Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Лени Рафаилова

Отиваш на плажа. Има 10 човека на разстояние от два километра. На 15 метра от морето е паркиран автомобил със софийска регистрация. Реакцията ми е ясна и гласи: "Егати простаците!". Една баба учи дете на 10-12 години да плува на плиткото с плувки. Реакцията ми: "Е, що не го остави детето да си плува само! Бабешка му работа."

Не се вторачвам в съседите по чадър, нямам такъв навик, а и те са на прилично разстояние от 20-30 метра. На следващия ден колата им е паркирана на същото място, реакцията ми отново е същата. Към нас се приближава майката, която води малко кученце да се запознае с нашия Джар. Разменяме по десет любезни изречения. Жената изглежда съвсем наред и изобщо не се държи просташки. Дъщеря ми веднага забелязва това, но все пак още продължаваме да се чудим защо трябва да си паркират колата аха и до морето почти.

Ден трети. Загледала съм се напред. Разделям се с морето и си подсмърчам тихичко. Поглеждам встрани. Жената и бабата вървят към нас, а помежду им е онова момиченце с плувките. Те го придържат, то се смее. Иска да види Джар.

Има церебрална парализа.

Искам да си счупя главата в най-близкия камък.

Говорим си. За къщата, в която са отседнали и че има твърде неудобна вита стълба за втория етаж, където е единствената баня. Къпели момиченцето на първия етаж с подръчни средства, за да не я мъчат да качва ужасните стъпала до горния етаж. Нашата къща е по-удобна, предлагам на жената да й я покажа, но тя не иска да ни безпокои. Не ме безпокои. Пиша на листче името на собственика и телефонния му номер. Искам с нещо да й помогна. И все още искам да си счупя главата. Откак се помня уча децата си никога да не съдят хората, не им е работа и вероятността да са в грешка е огромна. Уча ги, ама аз явно не съм се научила. Затова... избягвайте да съдите хората, дори и когато Ви се струва, че сте 100 процента прави. Както си мислех и аз, когато гледах паркирания на плажа автомобил.

Хората бяха спрели там, за да може детенцето им да стигне по-лесно до плажа, до морето, до морето, което всички обичаме и което обича всички нас. 

Денят, в който пораснах

4ae9573756ec86c521e01a380539f586 L

Още от Лени Рафаилова: 

Цековите гащи

Шапка в тролея

Автор: Яна Пеева

Аз съм най не спортният човек на света. Веднъж, преди 6 години, бяхме на море с приятели и смело заявих, че сутрин ще ставам на тичам до плажа и обратно. Станах една сутрин. Отидох, ходом, до баничарницата, купих банички за всички и се прибрах. Още ме бъзикат.

Сега осъзнавам, че съм си вкарала голям автогол с упоритото нежелание да спортувам и като цяло да извършвам, каквито и да е физически упражнения. Известно време се оправдавах с това, че все пак имаме две кучета, които разхождам, демек не е като съвсем да не се движа. След като родих Борис обаче се оказа, че положението никак не е розово и докато в началото не ми правеше впечатление, защото главно лежахме, гушкахме се и се наслаждавах на толкова колко е миниатюрен и прекрасен, в един момент осъзнах, че проблемът е голям. В случая дори не ставаше въпрос за килограмите, а за това, че се чувствах като абсолютна развалина. Месеците (а и години преди това, нека бъдем честни) ограничено движение, хапване, на каквото си поискам, и излежаване на дивана ме бяха докарали до състояние на полуразпад. Няколко минути разходка с количката ме смазваха, кръстът постоянно ме болеше, а това да го приспивам на ръце беше абсолютно немислимо, защото изпитвах адска болка. Люлеещият се стол и слингът ни спасиха, както и това че Борис като цяло е доста кротко бебе и не е имал нужда от кой знае колко дундуркане, полюшване и подтичване - той просто си заспива гушнат и толкова.

За “Не на диастазата!” разбрах от фейсбук, проучих и много ми хареса идеята. Ако се чудите какво е диастаза, става въпрос за онова разделчаване между мускулите на корема и разтягане на съединителната тъкан между тях, което се случва при много жени в края на бременността и при някой се възстановява естествено след раждането, но при други остава и изглежда като дупка в корема. Счита се за естетически проблем, защото по никакъв начин не ви вреди, освен че вече не се харесвате в любимия си бански.

Аз всъщност диастаза нямах, но пък имах отчаяна нужда да вкарам тялото си във форма. Но понеже съм си шматка, не се реших да се включа - просто нямам волята да правя упражнения всеки ден и да се придържам към тях. Разказах на мама и няколко дни по-късно тя ме изненада с подарък участие в програмата. Признавам си, вълнувах се и нямах търпение да минат няколкото седмици до началото.

Защо тичам?

ненадиастазата

Какво всъщност представлява програмата “Не на диастазата!”: това е лайфстайл програма, която се провежда онлайн и продължава 12 седмици. Всяка седмица получавате имейл с две видеа - в едното ви показват упражнение, което да правите всеки ден през въпросната седмица (отнема до 10 минути), а в другото ви дават идеи как да си разнообразите храненето и да не прекалявате с тестото и сладкото. Насърчават ви да ходите пеша по 1.2ч на ден - 10,000 крачки. Нищо не е абсолютно задължително, няма тежки тренировъчни програми, диети или режими. Има обаче полезни навици, някои които като ходенето, увличат цялото семейство и ви остават и след края на програмата. Има и резултати.

На мен лично форматът ми харесва много по две причини. Първата е, че нямаше да се налага да ходя в зали и да се виждам с хора, които да ме гледат как се опитвам да направя нещо. В същото време, ако някой иска, може да отиде в залата, за да му се дадат насоки и да се коригират грешките в упражненията. Втората причина е и по-важната за мен - социалният отчетен фактор. Във фейсбук групата, която се прави след началото на програмата, постоянно се обменя информация, полезни линкчета, статии, рецепти, въпроси. Правехме си предизвикателства и имаше класиране кой е успял да направи най-много крачки. Всички дами бяха ужасно мили и някак ме бутаха напред, за да продължавам дори тогава когато ме мързеше, когато бях пропуснала един два дни или пък бях хапнала тортичка, вместо да се придържам към кулинарното предизвикателство. Присъствието във фейсбук групата не е задължително, естествено, но аз го препоръчвам силно на всеки, който иска да вземе участие в програмата.

Аз не бях най-сериозната, но фанатично си правех крачките и бях въвлякла цялото семейство - мама, която работи на компютър, обикаляше кухнята у тях, за да наваксва, Теди спря да взима асаньора и слизаше по стълбите, аз открих най-благоприятния маршрут в квартала, който беше точно 10 хиляди крачки и всяка сутрин слагах Борис в количката, слушалките в ушите, пусках си някой подкаст (често този на програмата) и поемах на разходка. Следобедните смени поемаше Мими - по същия маршрут! Все още правя някои от упражненията, а голяма част от кулинарните предизвикателства си останаха част от ежедневието ни. Няма да се фукам колко съм отслабнала, но ще кажа, че онзи ден Теди с тъга отбеляза, че голяма част от брадичките ми са си отишли, а бедрата ми вече не стават за възглавнички, но пък безпроблемно влизат в старите ми дънки.

За финал искам да ви кажа да се грижите за себе си и за телата си, защото те ни дават възможността да се радваме на живота. Ако пък решите да се включите в програмата на Ваня и Маги, можете да се възползвате от намалената цена на страницата им във фейсбук  до 10-и септември и да се включите в изданието, стартиращо на 17-и септември.

Препоръчваме ви още:

14 трика как да спазваш диетата си

Хранене по време на бременност

 

Със Симона се “запознах” в Instagram, дори не помня по каква линия, но бях много впечатлена от свежите и практични идеи за по-екологичен начин на живот, които споделя. Откакто имаме един малък Борис в живота си, постоянно се опитвам да сме възможно най-отговорни към себе си, природата и бъдещето, което ще му предоставим. Честичко ми се случва да поглеждам за съвети към профила ѝ в Instagram, към блога ѝ, а от скоро и към Facebook групата, където други zero waste ентусиасти споделят различни трикове и съвети. Стига толкова от мен, ето какво има да ни каже Симона от Zero Waste Sofia. 

 Разкажи ни с две думи за себе си и какво всъщност е zero waste (без отпадъци) начинът на живот, който си избрала?

 Здравейте и благодаря за поканата! Казвам се Симона, на 27 години съм и се занимавам с корпоративни комуникации, а преди около половин година стартирах блога Zero waste Sofia.

Исках да документирам успешните и не толкова успешни опити да водя по-устойчив начин на живот и така се роди Zero Waste Sofia. Искам да покажа, че да живееш малко по-"зелено" не означава непременно от сутрин до вечер да забъркваш рецепти с кастилски сапун и още 400 екзотично звучащи съставки. Напротив - с прилагането на различни малки промени можеш да опростиш живота си и дори да спечелиш повече време за себе си и любимите си хора.

Накратко zero waste философията се базира на това не просто да изхвърляш отпадъците си разделно и да ги рециклираш, а да се стараеш да не създаваш отпадъци по начало.

В основата на zero waste са 5те стъпки към намаляване на отпадъците: RefuseReduceReuseRecycleRot. Иначе казано – да отказваш това, от което нямаш нужда, да намалиш това, от което се нуждаеш, да използваш многократно това, което вече имаш, да рециклираш или компостираш, това което иначе би стигнало до сметището.

40297144 677388145993377 7235451650876375040 n

 Кога, как и защо се реши да живееш по-екологично?

Винаги съм обичала и пазила природата, извхърляла съм отпадъците си разделно, но по най-прозаичния начин един ден, преди около година, попаднах на видео на Лорън Сингър, която разказва за живота без отпадъци. Изглеждаше толкова просто и логично. Идеята толкова ме заплени, че в следващите дни изгледах всичко, което открих в YouTube, десетки документални филми, книги, блогове и т.н.

Откъде е най-лесно да се започне? Дай няколко съвета на хората, които имат желание, но смятат, че е прекалено трудно, и затова не се решават. 

Първата и най-лесна стъпка, според мен, е намаляването на пластмасата за еднократна употреба. Като си носите торбичка, когато пазарувате, собствена бутилка с вода и чаша за кафе, когато тръгвате за работа или на разходка, отказвате сламките, когато седнете в някое заведение, ще намалите лишите сметищата от огромни количества отпадъци. 

Втората, важна за мен препоръка - купувайте само това, от което наистина се нуждаете и инвестирайте в качествени материали и изработка. Например, когато избирате играчки за вашето дете - потърсете такива направени от естествени материали като дърво и текстил, вместо пластмаса. 

Дори и днес да направите само едно от тези неща, резултатът е налице. :) 

zerowastesofia

Къде срещаш трудности и как се справяш с тях?

От време на време все още срещам трудности в опитите си да пазарувам в собствени кутии. В тези случаи се старая да обясня на човека отсреща каква е причината да го правя и в повечето случаи имам успех. 

Също така все още търся източници на етично произведени дрехи от естествени материи, заместители на някои козметични продукти в по-добра или без опаковка. По темата с дрехите - от няколко месеца насам се стремя да намаля гардероба си и да запазя единствено тези, които наистина нося. През това време почти не пазарувам - оказа се, че не е толкова страшно. :) 

Имаш ли любими източници, от които черпиш вдъхновение и научаваш нови “трикчета” за по-зелен начин на живот?

Много харесвам британката Kate Arnell и нейния YouTube канал Eco Boost. Също така горещо препоръчвам на всеки, който иска да научи повече по темата, книгата Zero Waste Home на страхотната Bea Johnson. Постоянно откривам нови и не толкова нови книги и документални филми, свързани с най-големите замърсители на средата около нас, сред които са пластмасата, бързата мода и т.н. Препоръчвам филми като The true cost, Tapped и Bag it - последните два могат да бъдат открити в YouTube.

За финал искам да кажа, че не всички промени могат да се случат за ден, но чувството да видиш резултати от усилията си е прекрасно. :)

 Погледнете още: 

Ако е храна, нека да е чиста!

Автор: Яна Пеева

Събота! И то не каква да е събота, а септемврийска събота! Няма (почти) нищо по-хубаво от хладни есенни утрини и въпреки че още не е есен, почти усещам онази специфична наслада, породена от огнено оранжеви листа и мирис на.. ами, на есен. Тази точно сутрин се будя от малко човече, което се опитва да се покатери върху лицето ми, смеещо се. Хваща се за носа ми, удря ме с малкото си лакътче по скулата, хихика се, както само бебета се хихикат - неудържимо и в захлас. Теодор е станал отдавна и в коридора се чува как кучетата сноват и душат вратата на спалнят - проверяват дали сме се събудили. 

Взимам хихикащия малък човек и с бодра крачка и кучета в краката влизам в хола. Прехвърлям го от моите обичащи ръце в също толкова обичащите го ръце на баща му и включвам кафе-машината. Докато слушам как се пълни чашата, си спомням за нещо, което съм писала сякаш преди сто години - за съботите. 

Пижамен ден 

10838888 913162148717695 922624257 n

Съботите са за дълги горещи душове и ментов чай. За ранни закуски, ако има кой да стане, за да ги сготви. За излежаване до късно в леглото с оплетени чаршафи, ако няма ранобудни. За чистене и ходене бос по чистия паркет.

Съботите са за дълги разходки с кучетата (по-дълги от обикновено). За печене на браунита и купуване на цветя. За четене на книги и слушане на музика. За несушене на мокра коса, защото за никъде не бързаш и няма лошо да я оставиш да изсъхне сама. За мазане с кремове.

Съботите са за тъпи спорове от сорта: “Това е моята хавлия, не твоята”; “Зелената запалка е моя, червената е твоя”; “Кучето ти изяде тъпата чаена свещ и сега мирише на миризливи свещи, ПОВЕЧЕНИКАКВИСВЕЩИВКЪЩИЧУВАШЛИМЕ?!?!??!”. За много смях след тъпите спорове. За дремене на дивана, докато кучетата ти дъвчат ушите/краката/ръцете/одеалото или пък се дъвчат едно друго.

Съботите са за късно излизане и късно прибиране. За спирала/очналиния/руж/червеночервило. Или пък за никакво излизане и тениска до коленете и несресана коса. За държане за ръка. Пиене на бира и ядене на пържени картофки. За шепнене пред вратата, докато търсим ключовете и после много шумно посрещане от вътре, докато се опитваме да си събуем обувките.

Съботите са, за да се превръщат неусетно в недели.

И за обичане, толкова много обичане.

Слушаме БТР, Тангра и Клуб НЛО, Теодор танцува с Борис, аз седя на земята пред фурната и в захлас гледам как сместта се превръща в перфектна хрупкава холандска палачинка. Кучетата сноват между двама ни и току близват на Борис крачетата, ако се случи да са достатъчно близо до тях. Той се залива от смях и мята малки ръчички, ние с баща му се споглеждаме и също започваме да се смеем. 

Толкова сладко, толкова сладко.. 

засъботите

Закусваме бавно, говорим си и се опитваме да научим Боби да не дава на Алекса храна. Безуспешно. Тя го гледа сякаш е малък бог паднал от небето и стои неотлъчно до него, а когато й подаде юмруче, сграбчило парче палачинка, внимателно го взима без дори да докосне малката ръчичка с големите си зъби. Предаваме се и се примиряваме, че отсега нататък и кучетата ще закусват с палачинки. 

По-късно стоя сама и ги слушам как си говорят в другата стая, Теодор убеждава Борис да спят, а той му се смее и (явно) му дърпа носа и косата. Никога не съм се чувствала по-цяла и по-щастлива, отколкото сега, подслушваща двата гласа, които ми изпълват живота и сърцето и смисъла. Мисля си за всички бъдещи съботи, за това как малките крачета ще започнат да топуркат по паркета, заедно с кучешките лапички, за бебешките възклицания, които ще се превърнат в думички, после в изречения. За малките ръчички, които ще искат да помагат за закуската. И за това, че ще сме все по-щастливи. 

А съботите ще са за все така хубави неща, за отекващ смях, за кучешки стъпки по паркета, за бавно пиене на кафе, за прегръдки и целувки, за вкопчване в красотата на деня.

 И за обичане, за толкова много обичане. 

 

Препоръчваме ви още:

Плевел и плява 

Половин годинка Борис! 

 

 

 

Автор: Лени Рафаилова

Ден последен. Преди от-пуск-а-та. Чувствам се незаменима. Никой не ще да ме замества. Почти съм по джапанки и мисля да си купя бански за 200 лева, че едни много джиджани намерих, дето подчертават само хубавите неща. А аз си имам две... хубави неща за подчертаване. Но понеже не мога да чертая и винаги съм "под", май ще си остана с оня бански, дето горнището му нищо не успява да подчертае. То толкова голямо количество хубаво, че прелива извън всяко банелно ограничение. Те, ограниченията, са за ограничените, а аз съм само органична, по подразбиране, широко скроена, замечателно, в горната част на торса.

Тая неизбежност бая главоболия ми създаваше още, дето се вика, от детските години. Пък понеже аз не съм от тия по-наперените, то и срам, и ужас голям брах още от първо отделение (туй по днешному е първи клас). Тия скапани момчета си бяха измислили някакво извратено забавление, бараница ли му викаха, цицобараница ли, абе идиотчета скапани. Имаше едно циганче, дето идваше на училище с една верига с окачени тежести, наместо с буквара. Ама това е друг разказ, дето май няма никога да го разкажа, щото то не си е за разказване. Та, ей така, още от ония години, взех, че се засрамих без време от себе си и все гледах да се попрегърбя малко, та да не ми личат тия двете под блузата.

Грънджът, и в музиката, и в модата, си беше спасение. Имах си куп развлечени тениски, блузи, пуловери, такива, че и Салма Хайек да се вмъкне в тях, грам цица( простете) няма да си личи. Та тогава се заклех да съм грънджарка до гроб, а и не случих на мъж цицофен, та обетът ми си остана ненарушен. Не бе, не е толкоз вярно, че тоя мъж не харесва гърди и че нямам едни две рокли с дълбоко деклоте и шест тесни потничета за плажа, ама нито той е впечатлителен към обеми, нито аз мога да надживея съвсем ефекта от цицобараницата.

Цял живот завиждам на жените с малки гърди и все се чудя защо толкова се впечатляват и депресират от това нящо. Твърде по-удобно е и определено много по-леко. Щото с големи гърди си тежи и трудно се тича. Знам, щото тренирах лека атлетика по едно време. Много ме зяпаха и вдигнах кръвно, та ме пръждосаха по здравословни причини. Виж плуването е друга работа, особено като се стегнеш в оня цял бански, нещата по не си личат, а пък и във водата кой те гледа. Обичам плуването. И в море, и във всякакъв воден басейн, без Рилските езера, разбира се.

Помните ли историята за

Момичето с жълтия бански

12788048 m

Преди години още повече се разгневих на тия двете, щото не щяха да хранят децата. Има ги, количествен обем, колкото си искаш, ама никакви ги нямаше в тая работа. Така се изтормозих да ги моля да си изпълнят задълженията, с какво ли не ги подкупвах, но не и не. За две седмици се предадоха и увиснаха сънено. Егати! И до днес трудно се разбирам с тях, особено когато все шават, че не им е удобен сутиенът, щото я банел се е впил в едната, я някоя псевдодантела дращи по другата. Оправия няма. Обаче. Аааа, винаги стигам до обаче-то! Колкото и неудобство да ми създават тия двете, колкото и да ме нервят и от тежестта им да получавам болки в гърба и насън, аз все пак си ги харесвам и се надявам да са добре. Не само големите, не само моите. Всички гърди. Да са здрави. Да са обичани, желани и галени. Глезанки-нянки.

Няма да задълбавам повече, че ще ми баннат профила. И все пак, понеже е август още няколко часа, и понеже август си е такъв пиперлив, закачлив, с разголени форми и с тънка верижка на глезена, отивам навън да потичам по булеварда. Не само за да разсейвам шофьорите, а щото ще затворят банката, а на мен ми трябват парите за банския!

Четохте ли Дантелени недоразумения?

31257135 m 1

Автор: Мария Пеева

Детско парти. Една щастлива баба тича напред-назад между гостите и се опитва да помогне. Подканва деца и родители да опитат хапките, налива питиета, наглежда най-малките, които се катерят по пързалката. Жената е толкова доволна, че е полезна. Неволно забелязвам погледа, с който я стрелва дъщеря й, повдигнатите вежди, тихата въздишка… “Мамо, моля те, не ми се бъркай. Всичко съм организирала вече, ти просто седни при гостите, така само ми пречиш.”

Това чувство ми е до болка познато. Някога и аз се дразнех така на майка ми. И на свекърва ми, разбира се, но сякаш повече на майка ми, която най-много ми помагаше. Ядосвах се, когато й оставя детето с хубаво дънково гащеризонче по тогавашната мода, а тя вземе, че го преоблече в останали от мен плетени вълнени гащи върху чорапогащника. “Виж колко хубаво му седят, все едно теб гледам, одрал ти е кожата.” Дразнех се, че не го пуска на катерушките в близката градинка. “Ама той ще падне, мъничък е още.” Че не го извежда, когато е студено, че не му дава храната, приготвена от мен, а много държи тя да му забърка някоя манджичка… Всеки път имаше повод да недоволствам, тъй като мама беше твърдо убедена, че нейните начини са по-добри от моите и не пропускаше да ми го каже и покаже. Но и аз нищо не премълчавах. Общуването ни се превърна в безкрайни забележки и спорове кое е по-добро за детето. После се преместихме в София за неин ужас и пълно неодобрение и отведохме далеч любимия й внук (и все още единствен по онова време). А тя упорито звънеше по телефона по няколко пъти на ден и задаваше безумни въпроси, които също ме дразнеха ужасно. “Облече ли детето дебело, при вас вали сняг... Остава ли ти време да готвиш, имате ли какво да ядете... Защо не ми го оставиш за ваканцията, вместо да го мъкнеш на море, само да се разболява там?”

Ако знаех, че това са последните години, в които общувам с нея пълноценно, може би щях да ги използвам по-различно. Може би щях да й благодаря, че вместо да си почива, да си гледа живота и да се разхожда с приятелки по слънчевата Гребна база в Пловдив, неуморно тича до София да ми помага, гони влакове и автобуси, а после дълго обикаля непознатите улици, помъкнала в ръка старата пътна чанта, на дъното на която се мъдри найлоново пликче с любимите ми домашни курабийки, старателно привързано с връвчица.

Знаете ли как ми липсват сега тези курабийки… Уж по нейна рецепта ги правя, но никога не се получават същите.

Искам да кажа всичко това на приятелката си, която се дразни на майчините опити за помощ. Да, майките са толкова досадни понякога. “Майките СМЕ досадни” е правилният израз, не “майките са”. Защото и ние вече сме майки. И ние правим своите грешки и тепърва ще ги правим, докато децата ни растат. О, най-вероятно нашите грешки ще са различни, но и нашите синове и дъщери ще повдигат вежди и ще ни правят забележки, и ще водят безкрайни спорове с нас. И също така някой ден ще ни простят. И може би по същия начин ще се измъчват за пропуснатите мигове, в които не са признали колко безценно е да има някой до теб, на когото да изплачеш, когато изнемогваш. На когото да повериш детето си, нищо че ще го поразглези, нищо че ще го гледа различно от теб, старомодно. На чието рамо да се облегнеш, без да се притесняваш, че търсиш помощ. Без да се чувстваш задължен. 

Простих на мама всички дребни прегрешения, с които ме дразнеше, чак когато се разболя. Болестта ги заличи. Вече няма за какво да се караме. Нося й снимки, разказвам й за децата, тя кима и се усмихва. Казвам й колко съм й благодарна, а тя ме гледа и пак се усмихва. Не мога да прочета в погледа й дали ме разбира. Дали знае коя съм и какво й говоря… Нямам представа, но имам нужда да й го кажа. Заради мен самата. Защото на нея простих, но на себе си все още не мога.

Някой ден, в някой друг свят, ще седна в малката й, стара кухня, тя ще ме почерпи с нейните курабийки, прясно изпечени, с орехче в средата, а аз ще я прегърна и ще й кажа колко я обичам и колко съжалявам. 

А тя ще ме разбере още преди да съм го изрекла. 

Защото всъщност майките знаят тези неща.

Майките знаем. 

Прочетохте ли: 

Тук и сега

Майките също сънуват

Защо боледуват майките

Автор: Мария Пеева

Много тъжна статия прочетох вчера в уважаван женски сайт. Ако бях попаднала на този текст като пост в някоя фейсбук група, бих го подминала като незаслужаващ внимание. Даже емотиконче нямаше да му сложа. Но фактът, че е написан от заместник-главния редактор на голямо женско издание, не ми позволява да го подмина.

Бременността е особен период в живота на жената. Тялото й се променя, хормоните бушуват, предстои й велико събитие, което едновременно я радва и тревожи. В този период тя има нужда най-вече от подкрепа. Има нужда от акушерка и лекар, които да се грижат за здравето й адекватно. Има нужда от семейство и приятели, които да й казват колко я обичат и колко е прекрасна. Има нужда от общество, което да не я кара да се притеснява от тялото си и промените, които се случват с него.

Това бих очаквала да са посланията на един женски сайт, а не:

“ужасно облечена бременна”

“увиснал корем”

“натикала телесата си в прилепнал по тялото еластан”

“все повече бременни опъват с променените си форми ластични клинове от изкуствени материи, пъчат изпъкналия си пъп…”

“развяват оплодените си утроби по плажове, басейни, нощни заведения, социални мрежи”

“не всяка една от нас е Деми Мур”

"принудени да извръщат глави с неудобство от ужасяващия избор на майка му да го презентира с разголен и подчертан корем, а покрай него и задник, и всичко останало"

“докато на бял свят не дойде здраво и читаво бебе.” (Това изречение заслужава отделна статия. А ако бебето не е “здраво и читаво”? Тогава може би се затваряме у дома и не се показваме повече пред обществото от срам?)

“не могат да се въздържат, дори и временно, от това да демонстрират сексапила си пред широка аудитория, дори и той да е помрачен от някое кило отгоре или от някоя набъбнала вена, недай Боже, от целулит, а и от очаквано отроче.”

Не искам да превръщам този текст в публичен линч, нито в лични нападки към дамата, написала статията, макар че се изкушавах да го направя. Толкова пасивна агресия и злоба, прикрита зад уж "естетски" съвети отдавна не бях срещала, но не мисля, че да й отговоря с подобна жлъч е от полза за някого. Вместо това ще ви кажа в какво вярвам аз.

Вярвам, че всяка жена е красива. Красотата не зависи от това дали изглеждаш перфектно според нечии измислени норми, а от това как се приемаш ти самата.

Вярвам, че всяка жена заслужава да се чувства добре в кожата си. Обличай се така, както се харесваш и както се чувстваш удобно. Който не те одобрява, не е длъжен да те гледа. 

Вярвам, че не е нужно да се затваряш у дома и да прекъсваш обичайния си ритъм, само защото си бременна. Ако се чувстваш добре на плажа, отивай. Ако ти харесва да се снимаш бременна, направи го. Радвай се на живота, чувствай се пълноценна, създавай спомени, които един ден ще разказваш на детето си.

Имам четири бременности. С всяка от тях качвах по 25-30 килограма. После не успявах да ги сваля бързо. Благодарна съм на хората около мен, на съпруга ми, на приятелите ми, на децата ми, които винаги са ме карали да се чувствам красива. Имах нужда от това, защото останалите грижи ми бяха толкова много, че оставаше само да изпадна и в депресия, защото се чувствам грозна и нежелана.

Подкрепа и обич, това е всичко, което можем да направим една за друга, мили момичета, майки, жени. Забележки, клюки, омраза, оплюване, назидания, никой няма нужда от това.

Обидните думи са обидни най-вече за този, който ги използва, а зад сарказма обикновено се крият тежки комплекси, завист и потисната агресия. Бягайте далеч от това. Хора, които си служат с подобни оръжия, за да получат внимание, заслужават съчувствието ни.

Няма нищо по-тъжно на този свят от жените, които мразят другите жени.

Или може би трябва да кажа от хората, които мразят другите хора. Защото независимо дали го осъзнават или не, те са хора, които мразят и себе си. Най-критични към чуждите недостатъци са хората, които твърде болезнено осъзнават своите.

Затова обичай се, момиче. Обичай се винаги. Обичай това тяло, за бога, то си е твое, най-твоето нещо на света е. Обичай се млада, обичай се бременна, обичай се силна и здрава, обичай се слаба и немощна, обичай се, когато лицето ти се покрие с паяжина от бръчици и коремът ти наистина се отпусне. Обичай се, не защото си идеална, не защото си Деми Мур, не защото животът е песен. Обичай се, защото си тук, защото ти се случват прекрасни неща и тъжни неща, защото има какво да дадеш на този свят и какво да вземеш от него, защото някъде има хора, на които си необходима и хора, които са необходими на теб, защото има книги за четене, танци за танцуване, филми за гледане, вино, кафе, шоколад, рокли на цветя и палта на карета, има приятели и любими, има смях и блус, има деца и родители, успехи и провали, мечти и копнежи...

А най-важното е, че те има теб, да се радваш на всичко това.

Препоръчвам ви още: 

Мамешката мафия

бременна

Няколко думи и от мен - Яна, защото последните дни не мога да си намеря място.

През целия си живот съм била обградена от силни жени. Красиви, способни, работещи, добри в това, което правят. Жени, които без значение дали прекарват по 12 часа в офиса или по 12 часа (които, всички знаем, не са наистина само толкова) в поддържане на домакинство, го правят с размах, лекота и усмивка. Жени, които разпръскват около себе си топлина и вдъхновение, които винаги са готови да подадат ръка на когото има нужда, които имат само хубави думи за всички около себе си - мъже, жени, деца. Жени, които те карат да повярваш, че можеш да направиш В С И Ч К О. И че ако не се справиш сама, те ще бъдат до теб, за да ти помогнат.

Нека бъдем такива жени. Жени, които окриляват всички около себе си. Жени, които карат останалите да се чувстват в безопасност. Жени, които предизвикват с присъствието си усмивки и спокойствие. Жени, които предизвикват с присъствието си мълчаливо възхищение. Жени, с които всички да се гордеем.

Защото това заслужаваме. Защото това заслужават и хората около нас.

Можем да бъдем, каквито пожелаем. Можем да се обличаме, както решим. Можем да обичаме, когото обичаме. Можем да работим това, което желаем. Можем да гледаме децата си, както ни идва отвътре. Можем да раждаме така, както решим. Можем да се чувстваме спокойно в собствената си кожа.

Можем и трябва.

И зависи от нас. Най-вече от нас. А за да се получи, трябва да се подкрепяме. Трябва да си подаваме ръка, да сме първите, които си помагат, да изграждаме мостове помежду си.

Не се примирявайте с нищо друго. Не понасяйте нищо различно от най-доброто, което можете да получите. И не си мълчете. И ако имате от тези, другите жени, които само ви търсят кусури и се опитват да ви сравнят със земята, в живота си, ами.. пратете ги, където им е мястото. И ако имате нужда, аз съм тук, за да ви обяснявам колко много можете и колко сте силни, прекрасни и красиви.

Ние, жените, можем всичко, а заедно можем още повече.

 

 

Или защо фейсбук е толкова забавен

Обичам фейсбук, направо го обожавам. И съм малко пристрастена към него. Понякога приятели ми казват, че се чудят как издържам на толкова коментари и откъде намирам сили и нерви да ги понасям, че дори и да отговарям. Но всъщност това е толкова забавно.

Пускам например пост с рецепта за кекс, която представлява нещо от този сорт.

Хора, днес направих чуден кекс и толкова е проста рецептата, че не мога да не я споделя с вас.

4 яйца

Чаша мляко

125 мл олио

2 чаши пресято брашно

1 бакпулвер на д-р Йоткер (става и с какъвто имате)

1 ванилия

Половин чаша кокосови стърготини

1 шоколад, разтопен на водна баня (предпочитам шоколад за готвене)

Всичко без шоколада разбивам с миксера в горната последователност и пека на 180 градуса за час. Вадя от фурната, чакам да изстине и заливам с разтопения шоколад. Момчетата си облизаха пръстите!

Ако тази рецепта я кажа на приятелка, тя най-много да ме попита има ли още кекс или само я дразня. Но фейсбук… Във фейсбук дори една такава съвсем простичка рецепта може да отведе човек до неподозирани теми и спорове. Ето няколко примерни коментара, които демонстрират силата на фейсбук да превръща всеки най-обикновен пост в екзистенциален въпрос, политически спор, носталгично откровение или дори развод:

Страхотна рецепта, моята е почти същата, но защо използваш олио, маслото е много по-здравословно.

Къде е Фройд?

Бялото брашно изобщо трябва да се забрани.

Пак е по-добре така, отколкото да се купят вафли от магазина с всички тези Е-та.

Ох, писна ми вече, абе не разбрахте ли, че Е-тата са силно преувеличени.

Брашното вие ли го пресявате, или се продава така?

Аз кекс правя само с кокосово мляко.

Баба ти все с кокосово мляко е правила кекс.

Това куче отзад продава ли се? Много го искам! Винаги съм искал да имам кафяво хъски.

Ех, едно време баба ми какви кексове правеше, ама тогава продуктите бяха съвсем различни.

Да, госпожо, по живково време всичко беше по-хубаво, що не си отидете в Москва, там още правят кексовете по старому.

Ти, младежо, не ми казвай къде да ходя, ами върви в Берлин да ядеш фалафел, като си толкова отворен.

Обичам кекс. Винаги ще го свързвам с аромата на майчината кухня. Така и не се научих да правя кекс като мама.

Жена ми също не се научи да прави кекс като мама.

Жоро, какви ги говориш? Онези клисави подметки, дето майка ти ги носи на децата, всеки път отиват в кофата, защото никой не ги яде.

Щото твоята майка по-хубаво готви.

Хора, хайде да не спамим поста на Мария, все пак става дума за един кекс.

Не, не става дума за един кекс, много сте залюхани всички, това е реклама на д-р Йоткер.

Мария, защо пускаш рецепти за кекс, че и снимки отгоре, посред лято? Опитвам се да отслабна, за бога! Имай милост.

А междувременно на лични получавам съобщение:

Бейби, много си сладка, само за теб си мисля, идва ми да те изям. Искаш ли да се видим? От теб кекса, от мен…  :)

Е, кажете сега, не е ли забавно местенце фейсбук?

Послепис: Очаквани коментари след тази публикация.

Хареса ми.

Смях се с глас.

Ама точно така е. И рецепта за кюфтета да пусне човек, все има някой да се подразни.

Не ми хареса.

Тъпо.

И къде е Фройд все пак? И Цезар не виждам на снимката.

Колко ви плати Марк Зукърбърг за тази “статия”, Мария? И вие се продадохте... Напускам тази страница.

Очаквано съобщение на лични:

Мамо, защо пак си писала за мен във фейсбук! Казах ти да не ме споменаваш БЕЗ ДА ПИТАШ.

Не съм писала нищо за теб.

А там, където казваш, че "момчетата си облизаха пръстите"?

Ако още веднъж пишеш за мен без да ме попиташ дали може, ще ти хакна сайта и ще сменя всички статии с речи на Хитлер и нацистки символи! СЧИТАЙ СЕ ЗА ПРЕДУПРЕДЕНА!

Толкова от мен :)

Отивам да правя баница и после ще споделя рецептата :)

Чели ли сте историята ни с баклавата?

Последен послепис: Ужас, забравих захарта в рецептата. Една чаша захар преди брашното :)))))

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам