрани шестчленно семейство само с една тарелка кайма... и може да накара 9-годишно да се изкъпе само.

Ангелът огледа моделът на майката.

- Толкова е нежна. - въздъхна той. 

- Но силна! - възкликна Господ. - Не можеш да си представиш какво може да направи и на какво може да издържи!

- Може ли да мисли?

- Не само че може да мисли, но и разсъждава, прави и компромиси. - каза Създателят.

Накрая ангелът се наведе и прокара пръст по бузата ѝ.

- Има теч - заключи той. - Казах ти, че се опитваш да сложиш прекалено много в този модел.

- Не е теч. -  каза Бог. - Сълза е.

- Кога се ползва?

- Когато е щастлива, тъжна, разочарована. Когато я боли, когато е самотна. Когато се гордее.

- Ти си гений. - каза ангелът.

Унило Господ рече:

- Сълзата не я сложих аз.

 

Автор: Ърма Бомбек, “Когато Господ създаде Майките”

Прочетохте ли

Мамешката мафия?

41492559 m

Автор: Мария Пеева

Вчера се потресох от историята с отнетите деца в Норвегия и отделих няколко часа да направя малко лично разследване. Имам много добра приятелка, която от години живее там, там роди и си отгледа детето, при това е учителка, има контакт с много деца, говорих и с нея. Изчетох ВСИЧКИ коментари на групата на българите в Норвегия. Изчетох няколко статии в чуждата преса на хора, пострадали от същото (изобщо не са само българи). И мисля, че картинката горе-долу ми се изяснява. Позволявам си да споделя с вас мнението си, защото виждам как някаква масова истерия настава сред майките, а няма нужда от това. 

Норвегия очевидно е държава, в която детето е равнопоставено на родителя. В България, Италия, Испания, Гърция и много други страни по света не смятаме за посегателство над детето, ако му се разкрещим или ако го плеснем. Някои го правят, други - не, но като цяло не се смята за нарушаване на правата му. В Норвегия това е недопустимо и могат да ти вземат детето, ако го удариш. Дори само веднъж. Добре е чужденците, които искат да живеят там, да са наясно с тези правила. Това е все едно някой от държава, в която е нормално да удариш жена си, да отиде в държава, където не е. Законът ще я защити. Дали е редно да го правят или не, дали няма крайности, дали няма злоупотреби - най-вероятно има. Ще ви копирам тук два коментара на българи, които живеят в Норвегия, които ми се сториха най-обективни и според мен много ясно показват за какво иде реч.

Първи коментар за социалната им служба и как действа:

"Темата за Барневерн (социалната им служба) е действително сериозна. Деница, която е интервюирана, я знам от фейсбук, когато възникна случаят им. Те просто избягаха по съвет на български адвокат. Другото семейство си е живеело в постоянен страх. Никой не ги е закачал дори. Майката с отнети деца не мога да коментирам. Нямам идея какви клевети са казани и истини, какво е било, имало ли е истерии и т.н. Много често има причини, които се прикриват. Наскоро имаше случай на канадка, женена за норвежец, които искали да спрат детето от училище, защото го тормозели. И го спрели. В резултат отнемат сина им. Подеха кампания в Канада, САЩ и Норвегия. Върнаха им го и сега заминаха за САЩ. Причината да отнемат детето е, че не са спазили закона. Има правила, по които детето може да спре да посещава училище и не може просто да не го пуснеш.

Коментарите, че ще ти вземат детето, ако то има петно на дрехите си, или си е забравило закуската, са несериозни. Ами те трябва да ги извозват под конвой от градините и училищата. И двамата ни сина са все мърляви, независимо как тръгват от вкъщи! Или че ако не кърмиш и ще ти вземат бебето. Ние не сме се сблъсквали с Барневерн лично. Има едно българско семейство в региона, което е било проверявано заради агресия на сина им в училище. Проверили са и са казали, че е от пубертета. Толкоз! На моя колега са му пращали проверка, защото не пускали дъщеря си да играе с други деца. Факт! Те са мюсюлмани. Държат децата си доста изолирано.

Над 70% от случаите на отнети деца са на чужденци. Наистина могат да ти пратят службата за нищо. Дали могат да ти вземат децата за нищо, не знам. Знам, че ако имат дори и минимално съмнение ще вземат децата. По закон детето се отнема, ако службите преценят, че има заплаха за психическото или физическо развитие на детето. Това дава възможност за манипулации. 

Ние, българите, сме калпава нация. Ако нещо такова се случи, ще затрупаме сънародниците си с камъни, защото са напуснали България. Ако са чужденци, те се обединяват и се защитават.

Питала съм защо и как се отнемат деца. Разказват ми страшни случаи - наркомани, алкохолици. Майка кара дрогирана по магистрала с трите си деца. На майките наркоманки автоматично им вземат децата. Още в родилното. Друга майка я сварват пияна до козирката с 2-годишно дете, което пие вкиснало мляко и се гледа само.

Дали се страхуваме? Имаме си едно на ум.

Но ние не бием децата си. Синът ни всеки ден е при приятели или приятелите му са вкъщи. Има и норвежчета сред тях. Не виждам някаква разлика в поведението и начина, по който те са гледани. Относно домашните - иска не иска, трябва да ги прави. Но родителите нямат право да го шамарят или бият. Може да му спреш сладкото, да му забраниш да играе на таблет и т.н. Учат ги и да помагат вкъщи. Насилие не е позволено, включително и заплахи. Не знам какво друго да кажа. Четох и се информирах доста преди и след като дойдохме тук. Чета и закони, някои статии на докторанти, преса. За момента нямаме причина да се притесняваме лично. Много е възможно някой ден да се сблъскаме с тази служба. Само искам да кажа, че ако не се лъжа, 40% от отнетите деца се връщат при биологичните си семейства след проверката. Приоритетно ако децата се отнемат се пращат при роднини, ако те заявят такова желание. И да - удрянето на шамар може да е повод за отнемане на детето!”

Втори коментар относно шокиращата статистика на отнети деца.

“Това, което ви убягва, е, че тези 54 000 деца са във възрастова група 0-22г. И представляват около 4% от ВСИЧКИ деца и младежи до 22г възраст в страната. БТВ. пропуска да спомене това, а сравнява с броя на децата, родени на година - което подвежда, че едва ли не всяко дете попада в барневерна (социалните им служби), което далеч не е вярно.

От тези 54000, над 44000 са си в домовете, с родителите си, а получават някаква форма на помощ от барневерна. 

Тоест, от ВСИЧКИ деца и юноши до 22 г. възраст, около 1% е отнет на семействата и поставен в институция или приемно семейство.

Пък който ще, да се паникьосва и да се мести от Норвегия.”

Моето обяснение за тази крайна ситуация, защото очевидно там социалната служна наистина действа много драстично, е, че явно години наред тези хора са имали проблеми с деца, жертви на насилие и неглижиране. И в един момент са си казали край, взимаме мерки. Имаше и още един коментар, който много ме разтърси. Един българин сподели, че миналата година бил на море в България и се замислил, че ако норвежките социални служби се разходят по плажа, ще вземат децата поне на 10 процента от българските родители, като чуят как им крещят и ги пляскат. Как ви звучи това? Мисля, че донякъде е прав.

Защо чуваме само едната страна на историята?

Всички такива случаи се разглеждат в съда. Но заради правото на детето на конфиденциалност, социалните служби нямат право да разкрият пред медиите защо всъщност е отнето детето - това се разглежда в съда на закрити врати, за да се предпази детето. Излиза, че каквото и да му се е случило, за да го отнемат, те не могат да застанат открито пред медиите и да кажат - взехме го затова и това. И в крайна сметка тяхната гледна точка остава само пред съда. Това беше обяснението. Аз съм склонна да му повярвам. Това са законови държави, не е третият свят.

Съчувствам ужасно на майката и се надявам да докаже, че е права и да си вземе детето. Но познавам и българка в Канада, която години наред не успя да си вземе децата от България и да ги гледа там, защото бащата не й разреши. Децата израснаха без майка и баща, защото той ги хариза на бабата тук. Не знам защо се сетих за този случай. Може би защото и бащата норвежец не си дава децата, макар че не ги гледа той.

