Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Траяна Кайракова

„Сине, сине, ти си ангел мой...“ Тъй пееха едно време. Ангелите ми излязоха, майка, додето ти решиш да излезеш. Не стига, че зарита и заблъска още от третия месец в корема ми, ами и десет дена след термина се чудеше колко още да останеш вътре. Ходех като Моби Дик, ама не бях във вода, а от мене хвърчеше вода. Все пак изчака да станат 41 градуса навънка, че тогава да се закучиш да излизаш. Добре, че ти няма да изпиташ това, че мъжкият праг на поносимост е бая нисък. След почти десет месеца бременност, раждането ми се видя като песента“ ... и се моля на всички богове – уволнение!“, считай раждане. Началник ще е тоз юнак – вика акушерката, гледай как си е подложил ръката под бузката. Чудя се аз що не бързаш да излизаш, пък то ти си се намествал като голям шеф.

Че като ревна, до втори клас не спря. Не ставай певец, майка. В таз фалшива тоналност, дето я подкара, няма и с уста свястна мелодия да докараш.

И лекар не ставай. Три години по три пъти пневмонии те халосваха все на хубав ден. Ха се е задал празник и аз с тебе в болница. Чантата, памперсите и телевизорът все до вратата строени, че без детско филмче мира нямаше. Тъй ревеше, че и храна не искаше никоя сестра да ни донесе, че да не оглушее. Добре, че после намерихме една хомеопатка, дето за една година те опатка, и прибрахме телевизора на мястото му. Пък сетне какво не беше. За една седмица седем пъти в бърза помощ ходихме. Глава ли не пука, крак ли не изкълчва, восък в окото си навря, падна от мивката и като индийка с точка ходи две недели между очите, умириса ни душите със салмонела, ечемик си докара от толкоз пулене в телевизора и накрая един зъб собственоръчно си изби.

Тъй ни беше докарал, че баща ти, преди да си дойде, звънеше да пита да прибира ли колата в гаража, или да чака да те кара в спешното. От болници си си отзел. В тях да влезеш само децата ти, като се раждат, и то на изписването. Да гледаш как точно се раждат, не вярвам да ти хареса. Най-много да припаднеш, че слабичък тий келя.

И фармацевт няма да стане от тебе, майка. Не ги разбираш тия работи. Помниш ли кога те заболя коремът и ти изписаха свещички за дупето? Тъй пищя, че събра махлата, щото реши, че са за рожден ден и ще ти ги запаля отзад. Сетне ме пита може ли вече да пръцкаш, щото сестра ти ти казала, че а си пръцнал, а си гръмнал.

Молех се да проговориш, пък сетне се кръстех да млъкнеш. Все ми обясняваше колко съм ужасна. Питах те що тъй мислиш, пък ти ми предложи да поживея малко със себе си, тогава съм щяла да разбера. Още не съм разбрала, ама баща ти сигурно знае.

От ритането в мене, сетне и вкъщи, разбрах, че футбол те влече. Не ставай футболист, мама, освен ако не удариш един трансфер в Барселона, че и аз рано да се пенсионирам, и ти да си уреден доживот. По-добре шах научи. Хем няма да си контузен, хем на стол ще си почиваш, пък и мозъкът ти паяжина няма да хване. Като искаш, пак ритай за здраве.

И татуировки не си прави, майка. Дето се чудеше оня ден как ли ще изглеждаш с тях, баща ти каза, че преди туй ще те насини, да знаеш как ще изглеждаш след тях.

Свястна жена си намери, сине. Не я гледай на хубост. Те хубавите ябълки свинете ги ядат. Ти не си от таз порода. Да може да готви, гащите да ти изпере и децата ти да гледа. Ще свикне, че още я караш като в детската градинка – хапваш, спинкаш и все за нещо мрънкаш. С чиста съвест ще те предам. Чаши и чинии можеш да чупиш, на компютъра да седиш денонощно, книги от четене не късаш, глух си , ако не ти отърва. С нищо няма да й пречиш. Хубавец си, хитър си, тарикат си. Без много зор се оправяш. Тъй не разбрах без четене как оценките си изкарваше. Ако четеше, досега в Космоса да си полетял.

Ама и космонавт не ставай. Като се ожениш, ще ме забравиш, пък отлетиш ли там горе, хич и няма да ми се обадиш. Няма да ти се сърдя, да знаеш. Ограничавай си обажданията, че оназ сметка в пети клас от 600 лева, дето ми я навъртя, още ми е заседнала на гръцмуля.

И учител не ставай, сине. Като те знам как учиш, най-много да объркаш децата с нещо. Не слушай, че постоянно вдигали учителските заплати. Като вземат данъка, даже по-малка става, ама нали трябва да имат бабите пред блока за какво да клюкарят. Нали виждаш аз как съм прокопсала от туй пусто училище. Ама напук ще живея до 100 години, пък сетне, колкото Господ дал. И да не забравя – ако един от нас с баща ти умре, аз ще ти гледам децата, не бой се.

Хубава професия си избери, майка. Много зор да не си даваш, да не се препотяваш, че бърже изстиваш. Не знам каква ще е, ама ако е за много пари, да уредиш и баща си, че с неговата митничарска заплата сме заникъде. И тя взе да не стига.

Хич нищо да не направиш от туй, дето ти заръчвам, едно запомни, сине, - човек стани и човечен бъди.Тъй все човеци ще срещаш и добро ще правиш.

Като умра един ден, не идвай да ме наглеждаш и преливаш, че да не харчиш гориво. Гледай си жената и децата. Помниш ли онуй първото писмо, дето исках да ми напишеш, че да спреш да ревеш, като те оставих сам за десет дни на село? „Мамо, може ли да е пълно с мъка и любов?“

Да знаеш, че отгоре и аз ще те гледам с мъка и любов, майка. И да искаш от майчината любов няма да избягаш!

Обичам те!

Мама

 

От същия автор:

Ах, морето... 

Автобусно 

Пети клас - ура!

 

Автор: Мария Пеева

Някой ден ще имам внучка и тя няма да се казва Мария.

Снаха ми ще избере името. Снаха ми е прекрасно момиче, умно, добро, емоционално и красиво младо същество. Всеки път, когато се усмихне на Теди, виждам себе си в нея. И я разбирам. Не иска нечия съдба, нечия чужда карма да се влее в живота на бебето чрез името на толкова близък човек. Не иска малкото човече да се роди с несвое име и да сбъдва несвои очаквания. С майка й, която също носи хубаво българско име, се шегуваме по този повод и измисляме заедно имена, съдържащи и двете ни буквички. Бъдещата майка се усмихва отегчено. Нейно право е и тя ще реши името. Вярвам в това. 9 месеца носиш едно дете под сърцето си и му предоставяш цялото си тяло, което то обитава и променя според нуждите си. После години наред инвестираш всичките си усилия и любов в него с ясното съзнание, че един ден то ще порасне и ще ти заяви неумолимо: Това е моят живот и ти нямаш право да решаваш вместо мен. Знам, че снаха ми ще чуе тези думи, както съм ги чувала и аз. Няколко пъти. Затова и вярвам, че поне името на детето е избор на майката и на никого другиго. Тя не може да реши дали детето ще е момче или момиче, дали очите му ще са тъмни или светли, дали ще обича математиката или футбола. Заслужава поне името да бъде неин избор.

Не искам снаха ми да кръсти детето Мария, само за да ме направи щастлива или да зарадва сина ми. Аз я обичам и без това. И детето ще обичам, дори да се казва Алирия (Теди го измисли), макар че ми звучи като Алергия или Марипоза (Пеперуда на испански – с това име се шегувахме със сватята Петя, че съдържа М и П). Ще я обичам тази внучка някой ден, и ако името е производно на Мария като кръшното Мариела, силното Мариета, нежното Миа, звучното Мариана. Ще я обичам, ако е някоя изискана Ана-Мария или нещо съвсем различно – Лилия, Бианка, Лола, Мадлена, Кремена, Ния и всичко, което съм чувала децата да споменават – кога на шега, кога на сериозно.

Моята баба, майка на баща ми, се казваше Мария. Мама е искала да ме кръсти Миглена заради дългите ми мигли или Десислава, на баба Славка, която много обичаше. Но е избрала Мария заради традицията. Но не защото нося името й, най-много бих искала да приличам на баба Миче. Нищо че съдбата й беше тежка. Разказвала съм ви за нея в Баба Миче и Кафка. Исках да приличам на нея, защото беше силна и духовна жена, която пред нищо не се предава и никога не се оплаква. Но приличам на нея само донякъде – в обичта към малките деца, в търпението и разбирането, в умението да разказва семейните истории бавно и сладкодумно, докато ръцете й неуморно наплитат поредното топло елече за поредното внуче или съседско детенце. А иначе от дядо, нейният развейпрах съпруг, когото рано погреба и почти не помня освен от семейните легенди, съм взела сините очи и широката усмивка, както и склонността да приема живота малко лековато, сякаш е голяма шега. От другата ми баба по майчина линия, кипра и нагиздена жена, зеленоока, с извити вежди и нацупени устенца, на всичкото отгоре и изкусна домакиня, съм наследила старомодната женственост, това демодирано умение да си нежна и привидно слаба, и да очароваш един мъж дотолкова, че да не вижда друга освен теб (ех, опасна жена беше баба – само като направи онези ми ти пеперуди с миглите и като изтъни гласеца „Ангеле“ и дядо се разтапяше. До последно я носеше на ръце и имаше очи само за нея. Представете си колко си е личало, щом малко момиченце като мен се е впечатлило). А от другия дядо какво ли съм наследила? Не и търговския нюх. Но май чувството за хумор е от него, той много обичаше да се шегува и все си правеше майтап с нас, сюрията внучета. Тежък търговец, лежал в затвора след девети, на стари години, беше запазил самочувствието и усмивката, че дори и трудолюбието си. Все нещичко съм грабнала и оттам. Никой не взе името му, а беше хубаво, добро и благо име - Ангел. Но с име, или без, от всекиго съм изтеглила по някоя пъстра нишка от спомени, черти и качества и съм ги оплела в нова шевица и нова съдба. Дали е по-добра, по-красива, по-весела или по-тъжна от техните? Не знам, но си е моя. И името си нося като свое, аз съм Мария, различна от баба Мария, за добро или зло.

А малкото човече, което ще се появи един ден…

Тя няма да се казва Мария и ще има своя съдба.

Но със сигурност ще вземе от мен много повече от едно име. Може да е усмивката, може да са очите, може да е любовта към историите или дарбата за езици, може да са просто малките нежни пръстчета на краката или здравите зъби.

А може и нищо да не вземе. Тогава ще й дам само обич. И това ми стига.

 

Автор: Ина Зарева 

Когато Мария била на три годинки, родителите й я завели в храма: "Поставена на първото стъпало, малката Мария сама изкачила петнадесетте стъпала до входа на храма." Същите тези родители – Йоаким и Ана, които според преданията, са я чакали над 20 години. Не са я носили или държали за ръце, не са стъпвали зад гърба й, не са й викали на всяка крачка „Внимавай да не паднеш!“. Оставили са я. Но и не съвсем в началото и на земята, а точно на първото стъпало. И тя е поела нагоре, сама и смела към живота си напред. Сигурно така се възпитават майки на богове и се създават светици.

Дали като родители успяваме да уцелим всеки път първото стъпало във възпитанието на децата си? Предпочитаме ли да ги носим на ръце до самия връх, или пък ги оставяме съвсем долу? Не ги ли гледаме от високия си пиедестал и не ги ли влачим бясно нагоре, докъдето сме решили ние? Имаме ли достатъчно търпение и кураж да наблюдаваме, без да се намесваме, преодоляването на препятствия и покоряването на висоти, както са направили родителите на Мария? Не е много сигурно. Но със сигурност всеки път, когато децата ни са имали сериозни страдания и изпитания, почти всички ние сме се обръщали към същата тази Мария.

Дали тя е била съвършена майка? Вероятно, за да я изберат за майка на Бог. Или пък не съвсем, щом е изгубила малкия Иисус за цели три дни. Друг път, съвсем по майчински, така както ние караме синовете си да изхвърлят боклука, му е казала да се погрижи за хората на онази сватба, на която Той превърнал водата във вино.

Може би малкият Иисус като всяко дете е копнеел да има божествени сили и да сътворява чудеса, с които да радва майка си. Може би са имали съвсем нормални отношения между майка и син и само едно смътно, майчинско чувство я е преследвало през цялото време. Същото чувство, което всяка майка неизменно получава, заедно с току-що роденото си дете – за дебнещото разпятие по пътя към съвършенството.

А може би така е само с жените, носещи името Мария. Може би само те имат тази харизма, която ги прави любими, желани, твърди, упорити, постоянни, каквото е и значението на самото име в превод от древноеврейското Мириам (Miriam).

Човек, каквото и да прави, неизменно среща поне една Мария в живота си, за която и без да има богословски познания, е убеден, че не е каквато и да е жена. Тя винаги се помни. Дали те е родила, или те е учила, обичала, възпитавала, сприятелявала със себе си, дали ти е рисувала, пяла, разказвала, или просто е оцветила живота ти с харизмата си – не е важно как, а че си я срещнал.

Тя може да е светица или царица.

Тя може да е химик или психолог.

Тя може да е млада революционерка, вдъхновила самия Вазов.

Тя може да е 15-годишно момиче, което успява да спаси човешки живот,

Тя може да е 85-годишна математичка, която огласява София със звъна на 12-те камбани от големия храм.

Тя може да е творец и да реди думите, както никой друг – може да ги сплита на плитки, да ги украсява с панделки, после да ги разрошва и да започва всичко отначало.

Тя може да е настръхващо талантлива, нахъсващо успяваща, наситено прелестна.

Може да е прекрасна приятелка, възхитителна жена, отдадена майка.

Може да е баба с ореол от брашно и младенец от тесто в ръцете си.

Може да е малко, нежно момиченце с пеперуда на челото.

Тя може да е всичко, нали е Мария!

И ние можем. Стига да започваме всичко от първото стъпало, да следваме нашето собствено темпо и размах, да не бързаме да се качваме на ескалатора...

И да имаме поне една Мария за пример и поне една молба към Богородица.

 

Теди и Яна имат годишнина днес. Една година от сватбата. Спомням си нашата първа годишнина – бях много бременна, осми месец, Иван вече работеше на две места и сигурно тежеше 60 кг от изтощение. Бяха тежки времена, разказвала съм ви, а някои от вас може и да ги помнят. За годишнината си бяхме спестили малко парички да се почерпим в хубав ресторант, но решихме да сме практични и да си подарим дрешки за бебето вместо това. Тогава бяха отворили един много скъпарски нов магазин с бебешки дрешки в Пловдив, отидохме дотам и избрахме най-прекрасните неща. А на връщане си хванахме такси, че времето беше ужасно, да не се поболея точно преди раждането. И аз взех, че забравих в таксито целия плик със сладки гащеризончета и бодинца на микимауси. Плаках със сълзи после. Иван изнамери фирмата и дори шофьора (тогава нямаше толкова много таксиджийски фирми), но пликчето така и не се появи. Зарадвало е нечие друго детенце, надявам се. Но помня лицето на Иван и онзи толкова мъжки гняв, че не ти е по силите да дадеш на любимата си жена това, което й е на сърце. Заради това изражение преглътнах и се усмихнах, и забравих за глупавите бебешки дрешки. И без това после ни подариха купища. Исках да напиша нещо много романтично на Теди и Яна днес, но този случай ми излезе в спомените и мисълта ми тръгна в несъвсем романтична посока.

В живота ви далеч няма всичко да е цветя и рози, дечица. Ще има и моменти на безпаричие, и проблеми, и ядове, ще има кавги за глупости, всевъзможни грешки и угризения за тях. Ще има неприятни началници, злобни колеги, досадни родители, измамни приятели, ревящи хлапета и шумни съседи. Ще има течове в жилището, убийствени кредити, провалени почивки, празни портфейли, прегорели манджи, пропуснати шансове, развалени перални и несбъднати мечти. Ще има тийнейджъри, които ви наричат лоши родители и родители, които ви мислят за неблагодарни деца. Но всичко това е напълно поносимо.

Единственото непоносимо нещо в живота е да няма с кого да го споделиш. Затова само едно ще ви пожелая. Накъдето и да ви блъска съдбата, да поемате заедно ударите. Когато единият е наранен, другият да го прегърне. Когато единият е обиден, другият да го защити. Когато единият е сгрешил, другият да му прости. И когато единият дава, другият да дава още повече. Няма да ставам досадна свекърва и да ви заливам с повече напътствия. С една дума пожелавам ви да се обичате сякаш сте последният мъж и последната жена на света, ни повече, ни по-малко.

А другото все някак ще се нареди.

Автор: Мария Пеева 

Миналата седмица, докато ние с децата щъкаме напред-назад из Европа, останалата част от нашата фамилия в България изглежда също не е скучала. Първо ни се обади Бен, симпатягата, когото убедихме да гледа кучетата и котарака. Оказа се, че Цезар ухапал Фройд. Редно е да уточня, че Фройд беше вече голям котарак, когато Цезар се роди и съответно когато Цезар порасна и стана 10 пъти по-тежък и едър от него, все още му има уважение като на батко и никога не го е хапал. Игрите им се състоят предимно в шеги и закачки, тоест гоненици по стълбите и мебелите, и дояждане на чуждата храна. Но изглежда внезапното ни заминаване е променило йерархията вкъщи и по някаква причина Цезар го беше боцнал с големите зъби по пухкавото бяло вратленце. Слава богу, всичко се размина без последици, освен че Фройд намрази Цезар и оттогава насам всеки божи ден му пикае в купичката за вода, за да го научи да си знае мястото.

Второто обаждане от България беше по-неприятно – баща ми, за когото една добра жена се грижи в Пловдив, от жегата ли, що ли, получи сърдечни проблеми, и се наложи да обикалят по лекари и да правят изследвания. И това също се овладя, само шепата шарени хапове, която така или иначе пие всеки ден, стана още по-голяма. Точно се успокоихме и звъни Теди. Мамо, не се притеснявай, ми вика. Значи, като ми кажат „Мамо, не се притеснявай“ и мога да получа инфаркт. Няколко пъти съм го чувала – единия път Косьо си беше счупил ръката, втория път Теди щяха да го гонят от училище, третия път вкъщи идвала полиция, четвъртия път ми беше потрошил задното стъкло на колата, като паркирал. Та и сега, както се лашкаме по влакчетата в Леголенд и изведнъж Теди ми звъни от България, за да ми каже: „Мамо, не се притеснявай“. Не знам как не паднах.

Естествено, оказа се, че има защо да се притеснявам. „Ами, нещо ме заболя корем и бях на лекар“. Теди, като повечето мъже в нашето семейство, не ходи на лекар. За да отиде на лекар, трябва много да го боли. „На какъв лекар беше, бе маме?“ „Ами, на коремен хирург. И ми откриха пъпна херния, ама ти не се тревожи. Още тази седмица ще я оперирам и ще съм чисто нов. Докторът каза, че много лека операция било и няма страшно. Сега си лежа вкъщи и си почивам, не ме мисли.“ Толкова се ошашавих, че нищо не успях да кажа, приключихме разговора. Споделих с Иван, и него разтревожих. Коко ревна като магаре, Косьо и той се притесни, само Алекс нищо не му разбира главичката и се ядоса, че Теди има херния, пък той си няма. Ех, това дете загубено, оклюма се Иван. Едни плочки пренесе и ей го на, с херния. Това младото поколение за нищо не става.

Историята с плочките заслужава отделен разказ. Само ще ви спомена тук, че Теди правят един ремонт, нали бебенце чакат, и по-миналата седмица се оказа, че част от плочките, дето им ги доставили, са объркани. Та се наложи да пренася цял камион плочки на два пъти – да връщат старите и да качват новите. Естествено, събра се бригада – Бобо, нашият приятел кучкар, (момче като слънце, хем добро, хем красиво, която девойка го вземе, ще е голяма късметлийка), и Люси, който иначе е виден софийски адвокат, ама и с плочките се справи не зле. Тримата пренесли два тона плочки, след което се оказа, че освен тези, обърканите, са върнали и онези, които не били объркани, и хайде половината наобратно. Та по-миналата седмица голямо разнасяне на плочки се беше случило и Пеев реши, че хернията е оттам.

Поразрових се да почета за тази тъпа херния, брех, мама му стара, верно не става без операция. Ще ми режат детето, то се е видяло. Оплаках се на няколко приятелки, те ме окуражиха. Звъннах и на нашия любим доктор. То е лека операция, успокои ме той. Едно платно ще му сложат и ще забрави. А аз го помолих да ми препоръча лекар, ей така за второ мнение. Каза ми той доктор едикой си, приятел ми е от студентските години, много е добър. Нека да отиде, щом искате, все пак да го види и той.

Звъня пак на Теди, убеждавам го половин час да отиде на другия лекар. Не ще и не ще. „Стига бе, маме. Пак да ме бърникат, пак на ехограф, пак да ме ръчкат, остави ме на мира, аз съм голям човек.“ Звъннах тогава на Яна. „Моля ти се, детенце, убеди го този моя келеш, все пак е операция това, не може без второ мнение.“ Е, добре че беше тя. Обади се да запази час, дадоха й за вторник, а ние междувременно се върнахме. Теди ходи едва-едва, попъшква си, полежава си, Яна, милата, хем бременна, води кучетата на разходка. И на работа не ходи, шефът му казал да си почива, докато мине операцията и се възстанови. По цял ден си лежи нашият Теди на дивана, щастлив и безгрижен, Яна го гали по косата и го съжалява, кучетата му легнали в краката и го гледат с влажен поглед. Напомни ми как аз едно време обожавах да боледувам, щото по цял ден си четях книжки в леглото и мама само ми принасяше кремче и компот от вишни, и ме лигавеше до безобразие. Ако не бяха гадните загряващи компреси, хич и нямаше да искам да оздравявам.

Дойде вторник, Теди се понесе на лекар с Яна за кураж. Пристигат след два часа, Яна усмихната до уши, Теди хем сконфузен, хем доволен.

- Какво каза докторът, маме? За операция ли си?

- Ми, не.

- Е, нали хернията задължително се оперира?

- Ми, да.

- А теб защо няма да те оперират?

- Защото нямам херния.

Оказа се, че не било херния. Някакво възпаление на пъпа било, което… (дръжте се да не паднете), което се лекува с йодасепт. Щяха да ми срежат детето за нищо. То не е дете, вярно, мъжага на 23 години е, ама и мъжете не бива да ги режат току-така все пак.

Ще уточня, че и първият, и вторият лекар са гледали Теди и на ехограф. Имаме епикризи, документи и всичко. Пише си „пъпна херния“. Аз не съм коремен хирург, нищо не разбирам. Но тази херния на ехограф сигурно се вижда. Толкова ли е лесно да се сбърка пъпна херния с възпален пъп? Не знам. Мислех да напиша кои са болницата и докторът, но после реших, че не бива. Сигурно този същият лекар е спасил десетки хора от всякакви гадни болежки. Няма да го излагам заради една грешка. Ако е грешка. А ако не е, ако всичко е било, за да вземе едни пари за операция, нека си направи извода. Всичко се разбира и всичко излиза наяве, такива са ни времената. Следващия пациент може да не премълчи името му.

На вас, приятели, ще кажа следното. Винаги и задължително търсете второ мнение. Нищо, че сте били в престижна болница, нищо, че сте намерили най-добрия доктор, нищо, че сте си платили прегледа. Отидете и при още един лекар. Особено ако става дума за сериозни неща.

Как завърши историята? Обадих се на нашия доктор да му кажа какво е станало. Той доста се смя. Ей затова няма да забогатее доктор Люцканов, ми вика. Доктор Люцканов е готиният лекар, който даде правилната диагноза и ни спести една операция. И го усещам как уж се смее, ама му е тъпо, че има колеги, които са готови за едната здравна пътека да сложат здрав човек на операционната маса.

А Теди отново тръгна на работа и си пое кучетата и домашните задължения. И още сума ти мебели и багаж разтовари и натовари за ремонта. Онази вечер дойдоха на гости, той се изпъна на дивана, пъхти изморен и ми вика:

- Ех, маме, маме… Тая седмица, дето имах херния, май ми беше най-хубавата в живота.

 

Послепис: Това не е първият път, когато лекар сериозно ни бърка диагнозата. Може да видите и историята на Алекс, който беше обявен за "мъртъв плод".

 

Автор: Ина Зарева

Първо имах заек. Голям, пухкав и чисто бял. Живееше в една клетка в двора на баба и аз - тригодишната му майка, го обгрижвах денонощно. Един ден реших, че му е неприятно да е толкова еднообразен на цвят, взех кутия блажна боя и го изрисувах на красиви зелени райета. Вечерта, родителите ми много дълго разговаряха с мен, а накрая въздъхнаха, че поне не съм расист.

После започнах да присвоявам едно по едно всички животни в двора и да обявявам, че са под закрилата ми. Така те доживяваха до дълбока старост, вместо да следват клетата фризерна съдба на събратята си.

Веднъж през една люта зима, се роди малко, сладко теленце, което настанихме в голям кашон до печката, в кухнята на баба. Когато някой дойдеше на гости, аз бях инструктирана да го пазя да не издава никакъв звук, за да не се изложим пред хората, все пак. И така в невръстни години усвоих небрежното и уклончиво мучене, което години по-късно щеше да ми върши страхотна работа при всеки от нескончаемите въпроси „Мамо, може ли това?”, „А това?”. Разбира се, овладях и тежкия, влажен поглед, който работи безотказно и до днес, когато реша да правим ремонт вкъщи.

Като ученичка имах огромна и красива овчарка. Баща ми я доведе вкъщи, след едногодишно облъчване на майка ми с всички възможни филми за кучета, които имаха за цел да разтопят челичното ѝ, чистофайническо сърце. Когато големият ден настъпи, на вратата се позвъни и докато отключвахме, чух баща ми да казва на кучето – „Клекни, моля ти се, да изглеждаш по-малко”. Майка ми погледна, извика: „Ооо, не!” и затвори вратата. След известно количество преговори, красавецът беше въдворен вкъщи, а няколко часа по-късно, аз накифлена тийнейджърка, възкачена на най-високите си токове, го изведох на първата му разходка, пръскайки се от гордост. Той беше наистина впечатляващ и около нас бързо се събраха хората от близката градинка. Аз разбира се, се надувах все повече и повече. В един момент, кучето дръпна рязко каишката се, аз се олюлях, паднах по очи и той ме влачи по корем през най-дългата алея, докато гонеше някаква женска. Месеци наред виждах хората, които бяха свидетели на случката как едва се сдържат да не избухнат в смях, като ме срещат. С това прекрасно куче живяхме толкова дълго, щастливо и свързано, че само раждането на дъщеря ми успя да ме съвземе от загубата му.

Като студентка пред една от квартирите ни, заварих малка, черна мяукаща топка, която като отключих вратата, ме заобиколи и влезе вътре. Успях само да я проследя с поглед и да затворя след нея. Беше изключително красива, възпитана и умна. Вероятно и точно заради това, всеки път, когато се прибирах късно през нощта от някой купон, заварвах възглавницата ми красиво декорирана с изпражненията ѝ. Много възглавници смених през това следване.

После покрай бебетата и неизменните премествания, бях по-скоро приемен родител на животните от семейната периферия, докато децата не поотраснаха.

Загледа се Франклин – сдобихме се с костенурка. Терариуми, лампи, нагреватели, храни, витамини се купуваха непрекъснато, за да ѝ е удобно и комфортно. Някъде вероятно сме се престарали, защото получи възпаление на очите. Колко е костенурката, колко ѝ е главата, колко личицето, колко са ѝ очичките, в които трябваше да слагам капки сутрин и вечер. Родителският ми авторитет се покачи поне с две нива.

След „Зоотрополис” и „Сами вкъщи”, логично се сдобихме със заек. Той ръмжеше, хапеше, не обичаше да го гушкат, да го галят. Нищо не обичаше. Само аз изпитвах истински респект към него – той беше мен сутрин, преди кафето.

Независимо от себераздаването ми, децата искаха поне едно куче. Ако може и кон, но в краен случай само куче. Разбира се, искаха котка, прасенце, няколко патета, маймуна и пингвин.

През цялото време аз исках куче повече от всичко, но алергиите им, малкият ни апартамент и честите ни пътувания ме спираха и аз го играех лошата майка, която не разрешава нищо хубаво на този свят, пък.

Децата пораснаха, преместихме се в по-голямо жилище, в близост до разкошен парк, запознах се с Мама Нинджа и нейния вълшебен семейно-животински свят, а накрая и дъщеря ми постави ултиматум:

- Или бебе, или куче! Не може повече да живеем така!

Сега вкъщи има едно прекрасно, малко бебе, което обаче лае и не ползва памперси. Толкова много го обичам, че чак не е за вярване. Децата го носят на ръце, пеят му, шептят и ходят на пръсти като заспи. Ако знаех, че ще са такива и с истинско бебе, кой знае...

А когато синът ми като чу за 222-та милиона покрай трансфера на любимия му Неймар, категорично заяви, че и той ще стане точно толкова голям футболист, за да има точно толкова пари. На въпроса за какво ще ги даде, отговори почти обидено:

- Как за какво?! За кучета!

*********************************

Прочетете още:

Доброто куче Чара 

Къде са чорапите? 

Да погалиш тигъра 

Коридорът на любовта

 

 

От всички прекрасни емоции, които съм преживяла, нито една не може да се сравни с майчинството, с това неповторимо усещане да прегърнеш едно малко човече, безпомощно и жадно за обич, ласка, топлина, жадно за мама. Пожелавам на всяка жена да го изпита поне веднъж в живота си. Струва си всички усилия, грижи и тревоги. Но така или иначе решението да стане майка всяка от нас има право да вземе за себе си, без да е обременена от натиска на обществото. Пиша това, не за да убеждавам момичетата да създават деца, нито да ги заблуждавам колко лесно, романтично и красиво е да си майка.

Защото всъщност не е. Майките далеч не са онези идеални същества от рекламите - с перфектен маникюр и прическа, докарани в елегантни рокли, които подхвърлят безгрижно някое чистичко, пухкаво, бузесто, усмихнато детенце на фона на безкрайни зелени поляни и безоблачно синьо небе. Сигурно има и такива моменти от време на време, но лично на мен с никое от четирите ми деца не ми се е случвало да се озова на зелена поляна под синьо небе и да запазя роклята си чиста (ако изобщо съм с рокля, а не с някой раздърпан анцуг), нито пък помня да сме били навън и моето собствено пухкаво, бузесто хлапе да не е цялото омазано в кал и клечки от тревата. Иначе да, подхвърлянето във въздуха се случва, както и смехът, както и игрите, но майчинството преди всичко е много труд, безсънни нощи, безкрайно отдаване на внимание, грижи и подкрепа, независимо колко изтощена може да се чувстваш. Хубавата новина е, че ресурсите на майката сякаш са безкрайни и в повечето случаи тя е един отличен саморемонтиращ се и самопочистващ се организъм, който успява да изхвърли вредните и токсични емоции от себе си без особени усилия, само с една усмивка или прегръдка, понякога с добър сън или някое малко житейско удоволствие – парченце шоколад или чаша вино. Но тъй като целта ми все пак не е да наплаша още повече бъдещите майки, приключвам с уводите и минавам по същество.

Страховете на бъдещите майки.

През голяма част от тях съм преминала и аз. И имам за вас една добра новина. Повечето от тях са напълно неоснователни, а за други има решение. Всъщност самият факт, че вие изпитвате тези или подобни страхове, вече е предпоставка да се справите добре, защото показва, че приемате сериозно отговорността, която скоро ще поемете. Така че прегърнете страховете си, те са първата проява на майчинския ви инстинкт. Нищо чудно природата да ги е заложила в нас като гаранция, че ще вземем всички необходими мерки да опазим собствения си живот и живота на малкия човек, който ни е поверен. Ето и някои от тях:

1. Животът ми ще се промени изцяло.

Така е. Но имате цели 9 месеца да се настройвате за това. Представяте ли си какво би било, ако забременявахме на единия ден и раждахме на другия? Това, което през втория месец ви шокира, на четвъртия ще ви радва, през шестия ще ви изпълва с желание да подредите и почистите целия си дом, за да създадете уютно гнезденце за новия човек, а през деветия вече ще броите дните до най-важната среща в живота си.

2. Ако не обичам детето си?

Изключително редки са случаите, когато майчиният инстинкт не сработва. Причината за това обикновено се корени в тежки травми в детството. Ако все пак този проблем се появи при вас, най-важното е да го признаете и да потърсите професионална помощ.

3. Дали ще се справям добре?

Вие може да не сте идеална майка, но със сигурност сте най-добрата майка на света за детето си. Не мислете толкова дали ще се справите с майчинските задължения. Никой не е роден научен да сменя памперси, да готви пюренца или да приучва към гърне. Наблюдавайте детето, опознавайте го, радвайте му се и то ще ви научи на всичко нужно, а вие ще ставате все по-уверена.

4. Ще издържа ли финансово?

Наистина ще имате много разходи, но варианти се намират. За бебето няма никакво значение дали носи скъпи маркови дрехи или износва дрешките на детенцето на приятелката ви. За детето е най-важно мама да е спокойна, затова не се тревожете излишно и избягвайте да се сравнявате с другите майки, особено ако това ви разваля настроението. Най-ценните неща в живота наистина са безплатни.

5. Ако бебето боледува?

Няма смисъл да ви лъжа – бебето ще боледува. Всички деца боледуват и това е нормална част от развитието им, така се укрепва имунитетът. Също толкова е нормално и вие да се тревожите. Тревожността е още един начин природата да следи за развитието на малкия човек и да пази живота му. Ще се вглеждате във всяка пъпчица, ще треперите при всяко повишаване на температурата, ще се навеждате да чуете дали диша всяка нощ, докато кротко спи. Майките се тревожат, децата боледуват и така си върви животът.

6. Дали ще погрознея и надебелея?

Със сигурност ще има някои промени в организма и външността ви. И какво от това? За сметка на тези промени ще има едно човече, за което винаги ще сте най-красивата на света и един мъж, за когото ще сте майката на детето му.

А и промените не са необратими. Гледайте да сте здрава, другото ще се нареди.

7. Страх ме е от раждането и болката.

Няма нищо по-естествено от раждането и нищо по-естествено от болката и страхът. Най-важното е да намерите лекар, акушерка, болница, където да се чувствате уверена и спокойна. Добрата новина е, че колкото и да боли, колкото и да е тежко раждането, каквито и страшни истории да сте чели, в момента, в който прегърнете детето, всичко това ще изчезне.

8. А ако бебето се роди с увреждане?

Този страх също е съвсем естествен. Затова и бременните жени полагат всички усилия да живеят здравословно, правят купища изследвания, променят коренно начина си на живот, ако трябва.

Единственото, което мога да ви кажа е, че е важно да положите нужните усилия, за да се роди детето здравичко. Но има неща, които просто са извън нашия контрол. В някои много редки случаи бебенцето се ражда не толкова съвършено, колкото ни се иска. Но знаете ли, несъвършените деца обичат и се обичат не по-малко от съвършените. Така че направете каквото зависи от вас, а останалото оставете на природата. Не всичко зависи от нас и колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-малко ще се тревожим.

9. Дали мъжът ми ще спре да ме обича?

Мъжът ви ще ви обича още повече и за него ще сте най-прекрасната жена на света. Ще има известен период, в който самата вие няма да му обръщате чак толкова внимание, защото бебето ще ви отнема повечето време. Обяснете му го и не забравяйте да му казвате, че го обичате. Сексът може да се случва по-рядко, но ви обещавам, че няма да е по-некачествен. А с времето всичко ще си дойде на мястото отново.

10. Това е краят на кариерата и личния ми живот.

Не, тук изобщо не познахте. С кариерата и личния ви живот е свършено, само и единствено ако вие искате това. Ако ви се работи, ще намерите начин да работите. Ако ви се излиза с приятелки, ще намерите начин и за това. Най-важното е да не губите вярата в себе си и самочувствието си. Децата са най-щастливи, когато усещат, че майка им е щастлива. Затова ако кариерата ви е важна за вас, децата няма да са причина да се откажете от нея. А личният живот и излизанията с приятелки не са просто необходими, а задължителни – за да презаредите и да се върнете у дома усмихнати и разнообразени.

Изобщо майчинството не е романтична приказка, но не е и филм на ужасите. То е история - често забавна, понякога тъжна, друг път смешна. История на обич, усмивки и сълзи, в която вие сте белият лист и писалката, авторът и читателят, но вече не сте главният герой. Главният герой е едно малко човече, което занапред ще бъде най-голямата ви радост, притеснение, щастие и болка. И ако му дадете шанс, то ще ви научи да сте майка по-успешно и по-бързо отколкото можете да си представите.

Не знам каква ще е вашата история и не мога да ви обещая, че ще е точно такава каквато сте си я представяли. Моята изглеждаше малко по-различно в мечтите ми, но главните герои имат тази склонност да ви грабват писалката и да шарят по белия лист, понякога да го намачкват, покапват със сок от морков и пюре от банан, да рисуват по него или да правят смешни заврънкулки от красивите букви, които се опитвате да изпишете.

И все пак, ако сега можех да се върна назад и да започна историята си от самото начало, нямаше да променя нито една думичка от нея.

Автор: Мария Пеева

Прочетохте ли На мама, която винаги мисли за другите преди себе си?

 

 

 

 

Автор: Рада Николова

Може би много родители са се чудили къде и как да насочат детето си да учи след седми клас. Разбира се, има деца, които от малки знаят какви искат да станат, когато пораснат и следват целите си. Но също така има и много деца, които нямат идея какво искат да учат. Защо? Защото не познават себе си. За съжаление в училище не се работи за себепознанието у учениците. Децата не познават силните и слабите си страни. Децата не са наясно със себе си, своите желания, цели, липсва мотивация. Изборът на последващо образование и реализация е един от най-сложните, пред които са поставени четиринадесетгодишните. Аз също се сблъсках с този проблем през пролетта, когато синът ми ме попита „Аз какво да уча?”. Въпреки че познавам сина си и неговите способности, се уплаших от отговора, който трябва да дам. Осъзнах отговорността, която поемам за бъдещето му. Ами ако без да искам, го накарам да учи нещо, с което ще избия болните си амбиции? Ако го насоча към област, към която няма интерес? Много въпроси се завъртяха в главата ми и техните отговори изобщо не ми харесаха. Разбрах, че имаме нужда от професионална помощ. След много търсене в интернет открих в сайта на МОН, че на 11.01.2016 г., със заповед № РД09-8/11.01.2016 г. на Ръководителя на Управляващия орган на ОП НОИР стартира изпълнението на дейностите по проект  BG05M2OP001-2.001-0001 „Система за кариерно ориентиране в училищното образование“ по процедура за директно предоставяне на безвъзмездна финансова помощ BG05M20P001-2.001 ,,Система за кариерно ориентиране в училищното образование “. Интересно защо не бях чувала до този момент за ЦКО? А вие знаете ли за него?

Обадих се и записах час за консултация. Последваха три консултации в продължение на няколко месеца, /които са безплатни/ и детето ми стигна самостоятелно до избор на училище след седми клас. Какво се случва в ЦКО? Не знам. Аз не присъствах на консултациите. След всяка консултация обаче консултантът ме уведомяваше как се развива ситуацията. Какво постигнахме аз, детето и консултанта? Синът ми повиши успеха си, стана още по-уверен в себе си, започна сам да си поставя краткосрочни цели, които изпълняваше с успех, мотивира се и завърши с много добър успех основното си образование. Аз съм спокойна, че направих най-доброто за детето си, като не се намесих в неговия избор, оставих го сам с помощта на професионалист да направи своя информиран избор.

Интересно е, че докато синът ми ходеше на индивидуални консултации в училището му се проведе групова консултация с целия клас, отново с консултант от ЦКО. Детето ми е категорично, че индивидуалната няма нищо общо с груповата консултация. Няма и как. Несериозно е да се проведе групова консултация еднократно в рамките на един учебен час! За сведение – индивидуалната консултация продължава повече от един астрономически час и е насочена единствено към личността на консултирания.

А, може би тук се крие отговора на въпроса ми - защо не бях чувала за ЦКО?

Прочетете още:

Матурите свършиха! А оттук нататък? 

Всичко за кандидатстването след седми клас