Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Размисли за теглото, вселената и всичко останало. Да го коментираш или не – това е въпросът. Този текст ни прати Алина Свиленова, млада майка, на която е писнало разни и случайни познати и приятели да коментират теглото ѝ. 

Разговор с колега в университета. Интелигентно, будно момче. По принцип.

- Ти защо си толкова слаба? – с искрено любопитство пита той.

- Ами не знам, такава съм си откакто се помня. – отговарям аз за 1278249 път в живота си.

- Ама по колко пъти на ден се храниш? Какво ядеш?

И така нататък, и така нататък, близо 40 минути. Едва в края на кръстосания разпит осъзнавам една шокираща за мен истина, за пръв път в живота си. Когато за пореден път някой познат вместо “Здрасти, как си?” ми каже, че (ПАК) съм отслабнала (а аз цял живот с малки изключения си тежа едни и същи килограми, нещо не преценяват добре тези чужди доброжелателни очи!) и когато аз обясня любезно и търпеливо на човека, че няма нужда да се притеснява за мен, защото съм абсолютно здрава и си хапвам предобре, човекът просто не ми вярва. Колегата ми, оказа се накрая, е бил убеден, че съм патологична лъжкиня и просто гледам да пренасоча разговора, криейки, че пазя безбожно строги диети или тичам дълги километри всяка сутрин.

Някой може би ще си помисли, че щом чак пък толкова често в живота ми са отправяли коментари за това колко съм слаба, че съм седнала да пиша този ферман, може би наистина имам някакъв здравословен проблем с килограмите. Повярвайте ми, здрава съм. Не просто не съм болнав човек. Жилава съм. Боледувам по 4/5 дни в годината максимум. Откакто родих преди почти година и половина, съм била болна един следобед. Поставяла съм рекорди на работа по изпълнени задачи в най-напечените периоди, които са траели не една или две седмици. И, като се замисля, мога държа и на глад рекордно дълго време. Това отчасти може да обясни кльощавостта ми. Или пък е следствие от нея... Тъй като тук историята заприлича на вечния философски въпрос за “Кое е било първо – яйцето или кокошката?”, мисля да прекратя лиричното отклонение.

Доста години минаха от случката с колегата, но го помня като вчера. Сега съм по-категорична в отговорите си и нежеланието си давам обяснения защо тежа еди-колко-си, но пак често получавам подобни въпроси/коментари. Останах с впечатлението през годините, че някак си се подразбира, че наднорменото тегло не е прилично да се коментира. Тук веднага уточнявам, че не говоря за грозни коментари, направени зад гърба ви, докато вървите по улицата. Говоря за ситуациите, в които съвсем съзнателно и в лицето ви ваш познат коментира теглото ви като част от някакъв разговор. Ако някой е възслаб в чуждите очи, обаче, няма проблем да се направи коментар по въпроса, бил той абсолютно добронамерен или не. Може и да греша, но като човек, свикнал да получава въпроси и/или коментари по темата ежедневно, откакто се помни, а е почти на 30 години, няма как да мисля иначе.

Трите килограма, които убиват

photo 1524678516592 b3fbf8938717

Някои хора ще си кажат “И какво, какъв е проблемът? Щом си слаба, единствено можеш да се радваш, а ако го “правиш” и без усилия – нямаш право изобщо да се оплакваш! Голяма работа, че някой нещо е изкоментирал”. И сега ще обясня защо изобщо подхващам тази тема, която бих искала да нарека “Що е то тегло и има ли почва у нас”.

Теглото на човек, било то ниско или високо, или нормално (но кой по дяволите може да каже кое е нормално? Стига човек да се чувства добре и да е здрав, значи е нормално, независимо от мнението на хиляди експерти) не е самостоятелна величина в съществуването ни и съответно отделни откъслечни коментари по негов адрес са свързани с дълбоко неразбиране за неговата същност.

Философът в мен завоалирано се опитва да каже, че повечето пъти хората тежат, колкото тежат, без сами да са си го избрали и без задължително да се харесват – да, включително в случаите, когато имат ниско тегло, гарантирам ви го.

Теглото се влияе от всякакви неща, които ни се случват непланирано, изневиделица, често направо против волята ни. Всяка промяна, било то малка или голяма в живота ни, положителна или отрицателна, може да се отрази на теглото ни. Смяна на жилище. Проблеми вкъщи. Проблеми на работа. Или по-точно “промени”, а не “проблеми”. Липса на здрав сън. Липса на хубава храна. Липса на време да ядеш хубава храна, дори да си си я сготвил лично. Липса на време/мотивация/средства да се захванеш със спорт. Липса на здравословни навици. Наличие на здравословни навици, но такава промяна в обстоятелствата около теб, при която просто не можеш да си позволиш повече да ги практикуваш както преди. Изреждам неща, които ми хрумват като на новоизлюпена майка. За друг човек може да има други причини. Но причини винаги има. И за разлика от килограмите, причините не се виждат с просто око.

По традиция, за нещата, които се виждат от всички, всеки е експерт. Всеки може да изкометира дали сте твърде пълен/слаб и как трябва да промените живота си, за да постигнете подходящото според него тегло, дори да ви е виждал само един единствен път. Но почти никой не вижда причините за теглото. С други думи, всички страшно добре разбират какво да се прави по отношение на симптома (теглото), но никой нищо не казва за причината, защото дори не се сеща, че я има. А тя не е една, не са две.

Тук не искам да отрека ролята на волята. Знам, че има хора, които изглеждат така, както изглеждат, защото са полагали много усилия за това и буквално с пот са извоювали атлетичното си тяло. Но в повечето случаи, човек изглежда така, както изглежда, не по собствен избор, или поне не напълно. Повечето хора, които познавам, да не кажа всички, имат поне по едно нещо, което не си харесват в тялото, дори да спортуват редовно и това нещо обикновено не могат да го променят волево.

До голяма степен пиша този текст, защото сигурно в 90% от случаите, когато някой за пореден път е коментирал колко съм слаба, е било с най-добри намерения. Вярвам, че често хората го правят с искрена загриженост или с убеждението, че правят комплимент. Оценявам добрите намерения, но смятам, че като разумни същества не можем да правим нещо, само защото мислим на някого доброто, хубаво е и от време на време да поразсъждаваме това нещо помага ли му действително по някакъв начин. И всъщност дали единственият резултат от намерението не е да накараме човека сконфузно да се усмихне и да се чуди как да отбие темата. Няма да чуете някой бясно да отказва да говори, когато му кажете – “Ама, Марийче, пак ужасно си отслабнала!” По тази тема просто преглъщаш и се молиш по-скоро да приключи. Защото е дълга, сложна и широка, и както всеки обича да пуска доброжелателни съвети/коментари по темата, така почти никой няма наистина да вземе да те изслуша докрай и ще си каже, че ти, не той, от мухата правиш слон и не си наред да взимаш този осемстотен коментар чак толкова насериозно.

Мамо, не казвай...

photo 1531928351158 2f736078e0a1

Всичко, което искам да постигна с този текст, е, ако вие лично, или пък ваши познати, обичате от време на време най-доброжелателно да коментирате колко слаб е някой, бил той дете, тийнейджър, възрастен, да не забравяте в този момент, че човек не тежи много или малко, защото така му е кеф и така си е наумил. Въпреки че цял живот съм слаба, малко след раждането започнах да смъквам още повече. Исках ли го? Не. Харесвам ли се още по-слаба? Не. Но причини за голямото отслабване много. Липса на сън. Много често кърмене в продължение на повече от година. Нередовно хранене. С две думи – всички нужди на бебето са първи, да поддържам добри отношения със съпруга, въпреки че главата ми е все недостатъчно отдадена на връзката ни, откакто се появи нашето съкровище, него ако питате – второ, поддържането на някакъв ред в джунглата, наречена дом – трето, а аз и моите лични нужди... някога, някъде. Това не значи, че се оплаквам. Всичко това са неща, които отново бих направила по същия начин заради прекрасното си семейство. Те са абсолютно съзнателен избор. А загубата на няколкото килограма е просто едно незначително за мен следствие от избора, независимо че за много хора изглеждам болезнено кльощава. Всякакви коментари за това, че съм твърде слаба по нечий критерии, покрай грижите за най-важните неща в живота ми, са абсолютно излишни. Единствено показват, че човекът отсреща идея си няма какво е важно за мен в момента.

Накратко – ако не сте абсолютно убедени, че смъкнатите/качените килограми на човека пред вас са резултат от преднамерените му действия и  че той е доволен от резултата, по-добре изобщо не коментирайте теглото му.

Да, не само когато е наднормено, а и в случаите, когато е ниско. А ако наистина, ама наистина смятате, че човек, на когото държите, има здравословен проблем (и/или пък психически) по отношение на килограмите и сте искрено загрижени, опитайте се да разберете какво се крие ЗАД ниското тегло, по възможност на истинска среща с човека, в която да му отделите поне час два, а не при кратко разминаване по улицата. Директен коментар за килограмите, ако има наистина сериозен проблем, единствено ще накара човека да ви заобикаля отдалеч и да избягва темата по всякакъв начин. Вместо това, попитайте го как е напоследък, как се чувства с новите неща в живота му, ако няма такива – със старите. Нещо тревожи ли го. И така нататък. И не се фокусирайте само върху проблемите. Дори най-хубавите неща в живота водят до стрес, а той може да се отрази на килограмите. Аз съм отслабвала най-много в живота си два пъти – първият път при много тежки семейни проблеми, а вторият - когато се грижех за бебето си и бях (и все още съм) по-щастлива от всякога.  Не забравяйте – човек понякога просто си е такъв, колкото и съмнително да звучи, възпълен или възслаб. Ако не му вярвате и сте убедени, че лъже, защо изобщо подхващате темата в края на краищата?

А ако става въпрос за новоизлюпена майка/татко - заведете го/я на място, където можете да си хапнете хубаво. Или, ако има как, подарете му/й няколко часа сън, като помогнете с гледането на палавото му съкровище например ;)

 

Препоръчваме ви още:

Добре в кожата си

Защото се заслужавате

 

 

Автор: Лени Рафаилова

- Цекооо! - провикна се от леглото Цеко. - Де си, ма? Де ми захвърли гащите бе, жено проклета? Пу, маааа му! Егати жената, като ти трябва я нема, а като не щеш да ти дреме до гъза, тя ти се вре и ти пие неуморно кръвчицата, досущ проклет кърлеж.

Седнал в кревата, зачервен, запотен и без гащи, Цеко чоплеше палеца на левия си крак. Някаква мръсотия се бе загнездила в края на пожълтелия нокът и не му даваше мира, па нали и Цека не идваше, трябваше с нещо да се занимава. Хубав мъж е Цеко, 100-110 кила, мъж канара, дето вика Марчето от кебапчийницата, с ръце като мечешки лапи, хем големи, хем топли. Като те подхванат и ти стопяват лагерите. За тия ръце често мислеше Марчето нощем и се потеше от нежност, от горе до долу. Едър, голям човек е Цеко, ама и хубавец го раздава.

Преди години даже в конкурс за мистър мускул спечелил второто място. Второ, не, защото другият бил с по-големи или по-мускулести мускули, а защото бил син на Ванко Пачата. Ванко Пачата пък бил  в интимни отношения със Сийка Моцева, ама нещо не им се напаснали химиите и се разделили с малко рев и лек кьотек от страна на Сийка. Ама това отдавна било, после Сийка се сгодила за Мишо Хърбата и заживели в село Драгойчинци, някъде близо до Сръбската граница. Две дъщери родила Сийка. Бойка и Сойка ги кръстили. Така пожелал Хърбата, щото звучно било като вземеш едно след друго да ги произнасяш. Живели в Драгойчинци, после отишли на Варна, че климатът там по-сгоден бил за Сийка. Бизнес завъртял мъжът й, с карантия - дроб, уши, свински крачета. За десет години така му пораснал бизнесът, че поръчките станали повече от прасетата, а парите в дюшеците повече от мечтите. Ама то нали много хубаво на хубаво не е, та една нощ като се прибирал леко почерпен Хърбата, някакъв турист го отнесъл с кемпера си, само на две пресечки от дома. Лошо идело за Сийка, Бойка и Сойка. Сами трябвало да се оправят, ама Сийка била съобразителна жена и набързо се захванала с кротък бизнес. Работите на мъжа си разпродала светкавично, хич без да й мигне окото, щото тия смрадливи карантии, къде двайсет години произвеждали в деликатния й стомах такъв силен и постоянен рефлукс, че ни доктори, ни илачи чудодейни помагали. Основала Сийка модна агенция. Осъществила моминската си мечта. И тая осъществена мечта не миришела, поне не и на свински крачета. Ароматно станало за Сийка. Колкото и да казват, че парите не миришат, развитото до съвършенство Сийкино обоняние безпогрешно надушвало всякаква валута конвертируема. Бойка и Сойка станали топ модели и това съвсем естествено наложило малко да се тунинговат, започвайки от тия "недодялани", както се изразявали, имена. Така модният небосклон се сдобил с новите си бляскави и звучни момичета Бони и Сони. Сийка пък се пременила на Сия и неочаквано животът сменил напълно и аромата и формата си!

Забързали се дните, затъркаляли се презглава между конкурси, фото сесии и изискани празненства. Мис мокра фланелка, мис суха фланелка, мис монокини, мис без бикини. Барове, кръчми, Планета, Комета, красиви мъже с красиви шкембета и бременни портмонета. Зловонието на карантията бързо било забравено и Сийка засияла от щастие и прескъп брокат. Но нали много розово не е на розово, та една утрин, след бурна, луда нощ, Сия вдигнала натежалите си от златист брокат клепачи и внезапно осъзнала, че изпитва остра необходимост от мъж. Ама не от мъж, дето само да й зяпа в портфейла и да й лиже стъпалата, а мъж стабилен, силен и могъщ, дето знае къде да те шляпне, та да не остави следи. С пробуждането на слънцето и деня, в мислите на Сия се пробудил и засиял споменът за Ванко и оная тяхна недовършена любов. Мъчила се Сия да укроти обзелата я страст, но колкото повече се мъчила, толкова по-отчаяно желаела да се отдаде на мощната Ванкова прегръдка, да впие той мокри уста в нейните бухнали устни, да плъзне яката си лапа по нежния й гръб и да я сграбчи жадно за сочния, плътен задник. На това си желание Сия просто нямала сила да устои. А голямата страст възбужда мозъка и го кара да работи по-усилено и ефективно, та Сия набързо отменила три конкурса и шест партита, звъннала тук-там и  уредила грандиозен спектакъл в родния си град, в града на Ванко. Метнала се на колата с момичетата и хукнали да съживят любовта.

Щом Ванко разбрал за предстоящата фиеста и чие дело е тя, мускулът му изтръпнал и се втвърдил като камък. Страстта нахлула в кръвта  и в зениците му лумнали дяволити пламъци. Викнал Ванко големия си син. Ячко момче и хубавец, любимецът на всяка женска аудитория в града. Решил се Марко да участва в конкурса за "Мистър мускул", кулминационната част от програмата на Сийкината фиеста. В конкурса се записал и Цеко, който по нито един мускул не отстъпвал на Марко, само дето в джоба му имало най-много 5-6 смачкани лева, а в тоя на Марко парите били навити на дебело руло и вързани с ластик, така че образували забележителна подутина в джоба му, която наред с другите негови съвършенства му давала достойна преднина пред синеокия Цеко. Както се и очаквало, при срещата на Ванко и Сийка, при този грандиозен сблъсък на заредените им с кипнала страст молекули, настъпил гигантски емоционален взрив, ударната вълна от който помела де що имало жив човек наблизо. Като се разцелували всички, като се запрегръщали, та за малко да пропадне и конкурсът. Пляснал Пачата Сийка по задника и доволно опипал чатала си. Сойка и Бойка трепкали с осемсантиметрови мигли около Марко, та да не му е много жега на момчето и да не се много поти. Ама и потен леко така, даже по-впечатляващ им се струвал той. А пък и като се изправил на прясно скования подиум, като изпъчил гърди и надул мускули, време било да се вика линейка за тия момичета.

След Марко, ред дошъл на наш Цеко. Неспокоен бил той, за пръв път му идвало сега на сцена да се показва, а пък и така по долни гащи само. Ама хубави били гащите на  Цеко. Миро Лудия му ги бе дал, за отплата, че Цеко му оправил сифона на мивката. Биваше го Цеко в тия работи и лесно не се отказваше. Баща му болен, майка му си заминала, а брат му още фърфалак. Та де що възможност за работа имаше, Цеко бързаше да я свърши, та да скалъпят и тоя месец. Затова и се захвана с конкурса, въпреки че по природа скромно и притеснително момче беше. Горещо е под прожекторите и Цеко се поти, краката му треперят, по пръстите на ръцете му боцкат игли от напрежение. Бойка и Сойка са на сцената, в светлината на калпавите прожектори. Кълчат заоблени кълки и хвърлят пакостливи погледи към тържествуващия в публиката Марко. Музиката гръмва и Цеко ще не ще попива мътните погледи на елитната аудитория. Затваря очи и си представя, че още е дете и тича бос по поляната. Майка му полива градината, баща му в другия край на двора цепи дърва, надига потно шише бира и подсвирква закачливо на жена си. Тя вдига очи от земята, усмихва му се широко и му се заканва по детски с пръстче. Какви нежни ръце имаше тая жена. Цеко помнеше мекотата и топлината им. Помнеше Цеко и го болеше, ама не плачеше ни пред баща си, ни пред брат си. Плачеше в съня си и сълзите безпощадно пареха лицето му.

Още от Лени:Четири литра море

21962506 m

Горещ смях се разля сред възбудената публика. Овации, дюдюкане и кикот. Цеко отворя очи. За миг двете палави моделки са дръпнали и свалили гащите му, до сами земята. Стои Цеко и не помръдва. Прожекторите още по-силно светват и светлината им дращи по мократа му кожа. Овациите не стихват и ето, че Цеко започва да се олюлява. Една тъмнокоса келнерка дръпва покривка от близката маса, разхвърчават се чаши, кюфтета, домати. Стъклата се пръсват по пода, звънят, дрънчат вилици и ножове. Тя скача на сцената и увива покривката около кръста на Цеко. С една ръка я придържа да не падне, с другата го хваща за мократа студена длан и го дръпва назад. Извън светлините на алчните прожектори и хищните погледи на публиката. Набутва пребледнелия Цеко в тоалетната за персонала и тиква в ръката му гащите, които предвидливо бе успяла да грабне от сцената. Излиза.

След малко се връща. Цеко е вече по гащи, лицето му що-годе е възвърнало цвета си. Той се обръща към момичето и с потрепващ глас благодари. Тя  се усмихва леко. Очите й са големи и тъмни, приличат на лъскави черни копчета. Турмалин. За сърцето на Цеко. Така станало, че голямата любов взела, че дошла точно в този неприятен момент. Ама нали така е в живота - малко лошо - малко хубаво, малко сол - малко мед, малко дъжд - после слънце. За разкош. Разкошна била и Цековата Цека. С очи като копчета, крака на богиня и сърце на кошута.

Такава я виждаше Цеко и тогава и сега, докато я чакаше да се върне от банята и да му донесе гащите. Без гащи Цеко никога не ставаше от леглото. И колкото и да й се щеше на Марчето от кебапчийницата, за Цеко неговата Цека беше единствената жена, която можеше да сваля гащите му, когато си поиска. А тя искаше често. Той също.

Препоръчваме ви още:

Дантелени недоразумения

Исполин, който може да промени света

Диана, ти си страхотна жена

Две краставици и шише ракия

Автор: Виктория Бешлийска/Words do worlds
Който търси, намира — понякога „повече”, отколкото е търсил.
Така става, когато сам си измисляш мъдрости. Например, ударил си дъното и си викаш, че единственото, което може да те оправи, е само дъното на някой хамак, защото дъно дъно избива. И докато гледаш в любимото Airbnb картинка на лилав хамак, опънат пред къща в гората, вземеш, че я букнеш цялата за събота вечер — хем близо до София, хем уединена в планината, за да бъде само за твоето семейство, което е натрупало излишък от умора, с какъвто и цяла Източна Азия не може да се похвали.

Автор: Ина Зарева

Катя е на 24, неомъжена, без деца. Следва задочно и работи по специалността си. Има много хобита, достатъчно свободно време за тях и безкрайно вдъхновение. Доскоро е живяла активно и пълноценно. После среща нея.

Мила е на 38. Разведена с едно дете. Има собствен бизнес, красив и луксозен живот. Влюбена е в пътуването, шопинга и козметичните процедури. Докато не се появява тя.

Ваня е на 40. Има две прекрасни деца и грижовен съпруг. Работи като фрийлансър и разполага напълно с времето си. Обича да спортува, да шофира, да се разхожда, да играе с децата си. После тя влиза в живота ѝ.

Започва със силно сърцебиене, изпотяване, изтръпване, треперене, втрисане, гадене, дезориентация, чувство за нереалност и неописуемо силен страх. Единствените две думи, които успяват да се откроят във все по-замъгления и потъващ някъде дълбоко разум, са: „Умирам!“ и „Бягство!“. Тя те държи в ледената си прегръдка не повече от 10 минути, но умората е като след няколкочасова борба. Толкова си изтощена, че дори не можеш да се разплачеш.

И после започва истинският ужас - страхът от нея.

Вече никога и никъде не си сама. Тя винаги е с теб. Ужас, очакване, ужас, очакване. Кошмарният калейдоскоп разбърква целия ти свят и те оставя съвсем слаба, трепереща и уплашена до смърт.

Първо решаваш, че умираш. После, че си болна от неизлечима болест. Накрая – че просто полудяваш. 

Изследвания. Прегледи. Страх. Много страх.

След месеци разбираш, че и ти, както трите безкрайно различни жени, си срещнала нея – паниката.

gabriel matula 300398 unsplash

Катя:

- Знам, че все някога ще умра и не ме е страх от това. Но не искам да умирам по няколко пъти всеки ден. Започна на един много тежък изпит. Излетях от залата и знаех само, че умирам и искам да избягам. Прибрах се вкъщи и не излязох цял ден.

Мила:

- Не мога да отида никъде. Случва се постоянно. В мола, в пробната, във фризьорския салон, в офиса. Навсякъде. Това вече не е моят живот. Бих дала да ми отрежат пръст, ако знам, че ще си отиде завинаги.

Ваня:

- Започна след много тежкото раждане на второто ми дете. Отначало отдавах всичко на хормони, следродилен стрес и депресия. Докато не осъзнах, че не мога да изляза от вкъщи. Не мога да изведа децата си. Не мога да стигна до детската площадка. Многото хора ме ужасяват. Шумове, светлини, какъвто и да било дискомфорт – всичко отключва нови и нови пристъпи. Тъпча се с успокоителни, за да отидем на кино. И винаги сядам в края, за да мога да изляза веднага, ако се наложи. 

Паниката изважда всичко от контрол – животът, работата, удоволствията. Иронията е, че тя се настанява най-често точно там, където контролът винаги е властвал. А заедно с него и неизменните -  напрежение, умора и тревожност. Те често биват пренебрегвани и потискани, избутвани и неглижирани. Докато един ден не се завърнат триумфално с нея – тапата на шампанското, както често наричат паническата атака. Тя изважда на повърхността всичко преглъщано и търпяно, в името на добре подредени и управлявани кариери, семейства и начин на живот. Тя изкрещява във вените ти:  „Спри вече! Промени се!“

Паниката е предупреждението, което съхранява живота ти. Кара те да забавиш темпото, да почувстваш отново себе си, да прецениш  приоритетите си, да преподредиш света си, да промениш, да смениш, да напуснеш, да започнеш, да изградиш, да се откриеш и да живееш.

Паниката се оказва най-добрата ти приятелка. 

Тя няма да ти причини болка, смърт или каквото и да било от това, което ужасеният ти мозък диктува.

Няма да умреш. Няма да получиш инфаркт. Няма да се задушиш. Няма да полудееш. Няма да припаднеш. Няма да се срутиш на улицата. Няма да загубиш себе си.

Това, което може да те спаси от страха, е да му се отдадеш. Звучи абсурдно, но единственото, което можеш да направиш в такъв момент, е да се отпуснеш, да дишаш в шепи или в хартиен плик и да се предадеш на всички тези ужасяващи симптоми. А когато те отминат, когато си направила всички необходими изследвания, които само да потвърдят, че всичко ти е наред, тогава започни да действаш.

Untitled 2

Потърси техники за дишане и релаксация. Психотерапевт. Терапия. Но най-вече потърси себе си. Някъде по пътя си се оставила да паднеш от натоварения с ангажименти, отговорности и задължения, добре контролиран твой живот. Оставила си се да не живееш. Много преди паниката да те откъсне от живота ти си се запокитила във външния му ъгъл, така че да можеш избягаш бързо.

Когато се преоткриеш, ще се въоръжиш и с всички възможни оръжия за твоята нова приятелка. Ще разпознаваш идването ѝ отдалече. Ще затваряш вратите или пък ще отваряш широко и ще я каниш да влезе. Скоро след това, тя ще си тръгне, но никога няма да те напусне напълно. Ще се връща винаги, когато живееш нечий друг живот, а не своя собствен. Винаги, когато избягаш от себе си. Винаги, когато ти е трудно да решиш дали това ли е пътят ти. Ще се връща точно като стар приятел, който припомня къде си и къде искаш да бъдеш. Тогава ще започнеш да живееш все по-истински и все по-пълноценно.

Катя, Мила и Ваня вече не се страхуват от страхуването. Не се опитват да контролират. Не бягат от живота. Не се крият от новата си приятелка и дори не ѝ се сърдят колкото преди.

Те вече се обичат такива, каквито са – несъвършени.

 

Препоръчваме ви още:

Сами пишем себе си

7-те мантри на щастливите майки

Уроците, които научих от мама

 

Автор: Мария Пеева 

В този разказ действително става дума за кървава луна и дори за голи рускини, но всъщност си е една съвсем обикновена семейна история. Доколкото нашите истории са обикновени. За мен са, но тъй като вече няколко пъти ме обвинявате, че си ги съчинявам и украсявам, започнах да си мисля, че може би не са чак толкова обикновени. Вие ще кажете.

Миналата седмица тържествено се сбогувахме с морето. С всичките му там ритуали - хвърляне на камъчета, събиране на мидички, пеене на пиянски моряшки песни (последното си го измислих, признавам). Прибрахме се в София, пуснах 17 перални, грижливо сгънах и прибрах кърпите за плажа, че даже и лавандулов ароматизатор им сложих против молци. Както се казва, зазимих морския багаж.

При което моят половин в четвъртък ми съобщи, че на следващия ден има пътуване до Благоевград. След като така и така ще ходи в тази посока, искаме ли да дойдем с него. Може и малко по-натам да се разходим - до Гърция. Нямало къде да спим, ама да намеря нещо в интернет.

Искам да поясня, че когато ми каза това, бях с 39 градуса температура, вследствие на вирус, който лепнах на половината рожден ден на Борис, моят първороден внук. Зарази ме самият полурожденик, който го изкара с малко хленчене за един ден, но зарази майка си, после и баба си, баща си и слава богу, само единия чичо.

Та с 39 градуса температура в четвъртък вечер реших, че щом е заради морето, на следващия ден ще отида на доктор и ще оздравея веднагически. Съответно се захванах да търся къде ще се спи.

Познайте колко лесно се намира къща или хотел за скромна семейна група от осем души в пика на сезона. Добре че половината група рязко отказа да идва само за два дни и изведнъж излезе, че сме четирима. Лесна работа, казах си, отдавна не съм търсила място за спане на толкова маломерна тайфа. Все ще открия някой килер под стълбището.

Затова представете си изумлението ми, когато попаднах на тази жестока оферта. Къща на плажа, ама на самия плаж. Излизаш на двора и си на пясъка. Събуждаш се и влизаш в морето. Приспиваш децата и отиваш на нощно къпане. Абе, приказка! И цената човешка. После се оказа, че цената била за един, но пък едното дете го минаха безплатно, та ни излезе само по три. Дребна работа.

И така, в петък вечер, с малко багаж, а аз с надлежно предписан антибиотик, се оказахме в тази невероятна къща на плажа. Като казвам “къща на плажа”, всъщност е бунгало. И не просто е на плажа, ами е на 10 метра от най-големия и модерен плажен бар на северното гръцко крайбрежие. Всичко това не го пишеше в описанието. На картата къщичката беше забодена в някакво произволно селце. Разбрахме точно къде е, когато пристигнахме и джипиесът ни доведе на същия този плаж, където си взимахме сбогом с морето само преди седмица. Егаси късметлиите. 

37951116 10215064369816399 7624391682905079808 n

Не много отдавна една приятелка ми прати много забавна история, която така и не публикувах. Историята се казва “Къща на плажа” и разказва за нейната къща, която наистина е на плажа, само че на друга ширина и дължина. Страхотно написана история, с присъщото й фино чувство за хумор, в която тя не просто намеква, ами директно заявява, че да живееш на плажа никак, ама никак не е хубаво. Не я публикувах. Ама че фукла е тази Марая, си помислих. Не стига, че живее в тази прекрасна къща, ами на всичкото отгоре не я и харесва. Превземки! Обаче, да ви кажа, вече й вярвам. Убедих се какво е да живееш в къща на плажа. Особено на плажния бар.

Първият гаф беше, че няма интернет. Тоест, рутер има, мрежа има, но е толкова слаба, че докато страницата зареди, забравяш какво си искал да прочетеш. За тийна това беше страшен удар под кръста. Опитах се да го успокоя.

- Виж какво. Сега не можеш да оцениш достойнствата на къща на плажа, но ти обещавам, че някой ден с голяма радост ще доведеш гаджето си тук.

- Как пък не съм завел гаджето си на място, където няма интернет! Никога не бих й го причинил. - отсече младежът. Явно за тяхното поколение почивка без интернет е това, което е за нас почивка без течаща вода. Интернет за младото поколение е като водата за живите същества. Ако ги оставиш на сухо за един ден, току-виж са се гътнали.

Вторият гаф - музиката. Когато пристигнахме в осем в петък вечерта, все още гърмеше. Излязохме да хапнем в близкото селце, в първото заведение, където Косьо откри добър интернет. Оказа се, че важната работа, за която му трябваше връзка с глобалната мрежа, беше да провери футболните новини и какви нови мемета са качили любимите му страници. Тъй като се смееше толкова сърдечно, помолихме да сподели с нас. Но след като ни показа двайсетина мемета, нашият тийн заключи, че нямаме никакво чувство за хумор, и ни остави да се спъхваме нещастни в собствената си скучност и сериозност.

Все пак от интернета имаше определени ползи, защото Косьо прочете, че вечерта ще има кървава луна, която ще се наблюдава чудесно и тук. Бързичко се върнахме да я наблюдаваме от двора. Музика, слава богу, вече нямаше. И няма да ви лъжа, красиво е. Не просто красиво, съвършено. Имаш чувството, че сте сами на целия свят. С кървавата Луна и блестящия Марс под нея. (Косьо го позна, да не мислите, че аз). И с комарите. И с трите симпатични голи рускини, които пискат във водата пред вас. Но нищо фатално. За комарите се намазахме, а рускините не ни пречат, дори няма нужда да се мажеш срещу тях. По някое време се опитах да пратя момчетата да ги снимат, което искрено ги възмути. Момчетата, не рускините. Рускините бяха вече толкова порядъчно… развеселени, че нямаше да имат нищо против. Някъде към 12 и рускините се умълчаха, Луната изсветля и ние си легнахме спокойни и щастливи. Животът е прекрасен, когато си в къща на плажа.

37962615 10215064375856550 73062758119112704 n

Така си мислихме някъде докъм два. Тогава рускините изглежда се събудиха и се разпищяха. Крещяха нещо за Ваня. Ваня това, Ваня онова. 

- Тия, ако не млъкнат, ще отида да ги удавя. - измърмори Пеев в просъница.

- Иване, млъкни. - мрачно изръмжах. - Не чуваш ли, че се карат за ТЕБ!

- Ох, Меро, ти няма да пораснеш.

Все пак мисълта го успокои, защото се обърна и заспа. По някое време момичетата най-после проумяха, че няма как да разделят Ваня, защото той вече е мой, укротиха се и заспаха. Заспах и аз.

В седем сутринта ни събуди яка испанска чалга. Новият ден започна за нас, като отгоре на всичко се оказа, че барът само е пробвал уредбата, но иначе кафе машината ще се включи в 9.30. Един разочарован Ваня (вече само така ще го наричам) отиде до добре познатата ни пекарна в градчето и се върна с кафе и закуски. Момчетата се събудиха от музиката чак към девет. На тях изобщо не им пречи да спят дълбоко, докато Енрике Инглесиас се чуди дали сме гаджета или само приятели.

Да си в къща на плажа има, разбира се, и доста предимства. Примерно, излизаш от вас и влизаш в морето. Шезлонгите и чадърите са си твои и са в собствения ти двор. Освен това разбрахме, че вечерта ще имаме рейв парти. Някаква велика гръцка звезда (дали не е готината мацка от Евровизия) ще бъде в нашия плажен бар. Щем не щем, и ние ще сме тук. Коко страшно я харесва и ще побеснее, че вместо да дойде, остана при Теди и Яна. Ние все още не знаем дали я харесваме. Ще разберем довечера. Но едно е сигурно. Утре сутринта вече няма да я харесваме. 

***************

След вечеря се прибрахме повече от леко притеснени какво ще заварим пред нашата китна къща на плажа. Представете си облекчението ни - не само че нямаше концерт, но нямаше дори и рейв парти. Да, гърмеше музика, но само пет-шест палави момчета и момичета от персонала подскачаха, докато разчистват. Отидох до бара да купя нещо за пиене, а те дори ме почерпиха. Тази вечер нямало да има купон, казаха. Другата седмица. Малко по-късно “Чика-чика” спря и ние чухме вълните и щурците. 

На сутринта се сбогувахме с морето отново. До следващата година. И си потеглихме към София.

Да си в къща на плажа наистина е прекрасно. Но за да не злоупотребяваме с късмета си, повече няма да отсядаме там.

Историята на Марая може да видите тук. Засрамих се, задето помислих, че Марая се превзема, и я публикувах.

За половинката рожден ден на Борис ви разказва Яна ето тук.

И като говорим за откачени семейни истории, прочетохте ли нашите Виенски истории? Или как Моцарт ни прокле?

Автор: Яна Пеева

Преди да започна тази история е важно да напомня няколко неща за себе си. Първото - аз съм много спокоен човек. Личната ми мантра е “всичко ще бъде наред” и я повтарям по всяко време и пред всички хора, дотолкова, че ставам досадна. Второто - никаква ме няма с организацията и то благодарение на първото нещо. Правя всичко в последния момент, защото искрено вярвам, че нищо никога няма да се обърка, а и да се обърка, знаете, всичко ще бъде наред! И третото - голям ентусиаст съм и много обичам да “организирам” събития. Първото нещо, което казах на Теди, когато погледнахме новата си страхотна огромна маса, беше, че искам постоянно да е пълна с хора, да им готвя, да ги забавляваме, да си говорим.

37710045 10210620976314421 2648140065775026176 n

Трио млади Пееви сме родени през зимата. Аз в началото на януари, Борис в края, Теди през февруари. Никога не съм обичала да си празнувам рождения ден и цял живот завиждам на приятелите, които организират тераса партита, пейка партита, пикници, празнувания на хижа в планината, на плажа, НАВЪН! Преди няколко години Теди безуспешно се опита да прокара идеята за втори рожден ден, даже си беше избрал дата, но никой не му се върза на акъла и така и не му се осъществи планът. Аз обаче не забравих. И каквато съм си смахната, реших, че никой нищо няма да ни каже, ако празнуваме половин годинката на Борис в пълен състав - все пак е бебе, малките лудости са ни простени, когато става въпрос за бебе, нали?

И така, два месеца предварително с Теди седнахме, обмислихме идеята и решихме, че след като сме си спестили пити, погачи, 40 дни, молитви и прочее, а няма да правим и кръщене, не е чак толкова нелепо да поканим всичките си приятели, за да отпразнуваме 6 месеца успешно родителство. Ще е лято, ще е зелено, ще е хубаво, ще сме НАВЪН. Направихме събитие във фейсбук, както си му е редът, поканихме всичките си приятели (без тези, които забравих, тях ги поканихме вечерта преди самото събитие :D) и се успокоихме, че това е всичко, което можем да направим на този етап.

За да добиете ясна представа за мащабите на събитието ще ви кажа горе долу какъв беше планът. Гостите бяха около 25 човека без най-близкото ни семейство, което се подразбира и понеже се подразбира, не беше написано изрично в списъка. Когато в последствие дописахме и тях се оказа, че някак си ще трябва да съберем, нахраним, напоим и забавляваме 40 човека. Малка сватба. Ще сме на барбекюто до нас, ще изпечем месо, аз ще направя салати със зеленчуци от градината на баба, ще забъркаме чудни лимонади в стъклени бутилки, ще украсим с лампички, фенери и супер готини гирлянди с морски животни, които една приятелка ще ми направи и напечата, а аз ще си изрежа САМА. Ще хапнем супер вкусна торта, ще направим фотосесия на Бобката на зеленко, гостите ще му се порадват и всички ще се приберем доволни в края на вечерта. Датата, естествено, е 23 юли, защото така или иначе е достатъчно странно да празнуваш половин годинка, но да я празнуваш не на самата дата си е просто безумно. За нещастие се пада в понеделник. За щастие никой няма нищо против и всички ще дойдат след работа. Ние с Теодор сме доволни, планът е направен, нашите и техните гледат малко скептично, но никой нищо не казва и всички живеем с идеята, че всичко. ще. бъде. наред.

37696638 10210620894432374 6190100806243450880 n

Хронология на събитията:

Една седмица преди “празника” започва да кипи усилена подготовка. Под това имам предвид, че с Теди, които е затрупан с работа, сме се сетили, че нищо не сме направили и трябва да се задействаме. Мама започва да се изнервя и да ми звъни, за да ми напомня да си направя списък с всичко, което трябва да се свърши, за да не забравя нещо. Аз се изнервям на мама, че ме тормози и на себе си, че все още мама трябва да ми напомня разни неща, за да ги свърша.

В петък взимаме всичката украса. Мими, Иван и децата се прибират от морето и зарязваме организацията за един ден, за да се видим с тях. Обсъждаме плана известно време, после доста по-дълго време си говорим как мислим да се преместим общосемейно да живеем сред маслиновите горички. Прибираме се вкъщи, а неизрязаните рачета ме гледат обвинително от масата.

В събота Теди излиза вечерта, аз приспивам Борис, сипвам си чаша вино и най-сетне се заемам с изрязването на рачета, китчета, морски кончета. Половин час и един безглав рак по-късно установявам, че съм с две леви ръце, изпивам си виното и си лягам.

В неделя майка ми успява да ме убеди да отидем и до Джъмбо, за да го “разгледаме”. Там подозрително нямам обхват и се чувстваме като на сафари. На въпроса къде са хартиените чинийки една дама ни отговаря “Мога да ви кажа къде бяха миналата седмица, сега обаче са се преместили”. Представям си мърдащите се стълби на Хогуортс и усещам, че ми прималява. Сдобиваме се с хартиена посуда и излизаме от магазина, а след като се губим три пъти на паркинга, успяваме да поемем по дългия път към вкъщи. Купуваме храна и се прибирам вкъщи, където заварвам спящ Теодор и изрязващ рачета Коко. Прегръщам го силно и му благодаря, че винаги иска да помогне. Вечерта каним последните гости. Теодор им обяснява по телефона как “тази моята жена само забравя, но ще сме много тъжни, ако не дойдете”.

37694374 10210620929913261 2684615990364340224 n

Понеделник. Мариновам месото. Режем тиквички, краставици, чесън, копър. Борис отказва да кооперира и мрънкоти като го оставиш, а като го гушнеш, започва да се смее с глас. Имам чувството, че ми се подиграва. Вали от сутринта, аз танцувам ритуални танци против дъжд. Теди се моли на бога на адвентистите, аз на спагетеното чудовище. Продължава да вали. Обмислям да купя чадъри и дъждобрани и да ги раздаваме на гостите. По пътя към магазина, за да купим бира, по радиото споменават нещо за градушка. С Теодор се споглеждаме ужасени. Продължава да вали. Осъзнаваме, че ще трябва да съберем всички тези гости, колкото за малка сватба, вкъщи. Започваме да им звъним и да ги пренасочваме. Вкъщи кипи усилено подреждане (пренасяне на всичко в спалнята върху леглото), прахосмукиране. Осъзнавам, че не си спомням кога последно съм се ресала, лакът ми е на поне две седмици (на местата, на които още се вижда), и имам точно една чиста блуза. Първите ни гости идват и някой успява да ме избута в банята, за да се приведа в нормален вид.

Няма да обяснявам как се посрещат 40 гости с бебе на ръце и кучета в краката. Само ще кажа, че беше прекрасно. Нямам идея как се събрахме вкъщи, но явно богът на адвентистите и спагетеното чудовище са се събрали и са решили да се реваншират за наличието на дъжд, като направят магия на терасата ни, за да успее да събере 20-те човека, които стояха на нея в един момент. Храната се изяде (почти), а каквото не успяхме да изядем, мама раздаде на гостите в торбички за вкъщи - да имат какво да хапват. В полунощ най-накрая изпратихме последните и докато хапвахме последното парче торта, установихме, че даже са почистили, за да не го правим ние, с Теди се съгласихме, че определено е било (ПЪРВОТО НИ!) успешно парти. Не защото Бобката събра куп подаръци, а защото от съвсем малко човече има куп страхотни хора в живота си.

Догодина пак... или през зимата, ще видим, може пък да е толкова меко времето, че да става за барбекю!

Снимките, както обикновено, са правени от чудната Ивелина Чолакова

Препоръчваме ви още:

Свекървище

13 жестоки идеи за лятно парти!

Синът на моя син

Откровеното писмо "Dear Husband" на блогърката Селест Ивон от блога "And what a mom!"обиколи мрежата и стигна до нас. Преведохме го, защото сме сигурни, че всяка майка има моменти, в които иска да каже точно това на половинката си. И защото знаем, че половинките понякога четат!

 Скъпи мой,

Имам. нужда. от. помощ.

Вчера беше тежка вечер за теб. Помолих те да се грижиш за бебето, за да мога да си легна рано. То плачеше. Всъщност, направо пищеше. Чувах го отгоре, стомахът ми беше свит на топка и се чудех дали да сляза да ти помогна или просто да затворя вратата, за да мога да поспя малко, нещо, от което отчаяно имах нужда. Избрах второто.

Ти дойде 20 минути по-късно, с все още плачещото бебе. Сложи го в легълцето му и съвсем леко го побутна няколко сантиметра по-близо до мен - ясен знак, че си приключил с гледането.

Исках да се разкрещя.

Исках да се скараме жестоко. Бях се грижила за децата цял ден сама. Щях да се будя цяла нощ сама, за да храня бебето. Най-малкото, което можеше да направиш, беше да го гледаш няколко часа, за да се опитам да поспя.

Само няколко часа сън. Толкова много ли искам? 

30 признака, че имате "мамешки мозък"

53224935 m

Знам, че и твоите родители, също като моите, са изпълнявали типичните роли, докато са те отглеждали. Майките ни се грижеха за нас, бащите ни не чак толкова. Бяха страхотни бащи, но никой не очакваше от тях да сменят пелени, да ни хранят, да ни обгрижват. Майките ни бяха супержените, които поддържаха семейството. Готвеха, чистеха, гледаха децата. Всякаква помощ от бащите е била добре дошла, но не и очаквана.

Виждам как бавно поемаме по този път с всеки изминал ден.

Моята отговорност да ни храня, да чистя и да се грижа за децата ще остане дори и когато отново започна да работя. Обвинявам главно себе си за това. Поставила съм прецедент - знаеш, че мога да се справя. Истината е, че даже го искам. Без да се обиждаш, малко ме е страх да си помисля какво ще ядем, ако вечерята беше твоя задача.

Виждам как приятелките ми и другите майки се справят с всичко това, и то добре. Знам, че и ти го виждаш. Ако те могат, ако майките ни са успявали, защо аз да не мога?

Не знам.

Може би приятелите ни се преструват и вътрешно им е трудно. Може би майките ни са страдали мълчаливо и сега, трийсет години по-късно, просто не могат да си спомнят колко трудно им е било. А може би, и това е нещо, което ме измъчва всеки един ден, аз просто не съм достатъчно добра. И колкото и да ми е трудно да си го призная: имам нужда от повече помощ.

Част от мен се чувства като провал, дори само задето те моля.

Ти ми помагаш така или иначе. Страхотен баща си и се справяш страхотно с децата. Освен това - на мен трябва да ми е лесно, нали така? Майчински инстинкти и така нататък!

Но и аз съм човек, спя по пет часа на дененощие и съм адски изморена. Имам нужда от теб.

Сутрин имам нужда да ми помогнеш с големия ни син, докато аз оправям бебето, приготвям обяд за всички и пия кафето си. И не, да ми помогнеш не значи да го сложиш пред телевизора. Значи да се увериш, че е отишъл до тоалетната, да му дадеш да закусва, да пие вода и да приготвиш чантата му за училище.

Вечер имам нужда от един час да си почина в леглото, знаейки, че синът ни спи в стаята си, а ти се грижиш за бебето. Знам, че е ужасно да го слушаш как плаче. Повярвай ми, знам. Но ако аз мога да го гледам и успокоявам през по-голямата част от деня, то ти също можеш да се справиш за час или два през нощта. Моля те. Имам нужда от теб.

През уикенда имам нужда от повече почивки. Време, което мога да изляза сама от вкъщи и да се чувствам като отделна личност. Дори да е само разходка в квартала или да отида сама до магазина. Понякога, когато всичко е организирано и изглежда сякаш държа всичко под контрол, имам нужда да предложиш да ми помогнеш. Или да ме подканиш да отида да си почина, докато децата спят. Или да измиеш чиниите без да съм се молила. Имам нужда от теб.

Последно, имам нужда да чувам, че оценяваш всичко, което върша.

Имам нужда да знам, че забелязваш, че прането е оправено и съм сготвила вкусна вечеря. Имам нужда да знам, че оценяваш, че кърмя и се цедя, когато съм на работа, при условие, че би било толкова по-лесно да давам адаптирано мляко. Надявам се забялзваш че никога не те моля да си оставаш вкъщи вместо да се видиш с познати или да потренираш. Като майка от мен се очаква винаги да съм вкъщи и на разположение на децата, докато ти си навън, и аз поддържам тази идея, бидейки постоянно тук.

Знам, че не е, каквото са правили нашите родители, и ми е трудно дори да те помоля. Иска ми се да можех да се справя сама и то така, че да изглежда сякаш не полагам усилия. Иска ми се и да не очаквах благодарности за неща, които повечето хора очакват да правя така или иначе. Но съм просто човек и развявам бялото знаме. Признавам си колко много имам нужда от теб и че ако продължавам, както досега, ще се срина. А това ще се отрази на теб, на децата ни, на цялото ни семейство.

Пък и нека бъдем честни - ти също имаш нужда от мен! 

Прочетохте ли

Трябваше да ми кажеш?

41392496 m

 

Препоръчваме ви още:

5 мита за съвместния живот

Ти ще си добър баща

Това видео ще ви просълзи. То представлява писмото, което деца с диагнози записаха до своите учители.

Скъпи учителю!

Знам, че не винаги изглежда така, но аз наистина искам да слушам и да уча.
Просто мозъкът ми е малко по-различен.
Затова искам да знаеш тези неща за мен: 
Аз трябва да се движа, иначе наистина не мога да се съсредоточа.
Въпреки че не те гледам, слушам какво казваш. 
Ако ми кажеш да стоя мирен, трябва да използвам цялата си концентрация, за да правя само това. 
Натъжавам се, когато ми кажеш да положа повече усилия, въпреки че вече съм дала всичко от себе си. 
Всъщност ми е по-лесно да внимавам, когато се клатя на стола си. 
Когато ми дадеш прекалено много инструкции, си мисля, че никога няма да успея да ги запомня всичките. 
Понякога мама и тати пишат цялото ми домашно.

 

 

Ето така можеш да ми помогнеш:

Позволи ми да стана и да се движа, докато уча!
Позволи ми да гледам, където искам, когато ми говориш!
Позволи ми да се клатя или да се отпусна в стола си!
Без значение какво направя, моля те, позволи ми да имам почивка!
Дай ми домашно, с което мога да се справя сама, без помощта на мама и тати!
Опитай да ми даваш по-кратки насоки!
Просто ме попитай: “От какво има нужда мозъкът ти в момента?”
И едно последно нещо - моят мозък може и да работи различно от твоят, но той също е изумителен!

С обич, твоя ученик!

Деца с диагнози като аутизъм, Синдром на Аспергер, СДВХ (Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност), затруднения при обучението, проблеми при сензорното преработване, централно разстройство на слуховата обработка, дислексия често срещат затруднения в традиционната класна стая. Децата, които помогнаха за направата на видеото “Dear teacher” и участваха в него, представляват точно тях. Те искат да споделят с учителите си как работят мозъците им, както и няколко начина да им помогнат в класната стая.

 

Препоръчваме ви още:

7 принципа на образованието в най-добрите училища по света

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам