logomamaninjashop

Седя на ръбчето на безкрая

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Седя на ръбчето на безкрая –

уморена съм, искам дъх да поема.

Гледам – до мен присяда душата ми. Бяла е.

Много по-бяла и чиста от мене.

Докато почивам, си броя грешките –

толкова много и толкова глупави...

Тя ми прошепва нежно: „Човешко е,

Но ако все пак ме беше послушала...“

„Слушах те! - казвам й. – Точно тогава

най-нелечимите рани получих.“

Тя се разплаква – така съжалява,

така й се иска да съм се научила,

да се обичам, да си прощавам,

да не дълбая дупки във времето,

новодошлия гост да гощавам,

а не да трупам пищна трапеза,

за някой, дето вече е тръгнал...

„Разбрах те! Стига!“ – почти просъсквам.

Душата млъква и ме прегръща.

Седим прегърнати – на ръба на безкрая.

Тя знае всичко - аз нищо не зная,

но аз съм нейното малко момиче –

тя ми прощава

И ме обича.

 

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

 

Последно променена в Четвъртък, 09 Февруари 2017 17:33
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам