Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

 

Моите момчета понякога си правят много погрешни изводи относно майка си, които никак, ама никак не отговарят на действителността. Въпреки това подхранвам техните заблуди, най-вече защото ми е забавно. Ето някои от тях.

 

Мама е много силна.

Една вечер точно се бях зачела в нещо увлекателно и съвсем бях изключила за лудницата наоколо, когато четиригодишният Алекс изведнъж дотича и ми подаде някакво бурканче с плътно капаче. Баща му ръкомахаше бясно отзад, но аз недосетливо го отворих. А вътре – някакъв гадна и силно цапаща смеска от експериментите на момчетата. Иван казал на Алекс, че бурканчето е стегнато много здраво и не може да го отвори, а аз го щракнах без никакво усилие. И сега Алекс обяснява на всички, че съм най-силната майка.

А Пеев, защото ми завижда, му каза:

- Да, в нашето семейство мама е силната, а аз съм умният.

 

Мама е малка.

На хладилника съм си залепила една снимка като 16-годишна. Не питайте защо, най-вероятно защото толкова ми е акълът. Да ми убива апетитът. Че й надпис съм си сложила. „Меро, двайсет години назад не можеш да върнеш, но двайсет килца можеш.“ Алекс гледа снимката и не може да ме познае.

- Това съм аз, мамче. Но много, много отдавна. Съвсем малко по-голяма от Косьо.

Косьо е 14-годишният ми син, който вече е по-висок и по-едър от мен.

Алекс се замисля.

- И как така тогава си била по-голяма от Косьо, а сега си станала по-малка от него?

 

Мама е на 25 години.

Преди време много се притеснявах, че родителите в групата на Коко в детската градина са с 10-15 години по-млади от мен. Веднъж Коко ме попита на колко съм години, а аз без да се замисля, отговорих:

- На 25.

След година-две Коко се научи да смята и веднъж ме попита.

- Мамо, ти на седем годинки ли си родила Теди? Защото той сега е на 18, а ти си още на 25.

Измъкнах се. Обясних му, че жените имат право да са на толкова години, на колкото се чувстват.

 

Мама тежи 52 кг.

Веднъж тичах запъхтяна след Коко, който караше тротинетка, а той ме съжали и ми я предложи.

- Не мога да я карам, миличък. Тя е до 50 килограма.

- А ти колко тежиш, маме?

- Ами… 52. – излъгах съвсем безогледно.

Коко ме погледна съчувствено и ме гушна.

- Няма нищо, мамо, не се тревожи. За годините си изглеждаш много добре.

Не знам дали това трябваше да прозвучи утешително, но със сигурност прозвуча смешно.

 

Косата на мама не побелява.

Един ден Коко забеляза посребрелите слепоочия на баща си.

- Колко е нечестно, нали, тате? На мъжете косите им побеляват, а на жените – никога.

 

Най-любимата ми заблуда е тази на баща им. Той все още си въобразява, че съм най-красивото момиче на света, също както преди повече от двайсет и пет години. Виждам как ме гледа. Бръчици, килца, стрии - сякаш не ги забелязва изобщо.

Вярвам му, защото истината е, че и аз все още виждам в него онова палаво момче с топлите кафяви очи, в което някога се влюбих. То е там всеки миг, наднича зад сериозния мъж с многото ангажименти и големите отговорности, от които косите побеляват и челото се мръщи. Също като някоя стерео снимка от онези едновремешните, на които уж виждате нечие мрачно лице, а само да я мръднете, и лицето изведнъж се усмихва и ви намига. Така и ние с моето момче никога няма да остареем, погрознеем, надебелеем. Дори когато се сбръчкаме и спаружим съвсем, две млади и красиви лица ще надничат зад смачканите физиономии и ще се усмихват един на друг с блеснал поглед.

Това обаче вече не е заблуда. Нарича се любов.

 **********

Прочетохте ли Денят, в който пораснах? Вижте и Царят на комплиментите.

Разказано от една не много мила мама

Автор: Симона Николова

Да родиш и отгледаш дете хич не е лесна работа, дори бих казала адски трудна. Да бъдеш майка е съвкупност от стотици неща, които трябва да научиш и овладееш до съвършенство, като смяната на пелени и храненето по сто пъти на ден са си купон и половина, сравнени с всичко останало, за което трябва да мислиш. Определено си е побъркващо преживяване и човек трудно запазва здрав разум, особено в 21 век и общодостъпния интернет. Но да си признаем честно – всички прибягваме към чичко Гугъл за въпросите, които ни интересуват. Няма как да минем без това, най-малкото да проверим вече дадената ни информация за болести, хранене, ваксини (най-модерния въпрос за обсъждане), кърмене и т.н. И дори и да ми се иска, за съжаление не мога да пропагандирам 100% доверие в съветите на лекарите, защото дори аз нямам такова към тях. Нямам пълно доверие и на статиите, които чета, както и на всеки съвет, който получа.

Изводът е, че наред с всички неволи и болки покрай майчинството, липсата на точен наръчник с инструкции за гледане на дете се оказва пагубно предвид всичката налична информация, която трудно се синтезира и смила от иначе следродилно депресирания мозък на майката. И в помощ на всички нас обърканите, изперкали млади майки няколко интелигентни жени с добри намерения са създали затворени групи във Фейсбук, където майките да си помагат, споделяйки своя опит и получавайки отговор на въпросите си от хора на тяхното дередже. Четейки писанията на всякакви жени вътре в групите, забелязах няколко тенденции, които някои намират за смешни, други за жалки, а има и жени, за които са си нещо съвсем нормално.

Твърде лично – преди във форумите всеки използваше потребителско име и това беше единствената информация, която друг потребител има за даден човек. Само че във Фейсбук пише доста повече неща, в повечето ситуации безобидна информация, която няма за какво да крием – в кой град живеем, с кого имаме връзка и някоя друга снимка от почивката на морето, рождения ден или сватбата. Безобидна само на пръв поглед. По групите има доста хора с фалшиви профили, най-често мъже с профил на жена, които са там с цел да гледат или дори да свалят снимките, които тези жени доброволно публикуват всеки ден. Това са снимки на деца, понякога снимки на голи деца, майки, които кърмят и бременни жени. Мисля, че може да си представите за какво са им на тези хора такива снимки. И колкото и да се правим, че те не съществуват или че сме защитени от подобни интернет маниаци, истината е, че качвайки снимка в интернет, дори в затворена група, ние даваме съгласието си тази снимка да бъде видяна или свалена от всеки един човек! Най-съзнателно качваме бебешки снимки, за да се похвалим, че „нашето гардже е най-хубаво“ или колко е сладко и мило, когато кърмим детето си. Ще дойде момент обаче, в който ще трябва да обясним на децата си как да се пазят във виртуалното пространство. Тогава изразът „Аз знам какво правя, но ти си малък още“ едва ли ще свърши работа. Другото нещо, за което може би повечето майки не се замислят, е как излагат членовете на семейството си пред десетки хиляди непознати – „Свекърва ми е ужасна, а мъжът ми не взима страна и си мълчи – помагайте!“. Първо, винаги има ПОНЕ две гледни точки. Второ, влизайки в профила на тази жена, веднага виждаш кой е мъжът й и дори свекървата и как изглеждат те. Трето, четвърто и пето – едва ли тези непознати жени ще ти помогнат да разрешиш личните си проблеми в семейството, по-скоро ще ти кажат, че мъжът ти не става за нищо, ‘щото нали това е причината за всеки проблем. Пусти мъже…

Плашещата неграмотност – почти всеки пост написан в групите съдържа най-малко две правописни грешки. Елементарни грешки, които ти избождат очите и съвсем забравяш какво всъщност се пита във въпроса – „мили мами можели да ми каже те кога превеждат децките от НОЙ?“. С недоумение чета коментар „незнам, маи утре“ и се питам аз ли живея в изкривена реалност или проблемът е повече от огромен. Ако някоя жена си позволи да посочи грешките, все се намира друга, която гордо и непреклонно да заяви, че това не е група за правопис! Представям си как същите тези неграмотни майки наказват децата си за двойките по български, а после обвиняват държавата за всичко лошо в образователната ни система… Мъка, мъка…

Милимамински език – това е нов език, измислен от милите мами, за който още няма написан речник или преводач. След доста старателно изучаване и изумление от наученото ще се опитам да преведа поне по-често употребяваните думи и съкращения:

ММ – моят мъж

АМ – адаптирано мляко

КМ – кисело мляко

Каката/баткото – голямата ми дъщеря/големият ми син

Ние – детето ми (често създава объркване у четящия за това кой всъщност извършва действието – ние имаме колики, ние сега хапнахме, ние вече сме с 2 зъбчета!)

Педито – педиатърът на детето

Доки – доктор

ЛЛ – личен лекар

АБ – антибиотик

Гости или МЦ – менструален цикъл

Таткото – бащата на детето ми

Награда – еднократна помощ от държавата при раждане (?!?)

Не знам дали е нова мода или старият познат мързел, но понякога си мисля, че чета закодирани съобщения.

Отношението към мъжете – първият интересен казус е дали мъжът трябва да присъства на раждането. Въпреки сериозните убеждения на повечето лекари в чужбина, че присъствието на бащата е силно препоръчително, защото помага на майката да се чувства по-спокойна, защото той съпреживява този момент с нея, защото това заздравява връзката и още много други „защото“, в България майките сами не желаят мъжете им да са там. „За какво ми е той вътре“, „За него ли да мисля или за себе си“, „Той ще припадне като види какво става“, „Срам ме е да ме гледа така“, „Това си е момент между мен и детето ми“ и „После няма да иска да правим секс“ са само част от коментарите против. Излиза така, че според голяма част от българските майки, бащата по никакъв начин не е длъжен, а и не трябва да бъде част от нищо по време на майчинството. За голямо мое щастие има и доста жени, които нямат такива предразсъдъци. Другата дискусия, която ме изуми, беше на тема „Липсва ли ви мъжът ви след раждането?“. Да си призная, очаквах доста ревливи романтични коментари, но за огромно съжаление прочетох колко много жени твърдят, че са по-спокойни, когато мъжете им ги няма. „Когато си е вкъщи, само се караме – по-добре да го няма!“, „Моят си намери втора работа даже, защото се побърква, когато си е у нас“, „Свикнах без него и ми е много по-спокойно“. Най-интересното е, че в коментарите им почти не се усеща нотка на тъга, че нещо се е променило, че им липсва любовта или че са самотни. Те просто предпочитат да се грижат за детето и да не се занимават с мъжете си. Честно казано – не знам дали има нещо по-жалко от това.

Без да навлизам в подробности, ето още няколко неща, които често се появяват из групите:

Мрънкане колко е нископлатено майчинството в България (нищо, че само тук е толкова дълго)

„Моля ви кажете ми име за момче с буквите С или А“

Който направи аборт, не кърми, пуши, пуска детето си голо на плажа, дава му да си играе свободно и да се изцапа (КРАЙ – МИКРОБИ!!!) или не следва съветите на СЗО (Световната здравна организация), трябва да бъде публично линчуван или „Какви майки са това, по дяволите?!?!“.

В България да имаш дете е страшно скъпо и почти непосилно – в същото време трябва да си купиш много скъпа (и нова) количка, легло, столче за кола и задължително най-скъпите неща за детето.

Като се роди детето трябва да го опее попа, да му сложим червено конче, чесън и нож под леглото, синьо око да виси на количката и да го държим в изолация 2 месеца ПОНЕ!

Мъжът трябва да работи, да мълчи, да ни търпи и да ни обича.

За съжаление доста често се получава следният сценарий: виждаш двете чертички, пищиш от радост и не след дълго осъзнаваш, че щом си бременна, имаш по-голяма власт в семейството. После ставаш майка и забравяш всичко останало в този свят. Постоянно критикуваш мъжа си, че не прави нещата правилно и в един момент той просто спира да ги прави. След това мрънкаш постоянно, че той не ти помага изобщо. Забравяш да се поддържаш, забравяш, че да се чувстваш красива е най-вече важно за теб. Забравила си, че ти си личност, жена, имаш съпруг и си част от общество, но ти си МАЙКА и вече всичко е различно, защото това е най-важното (или вече единственото) нещо, което си. Не обръщаш внимание на мъжа си, а той има нужда от това. Не правите секс 6-7 месеца след раждането, защото си много изморена и нямаш желание. Мрънкаш постоянно и той започва да си търси поводи да го няма вкъщи. Вкопчваш се в детето си, защото то има нужда ти да се грижиш за него (или май да го задушаваш и глезиш) и след някоя друга година, когато то вече излиза с приятели и има нужда от свобода, се сещаш, че имаш мъж и сега вече може да му обърнеш внимание, но той вече или не иска, или си го е намерил другаде.

Истината е, че тези групи са доста полезни и е успокояващо за майка без опит да прочете, че няма нищо страшно бебето понякога да яде по-малко (или на милимамински език – ние също хапвахме по-малко през лятото). Но от друга страна, четейки постове и коментари като горепосочените, ми става смешно и същевременно тъжно. Тъжно, защото не са една или две жени. Искрено вярвам, че в тези групи има доста жени, които като мен само наблюдават и отсяват само информацията, която им е нужна и са запазили здравия си разум – благодаря Ви, че Ви има!!! Но при другите ясно се вижда българската народопсихология „Всеки друг е виновен, но не и аз“, особено съседите, свекървата, държавата, учителите, телевизията. А преди да оплюем днешните деца, нека първо си спомним, че ние сме техните родители и те взимат пример първо от нас. Всяка „мила мама“, която прочете този текст и се припознае в него, мигновено ще го заклейми като поредният хейт. Дори така да е, обръщайте внимание на хората, които обичате. Намирайте време да си спомните, че преди да станете майка, сте били много други неща. Научете децата си, че „не знам“ са две думи, за да не се излагат след време. И бъдете сигурни, че любовта и комуникацията между вас и мъжа ви са най-доброто лекарство за следродилната депресия. Pura vida!

Прочетете още:

Из групите на майките

Въпросите, които всяка бъдеща майка си задава

Не винете мама

 

Траяна Кайракова

Есенно временце, пълен пазаря до чюшмята /както викат наш`те лелки/ със сергии. Наредили едни зелки, тамън на мойта зелка мязат – рошави, кръгли и съвсем зелени. А пък ний у нас си обичаме кисело зелце – де с мръвка, де с оризец, де само с ракийца – както падне, зависи колко ни е ударила кризата.

Само дето има голем проблем – кът наредим пусто зеле в кацата и се почва едно чудене и маене – аджеба кой да го претака и как точно. Половинът държи един гумен маркуч и ме овиква:
- Духаш, претакаш, сетне леко смучеш навътре и пускаш в кофата. Не се научи, еееееей, няма оправия с вас жените. За нищо не ставате.

Детето седи и гледа умно, то и без туй зеле не яде, ама стои за компания и лаф.
Аз се дърпам, не ща да вадя с маркуч пуста саламура, че повечето нагълтвам и все ми се чини, че ще се удавя. 

Тъй ли само ний не си купихме бидон с канелка – хем по-лесно, хем по-интелигентно някак си! Пуснеш си я канелката, развийш си я и си църцори саламурката в кофата. Ама на кого да разправяш! И тъй си я карахме до оня ден.

Влизам с детето в кварталната бакалия. Всички ни познават, радват се на малката, питат туй-онуй. Пълним ний кошницата и айде на касата. Касиерката навирила ролки, джвака една дъвка и се хили на детето:
- Я, да видим какво сте си купили днеска. На тате луканка, на тебе шоколадче, ами на мама?

Детето я поглежда сериозно и казва:
- Тате каза, че за мама няма, като не ще да лапа маркуча...

Жената - червена, аз - зелена, изхвърчаме от бакалийката и се чудя да рева ли, да се смея ли, детето ли да бия или баща му. Както и да е, вече зеле не правим, а и в тая бакалия не ходим!

*********************

Прочетете още от Траяна:

Искам да живея в Барселона

На ти тебе "СелПарк"! 

До сина ми 

Ужасен ужас

36 деца ще получат годишни стипендии, за да разгърнат потенциала си в „Талантът обича всяко дете”

Десетки талантливи българчета ще развиват своите таланти в специализирани курсове благодарение на bTV Media Group и „Фондацията”. За поредна година „Талантът обича всяко дете“ осигурява стипендии за обучение в специализирани курсове по „Творческо писане”, „Изобразително изкуство”, „Театър”,STEM”, „Роботика” и „Инженерство и архитектура” в „Юнити Академия“.

Водени от убеждението, че всяко дете заслужава възможност да прояви и разгърне потенциала си, както и че бъдещото поколение професионалисти, които израстват в България имат нужда от насърчаване и подкрепа, bTV Media Group осигурява възможност на 36 деца между 6 и 16 години да се обучават в рамките на „Талантът обича всяко дете“.

Проектът поставя на фокус личността на детето и творческото мислене като отличителен белег на детството, което има нужда от съзнателно развитие. Изследвания показват, че насърчаването на творческия потенциал е от решаващо значение за отглеждане на поколение на новатори, чийто начин на мислене и умения могат да разрешат едни от най-големите предизвикателства, които стоят днес пред човечеството.

През 2016 децата обучавани в проекта „Талантът обича всяко дете“ реализираха представлението „Алиса в страната на чудесата”, създадоха архитектурни макети, робопаркове, участваха в изложби, учебни практики, фестивали, издадоха собствен сборник с приказки, писма и стихове.

Поради практичността и полезността на курсовете, обучението помага на децата да направят съзнателен избор за бъдеща професия и да развият качества и умения необходими за успешната им реализация по време и след завършване на висшето им образование. Базирано е на академичен подход, отворена комуникация, възможности за преживяване, експериментиране, взаимообучение и взаимопомощ, групово творчество и креативност.

„Талантът обича всяко дете“ набира кандидати за обучение, творчество и реализация, ученици от гр. София, на възраст от 6 до 16 години. Желаещите да кандидатстват трябва да се запишат за участие до 3 ноември на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. или 0882 104 048, като посочат три имена, възраст, направлението, в което искат да усъвършенстват своите заложби и информация за контакт. Подробна информация за конкурса може да бъде намерена в официалния сайт на „Фондацията”. Участниците ще имат възможност да разкрият своите таланти пред жури от утвърдени професионалисти и популярни лица от ефира на bTV, а победителите ще бъдат обявени 12 ноември 2017 г. от 11.00 на официална церемония в театър „Theatro”, който също е партньор на проекта.

Автор: Дара Рангелова

Майките на София и Майките на Бургас. Пардон, Мамите на Бургас. Все групи за майки, но макар да си приличат, си имат своите специфики. Ето например, Майките на София са луди на тема имуностимулатори. Значи, там майките дават биозин, коластра, алое вера, прополис, зелена енергия, шуслерови соли 3,4,8,19,35 и 68, самбукол,активимун, имуномикс, рибено масло. Само да се внимава, да не са едновременно. Детето като тръгне на детска градина, започвате да давата Капките на Бах за увереност, за да не плаче. Та тези капки са направени като се събира енергията при  разпукване на цвета на билката. Нали си го представихте? Дебнат се разпукващи се цветове, казва "пук" и и се хваща енергията. Това е енергийно-вибрационно лечение с тези капки и детето моментално свиква с детската градина. Обаче нещото, което много се уважава и от Майките на София и от Мамите на Бургас, е ЧЕРЕН БЪЗ. Разбира се, добре е да е набран и направен лично по рецепта от групата. Не си ти, ако не даваш черен бъз.

Мамите на Бургас не са толкова привързани към имуностимулаторите и освен черния бъз, карат на молитви. Киприянови молитви, чисти молитви, най-разнообразни молитви. Тях няма кой да ги бие на тема гледачки. Май е като градско хоби. Сега ще ви кажа къде да ходите, да не попаднете на шарлатани. При тези получаваш това, което искаш, качествена услуга. Фатме от с.Тънково, Тинка от Горно Езерово, Бедрие зад механото, Димитричка от Поморие- тя даже лее куршум и гледа на кафе. Обаче много е важно да знаете, че на бебе до една година не се лее куршум. Може да му се пръсне сърчицето. Само на дрешка може.

Така, ако сте си направили тест за бременност, задължително снимка в групата /няма значение в коя/, за да разберете дали наистина сте бременна. Колкото са по-червени чертите, толкова сте по-бременна. Ако едната е по-бледа, разглобявате теста. След това може да препикаете жаба или поне някоя рукола.

След всичко това сте разбрали, че сте бременна и даже вече сте родили.

Според Мамите на Бургас, бебето може да се подстригва само след като е кръстено. Чувствам се адски тъпо, щото моите деца не са кръстени, пък ги подстригвам.А според Майките на София, на бебето не се прави погача преди 40-ят ден. Нито пък в събота, щото е денят на мъртвите. Чувствам се още по-тъпо, щото на моите деца изобщо не съм правила погача. Очевидно, никаква майка не съм. Ще взема да им почета молитвата от църквата на спагетеното чудовище.

Майчинството е свързано с всякакви рискове. От Майките на София разбрах, че е напълно възможно да се събудиш с изкълчен крак. Ми… ти си спиш, пък той взел, че се изкълчил някак.

Няма как да не спомена и групата Родени през 2016. Там са, как да кажа, малко екстравагантни. Оттам разбрах за бижутата от кърма. Обици, медальончета, дори кръстчета. Да си имаш за спомен от периода на кърмене. Попитах 17-годишния си син как би реагирал, ако му подаря кръстче от кърма, да си спомня мама как го е кърмила. Той каза, че ще побърза да се изнесе.. Понеже аз  отдавна съм минала периода на кърмене, но крача към климактериума и предполагам, че ще ми липсват дните на месечен цикъл, та може да помисля за едно бижу. Като се замисля, това може да се приложи с всякакви телесни течности. Може и с косичка или нокти на бебето. Може и пъпната връв да се вгради или пък защо да не се затварят околоплодни води в шишенце да си го носиш на врата. Спирам, че въображението ми се развихри, да се върнем на кърмата.

В групата Родени през 2016 можете да намерите рецепти с кърма. С нея можете да правите близалки, сладолед, хляб, супа, въобще, използвате я навсякъде вместо мляко. Само не разбрах, ако вкисне, дали може да се направи таратор. Хубаво е и да уведомите гостите, все пак.

Общото между всички групи е, че всички са луди по фотосесии. На всякаква тема, кръщенета, рождени дни, тикви, неделя, летен ден, Великден, само за деня на будителите май не си правят. Сега е ред на коледните фотосесии, но през Ноември. Задължително от професионален фотограф, в студио, с декор и специално закупени одежди. Представям си като пораснат децата, как ще си сравняват коледните фотосесии. Уви, ние отново нямаме коледна фотосесия. Обещавам обаче тази Коледа да купя на мъжа ми коледен пуловер и да му снимам физиономията.

***************************

А помните ли тази жестока статия на Дара - Какво научих от Майките на София? Предупреждаваме - само за майки с чувство за самоирония.

Ако сте на по-сериозна вълна, може би ще ви хареса Майчинските групи - полезни или вредни?

 

Светът на Мария...

На една друга Мария. Тази, която рядко ще видите на улицата, защото хората с интелектуални затруднения са невидими. Нищо че са 46 000 в България и 8 000 от тях живеят в София.

Аз не познавам Мария, но познавах Иван. Моят чичо, първи братовчед на баща ми, роден с Даун. Беше най-любимият чичо на всичките ни безброй братовчеди. Само той си играеше с нас и от все сърце се смееше на детинските ни смешки. Никой от „големите“ не ни обичаше толкова много. И не умееше да го показва като него. Той прегръщаше не като чичо, а като бебе – вкопчваше се в теб и някак се смаляваше, и се гушваше, все едно търси закрила. Покрай него се чувствахме големи, знаещи, можещи и силни, даже аз – най-малката умеех и знаех повече неща от него. Той обичаше много и беше много обичан. Стигаше му да може това. Сега осъзнавам, че животът му е бил много затворен, защото по онова време нямаше работа и образование за хора в неговото положение. В едно по-различно общество той щеше и да е по-самостоятелен, да има работа и относителна независимост. Тогава беше просто тежест – първо на майка си, после на сестра си. Не че са го приемали като тежест. Когато обичаш някого, е различно. Не че и той е осъзнавал, че е тежест. Но всъщност… дали не е? Голямата му мечта беше да стане войник. Първо всичките му връстници, след това и по-малките от него, после и децата им отидоха в казарма. Само той не. Сега осъзнавам, че мечтата му не е била толкова да стане войник, колкото да бъде като всички останали. Част от обществото, малко винтче в сложната машина на обществения ред.

Малките винтчета също са нужни. Не е казано, че всички трябва да сме сложни компютърни елементи.

„Светът на Мария“ е фондация. Търсят и работодатели за хора с интелектуални затруднения. Знам, че твърде много ви пиша за фондации и каузи. Знам също така, че хората се уморяват да четат за такива неща. Но някой от вас не се е уморил. За него пиша. За теб. И няма да се уморя. Защото те заслужават признание. И помощ заслужават, ако имаш възможност. Само ако имаш. Но най-вече признание. Да се чуе, да стигне до света, че някъде тук, на метър от нас живее една Мария. И тя не може да пише блог, нито има хиляди приятели. Затова понякога се налага някоя друга Мария да ви разкаже за нея. А тя ще я прегърне както прегръщат бебетата. Все едно търси закрила. Защото не може чак толкова много неща, но да обича може.

Прочетете повече за "Светът на Мария“  на сайта им. Ако можете, ги подкрепете. Не е задължително. Всъщност е достатъчно следващия път, когато видите някоя Мария на улицата да й се усмихнете. Може би дори да я прегърнете.

И мен прегърнете. И аз обичам.

Автор: Мария Пеева

След статията за жълтия папагал се заформи дискусия на страницата ми във фейсбук за капризите на децата и как да реагираме, когато искат скъпи или излишни играчки и вещи. Реших да ви напиша как ние се справяме с това, а ако прецените, че ви е полезно, може да го пробвате.

И друг път съм ви споменавала, че ние с моя съпруг знаем две и двеста. Мисля, че фактът, че сме преминали през доста тежки финансови моменти беше безценен опит за нас, и съответно се отрази на възпитанието на децата ни. Моето лично мнение е, че независимо с какви средства разполага семейството, не е добре децата да получават всичко, което поискат незабавно (или още преди да са го пожелали). Най-малкото така ги лишаваме от онова прекрасно очакване и предвкусване на радостта от новата играчка, което е също толкова безценно колкото и самото притежание на играчката. Ако не и повече. Презадоволеността е обратната страна на недоимъка, но и двете оставят у детето усещане за безрадостност. И родителят се чувства някак ощетен. Не само е похарчил сума пари за излишни играчки и вещи, ами на всичкото отгоре детето ги захвърля след час или ден и иска следващата. Според мен причината е, че детето не толкова иска конкретната играчка, колкото „иска да иска“. Тоест, това, което му доставя удоволствие е копнежът по нещо ново, желанието, очакването, предусещането за всички забавни неща, които ще прави. А може би иска и нашето внимание, защото ще си играем заедно с тази чудесна количка, кукла или конструктор.

Затова и първото, което можем да направим, е да засвидетелстваме нашето внимание към желанията му. Да го изслушаме, докато ни разказва за играчката, която е видяло в магазина, по някоя реклама, или у приятелче. Да си фантазираме заедно как ще си играем, да решим какъв цвят и модел ще изберем, какво може да прави тази играчка, къде ще си я подреди в стаята, как ще си я пази, почиства и поддържа. Самият факт, че говорим за нея и я обсъждаме, вече му носи радост и удовлетворение. По същия начин понякога и ние, „големите“, обсъждаме какъв ремонт искаме да направим, каква кола бихме си купили, къде ще пътуваме месеци и дори години преди това да се случи реално. И разговорите и планирането ни носят не по-малко удовлетворение и мотивация от реалното осъществяване на идеята.

Ето че стана дума и за планирането. За разлика от възрастните, децата не са толкова търпеливи. Обикновено те искат нещата сега и веднага. Тук на помощ идват рождените дни и празниците. Дори двегодишните деца знаят какво е рожден ден и Коледа, и ги очакват с нетърпение – колкото заради веселбата, толкова и за подаръците. Ние вкъщи имаме следното правило - всички по-големи и скъпи играчки се подаряват за повод. Съответно се случва исканията да се променят всеки ден или седмица и в това няма нищо лошо. Те ще се сменят и ако вече сме купили играчката. Тоест независимо дали я купите веднага или само я обсъждате, има голям шанс още на другия ден то да иска различна играчка. А когато има достатъчно време желанието му да узрее и когато най-после дойде заветният миг, емоцията ще е много по-голяма, защото и очакването е било по-вълнуващо. Дори не е задължително да е някаква скъпа или голяма играчка, стига да е тази, за която детето е копнеело истински. За една Коледа най-малкият ми син искаше червено камионче. Вече имаше жълто камионче и зелено камионче, но постоянно бърбореше, че иска червено. На мен ми се струваше много скучен подарък и реших да го изненадам с един великолепен конструктор. Още повече, че батковците му бяха поискали конструктори и бях сигурна, че той ще се сърди, ако няма и за него. Баща му обаче отиде и купи камиончето. Когато децата отвориха подаръците, въпреки всичките ми очаквания Алекс се зарадва много, много повече на глупавото камионче отколкото на огромния ми конструктор за трицифрена сума. А баща му ми се присмиваше после цял ден, и с право. Не че Алекс не си игра и с конструктора, но при положение, че вкъщи има купища в наследство от батковците, спокойно можехме да минем и без него.

С подаръците за рождените дни мога да ви дам идея, която ще ви се стори твърде прагматична, но не е ли крайно време да станем малко по-прагматични в този век на свръхконсумация и разхищения? Ето ви два варианта, които можете да пробвате, особено ако гостите ви са роднини или приятели, или ако ви попитат какво да подарят на рожденичето. Първият вариант, който съм прилагала и беше много забавно – дайте им идея да се комбинират. Преди време на един рожден ден на Косьо всичките ни приятелски семейства бяха купили поредните комплекти от един огромен конструктор - космическа база и Косьо игра после месеци наред с него, заемаше половината детска, толкова огромно нещо се получи. Приятелчетата му идваха на гости и играеха заедно, и всички много се забавляваха. После и Коко игра с него, а наскоро го сглобихме отново за Алекс, който също го хареса. Така че ако някой от гостите на Косьо прочете това, да знае, че беше страхотен удар онзи подарък и все още се ползва. Ако има нещо голямо, което детето ви иска, не виждам какво неудобно има в това да им дадете идея да се комбинират. Така или иначе всеки ще ви подари нещо, а когато човек подарява, винаги иска подаръкът да се хареса. Даже ще им помогнете. Вторият вариант е да ви подарят ваучери. От известно време на всички рождени дни, на които ходим, подаряваме ваучер. Няма защо да се хвърлят пари на вятъра за вещи и играчки, които никому не са потребни. По-добре гостът ви да даде някаква сума за ваучер и после да купите на детето нещо, което ще го зарадва истински, отколкото да му подари настолна игра, която дори е по-скъпа, да не говорим, че вече я имате в 10 варианта.

Третото, което прилагаме у дома е обсъждането на семейния бюджет от всички. Да, дори от децата. У някои семейства не е прието да се говори за пари, но това винаги ми се е струвало малко лицемерно. Така или иначе парите са значима част от нашия живот и независимо, че не бива да са самоцел, те са необходими. Щом едно дете е достатъчно голямо да има джобни, то трябва да има представа и за стойността и значението на парите. А когато е наясно с бюджета и разходите на едно семейство, то постепенно започва да разбира и защо невинаги може да получи всичко, което поиска незабавно. Целта на едно такова обсъждане на бюджета не е да се разтревожи детето. А по-скоро да придобие идея за приоритетите в разходите на едно семейство. Затова можем да седнем с него и да опишем заедно всичко, за което семейството си харчи парите – разходи за храна, за жилище, за образование, за дрехи, за развлечения. Непременно включваме и неговите разходи – уроците, спортовете, развлеченията, джобните. Не защото са голямо перо, а за да се почувства значим участник в семейния бюджет – макар и на този етап само с разходи. Когато детето иска някаква техника, телефон, пътуване, нещо, което не ви е съвсем по възможностите (или което не мислите, че е подходящ подарък на този етап), в този разговор за семейния бюджет, можете да го поканите да се включи с идеи – примерно от какво може да спести или с какво може да допринесе. В България не е честа практика, но след 16 години децата имат право да работят и за едно лято могат да изкарат пари за скъп телефон, ако толкова го искат. Позволете им да го направят не заради самия телефон, а заради чувството на удовлетворение и независимост. Ние със съпруга ми работим от 15-16 годишни и оттогава разчитаме само на себе си и един на друг. Това ни направи самостоятелни, отговорни и борбени. Може би и успешни.

А разговорът за парите обикновено при нас се случва, когато някое от хлапетата ни попита дали сме бедни или богати. Този въпрос наскоро ми зададе и Коко, защото негово приятелче му се похвалило, че гащите му струват 50 лв. Та в тази връзка Коко ме попита колко струват неговите гащи и аз му казах – 5 лв. При което детето ме попита:

- Мамо, ние бедни ли сме?

Разбира се, много се смях на този въпрос. Какво означава бедни или богати? Бедността и богатството не само са относителни понятия, а и са много преходни. Затова предпочетох да му отговоря ето така.

- За някои хора може би сме богати, а за твоя приятел с гащите за 50 лв сигурно сме бедни. Но по-скоро сме разумни и се стараем да си харчим парите за смислени неща, а не виждам особен смисъл в гащи за 50 лв, след като тези от 5 вършат същата работа.

Мисълта за гащите на съученика обаче продължи да ме гложди още известно време и се притесних да не би детето да се чувства потиснато, та затова след малко го попитах.

- Гащите на твоя съученик много по-хубави ли са от твоите?

- Друг път. – каза Коко. – Даже нямат и картинка. Сигурно майка му ги е избрала.

С което за пореден път ми доказа колко мъдри са децата, стига да не ги развалим.

**************************

Вижте още:

Оцеляване сред тийнейджъри 

Децата и парите

 

Автор: Мария Пеева

Едни симпатични студенти ме поканиха. Не на кафе, нито на бира, а за лектор на конференция.

Мили Боже, казах си, знаят ли тези млади хора какво си причиняват? Та аз съм последният човек, подходящ за лектор. Лекторите са академици, сериозни хора, които говорят сериозни неща, жонглират с терминология и грижливо изгладен професионален жаргон, докато студентите съвсем се одремят. Поне по мое време повечето лектори бяха такива.

Разбира се, не казах всичко това. Казах само:

- Хора, аз не съм теоретик. Не мога да говоря за езикова култура, наречия и фразеологизми и история на превода. Аз съм най-обикновен практик – филмов преводач.

- Ама, моля ви се, - отговориха те. – Ние сме поканили достатъчно академици. Вие ни трябвате, защото искаме хора, които са се реализирали в определена професия, за да може студентите да придобият реална представа какво ги очаква.

Помигах малко и се осмелих да уточня:

- А мога ли все пак да попитам, след като ще съм „реалната представа“? Дали целта е да ги уплаша, така че никога и да не помислят да станат преводачи фрийлансъри? Защото ако това е идеята, мога да се разчорля, да дойда с долнището на пижамата и старата ми жилетка, порядъчно нацвъкана с трохи и лекета от всички сандвичи и кафета, които съм погълнала пред монитора. В крайна сметка това е униформата на преводача.

Момчетата прихнаха да се смеят и изобщо не разбраха, че въпросът ми е съвсем сериозен.

Аз обаче реших да не плаша младите потенциални колеги и взех, че отидох с костюм, с прическа и с грижливо изгладена копринена блузка и токчета. Деца са още, дожаля ми.

Лекцията мина забавно. Естествено, отнесох се и не следвах презентацията, която си бях приготвила предварително. Говорих им за дублаж и липсинк, но най-вече за субтитри, моята голяма любов. Разказах им какво предизвикателство е да съкращаваш текста, така че да запазиш смисъла, стила, атмосферата, а същевременно да се побереш в ограниченото време. Не им казах колко е трудно да избереш какво да съкратиш и как понякога се налага да се връщаш по десет пъти на някоя важна сцена, защото си съкратил фраза, която се оказва ключова за действието. Казах им колко е важно да си спазваш сроковете и да си прецизен и организиран. Не им казах колко пъти не съм спала цяла нощ, за да предам навреме спешен филм. Казах им как не бива да се притесняват да търсят работа и да предлагат услугите си, защото много фирми умишлено търсят хора без опит, които да обучат според своите стандарти. Не им казах как се явих на първото си интервю с лачена пола и яркочервено червило и нямам идея как изобщо ме взеха на работа. Казах им да не очакват признание, защото филмовият преводач е най-незабележимият творец и никой не го отразява, когато работи добре. Не им казах, че ако някъде се оплеска и изложи, всички ще го спрягат. Разказах им за единствения случай в продължение на 20 години, в който получих похвала за хубав превод – а именно за „Дедпул“, който беше пълен с цинизми и шегички. Не им казах, че понякога може да прекараш часове в ровене в интернет и да изчетеш двайсет строго специализирани статии за червеевите дупки (да не се бърка с черните дупки) заради една-единствена думичка, която се среща само веднъж във филма. Казах им, че е добре да ползват консултанти. Не им казах, че приятелите на преводача трябва да са на разположение във всеки един момент на деня и нощта като в „Стани богат“ да му отговорят на конкретен въпрос според личната си експертиза. (Например как точно се нарича малката пружина, която вкарва патрона в цевта или кой израз използват лекарите преди да приложат дефибрилация). Казах им, че за преводача е важно да има самочувствие и да отстоява изборите и решенията си, защото редакторите са „гадно племе“ (тук много се смяха) и понякога променят ненужно текста ти. Не им казах, че също така редакторите са изключително важни и ценни хора, които хващат глупавите ти грешки в текста, така че да не ти се смеят и зрителите, когато напишеш:

 

И все пак мисля, че не си права.

- Сигурна съм, че той е замесен.

 

Косьо, изключи мусаката, ще изгори.

 

Няма начин.

Затова избягва темата.

 

Надявам се, че студентите се забавляваха поне колкото мен. Ако ме поканят отново, съм им приготвила още поне четири теми. „Двайсет евфемизма, с които можете да замените неприемливите трибуквени и петбуквени думи в българския език, така че текстът да звучи достатъчно забавно, без да е твърде вулгарно“. Или „Десет вица, които се побират точно в два субтитра“. Или „Как се превежда непреводим диалог, в който двама чернокожи гангстери се псуват двайсет минути заради нещо много важно и ценно, което единият е задигнал от другия, но ти така и не разбираш какво е, защото не се чува добре, а в сценария пише (indistinct)“. Или може би „Как се превежда китайски диалог в американски военен филм, след като сценаристите не са счели за нужно да го преведат на английски, а ти не можеш да изписваш йероглифи в Гугъл преводач“. И изобщо много такива теми има.

Пропуснах да им кажа обаче нещо много важно. Че професията на преводача фрийлансър е идеална за майки. Всички мислят, че готвиш и чистиш, и се грижиш за децата, а какво правиш ти по цял ден? Гледаш си филми! Това се казва живот.

Но може би е добре, че не им казах, че имам четири деца. Току-виж си помислят, че от много преводи човек изтрещява.

След конференцията една симпатична девойка ме заговори на изхода.

- Искам да ви попитам нещо, но ми беше неудобно пред всички, - ми каза. – Може ли?

- Но, разбира се. – отговорих. – За преводача неудобни въпроси няма.

- Има един казус, който ме притеснява относно филмовия превод. Вие как превеждате вулгарните изрази в етнографските филми?

- Аааааа… да не би да имате предвид порнографските филми?

- Не, не. – бързо отрече тя. – В етнографските.

- Всъщност… не съм превеждала много етнографски филми, но някак не мога да си представя какви вулгарни изрази може да има в един етнографски филм.

- Оооооо, много има. – каза ми тя. – Особено ако са сръбски. Всяко изречение започва с „йебем”. Просто не знам как да го преведа.

- Не съм се сблъсквала с подобна дилема – й казах. – Но защо не преведете само останалата част от изречението.

- Мислите ли? – изуми се тя.

- Ами, да. Подозирам, че зрителят ще се досети и без превод какво значи “йебем“.

Момичето се зарадва на лесното решение. Аз също. Толкова е приятно човек да се чувства полезен.

А сега ще си потърся някой сръбски етнографски филм да се посмея.

******************

Тук можете да прочетете как съпругът на преводачката, който не знае английски, преведе цял филм и влезе в историята на киното с една знаменита фраза.

Прочетохте ли как се ходи на кино с девет деца?

 

LIVING DINOSAURS SOFIA 300x250