В България няма да се стигне до такива крайности. Нито в Гърция, Италия, Испания, ние сме нации с друг манталитет, възприемаме децата като "наши". В това няма нищо лошо, според мен, стига да не ги бием и тормозим. Там децата са си “свои, отделни личности” и нямаш право да "злоупотребяваш" с тях, като очевидно под злоупотреба се разбира дори да им плеснеш един шамар. А че някъде ще има фалшиви сигнали и човешки трагедии заради тях, всъщност не ме учудва чак толкова. И у нас човешки трагедии колкото искате, само че причината не е, че службите прекаляват, а обратното, че не действат достатъчно бързо и адекватно.

Така че моето заключение е, че разказаните истории най-вероятно са абсолютно достоверни.

Социалните служби в Норвегия са опасна работа. Човек с нашия манталитет лесно може да стане жертва на системата, ако не се съобразява с нея. От друга страна всичко това го правят с абсолютното убеждение, че предпазват детето и най-вероятно в повечето случаи е точно така. Факт е, че у нас постоянно излизат в пресата ужасяващи случаи за деца, неглижирани, насилвани, тормозени от родителите си. Виждаме по улицата деца, принудени да просят от родителите си. Женят се на 14 години, принудени от родителите си, защото това им е културата. Бият ги, понякога ги пребиват. У нас е малко другата крайност, но това е различна тема. 

Снощи моят най-малък син направи поредната си беля и мъжът ми му се накара. “Престани, бе, момче, ще те пребия!” Никога не би го направил, разбира се. Но веднага се сетих за Норвегия и си казах колко лесно би било да ми вземат детето, ако това се случи там и някой съсед ни чуе. Веднага ще поръча проверка. Нелепо, нали? Но това е системата там и такива са им правилата. 

Когато човек емигрира, трябва наистина да е добре запознат със страната, в която отива. И добре да си помисли дали ще се впише там.

Още по темата:

Кой как отглежда децата си по света

Автор: Мария Пеева 

Синът на моя син има неговите дълбоки сини очи, в които можеш да се изгубиш.

Синът на моя син е пухкав и сладък, и гушкав, и разтапящо очарователен също като него преди четвърт век.

Синът на моя син гледа баща си влюбено и му се усмихва, сякаш двамата крият някаква прекрасна огромна тайна, също както някога моят син гледаше своя баща.

Синът на моя син обвива малките си меки пръстчета около палеца на баща си и стиска с всички сили юмручета, сякаш му казва “Никога няма да пусна ръката ти”. Не му вярвай, сине :) Ще те пусне, както ти пусна нас.

Синът на моя син ще расте здрав, и силен, и смел, и забавен, и умен, също като моя син.

Синът на моя син ще пада, но баща му ще е винаги до него да го вдигне и да го прегърне, както правеше неговият баща.

Синът на моя син ще губи пътя, но винаги ще има кой да го потърси, както ние търсихме баща му преди време.

Синът на моя син ще греши, но винаги ще има кой да му прости и отново да повярва в него, както ние вярваме в баща му.

Синът на моя син ще порасне и ще намери своето момиче. И то ще бъде по-важно за него, също както майка му е по-важна за баща му от нас сега.

Синът на моя син един ден ще прегърне своето дете. И то ще има неговите дълбоки сини очи.

Точно в този момент някъде много далеч оттук, ние, старците, ще пием ледена бира, лежерно отпуснати на облачно бели хамаци насред огромната лавандулова поляна край езерото и ще бъбрим общи приказки за смисъла на живота и всичко останало, тук-таме разсейвайки се с някой виц. А Господ ще се усмихне и ще ни напомни, че бебетата са единствената причина светът да продължава да се върти.

А ние с бащата на моя син ще се засмеем и ще му отговорим, че винаги сме знаели това и да вземе този старец най-после да ни каже нещо ново.

Отговорът на Вселената

12871807 m

Автор: Мария Пеева

Темата за “Удобното дете” продължава да предизвиква крайни коментари. Опасявам се, че не беше разбрана правилно, защото някои читатели ме питат какво лошо има в това детето да е възпитано и да спазва правилата.

Разбира се, че в това няма нищо лошо, дори е прекрасно. Но нека уточним, че малките ни деца умеят много неща, но да владеят емоциите си не е сред тях. Детето ви може би вече кара колело на две гуми, може би казва трудни стихчета и дори ходи самичко до тоалетна, но контролът над емоциите не е умение, което можем да очакваме от него на четири-пет годинки. На всичкото отгоре децата нямат и нашето усещане за време. За него “след час” или “след седмица” е еднакво далеч. Така че търпението и владеенето на емоциите са две умения, които трябва да им помогнем да развият с времето.

Нека ги възпитаме така, че да не превърнем търпението в пораженчество, а владеенето на емоциите в прекалена отстъпчивост.

Защото ако упражняваме натиск върху тях, точно това ще се получи. И един ден детето ни ще се превърне във възрастен, който лесно се отказва от целите си и е готов да послуша всяка по-агресивна и по-авторитетна личност, дори когато това не е в негов интерес. 

 

41144407 m

Каква е разликата между удобното дете и възпитаното дете?

 

1. Възпитаното дете се старае да не нарани чувствата на другите.

Удобното дете се старае да се хареса на всяка цена.

2. Възпитаното дете може да отстоява мнението си без да обижда.

Удобното дете е готово да промени мнението си или да го премълчи, за да избегне противопоставяне.

3. Възпитаното дете се грижи за своите интереси и изразява предпочитанията си, но се съобразява с останалите.

Удобното дете е готово винаги да пренебрегне себе си, за да получи одобрение.

4. Възпитаното дете знае думата “не” и я използва, без да се поколебае, когато някой му оказва натиск да направи нещо, което не иска.

Удобното дете се страхува да откаже, дори когато не иска и вътрешно се бунтува.

5. Възпитаното дете изразява собствените си чувства и емоции с думи.

Удобното дете ги потиска и крие, особено ако са негативни.

6. Възпитаното дете ще ви каже истината, защото не е редно да лъже.

Удобното дете би предпочело да излъже или премълчи, за да не изпадне в конфликтна ситуация.

7. Възпитаното дете не обича скандали и търси начин да ги предотврати, но може да оспори мнението ви, ако не е съгласно с вас.

Удобното дете е готово да преглътне всичко и никога не оспорва и не подлага на съмнение авторитета.

8. Възпитаното дете няма да обиди този, когото не харесва, но и няма да се чувства длъжно да играе/общува с него.

Удобното дете ще го търпи безропотно.

9. Възпитаното дете може да направи компромис или да отстъпи, ако бъде убедено, че това е добре за всички.

Удобното дете няма нужда да бъде убеждавано.

10. Възпитаното дете изразява желанията си.

Удобното дете иска това, което искат родителите/приятелите/учителите/авторитетът.

 

Моето мнение е, че ние, като родители, трябва да се стараем да възпитаме децата си да се съобразяват с околните и да спазват правилата. Но не по-маловажно е да ги научим и да изразяват и отстояват мнение, да не се страхуват да откажат, когато някой ги кара да правят това, което не им харесва, и да не се притесняват да споделят чувствата си, дори когато са негативни.

Млъкни и яж каквото ти дават! 42254347 m

Как работим за това у дома?

  • Винаги използваме "моля", "благодаря", "извинявай", и други такива думички в общуването с децата и с всички останали. Личният пример е най-важен.
  • Спазваме правилата - като почнем от правилно пресичане и шофиране, и стигнем до хвърляне на боклучето в кофата и почистване на кучешкото ако. Отново личният пример е водещ.
  • Старая се да изслушвам мнението на децата, независимо дали съм съгласна с него.
  • Не пренебрегвам собствените си нужди и желания, за да задоволявам винаги на първо място техните. Да ги научим, че ние сме личности и трябва да ни зачитат, означава да ги научим, че и те са личности и ще трябва околните да ги зачитат.
  • Настоявам да изслушат моите аргументи. Не ги карам да се подчиняват сляпо, само защото съм авторитет.
  • Когато си изпусна нервите и се разкрещя, после се извинявам, обяснявам защо се е получило така и се сдобряваме. Те правят същото без да ги карам насила. Отново личният пример е най-важен. “Извинявай” не е срамна дума.
  • Позволявам на децата да се накрещят на воля, когато се скарат помежду си. Това ми струва скъпо, повярвайте. След това изслушвам оплакванията им, колкото и да са крайни и неоснователни. След като си изговорят всичко, някак от само си им минава и се сдобряват.
  • Не позволявам на децата си да взимат играчките и вещите един на друг, без да си искали разрешение. Не карам единия да си дава нещата на другия, ако няма желание за това. Уча ги, че човек дава, защото иска и му е приятно да сподели играчката си, а не за да го харесват или да си купи внимание или приятелство. Може би сте прочели Детето ми не е длъжно да дели с вашето? Да, не е длъжно, но го прави, само че когато и защото иска. Според мен така е правилно. 
  • Не очаквам от децата да слушат всички възрастни. Очаквам от тях да поздравят и да бъдат учтиви, но не и да изпълняват молби и заповеди на непознати, нито да правят за възрастен нещо, което не им харесва.
  • Учителите трябва да се уважават и редът в училище трябва да се спазва. Учителите също трябва да уважават учениците. Ако детето ми се почувства по някакъв начин унизено, застрашено, притеснено, подтикнато да прави неща, които не му харесват, то има правото да откаже, независимо каква власт има човекът отсреща. 
  • Никой няма право да обижда, насилва или тормози детето. Ако това се случи, то има пълното право да се защити и да потърси помощ, според обстоятелствата.
  • Детето може винаги всичко да ми каже, дори да е извършило нещо ужасно. Истината винаги е по-добра от удобната лъжа и винаги има изход и решение. 

Мамо, ние бедни ли сме?

48216907 m

Ще приключа с една съвсем скорошна случка от футболното игрище, която Коко ми разказа. Момчетата, разпределени в два отбора, играели мач, когато изведнъж отвън пристигнало по-малко момченце, което иска да влезе и да рита с тях. Децата му отказали, първо защото ритат силно и може да пострада, второ, защото вече са по средата на мача. Таткото обаче им се скарал и обяснил, че игрището е за всички и не може така. Тук съм много горда с моя Коко, който е слънчево и усмихнато дете, но изглежда все пак съм го научила и да се отстоява, защото от всички момчета на игрището, повечето по-големи от него, само той се е осмелил да изкаже несъгласието и да го обоснове. Обяснил на таткото защо детето не може да играе с тях и че ще трябва да изчака половин час да приключат. Накрая завършил с въпроса:

- Ако аз дойда при вас, докато вие, големите играете, и ви помоля да ме включите, ще го направите ли?

И познайте какво. Таткото се отказал. Е, вярно, обяснил на Коко, че се прави на голям тартор, но все пак е оставил момчетата да си довършат играта.

Доброто възпитание е прекрасно социално умение и със сигурност прави общуването по-приятно и живота по-лесен. Но нека да не бъркаме възпитаното дете с "удобното" дете и нека да не превръщаме децата си в удобни и лесни за манипулиране хора. Това няма да им е от полза в реалния живот, където винаги ще се намери кой да се възползва от прекалената им отстъпчивост.

Още по темата: 

Как да си отгледаме жертва

Мълчанието е вик за помощ

Ама къде ви е възпитанието?

Автор: Каролина Дия 

Човечността ни се вижда най-добре в начина, по който се държим с тези, които се нуждаят от помощ.

Папа Йоан Павел II 

Когато чух за полските майки в парламента, почувствах се длъжна да ги подкрепя. Вече не броя протестите, на които присъствах по този повод. Най-накрая реших, че искам да споделя всичко това и с вас. 

26 май в Полша е хубав празник – ден на майката.

Тази година обаче в Полша празнуваме денят на супер майката – тази, която сега протестира и тази, която само наблюдава протеста, защото не може да участва активно. Такива майки има навсякъде, не само в Полша и България. Но всички заслужават поне това - да ги забележим и да оценим труда им. 

Седнах да пиша този текст и осъзнах, че не намирам думи. Затова реших, че ще споделя с вас това, което казах на един от много протести. 

„Тези майки използват децата си“ – това го видях някъде във фейсбук. За съжаление, даже не се учудих. Такива коментари са ми много познати. 

И аз бях „специално“ дете.

Разбира се, „детска церебрална парализа“ само се нарича „детска“; тя не изчезва, когато навършиш 18 години. Да, аз имах късмет. Движа се самостоятелно, мога да стана тук, мога да говоря. Едновременно съм видяла  достатъчно много, за да разбирам тези, които протестират в парламента. 

Много хора казват, че „тези искат само пари“.

Аз, обаче, съм убедена, че всички хора с увреждания и родителите им с удоволствие биха върнали всички пари, които получават, ако някой щеше да премахне болестта от живота им.

Това не означава, че се оплакваме и че животът ни е жалък. Само няма да ви заблуждавам – никой не се радва, че се е родил с увреждание. Никой не е благодарен за това. Хората с увреждания не се чувстват по-достойни от другите, родителите им не изпълняват никаква свещена мисия. 

Да имаш дете с увреждание или да си такова дете означава да се бориш всеки ден.

Бориш се със системата, търпиш неща, които понякога са просто унизителни, слушаш злобни коментари. Съжалявам, че трябва да го кажа, но често се оказва, че не сме взели един от най-важните изпити в живота ни – по човечност. 

Никой не е виновен за това, че се е родил такъв или онакъв. Това може да се случи на всеки. Не бива да го забравяме. Затова трябва да подкрепяме тези, които се борят за бъдещето на децата си. Да не говорим само за пари. Те са важни, помагат да живеем по-добре, но има още нещо. Има емпатия и солидарност.

Тези неща не се купуват.

Бел.ред. Не само полските супер-майки са в това положение. Снимката на тази статия е от протеста на нашите родители на деца с увреждания. Споделям призива на българските майки, които от три години водят битка за децата си, които остават деца завинаги.

3 ГОДИНИ И 6 ПРОТЕСТА И....НИЩО !!!
А след дебатите в Народното събрание на 23-ти май, когато гласуваха едно огромно нищо, дойде време за крайни мерки и НЯМА ДА СПРЕМ , докато не видим решение,което да ни удовлетворява , защото ни писна СИСТЕМАТА ДА НИ УБИВА !!!
Ще разпънем военна палатка пред Народното събрание точно на Първи юни - деня на детето, защото нашите деца си остават завинаги деца и те заслужават промени, заслужават бъдеще. Борбата ни обаче включва и всички хора с увреждания, които искат да живеят достойно , да се реализират, да работят, да бъдат сред обществото,така както заслужава всеки човек на тази планета.

Може да следвате групата им във фейсбук тук.

Повече за протестите им вижте в статията "Системата ни убива" на Ина Маринова.

Вижте и какво ни разказаха български майки в Германия.

Още от Каролина:

Черните кукумявки, черните шаврантии

Как опозицията стана "диетична вода"

Автор: Неда Дойчинова

5.50ч. Онзи нечовешки звук…  алармата. Такъв е, не само защото идва от НЕчовешко същество, каквото е телефонът. А и защото и най-коравосърдечният представител на биологичния  ни видщеше да изпита поне няколко грама съчувствие и съпричастност към състоянието ми на блаженство, в което се намирам в момента.

Пресягам се с точно, добре тренирано и отработено през годините движение, за да хвана телефона и да спра звука.

Сигурно, ако бях прекалено религиозна, това щеше да е най-подходящото време за първата молитва – „Господи, дай ми сили! Да повдигна първо клепачите, след това…“. Но понеже силата ми хич не е в съставянето и отправянето на молитви, ще се възползвам от магията на една  дума.

КАФЕ.

Повтарям  си я няколко пъти, опитвайки се да си представя и да усетя със всички възможни сетива магичната течност, която ми е жизнено необходима в момента. Почти я подушвам и се надигам.

Влизайки във всекидневната, първата ми цел е да включа кафемашината да загрява. Мисълта, че след малко ще държа в ръка ободряващата и ароматна напитка, е единственото, което ми помага да не взема решениеда си доспя ей така, както съм справа.По пътя към машината няколко пъти се опитвам да не падна, прескачайки и стараейки се всячески да не стъпча някой от хартиените хотели, наредени върху килима. Коя ли умна глава е нареклатези игри настолни? Вкъщи никога на тях не се е играло на стол, нито на маса. Най-подходящото им място винаги е било на земята.

Заричам се:„Дотук с добрата майка! От тази вечер никой  няма да си ляга, докато не са прибрани всички джунджурии по местата им! Хич не ме интересува, че ще стане 23ч. Повече аргументи от типа „ама не може да ги приберем, не сме довършили играта,  утре ще продължим“ няма да приемам.  Да си рисуват схеми кой до къде е стигнал (ако са по-умни може и да се сетят да снимат) и да си ги нареждат отново на сутринта. Ама-ха…“

Специфичен звук, идващ от кафемашината ме разсейва, загряла е. Отварям шкафчето, където стои ОНЗИ продукт, с който се приготвя жизненоважната напитка. Спокойно можех да пропусна банята преди малко – чувствам се като залята с душ. Все тая дали е студен или горещ, това, което установявам,действа по-разсънващо отистинската вода. Кутията е празна! 

НЯМА  КАФЕ!

Разравям хубаво шкафа. НЯМА! Намирам някакъв плик, в който има зелено (сурово) кафе. Вярно, че преди време беше модерно схващането, че от него се отслабва. Може и да е вярно, де. Особено, ако отидеш в някоя от  плантациите да го береш…

Опитвам се да мисля. Ако изобщо дейността, която извършва мозъкът ми в момента може да се нарече мислене. Започвам да мечтая за уред за сканиране на съседните апартаменти – дали някоя от любезните ми комшийки вече е будна, за да ми услужи… Напрягам слуха си близо  до стената и чувам шум от течаща вода – знаех си, че Ани вече е будна. Ето, тя няма да ми откаже! Тъкмо си представям как с най-голямата усмивка ще й се изтъпанча на вратата, сякаш звъненето в 6 сутринта на съседите е най-нормалното нещо, и се сещам, че Ани не пие кафе! Последния път, когато се видяхме „на кафе“ тя си приготви от онези разтворими напитки няколко-си-неща-в-едно. А, не…

После се сещам за Ина. Няма как един лекар в Пирогов да спи в 6, нали? Излизам на терасата, с идеята да „надникна над нас“ дали свети. В този момент я виждам как пресича улицата, тръгвайки за работа. Ако умеех да псувам, това щеше да е емнайстата псувня за днес.

Заслушвам се в птичия хор, който се чува навън. Тъкмо да се отпусна и да си помисля колко е прекрасен животът, (я виж на птичките как не им трябва кафе, за да са бодри) и пред  очите ми изниква последното обявление от таблото на входа. Пейте, милички, съвсем скоро ще се наложи да емигрирате. А ние, вместо веселото ви чуруликане, ще слушаме звука от багери, бетон-помпи и всякакви строителни машини. А на мястото на дърветата, дето си живеете в момента щастливо, ще се издигат поредните грандиозни кооперации… Разтърсвам глава, нямам сили сега да се ядосвам за това.

Трябва ми кафе!

Няма кафе! Много ясно, откъде да има кафе вкъщи?!? Точно пък у нас! Нали последните 7-8 години прекарвам по около 9 часа (с почивките) всеки работен ден във фирма, където…  се произвежда кафе! Само на няколко стъпала от бюрото ми  е фабриката, в която се пече и пакетира.  А на няколко метра - склада.  Сещам се за поговорката за децата на обущаря и се успокоявам, че ехеее, колко много преди мен някой също е преживял  това. Замислям се дали пък не е удачно да помисля да потърся работа във фирма, която произвежда захарни изделия – така в „шкафа за боклуци“ (както го наричат децата) има шанс да няма нито един бонбон или бисквитка.

Като казах склад… ама аз май само преди няколко дни си купих кафе, не може да сме го изпили! 

Със сигурност обаче го няма в кутията в шкафа, значи ми е още в чантата. Това добре, но с коя чанта бях на работа тогава? Следва трескаво пребъркване на 4-5 различни чанти, които стоят на закачалката. В едната откривам десетина камъка, грижливо събрани в паркаи поименно приготвени за подаръци на целия род от малкия. В другата… абе, няма значение. Колко пъти вече се заричам, че ще изхвърля всички чанти и ще остана само с една. Така ще намаля вероятността нещо да се окаже в другата чанта, точно когато ми трябва. Намирам пакетчето. Ура!

Ще има кафе!

Докато ароматната напитка изтича в чашата, си представям как ще изляза на терасата и ще гледам изгрева. Даже ще го снимам. За да покажа на мъжа ми, който казва, че „няма как изток да се мести“, че слънцето преди няколко дни излезе от друго място. И колкото и да ми обяснява за някаква линия на хоризонта, за мен изток е там, откъдето изгрява слънцето. И си имам доказателства (снимки), че се мести!

Натискам копчето за спиране на машината. И в този момент чувам зад гърба си тупуркащи по пода крачета. „Мамо, нали каза, че ще има награда за този, който стане пръв? Къде е? Виж аз съм победител, тате и батко още спят!“

Прощавам се с мечтаните 30 минути само за мен си, с чаша ароматно кафе на терасата, заради които алармата звъни толкова рано…

Добро утро! 

Казвам се Неда и съм пристрастена към кафето… 

 

Изглежда кафето е спасителната напитка на всички ни. Особено ако имаме деца тийнейджъри :) Прочетохте лиОцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе.

Още от същия автор: 

Искам по-често 

Стигмата

Автор: Яна Пеева 

24 май ми е любимият празник.

Дали защото, откакто се помня, с мама и брат ми си купуваме книжки на него, всеки скрил се в любимия си кът на книжарницата. След като си обещаваме да вземем само по една и после се червим на касата, че за пореден път сме се увлекли. Да не се притесните, и на други дати си купуваме книги, това просто ни е денят за книжарница.

Или защото, пак откакто се помня, книги има навсякъде. В спалнята на мама, на купчинки около леглото. В хола, накацали по единствения шкаф. В кухнята, заобиколили подправките. В моята стая и в тази на брат ми - навсякъде, по пианото, на пригодения за библиотека шкаф за обувки, в гардероба ми, на нощното шкафче. Играчките някак винаги ги прибирахме, криехме. Книгите обаче... да се виждат! Един любим цитат имам, написан с перманентен маркер на стената в някогашната ми детска

A room without books is like a body without a soul.

Стая без книги е като тяло без душа.

Може би е, защото думите винаги са ми били слабост. Обичам да мълча, прекалено ценни ми се струват за празни приказки. Не мога да рисувам, да танцувам, да пея, никак ме няма със спорта. Но думите... тях ги чувствам свои. Понякога се замислям колко са красиви някои, как няколко чертички правят буква, тя заедно с още няколко прави дума, а пък думите... те правят всичко. Правят онова “Обичам те”, което казваш на твоя човек вечер преди да заспиш. Онова “Липсваше ми”, когато не си виждал някой много, много любим приятел. Онези “Браво” и “Можеш”, които променят хората и им дават криле.

И, за да не пропусна културата - приятелите ми винаги са били артистични личности. Някак неусетно се заобиколих с такива хора, те ми вдъхват живот и хубавина, и обич. Най-добрите ми приятели имаха група, ходехме по концерти в пробити клубове (от 8, защото все пак бяхме на по 15-16 години). Кумата ми говори (и пише) толкова красиво, че може да накара всеки да се влюби в нея (както я обичам аз) със два параграфа. Хубаво ми е, че тези хора не послушаха никого. Спряха “умното” си образования и в момента свирят джаз в Рим (и на сватбата ми!), организират културни мероприятия, обикалят и вдъхновяват други такива хора да не се отказват. Защото без хубавото на думите и музиката, животът в тъжен и сив.

 

248916 1566324498149 2051954 n

Сашо на концерт по случай 24 май пред НДК.

 

И за да се върна малко в настоящето - днес излязохме аз, Теди и Борис, за да си купим книжки. Докато обикалях, търсейки моята, се разминах с една майка с 3 дечица, която много спокойно обясни на едното си детенце: “Няма да ти купя играчката днес, избери си някоя книжка, която да прочетем заедно, а играчката ще вземем друг път.” Момиченцето си взе “Пипи”, а на мен ми стана топло и хубаво. Борис още не знае, но от този първи негов 24 май, всяка година ще прекарваме колкото време е нужно в някоя книжарница, за да си избере негова книжка.

 

bobi

Борис и първата книжка, която му купихме.

Без думите сме заникъде. Езика го приемаме за даденост, но е толкова вдъхновяващо и толкова силно, че имаме наш собствен, с наши си букви. А дали е красив, зависи как го ползваме - за строене, не за разваляне. Обичайте, така най-лесно се гради!

 

Честит празник на буквите, думите и красотата, която ни носят!

 

Препоръчваме ви още:

5 книги за диалог с тийнейджърите

10-те права на малкия читател

Те четат

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам